Аз-концепция и културна идентичност



Дата18.01.2018
Размер108.39 Kb.
Размер108.39 Kb.

ШУ”Епископ Константин Преславски”

Педагогически факултет

Катедра:Педагогика и Управление на образованието

КУРСОВА РАБОТА
ПО
Интеркултурно образование


ТЕМА:Аз-концепция и културна идентичност

Съдържание



  1. Увод

  2. Концепция за „Аз” на Джордж Херберт Мийд

  3. Концепция за „Аз” на Херберт Брюлер

  4. Аз” и идентичност

  5. Концепция за „Аз” на Ервинг Гофман

  6. Концепция за „Аз” на Ерик Ериксон

  7. Заключение

Литература

1.Увод
Способността на човека да преодолява обстоятелствата на средата и на обществото е признак за социална и психологическа зрялост на субекта и неговата активна адаптивност.

Същност на тази зрялост е самосъзнанието,което се разкрива в АЗ-образа.

Усещането за личностна идентичност е факт,който показва,че тази личност осъзнава приемствеността и непрекъснатоста на собственото си съществуване,независимо от измененията,които настъпват в организма и в социалната среда.

Идентичността е непрекъснат стремеж за реализация на човешкия потенциал.Заедно с удовлетворяването на първичните си нужди,хората се нуждаят и от интеграция на жизнения си опит.

Формирането на целостта на личността т.нар. его-идентичност се осъществява в продължение на целия живот на човека,създава се чувство на устойчивост и непрекъснатост на неговото АЗ.

Социализацията е процес на придобиване на социална идентичност от личността на базата на интериоризацията на културата на групите, сред които живее. Идентичността се разглежда като многообразие от категоризации на индивида от страна на Аз-а и другите, които се променят в зависимост от ситуацията, влияят върху поведението и са в основата на смисъла на живота. Концептуализацията е сварзана с формирането на идентичността; отношенията между индивидуалната и колективна идентичност; отношението между транзакциите насочени навътре, към личността и навън, към социалното обкръжение...




2. Концепция за „Аз” на Джордж Херберт Мийд
Джордж Херберт Мийд пръв дефинира през 1934 г. социализацията като конструиране на социалната идентичност на човека в хода на комуникацията с другите. Тази концепция поставя комуникативните процеси в основата на социализацията и я прави зависима от институционалните форми за конструиране на Аз-а, търси синтез на социетерните и комунотерните отнощения между социализиращия и социализаторите.

Мийд различава в Аз-а две страни: ”I” и “Mе”, като в това вижда два процеса:”мен” като процес на перцепция и интерпретация на организирани серии от нагласи, свързани с другите, и „аз” като момент на активен отговор на предмета на тези нагласи. Те са логични и последователни в хронологичен ред- „Аз” е предмет на активност в настоящето, като прави съдържанието на „мен” обект на перцепция.

В разбирането на Мийд за усвояването на социалните роли от детето има две страни. Първата е когнитивна: детето реконструира една перспектива за бъдещето. Втората е свързана с идентификацията: детето интериоризира, приема и усвоява тази перспектива.Това става чрез жестовете, езикът, активността в играта.

Мийд предупреждава за основните източници на проблеми за социализацията. Това е рискът от възможността през етапа на първоначалната социализация в детето да се сблъскат колективната идентичност, свързана с дисциплина, конформизъм, пасивност и индивидуалната идентичност, свързана с оригиналност, творчество, но и несигурност.

Контактът между хората е контакт и на културно ниво. Всеки има определена културна идентичност. Между тях се развива също процес на акултурация. Понякога може да се стигне до истинска криза на идентичността, при която индивидът губи основните си маркери,които са в конфликт с доминиращата култура. Това е много важен процес за имигранти и за малцинствата. Изборът на реакция може да се систематизира в следните видове:


  1. асимилиране на чуждата култура и придобиване на нова идентичност;

  2. интеграция-възприемане на културните императиви на другата култура като доминиращи, без загуба напълно на своята идентичност;

  3. възприемане на чуждата култура като заплаха и разграничаване от нея в различна форма. Силно развитие на етноцентризъм.



3.Концепция за „Аз” на Херберт Брюлер
Херберт Блюмер дефинира Аз-а като вътрешен разговор. Във взаимодействието със своето вътрешно „Аз” индивидът не достига до краен резултат - постоянно се менят индикациите, интерпретацията на постъпките и действията, дефинират се и предефицират цели и пр. Това е едно много продължително изкристализиране на „Аз – концепцията” на базата на емпирично придобити лимитации.

4.„Аз” и идентичност
Концепцията за функционирането на Аз-а като процес на взаимодействие на човек със самия себе си има една важна особеност, която се фиксира с термина „идентичност”. Той е централен при Ерик Ериксон, който му дава психоаналитичната интерпретация.

Разбирането за идентичността се разгръща в няколко насоки:



  1. Идентичността като структуриран и йерархизиран ансамбъл от значими елементи на Аз-а, всеки от които с определени граници на значимост, фиксираност и стабилност. Организацията на Аз-а отразява организацията на обществото.

Представител на тази концепция е Манфред Кун. Заедно с Макпартлънд той конструира известният тест на 20-те въпроса. Анализът се прави по ранжиране и по категорията на представите – социални и чисто психологични. Това е един тест, който е превъзходен за сравнителен интеркултурен анализ. Авторите считат, че той долавя адекватно „аз-атитюдите”, на хората, които отразяват позициите им в обществото и в референтните групи.

  1. Идентичността като стабилно, качествено определение на личността.Тя е една автентичност на социалния актьор, който „иска да бъде себе си”. Идентичността се конструира на три нива: образ за себе си, който човек има и който може да се променя всеки момент; Аз-концепция, която се възприема като стабилна и неизменна – „моето истинско Аз”; система от социални роли и статус, свързани с Аз-концепцията.

Изграждането на Аз-концепцията е продължителен и сложен процес. Той е детерминиран от интеракциите на личността и изобщо от другите хора, като образите на другите са много по - достъпни за промяна, отколкото собствения.

  1. Идентичността като сбор от представи за себе си, които непрекъснато са подложени на натиск за промяна в хода на интеракциите с другите хора и които образи са една прагматична и функционална величина. Идентичността се анализира като резултат от преговори. Според тях идентичността се формира в резултат от взаимодействията с другите хора. Всяко извинение и оправдание, което изричаме при контактите си с другите е фактор за разви-тието на идентичността, тъй като засяга мотивите, целите, задълженията, правата, статуса и пр.



5.Концепция за „Аз” на Ервинг Гофман

Продължител на линията на тази концепция е Ервинг Гофман. Той разглежда три вида идентичност:



  • социална - връзка с исторически наличните културни стереотипи;

  • личностна – взаимодействие между информационния контрол и справянето с дискредитираща информация;

  • Аз-идентичност – екзистенциално его, усещане за екзистенциална непрекъснатост.

В същата насока е и концепцията за „биографията”. Среща се за пръв път в работите на автори от Чикагската школа – Томас и Знанецки, Шау, Сютерланд.Те обосновават изследователският метод „житейски истории”. Идеята е, че субективните характеристики са производни от груповия начин на живот, че в личния живот на човека като в микроскоп се вижда социалните проблеми. Биографията на един човек е резултат от взаимодействието между менталните процеси и социалните отношения. Идентичността на индивида е неотделима от обществената идентичност, която се формира от историята на обществото.

6.Концепция за „Аз” на Ерик Ериксон

Теорията на Ерик Ериксон представлява развитие на идентичността. Идентичността е психосоциално образование с две страни – външна и вътрешна. Външната идентичност е представата за обособеност и непрекъснатост на съществуването на индивида, който въпреки промените си остава един и същ. Его - идентичността съхранява координацията и логиката на поведението чрез съотнасяне на представите за себе си с представите за значимите други хора и мястото сред тях.

Критерии за идентификация са целостността на телесната организация, целостността на опита, идентичност с майката, идентичност с групата, отказ от автоеротизма, решение на Едиповия комплекс, връзки със света, любовни връзки.

Тя се формира под влиянието на определена култура и най-вече в детска и юношеска възраст под влияние на родителите и другите фактори на социализацията.


Процес на индивидуализация

Процесът на индивидуализация преминава през няколко етапа: младенчество, ранно детство, предучилищна възраст, училищна възраст, юношество и ранна средна възраст.



  • Младенчество - По време на младенчеството предпоставката за жизненост е развитието на доверие срещу недоверие. Главна роля играе майката.Основна възпитателна мярка е разрешението и отказа, които трябва да се прилагат много деликатно за да се развие именно доверие , а не неговия антипод.През този орален период грешките и увлеченията във възпитанието водят до прояви на орален характер по - късно.

  • Ранно детство - През ранното детство се поставят основите на детската самостоятелност. При стимулиране на психичната активност се получава чувство за независимост, свързано с експериментите в поведението, поддръжката, личният пример на родителите. При ограничаване на самостоятелността се развиват срам, съмнение, чувство за вина.

  • Предучилищна възраст - През предучилищната възраст детето основно играе.То усвоява ролите на възрастния и развива в себе си инициативност, активност, любознателност, най-вече в социален план. Негативното развитие става по линията на чувството за вина.То може да се стимулира от родителите и връстниците и да прерастне в страхови комплекси и самонаказващо съзнание.

  • Училищна възраст - Ранна училищна възраст е важен етап в развитието на детето.Тогава то се сблъсква с училището и изгражда отношението си към него и себе си – чувство на трудолюбие, компетентност, възможности и способности. Най-големият проблем е предпазването от развитието на комплекс за малоценност. Това става като неуспехите не се драматизират, стимулиране на преодоляването им, стимулиране на компенсаторни успехи, изживяване на увереност и вариативност на избора.

  • Юношество - Юношеската възраст е време на криза на идентитета, дифузия на идентичността, ролева неопределеност, криза на авторитетите. Възпитателната работа се води точно в тази насока – положителна идентификация, позитивна самооценка, овладяване на стандарти и ценности, ролеви избор. Ролята на личния пример на родителите и техните личностни качества е определяща. Основните положителни качества на родителя са: адаптивност, сдържаност, организираност, жизнерадостност, а техните антиподи – неадаптивност, импулсивност, неорганизираност, отпуснатост.

  • Ранна средна възраст - Основният проблем на ранната средна възраст е кризата на интимността. Само човек с напълно формирана идентичност може да влезе в истинска интимна връзка, тъй като интимността е противопоставяне и съединяване на идентичности. В противен случай се развива чувство за изолираност, с всичките му последици за социалните контакти. Ериксон цитира отговора на Фройд на въпроса кое според него нормалният възрастен човек трябва да може да върши добре. Този отговор е поразително кратък и същевременно дълбок по смисъл: ”Да обича и да работи!” Пълноценната комбинация на двете е възможна само при пълноценна идентичност.


Теория на Франц и Уайт

Теорията на Франц и Уайт представлява разширяване на теорията на Ериксон, като включва обособена втора линия на развитие – линия на привързаността.Развитието на човека е двулинейно, но полово специфично. В определени социо - културни условия развитието на човека става едностранно. Традиционно субект на развитие на втората линия е жената, а на първата – мъжът. Изменението на условията води до развитие на човека като андрогенно същество.

Основният процес при първата тенденция е на индивидуализа-цията:


  • младенчество: доверие;

  • ранно детство: самостоятелност – срам, съмнение;

  • предучилищна възраст: инициативност – чувство за вина;

  • училищна възраст: трудолюбие – чувство за малоценност;

  • юношество: идентичност – объркване на идентичността;

  • ранна средна възраст: интимност – изолация;

  • зряла и късна средна възраст: съзидателност – бездействие;

  • старост: цялостност.

Основният процес при първата тенденция е на привързаност:

  • младенчество: недоверие;

  • ранно детство: обектна и азова константност – самотност и безпомощност;

  • предучилищна възраст: игривост – пасивност или агресия;

  • училищна възраст: симпатия и сътрудничество – прекалена предпазливост или сила;

  • юношество: взаимозависимост – отчуждение;

  • ранна средна възраст: изпробване на жизнени стилове и професии – плуване по течението;

  • зряла и късна средна възраст: консолидация на жизнения стил – пустота;

  • старост: отчаяние.

7.Заключение
Постиженията и съхраняването на идентичността е смисълът на жизнения път на човека и успешното преодоляване на кризите на живота , гарантират формирането на здрава психо-социална идентичност.

Личностната идентичност е процес на непрекъснато конструиране, тъй като АЗ-ът е изменчив и човек преминава по необходимост, през кризи на идентичността. Независимо от промените външни или вътрешни, потребноста на индивидите да развият и да запазят своето АЗ, е една от най-силните мотивации в човешкото поведение.

Осъзнаването на своята индивидуалност и единственост се постига чрез разглеждане и оценка на АЗ-а в настоящето, в миналото и в бъдещето.Невъзможноста да се контролира миналото,настоящето и бъдещето може да доведе до деперсонализация на личността изразено с различни прояви - амнезия, хистерия, депресия и други психологични разстройства.

Предпоставка за развитието на целоста на АЗ-а е субекта да възприема бъдещето си на базата на своето минало и настояще, също така субекта да е уверен в личните си действия, а не на случайните такива в постигането на целите, които си е поставил в живота.

Идентичността е личностна, субективна, но едновременно с това тя е и социална, обективна. Личностна, защото е локализирана в субективния свят на човека и социална, защото процесите на нейното формиране са социални.

Наличието на идентичност предполага устойчивост на самовъзприятията на индивида, уверенност в това , че другите го възприемат такъв какъвто той е.



ЛИТЕРАТУРА

1.Иванов Ив., „Педагогическа социология”, Ш., 1998;

2. Иванов Ив., „Семейна педагогика”, Ш., 1998;

3. Иванов Ив., „Интеркултурно образование”,Ш., 1999;

4. Иванов Ив., „Диференциална педагогика”, Ш., 2002.

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница