Албер Камю Митът за Сизиф



страница4/6
Дата01.02.2017
Размер1.22 Mb.
Размер1.22 Mb.
1   2   3   4   5   6

АБСУРДНАТА СВОБОДА


Сега главното вече е извършено. Имам няколко очевидности, от които не мога да се откъсна. Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение. Мога да отрека всичко в тази част от мен, която живее с несигурни стремежи, освен желанието за единение, жаждата да разреша, необходимостта от яснота и сцепление. Мога да отхвърля всичко в този свят, който ме заобикаля, блъска ме или ме носи, освен хаоса, тази господствуваща случайност и тази божествена еквивалентност, която се ражда от анархията. Не зная дали този свят има смисъл, който го надхвърля. Но зная, че не познавам този смисъл и че ми е невъзможно в момента да го опозная. Какво означава за мен значението извън моята участ? Аз мога да разбера само човешките изрази. Разбирам това, което докосвам, това, което ми оказва съпротива, освен това зная, че не мога да свържа тези две уверености, моята жажда за абсолютното и единението и непримиримостта на този свят с някакъв рационален и разумен принцип. Каква друга истина мога да призная, без да лъжа, без да въвеждам надежда, каквато нямам и която не означава нищо в границите на моята участ?

Ако бях дърво между дърветата, котка между животните, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят. Щях да бъда този свят, срещу който се противопоставям сега с цялото си съзнание и с цялото си желание за близост. Именно тази смехотворна причина ме противопоставя на цялото сътворение. Аз не мога да я отрека с едно зачеркване. Следователно трябва да поддържам това, което смятам за вярно. Трябва да подкрепя онова, което ми изглежда очевидно, дори то да е срещу мен. Та нима дълбочината на конфликта, на това разделение между света и моя дух, не идва от съзнанието ни за него? Така че, ако искам да го удържа, мога да го направя чрез вечно, винаги подновявано, винаги напрегнато съзнание. Ето какво в момента ми е необходимо да запомня. В този момент безсмислието, едновременно така очевидно и така трудно за завоюване, навлиза в живота на един човек и намира там своя родина. В този момент също духът може да напусне безплодния и сух път на усилието на проницателността. Сега той води в ежедневния живот. Открива света на анонимното „безличие“, но човекът навлиза в него вече със своя бунт и със своята прозорливост. Той се е отучил да вярва. Най-сетне именно адът на настоящето е неговото царство. Всички проблеми придобиват отново своята острота. Абстрактната очевидност се оттегля пред лиризма на формите и багрите. Духовните конфликти се въплъщават и намират жалко и прекрасно убежище в човешкото сърце. Нито един не е разрешен. Но всички са преобразени. Ще умираме ли, или ще избягаме чрез скок, или ще построим отново здание от представи и форми по своята мярка? Или, напротив, ще поддържаме разкъсващия и чудесен облог на безсмислието? Да направим по този повод едно последно усилие и да изведем всички наши заключения. Тялото, нежността, творението, действието, благородството на човека ще си възвърнат местата в безумния свят. Човекът ще намери най-сетне в него виното на абсурда и хляба на безразличието, с които подхранва своето величие.

Да подчертаем още веднъж метода: става дума за упорство. В определена точка от своя път абсурдният човек е призован. В историята не липсват нито религии, нито пророци, дори когато няма богове. Искат от него да направи скок. Той може само да отвърне, че не разбира, че за него това не е очевидно. Той иска да прави именно това, което разбира добре. Уверяват го, че греши поради гордостта си, но той не разбира понятието грях; че може би го чака адът, но той няма достатъчно въображение, за да си представи това странно бъдеще; че губи безсмъртния живот, но това му се струва дреболия. Мъчат се да го накарат да проумее своята вина. Той се чувствува невинен. Всъщност той чувствува само това, своята съвършена невинност. Тя именно му разрешава всичко. Затова иска от себе си да живее само с това, което знае, да свикне с това, което е, и да не намесва нищо, което не е сигурно. Отговарят му, че нищо не е сигурно. Но това поне вече е сигурност. С нея има работа той: той иска да узнае дали е възможно да живее без призвание.

 

Мога сега да се насоча към идеята за самоубийството. Вече разбрахме какво разрешение е възможно да й се даде. Тук проблемът се обръща наопаки. Преди въпросът беше да се узнае дали животът трябва да има смисъл, за да бъде изживян. Напротив, сега излиза, че той ще бъде толкова по-добре изживян, колкото е по-безсмислен. Да изживееш един опит, една съдба, означава да ги приемеш напълно. Впрочем съдбата не може да бъде изживяна, когато се знае, че е безсмислена, ако не се прави всичко абсурдът да се задържи пред погледа в светлината на съзнанието. Да отречеш една от частите на съпоставката, от която той живее, означава да се отдалечиш от него. Да премахнеш съзнателния бунт, означава да заобиколиш проблема. Темата за перманентната революция се пренася така в индивидуалния опит. Да живееш, означава да съживяваш абсурда. А да го съживяваш, значи преди всичко да го съзерцаваш. За разлика от Евридика, абсурдът умира, когато не го гледаме. По този начин бунтът се очертава като една от малкото силни философски позиции. Той е постоянно сблъскване на човека с неговата неяснота. Той е желание за една невъзможна смисленост. Той поставя под съмнение света във всяка своя секунда. Както опасността предоставя на човека незаменим случай да си го възвърне, така метафизическият бунт разстила съзнанието в целия опит. Той е постоянно самоприсъствие на човека. Той не е порив, той е без надежда. Бунтът е само увереност в смазващата съдба, а не примирението, което би трябвало да я придружава.



Тук именно проличава до каква степен абсурдният опит се отдалечава от самоубийството. Можем да предположим, че самоубийството следва бунта. Погрешно. То не представлява неговия логичен завършек. Напротив, то е негова точна противоположност поради примирението, което предполага. Както и скокът, самоубийството е съгласие, доведено до крайност. Всичко е изчерпано, човекът навлиза в своята истинска история. Той разпознава вече своето бъдеще, единствено и страшно бъдеще, и се втурва към него. По свой начин самоубийството разрешава абсурда. То го увлича в смъртта си. Но аз зная, че за да се задържи, абсурдът не може да се разреши. Той убягва на самоубийството, доколкото едновременно е съзнание и отказ от смъртта. В завършващия миг на последната мисъл на осъдения на смърт той е връзката за обувка, независимо от всичко забелязана от него, когато стои на ръба на очакващата го шеметна пропаст. Осъденият на смърт е пълна противоположност на самоубиеца.

Този бунт придава цената на живота. Разпрострян в цяло едно съществуване, той му връща неговото величие. За неограничения човек няма по-красиво зрелище от разсъдъка в борба с надхвърлящата го действителност. Зрелището на човешката гордост няма равно на себе си. Никакво подценяване не може да измени това. Дисциплината, която разумът си самоналага, волята, изкована от действителността, самото това противопоставяне съдържа в себе си нещо мощно и необичайно. Да се обедни действителността, чиято безчовечност създава величието на човека, би означавало същевременно да се обедни самият той. Така разбирам защо доктрините, които ми обясняват всичко, в същото време ме правят слаб. Те ме освобождават от товара на моя собствен живот, а аз все пак трябва да го нося сам. На този завой не мога да приема една скептична метафизика да осъществи връзка с един предателски морал.

Съзнание и бунт — тези отрицания са обратни на отстъплението. Всичко несъвместимо и страстно в едно човешко сърце ги раздвижва в противовес на неговия живот. Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие. Самоубийството е незачитане. Абсурдният човек може само да изчерпи и да се самоизчерпи. Абсурдът е неговото най-крайно самовглъбяване, което той непрестанно поддържа в самотно усилие, защото знае, че със съзнанието и ежедневния бунт той доказва единствената си истина — предизвикателството. Това е първото заключение.

Ако поддържам обмислената позиция, която се състои в това да извлека всички последици (и нищо друго освен тях), които предизвиква всяка открита идея, аз се озовавам пред един втори парадокс. За да остана верен на този метод, няма какво да правя с проблема за метафизическата свобода. Мен не ме интересува дали човекът е свободен. Аз мога да изпитам само собствената си свобода. За нея нямам общи идеи, а само някои ясни впечатления. Проблемът за „свободата в себе си“ няма смисъл. Той е свързан по съвсем друг начин с проблема за бог. Да се узнае дали човекът е свободен, изисква да знаем дали той може да има господар. Особеното безсмислие на този проблем идва от това, че самата идея, която прави възможен проблема за свободата, в същото време му отнема цялото съдържание. Защото пред бог съществува не толкова проблемът за свободата, колкото проблемът за злото. Познаваме алтернативата: или ние не сме свободни и всемогъщият бог е отговорен за злото, или ние сме свободни и отговорни, но бог не е всемогъщ. Фокусите на разните школи не са прибавили нищо, нито са оглади-ли остротата на този парадокс.

Ето защо не мога да се губя в екзалтация или в просто определение на една идея, която ми убягва и губи своя смисъл от момента, в който излиза извън рамките на моя индивидуален опит. Аз не мога да разбера какво би представлявала свобода, дадена ми от по-висше същество. Нямам усещане за йерархия. Мога да усещам свободата само като затворник или като съвременен индивид в лоното на държавата. Единствената свобода, която познавам, е свободата на духа и на действието. Следователно, ако абсурдът отнема всичките ми шансове за вечна свобода, той, напротив, ми връща и възбужда моята свобода на действие. Това лишаване от надежда и от бъдеще означава увеличаване на човешката предразположеност.

Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието (няма значение от страна на кого или на какво). Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано. Всъщност той действува, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи. Представата, че „аз съм“, моят начин да действувам, като че ли всичко има смисъл (дори в случаите, когато казвам, че нищо няма смисъл), всичко това се опровергава по невероятен начин от безсмислието на възможната смърт. Да се мисли за утрешния ден, да се определя една цел, да имаме предпочитание, всичко това предполага вяра в свободата дори когато понякога се убеждаваме, че не я усещаме. Но в този момент осъзнавам, че тази висша свобода, свободата „да бъдеш“, която единствено може да стои в основата на истината, не съществува. Тук единствена действителност е смъртта. След нея играта свършва. Аз вече не съм свободен да се продължа, а съм роб, и то роб без надежда за вечна революция, без убежище в отричането. А кой без революция и без отричане може да бъде роб? Може ли да съществува пълноценна свобода без увереност във вечността?

Но същевременно абсурдният човек разбира, че дотук той е бил прикован от този постулат на свободата към илюзията, от която е живял. В известен смисъл това го е спъвало. В рамките, в които си е представял целта на своя живот, той се е съобразявал с изискванията на желаната цел и е ставал роб на своята свобода. Така не бих съумял да действувам по-различно от глава на семейство (или инженер, или народен водач, или свръхщатен служител в ПТТ), какъвто се готвя да стана. Вярвам, че мога да избера да стана това вместо нещо друго. Наистина вярвам го несъзнателно. Но същевременно аз поддържам моя постулат за веруюто на тези, които ме заобикалят, за предразсъдъците на моята обществена среда (другите са така сигурни, че са свободни, а доброто настроение е толкова заразително!). Колкото и далеч да се държим от всякакви морални и социални предразсъдъци, изпитваме ги върху себе си отчасти и според най-добрите (има добри и лоши предразсъдъци) устройваме живота си. Така абсурдният човек разбира, че действително не е бил свободен. За да говорим ясно в рамките на моята надежда, на моето безпокойство за една естествена за мен истина, за един начин да съществуваш или да твориш, в рамките, в които подреждам своя живот и доказвам с това, че предполагам смисъл в него, аз си създавам прегради, в които затварям своя живот. Постъпвам като всички чиновници по дух и по сърце, които само могат да ме отвратят и които, сега го осъзнавам, просто приемат като нещо сериозно свободата на човека.

Абсурдът ми изяснява този въпрос: утрешен ден не съществува. Това и ще бъде условието за моята дълбока свобода. Вземам тук две сравнения. Най-напред мистиците, които откриват свобода за себе си. Разтваряйки се в своя бог, съгласявайки се с правилата му, на свой ред те стават потайно свободни. В непосредствено приетото робство те намират истинска независимост. Но какво означава тази свобода? Може да се каже най-вече, че те се усещат свободни спрямо себе си и дори не свободни, а по-точно освободени. Също така, изцяло обърнат към смъртта (взета тук като най-очевидно безсмислие), абсурдният човек се чувствува освободен от всичко, което е отделено от разпаленото внимание, изкристализирало в него. Той вкусва свобода по отношение на общите правила. Тук се вижда, че изходните теми на екзистенциалистката философия запазват цялата си стойност. Връщането към съзнанието, бягството от ежедневната дрямка представляват първите стъпки на абсурдната свобода. Но ние търсим екзистенциалното учение и с него духовния скок, който в основата си убягва от съзнанието. По същия начин (това е моето второ сравнение) робите в античността не са си принадлежали. Но те са познавали свободата, която се съдържа в това поне да не се чувствуваш отговорен[9]. Смъртта също има патрициански ръце, които смазват, но освобождават.

Да потънеш в тази бездънна сигурност; да се почувствуваш тъй чужд на своя собствен живот, че да не можеш да го развиеш, и да преминеш през него без късогледството на любовник — в това се съдържа принципът на едно освобождение. Тази нова независимост е завършена като всяка свобода на действие. Тя не прави финансови операции върху вечността. Но тя замества илюзиите на свободата, завършващи със смъртта. Божественото предразположение на осъдения на смърт, пред когото се отварят вратите на затвора в една ранна утрин, невероятното безразличие към всичко, освен към чистия пламък на живота — чувствува се, че смъртта и абсурдът тук са принципи на единствената разумна свобода: тази, която човешкото сърце може да изпита и да изживее. Това е второто заключение. Абсурдния човек прозира така една вселена, пламтяща и ледена, разбираема и ограничена, където нищо не е възможно, но всичко е дадено, а след него идват крахът и небитието. Той може тогава да реши, да приеме живота в една такава вселена и да извлече от нея силите си, своето отричане от надеждата и упоритото доказателство за безутешността на живота.

 

Но какво означава животът в такава една вселена? Нищо друго в момента освен безразличие към бъдещето и страст да се изчерпи всичко дадено. Вярването в смисъла на живота предполага винаги база от стойности, избор, предпочитания. Вярването в абсурда според нашите определения учи обратното. Заслужава си да се спрем тук.



Да узнаем дали може да живеем без призвание, ето какво ме интересува. Не искам да се измъкна от тази област. Мога ли да привикна към тази дадена ми страна на живота? Та нали срещу тази голяма грижа вярването в абсурда идва да замести качеството на опитите с количеството. Ако се убедя, че този живот няма друг образ освен образа на безсмислието, ако доловя, че цялото му равновесие се дължи на непрекъснатата съпротива срещу съзнателния бунт и мрака, в който той се бори, ако приема, че моята свобода има смисъл само свързана със своята ограничена съдба, тогава трябва да кажа, че важното е не да живеем по-добре, а да живеем повече. Не се запитвам дали това е правилно или отвратително, изискано или достойно за съжаление. Веднъж завинаги отстранявам стойностните преценки за сметка на фактическите. Трябва само да направя заключенията от това, което мога да видя, и да не предлагам случайни хипотези. Да приемам, че не е честно да живея така, тогава истинската честност би ми наложила да бъда безчестен.

Да живеем повече; в широкия смисъл на думата това правило за живот не означава нищо. Трябва да го уточним. Преди всичко изглежда, че недостатъчно сме се задълбочили в идеята за количеството. Защото то може да ни даде представа за голяма част от човешкия опит. Моралът на един човек, базата от стойности, приета от него, имат смисъл само като се вземат предвид количеството и разнообразието на опита, който е имал възможност да натрупа. Да, но условията на съвременния живот налагат на повечето от хората същото количество премеждия, изхождайки от един и същ дълбок опит. Разбира се, трябва да разгледаме също естествените възможности на индивида, това, което му е „дадено“. Но аз не мога да съдя за това и, повтарям, моето правило тук е да се съобразявам с непосредствената очевидност. Виждам тогава, че характерът на един общ морал почива по-малко в идеалното значение на принципите, които го движат, отколкото в нормата на един опит, годен за окачествяване. Ако попресилим нещата, гърците са имали морални норми за свободното си време, както ние имаме за нашите осемчасови дни. Но много хора вече, сред които има и трагични случаи, ни карат да предчувствуваме, че един по-дълъг опит променя картината на стойностите. Те ни навеждат на мисълта за любителя на ежедневието, който с простото количество от своя опит би счупил всички рекорди (нарочно употребявам този спортен термин) и така би спечелил собствения си морал[10]. Но нека да се отдалечим от романтизма и нека само се запитаме какво означава това поведение за човек, решил да устои на своя облог и да спазва строго онова, което вярва, че е правило на играта.

Да се счупят всички рекорди, това значи най-вече и единствено да заставаме срещу света колкото се може по-често. Възможно ли е това да става без противоречие и празни приказки? От една страна, абсурдът учи, че всички опити са без значение, а, от друга, подтиква към повече опити. Как тогава да не постъпим като множеството хора, за които говорех по-горе, да изберем формата на живот, която ни носи възможно най-много от това човешко притежание, да изведем оттам база от стойности, която, от друга страна, твърдим, че отхвърляме?

Но пак абсурдът и неговият противоречив живот ни учи. Защото грешно е да се мисли, че количеството опит зависи от обстоятелствата в нашия живот, докато всъщност то зависи само от нас. Тук трябва да опростяваме. Светът предоставя еднакъв дял опит на двама души, изживели равен брой години. Ние само трябва да го осъзнаем. Усетим ли повече живота си, своя бунт, своята свобода, означава, че живеем, и то повече. Там, където царува яснотата, базата от стойности става излишна. Да опростим още повече. Да кажем, че единственото препятствие, единственият „празен удар“ е преждевременната смърт. Подсказаният тук свят живее само като се противопоставя на постоянното изключение — смъртта. Така никаква дълбочина, никакво чувство, никаква страст и никаква жертва не биха могли да направят еднакви в очите на абсурдния човек (дори да желаеше) един четиридесетгодишен съзнателен живот и една прозорливост, разпростряла се върху шестдесет години. Лудостта и смъртта са за него непоправимост. Човек не избира. Абсурдът и излишъкът живот, който той носи, не зависят следователно от волята на човека, а от нейната противоположност — смъртта[11]. Претегляйки добре думите — това е единствено въпрос на късмет. Трябва да умеем да се съгласяваме с него. Двадесет години живот и опит няма да бъдат заменени никога.

Чрез една странна непоследователност за такъв интелигентен народ гърците са представяли тези, които умират млади, за любимци на боговете. А това е вярно само ако приемем, че да влезем в един смешен свят на боговете, означава да загубим завинаги най-чистата радост — да чувствуваме, и то да чувствуваме на тази земя. Настоящият миг, редуването на настоящи мигове пред една непрестанно съзнателна душа — това е идеалът на абсурдния човек. Но думата идеал тук звучи донякъде фалшиво. Това дори не е негова цел, а само третото заключение на неговото разсъждение. Изхождайки от тревожното съзнание за нечовешкото, размишлението за абсурда става накрая негов път сред могъщите пламъци на човешкия бунт.

Така аз извличам от абсурда три заключения — моя бунт, моята свобода и моята страст. Само със съзнанието аз преобразявам в правило на живота това, което е било повик към смъртта, и се отричам от самоубийството. Несъмнено аз познавам глухия тътен на изнизващите се дни. Но аз мога да кажа: той е необходим. Когато Ницше пише: „Става ясно, че основното на небето и на земята е да се покоряваш продължително и целенасочено: в края на краищата оттук произтича нещо, за което си струва да се живее на тази земя, като например добродетелта, изкуството, музиката, танцът, разумът, духът, нещо, което преобразява, пречиства, безумно или божествено“, той изразява правилото на едно високонравствено поведение. Но с това показва и пътя на абсурдния човек. Да се покоряваш на огъня, е едновременно най-лесното и най-трудното нещо. Добре е все пак човекът да се самопреценява, когато премерва сили с трудностите. Той единствен може да направи това.

„Молитвата — казва Ален — идва, когато нощта се спусне върху мисълта.“ — „Но трябва духът да срещне нощта“ — допълват мистиците и екзистенциалистите. Разбира се, не тази нощ, която се ражда в затворените очи, по волята на човека — бездънна, безизходна нощ, която духът приема само за да се загуби в нея. Щом трябва да срещне нощта, то нека това бъде нощта на безнадеждността, която остава проницателна, полярната нощ, навечерие на издигнатия дух, от който може би ще избликне белият и непомръкващ блясък, разкриващ предметите в светлината на разсъдъка. Тук еквивалентността се среща със страстното разбиране. Въпросът вече дори не е да се преценява екзистенциалисткият скок. Той заема своето място сред вековната фреска на човешките отношения. За зрителя този скок, макар и съзнателен, е все пак абсурден. В рамките, в които мисли, не разрешава парадокса, а изцяло го възстановява. Тази негова роля е вълнуваща. Чрез нея всичко заема мястото си и абсурдният свят се възражда в своето великолепие и многообразие.

Но лошо е да се спрем, мъчно е да се задоволим с един-единствен начин на виждане, да се лишим от противоречието, може би една от най-тънките духовни форми. Предшествуващото определя само един начин на мислене. Въпросът е сега как ще живеем.

 

АБСУРДНИЯТ ЧОВЕК


Ако Ставрогин вярва, той не вярва, че вярва.

Ако пък не вярва, не вярва, че не вярва.

„Бесове“

„Моята нива е времето“ — казва Гьоте. Ето една абсурдна мисъл. Какво всъщност е абсурдният човек? Този, който, без да го отрича, не прави нищо с оглед на вечното. Не защото стремежът му е чужд. Той просто предпочита своята смелост и своя разсъдък. Смелостта го учи да живее без призвание и да се задоволява с това, което има, разсъждението му показва докъде се простират границите му. Убеден в своята премерена свобода, в своя бунт без бъдеще и в своето мимолетно съзнание, той продължава да се лута във времето на своя живот. Там е неговата нива, там е неговата работа, която той не подлага на никаква преценка извън своята. Един по-голям живот не може да означава за него друг живот. Би било нечестно. Не говоря тук за смехотворната вечност, която наричат потомство. Мадам Ролан се позовава на нея. Непредпазливостта е получила урок. Потомството охотно споменава тази теза, но пропуска да я прецени. Мадам Ролан е безразлична на потомството.

Не може да става въпрос да обсъждаме морала. Виждал съм хора да действуват зле, притежавайки морал, и всеки ден установявам, че честността не се нуждае от правила. Има само един морал, който абсурдният човек може да приеме, този, който е неотделим от бог: този, който се внушава. Но той живее именно извън бог. Колкото до другите видове морал (тук подразбирам и аморалността), абсурдният човек вижда в тях само оправдание, а той няма какво да оправдава. Тук изхождам от неговата принципна невинност.

Тази невинност е опасна: „Всичко е позволено“ — възкликва Иван Карамазов. Това твърдение също има своята абсурдност. Стига да не го опростяваме. Не знам дали се забелязва добре: това не е вик на освобождение и радост, а горчиво заключение. Увереността в един бог, който би дал смисъл на живота, е много по-привлекателна от ненаказаната сила на едно злодеяние. Изборът не би бил мъчен. Но няма избор и тогава започва горчивината. Абсурдът не освобождава, той сковава. Той не разрешава всички действия. Всичко е позволено не означава, че нищо не е забранено. Абсурдът само връща еквивалентността на последиците от своите действия. Той не препоръчва, престъплението, това би било безразсъдно, но утвърждава безполезността на угризението. Освен това, ако всички опити са безразлични, то опитът за дълг е толкова основателен, колкото и всеки друг. Добродетелта може да бъде каприз.

Всички видове морал се основават върху представата, че действието има последици, които го оправдават или го изличават. Духът, проникнат от абсурда, преценява само, че тези следствия трябва да бъдат разглеждани спокойно. Той е готов да заплати. С други думи, за него има отговорни, но няма виновни. В най-добрия случай той ще приеме да оползотвори миналия опит, за да обоснове своите бъдещи действия. Времето ще вдъхне живот на времето, животът ще послужи на живота. В тази нива, едновременно ограничена и изобилствуваща с възможности, всичко само по себе си освен прозорливостта му се струва непредвидимо. Какво правило би могло да се изведе от този неразумен ред. Единствената истина, която може да му се стори поучителна, не е категорична: тя се съживява и се развива в хората. Така че не естетическите правила може да търси абсурдният дух в края на своите разсъждения, а образи и дъх на човешкия живот. Няколкото случая, които следват, са точно такива. Те проследяват абсурдното разсъждение, като му отдават своята същност и своята топлота.

Необходимо ли е да развивам идеята, че един пример може да не бъде достоен за подражание (още повече, ако става дума за абсурдния свят) и че тези образи не са непременно идеални. Човек ще стане смешен, освен ако има наклонност за това, ако спази пропорциите и извлече от Русо, че трябва да ходим на четири крака, от Ницше, че трябва да бъдем груби към майка си. „Човек трябва да е абсурден — пише един съвременен автор, — но не трябва да бъде тъп.“ Поведенията, за които ще стане дума, могат да станат смислени само като се имат предвид противоположностите им. Един свръхщатен служител в пощите е равен на един завоевател, ако двамата притежават съзнание. Всички опити в тази област са безпредметни. Между тях има такива, които служат, и такива, които не служат на човека. Служат му, ако е съзнателен. Ако не е, това няма значение: пораженията на един човек се преценяват не от обстоятелствата, а от него самия.

Избирам хора, които целят само изчерпването и за които съзнавам, че се изчерпват. Не отивам по-далеч. Не искам да говоря в момента за един свят, в който мислите, както животът, са лишени от бъдеще. Всичко, което кара човека да работи и да се бори, ползува надеждата. Следователно единствената мисъл, която не е лъжлива, е безплодната мисъл. В абсурдния свят стойността на една идея или на един живот се измерва по нейното безплодие.

 

 


ДОНЖУАНИЗМЪТ


Ако беше достатъчно да се обичаме, нещата щяха да бъдат твърде прости. Колкото повече обичаме, толкова по-непоклатим става абсурдът. Не от липса на любов Дон Жуан сменя жените. Смешно е да го представяме като безумец, който търси абсолютна любов. Но това е, защото той ги обича с еднакъв порив и всеки път от цялото си сърце, така че трябва да повтаря този дар и това дълбоко чувство. Оттам всяка жена се надява да му даде онова, което никой никога не му е давал. Всеки път жените се лъжат дълбоко и успяват само да го накарат да чувствува нужда от това повторение. „Най-после — извиква една от тях — аз ти дадох любовта!“ Ще се учуди ли някой, че Дон Жуан се изсмива на това. „Най-после ли? Не — казва той, — просто още веднъж.“ Защо би трябвало да обича рядко, за да обича силно.

Тъжен ли е Дон Жуан? Надали. Ще се позова малко на хрониката. Смехът, победоносното безочие, трепетът и вкусът към театралното, всичко това е светло и радостно. Всяко здраво същество иска да се размножи. Дон Жуан също. Нещо повече: тъжните хора имат две причини да съществуват, те не знаят или се надяват. Дон Жуан знае и не се надява. Той ни кара да мислим за тези творци, които познават възможностите си, не ги надминават никога и в краткия интервал, където духът им намира място, придобиват прекрасната свобода на майстора. Геният е именно това: разсъдъкът, познаващ своите граници. До границата на физическата смърт Дон Жуан не познава тъгата. От момента, в който той знае, избухва в смях и опрощава всичко. Той е бил тъжен във времето, когато се е надявал. Днес устата на тази жена отново му дарява горчивия и ободряващ вкус на единственото познание. Горчив ли? Само малко: необходимо несъвършенство, което ни дава възможност да почувствуваме щастието!

Голяма глупост е да се мъчим да открием в Дон Жуан човек, възпитан от Еклезиаста. Нищо не може да бъде такава суета за него, както надеждата за друг живот. Доказателство е, че той залага този живот в игра срещу самото небе. Съжалението за желанието, изгубено във веселието, тази утъпкана област на безсилието, не е за него. То подхожда на Фауст, който вярва достатъчно в бог, за да се продаде на дявола. За Дон Жуан нещата са по-прости. Бурладор на Молина отговаря на заплахите на ада винаги: „Дълъг е срокът, който ни дели!“ Това, което идва след смъртта, е нищожно, а какъв дълъг низ от дни за онзи, който е способен да бъде жив! Фауст искаше благата на този свят: горкият, достатъчно беше да протегне ръка. Да не умееш да веселиш душата си, значи, че почти си я продал. Напротив, Дон Жуан препоръчва преситеността. Когато напуска някоя жена, той не го прави, защото изобщо не я желае вече. Хубавата жена е винаги желана. Но той желае друга и, разбира се, това не е същото.

Този живот го удовлетворява, няма нищо по-лошо от това да го загуби. Този безумец е голям мъдрец. Но хората, които живеят с надежда, се приспособяват мъчно към този свят, където добротата отстъпва място на широтата, нежността — на мъжественото мълчание, общността — на самотната смелост. И всички казват: „Той е бил слаб, идеалист или светец.“ Трябва някак да се преглътне величието, което оскърбява.

 

Възмущаваме се много (или се усмихваме с онази съучастническа усмивка, която принизява всичко със своето одобрение) пред разглаголствуванията на Дон Жуан и пред вечната фраза, която му върши работа при всички жени. Но за този, който търси много радости, е важна само ефикасността. Защо да усложняваме изпитаната парола? Никой не я слуша, нито жената, нито мъжът, може би само гласът, който я изрича. Тя е правило, условност и учтивост. Казваме я, а най-важното идва после. Дон Жуан се подготвя вече за това. Защо да си поставя морални проблеми. Той не извиква проклятието върху себе си от желание да стане светец като Маняра на Милош. Според него адът може да бъде предизвикан. На Божия гняв той противопоставя единствено човешката чест. „Аз имам чест — казва той на командора — и ще изпълня обещанието си, защото съм рицар.“ Но още по-голяма грешка би било да го представим като аморален. В това отношение той е „като всички“: притежава морала на своето влечение или неприязън. Разбират Дон Жуан само като се обърнат към онова, което той грубо символизира: обикновения прелъстител, женкаря. Той е обикновен прелъстител[12]. Но разликата е, че е съзнателен, и затова е абсурден. Един прелъстител, станал прозорлив, няма да се промени от това. Да съблазнява, е негова естествена роля. Само в романите човек се изменя или става по-добър. Може да се каже едновременно, че нищо не е изменено и всичко е преобразено. Това, което Дон Жуан превръща в дело, е етика на качеството за разлика от светеца, който клони към количеството. Да не вярва в дълбокия смисъл на нещата, е свойствено на абсурдния човек. Той оглежда, складира и изгаря всичките въодушевени или възхитени лица. Времето върви с него. Абсурдният човек не се отделя от времето. Дон Жуан не мисли да „колекционира“ жените. Той изчерпва техния брой, а с тях и възможностите за живот. Да колекционираш, значи да умееш да живееш в миналото си. Той се отрича от съжалението, друга форма на надеждата. Той не може да гледа портрети.



 

Това прави ли го егоист? По свой начин вероятно, да. Но и тук трябва да се разберем. Има хора, създадени да живеят, и хора, създадени да обичат. Във всеки случай Дон Жуан би го казал охотно така. Но простичко, както е свикнал да върши нещата. Защото любовта, за която се говори тук, е обкичена с илюзиите на вечното. Всички специалисти на страстта ни учат — няма вечна любов освен неосъществената. Няма страст без борба. Подобна любов намира своя край в последното противоречие — смъртта. Трябва да бъдеш Вертер или нищо. И тук също има много начини да се самоубиваш, от които единият е пълното отдаване и отричането на собствената личност. Дон Жуан по-добре от всеки друг знае, че това може да бъде вълнуващо. Но той е един от малкото, които знаят, че не това е важно. Знае го добре: тези, които една голяма любов отклонява от целия им личен живот, се обогатяват може би, но обедняват онези, които са обект на любовта им. Една майка, една силно обичаща жена са неизменно с пресушени сърца, защото те са се извърнали от света. Едно-единствено чувство, едно-единствено същество, едно-единствено лице — всичко друго е унищожено. Друга любов, любов-освободителка, изпълва Дон Жуан. Той носи със себе си всички лица на света и трепетът му идва от това, че съзнава своята преходност. Дон Жуан е избрал да бъде нищо.

Важното за него е да вижда ясно. Ние наричаме любов това, което ни свързва с някои същества, само от уважение към всеобщия начин на виждане, изграден от книгите и преданията. Но любовта ми е позната само с тази смесица от желание, нежност и разсъдък, която ме свързва с определено същество. Тази смесица не е една и съща за всеки. Нямам право да обличам всички опити в едно и също име. Това освобождава от повтарянето в тях на едни и същи жестове. Абсурдният човек размножава и тук това, което не може да обедини. Така той открива един нов начин на съществуване, който го освобождава поне дотолкова, доколкото освобождава тези, които са около него. Великодушна любов е само тази, която съзнава, че е едновременно мимолетна и единствена. Всичките тези смърти и възкресения за Дон Жуан са букетът на неговия живот. Това е начинът, по който той дава и съживява. Оставям другите да преценят дали може да става дума за егоизъм.

 

Мисля тук за всички, които смятат, че Дон Жуан трябва да бъде наказан. Не само в някакъв отвъден живот, но и в този. Мисля за всичките разкази, предания и подигравки за остарелия Дон Жуан. Но Дон Жуан е вече готов за това. За съзнателния човек старостта и това, което тя предвещава, не са изненада. Той е съзнателен всъщност дотолкова, доколкото признава пред себе си страха, който тя буди. В Атина е имало един храм, издигнат в чест на старостта. Там отвеждали децата. Колкото повече осмиват Дон Жуан, толкова повече се открива лицето му. С това той отрича лицето, което романтиците са му приписвали. Никой не иска да се смее на измъчения и достоен за съжаление Дон Жуан. Оплакват го, може би той се е изкупил и пред самото небе. Не, нещата не стоят така. В света, който вече се привижда на Дон Жуан, смешното също вирее. Той би намерил своето възмездие за естествено. Такова е правилото на играта. Именно в това, че приема изцяло правилото на играта, е неговата широта. Но той знае, че има право и че не става дума за възмездие. Съдбата не е наказание.



Тук е неговото престъпление и ясно е защо хората, вярващи във вечността, искат за него възмездие. Той достига до познание без илюзии, което отрича всичко, проповядвано от тях. Да обичаш и да притежаваш, да завладееш и да изчерпиш, това е неговият начин на познание. (Има двояк смисъл в тази любима дума на Светото писание, която нарича „познаване“ любовния акт.) Той е техният най-голям враг в рамките на своето безразличие. Един летописец съобщава, че истинският Бурладор е умрял, убит от францисканците, които искали „да сложат край на ексцесиите и безбожията на Дон Жуан, останали безнаказани от самото му раждане“. После провъзгласили, че небето го поразило. Никой не е доказал този странен край. Но никой не е доказал и обратното. Без да се питам дали това е правдоподобно, мога да кажа, че е логично. Искам да се спра тук на думата „раждане“ и да поиграя с понятията: именно това, че е живял, е осигурявало неговата невинност. Единствено в смъртта си той се е провинил, влизайки в легендата.

Какво друго означава този каменен командор, тази студена статуя, раздвижена, за да накаже кръвта и смелостта, въздигнали се до мисъл? Цялата мощ на Вечния разум, на реда, на всемирната нравственост, цялото странно величие на един бог, поддаващ се на гнева, се заключава в него. Този гигантски камък без душа просто символизира силите, които Дон Жуан завинаги е отрекъл. Но мисията на командора свършва тук. Мълнията и гърмът могат да се върнат във фалшивото небе, откъдето са излезли. Истинската трагедия се разгръща извън тях. Не, не от каменна ръка е умрял Дон Жуан. Предпочитам да вярвам в легендарното предизвикателство, в безумния смях на здравомислещия човек, предизвикващ един бог, който не съществува. Но мисля най-вече, че вечерта, когато Дон Жуан чака у Ана, командорът не идва и нечестивецът трябва да е почувствувал след полунощ страшната горчивина на тези, които са имали право. Още повече ми харесва разказът за живота му, според който се е затворил в един манастир, за да завърши дните си. Не защото назидателната страна на историята може да бъде приета за правдоподобна. Какво убежище би могъл да иска от бог? Но това представлява по-скоро логичният завършек на един живот, изцяло проникнат от абсурда, суровата развръзка на едно съществуване, обърнато към радостите без утрешен ден. Веселието завършва тук с аскетизъм. Трябва да разберем, че те могат да бъдат като двете лица на една и съща нищета. Какъв по-страшен образ да пожелаем: един човек, предаден от тялото си, и който поради това, че не е умрял навреме, завършва комедията, очаквайки края пред един бог, когото не обожава, служейки му, както е служил на живота, коленичил пред пустотата, протегнал ръце към безмълвното небе, за което също знае, че е бездънно.

Виждам Дон Жуан в килия в един от тези испански манастири, запокитени на някой хълм. Той гледа нещо, но това не са призраците на отлетелите любовни страсти; навярно от нажеженото тясно прозорче се открива някоя пуста испанска равнина, величествена и бездушна земя, в която той се разпознава. Да, на този меланхоличен и ярък образ трябва да се спрем. Очакван, но никога желан, сетният миг е достоен за презрение.

 

 


КОМЕДИЯТА


„Драмата — казва Хамлет, — ето клопката, в която ще уловя съвестта на краля.“ „Улавям“ е добре казано. Защото съвестта върви бързо или се крие. Трябва да я сграбчим по време на полет, в този незабележим момент, когато тя набързо се самооглежда. Обикновеният човек не обича да се бави. Обстоятелствата не му го позволяват. Но в същото време нищо не го интересува повече от самия него, особено такъв, какъвто би могъл да бъде. Оттук идва неговият вкус към театралното, към драмата, където му се предлагат в толкова съдби, чиято поезия получава, без да почувствува горчилката. Тук ясно разпознаваме несъзнателния човек, който продължава да бърза към някаква незнайна надежда. Абсурдният човек започва оттам, където този свършва, където духът престава да се възхищава от играта и иска да влезе в нея. Да проникне във всичките тези съществувания, да ги усети в тяхното многообразие, е в точния смисъл на думата да ги изиграе. Не казвам, че актьорите изобщо се подчиняват на това призвание, че те са абсурдни хора, но че тяхната съдба е абсурдна съдба, която би могла да съблазни и да привлече едно прозорливо сърце. Необходимо е този въпрос да се постави, за да разберем без двусмислия онова, което ще последва.

Актьорът властвува сред мимолетното. Известно е, че от всички слави неговата е най-преходна. Така поне се казва в разговорите. Но всяка слава е преходна. За мащабите на Сириус след десет хиляди години творенията на Гьоте ще се превърнат в прах, а името му ще бъде забравено. Може би ще има археолози, които ще търсят „свидетелства“ за нашата епоха. Тази представа винаги е била поучителна. Добре разгледана, тя свежда нашите вълнения до дълбоко благородство, което намираме в безразличието. Тя ръководи най-вече нашите занимания към по-сигурното, тоест към непосредственото. От всички слави най-малко измамната е тази, която се изживява.

И така, актьорът е избрал неизчисляемата слава, която се посвещава и се изпитва. Той единствен извлича най-доброто заключение от това, че всичко трябва да умре някой ден. Актьорът успява или не успява. Писателят има надежда дори когато е непризнат. Той разчита, че неговите творби ще свидетелствуват за това, което е бил. Актьорът ще ни остави в най-добрия случай една снимка и нищо от онова, което е бил — неговите жестове и мълчание, задъхването му или любовните въздишки няма да достигнат до нас. Това, което той не познава, не играе, а да не се играе, означава стократна смърт, в която се въвличат всички същества, които той би оживил или възкресил.

Какво чудно има в това, че тази слава е мимолетна, щом е изградена върху най-преходните творения? Актьорът има три часа, за да бъде Яго или Алсест, Федра или Глостър. В този кратък преход той ги кара да се раждат и да умират на дъсчен под от петдесет квадратни метра. Никога абсурдът не е бил така добре и така продължително разкриван. Тези възхитителни съществувания, тези единствени и цялостни съдби, които се развиват и завършват между стените за няколко часа — какъв по-кратък път към истината бихме могли да пожелаем? Щом слезе от сцената, Сигизмунд не е вече нищо. Два часа по-късно го виждаме да вечеря в града. Може би точно тогава животът става сън. Но след Сигизмунд идва друг. Героят, който страда от несигурност, замества човека, който реве за отмъщение. Преминавайки така през вековете и през духовете, подражавайки на човека такъв, какъвто може да бъде, и такъв, какъвто е, актьорът застава редом с друго абсурдно лице — пътника. Като него той изчерпва нещо и върви, без да спира. Той е пътник във времето: ако е добър, е впримченият пътник на душите. Навярно само от тази особена сцена би могъл да бъде подхранен моралът на количеството. Доколко актьорът извлича полза от своите герои, е трудно да се каже. Но важното не е в това. Необходимо е да се знае само до каква степен той се прелива в тези безподобни съществования. Случва се наистина той да ги пренесе със себе си и те надхвърлят отчасти времето и пространството, където са родени. Те придружават актьора, който не се разделя вече тъй лесно с това, което е бил. И някой път, вземайки чашата си, той повтаря жеста на Хамлет, повдигащ своя стакан. Не, не е толкова голямо разстоянието между него и съществата, които съживява. Той разкрива тогава непрестанно всеки месец, всеки ден плодоносната истина, че няма граница между това, което човек иска да бъде, и това, което е. Стараейки се да направи по-добро представление, той показва как външната форма може да се превърне в същност. Защото това е неговото изкуство — да се преструва докрай, да влезе колкото може по-навътре в съществования, които не са негови. Като завършек на неговото усилие блясва неговата дарба: да се нагоди с цялото си сърце да не бъде нищо или да бъде мнозина. Колкото по-тясна е границата, дадена му, за да сътвори своя образ, толкова по-необходим е талантът му. Той ще умре след три часа под образа на това, което е бил днес. Необходимо е в три часа да изживее и да изрази цяла една неповторима съдба. Това означава да се изгубиш, за да се преоткриеш. В тези три часа той стига до края на задънения път, който човекът от партера извървява за целия си живот.



 

Подражател на мимолетността, актьорът се изявява и се усъвършенствува само с привидността. Условността на театъра е, че сърцето се изразява и се обяснява само чрез жестовете, с тялото или чрез гласа, който е едновременно и душа, и тяло. Законът на това изкуство изисква всичко да бъде уголемено и да му се придава плът. Ако на сцената трябва да обичаме, както обичаме, да използуваме незаменимия глас на сърцето, да гледаме, както съзерцаваме, нашият език би останал недоловим. Мълчанията тук трябва да бъдат чути. Любовта повдига тон, дори неподвижността се превръща в зрелище. Това е царство на тялото. Да бъдеш „театрален“, не е работа за всеки и под тази несправедливо оклеветена дума се крие цяла една естетика и цял един морал. Половината от живота на човека минава в недомлъвки, в извръщане на глава и в мълчание. Актьорът тук е самозванец. Той повдига магията на окованата душа и страстите се втурват най-сетне на своята сцена. Те говорят с всички жестове, живеят с възгласите. Така актьорът изгражда своите герои, за да ги покаже. Той ги рисува или ги вае, отлива се по техния въображаем калъп и дава кръв на техните призраци. Разбира се, говоря за големия театър, този, който дава на актьора възможност физически да изпълни своето предопределение. Да се обърнем към Шекспир. В този театър на естественото движение изстъпленията на тялото водят играта. Те обясняват всичко. Без тях всичко би се срутило. Никога крал Лир не би се срещнал с лудостта без грубия жест, с който изпраща на изгнание Корделия и осъжда Едгар. Естествено е тази трагедия да се разгърне тогава под знака на безумието. Душите са отдадени на пъкъла и на неговия дяволски танц. В крайна сметка четирима луди — един по професия, друг по своя воля и още двама от страдание: четири подмятани тела, четири неописуеми лица с една и съща участ.

Дори мащабите на човешкото тяло са недостатъчни. Маската и котурните, гримът, който концентрира и ограничава съществените елементи на лицето, костюмът, който преувеличава и опростява — този свят жертвува всичко в името на привидността, той е създаден само за окото. По едно абсурдно чудо пак чрез тялото идва познанието. Не бих опознал никога Яго така добре, както ако го играя. Напразно бих го слушал, мога да го уловя само в мига, когато имам виждане за него. От абсурдните герои актьорът последователно приема монотонността, единичния, упорития, едновременно странен и близък силует, който преминава през всичките му образи. Тук също голямото театрално изкуство служи на единството на тона. Тук именно актьорът си противоречи: един и същ и все пак толкова различен, толкова души, обобщени в едно тяло. Но тук е и самото абсурдно противоречие. В този индивид, който иска всичко да достигне и всичко да изживее, в този напразен опит и тази безпредметна упоритост. Това, което си противоречи, винаги все пак се свързва в него. То е там, където тялото и духът се срещат и се сливат и където духът, уморен от своите поражения, се обръща към своя най-верен събрат. „Благословени да бъдат тези — казва Хамлет, — чиято кръв и преценка са така странно преплетени, че не са флейта, чийто тон зависи от пръста на съдбата.“

 

Как би могла църквата да не осъди подобна дейност на актьора? Тя е отхвърляла в това изкуство еретичното размножаване на душите, излишъка от чувства, скандалното желание на един дух, който се отказва да изживява една-единствена съдба и се отдава на непокорството. Тя осъжда в тях вкуса към настоящето и победата на Протей — отрицание на всичко, проповядвано от нея. Вечността не е игра. Духът, така безумен да предпочете пред нея комедията, губи спасението си. Между „навсякъде“ и „винаги“ съществува компромис. Оттук идва фактът, че една тъй отричана професия може да създава почва за огромен духовен конфликт. „Важното не е вечният живот, а вечната жизненост“ — казва Ницше. Драматизмът действително произтича от този избор.



На смъртното си ложе Адриен Лекуврьор наистина се съгласила да се изповяда и причести, но отказала да се отрече от професията си. Така тя загубила опрощението от изповедта. Какво може да означава това, ако не да защити срещу бог своята дълбока страст? И тази агонизираща жена, отказвайки се през сълзи да се отрече от това, което е наричала свое изкуство, свидетелствува за едно величие, което никога не е достигнала на сцената. Това е била нейната най-хубава и най-мъчна роля. Да избира между небето и тази смешна вярност, да достигне до вечността или да се разтвори в бог, това е вековната драма, в която трябва да намерим своето място.

Комедиантите от онова време са знаели, че ще бъдат отхвърлени от религията. Да избереш тази професия, е означавало да идеш в ада. А църквата е виждала в тях своите най-лоши врагове. Някои литератори се възмущават: „Представяте ли си, да откажат на Молиер последна помощ!“ Но това е било справедливо особено за този, който умира на сцената и завършва под своя грим един живот, изцяло посветен на разпръсването. Свързват го с гения, който опрощава всичко. Но геният не опрощава нищо, и то именно защото се отказва от опрощение.

Тогава актьорът е знаел какво наказание го чака. Но какъв смисъл са могли да имат такива мъгляви заплахи пред последното възмездие, което крие самият живот? Него той е изпитвал предварително и е приемал в неговата цялост. За актьора, както и за абсурдния човек една преждевременна смърт е непоправима. Нищо не би могло да му замени безбройните лица и векове, които той би преминал. Но, така или иначе, трябва да се умре. Защото актьорът може да е навсякъде, но също зависи от времето, което доказва силата си върху него.

Малко въображение е нужно, за да почувствуваме в такъв случай какво означава съдбата на актьора. Той изгражда и изброява своите герои във времето. Също така във времето се научава да ги овладява. Колкото повече различни съдби е изживял, толкова по-лесно се разделя с тях. Идва мигът, когато трябва да се умре на сцената и в света. Това, което е изживял, е пред него. Той вижда ясно. Чувствува колко мъчителен и неотменим е този път. Сега той знае и може да умре. Има приюти за стари комедианти.

 

ЗАВОЕВАНИЕТО


Не — казва завоевателят, — не мислете, че за да обикна действието, е трябвало да се отуча да мисля. Напротив, мога чудесно да определя в какво вярвам. Защото го вярвам силно и го виждам със сигурен и ясен поглед. Не се доверявайте на тези, които казват: „Познавам прекалено добре това, не мога да го изкажа.“ Защото, ако не могат, това означава, че не го познават или че от леност са останали на повърхността.

Нямам много мнения. В края на живота си човек забелязва, че е преживял години, за да се увери в една-единствена истина. Но ако е очевидна, дори да е една-единствена, тя е достатъчна, за да ръководи едно съществуване. Аз решително имам да кажа нещо за индивида. За това трябва да се говори направо и дори, ако е наложително, с необходимото пренебрежение.

Човек се очертава повече като човек с нещата, които премълчава, отколкото с тези, които казва. Има много неща, които ще премълча. Но твърдо вярвам, че всички, които са преценявали индивида, са го направили с много по-малък опит от нас, за да обосноват своето мнение. Разсъдъкът, вълнуващият разсъдък е предугадил може би това, което е трябвало да установи. Но епохата, нейните развалини и нейната кръв ни пресищат с очевидности. Възможно е било древните народи, а също и по-новите до нашата механична ера да поставят на везни добродетелите на обществото и на индивида и да търсят кой на кого трябва да служи. Това е било възможно най-напред поради упоритата заблуда в човешкото сърце, според която съществата са дошли на света, за да служат или за да им служат. Това е било възможно, защото нито обществото, нито индивидът са били показали още умението си да вършат нещо.

Виждал съм умни хора да се възхищават от шедьоврите на холандските художници, родени във вихъра на кървавите войни във Фландрия, да се вълнуват от надгробни речи на мистиците-силезийци, прозвучали сред ужаса на Тридесетгодишната война. Вечните ценности изплуват пред техните учудени очи над вековните смутове. Но оттогава е минало много време. Днешните художници са лишени от тази яснота. Дори по своята същност да притежават сърцето, необходимо на един творец, с други думи, пресъхнало сърце, то не им служи, защото целият свят и дори светците са ангажирани. Ето какво може би съм почувствувал най-дълбоко. С всяка форма, родена от траншеите, с всеки щрих, с всяка метафора или молитва смазаната под желязото вечност губи част от себе си. Съзнавайки, че не мога да се отделя от моето време, аз реших да се слея с него. Ето защо поставям ребром въпроса за индивида, най-вече доколкото той ми се струва смешен и унижен. Знаейки, че няма победоносни каузи, аз предпочитам изгубените каузи: те изискват неделима душа, достойна както за поражението, така и за мимолетните победи. В сблъсъка на цивилизациите има нещо тревожно за тези, които са се сближили със съдбата на света. Тази тревога стана и моя и аз се опитах да изиграя ролята си в него. Между историята и вечността избрах историята, защото обичам сигурността. В нея поне съм сигурен; как да отрека силата, която ме смазва?

Винаги идва време, когато трябва да избираме между съзерцанието и действието. Това се нарича да станеш човек. Това разделяне е ужасно. Но за гордото сърце не може да има среден път. Има бог или време, кръст или меч. Този свят има по-висш смисъл, който надхвърля неговите трепети, или пък само тия трепети са истинни. Трябва да се живее с времето и да се умира с него или да се избавим от него за по-дълъг живот. Знам, че може да се направи компромис и че може да се живее във века и да се вярва във вечното. Това се нарича да приемаш. Но се отвращавам от това понятие и искам всичко или нищо. Ако избирам действието, не мислете, че съзерцанието е за мен непозната земя. Но то не може всичко да ми даде и лишен от вечността, аз искам да се свържа с времето. Не искам да включа в моята сметка нито стремежа, нито горчивината, а искам само да виждам ясно. Казвам ви го, утре вие ще бъдете ангажирани. За вас и за мен това е освобождение. Индивидът не може нищо и все пак той може всичко. При тази чудесна възможност вие разбирате защо едновременно го възхвалявам и го тъпча. Светът го смазва, а аз го освобождавам. Давам му всичките му права.

 

 



Завоевателите знаят, че действието е само по себе си безполезно. Има само едно полезно действие, това, което би преправило човека и земята. Аз никога няма да преправя хората. Но трябва да се постъпва, „като че ли“ бих могъл. Защото пътят на борбата ме среща с плътта. Макар плътта да е унизена, аз съм сигурен само в нея. Мога да живея единствено чрез нея. Мирозданието е моето отечество. Ето защо правя това абсурдно, безпредметно усилие. Ето защо съм на страната на борбата. Казах вече, епохата навежда на това. Досега величието на един завоевател е било географско. То се е измервало с пространството на победените територии. Не случайно думата е изменила смисъла си и вече не означава генерала-победител. Величието сега е другаде. То е в протеста и в пожертвованието без бъдеще. Тук също не става дума за вкус към поражението. Победата би била желана. Но има само една победа и тя е вечна. Това е победата, която аз никога няма да постигна. Ето къде се препъвам и се задържам. Революция винаги се осъществява срещу боговете, като започнем от тази на Прометей, първия от сегашните завоеватели. Това е недоволство на човека от неговата съдба, недоволството на бедняка е само претекст. Но аз мога да уловя този дух единствено в историческото му действие и там го откривам. Не мислете обаче, че това ми доставя удоволствие. Срещу основното противоречие аз поддържам моето човешко противоречие. Поставям моята прозорливост сред това, което я отрича. Възвисявам човека пред това, което го смазва, и моята свобода, моят бунт и моята страст се сливат тогава в това напрежение, в тази прозорливост и в това безгранично повторение.

Да, човекът е завършен в себе си. Той не може да има друг завършек. Той иска да бъде нещо, но в този живот. Сега вече това ми е известно. Завоевателите говорят понякога за победа и за превъзмогване. Но те подразбират винаги „самопревъзмогване“. Добре знаете какво означава това. Има мигове, в които всеки човек се е чувствувал равен на боговете. Така поне казват. Но това идва от факта, че в един мълниеносен проблясък той е почувствувал изненадващото величие на човешкия дух. Завоеватели са само хората, които усещат достатъчно силата си, за да са сигурни, че ще живеят постоянно в тези висоти и с пълното съзнание за това величие. Това малко или повече е въпрос на проста аритметика. Завоевателите могат повече. Но не могат повече от самия човек, когато той го желае. Затова те никога не напускат човешката пещ и потъват в самото горящо сърце на революциите.

Там те намират обезобразеното мироздание, но срещат също така единствените ценности, които обичат и от които се възхищават: човека и неговото мълчание. Те са едновременно тяхната бедност и тяхното богатство. Има един-единствен разкош за тях и това са човешките отношения. Как да не се разбере, че в този уязвим свят всичко, което е човешко и само човешко, приема по-горещ смисъл? Напрегнати лица, застрашено братство, силно и чисто приятелство между хората, това са истински богатства, защото са мимолетни. Сред тях духът усеща най добре своите възможности и своите граници. С други думи, своята сила. Някои говорят за гении. Гений — това е прибързано, предпочитам разсъдъка. Трябва да се каже, че тогава той може да бъде възхитителен. Той осветява тази пустиня и властвува над нея. Той познава нейните падения и ги разкрива. Той ще умре едновременно с тялото. Но знанието — ето къде е неговата свобода.

Ние знаем, че всички църкви са срещу нас. Едно тъй напрегнато сърце убягва от вечността, а всички божествени и политически църкви утвърждават вечното. Щастието и смелостта, възнаграждението или справедливостта са второстепенни за тях. Това е една доктрина, която идва с тях и към която сърцето трябва да се присъедини. Но аз нямам какво да правя с представите или с вечното. Мога да докосна с ръка истините, които са ми по мярка. Не мога да се разделя от тях. Ето защо вие не можете нищо да обосновете върху мен; не остава нищо нито от завоевателя, нито от неговите доктрини.

На края на всичко това въпреки всичко е смъртта. Знаем го. Знаем също, че с нея завършва всичко. Затова гробищата, които покриват Европа и които преследват някои от нас, са отвратителни. Ние разкрасяваме само това, което обичаме, а смъртта ни потриса и ни уморява. Тя също трябва да бъде завоювана. Последният Карара, пленник в опустошената от чумата, обсадена от венецианците Падуа, тичал с крясъци из залите на своя запустял дворец: той зовял дявола и искал от него смърт. Това е също един начин да се преодолее смъртта. Да направиш тъй противни местата, където смъртта очаква почести, е още един признак на смелост, присъщ на Запада. В света на бунтаря смъртта възвисява несправедливостта. Тя е върховно превишаване на правата.

Други също без колебание са избрали вечното и са посочили заблудата на този свят. Техните гробища сияят сред множество цветя и птици. Това подхожда на завоевателя и му дава ясната картина на онова, което е отблъснал. Напротив, той е избрал мрачното желязо и безличния гроб. Най-добрите от хората, вярващи във вечното, се чувствуват понякога обхванати от ужас, изпълнен със страхопочитание и жалост пред духовете, които могат да живеят с образа на такава смърт. И все пак тези духове извличат оттук своята сила и своето оправдание. Нашата съдба е срещу нас и ние я предизвикваме. По-малко от гордост, отколкото от съзнание за нашата безпредметна участ. Ние също понякога изпитваме жалост към себе си. Това е единственото съчувствие, което ни се струва приемливо: чувство, което вие може би изобщо не разбирате и което ви се струва не особено мъжествено. И все пак най-смелите между нас го изпитват. Но ние наричаме мъжествени проницателните и не търсим сила, която да се отделя от прозорливостта.

 

* * *


Още веднъж — тези случаи не предлагат типове нравственост и не водят до оценки: това са просто скици. Те представляват само един начин на живот. Любовникът, комедиантът или авантюристът разиграват абсурда. Но това правят също при желание и непорочният, чиновникът или президентът на републиката. Достатъчно е да знаеш и нищо да не скриваш. В италианските музеи се намират понякога изрисувани картончета, които свещеникът е държал пред лицата на осъдените, за да скрие от тях ешафода. Скокът във всичките му форми, втурването в божественото или във вечното, свеждането до илюзии на ежедневието и на представата са картончета, прикриващи абсурда. Но има чиновници без картончета и за тях искам да говоря.

Избрах най-крайните. На това ниво абсурдът придава кралска власт. Вярно е, че тези владетели са без кралство. Но те имат пред другите предимството да знаят, че всички кралства са измамни. Те знаят, ето това е тяхното величие и напразно, споменавайки ги, говорят за скрито нещастие или за пепел на разочарованието. Да бъдеш лишен от надежда, не означава да бъдеш обезнадежден. Пламъците на земята струват толкова, колкото и небесните ухания. Нито аз, нито който и да е друг можем тук да съдим за тях. Те не се стремят да бъдат най-добрите, опитват се да бъдат последователни. Ако думата мъдрец се приписва на човек, живеещ с това, което има, без да спекулира с това, което няма, тогава тези хора са мъдреци. Един от тях, завоевател, но сред духовете, Дон Жуан, но на познанието, комедиант, но в разсъдъка, го знае по-добре от всеки друг: „Човек не заслужава ни най-малко особени права на земята и на небето, когато е докарал своя миличък овчи лик до съвършенство: независимо от това той си остава в най-добрия случай мила смешна овчица и нищо повече — дори да предположим, че не се е пукнал от гордост или не е предизвикал скандал с държането си на съдник.“

Във всеки случай трябваше да представим абсурдното разсъждение с неговите най-пламенни лица. Въображението може да прибави към тях много други, оковани във времето и в изгнанието, които също умеят да живеят съобразно с един свят без бъдеще и без слабост. Тогава този абсурден и безбожен свят се населява от хора, които мислят ясно и не се надяват вече. Но аз още не съм говорил за най-абсурдната от тези личности — твореца.

 



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница