Апология на християнството



страница1/21
Дата27.04.2017
Размер1.11 Mb.
Размер1.11 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

Апология на християнството
Квинт Септимий Флоренс ТЕРТУЛИАН

Превод Стела Панайотова

Редактор Росен Сиромахов

София * 1991 

Преводът е направен по изданието: 

 

Tertullien 



Apologetique 

Ed. Jean Pierre Waltzing, Albert Severyns 

Paris, "Les Belles letters" , 1971

© Стела Панайотова, преводач с/о Jusautor, Sofia, 1991 .

 


Апология на християнството 1

I  4


II  5

Ш  8


IV  9

V  10


VI  11

VII  12


VIII  13

IX  14


X  16

XI  17


XII  19

XIII  20


XIV  21

XV  21


XVI  22

XVII  23


XVIII  24

XIX  25


XX  27

XXI  27


XXII  30

XXIII  32

XXIV  33

XXV  34


XXVI  36

XXVII  36

XXVIII  37

XXIX  38


XXX  38

XXXI  39


XXXII  39

XXXIII  40

XXXIV  40

XXXV  41


XXXVI  42

XXXVII  43

XXXVIII  44

XXXIX  44

ХL 46

XLI  47


ХLII 48

XLIII  49

XLIV  49

Х LV 50


XLVI  50

XLVII  52

XLVIII  54

XLIX  55


L  56

* * * 


Квинт Септимий Флоренс Тертулиан - една от най-представителните фигури на латинската апологетика - е роден около 160 г. в Картаген. Произхожда от езическо семейство, баща му е римски центурион.. Получил е високо общонаучно, риторическо и юридическо образование, след което е бил адвокат в Рим. Там той приема и християнството, а скоро след това - около 195 г. — се завръща в Картаген, където се проявява като безкомпромисен защитник на епископалната църква от нападките на езичници и гностици. Малко след 200 г. обаче сам той се отделя от тази църква и се присъединява към суровата есхатологично - аскетична секта на монтанитите. По всичко изглежда, че към края на живота си се е откъснал и от монтанизма и е основал собствена секта. Починал е след 220 година.

От многобройните, неизменно високотемпераментни съчинения на Тертулиан, до нас са достигнали тридесет и едно произведения. Въпреки безспорно сложните му отношения с епископалната църква, като несъмнен негов принос се схващат и до днес неговите (първи в латиноезичната традиция) разсъждения по тринитарния въпрос и въвеждането на съответната терминология. Приписваното му " Credo quia absurdum" твърде близко не само по дух, но и по буква на множество негови твърдения (срвн. "За плътта Христова", 5), има парадигматично място в християнската католическа доктриналност при насочеността и към хармониране на разума и вярата.

Сред съчиненията му - най-значимите от които са "Срещу гностиците", "Срещу Маркион", "Срещу Праксея", "За душата", "За свидетелството на душата", "За кръщението", "За идолопоклонничеството" и др. - на челно място бива поставяна неговата "Апология", която чрез това издание е първият текст на Тертулиан, представен изцяло в български превод.

Георги Каприев  





1. Управници на Римската империя, вие, които заседавате на открито и високо място, почти на самия връх над града, за да раздавате правосъдие, ако не ви е позволено явно да разглеждате и публично да разследвате причините за преследването на християните, ако вашият престиж поради загриженост за справедливостта се бои или срамува да предприеме съдебно дирене единствено в този специален случай, ако най-сетне омразата към това учение, която усърдно се занимава с частни доноси, затвори устата на защитата, както става най-често, то нека тогава бъде позволено на истината да достигне до ушите ви поне по тайния път на нямото писмо.

2. Истината не иска нищо за себе си, защото не се учудва на .положението си. Тя знае, че живее като странница по земята, че лесно среща врагове сред чужденците, но че си има род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето.

3. Какво вреди на законите ви - господари в своето царство, ако тя бъде изслушана? Ще се прочуе ли повече мощта им, ако осъдят истината, без дори да я изслушат? Всъщност, ако я осъдят, без да я изслушат, ще си навлекат не само омраза поради несправедливостта си, а и подозрение в известно предубеждение, тъй като не са пожелали да изслушат нещо, което нямаше да осъдят, ако го бяха изслушали.

4. И така, обвиняваме ви първо в несправедлива омраза към името "християнин". Същият мотив, който привидно оправдана несправедливостта ви, всъщност я подсилва - това е невежеството ви. Защото какво по-несправедливо от това, да мразиш нещо непознато, пък дори и то да заслужава омразата ти? То заслужава омраза само тогава, когато се разбере дали я заслужава.

5. Но ако не се знае дали я заслужава, как може да се обоснове справедливостта на омразата, която трябва да се доказва съвсем не чрез външен признак, а чрез вътрешна убеденост? А след като мразят, защото не знаят какво представлява това, което мразят, защо да не може то да е такова, каквото не трябва да мразят? Така опровергаваме едно чрез друго и давете положения - че те не го познават, защото го мразят, и че несправедливо го мразят, защото не го познават.

6. Ето и доказателството за невежеството им, което, оправдавайки несправедливостта им, я осъжда: тези, които преди са мразели, защото са били невежи, веднага, щом сложат край на невежеството си, престават и да мразят. Вследствие на това те стават християни поради прозрението си и започват да мразят това, което са били, и да изповядват това, което са мразели. Те стават толкова много, колкото вие ни наброявате.

7. Оповестява се, че християните са обсебили цялата държава, че са изпълнили полята, укрепленията, островите, че хора от всеки пол, възраст, положение и звание са приели това име, и се скърби, сякаш това причинява някаква щета.

8. И въпреки това управниците не се стремят да преценят дали тук не се крие някакво добро начало. Не им е позволено да предположат нещо правилно, не им е угодно да го проверят по-бързо! Само тук човешкото любопитство замира! Обичат невежеството, докато другите се радват на познанието. Колко по-силно щеше да ги заклейми Анахарсис като безумци, които съдят разумните!

9. Те предпочитат да не знаят, защото вече мразят! Така предварително заключават, че онова, което не познават, е такова, каквото не биха могли да мразят, ако го познаваха. Но в случай, че не се намира нищо, заслужаващо омраза, най-добре е да сложат край, на несправедливата си омраза. Ако пък се установи, че омразата е заслужена, тя не само не губи нищо, но дори прибавя към упоритостта си славата на собствената си справедливост.

10. Но, ще каже някой, не може да се отсъди предварително, че нещо е добро само защото обръща към себе си много хора: та колко много са се обърнали към злото! И все пак истинското зло не дръзват да го защитават дори тези, които са обсебени от него. Природата е покрила всяко зло или със страх, или със срам.

11. Най-сетне, злодеите се стремят да се укрият, избягват да се появяват, треперят да не ги заловят, отричат, когато ги обвиняват, дори когато ги изтезават признават трудно и не винаги, в крайна сметка страдат, когато ги осъдят: изброяват злоумишлените атаки срещу самите тях, приписват слабостта си на съдбата или на звездите. Не искат да е тяхно дело това, което признават за лошо.

12. Нима християнинът върши нещо подобно? Той не се срамува от никого, не се разкайва пред никого освен, естествено, за това, че и по-рано не е бил християнин. Ако го разкрият, се прославя; ако го обвиняват, не се защитава; ако го запитат, дори доброволно си признава; ако го осъдят, благодари.

13. Какво е това зло, което не притежава естествените признаци на злото: страхът, срамът, увъртането, разкаянието, оплакването? Какво е това зло, провинилият се в което се радва, обвинението в което е желано и наказанието за което е победа? Не можеш да наричаш безумие нещо, което си изобличен, че не познаваш.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница