Александър Федотов



Дата18.11.2017
Размер158.26 Kb.
Размер158.26 Kb.

Даоският ескапизъм в средновековната корейска поезия


Александър Федотов

“Мъдрият облича дрехи от груб коноп,

а в душата си таи безценен нефрит”.

Лао Дзъ. “Дао дъ дзин”


В развитието на корейската средновековна лирика често припознават две водещи тенденции: съпричастие/активен интерес към социалната реалност и бягство/отдръпване от реалността. Последната тенденция характеризира т.нар. поезия на ескапизъм, в която рефлектират социалните и духовните търсения на корейците по време на династиите Корьо (918-1392) и Чосон (1392-1910).

Като типична конфуцианска държава средновековна Корея се придържа към утвърдения китайски политически модел, залагащ преди всичко на церемониалното начало и безапелационното следване на “съвършения път на древните владетели”. Съвършенството се проявява най-вече в овладяване на знанията, които да се използват в името на другите. Знанията са необходими за моделиране на света според традиционните представи за идеалната държава. Всеки човек (а по-точно, всеки мъж) е задължен да участва в управлението на държавата според своите знания и умения. Истинският конфуцианец се стреми да подреди света по правилния начин и чрез това да въздейства осезаемо върху реалния живот. Когато обаче нещата не вървят, тоест когато идеалите се разминават с действителността, конфуцианецът се противопоставя на социума и даже понякога се отдръпва от него. В това се проявява конфуцианският ескапизъм – форма на протест срещу света с неговата социална доминанта.

Строго погледнато, в будизма отдръпването или бягството от реалността е условно, защото никой не може да избяга от онова, което не съществува. Както се знае, несъществуващото, тоест иреалното, не предполага линейни измерения и градации. Будисткият ескапизъм може да бъде представен най-вече като самовглъбяване или самовглеждане, а това се постига чрез съзерцателна практика, по време на която се осъществява “пътуването” отвън (откъм света) навътре (към собствения Аз). От една страна, аз-ът е самодостатъчно “пространство” за такова “пътуване”, а от друга страна, той е и единственият точен вектор. Иначе казано, обектът на медитацията – светът, в неговата същност, и субектът – аз-ът, се сливат в едно, защото именно това единство притежава абсолютните измерения, а неговото осмисляне или осъзнаване по същество представлява приобщаване към крайната истина или самото освобождение.

Непросветеният, но вече осъзналият своето невежество аз започва бягството от суетния свят в мига на това осъзнаване. Бягството може да се реализира като наниз от прераждания по силата на кармичния закон – най-често това е един продължителен процес, отнемащ време, трудно съизмеримо с известните нам темпорални отрязъци (будистката калпа – време, необходимо само за едно обръщане на колелото на Вселената, трае 4 320 000 човешки години). По-рядко такова бягство се побира само в един миг, описван в редица будистки школи и направления (Вадржраяна, Дзен, Сон и др.) като спонтанното ментално озарение. В будизма, с неговата теза за илюзорния характер на обкръжаващия ни свят, ескапизмът е винаги трансцендентен.

Даоската практика познава два вида ескапизъм: буквалният, когато адептът напуска светския живот и се усамотява далеч от мирската суета (обикновено в планини и гори и най-вече в разположените там манастири), и трансцендентният, когато реалното пространствено предвижване отсъства, но се заличава връзката между адепта и външния свят. И двата вида ескапизъм имплицират отричане на реалността и тясна връзка с природата, тоест с онова, което Лао Дзъ е нарекъл Дао.

Лао Дзъ е почитан навред като автор на “Дао дъ дзин” (“Трактат за Дао и добродетелта”) и основател на даоизма. Формулираната от Лао Дзъ идея за Дао (букв. “път”) се артикулира преди всичко метафизически: като всеобхватният Първи принцип, лежащ в основата на всички явления. То е действителност, от която възниква вселената:


Там има нещо съвършено


и с неясни очертания,

което е съществувало

още преди Небето и преди Земята.

Тихо, невидимо, неизменно,

бидейки здраво установено,

непрестанно, неуморно циркулиращо,

то е могло да бъде майка на света.

Не зная името му, назовавам го Дао.

(Енциклопедичен речник, 1996, с. 135)

Поради липса на адекватното понятие на описаното Лао Дзъ го нарича Дао. Следователно Дао е безименно, неназоваемо. То е праизворът на всяко битие и се сравнява с женско животно, от чиято утроба се пораждат Небето и Земята. Всички неща не само произлизат, но и се връщат обратно в Дао. Това е универсален закон. Просветление в даоски смисъл означава вникване в този универсален закон за връщането на съществата в Дао. Връщането обаче е и изначалният собствен закон на самото Дао: “Завръщането е движението на Дао, слабостта е действената сила на Дао” – казва Лао Дзъ.

Дао се описва като невидимо, недоловимо за слуха, непонятно, вечно и непроменящо се от никакви външни влияния. То е формата на безформеност; обхваща битие и небитие. Битието е функция на Дао, небитието е неговата същност. То е Великото Едно, в което отпадат всички противоположности:

Вглеждаш се в него, а не можеш го съзря.

Нарича се Незримо отсъствие.

Вслушваш се в него, а не можеш го чу.

Нарича се Безмълвно отсъствие.

Докосваш го, а не можеш го хвана.

Нарича се Неуловимо отсъствие.

И трите не подлежат на доизясняване.

Така те се сливат в едно.
Предхождащото го не е непрогледно тъмно.

Безкрайни са неуловимите му прояви,

неназовимо е с думи

и се завръща в изначалното отсъствие.
Ето какво наричаме

форма на безформеното,

проява на безпроявното,

или още “Просветлена неяснота”.

(Лао Дзъ, 1996, с. 150-151)

За разлика от конфуцианството, трансцендентната традиция в даоизма залага не на “знанията, които да се използват в името на другите”, а на “самоопознаването”, тоест на “знанията за себе си”. В даоското “самоопознаване” и будисткото “самовглъбяване” откриваме еднаква интровертна насоченост, обаче докато в будизма адептът се отказва от битието, за да постигне менталното блаженство и пълното освобождение, в даоизма вярващият се завръща в Дао, в което небитието се слива с битието. Идеалният даос трябва да се занимава само със себе си, да опознае себе си, да се отдаде на спонтанността, която да го ръководи и посредством която да разбере абсолютната същност.

Лао Дзъ казва, че Дао винаги действа спонтанно и съобразно със същността си. Неговото действие е неактивно и без намерения, но нищо не остава несвършено. Във феноменалния свят Дао се проявява чрез силата си, чрез своята “добродетел”; тя е това, което получават от Дао всички неща и чрез което те стават това, което са.

Осъществяването на единството с Дао е цел на всички даоси. Пътят към реализирането на тази цел е дълъг и обикновено започва със социално сегментиране: няколко мъдреци и поети се обособяват в група, която с назоваването си декларира своите интереси: например, “Седем мъдри мъже от Бамбуковата горичка” в средновековен Китай или “Седем мъдри мъже” в средновековна Корея и т.н. Това обединяване/обособяване/бягство визира преди всичко протест срещу социалния ред:

Трябва ли да върша това?

Трябва ли да върша онова?

Какво да правя, когато ми се налага

да се държа като глупак?

Какво ще ме излекува от изгарящото ме

желание да се върна към природата?

И Хуанг (1501-1570)

Обикновено протестът преминава в преход от един конкретен социум към един неконкретен свят, чиито контури все още са много по-тесни от безграничността на Дао. Бягството от мирското начало е само първа крачка по пътя, който води към осъзнаването на абсолютната същност:

Вглеждам се в зеленикавата вода,

а после се взирам и в сините върхове наоколо.

Какво чудесно място е откраднато от света,

за да бъде покрито с дебел пласт червен прах.**

Когато луната ще изгрее над реките и езерата,

аз ще бъда далеч от мирските грижи.***

И Хьон-бо (1467-1555)*

В това шиджо-стихотворение светът на природата, тоест светът на вечното и същностното, се противопоставя на света на социума, покриващ естествената красота на Всемира като червен прах. Засега лирическият герой е само външен наблюдател, който констатира тази несправедливост, без обаче да осъзнава истината за Пътя. Засега той само предчувства наличието на този Път, ала неговата интуиция издава вътрешния му потенциал. Мотивът за бягството от мирските грижи тук е решен в рамките на традиционната парадигма на несъвпаденията между очакванията и реалните постижения в социалния свят. Героят е завладян от величието на природата, на битието, в чието мистично пространство открива място и за себе си. По-точно той съзира своя път, маркиран от Дао именно за него, ала разбран и видян едва сега. Изгряващата луна ще му посочи неговия път: в класическата корейска поезия небесните светила участват в моделирането на пространството. Луната, за която подробно ще говорим по-нататък, е връхната точка, докато слънцето е долната. Нещо повече, луната се почита като абсолютният връх, съпоставим със самото Дао. Затова лунната пътека отвежда направо към раждащата Вселената действителност.

Постигнатото чрез интелекта знание за Дао не е достатъчно; адептът трябва да стане едно с Дао, като осъществи в себе си единството, простотата и празнотата на Дао. Това може да бъде постигнато чрез интуитивно познание, което дешифрира света и го описва като изключително хармоничен и съвършен:



Зелените хълмове си знаят пътя.

Знаят го и тюркоазените ручеи.

Хълмовете и ручеите си знаят пътя,

послушно го следвам и аз.

Пораствам заедно с тях, възмъжавам и остарявам с тях,

неотстъпно следвам техния и своя път.

Ким Ин-ху (1510-1560).

Това стихотворение ни поразява с безапелационната си логика, която се опира на даоското твърдение за всеобщата хармония и единството на живите същества и природата. За да анализираме механизма на даоските алюзии, ще се обърнем към неговия буквален превод:

(1) И зелените хълмове са естествени, естествени.

(2) И сините води са естествени, естествени.

(3) Хълмовете са естествени, водите са естествени.

(4) Насред хълмовете и водите и аз съм естествен.

(5) По средата естествено раста, възмъжавам

(6) и остарявам естествено.

Ще уточним, че думата, преведена на български като ‘естествено’, в корейски означава също така ‘да съответстваш на себе си’; ‘да бъдеш оставен сам на себе си’, ‘да следваш своя път’ т.н. Иначе казано, тя обозначава едно естествено състояние и хармонично развитие на всичко живо и неживо във Вселената. Оригиналните корейски шиджо-стихотворения са триредни; при превод на чужд език поради семантична наситеност и полифоничност се налага те да се структурират в шест реда. И така, значещата за правилното разбиране на това стихотворение дума ‘естествено’ се среща в първия корейски ред (първия и втория български) четири пъти, във втория корейски ред (третия и четвъртия български) три пъти и в третия ред (петия и шестия български) два пъти.**** Според нас низходящото споменаване или назоваване (4 → 3 → 2) на този основен вселенски принцип – да бъдеш естествен; да бъдеш органичен; да се развиваш според собствения си закон, отразява постепенното навлизане в същността на Дао от страна на адепта. От частните наблюдения – “зелените хълмове са естествени”; “сините води са естествени”, и по-многократното затвърдяване/повторение на откритото и осъзнато – се преминава към обобщаването на направените открития – “хълмовете са естествени, водите са естествени”, което визира напредък в доближаването до най-главния извод, че човекът и природата са едно цяло и се подчиняват на един и същ регулаторен механизъм на Дао.

Авторът на това стихотворение – Ким Ин-ху, ни препраща към идеята за Първия принцип и чрез преминаването от конкретното позициониране на лирическия герой (“насред хълмовете и водите”) към абстрактното източноазиатско, в това число и корейско понятие “по средата” (кор. къчуне). Така героят се извежда всред Всемира, по средата на Вселената, родена от Дао и повиквана от Дао.

Даоският ескапизъм може да бъде съзрян и в желанието на лирическия герой да “се вгради” в световната хармония чрез успоредяване и уеднаквяване на собствения си жизнен ритъм с този на Вселената:



Как тези тюркоазени планини

винаги успяват да останат такива?

Как този бистър ручей

съумява да тече безспир и ден, и нощ?

Трябва и ние да станем като тях –

да не се променяме никога!

И Хуанг (1501-1570)

За да осъществи единството с Дао, което е целта на привържениците на философския даоизъм, адептът трябва да реализира в себе си общия за всички същества закон за завръщането към праначалото (фу). Адептът може да постигне това, като усвои празнотата (У) и простотата (Пу) на Дао и действа без намерения (Ууей). Последното “Дао дъ дзин” счита и за отличителен белег на добрия владетел, чиито добродетели се описват подробно в този трактат. Най-добрият владетел е този, чието съществуване народът не забелязва, защото той се намесва възможно най-малко в естествения ход на нещата.Такъв владетел редуцира законите до един минимум, от което спада и броят на престъпниците, опитва се да намали желанията и страстите, като намалява обектите на желанието. Тогава сърцата на хората не се объркват и може да се постигне простотата, Пу (вж. Енциклопедичен речник, с. 139).

Такава ясна връзка между светската власт в лицето на императора и неговите поданици съществува и в конфуцианството, което обаче за разлика от даоизма залага на традиционните добродетели, такива като почтеност и хуманност. При неспазването им в държавата настъпва упадък, чиято същност се свежда до неправомерно охолство на управниците и крайна мизерия на поданиците. Нарушеният социален ред предизвиква наказание от страна на Небесния император: в страната се установява суша, годишните времена се объркват, хората гладуват. По същество отново сме свидетели на липса на хармония между социалния и световния (природния) ред, признавана и от самите конфуцианци. За даосите подобно деление няма значение, защото, както вече видяхме, вселенското пространство е неделимо, а това означава, че и хармонията е неделима, или, казано с други думи, тя може да има само абсолютен характер.

Корейските поети конструират инварианта на творческото “верую”, като интуитивно усещат потребността от усамотяване, заселване сред природата, далеч от мирската суета:

Трябва ли да се отдам на пиене и гуляй?

О, не! Поет като мен не бива да се държи така.

Трябва ли да се посветя на богатство и знатност?

О, не! И това не ме интересува.

Е, тогава да стана рибар или овчар

и да се наслаждавам на самотата.

Куон Хо-мун (1532-1587).

Рязката смяна на социалната страта и загърбването на привилегирования столичен живот е често срещан мотив в средновековната корейска лирика, зад който прозира все същото интуитивно желание за връщане към “корените” и сливане с природното начало. В този смисъл образите на рибаря и овчаря са прояви на персонифицираното Дао, а самотната рибарска лодка или песента на овчарската флейта могат да бъдат разчетени като онагледяване и озвучаване на тайнствения Първи принцип:

Всяко извисяване и падение следват Пътя на природата.

Есенната трева пожълтява в Долината на Пълнолунието.

Пет века на кралското управление

са приспани от свирката на едно овчарче.

Пътникът в нощта

не може да си задържи сълзите.

Уон Чхон-сок (ХVІ в. – ХV в.).

Това шиджо-стихотворение най-категорично подчертава превалирането на Пътя на природата (Дао) над пътя на човека; високопоставеното положение отстъпва пред простичката мелодия на овчарската свирка, която извлича звуците на непреходното и вечното. Очебийният оксиморон, овчарят-Дао, въпреки своята младост и физическа крехкост, остава непоклатим и иманентен, както иманентна е мелодията на неговата флейта:

Всичко наоколо непрестанно се ражда и умира.

Така и есенната трева пожълтява в [старата] крепост.

Нека всички отминали неща бъдат погребани

в свиренето на овчарската флейта.

Впрочем, какво значение има това!

Та нали виното е до мен в този миг на мелодична отмора!

Чонг Чхол (1536-1593)

Така, както овчарската песен изпълва пространството на Всемира, така и рибарската лодка плава във всепроникващия и всепокриващия поток на вечното:

Есенна нощ се спуска върху реката;

водата вече е студена.

Хвърлям въдица в потока,

рибата обаче не кълве.

Обръщам празната си лодка,

теглена от лунната пътека.

Принц Уолсан (1454-1488).

Луната в корейските шиджо-стихотворения е центърът на битието, където човекът се връща “към себе си”. Често тази идея се реализира в мотива “завръщане вкъщи”. Върналият се вкъщи или концентриралият се върху себе си човек се оказва насаме с космоса, осъзнава се като личност и реализира своята връзка с безпределното в географското отношение и безкрайното в темпорално отношение пространство. Светът на луната, като главната сфера на природния свят, в източноазиатската поетична традиция се противопоставя на света на делничното ежедневие – тоест на слънчевия свят. Това противопоставяне се реализира в двата гореспоменати аспекта: пространствен и темпорален: в първия случай светът на луната е антитеза на суетния свят извън пределите на онзи минисвят, който е изграден в съзнанието на адепта или отшелника, а във втория случай, лунният свят се противопоставя на деня с неговите делнични и рутинни грижи и занимания.

В нощния свят, в който луната е винаги главният елемент, човекът е подчертано самотен. Моделирането на тази самота би било невъзможно без участието на визуални и слухови образи на самотни монаси, птици и животни. В шиджо-поезията луната е обект на съзерцание. Тя стимулира мисловната дейност, като съзерцанието влиза в онзи компендиум на интелектуалните усилия, чиято крайна цел е осъзнаването законите на битието, постигането на вечното и приобщаването към него. Съзерцанието на луната позволява на адепта да осъзнае хармонията на цялата природа:



Сините планини не могат да говорят.

Бързите ручеи пък си нямат форма.

Чистият вятър не може да бъде хванат,

а ярката луна си няма стопанин.

Сред тях ще остарея,

освободен от болести и грижи.

Сонг Хон (1535-1598)

Заявеното в това стихотворение от лирическия герой желание за свобода и независимост от социума е следствие от осмислянето на природните закони; “предимствата” на хората да говорят, да имат постоянна форма, да изграждат йерархии и т.н. се възприемат като фалшиви и по същество ненужни. Приобщаването към естественото развитие на света визира стъпването на Пътя. И отново луната тук е атрибут на нощното духовно извисяване. От друга страна, лунният свят е свързан с отминалите времена и живелите по-рано хора. Лунният свят е онова мистично пространство, в което адептът може да установи връзка с древните мъдреци и поети:

Младата луна изплува отзад планините и огрява Всемира.

Въздухът се взриви от шума на литналите от гнездата птици.

Монахът преминава през ручея, внимателно стъпвайки по греда.

Ти каза, че можеш да доловиш биенето



на вечерната камбана в твоята обител.

Колко е далеч тя оттук?

Пак Ин-но (1561-1642)

В средновековната корейска поезия луната е винаги ясна. Обяснението защо това е така се крие в традиционното тълкуване на ясната луна и чистия вятър като светлина и звук на природата. Ясната луна е свързана и с идеята за хармоничното състояние на космоса като неговото общо свойство. Накрая, ясната луна е образ, който въплъщава идеята за абсолютното светлинно начало, несвързано с пространствено движение и позициониране. Този образ активно се съчетава със звукови образи, като по този начин се предава хармоничното състояние на космоса и индивидуалния характер на преживяното:

Луната изгрява над планинския връх,

като залива със светлина Всемира.

Небето става безкрайно и бездънно,

дълго десет хиляди ли.*****

Чувствам се толкова висок,

Че, ей сега, ще стъпя на онзи висок връх!

Пак Ин-но.

От гледна точка на даосите, светът без луна или с луна, покрита от гъсти облаци, се идентифицира като неподреденост, незавършеност и несъвършенство. Такъв свят имплицира тревога и поражда безпокойство, което допълнително се утежнява от липсата на такива даоски поетични маркери като ‘лодкар’, ‘овчар’ и др.:

Дъжд заваля над лотосовото езеро,

лека мъгла забули плачещите върби.

Лодкарят изчезна в неизвестна посока,

като остави празната си лодка на брега.

Самотна чайка прекосява небето

на фона на пожара на залязващото слънце.

Чо Хон (1544-1592).

Даоският мъдрец Джуандзъ (ок. 369-286 г. пр. н. е.), основател заедно с Лаодзъ на философския даоизъм, пише, че “човек не може да узнае нищо за Дао чрез мислене и разсъждаване. Той се доближава до него, като почива в нищото, като не следи и не преследва нищо... Мъдрецът учи на доктрината, която не се изразява в думи” (Джуан дзъ, 2000, с. 6). Следователно Дао се осъществява чрез пребиваване в тишина, която представлява най-важното условие за достъпа до Дао. Човек постига тишината посредством метода на загубата: Да търсиш знание, означава да печелиш ден след ден; да търсиш Дао, означава да губиш ден след ден. В “Дао дъ дзин” тишината е завръщане към изначалието. Чрез пребиваването в тишина всяко вътрешно и външно събитие постига състоянието на покой, изчезват всички ограничения и условия. На такъв покой се радват стъпилите на Пътя – даоските монаси:

На стария-прастария път, стръмен и празен,

са преплетени борови корени.

Звездите са толкова близо,

че с ръка можеш да ги докоснеш.

Бавно се движат облаците, ромоли ручеят –

планината посреща далечен гост.

Червени листа, зелен мъх –

монахът затваря вратите.

Студен е есенният вятър,

лека мъгла покрива всичко.

Планинската луна мъгляво свети.

Далечният вик на маймуни.

Гъсти са веждите на древния старец,

облечен е в тъмно наметало.

Отдавна вече в сърцето му

не минава никакъв спомен за мирска суета.

“Старецът-даос”. Чон Джи-сан (?-1135)

В това стихотворение припознаваме още един вид даоски ескапизъм, който съчетава характеристики на буквалния и трансцендентния. Съвършеният мъдрец следва принципа на “не-правенето”, тоест на не-накърняването реда на съществуването и на самото съществуващо. Даоският мъдрец подобно на Дао е самоестествен и се подчинява на собствената си същност, а не на външни и лъжовни условности. Уподобил се на малко дете, той се връща в лоното на Дао – Великата Майка на Поднебесната и там намира съвършенство и безсмъртие.

Вместо заключение: в корейската средновековна поезия, белязана с духа на Дао, доброто и злото, прекрасното и грозното, та дори и животът и смъртта са условни и релевантни понятия. Истинската реалност е единна и цялостна: в нея всичко присъства във всичко, във всяка отделна част се съдържа цялото и всичко преминава във всичко. Даоският адепт се стреми към пълното единство, “единотелесност” с това цяло и затова става божествен и необичайно одухотворен, защото целият свят е неговото тяло, всичките сили на вселената са неговите колесници. Той няма да умре нито тогава, когато целият свят изгори, нито тогава, когато земята бъде погълната от вселенския потоп. Даоският мъдрец стои с единия си крак в света на пълното отсъствие и безмълвие на надсветовното Дао, а с другия – в света на безспирните промени и трансформации:

Сянка падна върху водата –

монах минава по моста.

Ей, монахо, спри поне за миг!

Кажи ми, къде отиваш?

Той посочи с бастуна си облаците

и отмина, без да продума.

Анонимно.




Извори:



Han-guk ko-cheon si (Класическа корейска поезия). Съставител – Ким Джойс. Сеул, 1990.

Han-guk mun-hak chong-seo (Антология на корейската литература в 5 тома). Съставител – Гуон ак Хуан. Сеул, 1997.

Si-jo mun-hak sa-jeon (Речник на поезията шиджо). Сеул, 1966.

Si-jo si-seon (Украшения от корейската поезия в 2 тома). Съставител – Ким Джойс. Сеул, 1993.
Литература:

(Джуан дзъ) – Чжуан-цзы. Перевод с китайского Л. Позднеевой. Санкт-Петербург, 2000.

(Енциклопедичен речник) – Енциклопедичен речник на източната мъдрост. Будизъм. Индуизъм. Даосизъм. Дзен. Превод от немски Жана Ценова. София, 1996;

(Лао Дзъ). Лао Дзъ. Дао Дъ Дзин (Трактат за Дао и добродетелта). Превод от старокитайски Теодора Куцарова – Корея. Традиции и съвременност. Кореана, 1996, № 1.



* И Хуанг е най-големият и най-въздействащият философ от времето на Чосонската династия. След дълги години чиновническа работа той напуска столицата и се мести в провинцията, за да се отдаде изцяло на науката.

** По време на управлението на крал Йонсан (упр. 1494-1506) И Хьон-бо е бил високопоставен сановник и е бил принуден да участва в нелицеприятни сговори. Отвратен от фракционната борба, той напуснал столицата и се заселил сред природата. “Червеният прах” в това стихотворение олицетворява именно боричкането на хората за блага и власт.

*** Всички преводи от корейски на български са направени от Александър Федотов.

**** Моят студент-кореист Михаил Ненов пръв обърна внимание върху тази особеност.

***** Ли е традиционна за източна Азия мярка за дължина, равна примерно на 0.4 км.




Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница