18. право и обичаи. Право и религия. Право и корпоративни норми право и обичаи



страница1/4
Дата19.05.2017
Размер0.61 Mb.
Размер0.61 Mb.
  1   2   3   4

18. ПРАВО И ОБИЧАИ. ПРАВО И РЕЛИГИЯ. ПРАВО И КОРПОРАТИВНИ НОРМИ
ПРАВО И ОБИЧАИ

Приличат си по това, че имат един и същ предмет на регулирано външно фактическо поведение.

Различия:

О е неформален, П е формален

О е основан на общия консенсус. Правните норми не се споделят от всички, не се спазват от всички .

О се основава на механичния навик.

Обичаят е вид социална норма. Брак. Собственост. О се доказва пред съда.

О обективно предхожда П. Обичаите са отстранени като норма в отношенията на наказателното и административното право.



ПРАВО И РЕЛИГИЯ


Р възниква по-късно от морала. Съчетава О и П. Тя е първата норма, която е институционализирана. Има външно основание за принуда. Материализира се чрез институциите на религията. Първа се стреми да даде цялостно обяснения на света. Оценъчна норма. Основава се на мита и табуто. В определени етапи е придобивала черти на официална норма. Средновековието – църквата придобива правата на съд – юрисдикция. Р е официална църковна норма в Иран и Саудитска Арабия – Периат. Религиозните норми са толкова различни колкото са и религиозните. Уреждат се отношения между хората и между тях и Бог.

КОРПОРАТИВНИ НОРМИ


Те плътно се приближават до Правото.

Устав на партия. Учредителен договор на дружеството. Устав на Акционерно Дружество. Вътрешно устройствени правила на различни недържавни социални организации. Те си приличат с правото по това, че са писани и се създава по определена процедура. Има външна принуда. Точно регламентирана по съдържание. Те са вътрешно устройствени правила на недържавни организации.

Разлики:

1. Имат ограничен персонален обхват.

2. Ограничен предметен обхват

3. Корпоративните норми нямат приложение, ако противоречат на правните норми

КН са проявление на свободата, която правото позволява на отделните субекти за вътрешно структуриране.

Приличат на морала – има определена убеденост. При правното елементът на убеденост няма значение.

Религиозните норми имат сила, когато се отнасят до общност от хора изповядващи една и съща религия.

19. ПРАВО И МОРАЛ –регулирана мотивация
Нормата, от която правото черпи своето съдържание, от която влияе особено в по-ранните стадии на развитие, е моралът.

Съществуват различни теории за връзката П-М, като подчертава влиянието на М върху правните норми. Твърди се, че в П е вложен някакъв етичен минимум, че в основата на П стоят основните постулати на М.

Теориите, които възприемат П като продължение на М, са философски.

Моралът: = исторически е втората възникнала социална норма / разлика между морал, етика, нравственост/

= от родовия към племенния начин на живот, при правата моногамност.

Прилики М и О.

М носи някои черти на обичая – като М-О е неформален регулатор, консервативен, санкционира се чрез негативното обществено отношение към нарушението.

Но М се различава от обичая:

Разлики между обичаи и морал.

1. Обичаят регламентира фактическото външно поведение.

Моралът е норма, която е насочена към мотивацията, психическата страна на човешкото поведение.

2. Моралът е оценъчна норма, която преценява поведението, рязко контрастна норма / добро – лошо, позволено – непозволено/.


Правото се различава от морала по:

Разлики:


1. Формата

П – формално, създавано по процедура

М – неформално

2. Източника си

П има авто /писано правило/

М се наслагва постепенно, но няма ясен и точен източник /неписана Н/

3. Всеобщност

П е всеобщозадължително

М не е еднородна норма /за различна възраст персонално разнороден – за социален произход, възраст, етнос/

П не регулира всички отношения – преди всичко имуществените, структурата на Д, не регламентира личните отношения.

М регулира всички обществени отношения. Морал има за всичко, той е най-досадната норма в живота – интервенция, психологически натиск на човешкото поведение.

Упражнява нужда по регламент и силата на по-важни са те за П, следователно П ще ги регулира.

П не може адекватно да реши емоционалните отношения, въпреки понякога емоционалността присъства в някои сфери /криминалистика/. Съществува П на интимната сфера, т.е. П може да навлиза само до определена граница. Идентификацията на П в интимната сфера може да доведе до негативни резултати, защото ако няма съответните правни способи, обществото да ......................правни средства за решаване на проблемите /например забрана на абортите/ затова О трябва да не е само да изисква, но и да допуска правното регулиране!

Функция на П.

1. Отразителна П съдържа в себе си система от санкции. То се опитва да защити обществото от противоправни деяния.

2. Регулативна. В 2 аспекта: статически – когато съдейства за трайното закрепване на дадени ценностни характеристики

Динамически – когато създава условия за прогресивно развитие, за разглеждане и решаване на проблемите само в момента, но и за в бъдеще.

3. Възпитателна – спазван и П, въздържа от непр.дейности – с оглед санкции


П е социален феномен, рожба на О. Каквото е О, такова е и П. П е качество на О.

Марксистко-ленинската теория за Пт тръгва от защитата на обществения интерес. Получава се деформиране на отделна човешка личност. Човек не може насила да приеме дадени ценности, това внася дискусия в неговия мир. Затова се търсят адекватни решения: О трябва да е готово за определени ценности.

Човекът е сложно същество, което понякога има и агресивни потребности. П трябва да търси способи да спира това негово проявление. Ако едно поведение е противоправно и се търси начин за реализирането му, трябва да се очакват лишения / наказания/.

Регулативната и защитната функции на П са взаимно свързани. П по различен начин се отнася с различните сфери на О – наука, култура, икономика, политика.

П – равновесие на права и задължения

М – няма равновесие на права и задължения, основни за задължения и забраната не е основан на идеята за свобода и независимост.

М е изискване на една общност към едно лице, за да се инкорпорира то е колектива

М е норма, с която общността унифицира личността.

5. Санкции:

П. Институционализирани и осъществени от Д

- чрез механизма на негативното обществено мнение

- чрез отдръпване на общността от нарушителя на моралната норма

По принцип П търпи сериозно влияние на М особено в сферата на семейното право и наследственото право.

Моралът е съвкупност от норми, които регулират първичните, основополагащи човешки отношения на базата на разбиранията за добро и зло, справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо.

Общото между П и И започна с това, че на ниво на духовното и П, и М да творения на едно и също нещо – човешкият разум.

Духовната характеристика на 2-та регулатора идва от идеята за доброто и справедливостта. Това е една морална категория и именно в нея се разполага същността на П. Ако това, което се закрепя със законите не отговаря на тази идея, законите са нелегитимни.

Взаимодействие между П и М.

Правото е и морална ценност. То се създава в определена духовна, а оттам – в определена морална среда. Ако чрез П не винаги може да изпращаме морално послание, то в никакъв случай чрез правото не можем да изпращаме неморално послание. П е онзи минимум морал който засяга обществото.

Законът винаги е морално явление. В някои правни отрасли голяма част от заложеното в тях е морални норми и принципи /семейно П/.

В други моралът присъства, макар и не толкова силно. /гражданско П – да не се вреди на другите/, обезщетението е и за морални, не само за материални вреди, въпреки че те не могат да бъдат обезщетени в пълна степен/. В трети правни отрасли правните принципи: норми се извеждат от моралните /наказателно П/ - убийство , кражба.

В тълкуването на П, за да се достигне действителния смисъл на .................................................................................................................................................

N 27 Материално и процесуално право
В основата на........................................обстоятелството, че правото е формално определен регулатор. Материалното право е онази структура вътре в правото, която решава проблема “какво” – кои са субектите, видове субекти, кои блага ще се конституират като правнозначими.

Но правото като формално определен регулатор трябва да отговори и на въпроса “как”, каква процедура трябва да се осъществи, за да се достигне до онова, което е заложено в МП. Затова в правото, предварително се визира как, с какви процедури ще се достигне. Те са твърде склонни, определят срокове, изпускането на които може да е фатално. Непознаването на процедурата поставя под съмнение постигането на МП. Най-засилена е тази стриктност и категоричност при съдебните действия.

В континенталната правна система преобладава мнението, че МП е първично, а ПП е вторично, възниква по-късно, за да обслужва МП.

В последваните години все повече надделява разбирането, че и МП, и ПП са еднакво значими, че и двете са начини на съществуване на правото своеобразни битиета на правото. Границата между тях не следва да се абсолютизира, доколкото и двете са битиета на правото и притежават всички негови характеристики – сила, властност, обвързващо действия, неотвратимост.

МП е съдържание на правото, ПП е форма и начин на действие.

МП е система от норми, които определят правния статус на лицата и предоставят права и задължения.

ПП е система от норми, които показват как, като установяват начина за действие в правото.

ПП възниква като съдопроизводство, то е система от норми, които установяват съдилищата, правните спорове, по които се налагат санкции. То е съдопроизводствен ред, по който действа съдът. Включва съдебна администрация и съдопроизводство. Съдът оказва въздействие, но не решава спорове. В най-широк смисъл ПП включва тези норми, които въвеждат в правото процедурата.

РАЗЛИКИ между МП и ПП:

1. МП е публично и частно

ПП е винаги публично, в него участват държавни органи, които винаги имат власт.

2. В съдържанието – ПП е санкционирано право, МП е вариант на П

3. В правопораждащия факт – ПП възниква ако има правонарушение

4. В нормите: ПП – казуистични, детайлни, императивни

МП – общо формулирани, абстрактни, императивни

5. Санкции

ПП е проява на правото да се самосъхрани, защитено право, придава на правото формалност и стабилност. Затова ПП има място преди всичко в условията на конфликтна ситуация и най-ефективно се реализира в съдебното правораздаване.

ПП е отрасъл, възникнал първо в англосаксонската система. В английското право възниква като начин за решаване на спорове.



28. Частно и публично право
В Западноевропейската /...........................френската/ и българската правна литература преобладава разбирането, че позитивното /обективното/ право се дели на два дяла – публично и частно право.

Това подразделяне има за основание органическото взаимодействия между автономното и хетерономното /социалното/ Като непосредствен израз на това в правото изкристализират и двата основни принципа – индивидуализмът и колективизмът, които се разполагат като основни ценности в механизма на правното регулиране.

Класифицирането на нормите на позитивното право в тези два дяла води началото си от римското право. Според Улциан публично право е това, което се отнася до положението на римската държава, а частното – това, което се отнася до ползата на отделните лица. И тъй като първоначалните схващания на римляните идентифицират държавата като правен субект с популус роканус, затова и ПП се определя като не попули.

Старото германско прави и общото право тръгват от идеята за единството на правото и дълго не правят разграничение на ЧП и ПП.

Доколкото континенталната правна система се развива под въздействието на римското право, разграничението на ЧП и ПП влиза трайно както в законодателството, така и в правната наука. Днес това разграничение е възприето от всички правни системи с изключение на англо-саксонската.

В марксическото право няма разграничение. В социалистическото право се приема, че законите създават държавна намеса в личните интереси.

До края на XIX в. се счита, че ПП е доктрината няма единство по въпроса кой е критерия за разграничаване на публичното право от частното. До края на XIX век господства становището, че критерий е защитаваният интерес. Според него ПП е съвкупност от правни норми, които охраняват интересите на държавата, а ЧП – съвкупност от правни норми, които охраняват интересите на частните лица. В края на XX век обаче редица критикуват това становище с аргумента, че от охраната на частния интерес и на частната собственост е заинтересувана и самата държава.

Предлага се основен разграничителен критерий за ПП и ЧП да бъде предметът на регулиране, обществените отношения.

Допълнителен критерий е методът по който те ги регулират. ПП се характеризира с властнически метод на регулиране, докато използва метода на равнопоставеност.

....................................................................................................................................

Тези отношения винаги съществуват във формата на публични правоотношения. Единият субект винаги е активен държавен орган. Той е носител на публичната /държавна/ власт, наречена империум. Другият правен субект може да бъде частноправен субект /физическо или юридическо лице/ или подчинен държавен орган.

ПП урежда компетенциите на държавните органи, реда за издаване, изменение и отменяне на държавните актове, публичноправните санкции, които се налагат за нарушение на публичните задължения и др.

ЧП е система от правни норми, които регулират частните отношения между равнопоставени частноправни субекти с невластнически методи и средства /граждански, търговски и др.сделки, гражданскоправни и др.санкции/.

Към ПП се отнасят: Конст., Асмин., Нак., Процесуалните права

Към ЧП, ГП, ТъргП, Труд.П, Сем.П

ЧП трябва да се състави предимно от диспозитивни правни норми, тъй като те дават възможност да се прояви договорената автономия на частноправните субекти.

ПП трябва да се състои само от императивни правни норми, тъй като при публичните правоотношения не се допуска проява на договорената автономия.

Според някои автори критерият за разграничението между ЧП и ПП трябва да се търси в характера на интересите – дали те са частни или публични. Според други това е възможността за осъществяване на правото по пътя на гражданското производство. Според трети това е качествена характеристика на субектите на правоотношенията.

Основни и до днес са теорията на интереса и теорията на империума.

Теорията на интереса тръгва още от мисълта на Улциан и търси разграничението с оглед характера на целите и интересите – дали в публичен или частен характер.

Теория на империума /субектна теория/ търси разграничението въз основа на характера на субектите на правоотношението. Ако страните на правоотношението или поне една от тях е носител на империум на държавата, то ще се разположи в ПП. Ако субектите на правоотношението нямат публичен характер то ще се разположи в ЧП. ЧП визира субектите без държавно-властнически характеристики. ПП изразява държавната власт, визира държавни органи. Като доразвива тези критерии проф. В. Ганев добавя и трети критерий – автономията – свободата на усмотрение на субектите на правоотношението, възможностите те да наслагват или не своята правнорелевантна воля. Характерна черта за ЧП е силната автономия, дава се голяма свобода на субекта да реши как ще осъществи своя частен интерес, докато при ПП нещата са много по стриктно и категорично очертани, защото тук се презумира публичния интерес.

Има и доктрини, които тръгват от идеята, че е принципно невъзможно да се дели на ЧП и ПП. Като база служи изказването на Ленин, че в правото няма нищо частно.

В процеса на правната еволюция ЧП и ПП непрекъснато си взаимодействат, доколкото в самите обществени отношения, регулирани от правото, частноправните и публичноправните тенденция непрекъснато се преплитат. Това взаимопроникване води и до отричането на разграничението на поглъщането на ЧП и ПП, тъй като в сферата правото всички се свежда до публичния интерес /социалистически и анархистични теории/.

Все повече ЧП и ПП проникват взаимно – много механизми се залагат в ЧП, за да помогне самото то за публичния интерес. От друга страна в ПП съществува...........................................................................................................................

ОСНОВНИ РАЗГРАНИЧЕИТЕЛНИ БЕЛЕЗИ НА ЧП И ПП:

1. Интересът защитават от правото /Улциан/ - понятието не е юридическо

2. Целта на нормите /Савини/ - ПП – общото благо, ПН са строго .................

ЧП – личната изгода

3. Волята на държавата –

ПП регулира отношенията, в които участва

ЧП – отношения, в които да е ограничена и не участва /участва като равнопоставена суб./

4. Взаимозависимост между страните в регулираните отношения

ПП – страните не са равнопоставени – става това, което е определено от Д /власт/

ЧП – страните са равнопоставени, последиците са желани и от двете страни, свобода на волята.

5. Право........факт –

ПП отношенията се пораждат от един акт – държавата

ЧП – от факт, наречен сделка

6. Характер на регулираните отношения

ПП – регулира организационно – управленските отношения /може и имуществени/.

7. Характер на санкциите

ПП – репресивни, въздействат служебно, екс официо, строго личен х-р и санкции

ЧП – имат обезщетителен характер /еквивалентност/, уговарят се доброволно /предварително обезщетение/

Ясна граница между ЧП и ПП не съществува.

В трудовото право –ПП и ЧП, в отраслите – ПП и ЧП.



ПУБЛИЧНО И ЧАСТНО ПРАВО
Идеята за обособяване на два дяла на обективното право – публично и частно право, се споделя от римските юристи. Известната дефиниция от Институциите на Улциан гласи: “Публично е правото, което се отнася до положението на Римската държава, а частно - което засяга ползата на отделните лица.” В тази мисъл като критерии за разграничаването се възприемат интересът, който се засяга от правните норми, и особеностите на субектите, до които се отнасят те.

С рецепцията на римското право в Западна Европа това деление се възприема от преобладаващия брой правни системи. Чуждо на този възглед остава англо-саксонското право, възникнало от съдебни прецеденти, основани първоначално на нормандското обичайно право.

В западноевропейските правни системи при делението на правото на частно и публично първоначално се възприема като критерий интересът, задоволяването на който се осигурява от правните норми. Правните норми, чрез които се защитават интересите на отделните лица или групи от лица, се отнасят към ЧП, докато тези, които има за цел закрилата на общите интереси, интересите на държавата публичните институции, се отнасят към ПП.

Този критерий е бил подложен на критика в правната теория. Той не дава възможност да се разграничат достатъчно ясно двата дяла на обективното право. Нормите, които уреждат дейността на публичните лица в обществото, например чрез дейността на съда се защитават субективните права на отделни лица. От друга страна, редица правни норми на частното право са предвидени с оглед на определени обществени интереси като правната сигурност, социалната справедливост и др.

Широко разпространен критерий за делението на правото на ЧП и ПП е правното положение на страните по правоотношенията, които възникват въз основа на съответните правни норми.

Правните норми, които третират субектите на правоотношенията като автономни, независими и равнопоставени, се отнасят към ЧП.

Правните норми, които уреждат отношения на власт и подчинение, се отнасят към ПП. Възражения:

1. В ЧП има норми, които не третират страните по правоотношенията като равнопоставени, например в СемП между родителите и ненавършили пълнолетие деца. Между настойника и поставения под пълно запрещение, в корпоративно устроените ............отношенията им с членовете, които са длъжни да се подчиняват на решенията на органите, в ТрП отношенията между работодателя и работника и др.

2. В ПП също има отношения на равнопоставеност, напр.между две министерства или два общински съвета, когато се сключи споразумение между тях, отношенията няма да се уреждат от нормите на БП.

Нормите на ПП по съдържание се отнасят до устройството, дейността и отношенията на държавните органи и органите на местното самоуправление при упражняване на техните властнически правомощия. Според германската правна теория критерии за разграничението на правото на НП и ПП е дали в правоотношението като страна участва субект, който е носител на властнически правомощия. Нормите на ПП се отнасят до правоотношения, в които едната или двете страни участват като носител на власт. За ЧП е характерно, че урежда правоотношения, по които и двете страни не упражняват властнически правомощия.

Създаденото след Освобождението обективно право се делеше според господстващия възглед в теорията на ЧП и ПП.

Социалистическото право не признаваше делението на обективно право на ЧП и ПП. Аргументацията се изгражда върху тезис на Ленин, че при социализма в областта на стопанството нищо частно не се признава. Основа на социалистическата система е държавната собственост върху средствата за производство и ръководната роля на държавата, включително с индивидуални административни актове, при осъществяване на стопанска дейност.

След качествените промени в социално-икономическите отношения и в правната система у нас след 1989г., принципът за делението на обективното право на ЧП и ПП отново намира привърженици сред юристите / Ф. Рачев, О. Герджиков/. Действащата Конституция съдържа нормата на опора за обосноваване на принципа за делението. В чл.17, ал.2 собствеността се разделя на частна и публична. Делението на двата големи дяла се основава на необходимостта от прилагане на различни принципи и правна техника в зависимост от това дали се упражнява от определени субекти или местна власт или правните субекти са автономни и независими.

Към ПП се отнасят конституционното, административното право и процес, финансовото, наказателното право, наказателният и граждански процес, международното публично право.

Отраслите на ЧП са Гражданско, търговско, трудовото право, правният режим на индустриалната собственост.
N 29. Вътрешно и международно право
Това деление се отнася към институционалното битие на правото и се свързва с обстоятелството, че съвременното общество съществува и функционира като полудържавно общество.

Суверенитетът юридико-политическо качество на държавната власт / а не фактическо качество/. Той се проявява по различен начин вътре и вън от територията на държавата. Ако вътре и държавната теория суверенитетът се проявява като върховенство на държавната власт поради особената и позиция спрямо всички останали правни субекти. То вън от тази теория суверенитетът вече се проявява като независимост на държавната власт - там тя партнира с аналогични суверенни образувания.

ВП има йерархична структура.

В МП държавите са равнопоставени. Тук единствен източник на право е международният договор /насрещно съвпадение на равнопоставените субекти/. Източник на МП са международните договори – актовете на международните организации.

Международната общност е способна да твори право и независимо от участието на държавата. Тук следва да се различава междудържавно /регулиращо отношенията между държавите и международно право – съотнасящо се с международната общност.

Предмет на правно регулиране в МП са преди всичко основните, фундаменталните правни блага и преди всичко човешката личност. Правата на човека намират своето място преди всичко в МП. Там се изгражда универсалният модел на личността, който задължава всяка държава.

МП не е правен отрасъл, а структурен в правото, която се съотнася с вътрешното право.

Проблемът за примата първоначално е в полза на ВП. С развитието на гражданското общество се утвърждава приматът на МП. Всички съвременни конституции, включително на РБ, закрепват предимството на МП по отношение на нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат, и предвиждат редица правни механизми за обезпечаване и гарантиране на примата на МП по отношение на ВП.

Нашата правна система предпоставя идеята за ратификация. Приматът на МП в наши дни вече представлява постулат на практика обаче той среща затруднения.

За първи път юридическата трактовка на МП се прави от Хуго Гроций, опирайки се на теорията за естественото право.

Позитивизмът отрича правната характеристика на...................докато /естествено правната школа смята МП за проявление на правото въобще/.
РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ВП И МП:

1. Предмет:

ВП – отношенията в рамките на суверенитета на държавата, отношенията между субектите

МП – отношения, стоящи над държавата, с участие над Д

2. Субекти.

ВП – физически и юридически лица

МП – между държави на държави спрямо държава

3. Структура:

Делението на ПП и ЧП се среща и в МП, и при ДП.

ЧП се нарича още колизионно/ стълкновително/ право

То регулира граждански отношения с чужд елемент. Структурата на ВП се среща и в МП / наказателно право, вещно П./, докато структурата на НП включва още международно договорно /консулско, дипломатическо, морс.,космическо и въздушно право/.

4. Източници:

ВП – нормативен акт, прецедент, обичай – продукт на едностранна воля на държавата

МП – резултат от съгласуваните воли – международни договори, международни обичаи, принципи на международната общност /свобода, ненамеса във вътрешните работи/.

5. Характер и вид на нормите

ВП – казуистични, императивни

МП – абстрактни, установяват принципи

6. Вид санкции – характер на юридическата отговорност и начин на разрешаване на спорове

ВП – определят се от държавата, налагат се по определена процедура – държавата упражнява принуда в юридическата отговорност. Има установен ред за разрешаване на правните спорове, свързан с държавата.

МП – няма общоприет ред. Международният съд има функциите на арбитраж. Страните трябва да го признаят и едва тогава да отнесат спора до него, той е доброволен. Страните сами посочват санкциите в договора. Санкциите са т.нар.протестни нор. отнемане статут на най-облагодетелствана нация, визови ограничения, икономическа блокада, военна блокада. МП не е еднакво за всички.

Отношения между ВП и МП:

Конституцията на РБ от 12 юли 1991 възприема принципа за предимство на МП пред националното.

Основната разпоредба, в която е уредено съотношението между МП и ВП е в К чл.5 ал.4, договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за РБ, са част от ВП, на страната. Те имат предимство пред тези норми на Законодателството, които им противоречат. В тази обща разпоредба са дадени основните рамки на съотношението между международния правопорядък и вътрешното българско право.

Според чл.5 ал.4 МП има приемат спрямо ВП, нормите на международните договори се инкорпорират във вътрешното законодателство и имат висше юридическа сила.

Международноправните договори не могат да противоречат на Конституцията. Те не могат да установяват престъпления, нямат прякото си действие в сферата на наказателното право.

Съвременно схващане за МП:

1. МП има примат над ВП

2. МП има разширено поле на регулиране. С МП се въвежда международна закрила на човешките права и свобода, за което може да ограничи суверенитета на дадена държава.

Международен договор: Във ВП договорът е сделка, не създава норми, а е източник за придобиване на права и задължения.

В НП – източник на норми. Международните договори съдържат преамбюл /уводна политическа част/, заключителни протоколи

Видове: двустранни и многостранни

Открити и закрити /други страни, освен първоначално подписалите го, не могат да се присъединят/.

За влизане в сила на договора е необходимо:

- подписване

- ратификация – акт на одобрение от държавен орган – парламента –само тези органи, определени от чл.,85 на Конституцията определени договори от чл.85 от К.


  • обнародват се в ДВ

  • влизат в сила

Денонсиране – ратификация с резерви по отношение на отделни клаузи

Суверенитетът вътре като върховенство, а вън като независимост.


Многостранната природа на правото предопределя и неговата структура. Макар и да е единно по своите дълбоки същностни измерения като цялостно образование, то е вътрешно разчленено, подразделя се на относително автономни и в същото време органически свързани помежду си елементи, които си взаимодействат и взаимопроникват.

Йерархичната структура на правото се предопределя от сложността и различната ценност и значимост на регулираните от него обществени отношения, от разнообразието на различни средства и способи за правно регулиране.

Сложността на структурата на правото е своеобразен показател за равнището на неговата ценност за обществото.

Като израз на вътрешната противоречивост на правото основните негови структури се проявяват като двойки дадености – частно и публично, материално и процесуално, вътрешно и международно, обективно и субективно.

Структурата на правото обхваща вътрешния строеж на правото.

Трябва да се прави разлика между структура и система на правото, те са различни проявни форми на правото.


N 26. ОБЕКТИВНО И СУБЕКТИВНО ПРАВО
1. ОП е съвкупност от действащи норми в държавата, правото като норма, част от правната система на една държава.

СП е възможност за поведение на конкретно лице.

2. ОП се свързва с държавата, с нормотворческите и функции

СП се свързва с индивида.

3. ОП е общозадължителен за всички, абстрактно.

СП касае конкретно лица и конкретно поведение

4. ОП е волята на държавата в нормативен вид /принуда/.

СП е свободата.


Отношения между ОП и СП – 2 основни схващания:

1. Позитивизъм – ОП е първично, СП е признатата от закона възможност за лично поведение. Следователно ОП определя съдържанието на субективните права.

2. Философия на правото и естествено право: СП са първични, предхождат държавата и ОП. ОП само охранява субективните права.

Връзка:


1. ОП се реализира чрез субективните права

2. СП е свързано с ОП / в ОП винаги е установен редът за защита на субективните права.

СП е правомощието на конкретно лице – субект: признатата от закона възможност за действие или бездействие за реализиране на собствени или чужди цели. Правото в конкретните отношения между хората. СП е мяра за социалната свобода на индивида като субект на право.

ОП – правото като факт дога, законодателство. Правото е сбор от норми, създадени чрез актове на държавата и целящи чрез хората да реализират воля.


Според Цеко Торбов:

Когато правото налага задължения и признава претенции или права като норма, говорим за ОП – норма агенди. ОП определя рамките, в които отделните членове на обществото следва да развиват своята дейност – съгласно с останалите правни субекти.

СП е правото в неговото отношение с човешката личност, която е в състояние да прояви определен начин на действие. СП е факт агенди.
Система на правото

30. Обща х-ка. 31. Oсновни елементи.
Проблемът за системата на правото е част от проблема за структурата на правото.

Системата е единството от правни отрасли. Правната система е .............................................

Микроструктурата на правото е правната норма. Правните норми са вписани правила за поведение, създадени и гарантирани от държавата. Правни норми се обособява, групират за нормирането на определен вид социални отношения и по този начин формират т.нар. правен институт.

Правният институт /брак, родство, развод, завещание, договор, сделка.../ е съвкупност от правни норми, които регулират определен вид обществени отношения, породени от един общ юридически факт. Няколко правни института обособяват правен отрасъл.

Правният отрасъл е съвкупност от правни норми, регулиращи определен род отношения. Той представлява обособено зърно вътре в системата.

Системата на правото е макроструктурата на правото с оглед подразделянето на крупните елементи вътре в системата /правни отрасли, правни институти, правни норми/. Всеки елемент, който стой по-долу , представлява част и градивен елемент за следващото по-високо равнище.

В основата на тази организация стоят разнообразни фактори, но 2 от тях в процеса на правната еволюция, се открояват като основни. Това са предметът на правното регулиране и своеобразният юридически режим и най-вече методът на правно регулиране.

Очертават се 2 основни критерия:

1. Обективен, който се вписва в реалността извън правната действителност. Това е предметът на правно регулиране или т.нар. в праната литература материален критерий - ......................................................

които в определен етап от общественото развитие обективно изискват и заедно с това, дават възможност за интервения с правни средства т.е. стават обекти на правното регулиране.

2. Юридически, който се вписва в самата правна материя. Той е органически свързан с материалния критерий. Материалният критерий предоставя различни изисквания, следователно различните по своята природа материални отношения предоставят различни изисквания към правното регулиране. По този начин се обособяват отраслите в правното регулиране. Какви обществени отношения регулира отделният правен отрасъл /ГП,КП/, т.е...........................................................................................

Правото не може да отговори по еднакъв начин, с еднакви правни средства, затова всеки правен отрасъл има свой юридически режим.

................................................... представлява онази специфична цялостна система от своеобразни принципи, общи положения, специфични средства, способи на правно въздействие, както и тяхното, своеобразно съчетаване с което се характеризира всеки правен отрасъл, за да обезпечи ефективно правно регулиране. Всеки правен отрасъл се характеризира със свой собствен юридически режим и свой собствен юридически инструменти.

Всеки юридически режим се характеризира с разнообразие на методите. Но изкристализират 2 основни метода:

1. Диспозитивен – метод на равнопоставеност

2. Императивен – властнически метод на правно регулиране

Главната разлика между тях е различната взаимна позиция, която имат субектите един към друг в правните отношения.

При диапозитивния субекти са равнопоставени, разположени са в хоризонтална плоскост.

При императивния са разположени във вертикална плоскост и позицията им е власт – подчинени, в отношение на субординации.

Диспозитивният метод се проявява в ПП и се нарича още гражданскоправен метод.

Императивният е характерен за правните отрасли от ПП, като в най-чиста форма се проявява в АП, затова се нарича и административен правен метод.

Насрещното съвпадане на волеизвлеченията се осъществява чрез договора /основно средство/ - при метода на развнопоставеността.

При властническия метод правата и правомощията се определят с едната страна – основно средство е властническият акт, в който се закрепя властническото волеизвлечение на субекта, който има властническа позоция.

Идспозитивният метод се отнася към ЧП, а императивният – към ПП. При ПП субектите или поне един от тях е компетентен държавен орган /когато става въпрос за 2 държавни органа, властническата позиция има този, който в по-голяма степен е носител на империума на държавата/.

Въз основа на тези 2 критерия и на някои други /континентална правна система, национална правна система, доктрини/ се осъществява вътрешната дифиренциация на правото. Всичко това води до обособяването на вътрешни елементи в системата на правото.

Очертават се основните правни отрасли, които на свой ред се усложняват и разчленяват.

Основните са ГП, АП, НП. В исторически план това са първите основни части.

Една от основните характеристики на континенталната правна система е, че на КП се гледа като на основополагащ правен отрасъл, свързан с правата на човека и реализацията на държавната власт. В КП законодателят извежда основните начала, интелектуални основи на правното регулиране /в първа глава на конституцията се съдържат основните начала, основните принципи на правната материя. Тези начала се доразвиват и конкретизират по-нататък в правната уредба. В ТП например се регламентират подробностите, а правото на труд е регламентирано по-рано в Конституцията. КП е основен фундаментален правен отрасъл. Типичният метод на правно регулиране за КП е властническият над основните отрасли вече се наслагва и процесуалното право /граждански процес, административен процес, наказателен процес/. Следователно, на спецификата на материалноправния отрасъл отговаря специфичен процес.

Проблемът за доказването е важен за правото. В гражданския процес всичко, което се твърди, трябва да се докаже. При наказателния процес се защитава този с по-слаби позиции – правонарушителя. Затова юридическа отговорност може да се търси само от комплектни държавни органи.

В процеса на правна еволюция, в усложняване на социалните отношения, които се конституират като правни, на усложняване и на правото, естествено е в правната материя да се извършат процеси на усложняване, на диференциация и интеграция. По този начин се конституират съществуващите днес правни отрасли. ГП наследствено, вещно, семейно, търговско, облигационно трудово/. Всички те са в един аспект еднородни правни отрасли, доколкото става дума за гражданско правно регулиране. Но те се различават по предмета на правно регулиращия начин, макар и по-малко интензивно, се развива и АП.

Системата на правото е една относително стабилна система доколкото тези отрасли се раждат от основните.

Но системата на правото е и динамична, доколкото тези процеси непрекъснато се развиват и усложняват. Съобразно двата основни критерия трайно са се вписали основните участъци на правната материя, които наричаме правни отрасли. Например днес известни основания за наслагване на нови отрасли има в областта на опазването на околната среда /няма норми в ГП, АП, НЦ/. Днес това се превръща във важен проблем и вече съществуващи норми в другите правни отрасли могат да се усложнят и оттам да се обособят в т.нар. екологично право, което все още не съществува самостоятелно. Това се получава чрез гравитиране на отделни правни норми около основните дейности. По същия начин се развиват нещата с данъчното право /има норми във финансовото право/. Това са процеси, които могат да доведат до обособяване на нов правен отрасъл. В този смисъл някои автори говорят на т.нар. удвояване на правната структура. То се изразява в тези процеси на наслояване на нови правни отрасли, които се надстрояват върху съществуващите.

В тази връзка е проблемът за съотношението между системата на правото от една страна и системата на законодателството, системата на правните науки, системата на учебни дисциплини, от друга.

Отношението между система на правото и система на законодателството.

Системата на законодателството гравитира към системата на правото. Системата на правото е определяща. Това личи в т.нар.модифицирани закони – основен вид закон, който се различава по това, че с кодекс се регламентира цял правен отрасъл. Кодексът като начин на консултиране се отнася до цял един отрасъл /семеен кодекс, наказателен кодекс, трудов кодекс/.

Но това са 2 разли4ни среза на правната действителност. Системата на законодателството е формата, в която правото се конституира. Все пак, въпреки че гравитира към системата на правото, е самостоятелна система, която се подчинява и на самостоятелни закономерности на собствена логика. Много пъти двете системи се различават, особено при некодифицираните отрасли/ не винаги, когато се създава нов закон, това означава нов правен отрасъл. Това по-скоро е податка за бъдещо оформяне на нов отрасъл/.

Системата на правните науки гравитира към системата на правото. Това личи особено при отрасловите науки. Системата на науките обаче има и собствени закономерности, докато системата на правното познание е по-сложна.

Системата на учебните дисциплини представлява учебните планове на ?Ф. Тя също се определя от системата на П. Учебните планове има и собствени закономерности от педагогически характер, извън определените от системата на П. Изграждането на учебен план е много сложен процес, съобразен с необходимостта за изграждане на юриста, за да усвои юридическата наука като цяло. Затова са включени други извън - юридически науки, с чисто педагогически цели, напр.Гражданско П – обща част – това не е отраслова правна дисциплина.

Системата на П показва всички форми на влияние на П върху обществения живот, всички негови възможни форми на съществуване.

Правна система е по-широко понятие от система на правото – показва всички възможни въздействия на правото в обществения живот, всички, възможни въздействия на правото в обществения живот, всички, дори и неюридически проявления на правото /обективно право + юриспруденция + правосъзнание/.





Сподели с приятели:
  1   2   3   4


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница