Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера



страница1/11
Дата16.11.2017
Размер1.61 Mb.
Размер1.61 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Георги Холянов

ПАНСИОНЪТ


Съдба или изповед

ИК ГАЛИК


СОФИЯ, 2014

ISBN 978-954-582-029-8


© ПАНСИОНЪТ

СЪДБА ИЛИ ИЗПОВЕД


© Автор Георги Холянов

Българска - първо издание

© Редактор Катя Лазарова

© Художник на корицата Божидар Зарков

Техническо оформление корица Александър Георгиев
© Издава "Артемакс" ЕООД

КНИГИТЕ НА ГАЛИК, 2014 г.

София, бул. „Хр. Ботев” 31

тел (02) 9522 317; e-mail: office@galikbg.com

печатница Йордан Марков

Биография


Георги Холянов е роден в гр.Пещера на 10.07.1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера.

Завършва Училището за деца с нарушено зрение във Варна, а после учи в Средното музикално училище в гр. Пловдив. Остава да живее в Пловдив, където завършва и Държавната академия за музикално, танцово и изобразително изкуство със специалност пеене.

От 1981 г. се премества в София и работи като преподавател по музика в Училището за деца с нарушено зрение „Луи Брайл”. Там той създава различни музикални формации – хор, струнен оркестър и вокално-инструментален състав за поп-музика, а по-късно и две детски вокални групи – „Усмивки” и „Тийнс”. Като вокален педагог е подготвил много ученици с музикален талант да завършат висше музикално образование и после успешно да се реализират. Композира песни за вокалните групи, повечето от които са включени в няколко аудио-албума: „Моята кукла Барби”, „С баба на мач”, „Барби винаги е с мен”, „Магаренцето Влади”, „Споко” и „Във вихъра на танца”. Писал е песни за Йорданка Христова, Маргарита Хранова, Росица Кирилова, ВГ “Тоника” и др. Издал е един албум с инструментална музика “Гласове на радостта” и албум с песни на армънски език (специфичен за власите от Македония, Северна Гърция и Рило-Родопския масив) „Да пеем с болка”. През 2009 г. е награден с почетен знак „Сърцето на София” за изключителен принос в областта на образованието.

Георги Холянов продължава да композира музика и заедно с артиста Николай Николаев и младата певица Катрин Витали са подготвили албум с 12 песни „Невъзможна любов”.

Посвещавам книгата си на всички добри хора, които

въпреки трудностите изправили се пред тях, успяват да съхранят усмивката си и да я раздават на околните. Тя е Божественото, животворно лекарство, което притежава всеки един от нас и чрез което можем да се спасим от отчаянието.

Посвещавам книгата си на хората, които подобно на моите приятели, описани в следващите страници, не обръщат проблемите си в плач и вайкане, а ги надмогват с добротата, която носят в сърцата си. Спомням си думите на майка ми, които според мен всяка майка трябва да каже на своето дете: "Сутрин, когато станеш и отвориш очи първото, което ще направиш е да се усмихнеш на хубавия ден, на хората около теб и така добротата ще изпълни цялата ти същност. Дори и да изживяваш някакви проблеми, никой няма вина за това. С усмивка трудностите се преодоляват по-леко."

Колко истина има в тези думи и колко хубаво би било да срещаме по-често усмихнати хора... Аз самият вярвам в силата на тези думи – те са ми помагали в живота. Сигурно и музиката ми е давала сила, но в един момент реших, че не е достатъчно да изразя всичките си мисли и състояния на духа само чрез музиката, която композирам и това ме накара да напиша тази книга, а и да продължа да пиша. Зная, че човек трудно може да хване пулса на времето, в което живее, защото то е в него и чувствата са много силни, затова е нужна дистанция, за да се осъзнае и опише преживяното.

Благодарен съм, че в живота си съм срещнал хората, които са герои в книгата „Пансионът“. Аз не исках да опиша обикновения живот на група деца, а да покажа на света как чрез добротата и красивите човешки отношения те съумяват да се издигнат над проблемите си и макар далече от семействата си, приели трудната си съдба, да не изпадат в отчаяние и бездушие, а крилата на мечтите им често да ги прехвърлят над високите дувари на пансиона. в един свят на по детски чиста любов, на приятели, с които можеш и да плачеш, и да се смееш.

На тях, с които никога не се почувствах самотен, посвещавам тази книга.

Авторът

ВЪВЕДЕНИЕ


Колкото и да не мислим за миналите проблеми, които са ни заобикаляли и затруднявали, ние не можем с лека ръка да ги изхвърлим от паметта си, безумно да бягаме от себе си и да загърбваме това, което не ни харесва. Хубаво е да знаем, че каквото и да се случва – добро или лошо, то е част от нашето ежедневие, което не винаги оценяваме и на което често не обръщаме внимание, но там всъщност протича животът ни. И ако искаме да усещаме пулсацията на времето, плътността на всеки миг, е нужно да бъдем по-чувствителни към това, което ни заобикаля.

Човек живее в някакво свое безбрежие, което ни се струва безкрайно, когато сме по-млади и чиято същност осъзнаваме сблъсквайки се с многобройните трудни за преодоляване прагове. Когато бях дете, си въобразявах, че всеки от нас може да се справи с всякакви трудности безусловно, но скоро се оказа, че не е съвсем така. Трудностите се явяват непредвидено, без да ни питат желаем ли ги или не. Понякога обстоятелствата са по-силни от индивидуалната ни воля, но страхът от неуспеха трябва да се преодолява, защото иначе няма да има развитие нагоре.

Човешката ни памет има способността да изчиства неприятните спомени, за да се заредим с нова енергия и да не спираме заради неуспехите си. Но има, разбира се, случки и преживявания, толкова наситени с емоции и толкова продължителни във времето, че не могат да се забравят. Особено, ако си живял в желязната клетка на комунизма и твоя ра-зум и свободолюбив дух са страдали от несправедливостта и жестокостта на този строй, от лицемерието и демагогията му.

Цели 43 години от моя съзнателен живот са преминали в тази клетка. И е учудващо как днес, след почти четвърт век демокрация, някои хора изпитват тъга по тези, които реално са били техни мъчители. Малкото хубави неща, които са се случвали тогава, сега, в трудните времена на промените, им изглеждат мили. Може би, защото страдат за отминалата си младост. Те дори са готови да простят своеволията и ограниченията, налагани от тогавашния режим?!

Известно е, че България посрещна демокрацията с почти един милион комунисти и е ясно защо този труден преход от тоталитаризъм към новите демократични промени се случва толкова бавно. Смятам, че няма българин, който да не е наясно за измисления от комунистите преход и театралното му провеждане. Виждайки, че социализмът се проваля, бившите властници, още години преди прехода, съумяха да организират нещата така, че финансовите и материални средства от всички сектори да останат в тяхно владение. Но, слава Богу, вече сме част от Европейския съюз и НАТО, и демократичните норми, макар и бавно, променят начина ни на живот и ние свикваме да мислим като свободни хора.

Съществува обаче, още една несправедливост, прикрита зад демагогията на социализма – отчуждаването на нашето общество от хората в неравностойно положение, които в тази, уж най-справедлива, епоха бяха изтикани да живеят в периферията, за да не бъдат забелязвани и да не търсят своето място в обществото. Тази социална дистанцираност толкова е врастнала в ежедневието ни, че макар вече да са минали повече от 20 години от демократичните промени и днес още стои като неизлечима язва.

Народът ни е добър като социум, но нагласата, която е получил от тоталитаризма, трудно се преодолява. И тогава се говореше за интеграция на „другите“ в обществото, но неохотно и с недомлъвки. Истинската интеграция започна да се осъществява едва в последните години. В онова време трудно можехме да си представим, че дете с нулево зрение ще може да учи в масово училище, но в днешно време това се осъществява съвсем нормално. Проблеми има и ще има, но къде ли ги няма, когато се започва нещо ново, което е нетипично за страната ни. В момента държавата ни разполага с достатъчно специалисти в тази област и вярвам, че интеграцията на децата с различни здравословни проблеми ще се осъществява пълноценно в масовите училища. Идва време, когато училищата за подрастващи със специални нужди ще се използват само при крайна необходимост - най-вече за деца с множество увреждания. Миналото обаче, не трябва да се забравя, докато не се каже цялата истина.

Без чувство на носталгия ще се върна в годините на моето детство, за да открехна завесата, зад която се криеше животът на децата със зрителни увреждания в комунистическа България.

През 1952 година, по решение на тогавашния Министерски съвет, Институтът за слепи деца в град София трябвало да бъде изведен от столицата, като сградата се предостави за турско училище. Незрящите ученици са изпратени във Варна – далече от родните си места, далече от главните държавни учреждения и далече от добрите специалисти. Но добре е да се знае, че когато големият наш общественик и министър на просвещението Иван Шишманов, през 1905 година е създал това учебно заведение, неговата основна цел е била незрящите ученици да бъдат образовани от най-добрите преподаватели. Затова Институтът за слепи деца се е намирал именно в центъра на София. Нека само си представим колко много са били ощетени тези деца, когато, през 1952 година, техните висококвалифицирани преподаватели остават в София, а във Варна с тях е трябвало да се занимаят неподготвени за специфичните им потребности учители. Така, създаваните половин век традиции и постижения в софийското училището биват зачеркнати.

Аз самият съм музикант и не мога да не спомена с гордост, че до 9 септември 1944 година в този Институт са работели такива големи музиканти и известни композитори като Михаил Шекерджиев, Петко Стайнов, Янко Янков, прекрасната преподавателка Люба Кацарова и много други достойни учители. Знае се, че още от древни времена музиката е била най-подходящата професия за хората без зрение и, водени от тази максима, още с откриването на учебното заведение от професор Иван Шишманов, преподаването по музика е било сериозно застъпено. Най-добрите ученици с музикална дарба бивали изпращани да се усъвършенстват в най-известните консерватории в чужбина. Изучавали са се музикални инструменти като кларинет, тромпет, пиано, лъкови инструменти, флейта, акордеон и почти всички музикално-теоритични дисциплини като солфеж, хармония, полифония и история на музиката. Даже към училището е функционирал малък симфоничен оркестър, който при откриването на първото българско радио – Радио София, изнася голям концерт, в чиято програма са били включени предимно произведения от наши композитори – Рапсодия „Вардар“ от Панчо Владигеров, „Тракийски танци“ от Петко Стайнов, Концерт за флейта и оркестър от Янко Янков и още други такива прекрасни бисери на известни български творци. Самият Петко Стайнов, както и редица други прекрасни музиканти, са завършили това учебно заведение.

След преместването на софийското училище в град Варна обаче, създадената практика интензивно да се развива едно такова музикално обучение, била почти унищожена.

Още преди разпадането на социализма имах случайна среща с един възрастен незрящ човек – Кирил Манов, от когото научих интересни неща за подмяната на преподавателите в Института за слепи деца, при идването на власт на комунистите. Понеже той бил член на комунистическата партия, след девети септември, 1944 година, бил включен в една комисия за прочистване на така наречените "царски учители". Исках да разбера как са се случвали тези чистки и за критериите, по които са ги подбирали, обвинявали и уволнявали.

– Слушай, Георги, ние имахме учителка в института, която беше наш партиен другар, та тя ни даде списък на тези, които повече нямаха място в нашето училище.

– Само един човек решава съдбата им, така ли? Много субективно и еднолично са станали тези уволнения! – реших да не крия мнението си аз.

Той се замисли и неочаквано, с глух глас сподели:

– И днес сякаш чувам думите на господин Шекерджиев: „Ти ли, Кирчо, ще ме уволняваш? Та, помниш ли как съм ти държал детските ръчички и те учех на брайл, а после те учех да свириш на цигулка? Ти израсна пред очите ми, затова не мога да те мразя, макар да ме оставяш без препитание в тези размирни години.“ И знаеш ли, тези учители си тръгнаха с голямо достойнство, а всички ученици ги изпратиха със сълзи на очи. Не мога да скрия, че после този момент идваше често в съня ми и винаги чувах гласа на моя учител, и все с този упрек...

– Кириле, откровено ми кажи, постъпили ли сте правилно с тези прекрасни личности, дали по-голямата част от живота си за образованието на незрящите деца?

Може и да е било неправилно, но Партията го налагаше и ние не можехме да постъпим по друг начин! – с въздишка ми отговори той и разговорът ни бе до там.

Училището било буквално оголено от най-способните преподаватели. Между изгонените попадат Михаил Шекерджиев, Янко Янков, популярни наши композитори, даже и на големия български композитор, Петко Стайнов, забраняват да бъде лектор в училището по пиано и солфеж.

Така, може би целенасочено, се унищожават музикалните традиции създадени в това училище, но пък на преден план се изтикват други, работнически професии – кошничарство и метларство.

С решение на ЦК на БКП училищата за деца с увреждания трябва да бъдат премахнати от София и да бъдат настанени по-далече от столицата, за да може в столицата на България да няма каквито и да са инвалиди. След това решение много незрящи и интелигентни хора, започват да се борят за връщане на училището за незрящи деца отново в София. Водят се разговори с редица държавни ръководители, но насреща само непробиваеми стени. И сега сякаш чувам думите на прекрасния музикант Кирил Костов, с когото бяхме разговаряли за това, още преди около 40 години:

– Спрямо образованието на невиждащите хора нашата партия е направила непростими грешки. Например уволняването на най-добрите преподаватели след 9 септември 1944 г., преместването на училището в град Варна... Така реално се унищожиха дългогодишни традиции и най-лошото – принизи се музикалното образование.

Самият Кирил Костов хвърля много сили за построяване на едно ново училище в София и благодарение на познанството си с тогавашния министър на просветата, начинанието станало факт. Ще минат обаче още цели 11 години, преди да бъде построено училището за деца с нарушено зрение, но в тогавашното село Връбница, в покрайнините на столицата. Но това се оказало голяма победа за онова време.

През далечната 1952 година във Варна има вече две училища за слепи деца, но в София - нито едно. И в двете училища се обособяват работилници по кошничарство, метларство и изработване на четки. Така, от изучаването на музикално изкуство, което формира естетически и професионални умения у децата, се преминава към усвояването на работнически професии, за да могат след завършване на училището младежите и девойките да работят в новите социалистически предприятия. На тази държава вече не са й нужни високоинтелигентни незрящи хора, а работници, кои-то да работят и живеят в пригодените за тях комплекси-гета.

По време на тоталитарна България една от целите на комунистическата партия е била хората, имащи някакви физически проблеми, да бъдат изолирани от обществото. За тях се създават специални училища, където да учат и предприятия, където да работят, но далече от обществото – в крайните квартали на градовете или в някое село. По този начин тоталитарната държава демонстрира, че при социализма има само здрави хора. Режимът в България се стреми да скрие от западните страни съществуващата тук голяма група от хора с двигателни, слухови и зрителни проблеми. Тази безчовечна социалистическа псевдокултура създава в българското общество една социална студенина, у хората се оформя негативно отношение към "другите", типично само за националсоциалистическите държави. Въпреки че управляващите са отричали нацистките методи, имам усещането, че са ги харесвали и умело са ги прилагали на българска почва.

Създадените затворени общества от хора с увреждания са имали пагубно влияние върху тях - живеещите в така наречените комплекси. Още със създаването на тези гета, като реверанс към инвалидите, за директори и управители са назначавани хора от същия социум, но забележете, почти всички са били без висше образование, въпреки че е имало и образовани хора. Даже и председателите на централното управление на Съюза на слепите, до демократичните промени, са нямали нужния образователен ценз, а някои не са били завършили даже и основно образование. През онези години, за да бъдеш назначен на ръководен пост, най-напред е било нужно да си член на комунистическата партия, а другото не било особено важно. За управляващите партийният билет е достатъчен критерий за добър ръководител. На хората завършили висше образование се гледаше с недоверие, освен ако са членове на тяхната партия. Простотията и безгръбначието управляваха навсякъде, а образованите и интелигентните работеха като най-обикновени работници.

В началото на шестдесетте години във Варна, в тогавашния край на града, между гробищата и затвора, се построява предприятие на глухите „Тих труд“, до него – предприятие на инвалидите „Родина“ и в съседство - предприятие на слепите - „Успех“. Тогава връзката на тези комплекси с града е била изключително затруднена, поради липсата на редовен транспорт. Дали тези хора са можели да отидат на концерт, на театър или на друга културна потребност? Разпитвал съм ги дали ходят на плаж край морето, как се придвижват, когато транспортът е толкова труден и нередовен, а те шеговито ми отговаряха, че предишната година не са ходили на плаж, а тази - по-рядко.

Не зная в коя дебела глава е хрумнала пък идеята комплексът на слепите в град Пловдив да бъде построен в сърцето на всеизвестния квартал Столипиново. Знаейки характера на местното ромско население, можем да си представим как са живеели и как живеят и досега невиждащите в този човешки ад. Ето следната картина: върви незрящият с бастун по улица „Ландос“, а след него тичат група малки циганчета и го замерват с камъни. И нерядко нещастникът се прибира вкъщи с наранена глава, разкървавен крак или друго място по тялото. За хората, живеещи в този злополучен комплекс, мога да разказвам много и да опиша различни случаи на насилие върху беззащитните слепи. Живял съм там през седемдесетте години, подавахме много жалби и оплаквания до кмета на града, но резултатът винаги е бил пожелателен - всичко ще се оправи, но трябва време. Не е тайна, че по-предприемчивите хора от комплекса на слепите, спестили известни парични средства, намериха възможност и се измъкнаха от този кошмар - купуваха си жилища в други квартали, но тежко на тези, които останаха там.

С комплексите, създадени в други градове, нещата са сходни. Тъй като се намират в покрайнините, то много от живеещите там с години не излизат от тези гета, като се ограничават да контактуват само с едни и същи хора. Променя се начинът им на живот и отношението към обществото. Клюката е основна в общуването, алкохолът става отдушник на слабохарактерните и не на последно място, в някои се загнездва омраза към всички живеещи извън тези комплекси – за тях зрящите стават врагове, понеже са безхаберни към техните неудобства и понеже не живеят като тях. Опитвал съм се да обяснявам, че вината трябва да се търси другаде - в бившата комунистическа власт, отделила ги от всички и захвърлила ги в края на населените места, а голяма част от българското общество, улисано в проблеми, не е знаело за изстъпленията на ръководните велможи.

До 1989 г. всичко е ясно, но и днес, след идването на демокрацията, проблемите и безработицата така е смачкала тези хора, че те не могат и не искат да разберат откъде идват всичките им беди. А те се нуждаят от подпомагане и на-сърчаване, за да намерят своето място в обществото ни.

Този разказ обаче няма за цел да опише живота в гетото, а е за образованието и живота на незрящите деца в тоталитарната ни държава и по-конкретно за живота в пансиона за деца с нарушено зрение във Варна, в който самият аз живях девет години. Ще бъда максимално достоверен, като ще променям само някои имена, но сигурен съм, че бившите ми съученици няма да ги сбъркат. За прекрасните ми приятели в пансиона, които ще обичам до края на живота си, искам да разкажа. За техните весели и не до там весели преживявания, за историите, които са се случвали и може би вече са позабравени. Ще върна лентата на техните спомени в онова време – време на голяма бедност, на натрапчива идеологическа обработка и на безропотно послушание, време на голямо приятелство и време на затворен интернатен живот.

Защото, каквото и да се случваше там, оставаше скрито зад високите стени на ПАНСИОНА.


УЧИЛИЩЕТО ЗА СЛЕПИ ДЕЦА

В ГРАД ВАРНА

Животът ти поднася куп проблеми,

когато ти се случи зла съдба.

Дали ще е за теб или за мене,

наричаме я простичко „беда“.


Светът около теб се преобръща,

трябва да забравиш старите мечти.

Далеч остава бащината къща

и всичките приятели добри.


В най-крехката си детска възраст

налага се да почнеш нов живот,

душата детска как се преобръща,

за мен остава вечният въпрос.


Казват, че годините лекуват всичко,

но аз не съм съгласен със това.

Лекуваш може би някакви привички,

но до край оставаш с твоята съдба.


Моето детство премина в най-жестоките години на комунизма в България – тогава, когато без съд и присъда бяха убивани най-светлите умове на българското общество.

Рождената ми година – 1946, е запомнена с непозната дотогава жестокост на комунистическия реваншизъм. На следващата година пък, започва да се осъществява така наречената колективизация и безвъзмездното отнемане на всичко от успелите българи. Хората, изплашени и обезверени от наложения им комунистически терор, били напълно смачкани. Никой не смеел да коментира каквото и да било. По къщите на много от по-богатите имало надпис „кулак”. Безмълвието било повсеместно. Семейството ни също било насилствено разорено и интернирано в Ракитово, където преминаха детските ми дни.

Есента на 1953 г. Игрите замряха, защото всички тръгнаха на училище. Аз обаче бях загубил вече зрение и за мен вратите на училището в Ракитово бяха затворени. Всеки ден молех родителите си да ме запишат, да започна и аз да уча като всички деца. Видели се вече в чудо, татко се срещнал с всички местни учители, та да намерят възможност да уча и аз по някакъв начин. Съвсем естествено за онова време, никой учител не желаел в класа си такъв ученик, който не вижда написаното на черната дъска. Но когато човек силно се стреми към нещо, съдбата го възнаграждава.

На нашата улица живееше един млад и много интелигентен учител – Александър Зарев. Не зная по какъв начин той бе научил за училището за слепи деца в гр. Варна и един ден дойде у нас, за да ни съобщи хубавата вест. Скачах от радост - най-после и аз, като другите деца, ще уча. Бате Сашо – така наричах този учител, взе лист и заедно с моите родители написаха писмо до директора на училището. За съжаление, наложи се да чакам няколко месеца за отговор.

Беше Йордановден – 19 януари по стар стил, 1954 г. Пощенският раздавач чичо Иван похлопа на вратата и донесе щастливата вест - имах писмо от училището в гр. Варна. Ние току-що се бяхме върнали от черква. Мама го отвори и с малко треперещ глас ми съобщи, че от септември месец вече и аз ще бъда ученик. Тя се радваше заедно с мен, но в гласа й долавях и някаква странна нотка на несигурност, която друг път не бях усещал. Много скоро всички мои приятели знаеха за голямата ми радост.

Неусетно, един след друг, се изтърколиха месеците. Мама обиколи магазините и ми напълни куфара с нови дрехи и обувки. Нямаше по-добре облечен от мен в махалата. Даже брат ми малко се ядосваше, че само за мен се купуваха нови неща.

14 септември 1954 г. – никога няма да забравя този ден. Заминавах да уча. Всичко за мен бе с много неизвестни, в главата ми беше голяма бъркотия. Много неща, които впоследствие изживях, по това време не можех даже да си ги представя.

Събудиха ме още в 3 часа сутринта. След бързо и припряно приготвяне татко взе куфара ми и... хайде на файтона, който чакаше пред дворната врата. Бай Коце - файтонджията, шибна леко коня и потеглихме. След около половин час вече бяхме на гара Костандово, където трябваше да чакаме теснолинейката, която не след много време пристигна. Малкото влакче, състоящо се само от три вагона, изскърца спирайки и ние бързо се настанихме в него. Седнал до прозореца, едвам сдържах сълзите си. Като на филмова лента прехвърлях всичките хубави мигове, изживяни досега. Та зад това малко влакче остана моето Ракитово, мама, брат ми, сестра ми и всички мои приятели... Как сега ще живея без тях, как ще спя без да дишам онзи въздух, наситен с боров аромат? Нима цяла година няма да ги виждам, няма да чувам гласовете им и няма да тичам по баирите и долините, които толкова добре познавах? Там останаха най-обичаните за мен същества и сега тепърва ще трябва да свиквам с други, съвсем чужди хора...



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница