Аграрна политика



страница3/10
Дата10.05.2017
Размер2.61 Mb.
Размер2.61 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


Източник: FAO. Production Yearbook. Vol. 43, 1989.
По добив на зърно на човек от населението повечето източноевропейски страни не отстъпват на индустриално развитите държави, заемащи водещо място в световното зър-нопроизводство. В тях се използва несъвършена техника и част от реколтата (около една трета) се губи при нейното прибиране, транспортиране, съхраняване и пласмент6.

3. Политика на деколективизация в земеделието

След Втората световна война (1945 г.) държавата СССР7  разширява своето икономическо и политическо вли-я-ние в света.

В редица страни от Източна и Централна Европа8 се налага еднопартийно държавно управление. Започва изграж-дане на обществена система, известна като държавен социа-лизъм.

При държавния социализъм почти всички основни средства за производство (в някои страни и земята) са дър-жавна собственост. Управлението на производството и разпре-делението на материалните блага е централизирано. Първоначално държавният социализъм функционира под формата на власт на работниците и трудещите се селяни. Тази система на държавно устройство показва редица предимства:

• липса на безработица;

• осигуряване на безплатно образование и медицинско обслужване на всеки член на обществото;

• гарантиране на пенсиите и издръжката на старите хора;

• централизирано набиране на парични ресурси, чрез които се изграждат обекти с общодържавно значение.

През 80-те години на ХХ в. икономическото развитие на източноевропейските страни изпада в застой. Системата на държавен социализъм започва да става спирачка за по-нататъшното усъвършенстване на обществените производи-телни сили. Появява се необходимост от нейното реформиране. Естественият ход на общественото развитие предполага реформиране и преобразуване на държавния в народен (държавно-кооперативен) социализъм.

Приблизително такава насока се дава на започналата към края на 70-те години на ХХ в. реформа в Китай. В тази огромна страна се запазва ръководната роля на китайската комунистическа партия (ККП) и се създава социалистическо пазарно стопанство с доминиращ държавен и кооперативен сектор. Икономиката се открива към света и се привличат чуждестранни инвестиции. Дава се предимство на стопан-ското развитие при запазване на политическата форма на управление. Осигурява се политическа стабилност и сигур-ност и се постига висок (8–10 % годишно) икономически растеж.

В началото на 90-те години на XX в. в Русия и в другите страни от Източна и Централна Европа започва тотално разрушаване на системата на държавния социализъм. Премахва се ръководната роля на комунистическите партии в държавите и се преминава към многопартийна (буржоазна) форма на държавно управление. Ликвидира се изгражданата десетилетия наред политическа надстройка (тайни служби, система за държавен контрол, доброволни отряди), призвана да пази огромната държавна собственост. Така се създават предпоставки за обсебване на държавните банки и предприятия от местни и чуждестранни лица. Поставя се началото на преразпределяне и разграбване на натрупаното национално богатство. У нас това става чрез следните способи:

• приватизация на печалбите на държавни предприятия от частни паралелни, снабдителни и търговски фирми и застрахователни дружества;

• преливане на пари от държавни в частни банки, финансови къщи и бюра за обмен на валута;

• реституция на държавни имоти;

• приватизация на държавни и общински предприятия;

• ликвидация на ТКЗС.

Поземлената реформа се състои главно в деколек-тивизация на земеделските стопани.

С оглед на това след 1989 г. в България, Унгария, Румъния, Чехия, ГДР (бившата), Словакия, Русия и други страни се приемат закони за земята. Чрез тях се цели по пътя на земеразделянето да се създават предпоставки за развитие предимно на семейни земеделски стопанства. Съгласно с приетия в Унгария закон всеки бивш земевладелец или ко-оператор (член на селскостопански кооператив) може да по-лучи минимум 160 дка земя, но при условие че за опре- делен срок (например 10 години) сам я обработва.

След 1989 г. в източноевропейските държави (без България) се провежда политика на усъвършенстване на колективното стопанисване на земята. В тях е дадено право на кооператорите за определен срок (около година) да решат дали да пререгистрират в съда своите кооперативи. Повечето от тях отново са пререгистрирани. Това създава впечатлението, че в редица източноевропейски държави сел-скостопанските кооперативи остават непокътнати, особено онези, които се специализират в производството на зърно и фуражи. Други кооперативи се преобразуват в акционерни дружества. Само незначителен брой от тях се саморазпускат. В Унгария от функциониращите до 1990 г. общо над 1340 кооперативни стопанства само около 170 се ликвидират. В Чехия от близо 2 хил. селскостопански кооперативи само 50 прекратяват своята дейност.

Прилагането на тази политика е осуетено от претен-диращите за световно господство представители на отвъд-океанската финансова олигархия. При изпълнение на техните геостратегически планове през периода 1990–2000 г. повечето селскостопански производствени кооперативи на страните на Централна и Източна Европа са преобразувани в корпорации или ликвидирани.

В
7. Аграрна политика

7. Аграрна политика

последствие в Унгария, Чехия и други източноев-ропейски държави много от земеделските производствени кооперативи прекратяват съществуването си. Някои от тях се трансформират в акционерни и други стопански организации, а други фалират главно поради финансови задължения към държавата (данъци, здравни и пенсионни осигуровки).

През 90-те години на ХХ в. в Украйна държавните земеделски земи (220 млн. дка) се разпределят между живее-щите в селата земеделски производители, пенсионери и селс-ка интелигенция. Над 200 млн. дка, или над 90 на сто от тези земи, се оставят за стопанисване на 15-те хиляди бивши селскостопански кооперативи (колхози), които се преобразуват в едри (по 50–100 хил. дка земеделска земя) агрофирми и арендни стопанства. Върху 18 млн. дка земеделски земи се създават около 43 хил. семейни ферми. По закон една семейна фер-ма може да притежава до 1000 дка земеделски земи.

До 1990 г. в източните провинции на Германия (бившата ГДР) функционират около 4,5 хил. земеделски кооперативи. От тях над 60 % са пререгистрирани в нови кооперации на собственици на земя и имущество, дружества с ограничена отговорност, събирателни и акционерни дружества. Новите юридически лица разполагат средно с по 10–13 хил. дeкара земя. Кооперативни и капиталови дружества стопанисват и големи масиви държавни земи под формата на аренда. Върху земите на разпадналите се кооперативи в източните германски провинции се създават близо 25 хил. семейни стопанства. Всяко стопанство разполага средно с 860 декара земя.

Законът за приспособяване на земеделието в Герма-ния не допуска реституция (възстановяване в старо правно положение) на национализирани след Втората световна вой-на земи на фашистки престъпници или на фамилни имения, чийто площи превишават 1000 дка. Тези земи остават в държавен фонд и се продават или дават под аренда.

През 90-те години на ХХ в. в източноевропейските държави се води политика на приватизация и ликвидация на държавните земеделски стопанства. Тяхното имущест-во преминава в частни ръце, но земята остава държавна собственост и се обработва под аренда.

Очевидно в източноевропейските държави не се постига главната цел – масово преминаване от колективно към индивидуално, семейно стопанисване на малки по раз-мер земеделски земи. В тях се запазват и едри кооператив-ни и акционерни земеделски стопанства. Малките индивидуални и семейни ферми задоволяват предимно своите нужди и частично местните пазари от селскостопански стоки.

Вследствие на провежданата глобална неолиберална политика за преразпределение на международните аграрни па-зари и за деколективизация на земеделските стопани в източноевропейските страни намалява общото селскостопанско производство. За периода 1990–2000 г. то спада средно с около една четвърт (балтийски държави – с около 50 %, Чехия – с 28 %, Словакия и Унгария – с 25 %, Полша – с 20 %).

Особено голям е спадът на производството на животинска продукция и зеленчуци (България – с над 50 %, Унгария и Словакия – с 40 % и т.н.).

През разглеждания период в източноевропейските държави рязко намалява и броят на животните. Броят на кра-вите в десетте страни от Източна и Централна Европа намалява с близо една четвърт, на овцете – с над 40 %. Най-много е намалял броят на кравите в България, Чехия и Словакия; на овцете – в България, Полша и Балтийските държави.

Политиката на деколективизация на земеделието в България съществено се отличава от тази на другите из-точноевропейски държави. Нейна основна отличителна черта е насилствената ликвидация на трудовите кооперативни земеделски стопанства. Преди да се пристъпи към този политически акт, се правят опити за реформиране на тези стопанства. През 1991 г. във Великото Народно събрание (ВНС) се приема Закон за собствеността и ползването на земеделските земи. С този закон се урежда възстановяването на собствеността върху земеделските земи. Регламентират се и отношенията, свързани с придобиването на собственост върху земи, които са предоставяни за ползване чрез различни постановления на държавни органи. Тези земи са раздадени на семейства за производство на хранителни продукти и строителство на вили. По-голямата част от тях са от държавния или общинския поземлен фонд.

През пролетта на 1992 г. парламентарното мнозин-ст-во в Тридесет и шестото Народно събрание приема изме-нения и допълнения на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи 9. Чрез тях се разпорежда:

• да бъдат ликвидирани ТКЗС и други производстве-ни организации в земеделието;

• земеделските земи да се върнат на техните собственици в границите от 1946 г.;

• да бъдат назначени ликвидационни съвети на ТКЗС (в състав от 5–8 члена), които едновременно да разпределят кооперативното имущество на дялове и да ръководят производствената дейност до приключване на ликвидацията;

• заплащането на труда на ликвидаторите да се осигу-рява от организациите в ликвидация.

При изпълнението на закона се ликвидират не само ТКЗС като стопански субекти, но и техният огромен производствен и кадров потенциал. Повечето от основните им производствени фондове (животни, трайни насаждения, сгра--ди, техника и т.н.) се разграбват или се унищожават. Без работа остават над 12 хил. висококвалифицирани селскостопански специалисти (агрономи, инженери, ветеринарни лекари, икономисти).

С разглеждания закон се прилага и политика на въз-становяване на собствеността върху земеделските земи “в стари реални граници”.

Тази политика почива на погрешния тезис, че възстановяването на поземлената собственост у нас е част от извършващата се реституция на одържавени имоти. Земеделските земи на българските граждани обаче не са били национализирани. Тези земи са внасяни в ТКЗС само за общо стопанисване. Неслучайно до началото на 60-те години земевладелците, предоставили своите земи за колективно обработ-ване в ТКЗС, получават рента. Впоследствие по решение на общите събрания на член-кооператорите изплащането на по-землена рента от разпределяемия доход в стопанствата се прекратява.

Следователно възстановяването на собствеността вър-ху земеделските земи в нашата страна не е форма на рести-туция. Това е само доуточняване на титулите на поземлена собственост. В процеса на земеразделяне се налага принципът за възстановяване на поземлената собственост в “стари реални граници”, т.е. връщане на “бащините ниви”. Отделният собственик получава средно 10–15 дка земя, и то раздробена на малки ниви, които са разположени в различни местности на селското землище.

С толкова малък размер земя трудно може да се раз-вива самостоятелно семейно (фермерско) стопанство. Едва ли е възможно да се правят сеитбообращения и да се осъ-ществява разширено възпроизводство, трайно да се осигуряват доходи за издръжка на семейството. Този проблем целенасочено се изостря, за да бъдат предизвикани масови продажби на български земеделски земи на чужденци. Заинтересовани чуждестранни (главно отвъдокеански) организации и фондове успяват да наложат отмяна на конституционния чл. 22, забраняващ на чужденци да придобиват собственост върху български земеделски земи.

Вече е дадено правото на чужденци да придобиват собственост върху български земи. Съгласно с приетите (през пролетта на 2005 г.) от ХХХІХ Обикновено Народно събрание поправки в Конституцията на Република България собственост върху български земи могат да придобиват не само граждани на страните – членки на ЕС, но и чужденци от други държави (САЩ, Израел, Турция). Тези консти-туционни поправки са приети под натиска на американски еврейски асоциации и най-вече на Еврейския национален фонд (с чиито пари през първата половина на ХХ в. са изкупени палестински земи и е създадена държавата Израел). По тяхно настояване Американската търговска камара е изпратила до Народното събрание и посолствата на САЩ, Израел и Турция писмо10, в което са “предложени” действащите сега конституционни разпоредби за продажби на български земи на чужденци.

Въпросните конституционни изменения са гласувани под предлог, че това е необходимо условие за приемане на България в ЕС. Такова условие не би трябвало да се пос-тавя, тъй като законодателството на ЕС има предимство пред местните закони на неговите страни членки. Когато държавата е пълноправна членка на Евросъюза, граждани на негови страни биха могли да придобиват собственост върху български земи. Българската Конституция се хармонизира с европейското законодателство, което регламентира силно регулиран пазар на земеделски земи. Главно поради това при преговорите за присъединяване към ЕС се договарят само сроковете, през които граждани на страни – членки на Евросъюза, биха могли да закупуват български земи. Например така е договорено след 2017 г. да бъде обсъдено правото на чужденци от междудържавната общност да купуват земи в Полша.

Едва ли е случаен фактът, че конституционната забрана (чл. 22 на Конституцията на Република България) на чужденци да придобиват собственост върху български земи е премахната, като са изтъкнати подвеждащи мотиви. В предложения закон се твърди, че конституционната забрана се премахва “в съответствие с ангажиментите”, които страната ни “поема да осигури свободно движение на капитали между държавите – членки на ЕС”. В основните договори на ЕС обаче уреждането на покупко-продажбите на земеделски земи е отнесено към частта “Право на установяване”11, а не към главата “Капитал и плащания”. В поземлените отношения “свободното движение на капитали” е свързано с правото или “свободата на установяване” и Общата аграрна политика.

Неоснователен е мотивът, че въпросното конститу-ционно изменение се приема изпреварващо, тъй като се очак-ва след няколко години нашата страна да се присъедини и към Споразумението за европейско икономическо пространство (ЕИП). В това малко известно споразумение, освен страните – членки на ЕС, участват още Исландия, Лихтенщайн и Норвегия. То е сключено през 1992 г. и е основано на първич-ното законодателство на Евросъюза. Споразумението обаче не обхваща Общата аграрна политика на ЕС и пазара на земи в неговите държави членки.

Опазването на българските земи би могло да става и чрез възприемане и прилагане на действащите в ЕС договори и закони. Съгласно с тези законови разпоредби чужденци от държави извън Евросъюза много трудно могат да придобият собственост върху земи на негови страни членки.

В ЕС поземленият пазар е строго регламентиран и се регулира от държавните и съюзните ръководни органи. Граж-данин на държава – членка на Евросъюза, може да закупува земеделска земя и сгради на територията на друга страна от съюза, но при следните условия – законно заселване, спазване на принципите на ОАП, получаване на множество разрешителни и т.н., които ограничават и дори правят невъзможно сключването на такива сделки.

Правилата за закупуване и ползване на земя и ферми от граждани на различни държави – членки на ЕС, са посочени в Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО). Те се намират в частта, озаглавена “Право на установяване”, т.е. на законно заселване, настаняване (регламентирано в чл. 289 б). Изискванията към заселниците са посочени в частта “Селско стопанство”. Съгласно с въпросния договор Европейският съвет и Еврокомисията “предоставят възможност на гражданин на една държава членка да придобива и ползва земи и сгради на територията на друга държава членка, доколкото това не противоречи на принципите, предвидени в чл. 39, ал. 212. Заселването е съобразено с прилагането на ОАП на ЕС и преследването на нейните цели, една от които е “да се осигури приемлив жизнен стандарт на хората, занимаващи се със селско стопанство” (чл. 39 на ДЕО).

Изглежда рестриктивният поземлен режим в ЕС не устройва претендентите за нови господари на българските земи и те използват огромната си глобална власт, за да пос-тигнат такова конституционно изменение, което да предоставя правото на чужденци от държави извън Евросъюза да придобиват собственост върху български земеделски земи.

След като се премахна конституционната забрана за чужденци да купуват наши земи, заинтересувани чуждест-ранни лица водят кампания за въвеждане на поземлен данък и за налагане на високи държавни такси върху пустеещите земи. По такъв начин българските земевладелци се принуж-дават да продадат земите си на чужденци.

Очевидно нашите национални интереси налагат да се води политика на адаптиране на българските към западноевропейските поземлени отношения, т.е. подобно на дър-жавите – членки на ЕС, и у нас да се установи рестриктивен режим на придобиване на собственост върху земеделски земи.

При решаването на въпроса за продажба на наши земеделски земи на чужденци е целесъобразно да се имат предвид редица обстоятелства и факти.

Първо. Обикновено чужденците завладяват или купуват земи, за да се заселят на тях13. Заселването на чужденци създава етнически и социални проблеми. Подобно на Косово у нас може да се наруши демографското равновесие най-вече в районите със смесено население. Българите могат да бъдат подложени на експлоатация, терор, верски и етнически натиск и принудени да напуснат своето Отечество.

Засега за правото на чужденци да закупуват български земеделски земи пледират само лица, които прокарват чуждестранни геополитически интереси. Често се повтаря несъстоят


8. Аграрна политика

елният довод, че никой чужденец не е в състояние да “изнесе на гръб закупените български земи”. Сякаш се забравя, че България е малка страна, която се намира на Балканите.

Прикрива се съществуващата противоположност меж-ду властта на поземлената собственост и безличната власт на парите, изразена в двете френски поговорки: “Няма земя без господар” и “Парите нямат господар”.

В
8. Аграрна политика

торо. Сега обработваемата земя на планетата е край-но недостатъчна – 2–2,5 дка на човек от населението. В някои страни като Холандия и Япония се падат едва по 0,5–1,5 дка, в Турция – около 4 дка, в Израел – 0,6 дка на човек. За изхранването на всеки човек са нужни минимум 5 дка. Ето защо в индустриално развитите държави се обръща по-голямо внимание на повишаване на добивите от единица площ чрез подобряване на плодородието на почвата и нейното рационално използване14. Същевременно се търсят възможности за арендуване и закупуване на чуждестранни земи, предимно от развиващи се страни.



Трето. В рамките на Европейския съюз все още не функционира свободен и единен поземлен пазар. В отделните страни – членки на междудържавната общност, рядко се извършват покупко-продажби на земеделски земи.

Освен това по изключение се допуска отделни държави – членки на Евросъюза, самостоятелно да решават специфични проблеми съобразно тяхното вътрешно законодателство и географското им разположение. Така на базата на споразумения между страните в Дания се запазват действащите разпоредби относно придобиването на собственост върху вилни имоти; в автономни региони на Португалия се извършва безлихвено кредитиране; в Люксембург продължават да се поставят ограничения върху вноса на селскостопански стоки от други страни – членки на ЕС.

Вероятно поради стриктното спазване на тези условия и зачитането на националните интереси досега не са из-вестни случаи граждани на една държава – членка на ЕС, да купуват земеделски земи или ферми в друга негова държава членка. Би било интересно статистиката да публикува данни например колко французи са придобили собственост върху английски земеделски земи и обратно.

Четвърто. В условия на валутен борд, аграрна криза, висок основен лихвен процент и ниски фермерски доходи у нас чувствително се понижава цената на земята. Нейното обезценяване става неудържимо и поради ниския курс на българския лев спрямо долара и еврото. Сега у нас 1 дка земя се продава за около 100–200 долара. В Австрия цената на декар земеделска земя е 5000–6000 долара.

Идват нови поколения дребни български земевла-делци, които израстват далече от своите села и земи. Повечето от тях не гледат на родната земя като на завещан от дедите им скъпоценен природен дар и вероятно ще се съгласят да продадат собствените си ниви за малко валута.



Пето. Територията на държавата е в определени граници. Нейното разширяване може да става главно с покупка или завладяване на земи от съседни страни. След Първата световна война (1914–1919 г.) се отнема около една трета от българската територия, включително и излазът на Бяло море. Над половин милион българи се принуждават да изоставят земите си и да се изселят във вътрешността на страната.

Земята е ограничена природна даденост. Погрешно е на нея да се гледа като на обикновена стока или да се отъждествява с други недвижими имоти – апартаменти, заводи, хотели.

Както е известно, през 1803 г. американската адми-нистрация купува от Франция 2,5 млн. кв. км земя, включително и сегашния щат Луизиана, само за 15 млн. долара. По-късно (през 1867 г.) американците получават от правителството на Русия богатия на подземни ресурси полуостров Аляска срещу 7 млн. долара. Според съвременни американски историци благодарение на тези сделки тяхната нация с един замах спечелва огромни територии от плодородни поля, планини, гори и реки15.

В този смисъл е необходимо да се пази българската принадлежност на нашите територии и земеделски земи. Запазването им като общонародно богатство е гаранция за нормалното изхранване на българското население, за снабдяване на националната ни индустрия със селскостопански суровини и за износ на хранителни стоки на международните пазари.

Така че в бъдеще би трябвало да се запази забраната на чужденци от държави извън ЕС да закупуват български земеделски земи. Въпросите, свързани със закупуването на наши земеделски земи от граждани на страните – членки на Евросъюза, трябва да се решават на по-късен етап, когато сигурно ще има ново съотношение на силите в междудържав-ните отношения, а българските земи ще осигуряват високи доходи на нашите земеделски производители.

ІІІ. ФЕРМЕРСКА ПОЛИТИКА

1. Политика на индустриализация на земеделието

Земеделието е най-старият отрасъл на икономиката, но в него сравнително бавно се внедряват промишлени методи и технологии. Това е свързано с голямата зависимост на селскостопанското производство от биологичните и почвено-климатичните условия и фактори.

Главно по тези причини преходът към машинен стадий на производство в селското стопанство започва много по-късно от промишлеността. Дори и сега, когато в машиностроителни и други промишлени предприятия намират масово приложение т.нар. “безлюдни технологии”, редица агротехнически мероприятия при отглеждането на селскосто-пански култури и животни все още се извършват ръчно.

Началото на индустриализацията в селското стопан-ство се поставя през втората половина на XIX в., когато сравнително бързо развитие получава машинната индустрия. Нейното повсеместно осъществяване обаче започва едва през 30-те години на XX в. в САЩ, Канада и Англия. В повечето европейски страни този процес се разгръща по-късно (през 50-те години), което се обяснява с недостатъчното развитие на тяхната промишленост, преобладаващото дребно земеделие, наличието на докапиталистически форми на собственост и стопанисване на земята.

Индустриализацията на селското стопанство се осъ-ществява в редица насоки: електрификация, механизация и автоматизация на производствените процеси; използване на комбинирани фуражи, минерални торове, химически и биологически средства за защита на растенията; развитие на селекцията и племенното дело; строителство на мелиоративни системи, силози, плодохранилища и други обекти.

В процеса на поставяне на земеделието на промиш-лена основа се обособяват нови отрасли: селскостопанско и биотехнологично машиностроене, агрохимическа, фуражна и хранително-вкусова промишленост.

Напоследък все по-широко приложение намират ресурсо-икономичните технологии и преди всичко тези със сравнително малък разход на енергия. Полагат се усилия за постоянно увеличаване на селскостопанското производство и подобряване на качеството на продукцията чрез рационално използване на почвата, слънчевата енергия, физиологичния потенциал на растенията и животните, охраната на природната среда.

Индустриализацията на селското стопанство се осъществява и чрез повишаване на образованието на селскостопанските кадри. Така през 1964 г. в САЩ само една трета от фермерите имат средно образование, а към края на века делът на фермерите среднисти превишава три четвърти.

С развитието на индустриализацията на селскостопан-ското производство постоянно се повишава неговата интензификация и ефективност, все повече се подобрява качеството на произвежданата продукция. Обикновено интензификацията на земеделското производство се определя като постоянно усъвършенстване и концентрация на използваните оръдия и предмети на труда върху една и съща землена площ с цел увеличаване на добивите от селскостопанските култури и на продуктивността на животните.

В началния етап на интензификацията на селското стопанство се извършват сравнително големи материални разходи за получаване на единица селскостопанска продук-ция. Създава се впечатление, че съществува “закон за на-маляващо плодородие на почвата”, като се отчита обсто-ятелството, че всяко допълнително влагане на труд и капи-тал в земята не се съпровожда с адекватно нарастване на добива на земеделския продукт. Понякога този добив намалява относително. Практиката показва, че посоченият “закон” мо-же да има относително и условно действие само през периоди, когато не се извършват качествени подобрения в прилаганата селскостопанска техника.

През последните две десетилетия на XX в. в селското стопанство на страните – членки на ЕС, се използват нови видове трактори, комбайни и друга техника с подобрени тех-нически характеристики, а също и електронна и биотехника, сложни и комплексни минерални торове, биопрепарати, чрез които значително се повишават добивите от селскостопанските култури и продуктивността на отглежданите животни.

Все по-пълно проявление намира законът за концентрацията на производството (съсредоточаването му във все по-големи предприятия и увеличаването на обема на произвежданата продукция). Разгръщат се и процесите на централизация на съществуващите капитали и постепенното им сливане в едно цяло.

Индустриализацията на земеделието ускорява развитието на организационните форми на труд – разделение и кооперация на труда. На основата на разделението на труда се установяват и развиват преки технологични, икономически и организационни връзки между производители, пред-приятия и отрасли на производството, все повече се обединяват наличните работници и специалисти, разширява се полето на прилагане на колективен, комбиниран и обществен труд.

С развитието на обществените производителни сили все повече се задълбочава и разширява разделението на труда между отделните народи и нации. Формират се мощни транснационални и многонационални компании за произ-водство и търговия с разнообразни продоволствени стоки1.

Чрез кооперация, концентрация и централизация на труда и производството се обединяват капитали и се създа-ват условия за рационално използване на наемната работна сила. Постига се икономично използване на материалните ресурси, непрекъснато се увеличава обемът на произвежда-ната продукция и се повишава нормата на печалбата.

Индустриалното преустройство на селското стопан-ство засилва обществения характер на труда, все повече обоб-ществява селскостопанското производство. Този дълбок и всеобхватен процес се проявява главно под формата на:

• засилване на миграцията и подвижността на сел-ското население;

• разширяване на вътрешния и външния пазар на сел-скостопански стоки;

• отделяне на домашната промишленост (хлебна, млеч-на, консервна, тъкачна) и формиране на самостоятелни про-мишлени отрасли;

• синтез на селското стопанство с промишлеността.




  1. Основни тенденции в развитието на

съвременните фермерски стопанства

Сега в индустриално развитите държави преобладава броят на семейните (фермерските) земеделски стопанства. Средната площ на една ферма в отделните страни е различна (в САЩ – 2 хил. дка, 15-те държави – стари членки на Европейския съюз – над 200 дка, Япония – 40 дка2).

В развитието на фермерските стопанства се открояват няколко тенденции.

Първо. Продължава закономерното разоряване на дребните стопанства и социалната диференциация на селското население. Земята и другите средства за произ-вод-ство се съсредоточават в сравнително по-едри стопанства. За периода 1940–2010 г. броят на фермерските стопанства в САЩ намалява от близо 6,3 млн. на 2 млн., или около 3 пъти3. Ежегодно банкрутират 2–3 % от самостоятелните американски фермерски стопанства. Зa периода 1903–2007 г. в Дания броят на фермите спада от 260 хил. на 45 хиляди.

За периода 1987–2007 г. броят на фермите в 15-те страни – стари членки на ЕС, е намалял с близо 2 млн. Сравни-телно най-голям брой ферми са прекратили същест-вуването си в Испа-ния, Франция, Германия, Финландия. След присъеди-няването (1995 г.) на Австрия, Финландия и Швеция към Евросъюза селскостопанското им производство е съкратено с 10–15 на сто. Много от техните ферми не издържат на пазар-ната конкурен-ция и се разоряват (само през периода 1995–2007 г. броят на фермите във Финландия се съкращава близо три пъти) – табл. 2.



Таблица 2

Концентрация на селскостопанското производство

в страните – стари членки на Европейския съюз



Страни


Използвана

земеделска

земя, млн. дка

Брой на земеделските стопанства,,ил.) ((хил.) броя

Средна стопанисвана площ на едно

стопанство, дка

2007

1987

2007

1987

2007

  1. Белгия

13,7

79

48

173

290

  1. Дания

26,6

86

45

325

600

  1. Германия

163,3

671

370

176

460

  1. Гърция

40,8

704

860



47

  1. Испания

249,0

1540

1044

160

240

  1. Франция

245,0

912

527

307

521

  1. Ирландия

41,4

217

148

227

323

  1. Италия

127,5

1974

1679

77

77

  1. Люксембург

1,3

3,8

2,3

332

568

  1. Холандия

19,1

117

77

172

250

  1. Австрия

32



165



193

  1. Португалия

35

384

275

83

126

  1. Финландия

23

192

68

132

336

  1. Швеция

31

103

73

335

430

  1. Англия

161,3

243

300



538

ОБЩО:

1210

7226*

5,,681

208,25**

333,26


Изчислено по: European Commission, Eurostat, 2005; 2009.


9. Аграрна политика

* Без Австрия; ** Без Гърция, Австрия и Англия
Все повече нараства средният размер на земята в от-делните ферми. Сравнително най-голямо уедряване на фер-ми е извършено в Дания, Германия, Португалия, Испания, Финландия, Люксембург.

В новоприетите (през 2004 и 2007 г.) страни – членки на ЕС, преобладават земеделските стопанства, на които се падат малки (средно до 50 дка) земеделски площи (табл. 3). В тези страни има и малко на брой арендни и кооперативни стопанства с големи площи (5–10 хил. дка) стопанисвани земи.



Таблица 3

Брой на земеделските стопанства в страните –

нови членки на Европейския съюз (2007 г.)




Страни

Земеделски стопанства

използвана земеделска

земя млн. дка/ я млн. дка/хил. броя

Средна

стопанисвана

площ на

стопанство, дка

България

Чехия

Естония

Кипър

Латвия

Литва

Унгария

Малта

Полша

Румъния

Словения

Словакия

30,5

35,2


9,1

1,5


17,7

26,5


42,3

0,1


155

137,5


4,9

19,4


493

39

23



40

108


230

626


11

2390


3931

75

69



62

890


390

36

165



115

68

10



65

35

65



280

Общо

479,7

8035

181,75


Изчислено по: Eurostat Yearbook, 2009.

През първите години на ХХІ в. в 15-те страни – стари членки на Европейския съюз, около 7коло Швецияанъци, здравни и пенсионни осигуровки).топански организации, а други фалират главно поради финансови задължения към0 на сто от обра-ботваемата земя (близо 1,2 млрд. дка) принадлежи на около 600 хил. броя едри (с над 500 дка земя) земеделски стопанства, представляващи под 10 % от общия (5,6 млн.) брой на земеделските стопанства в стария Евросъюз.

Малките (10–50 дка) и средните (50–200 дка) ферми представляват над 80 на сто от общия брой на земеделските с

топанства в ранния Евросъюз, но разполагат едва с една пета от обработваемата земя на неговите страни членки.

В Европейския съюз, освен според стопанисваната земя, икономическият размер на една ферма се определя и чрез европейска икономическа единица (European Size Units – ESU), която се равнява на 1200 евро. Тази сума изразява дейността (отглеждане на зърнени култури, лозя, крави) и икономическите възможности на съответната фирма, оценяни по т.нар. стандарт на общата възможност (Standard Gross Margin – SGM). Стандартът на общата възможност се определя на базата на притежаваните земи или глави добитък и на един регионален коефициент.

Второ. В САЩ и ЕС се запазва тенденцията на съхраняване на дребната поземлена собственост. Малките ферми се съхраняват и при появата на високопроизводител-ни селскостопански машини и високите технологии.

Важна роля за оцеляването на милиони дребни земе-делски стопанства има и обстоятелството, че техните собст-веници осигуряват половината от доходите си чрез упражняване на допълнителен труд извън аграрния сектор. Съобразно с източниците на доходи в ЕС са обособени три групи семейни земеделски стопанства:

напълно самостоятелни – доходът от селскостопан-ската дейност е не по-малко от 90 %;

несамостоятелни (спомагателни) – собствениците им по-малко се занимават със земеделие и заработват пове-чето от средствата си като наемни работници;

частично самостоятелни – осигуряват над 50 % от доходите на техните собственици.

Сега в страните – стари членки на ЕС, близо 10 % от фермерите работят допълнително в други отрасли. Напълно самостоятелните земеделски стопанства съставляват полови-ната от стопанствата в ЕС и осигуряват около 80 % от сто-ковата селскостопанска продукция. Сравнително разпокъса-ното и дребно земеделие поражда редица проблеми, свърза-ни с ефективното използване на модерна, високопроизводи-телна техника. С оглед на тяхното решаване правителствата на западноевропейските държави и ръководителите на Общ-ността като цяло осъществяват важ-ни икономически и со-циални мероприятия, насочени към концентрация и специа-лизация на селскостопанското производство. Осигуряват се социални помощи и пенсии на дребните стопани, които се отказват от своята земя в полза на прогреса и структурните преобразувания в земеделието и се оказва разнообразна финансова и материална подкрепа на едрите, жизнеспособни земеделски стопанства.

     

Трето. Тенденция е формирането на дуалистична структура на земеделските стопанства (включително в Източна и Централна Европа). В нея доминиращо място заемат две групи стопанства. Едната се състои от едри (с по над 500 дка обработваема земя), финансово здрави и кон-курентоспособни ферми. Другата група включва дребните стопанства, в които собствениците стопанисват до 50 дка земя и се занимават със земеделие само за получаване на до-пълнителни доходи. Тази поляризация на земеделските сто-панства се засилва и поради неравномерното развитие на капиталистическия начин на производство и на безмилост-ната конкуренция, при която обикновено се стига до непрекъснато разоряване и ликвидиране на средните по размер земеделски стопанства. Това са предимно ферми с по 100–150 дка земе-делска земя.

В началото на ХХІ в. обработваемата земя на 27-те страни – членки на ЕС (в т.ч. България и Румъния) е общо около 1,2 млрд. дка (табл. 4), а броят на земеделските им стопанства възлиза на около 13,7 млн.4.

В приетите през 2004 и 2007 г. дванадесет страни – членки на междудържавна общност (в т.ч. България и Румъния), преобладават (над 80 на сто) дребните ферми. В тях се стопанисва едва 22 на сто от обработваемата земя на посочените страни.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница