1. Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание



страница5/5
Дата01.02.2017
Размер0.96 Mb.
Размер0.96 Mb.
1   2   3   4   5

Положителният герой е изобразено в художествената литературна творба действащо лице, което чрез своето поведение въплъщава художествената идея на автора, неговия естетически възглед за истински прекрасния човек. Художествената литература на всяка епоха издига свой художествен идеал за това, какъв трябва или не трябва да бъде духовно-нравственият облик на съвременника. Положителният герой обикновено въплъщава прогресивните настроения и борби на народа за свобода, правда, нравствена красота. В античната литература положителният герой се отличава с физическа красота, храброст, преданост на рода, нравствена чистота в духа на митологичните представи и нрави на епохата – Ахил, Хектор, Прометей, Антигона. В средновековната литература положителният герой е екзалтиран светец или безстрашен рицар – влюбен, красив, всеотдаен на воинския дълг – Сид, Роланд, Зигфрид и др. Епохата на Възраждането издига като положителен герой в изкуството образа на освободения от феодалните предразсъдъци мислещ, действащ хуманист и демократ – Дон Кихот, Хамлет и др. Класицизмът създава положителни герои, носители на добродетели като нравствен стоицизъм, вярност на дълга към краля – Родриго, Север, Пир, Орест и др. Положителни герои на Просвещението и романтизма са Фауст, Дон Жуан, Жан Валжан. Реализмът на ХІХ и ХХ век представя положителния герой в остри противоречия със съвременната му действителност – Евгений Онегин, Татяна Ларина, Андрей Болконски, Пиер Безухов и др. или проявява тенденция да изобрази идеала чрез неговото отрицание – Н. В. Гогол, О. Балзак, Ч. Дикенс, Г. дьо Мопасан и др. В истински художествената литература положителният герой се представя в съчетание с неговите положителни и отрицателни черти, слабости и добродетели, в борба против злото, в неговото трудно и противоречиво развитие. Положителният герой е носител на национални, индивидуални и общочовешки положителни качества, на идеалите на епохата.

Отрицателният герой е герой в литературното произведение, изобразен от автора с доминиращи отрицателни духовни и нравствени черти на характера, носител на остарели и консервативни възгледи, на антихуманни идеи. В лицето на отрицателния герой авторът влага отрицателното си отношение към определени човешки недостатъци, пороци, антиобществени и антихуманистични прояви, възгледи, идеи. Отрицателният герой може да бъде антипод на други, положителни герои, за да се открои естетическият замисъл на произведението, например у Есхил: Зевс – на Прометей /”Прикованият Прометей”/, или пък Вазов противопоставя отрицателния герой Кирияк Стефчов на Бойчо Огнянов /”Под игото”/. Литературата на класицизма изобразява едностранчиво само положителни или само отрицателни герои, докато у Шекспир отрицателните герои са носители и на положителни черти, а положителните се показват заедно с техните недостатъци /Шейлок, Макбет, Хамлет/. Отрицателният герой в художествената литература обикновено, но не винаги, се изгражда в комически план – например у Рабле “Гаргантюа и Пантагрюел”, Бай Ганьо на Ал. Константинов, Остап Бендер на Илф и Петров. Отрицателният герой може да бъде и главен герой, но дълбоко и психологически характеризиран, за да предизвика съчувствието на автора и читателя – например в “Престъпление и наказание” на Ф. М. Достоевски или в “Осъдени души” на Д. Димов. Широко, многостранно изображение на отрицателния герой намираме в дълбоко реалистичната литература на ХІХ век – Балзак, Флобер, Дикенс, Драйзер и др. В литературата на модернизма отрицателният герой е показан главно като антигерой.

Антигероят е основен персонаж с доминиращо отрицателни или противоречиви качества на характера, с такива утвърдени черти като песимизъм, безволие, мизантропия, антихуманизъм, егоцентризъм и т.н. Антигероят обикновено се изобразява като преживяващ дълбока нравствена криза или мрачно отчуждение. Появява се в творчеството на М. Ю. Лермонтов /”Герой на нашето време”/, на Ф. М. Достоевски /”Записки от подземието”, през ХХ век в произведенията на М. Пруст, Ф. Кафка, Дж. Джойс, Ж.-П. Сартр, А. Камю, в драми на Й. Йонеско, Е. Олби и т.н.

Характер литературен:

  1. В психологията – индивидуална съвкупност от трайни психически свойства и качества на личността, които се проявяват в нейното поведение и дейност. Чертите на характера най-ясно проличават в отношението на човека към труда /трудолюбие, леност, дисциплинираност, инициативност и др./, към другите хора /общителност, затвореност, алтруизъм, егоизъм и др./, към себе си /скромност, самомнителност, самоуважение и др./. В общото психологическо определение на характера не се разкрива конкретното му психологическо съдържание, развитие, типичност и индивидуална неповторимост.

  2. В художествената литература – обобщено художественообразно разкриване на духовно-емоционалното съдържание на човека чрез типични външни изразни движения и физически облик /мимика, жест, реч, интонация, поза и др./, постъпки и действия в определени жизнени ситуации и обстоятелства. Писателят, поетът, драматургът изобразяват типични за своето време характери от позицията на своя идеал за човешкото съвършенство и красота. Омир, Есхил, Софокъл, Аристофан ни представят характера и душевността на античния човек. Литературата на Средновековието изобразява идеализирани характери на герои, рицари, духовници, селяни, граждани. Възраждането, класицизмът, Просвещението, романтизмът, създават характери като Дон Кихот, Хамлет, Отело, Чайлд Харолд, Дон Жуан, Вилхелм Тел, Вертер и др. “Критическите реалисти” на ХІХ век Балзак, Стендал, Флобер, Дикенс, Тъкъри пресъздават галерия от образи на типични за епохата характери – безскрупулни спекуланти, парвенюта, унизени аристократи, скъперници, проститутки и др. – един свят на угнетената и потъпкана нравственост, в който властва само онзи, появил се като “метеор или чума” /Балзак/. Руската литература на ХІХ век изобразява сложно раздвоени, нравствено устремени типични характери като Онегин, Печорин, Обломов, Разколников, Карамазов, Рудин, Пиер Безухов и Андрей Болконски. Литературата на ХХ век създава галерия от характери, навлизайки дълбоко в душевността на съвременния човек, в неговото отчаяние и лутане между отчуждението и оптимизма /Ги дьо Мопасан, Роже Мартен дьо Гар, Б. Шоу, Дж. Лондон, Т. Ман, М. Пруст, Ф. Кафка, Дж. Джойс, Дж. Стайнбек, У. Фокнър и мн.др./. Всички литературни художествени характери са едновременно типични за епохата, нацията, съсловието, социалната група и същевременно индивидуално неповторими, различни по своя социален статус и произход, национално обагрени, по своему мотивирани от средата и своята природа. Всеки литературен характер по своему преосмисля и въплъщава разбирането на автора за смисъла на човешкия живот, за човешката красота и щастие. В изображението на литературния характер, изследвайки постоянно променящия се живот, неговите противоречия и конфликти, писателят търси дълбоките връзки между човешките помисли, чувства, страсти, интереси и социалната първооснова на вътрешния свят на човека. Даже изборът на името, произхода и мястото на действие на персонажа характер, които не съществуват в действителност, се подчиняват на изискването за обобщеност и типичност, т.е. на художествената измислица. Типичността на индивидуализирания характер пък в последна сметка трябва да въплъти представата на автора за това какъв трябва да бъде и не трябва да бъде човекът, “истината за човешката душа” /Л. Н. Толстой/.

Литературните характери формално се класифицират като положителни, отрицателни или смесени, според тяхната художествена доминанта и тяхното противопоставяне или сравнение с други персонажи на произведението, или пък чрез акцентуването и даже идеализацията им. Характерите могат да бъдат, според изображението им, сюжета и композицията, също така главни, второстепенни и епизодични. Понякога в произведението истинско действащо лице е само главният герой – например Бай Ганьо се подвизава на фона на почти незабележими епизодични персонажи. Твърде неубедително е да се разделят характерите според тяхната емоционална характеристика на “характер страст” /Отело, Ромео, Жулиен Сорел, Мадам Бовари и др./ и на “характер идеал” /Фауст, Рахметов, Бойчо Огнянов и др./, тъй като чувствата на човека са неотделими от неговото мислене и интелект. Същото се отнася и за т.нар. “етичен характер” /героите на Т. Ман, Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, Стайнбек и др./, изживяващ сложни нравствени противоречия.

Не всеки литературен персонаж може да се разгледа като характер, особено ако не е представен в своята типичност, многостранност, противоречивост и развитие. От друга страна, всеки литературен характер е своеобразна “абстракция”, събирателен несъществуващ образ, не може да обхване цялата сложност на живия човек. Писателят подбира, обобщава, “за да построи образа му са достатъчни няколко жестове, мисли, характерни думички. Живите хора в своето болшинство са непостижими…; в романа пък героите са конкретни и завършени даже когато ни изглеждат сложни” /А. Мороа/.

РЛТ-68: Характерът е съвкупност от основните психически особености, които са присъщи на литературния герой и се проявяват в неговите преживявания, постъпки и действия, език, външност и др.; тип на човешко поведение. Особеностите на характера създават в своеобразното си органическо съчетание индивидуалната човешка неповторимост на литературния герой. Характерът е основното в литературния образ. Литературата от всички времена разкрива човешки характери, защото главният предмет на нейното изображение е човекът. Чрез характера на героите тя показва типа на обществено поведение, на човешко отношение към действителността през определена епоха.

Въпреки че характерът е съществено и определящо качество на литературното изображение от най-ранно време, той се разкрива по различен начин от писателите през различните епохи. Тази разлика може да зависи от индивидуалния стил на писателя, от литературните му възгледи, но преди всичко е резултат от развитието на литературата, която постепенно усъвършенства начините на изображение. В разкриването на характера през различните епохи се забелязва такава тенденция – той постепенно става средоточие на най-типичните черти на героя. Така през античността психологическата характеристика е ограничена. При класицизма също липсва разнообразие на човешки чувства. Персонажът често е илюстрация на някаква добродетел или порок. Сантиментализмът, който след това се обявява против едностранчивостта на класицизма, изпадав другата крайност. Той не схваща характерите като единство на обусловеност и индивидуалност. Неговите герои са откъснати от обществената действителност. Романтизмът, макар да отива много по-напред и от класицизма, и от сантиментализма, не може да преодолее тяхната ограниченост. Най-пълноценно разкриване на човешките характери постига реализмът. Характерът в реалистичната литература е “типичен характер”, т.е. художествен образ, който разкрива цялостния облик на човека и като индивидуалност с неговия вътрешен свят, и като обществена същност, изразяваща закономерното. Сюжетният и психолгическият план в разкриването на характера са в единство, обуславят се взаимно.

Особеностите на характера в литературното произведение зависят и от жанровата му определеност. При епоса характерът е обективиран, разкрива се чрез разказа на писателя и чрез своите действия, голямо значение има описанието на обстановката, пейзажа и др. Драматичните характери са ярко конфликтни и се изразяват в драматичния диалог и чрез драматичното действие. При лириката също се говори за характер, макар че в нея той няма целостността и обективираността, които се проявяват в епоса и в драмата. Поетът изразява отделни състояния на характера, отделни преживявания, които свързваме с т.нар. лирически герой.


13.Сюжет,фабула и композиция.

Същност и функции в литературната творба
Понятиято фабула е по-старо от понятието сюжет,използва го още Аристотел в текста на ”Поетиката” си в 6 глава.Най-важната част от текста е фабулата.Фабулата е подражание на действието.Под фабула се разбира съчетаването на събитията(според Аристотел).Понятието сюжет се появява по-късно.Идва от френски (sujet – предмет на изображение).Двете понятия се употребяват сининимно и сменят местата си.Представителите на ОПОЯЗ разглеждат и ясно дефинират тези понятия.превръщат ги литературоведски категории.Възгледите на ОПОЯЗ за сюжет и фабула са синтетично представени в ”Литературна теория” на Борис Томашевски.Тези 2 понятия придобиват особена важност за ОПОЯЗ и се появяват като заглавия на техни стаии.В ”Литературна теория” на Томашевски снети възгледите на ОПОЯЗ.За да ги дефинират те използват едно помощно понятие – мотив .Мотивът е най-малката тематически неразчленима единица на текста (според Томашевски). Мотивът се свързва помежду образ и произведение и оттук фабулата е съвкупността от мотиви в тяхната логическа и хронологическа последователност.Сюжети са същите тези мотиви,но така както са разказани(както са дадени).Сюжетът е изцяло художествена конструкция.Сюжетът е изцяло телеологичен,чрез начините по които е изграден сюжета ,разказващият разкрива собственото си отношение към това,което разказва.В ”Литературната си теория” Томашевски говори за два вида мотиви.Първият има фабулно значение (свързани) ,ако се наруши ще има разпокъсаност и така ще се изгуби логиката в действието.Другият вид мотив е страничният – чрез този мотив авторът акцентува върху дадени моменти,но това не руши логиката в действието.Според ОПОЯЗ сюжетът е началото в конструирането на фабулния материал.Сюжетът го постига чрез система от похвати.

В зависимост от целта сюжетът може да забави действието – ретардация(чрез описания,чрез душевни описания).Сюжетът може да наруши логиката и хронологията на действието като се връща назад във времето – ретроспекция (чрез спомени).



Сюжетът може да представлява време и място (сюжетен хронотоп).Едно е фабулен хронотоп и друго сюжтен хронотоп в зависимост от сюжета.Може да се представи времето и пространството по различен начин.Има разлика между двете(сюжетен и фабулен хронотоп).

Много рядко сюжетът следва фабулата.Сюжет и фабула не могат да съвпаднат.Героят – разказвач разказва за това,което му се е случило тогава фабулата следва сюжета.В повечето сложни сюжети организацията е характерна за по-обемистите сравнения ,но има и в разкази(на Елин Пелин).Според Горки сюжетът разкрива взаимоотношенията на хората.Това е вярно,но то е следствие от конструкцията на фабулния материал.В и чрез сюжтното действие героите придобиват характер.Оттук и сюжетът е своеобразен принцип на сюжетното повествование.



Композиция - от латински означава съчленявам,създавам.Понятието е свързано с функционалната съотнесеност на елементите на художественото произведение.Това понятие е свързано с цялостната постройка на произведението.Композицията зависи от жанра и темата.Композицията снема единството на творбата в неговата цялост.Композицията крепи всички елементи като ги подчинява на търсеното внушение.

Какво включва композицията?Проблем на композицията е разположението на персонажите и начина на въвеждането им.Персонажът може да е обективно въведен ( от разказвач,от повествувателя ) нарича се още обективна експозиция.Героят може да се самопредстави – субективна експозиция.Различните типове въвеждане са проблем на композицията.Различните типове въвеждане също имат и различна смислова стойност.Важен композиционен проблем е и проблема за гледанта точка и нейната промяна в пространството и времето.Художественото произведение е сложна система , в която всички елементи имено сред композицията си взаимодействат.

Художественото произведение трябва да разграничава обект и субект на речта.Обект на речта е всичко,което се изобразява и разказва.Субект на речта е този,който разказява и изобразява .В композицията се набляга на обекта на речта , а не на субекта на речта.Във всеки художествен текст обаче присъства и субекта на речта.Той замисля текста , разкрива се чрез положението , което заема в пространсвото.Много е важно пространствента гледана точка.Субекта на речта може да е по- близо или по- далеч от отва,което описва.Изображението може да е отблизо ( крупен/ едър план) или отдалеч ( общ план).

Субекта на речта се определя не толкова от изобразявания предмет,а от взаимното разположение на описващия и описващото ( ракурса).Резкия ракурс ( ракурс това е гледната точка на описването) може да стане важно за описанието за постигане на редки промени.

Субектът на речта заема определено положение не само в пространството,но и във времето.Своеобразието на художествения текст се определя от суъотношението на времето за разказване и времето на разказване.Субектът на речта е времето за субекта, а обекта на речта е времето на обектите на речта.Нерядко героят – разказвач преценява своите действия от позицията на по-мъдрото настояще.

Боравенето с глаголното време – появата на сегашно време е дълбоко значеща,означава повтаряемост и експресивност на действията.

Всеки откъс от художествения текс е оценъен.Във всеки откъс се проявява емоционално – оценъчна гледна точка , която изразява гледанта точка на субекта на речта към това,което разказва.Емоционално – оценъчната гледна точка може да се прояви в текста , най-четсо в описанията . Те имат точно определена сюжет функция.Изразяват определена емоционално – оценъчна гледана точка за това,което ще се случи.Емоционално – оценъчната гледна точка може да е изразена и чрез полупряка реч.Тази несобствена пряка реч е дълбокозначеща , много интересна емоционално – оценъчна гледна точка е и портрета на героя.В портрета се търси и характера на героя.Началото на изграждане на портрета два възможност да се види отношението на субекта на речта към героя( Наполеон във „ Война и мир” от Толстой).Субектът на речта може да се противопостави на своя герой . Литературния портрет е да изрази отношението на автора към героя.Емоционално – оценъчната гледна точка се изразява и чрез детайлите на портрета , и чрез номинацията ( имената).



Стилистичните похвати или речевата композиция е проблем на композицията.Друг проблем са вмъкнатите разкази.Проблем на композицията са и типовете начало и край. Литературните произведения могат да запчват рядко чрез врязване в художествената действителност.За епоса е характерно забавеното начало ( Балзак). Проблем на композицията е също рамкирането . Много често рамка се появава в лириката ( лирическия край повтаря началото ,но с раличен смисъл) .Композицията включва много проблеми.Композицията скрепя тези неща ,подчинява ги на търсеното внушение.

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница