Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор



страница21/26
Дата01.02.2017
Размер5.6 Mb.
Размер5.6 Mb.
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   26
Глава 42

Последни дни с моя гуру

— Гуруджи, радвам се, че тази сутрин ви заварвам сам. -Току-що бях пристигнал в жилището му в Серампор, носейки благоухаещ товар от плодове и цветя. Шри Юктешвар кротко ме погледна.

— Какво искаш да питаш? - Учителят огледа стаята, ся­каш търсеше спасение.

— Гуруджи, аз дойдох при вас като гимназист, а вече съм възрастен човек, с един-два бели кичура в косата си. Въпреки че от първия час до ден-днешен сте ме дарявали с мълчалива привързаност, разбирате ли, че само веднъж, в деня на нашата среща, ми казахте: „Обичам те". - Аз го гледах умоляващо.

Учителят сведе поглед.

— Йогананда, нима трябва да изваждам в студеното цар­ство на речта топлите чувства, които най-добре се съхраняват в безмълвното сърце?

— Гуруджи, аз знам, че ме обичате, но смъртните ми уши жадуват да чуят как го казвате.

— Да бъде така, както искаш. По време на семейния си живот аз често копнеех за син, за да го водя по пътя на йога. Но когато ти дойде в живота ми, аз се успокоих. В теб аз наме­рих своя син. - Две прозрачни сълзи се появиха на очите на Шри Юктешвар. - Йогананда, аз винаги те обичам.

— Вашият отговор е паспортът ми за небето. - Почувст­вах, че тежест се смъква от сърцето ми, стопена завинаги от неговите думи. Често се бях чудел на мълчанието му. Разби­рах, че е безстрастен и сдържан, но все пак понякога се стра­хувах, че не съм успял да му угодя напълно. Той имаше стран­на природа, която трудно можеше да бъде напълно разбрана, природа дълбока и спокойна, непроницаема за външния свят, чиито ценности той отдавна беше надминал.

Няколко дни по-късно, когато говорех пред голяма публи­ка в Албърт Хол в Калкута, Шри Юктешвар се съгласи да седне до мене на подиума заедно с махараджата на Сантош и кмета на Калкута. Въпреки че Учителя не ми каза нищо, по време на изказването си аз от време на време го поглеждах и мисля, че долових доволни пламъчета в очите му.

Последва разговор с бивши възпитаници на Серампорския колеж. Докато аз се взирах в старите си съученици, а те се взи­раха в своя „Луд монах", върху очите ни без всякакви задръжки избликнаха сълзи. Моят златоуст професор по философия, д-р Гхошал, дойде да ме поздрави и всичките ни минали неразби­рателства бяха разтопени от алхимията на Времето.

В края на декември в Серампорската обител се честваше празникът на слънчевото равноденствие. Както винаги, учени­ците на Шри Юктешвар се събраха от близо и далеч. Благого­вейни санкиртани, солови изпълнения на сладкогласния певец Кристода, угощение, поднесено от младите ученици, затрогва­щата беседа на Учителя в препълнения двор на ашрама - спо­мени, спомени! Радостни празници на отдавна отминалите го­дини! Но в тази нощ имаше нещо ново.

— Йогананда, моля те, обърни се към събраните на анг­лийски. - Очите на Учителя блестяха, когато той ми отправи тази необикновена молба. Дали не мислеше за затруднението ми на кораба, предшестващо първата ми лекция на английски език? Аз разказах тази история на моите събратя, завършвай­ки с гореща възхвала към моя гуру.

— Неговото вездесъщо ръководство не ме напусна не само на океанския параход - заключих аз, - то беше с мен всеки ден от петнадесетте години, прекарани в далечна и гостоприемна Америка.

След като гостите си отидоха, Шри Юктешвар ме извика в същата спалня, където - само веднъж след един празник в мла­дите ми години - ми беше позволено да спя на неговия дървен креват. Тази нощ моят гуру седеше там тихо, а учениците се бяха разположили в полукръг край нозете му. Той се усмихна, когато бързо влязох в стаята.

— Йогананда, тръгваш ли за Калкута? Моля те, върни се утре тук. Имам да ти кажа нещо.

На следващия ден с няколко прости думи за благословия Шри Юктешвар ми дари следващата монашеска титла - Парамаханса263.

— Сега тази титла официално замества предишната - „сва­ми" - каза той, когато аз коленичих пред него. Усмихвайки се на ум, аз си помислих за затруднението, с което ще се сблъс­кат моите американски ученици, когато трябва да произне­сат „Парамхансаджи"264.

— Сега моята задача на земята е изпълнена, ти трябва да продължиш. - Учителят говореше тихо, очите му бяха спо­койни и благи. Сърцето ми се разтуптя от страх.

— Моля те, прати някой да поеме нашия ашрам в Пури -продължи Учителят. - Оставям всичко в твои ръце. Ти ще можеш успешно да закараш лодката на своя живот и тази на организацията до божествените брегове.

Облян в сълзи, аз обгърнах краката му. Той ме вдигна и ласкаво ме благослови.

На следващия ден аз извиках от Ринчи един ученик, Свами Севананда, и го изпратих в Пури да поеме грижата за ашрама265. По-късно моят гуру обсъди с мен юридическите подроб­ности по завещанието си. Той искаше да предотврати възмож­ността след неговата смърт роднините му да предявят иск за имуществото му - двете къщи и другата собственост, тъй като желаеше те да се ползват единствено за благотворителни цели.

— Наскоро Учителя се готвеше да посети Кидерпор266, но не го направи - отбеляза един ден Амулая Бабу, събрат по ученичество.

Усетих да ме залива студено предчувствие. На настоятел­ните ми въпроси Шри Юктешвар отговори само:

— Повече няма да отида в Кидерпор. - За момент Учите­лят се разтрепери като уплашено дете.

(„Привързаността към живота произтича от самата му при­рода [т. е. произлиза от безпаметни корени, минали преживява­ния на смъртта]", пише Патанджали. „В слаба степен тя същес­твува дори при великите светци."267 В някои от разсъжденията си за смъртта моят гуру обикновено добавяше: „Точно така дълго държаната в клетка птица се колебае дали да напусне привич­ния си дом, когато вратата е отворена.")

— Гуруджи - със сълзи го умолявах аз, - не казвайте това! Никога не произнасяйте тези думи пред мене!

Лицето на Шри Юктешвар се отпусна в спокойна усмив­ка. Макар че наближаваше осемдесет и първия си рожден ден, той изглеждаше здрав и силен.

Греейки се ден след ден в слънчевите лъчи на любовта на моя гуру, неизразена с думи, но ясно усещана, аз изгоних от съзнателния си ум различните намеци, които той правеше за приближаването на своя край.

— Господине, този месец се свиква Кумбха мела в Аллахабад. - Показах на Учителя датите на мела в бенгалския календар.

— Наистина ли искаш да отидеш?

Без да схвана нежеланието на Шри Юктешвар да го напус­на, аз продължих:

— Веднъж вие сте видели благословения Бабаджи на Кумбха в Аллахабад. Може би този път аз ще имам достатъчно късмет да го видя.

— Не мисля, че ще го видиш там. - След това моят гуру потъна в мълчание, не искайки да пречи на плановете ми.

Когато на следния ден потеглих за Аллахабад с една мал­ка група, Учителят спокойно ме благослови както винаги. Оче­видно аз останах в неведение какво загатва отношението на Шри Юктешвар, защото Господ искаше да ми спести прежи­вяването да бъда безпомощен свидетел на това как моят гуру си заминава от света. През целия ми живот винаги се случва­ше така, че по време на смъртта на най-любимите ми същес­тва Бог състрадателно подготвяше да бъда далеч от сцената.

Нашата група пристигна на Кумбха мела на 23 януари 1936 г. Бушуващата тълпа от около два милиона души беше наис­тина впечатляващо, дори потресаващо зрелище. Особеният гений на индийския народ се състои в уважението, присъщо дори и на най-грубия селянин, към ценностите на Духа, а съ­що така и към монасите и скитниците садху, отказали се от мирските си връзки, за да търсят божествено упование. Наис­тина те понякога са лицемери и мошеници, но Индия уважава всички заради малцината, които озаряват цялата страна с не­бесен благослов. Хората от Запад, наблюдаващи това зрели­ще, имат уникалната възможност да усетят пулса на земята, духовния плам, на който Индия дължи неугасимата си жизне­ност пред ветровете на времето.

Нашата група прекара първия ден само в гледане. Тук има­ше безбройни поклонници, потапящи се в свещената река за отмиване на греховете; там се виждаха тържествени култови ритуали; още по-нататък благоговейно се поднасяха дарове в прашните крака на светците; щом обърнехме глава, край нас минаваше колона от слонове, коне с красиви сбруи и бавно пристъпящи раджпутански камили или странен религиозен па­рад от боси садху, размахващи скиптри от злато и сребро или знамена и вимпели от копринено кадифе.

Отшелници само с по една набедрена превръзка седяха тихо в малки групи, телата им бяха измазани с пепел, защита­ваща ги от жега и студ. Духовното око беше ясно обозначено на челата им с едно петно боя от сандалово дърво. Появяваха се хиляди свами с обръснати глави и одежди в охрен цвят, които носеха своите бамбукови тояги и панички за подаяние. Лицата им бяха озарени от покоя на отречените, докато се разхождаха или водеха философски беседи с учениците си.

Тук-там под дърветата, около огромни огньове се бяха раз­положили живописни садху, косите им бяха сплетени и на­вити на кълбо на върха на главите им. Някои носеха бради, дълги по няколко фута, намотани и вързани на възел. Те ме­дитираха тихо или простираха ръце, за да благословят мина­ващото множество - просяци, махараджи върху слонове, же­ни в пъстроцветни сарита и звънящи гривни по ръцете и кра­ката, факири с тънки ръце, повдигнати гротескно нагоре, брах-мачарини, носещи подлакътници за медитация, смирени мъд­реци, чиято тържественост криеше вътрешно блаженство. Ви­соко над цялата глъчка се разнасяха непрестанните призиви на храмовите камбани.

На втория ден от пребиваването си на мела спътниците ми и аз влязохме в много ашрами и временни жилища, отдавайки пранам на светите хора. Получихме благословията на ръководителя на клона Гири на Ордена Свами - слаб, ас­кетичен монах с усмихнати пламенни очи. Следващото ни по­сещение ни отведе в една обител, чийто гуру през последните девет години бе спазвал обет за мълчание и строга плодова диета. На централния подиум в залата на ашрама седеше един сляп садху, Прагла Чакшу, с дълбоки познания върху шастрите и високо ценен от всички секти..

След като проведох кратък разговор на хинди върху Веданта, нашата група напусна мирния ашрам, за да приветства ми­наващия наблизо свами Кришнананда, красив монах с розови бузи и впечатляващи рамене. Край него се беше облегнала пи­томна лъвица. Покорена от духовното обаяние на монаха - а сигурен съм, не от могъщата му физика!, - дъщерята на джун­глата отказваше всякакво месо за сметка на ориза и млякото. Свами беше научил рижавия звяр да произнася „Аум" с дъл­бок, притегателен рев - коте поклонник!

Следващата ни среща, беседа с начетен млад садху, е опи­сана добре в блестящия пътен дневник на г-н Райт.

„С „форда" си ние прекосихме твърде плитководния Ганг по скърцащ потонен мост, промъквайки се като змия през тълпите и по тесни криволичещи улички преминахме покрай мястото на брега на реката, където, както ми каза Йоганан­даджи, са се срещнали Бабаджи и Шри Юктешвар. Като изля­зохме по-късно от колата, ние вървяхме известно време през сгъстяващия се дим на отшелническите огньове и по хлъзга­вия пясък достигнахме група малки, много скромни колиби, направени от кал и слама. Спряхме пред едно от тези незна­чителни временни жилища, с миниатюрен вход без врата - приют на Кара Патри, млад скитащ садху, известен с изклю­чителния си ум. Той седеше там с кръстосани крака върху купчина слама. Единственото му одеяние - и впрочем единс­твеното му притежание - беше охренооцветеният плат, на­диплен около раменете му.

Наистина божественото му лице ни се усмихна, когато пропълзяхме на четири крака в колибата и отдадохме пранам в нозете на тази просветлена душа, а при входа керосиновата лампа трептеше с тайнствена светлина и по тръстиковите сте­ни играеха сенки. Лицето му, особено очите и съвършените му зъби, блестяха и светеха. Въпреки че бях озадачен от ези­ка хинди, изражението му беше много изразително; той беше изпълнен с ентусиазъм, любов и духовна красота. Никой не можеше да се усъмни в неговото величие.

Представете си щастливия живот на човек, непривързан към материалния свят; свободен от грижи за облеклото, от страст към храната, който никога не проси, докосва се до гот­вена храна само през ден, никога не носи паничка за пода­яния, свободен е от всички парични затруднения, никога не е държал пари, никога не е трупал вещи, винаги е разчитал на Бога, свободен е от грижи за придвижването, никога не се е возил на превозно средство, а винаги е скитал по бреговете на свещените реки и никога не е оставал на едно място по-дълго от седмица, за да избегне всякаква привързаност.

Каква скромна душа! - с необикновени познания по Веди­те, притежаваща степен магистър на хуманитарните науки и титлата шастри (познавач на писанията) от Бенареския уни­верситет. Обхвана ме възвишено чувство, докато седях в но­зете му. Всичко в него сякаш бе отговор на желанието ми да видя същинската, древната Индия, защото той беше истинс­ки представител на тази страна на духовни гиганти."

Разпитах Кара Патри за скитническия му живот.

— Нямате ли допълнителни дрехи за зимата?

— Не, тази е достатъчна.

— Не носите ли книги?

— Не, аз по памет уча онези, които искат да ме чуят.

— Какво още правите?

— Скитам покрай Ганг.

При тези спокойни думи ме завладя копнеж по простота­та на неговия живот. Спомних си Америка и всички отговор­ности, които лежаха на плещите ми.

„Не, Йогананда, помислих си тъжно за момент, в този жи­вот скитането край Ганг не е за тебе."

След като садху ми разкри няколко от своите духовни проз­рения, аз внезапно запитах:

— Заимствали ли сте тези описания от книгите или те са ваше вътрешно преживяване?

— Наполовина от наученото в книгите - отговори той с пряма усмивка - и наполовина от собствен опит.

Известно време поседяхме мълчаливо в медитативна ти­шина. След като напуснахме святото му присъствие, аз казах на г-н Райт:

— Той е цар, седящ на трон от златна слама.

Тази нощ вечеряхме под звездите, чинии ни бяха листа, свързани с пръчици. Миенето на съдове в Индия е сведено до минимум!

Още два дни очарователна Кумбха, а после на северозапад по бреговете на Ямуна към Агра. Още веднъж видях Тадж Ма­хал, в паметта ми изникна Джитендра, благоговеещ пред тази мраморна мечта. След това - към Бриндаван, в ашрама на сва­ми Кешавананда.

Целта, с която търсех Кешавананда, беше свързана с тази книга. Никога не забравях молбата на Шри Юктешвар да опи­ша живота на Лахири Махасая. По време на престоя ми в Ин­дия използвах всяка възможност да вляза в контакт с преки ученици и роднини на Йогаватара. Записвайки разговорите с тях в многотомни бележници, аз уточнявах фактите и датите, събирах снимки, стари писма и документи. Папката ми за Ла­хири Махасая започна да набъбва. Аз със смут осъзнавах, че ми предстои усилната работа на писател. Молех се да бъда дос­тоен за ролята си на биограф на колосалния гуру. Няколко от неговите ученици се страхуваха, че описан писмено, техният учител може да бъде принизен или невярно изтълкуван.

— Едва ли със студени думи може да се отдаде справедли­ва дан на живота на божието въплъщение - отбеляза веднъж пред мене Панчанон Бхатачаря.

Другите близки ученици предпочитаха просто да запазят Йогаватара скрит в сърцата им като безсмъртен наставник. Независимо от това, помнейки за предсказанието на Лахири Махасая относно неговата биография, аз не щадях усилия, за да осигуря и потвърдя фактите от външния му живот.

Свами Кешавананда посрещна топло групата ни в Брин­даван в своя ашрам Катаяни Питх - внушително тухлено зда­ние с масивни черни колони, разположено в красива градина. Той веднага ни покани в гостната, украсена с увеличена фо­тография на Лахири Махасая. Свами наближаваше деветде­сетте, но мускулестото му тяло излъчваше здраве и сила. С дълга коса и белоснежна брада и светещи от радост очи, той беше истинско въплъщение на патриарх. Съобщих му, че искам да спомена името му в книгата си за индийските учители.

— Моля ви, разкажете ми за ранните си години. - Аз се усмихнах умоляващо: великите йогини често са необщителни.

Кешавананда направи жест на съгласие.

— Всъщност няма много външни събития. Практически целият си живот прекарах в самотата на Хималаите, вървей­ки пеша от една тиха пещера до друга. Известно време под­държах малък ашрам край Хардвар, заобиколен от всички Страни с гора от високи дървета. Това беше спокойно място, малко посещавано от пътници поради вездесъщото присъствие на кобрите. - Кешавананда се усмихна. - По-късно Ганг придойде и помете и ашрама, и кобрите. Тогава моите учени­ци ми помогнаха да построя този ашрам в Бриндаван.

Един от групата попита монаха, как се е защитавал от хималайските тигри268.

Кешавананда поклати глава.

— На онези духовни височини - каза той - дивите зверове рядко безпокоят йогите. Веднъж в джунглата аз се срещнах лице в лице с един тигър. При моя внезапен възглас животно­то се закова на място, сякаш превърнато в камък. - Монахът отново се усмихна на спомените си. - Понякога аз напусках усамотението си, за да посетя своя гуру в Бенарес. Той обича­ше да се шегува с моите непрестанни странствания по хималайската пустош.

„На твоите нозе е отпечатана страст за странстване - ка­за ми веднъж той. - Радвам се, че свещените Хималаи са дос­татъчно обширни, за да те поемат."

— Много пъти - продължи Кешавананда - както преди, така и след заминаването си от този свят Лахири Махасая се е явявал пред мене в телесна форма. За него никоя хималайска височина не беше недостижима!

Два часа по-късно той ни заведе във вътрешния двор, кой­то беше и столова. Гледах с безмълвен ужас. Още един обед, състоящ се от петнадесет ястия! За по-малко от година ин­дийско гостоприемство бях наддал петдесет паунда (около 23 кг)! И все пак би се сметнало за връх на невъзпитанието, ако откажех някое от ястията, грижливо приготвяни за безкрайни­те банкети в моя чест. В Индия (и уви, никъде другаде!) добре закръгленият свами се смята за много приятна гледка269.

След обеда Кешавананда ме заведе в един усамотен ъгъл.

— Идването ви не е неочаквано - каза той. - Имам съоб­щение за вас.

Бях изненадан. Никой не знаеше за моя план да посетя Кешавананда.

„Докато скитах миналата година в Северните Хималаи край Бадринараян - продължи той, - аз се изгубих. Приюти ме една просторна пещера, която бе празна, макар че въглените от огъня още тлееха в една дупка в каменния под. Чудейки се кой живее в това самотно убежище, аз седнах край огъня и очите ми се насочиха към осветения от слънце вход на пещерата.

— Кешавананда, радвам се, че си тук. - Тези думи се чуха зад мене. Стреснат, аз се обърнах и с изненада видях Баба­джи! Великият гуру се беше материализирал във вътрешността на пещерата. Преизпълнен с радост, че го виждам отново след толкова много години, аз се проснах в светите му нозе.

— Аз те извиках тук - продължи Бабаджи. - Ето защо изгу­би пътя си и беше доведен до моето временно жилище в тази пещера. От последната ни среща измина много време. Радвам се още веднъж да те приветствам.

Безсмъртният учител ме благослови с няколко думи за духовна подкрепа, а после добави: _

— Предавам ти съобщение за Йогананда. Той ще те посе­ти, когато се върне в Индия. Много въпроси, свързани с него­вия гуру и останалите живи ученици на Лахири, ще погълнат изцяло вниманието на Йогананда. Затова му кажи, че този път няма да се видя с него, както той горещо се надява, но ще се срещнем по друг повод."

Бях дълбоко трогнат да чуя от устата на Кешавананда то­ва утешително обещание на Бабаджи. Някаква болка изчезна от сърцето ми. Повече не скърбях, че, както намекна и Шри Юктешвар, Бабаджи не се появи на Кумбха мела.

Прекарвайки една нощ като гости на ашрама, на следва­щия ден нашата група потегли за Калкута. Когато минахме по един мост над река Ямуна, пред нас се разкри величествена­та гледка на Бриндаванския хоризонт, където слънцето тъкмо подпалваше небето - истинска многоцветна вулканична пещ, отразяваща се във спокойните води под нас.

Бреговете на Ямуна са осветени със спомена за Шри Кришна като дете. Тук той се е отдавал с невинна сладост на своите лила (игри) сгопите (девойките), илюстрирайки небесната лю­бов, която винаги съществува между божественото въплъще­ние и неговите поклонници. Много западни коментатори неп­равилно тълкуват живота на Господ Кришна. Алегорията на Свещените писания обърква педантичните умове. Една забав­на преводаческа грешка ще илюстрира това. Става въпрос за вдъхновен средновековен светец, обущаря Равидас, който с прос­тите понятия на собствения си занаят възпявал духовното ве­личие, скрито в цялото човечество:

Под безбрежния син свод

живее божеството, облечено в кожа.

Човек трябва да се извърне, за да скрие усмивката си, като чуе прозаичното тълкуване, което дава на поемата на Равидас един западен писател:

„След това той построил колиба, поставил в нея идол, кой­то направил от кожа и започнал да му се покланя."

Равидас е събрат по ученичество на великия Кабир. Една от високопоставените ученички на Равидас биларани (принце­сата) на Читор. Тя поканила множество брахмани на празнен­ство в чест на нейния учител, но те отказали да се хранят с низшия обущар. Когато седнали с горда надменност да ядат собствената си неосквернена храна, изведнъж до всеки брахман се озовал образът на Равидас. Това масово видение довело до широко духовно възраждане в Читор.

След няколко дни малката ни група достигна Калкута. Не­търпелив да видя Шри Юктешвар, аз с разочарование научих, че той е напуснал Серампор и сега е в Пури, на около триста мили (около 500 км) на юг.

„Веднага ела в ашрама в Пури." Тази телеграма беше изп­ра гена на 8 март от мой събрат до Атул Чандра Рой Чоудхри, един от учениците на Учителя в Калкута. Новината достигна до ушите ми. Разтревожен от съдържащия се в нея смисъл, аз паднах на колене и молех Бога да съхрани живота на моя гуру. Когато тръгвах от бащиния си дом за гарата, чух в себе си един божествен глас:

— Не отивай в Пури тази нощ. Молитвата ти не може да бъде изпълнена.

— Господи - казах аз, поразен от мъка, - Ти не искаш да се надиграваш с мен в Пури, където ще си принуден да отказваш на непрестанните ми молби за живота на Учителя. Трябва ли той да се оттегли към по-висши задължения по твоя воля?

Подчинявайки се на вътрешната заповед, тази нощ аз не заминах за Пури. Качих се на влака на следващата вечер. По пътя, в седем часа, черен астрален облак изведнъж покри небе­то270. По-късно, докато влакът се носеше към Пури, пред мен се яви образът на Шри Юктешвар. Той седеше с много сериозен вид и излъчваше светлина във всички посоки.

— Всичко ли свърши? - вдигнах аз умолително ръце. Той кимна и после бавно изчела.

Когато на следващата сутрин стоях на перона в Пури, все още надявайки се въпреки всичко, към мен се приближи няка­къв непознат.

— Чухте ли, вашият Учител си отиде? - Той си тръгна, без да каже нищо повече. Никога не разбрах кой беше той и как знаеше къде да ме намери.

Зашеметен, аз се олюлях на платформата, осъзнавайки, че по различни начини моят гуру се опитва да ми предаде опустошителната вест. Душата ми, кипяща от вълнение, при­личаше на вулкан. Когато стигнах обителта в Пури, бях бли­зо до припадък. Вътрешният глас нежно повтаряше: „Овладей се! Успокой се!"

Влязох в стаята на ашрама, където тялото на Учителя, не­вероятно приличащо на живо, седеше в поза лотос - картина на здраве и красота. Известно време, преди да си замине, моят гуру малко е боледувал, но в деня преди своето възнасяне към Безпределното тялото му напълно е оздравяло. Колкото и да гледах скъпите ми форми, не можех да осъзная, че животът ги е напуснал. Кожата му беше гладка и мека, на лицето му имаше блажено изражение на покой. Той съзнателно бе напуснал тялото си в часа на мистичното повикване.

— Бенгалският тигър си е отишъл! - виках аз в несвяст. Изпълних тържествените обреди на 10 март. Шри Юктешвар бе погребан271 с древните ритуали на Ордена Свами в градината на ашрама в Пури. По-късно от близо и далеч дойдоха негови ученици, за да почетат своя гуру на възпоменателна служба по време на пролетното равноденствие. Централният вестник в Калкута, Амрита Базар Патрика, помести негова снимка и следното съобщение:

„Заупокойната церемония бхандара за Шримат Свами Шри Юктешвар Гири Махарадж, на 81 години, се състоя в Пури на 21 март. Много ученици дойдоха в Пури за ритуалите.

Един от най-великите тълкуватели на Бхагавадгита, Сва­ми Махарадж беше велик ученик на Йогирадж Шри Шяма Чаран Лахири Махасая от Бенарес. Свами Махарадж бе основа­тел на няколко центрове за Йогода Сатсанга (Дружества за Самореализация) в Индия и бе главният вдъхновител на йогическото движение, пренесено на Запад от свами Йога­нанда, главен негов ученик. Именно пророческите сили и дъл­боката реализация на Шри Юктешвар вдъхновиха свами Йо­гананда да пресече океана и да разпространи в Америка пос­ланието на индийските учители.

Неговото тълкуване на Бхагавадгита и други Свещени писания свидетелства за дълбочината, с която Шри Юктеш­вар владее както източната, така и западната философия, и остава средството, показващо на хората единството между Изтока и Запада. Тъй като е убеден в общата основа на всич­ки религиозни вярвания, Шри Юктешвар Махарадж създаде Садху Сабха (Общество на светците) в сътрудничество с во­дачите на различни секти и вероизповедания за внедряване на научен дух в религията. Малко преди смъртта си той наз­начи свами Йогананда за свой приемник като председател на Садху Сабха.

Днес с кончината на такъв велик човек Индия наистина обедня. Дано всички имат щастието поне малко да се при­ближат до него, внедрявайки в себе си истинския дух на ин­дийската култура и садхана (духовния път), която той олицет­воряваше."

Върнах се в Калкута. Тъй като още не разчитах, че ще мога спокойно да отида в жилището в Серампор с неговите свети спомени, аз извиках Праихула, малкия ученик на Шри Юктешвар от Серампор, и уредих приемането му в школата в Ранчи.

„Същата сутрин, когато вие заминахте за мела в Аллаха­бад - ми разказа Праихула, - Учителя тежко се облегна на ку­шетката.

— Йогананда си замина! - възклицаваше той. - Йоганан­да си замина!

А после загадъчно добави:

— Ще трябва да му кажа по някакъв друг начин. После часове седя в мълчание."

Дните ми бяха изпълнени с лекции, уроци, интервюта и срещи със стари приятели. Под празната усмивка и непре­станната дейност един поток от мрачни мисли замърсяваше вътрешната река на блаженство, която в продължение на тол­кова много години бе криволичела под пясъците на всичките ми възприятия.

— Къде отиде божественият светец? - безмълвно виках аз от дълбините на изтерзания си дух.

Нямаше никакъв отговор.

„По-добре е, че Учителя е завършил единението си с Кос­мическия Любим - уверяваше ме разумът. - Той навеки засия в царството на безсмъртието."

„Повече никога няма да можеш да го видиш в стария му дом в Серампор - ридаеше сърцето ми. - Повече никога няма да можеш да заведеш приятелите си при него и гордо да ка­жеш: „Вижте, тук седи Джнянаватаря на Индия!""

Г-н Райт подготвяше заминаването ни от Бомбай за Запа­да в началото на юни. След две седмици прощални банкети и речи през май в Калкута г-ца Блетч, г-н Райт и аз потеглихме с колата си за Бомбай. Когато пристигнахме, корабните влас­ти ни помолиха да отменим пътуването си, тъй като за „Форда", който пак щеше да ни потрябва в Европа, не можеше да се намери място.

— Нищо - казах аз унило на г-н Райт. - Искам да се върна в Пури. А за себе си добавих: „Нека сълзите ми пак оросят гроба на моя гуру."




Сподели с приятели:
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   26


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница