Биография Жан Пиаже е роден в Нюшател, Швейцария на 9 Август 1896г. Баща му, Артур Пиаже, е професор по средновековна литература с интереси в областта на местната история



Дата18.11.2017
Размер124.41 Kb.
Размер124.41 Kb.

ЖАН ПИАЖЕ

1896 - 1980

Автор: Пенка Канджева

Източник: http://moradabg.com/piaget_bg.htm

Биография

Жан Пиаже е роден в Нюшател, Швейцария на 9 Август 1896г. Баща му, Артур Пиаже, е професор по средновековна литература с интереси в областта на местната история. Майка му, Ребека Джаксън, е интелигентна и енергична, но Жан я счита за леко невротична – впечатление, което по думите му води до зараждането на интереса му към психологията, но далеч от патологията! Най-голямото от всички деца в семейството, той е доста независим и от рано се увлича от природата и особено от събирането на миди. Публикува първия си “труд” когато е на 10г. – разказ, дълъг една страница, в който описва наблюдението си върху врабче албинос.

В гимназията Пиаже започва задълбочено да изучава любимия си предмет – мекотелите. Особено се радва когато получава работа на непълен ден при директора на Музея на Нюшател по Естествена История, г-н Годел. Работите му стават добре известни сред европейските студенти, изучаващи мекотелите, които приемат, че са писани от възрастен! Целият този ранен опит с науката го държи надалече от, както той казва, “демона на философията”.

По-късно през юношеството, преживява лека криза на вярата си: oкуражен от майка си да посещава религиозно училище, Пиаже открива, че религиозните аргументи са детински. Изучавайки различните философи и използването на логиката, той се отдава на търсене на “биологично обяснение на знанието”. В крайна сметка, философията не му помага в тази насока и Пиаже се насочва към психологията.

След като завършва гимназия, той отива в Университета на Нюшател. Постоянно зает с учене и писане, става болнав и отива на планина за една година, за да се възстанови. След завръщането си в Нюшател, решава да напише философията си. Едно основно гледище става център на работата на живота му: “Във всички полета на живота (органичен, душевен, социален) съществуват “цялости”, качествено различни от частите си и налагащи им организация”. Този принцип формира основата на структуралистката философия, както и на теориите на гещалтистите, системните теоритици и много други.

През 1918г. Пиаже получава докторска степен от Университета на Нюшател. Той работи една година в психологическите лаборатории в Цюрих и в известната психиатрична клиника на Блойлер. През този период се запознава с работата на Фройд, Юнг и други. През 1919г., преподава психология и философия в Сорбоната в Париж. Там се среща със Симон (известен покрай Бине-Симон) и прави изследване върху измерването на интелигентността. Не се интересува от стила "правилно-грешно" на тестовете за интелигентност, а вместо това започва да интервюира изследваните лица в едно мъжко училище, използвайки техниките за психиатрични интервюта, които е усвоил предната година. С други думи, започва да изучава как мислят децата.

През 1921г., първата му статия по психология на интелигентността е публикувана в “Journal de Psychologie”. През същата година, приема пост в института “Ж. Ж. Русо” в Женева. Там започва да изследва със студентите си начина на мислене на децата от първите класове на училищата. Това изследване се превръща в първите му пет книги по детска психология. Въпреки, че счита тази работа за доста подготвителна, е изненадан от силната положителна обществена реакция на работата му.

През 1923г., той се жени за една от студентките си сътруднички – Валентин Шатене. През 1925г. се ражда първата им дъщеря, през 1927г. – втората, а през 1931г. се ражда единственият им син. Те веднага се превръщат във фокус на наблюдение за Пиаже и жена му. Това изследване се превръща в още три книги!

През 1929г. Пиаже встъпва в длъжността директор на “Международното бюро по образованието”, пост, на който остава до 1967г. Също така започва голямо изследване с А. Жеминска, Е. Майер и особено Бярбер Инхелдер, който става главният му сътрудник. Трябва да отбележим, че Пиаже има значителен принос в привличането на жени към експерименталната психология. Някои от работите му, обаче, не достигат до света извън Швейцария преди края на Втората Световна Война.

През 1940г. той става председател на "Експериментална психология", директор на психологическата лаборатория и президент на "Швейцарското психологическо общество". През 1942г. изнася серия от лекции в College de France, по време на нацистката окупация на Франция. Тези лекции се превръщат в "Психология на интелигентността". В края на войната, той е провъзгласен за Президент на Швейцарската Комисия на ЮНЕСКО.

През същия период получава множество почетни титли. Измежду тях са тази от Сорбоната, през 1946г., от Университета в Брюксел и Бразилския Университет през 1949г., освен една по-ранна от Харвард през 1936г. И през 1949г. и 1950г. той публикува своя синтезис “Въведение в генетичната епистемология”.

През 1952г. става професор в Сорбоната. През 1955г. създава “Международния център за генетична епистемология”, на който остава директор до края на живота си. И през 1956г., създава “Школа по науки” към Женевския Университет.

Продължава да работи по общата теория за структурите и свързва психологическата си работа с биологията за още много години напред. Също така продължава обществената си длъжност в ЮНЕСКО като швейцарски делегат. До края на кариерата си е написал над 60 книги и стотици статии. Пиаже, един от най-значимите психолози на двадесети век, умира в Женева на 16 Септември 1980г.

Теория

Жан Пиаже започва кариерата си като биолог - и по-специално като маколог! Но интересът му към науката и историята на науката скоро отнема вниманието му от охлювите и мидите. Задълбочавайки се в изучаването на процесите на мисленето при създаването на науките, започва да се интересува от самия процес на мисленето и по-специално от развитието му. Пиаже открива, че тази област не е особено изследвана и че има възможността да й даде име. Той я нарича “генетична епистемология”, което означава “учение за развитието на знанието”.

Забелязва, например, че дори децата имат някои умения що се отнася до обектите в средата им. Въпреки че това са прости, сензорно-моторни умения, те дават насока на начина, по който детето изучава света наоколо и му помагат да трупа знания и да развива по-усложнени способности за изследване. Пиаже нарича тези умения “схеми”.

Например, едно бебе знае как да вземе любимата си дрънкалка и да я мушне в устата си. То си има тази схема. Когато му попадне друг предмет – да кажем скъпия часовник на татко, то лесно се научава да прехвърли своята “грабвай и мушкай” схема към новия обект. Пиаже нарича този процес “асимилация”, и по-точно “асимилиране на нов обект към стара схема”.

Когато на нашето бебе му попадне друг предмет, да кажем плажна топка, то ще опита отново старата си схема да грабне и да мушне. Това, разбира се, не се получава особено с новия предмет. Така че схемата ще се приспособи към него: вероятно, в този случай ще се превърне в “стисни и олигави”. Този процес се нарича “приспособяване”, и по-точно “приспособяване на стара схема към нов предмет”.

Асимилацията и приспособяването са двете страни на адаптацията, терминът, с който Пиаже означава това, което повечето от нас наричат "учене". Той разглежда адаптацията, обаче, като нещо доста по-обширно от ученето, за което говорят бихейвиористите в САЩ. Според него, то е принципно биологичен процес. Дори хватката на човек трябва да се приспособи към камъка, докато восъкът се асимилира от нея. Всички живи същества се адаптират, дори и тези, които нямат нервна система или мозък.

Асимилацията и приспособяването работят като махало и при развиването на познанието ни за света и способностите ни в него. Според Пиаже, те са насочени към постигането на баланс между структурата на съзнанието и средата, към появата на определено сходство между тях, което би показало, че имате добър (или най-малкото, достатъчно добър) модел на вселената. Това идеално състояние той нарича “равновесие”.

Продължавайки изследванията си с деца, забелязва, че има периоди, в които доминира асимилацията и такива, в които преобладава приспособяването, както и периоди на относително равновесие, и че що се отнася до тяхната същност и времетраене, те са подобни при всички деца, които наблюдава. И така създава идеята си за стадиите на когнитивното развитие. Тя представлява траен принос към психологията.



Сензомоторният стадий

Първият стадий, който вече споменахме, е сензомоторният. Той продължава от раждането до около две-годишна възраст. Както предполага и името му, бебето използва усещанията и моторните си способности, за да разбира света, като се започне от рефлексите и се завърши със сложни комбинации от сензомоторни способности.

Между един и четири месеца, детето развива първични кръгови реакции – те са негови собствени действия и служат като стимул, на който реагира със същото действие и така отново, и отново. Например, бебето може да си смуче палеца. Това му харесва, и затова си го смуче още. Или може да направи балонче в устата си. Намира го за интересно, затова пак ще го направи...

Между 4 и 12 месеца, кърмачето започва вторичните си кръгови реакции, които включват действия, насочени навън в средата. Може да стиска гумено пате. То квака. Това е страхотно и затова го прави отново, и отново, и отново. Бебето се учи на "процедурите, които карат интересните неща да продължават".

На този етап започват да се проявяват и други неща. Например, бебетата вече имат гъдел, макар че трябва да знаят, че някой друг ги гъделичка, иначе може да не се получи. Заражда се и постоянството на обекта. То е умението да осъзнаят, че това, че не виждат нещо, не означава, че то е изчезнало! По-малките бебета изглежда функционират по схема "извън погледа, извън съзнанието". По-големите бебета помнят и дори може да се опитат да намерят нещата, които вече не могат да видят.

Между 12 и 24 месеца, детето развива третични кръгови реакции. Те се състоят от същия “да накараш интересното нещо да продължи” цикъл, с изключение на постоянната промяна. Удрям барабанчето с пръчката та-ра-та-та. Удрям блокчето с пръчката – туп-туп. Удрям масата с пръчката – чук-чук. Удрям татко с пръчката – ох-ох. Този тип активно експериментиране най-добре се наблюдава по време на хранене, когато се откриват нови и интересни начини да си хвърлиш лъжицата, чинията и храната.

Детето на около година и половина ясно развива умствена репрезентация – способността да задържи образ в съзнанието си за известен период след непосредственото му възприемане. Например, може да направи отложена имитация, като например да избухне гневно, след като е видяло подобен гневен изблик преди час. Децата на тази възраст могат да боравят с умствени комбинации, за да решават прости проблеми, като например да оставят играчката си, за да отворят вратата. И стават добри в преструвките. Вместо да използва плюшената си играчка като нещо за сядане, смукане или хвърляне, детето вече започва да й пее, да я слага в леглото си да спи и т.н.

Предоперационен стадий

Предоперационният стадий започва от около 2г. до около 7г. възраст. Сега, когато детето има мисловни репрезентации и може да се преструва, само една крачка го дели от използването на символи.

Символът представлява нещо друго. Рисунката, написаната или изречената дума, се разбират като представляващи истинско куче. Използването на езика, разбира се, е най-очевидният пример за употребата на символи, но тя се проявява и в творческата игра, където пуловете от играта на дама са курабийки, листовете хартия са чинии, кутията е маса и т.н. Чрез символите, ние всъщност мислим така, както бебето не може: в отсъствието на реалния обект, за който става дума!

През този период от живота на човек, освен наличието на символизма вече съществува и ясно разбиране за минало и бъдеще. Например, ако детето плаче за майка си и му кажете: “Мама скоро ще си дойде”, то най-вероятно ще се успокои. Или ако го попитате: “Помниш ли като падна?”, то ще отговори с тъжна физиономия.

От друга страна, детето е доста егоцентрично по време на този стадий - разглежда нещата предимно от една гледна точка - своята собствена! Може да държи картинката така, че само то да може да я вижда и да очаква, че и вие я виждате. Или може да ви обясни, че тревата расте, така че като падне няма да се удари.

Пиаже прави изследване на този феномен, наречено "изследване с планини". Той слага детето пред обикновен макет на планинска верига, а самият той сяда отстрани и кара детето да посочи измежду четири картинки това, което той вижда от планините. По-малките деца избират картинката с това, което те самите виждат. По-големите посочват вярната картинка.

По подобен начин, децата се центрират само върху един аспект на всеки проблем или разговор. Например, може да не разберат, ако им кажете “Баща ти е мой съпруг”. Или може да кажат неща, като “Аз не живея в САЩ, аз живея в Пенсилвания!” Или може да им покажете 5 бели и 3 черни камъчета и да ги попитате “Има повече камъчета или повече черни камъчета?” и те ще ви отговорят “Повече черни камъчета!”

Вероятно, най-известният пример за предоперационен детски центризъм е това, което Пиаже нарича “неспособност да запомнят обем на течности”. Ако дам на три-годишно дете малко шоколадово мляко във висока тънка чаша и налея на себе си много повече от неговото в ниска разлата чаша, детето се фокусира само върху едно от измеренията на чашата. Тъй като нивото на млякото във високата тънка чаша е много по-високо, то ще си помисли, че има повече мляко, отколкото в ниската чаша, въпреки, че е точно обратното. Способността на детето да се децентрира отбелязва преминаването му към следващия етап.



Стадий на конкретните операции

Стадият на конкретните операции продължава от около 7 до около 11г. Думата “операции” се отнася към логичните операции или принципите, които използваме за решаване на проблеми. В този стадий, детето не само използва символи репрезентативно, но може и логически да работи с тях. Доста голямо постижение! Но все още трябва да извършва тези операции в контекста на конкретната ситуация.

Стадият започва с прогресивно децентриране. До 6-7г., повечето деца развиват способността да запомнят брой, дължина и обем на течности. Запомнянето се отнася до идеята, че дадено количество остава същото, въпреки промените във вида му. Ако покажете на детето камъчета в редичка, а после ги разпръснете, предоперационното дете ще се фокусира на разпръснатите и ще вярва, че сега има повече камъчета от преди.

Ако имате две 5см пръчки сложени успоредно една до друга и после преместите малко едната от тях, детето може да си помисли, че преместената пръчка сега е по-дълга от другата.

Детето от стадия на конкретните операции, от друга страна, ще знае, че все още има 4 камъчета, и че пръчката не е променила дължината си, въпреки че сега стърчи повече от другата. И ще знае, че трябва да гледа не само височината на нивото на млякото в чашата. Ако излеете млякото от ниската разлата чаша във високата тънка чаша, то ще ви каже че има същото количество мляко, въпреки драматичното повишаване на нивото му!

До седем или осем-годишна възраст, детето развива запомняне на вещества: ако взема една топка восък и направя от нея тънка пръчка, или дори я разделя на десет малки парченца, детето знае, че все още има същото количество восък. И също ще знае, че ако отново направя всичко на една топка, тя ще изглежда същата, както преди – качество, известно като “обратимост”.

До 9 или 10 години, е овладян и последният тест за запомняне: запомняне на площ. Ако вземете 4 парченца, всяко по 1 кв.см. и ги поставите на едно парче плат 6 на 6см, като ги подредите едно до друго в центъра на платчето, детето ще го запомни и ще знае, че те заемат точно толкова място, колкото ако са подредени в ъглите или където и да е другаде.

Ако всичко това звучи прекалено лесно, за да е толкова важно, изпробвайте приятелите си за запомняне на маса: кое тежи повече - милион тона олово или милион тона перушина?

В допълнение, детето научава класове и серии по време на този стадий. Класифицирането се отнася пак към въпроса дали има повече камъчета или повече черни камъчета? Сега детето започва да схваща идеята, че един клас неща може да включва друг. Сериите са, за да се подреждат нещата. По-малкото дете може да започне да подрежда нещата по, да кажем, големина, но бързо ще се обърка. В този стадий детето вече няма никакъв проблем да се справи с подобна задача. Тъй като в основата си аритметиката не е нищо повече от класифициране и серийност, детето вече е готово за формално обучение!

Стадий на формалните операции

Но детето от стадия на конкретните операции се затруднява да прилага новите си логически способности към не-конкретни – т.е. абстрактни събития. Ако мама го попита “Не бива да се присмиваш на носа на това момче. Как би се почувствал, ако някой се присмиваше на теб?”, то най-вероятно ще отговори “Аз нямам голям нос!” Дори този прост урок може да бъде прекалено абстрактен, твърде хипотетичен, за неговия тип мислене.

Не съдете детето от стадия на конкретните операции твърде строго, обаче. Дори възрастните често се слисват ако им представят нещо хипотетично: “Ако Едит има по-светла кожа от Сюзън и Едит е по-мургава от Лили, коя е най-мургавата?” На повечето хора ще им отнеме момент, преди да ви отговорят.

От около 12г. нататък, навлизаме в периода на формалните операции. Тук ставаме все по-способни да мислим като възрастни. Това включва извършването на логически операции и използването им по-скоро в абстрактни, отколкото в конкретни съждения. Често наричаме това “хипотетично мислене”.

Ето един прост пример за задача, която детето от стадия на конкретните операции не би могло да реши, но тийнейджър от стадия на формалните, или възрастен, би могъл - с малко време и усилие. За няколко карти, които имат буква от едната страна и цифра от другата, важи следното правило: "Ако картата има гласна от едната си страна, тогава има четно число от другата". Погледнете картите по-долу и ми кажете, кои карти трябва да обърна, за да преценя дали това правило е вярно? Ще намерите отговора на тази задача в края на тази глава.

Стадият на формалните операции ни позволява да изследваме дадена задача внимателно и систематично. Попитайте 16-годишен да ви каже правилото, което кара махалото да се клати по-бързо или по-бавно, и той може да ви отговори следното:

Дълго въже и по-лека тежест – да видим колко бързо ще се клати.

Дълго въже и тежка тежест – да пробваме.

Сега, по-късо въже с по-лека тежест.

И накрая, късо въже с тежка тежест.

Експериментът му – и това си е експеримент – ще му покаже, че късо въже води до по-бързо клатене, а по-дълго въже – до бавно клатене, и че тежестта на махалото няма абсолютно никакво значение!

Тийнейджърът се е научил да групира възможностите по четири различни начина:

Чрез свързване: “А и Б взети заедно променят нещата” (например и дължината на въжето, и тежестта на махалото).

Чрез изключване: “Или е това, или онова” (например или е дължината, или - тежестта).

Чрез заместване: “Ако е това, значи ще се случи това” (формирането на хипотеза).

Чрез несъвместимост: “Ако това се случи, това няма да се случи” (елиминиране на хипотеза)

Освен всичко това, може да ползва операции – по-високо ниво на групиране. Ако имате предположение, като “може да е или връвта, или тежестта” може да направите с него четири неща:

Идентичност: Оставете го както си е “Може да е или връвта или тежестта”.

Отрицание: Отричате елементите и заменяте “и”-тата или “или”-тата (и обратното). “Може да не е нито връвта, нито тежестта”.

Реципрочност: Отричате елементите, но запазвате “и”-тата и “или”-тата както са си: “Или не е заради тежестта, или не е заради връвта”.

Съотношение: Запазвате елементите, така, както са си, но заменяте “или”-тата с “и”-та. “Заради тежестта и връвта е”.

Човек, който е развил формалните операции ще разбере, че съотношението на реципрочността е отрицание, че реципрочността на отрицанието е съотношение, че отрицанието на съотношението е реципрочност и че отрицанието на реципрочността на съотношението е идентичност (уф!!!).

Може би вече ви е хрумнало: формално-операционният стадий не е етап, до който всеки достига. А тези от нас, които го достигат, не оперират по него постоянно. Дори изглежда, че някои култури изобщо не го развиват или ценят като нас. Абстрактното мислене просто не е универсално.

(Отговорът на задачата с картите: E и 7. Е трябва да има четно число на гърба си – това е очевидно. 7 е нечетно, така че не може да има гласна на гърба си – това би било против правилото! Но правилото не казва нищо за това какво трябва да има на гърба на карта със съгласна, като К, нито за това, че 4 трябва да има гласна от другата си страна!)



© 2011 Пенка Канджева, Всички права запазени

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница