Архетиповият свят на мартеницата1 Красимира Байчинска



страница1/3
Дата24.04.2017
Размер406.89 Kb.
Размер406.89 Kb.
  1   2   3

Архетиповият свят на мартеницата1

Красимира Байчинска

Баба Марта прела…

Мартеница тя уплела…

От етнографите и фолклористите знаем, че закичването на мартеници на 1-ви март е стар български обичай, дълбоко вкоренен в бита на нашия народ. Въпреки че, окичването с мартеници се смята за уникална българска традиция, последната е разпространена и в някои части на Румъния, Северна Гърция и Молдова, което навярно е свързано със заселването на етнически българи там. Фолклористите свързват мартенският обряд с календарния мит за умиращата и възкръсваща природа (Иванова 1989; Баева 2012). Някои автори посочват, че първомартенската обредност символично може да се тълкува като „преход от смърт към живот, от безплодие към плодородие и раждане“ (Баева, 2012). Мартеницата като символ на плодородието не случайно се е закичвала само на неомъжени момичета, както и на животни, които трябва да раждат през годината. Обичаите, свързани с бяло-червената мартеничка, са основани още и върху вярването, че тя ще помогне за доброто начало, за добрия вървеж и за успеха в всяко ново начинание (Маринов 2003: 55; Кирилова и др. 1998). Идеята за баба Марта и мартеничката като символ на ново начало, се поддържа от доста автори като се подкрепя с редица некалендарни доказателства. Така например, сватбата е тясно свързана с бялото и червеното, такива са и цветовете на т.н. “сватбарско знаме”. То носи щастие, здраве и благоденствие на новото семейство. С пожелание за ново щастливо начало се свързва е т.н. “дюлгерски кръст”, който в миналото се е поставял върху всяка новострояща се къща. В подобна връзка е и обичая на 1 март да се връзват мартеници на всички първородените домашни животни.

Спорът е в това, че 1-ви март, все пак не е календарното начало на пролетта, което започва с 22 дни по-късно. Освен това в българската обредност съществуват няколко обичая, които се свързват с идеята за началото – Еднажден, Коледа, Гергьовден. Може би тогава 1-ви март маркира не толкова началото на пролетта, колкото прехода от зимата към пролетта. Така например, Велев счита, че мартенският обичай е израз на борбата между Ин и Ян в точка, в която Ян набира сила, а силата на Ин-жизнеността намалява (Велев 2000). Тази хипотеза има своя резон, но не отговаря добре на цветовата структура на традиционната мартеничката тип Пижо и Пенда, в която двете начала, бялото и червеното, са добре балансирани.

Като се позовава на голямото сходство в обредния смисъл на мартеницата и суровачката, Сидеров счита, че на първи март се е празнувала Новата година. Тази хипотеза отчита календарната реформа, направена по време на римското владичество, която приема денят на зимното слънцестоене за начало на Новата година. Преди това, нашите предци, траките, а също така и останалите арийски народи, празнували Новата година в деня на пролетното равноденствие! Поради прецесията, този ден се измества на 1 март, но смисълът му се запазва. Той се е казвал коленд, буквално: който ражда”. 2 От европейските народи единствено българите са запазили празнуването на 1 март като старата “Нова година”.3

Мога да се съглася с всички автори, които свързват мартеничката с началото. Струва ми се обаче, че мартеничката е израз не само на началото, но също така на края, на изначално съществуващото, като единство на противоположностите, на андрогина и на още много друго. С цел да покажа това, ще анализирам архетиповите образи на самата мартеничка и символичния смисъл, който те носят.

Аналитично-психологически подход към мартеницата

Целта на настоящата статия е да представи един нов подход към мартенския обряд – този на аналитичната психология К.Г.Юнг. Този подход започна да се използва като средство за анализ на различен български фолклорен материал след 2005г. (Анчев 2007, 2008; Байчинска 2001, 2009; Стефанова 2013). Той изисква фолклорният материал да се разглежда като спонтанен продукт на националното колективно несъзнавано, който поради неговата виталност бива съхраняван и възпроизвеждан отново и отново. В този контекст е важно да се отбележи следното. Мартенският обряд е национален обряд, който се предава от поколение на поколение през вековете. Той е една жива традиция, която непрекъснато се развива, появяват се нови и нови образи на мартеницата. Жените, които правят мартеници за семейството си, а също и за продажба, непрекъснато модифицират традиционната мартеница. На въпроса ми как измислят нови мартеници, че те казват, че не правят проект за тях, а когато седнат, мартениците сякаш сами се раждат. С други думи, мартеницата често е резултат от спонтанен творчески акт.

Мартеницата крие послание, което засега четем много рационално – като пожелание за здраве или нова пролет. Моята хипотеза е, че посланието и смисълът на мартеницата изисква анализ както на нейната структура, така на специфичния кръг от образи, с които е свързана. В известен смисъл мартеницата е подобна на сън, който разбираме все още твърде интуитивно... Ето защо ще опитам да анализирам мартеницата като продукт на колективното несъзнавано, който има образно-символичен език. Ще се фокусирам върху архетиповите образи, въплътени в мартеницата и тяхното символично послание.

Баба Марта – архетип на Великата майка

Според етимологическите изследвания, името Марта се извежда от основата мар-, която има значението на „вода“. В западноевропейските езици същата основа има латинското mare - море, морска вода (Иванова 1989: 138). Както показа Маразов, във фолклора водата винаги се свързва със женско божество и с реда женско-нощно-мокро (Маразов 1992: 199) На базата на анализ на богат фолклорен материал, Баева стигат до заключение, че „Образът на Баба Марта носи древни митологични характеристики, които препращат към женско божество от типа на Богинята Майка, свързано със земята, с водите, с подземния свят и смъртта и същевременно с плодородието и раждането – както на общо космическо, така и на еротично-брачно ниво“ (Баева 2012: 223) Нещо повече, баба Марта е „една от малкото фигури в българския фолклорен пантеон, които имат изцяло „езически“ характер“ (Баева 2012: 221). Други фолклористи подчертават, че баба Марта е женски митичен персонаж, свързан с плодородието и брака. В този контекст Миков представлява разказа за двамата мъже на баба Марта. Баба Марта „... имала двама мъже – едина обичала, а другия мразела. Та кога видела този, когото обичала – засмивала се, кога видела този, когото мрази – разлютявала се и плачела, т.е. ставали веялици и валело дъжд (Миков 1985: 76). 4

Баева акцентира върху смисъла на думата „баба“ в съвременната и фолклорната култура. В съвременната култура тази дума се свързва с възрастна жена, която вече не е фертилна, но във фолклора е обратно. Думата баба не само не изключва, а дори хиперболизира сексуалното.5 С подобен смисъл според Баева са натоварени и някои обредни персонажи като бабата акушерка и кукерската баба (Баева 2012: 224). Подобна е и представата на Вълчинова, според която Баба Марта отразява „прастарата и универсална представа за старицата, участваща в регулирането на общността и природата, с изконната представа, отъждествяваща раждащата жена със земята, влагата и плодородието“ (Вълчинова 1994: 67) В този контекст се тълкува и легендата за козарката, която била вкаменена от баба Марта, поради това, че извела козите на паша в планината въпреки забраната й. Разказът завършва с това, че по-късно от скалата или от „газа“ на вкаменената бабичка потекла вода. Миков и Иванова коментират този разказ като подчертават метаморфозата на нераждащото в раждащо, на превръщането на камъка във вода и на възкресението (Миков 1985, Иванова 1989).

Може да се предположи, че баба Марта е българския фолклорния наследник на Богиня-майка, основно божество в много митологии и религии. Тя е покровителка на плодовитостта и плодородието, на жените майки и стопанки, но също и на девиците, въплъщение на женското творческо начало. Основната функция на богинята майка е да дарява живот, но тя е също тази, която очаква своите рожби на края на земния им път в своята утроба (Баева 2012; Боева 2010; Маразов 1992). В тракийската религия се счита, че Великата богиня майка е изначалното божество. Тя е Всичкото, Космосът. Богинята самозачева (т.нар. партеногенеза) и ражда сина си - Богът, който е виждан като Слънце и Огън.

Важно е да подчертаем, че баба Марта е предящата богиня. Преденето е свързано с сътворението, с демиурга, който преде нишката на съществуването. До 15 и 16 век Девата винаги е изобразявана като предяща в сцената с благовещението. Предящата богиня „създава/поражда света, организира и подрежда аморфната материя, придава й структура и смисъл, превръща я в космос. Преденето е женският начин за сътворяване на света: предящата богиня всъщност изтегля нишката на живота, подобно на пъпната връв, която свързва майката и детето“ (Баева 2012: 201).6 Посочват се редица фолклорни представи, в които преденето и нишката са устойчиви символи на преминаването от едно състояние в друго - от човешкия към отвъдния свят, или обратно.7

Символът на нишките.

Символът на нишката е тясно свързано със символиката на прехода. Изработването й става чрез предене, типична женска дейност, която превръща естествения, природен материал (вълната или памука) в прежда, която вече е продукт на културата и служи за изработване на мартениците. Така нишката е символ на преход от природа в култура, от хаос в космос (Баева 2012).

Нишките са тясно свързани с мита за трите мойри, дъщери на необходимостта, които безмилостно предат и разпридат времето и живота. Мойрите пеят заедно със Сирените, въртейки вретена: Лахезис (миналото), Клото (настоящето), Антропос (бъдещето). Така те определят живота на всеки човек с помощта на нишка, която едната преде, другата - намотава и третата - прерязва. Баба Марта, в чест на която правим мартениците, очевидно е свързана с 3-те мойри… Подобна на всички лунни богини, тя намотава нишките, прерязва ги и оформя образа на мартеницата. Символиката на мойрите е свързана със съдбата, която има начало, но също така край. От тази гледна точка баба Марта носи не само живот и ново начало, но също така смърт. Нещо повече, може да предположим, че бялото и червеното са цветовете, с които тя изразява себе си като богиня, която властва над смъртта и живота.

Важна особеност на мартеницата е това, че бялата и червена нишка са изпредени надясно. Така например Миков счита, че “мартеничният конец е винаги усукан, защото непревъртен конец не е мартеница“ (Миков 1985: 50). При българите, както при индоевропейците, а също и редица други народи, дясната страна е положителна. От тук идва “правый, right, rechte, dexter” – десен, прав, справедлив. Sinister (ляв, на латински език) означава ляв, несръчен, неблагоприятен. Дясната страна е почетна, дясната посока е правилна.8 Това навярно е свързано и с писмеността, като още от прабългарите прочитът е отляво надясно. Като цяло в западно-европейската традиция дясно-ляво се противопоставят по начин подобен на противопоставянето на мъжко и женско, активно и пасивно, ден и нощ, активност и пасивност, Слънце и Луна (Шевалие, Геербрант 2000: 309-312). Друга асоциация идва от Библията, според която по време на Страшния съд, богоизбраните ще застанат вдясно, а прокълнатите – отляво.

От гледна точка на пресукването на нишките при опридането им интерес представляват възгледите на Боева, която подчертава това, че мартеницата се базира върху спиралния знак на Великата майка, с движение наляво, което е движение отдолу нагоре, от човешкия към светлинния свят. Тази авторка издига още хипотезата, че баба Марта е Червената богиня на земния свят на смъртните. Обратно, Бялата богиня, другия аспект на Великата Богиня-майка, въплъщава нейния светлинен аспект (Боева 2010).

Символиката на основните цветове на мартеничката. Най-елементарната мартеница представлява два усукани конеца - бял и червен, вълнен или памучен, може дори копринен.

Бялото е покрова на мъртавците, не случайно дървеният ковчег е обшит с бяло сукно, което подчертава невинността на живота, но също и неговия край, смъртта. Бяла е премяната на булката, като младоженецът обезателно е закичен с бяло цвете. Бели са обикновено и пелените на новороденото. Белият цвят може да стои и в началото на цветовете, като символ на началото на семейния живот. За Западна Европа бялото е цветът на младоженките, и изразява чистота, невинност и девственост. Цвят на царските и религиозните фигури, също така на ангелите. В източните страни това е цвят на скръбта и погребението, на смъртта. Бялото се асоциира със светлината, доброто, невинността, чистотата, девствеността, небесата, просветлението, безопасността, началото, стерилността, духовността, възможността, скромността, искреността, мекотата. Счита се за цвят на съвършенството. Бялото отразява успешното начало. В хералдиката – вяра и чистота.

В противовес на бялото, червеният цвят е свързан с жизнеутвърждащото начало, началото на деня, новия живот, новия ден. Червеният цвят е символ на кръвта и символизира инициацията както при мъжете, така и при жените. С него се свързва половата зрялост на жените, която е свързана с първата менстурална кръв. Червеното е символ на циркулиращата кръв, която е условие за живот. Червеният цвят е също цвета на огъня. Червеното е цвята на слънцето и подтиква към действие. Той се асоциира с енергия, война, опасност, сила, власт, решителност, а също така страст, желание и любов. Червеният цвят може да има както позитивен или негативен смисъл. Този цвят се свързва с спектър от конфликтни емоции от страстната любов до насилието и войната. Червеното е Купидон и Дявола. Червеното е привличащо вниманието, мистериозно и стимулиращо.

Мартеницата като цветово единство.

Символното съчетание на бялото и червеното предизвиква оживени дискусии.9 Така например, Степанов отбелязва, че този „цветен дипол“, е характерен не само за българската фолклорна традиция, но може да бъде открит в културата на страни от индо-иранския кръг. Така например, у хетите царят носел пояс, изработен от вълна с бял и червен цвят. В древен Иран владетелят носел червено-бяла диадема и червена дреха, обточена с бяла полоса. Това се обяснява с факта, че владетелите са били и жреци и царе, което може да е изразено с белия цвят на свещениците и червения цвят на войните. Алтернативно, това може да отразява божествения произход на властта, която обичайно се представя като дадена от боговете, съответно от Великата богиня - майка и от Върховния мъжки бог, чийто пол се изразява чрез белия и червения цветове в ранноземеделските религии (Голан 1993). Други автори подчертават, че бялото и червеното обикновено символизират женското и мъжкото начало, пасивното и активното, девствеността и сексуалната енергия (Боева 2010). Някои акцентират върху използването на бяло-червения дипол в сватбената обрядност, като подчертават, че на много места в България, младоженците се въвеждат в новия дом не по платно, а по мартеница или червен конец, постлана по пътя им (Иванова 1984: 118). Особено внимание се отделя и на съчетанието на бяло и червено в облеклото на младоженката и младоженеца (Боева 2010: 153).

Бяло-червеният цветови дипол естествено се асоциира и с Дао, символът на единството kd “ин-ян”, което съдържа бял и черен цвят. Дао отразява единството на противоположните сили в света и свойства: ден и нощ, небе и земя, студено и топло, светло и тъмно, добро и лошо и т.н. Бяло-червеният “символен дипол” също е символен вариант на единството на противоположностите. Бялото и червеното откриваме в Песен на Песните“, там те са любими цветове. Лилията и розата са символи на бялото и червеното в мистиката.

Следва да отбележа още, че бялото и червеното са много важни цветове и в алхимията. Процесът на алхимичната работа представлява трансформация на черната първична материя, от която се получава белия живак и червена сяра, съединението на които води до появявата на златото или философския камък… В алхимията, бялото и червеното са двойка цветове, които също изразяват съединяването на Слънцето и Луната. Така например Юнг пише: „Бялото и червеното са алхимични цветове, червеното означава слънцето и бялото - луната.“ (Jung, vol. 13: 339) Месецът и Слънцето са двата най-ярки природни образи, въплъщаващи мъжкото и женското начало. В алхимията срещаме още бялата и червена роза, които символизират съюза на водата и огъня (Юнг 2001: 127).



Класификация на мартениците.

Съществуващите класификации са базирани преди всичко върху функционални критерии. Така например, от гледна точка на тяхното предназначение можем да имаме индивидуална и за дома, за хора и за животни, за деца. По начина на тяхното носене можем да говорим за мартеници за ръка или за окачване – на врата, на ревера. От гледна точка на материала – светещи за деца или от конци за възрастни.

В тази статия бих искала да предложа класификация на мартениците от гледна точка на тяхната структура и основно внушение. Мартениците могат да бъдат разделени на два големи класа - прости и сложни. Първият клас мартеници, са тези, които завързваме за ръката си и представляват два преплетени конеца – бял и червен. Те се завързват или затварят с помощта на някаква закопчалка. Вторият клас мартеници са сложни, защото в тях можем да диференцираме връх, със завързан на панделка усукан наляво бяло-червен конец и тяло, което се състои от една или две, понякога три или дори четири фигурки. В последващото изложение ще се ръководя от тази класификация, като постепенно анализирам особеностите на всеки клас мартеници и техните подвидове. Общото на всички сложни мартеници – независимо дали са еднофигурни или двуфигурни е това, че върхът на сложната мартеница представлява „панделка“.

Баба Марта и двойната спирала.

Ще започна анализа на структурата на мартениците с общия на двата класа елемент – двойната спирала – формата, която има усукания бяло-червен конец. Всяка мартеница съдържа двойка противоположности – бяла и червена нишка, пресукани надясно. Те се усукват една с друга наляво, т.е. в посока противоположна на изпридането им. Усукването създава нещо трето - единство, в което противоположностите формират нова бяло-червена цялостност, бяло-червената змия на баба Марта. Тази змия представлява многократно повтаряща се двойна спирала. Какъв е нейния символичен смисъл? Според Боева тя изразява „принципа на взаимовръзка и взаимодействие между елементите и възможността за взаимно превръщане между веществото и Светлината“, т.е. взаимовръзката на двата аспекта на богинята майка (Боева 2010: 56). Повторението на двойната спирала в мартеницата фокусира върху многократността на взаимодействието между двете половинки на Великата Майка. Можем да се съгласим с Боева, но трябва да ограничим валидността на нейното твърдение до елементарната мартеница.

Много важно е да отбележим, че двойната спирала фиксира бинарни функции като мъжко-женско, смърт и прераждане, долните и горните води. Тясно свързана е още с елемента вода, който е свързан с прехода, трансформацията, възраждането, особено в морските култури. Двойната спирала означава още изначалния Хермафродит, а също двете половини на Световното яйце (Vries 1974: 437) Двойната спирала често е символ на изменящите се ритми на еволюция и инволюция, а също на нарастващата и отслабваща сила на Слънцето и Луната. Тя още може да символизира деня и нощта, Шакти-Шива, проявление и непроявление, но също така и последователността на циклите. В последния случай акцентът е върху разгръщането й във времето, което може да продължава до безкрай.

Двойната спирала е едно от най-големите открития на 20 век. Уотсън показа, че двойната спирала е кодът на органичния живот на земята (Уотсън 1974). Структурата на ДНК е изградена от две спирали, съединени помежду си. Важно е да отбележим, че всеки нов организъм се образува чрез съединяването на две двойни спирали… В този смисъл от двете се получава едно, а от едното – две, диалектика, въплътена в мартеницата от много отдавна. Кодът на органичния живот на земята във веригата на ДНК, определено резонира на разбирането за архетипа на първоначалото в мартеницата.



Баба Марта и космогенеза. Символи на първоначалото в мартеницата.

Проста мартеница или мартеница-уроборос

Най-простата мартеница представлява просто бяло-червена змия, завързана за ръката ни. Важно е да осъзнаем, че по формата тази преплетена змия, завързана около ръката ни, представлява кръг, който е завързан на възел. Възелът представлява място, в което началото и края на бяло-червената змия, се съединяват в едно! Завързана около ръката мартеничката напомня една двуцветна, бяло-червена змия. Това навярно не е случайно, защото Великата майка е свързвана със змията от най-древни времена. Змиите са атрибут на древните богини на плодородието Деметра и Персефона.

Змията, в която началото е край, а краят – начало, е много стар символ, този на уробороса. Това е змия или дракон, който яде своята опашка и формира кръг. Особено важен е този символ за алхимията, гностицизма и херметичното изкуство. Уроборосът отразява цикличната природа на нещата, вечното завръщане и всички други неща, които се възприемат като цикли, които започват отново, когато достигнат края си. Уроборосът е често използван от гръцките философи като символ на разбирането им за природата на времето като циклично. В алхимията, уроборосът символизира цикличната природа на алхимичното дело, което цели да свърже противоположностите, съзнаваното и несъзнаваното и съвпадението им при съединяването им. Змията уроборос е Меркурий „ ...той е онази змия, която се страхува от самата себе си, убива се, изяжда е и отново се ражда.“ (Юнг 2011: 293)



Фиг.1. Уроборосът в алхимията и мартеници тип уроборос

Змията-уроборос е изключително мощен символ на самодвижението, самооплодотворяването и вечното завръщане към началото. Според древните гърци уроборосът съдържа в себе си качества на двата пола. Той се самоопложда и самонасища. Змеят уроборос въплъщава инстинктивната сила на живота, която вечно обновява сама себе си. Следователно уроборосът представлява архетипов образ на цялостността на света и човека. Като архетип той е безсмъртен. Според Юнг уроборосът е много често използван от алхимиците и дори може да бъде разглеждан като основна мандала на алхимията, изразяваща природата на процеса на психично оцелостяване, процеса на индивидуация. 10

Архетиповият образ на мартеничката за ръка напомня змията, навита в кръг. Тази змия представлява много мощен символ, който ни връща към пустотата на кръга. Кръгът въплъщава изначалната утроба на света, утробата на баба Марта, от което се ражда света. Змията е посредник между световете. Тя поставя границата между вън и вътре, като се навива в кръг. Така змията разделя изначално недиференцираното единство на две части – вън и вътре.

Анализът на мартеницата-уроборос представя баба Марта като началото на началата т.е. като недиференцирано кръгово единство, от което се поражда и към което се завръща света. Като начало на началата БАБА МАРТА лежи в основата на космо и антропогенеза.11 Важно е да се подчертае, че уроборосът на Баба Марта е двуцветен. С други думи, изначалното единство на света е единство на противоположни сили – на бялото и червеното, на хтоничното и небесното.

И така, двуцветната змия-уроборос, която вързваме на ръката си всеки 1-ви март, напомня змията-уроборос на алхимиците. Тя ни внушава както идеята за цикличното време, така и идеята за единното начало на света, което винаги включва две противоположности. В образа на змията-уроборос, хтоничното е представено от змията, докато кръгът представя духовния, небесен свят. Следователно, мартеничката-уроборос носи внушение не само на съединяване на края и началото, но също така на обединяване на противоположните сили в света – духовното, горе и хтоничното, долу, а също така бялото и червеното, мъжкото и женското.



Мартеничката-уроборос ни „говори“ за необходимостта да обновяваме самите себе си всяка година, така както това прави змията-уроборос. В този контекст са важни две противоположни тълкувания на уробороса (Шевалие, Геербрант: 507). Първото е, че змията, която захапва опашката си, се върти в кръг, който съвпада със самия себе си. Така се маркира един затворен цикъл, който е сходен с колелото на живота. Този кръг е подобен на сансара, безкрайната поредица от прераждания, на непрекъснатото повторение, на преобладаващия порив към смъртта. Това тълкуване акцентира върху уробороса като повтарящия се цикъл. Второто внушение на змията-уроборос е, че тя очертава кръг като се откъсва от линейното развитие и се издига на едно по-високо битийно ниво – това на одухотвореното битие, символизирано от спиралата. Така змията се извисява над своята животинска природа, за да изрази порива за разгръщането на живота. Това тълкуване акцентира върху развитието и самооплождането.

Пораждащата двуцветна змия. Символиката на панделката или лемнискатата

Сложната мартеница както казах по-горе, включва завързана на панделка на върха на мартеницата змия и една или две фигурки. Змията на върха на сложната мартеница е съставена от много двойни спирали. За разлика обаче от мартеницата-уроборос, змията описва не кръг, а два съединени кръга или овала, към които са закачени фигурките. Тази форма древните гърци са наричали лемниската. Лемниската идва от гръцката дума λεμνισκος, която означава "превръзка", "лента", "панделка". С други думи, лемнискатата е затворена фигура, внушаваща безкрайността, като съединяване на алфа и омега, началото и края …. В този смисъл лемниската има много общо с уробороса, символ, който видяхме, че е характерен за алхимията.



Фиг. 2. Различни изображения на лемниската и лемниската на върха на мартеницата

Лемнискатата като проста форма се състои от два кръга или две елипси, които имат обща точка. Най-общо тя представлява легнала осмица, или осмица, обърната на 90 градуса. Лемниската е симетрична спрямо точката на завързване – т.е. тя очертава два кръга – ляв и десен. Дясното и лявото са две противоположности, които се описват от две преплитащи се змии или от една змия, която се движи зигзагообразно. Поради средната точка лемнискатата носи внушението на уробороса (това на съединяването на края и началото), като добавя към него съединяването на дясното и лявото.12 Чрез лемниската, като затворен контур, в който има дясно и ляво, баба Марта ни приобщава към идеята за вечността на противоположностите в пространството и света. Не случайно, ако опишем кръг около лемниската ще получим Дао символа, който обаче е завъртян на 90 градуса. Следва да подчертая, че всеки уроборос може да образува лемниската и обратно. Змията може да се движи в кръг, но също така по S образна крива. Докато лемниската изразява S образно движение по хоризонтала, уроборосът се движи в кръг като се завръща към началото. Лемнискатата подсказва, че светът е изграден от двойки противоположности, който сменят местата си и се движат в кръг.




Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница