Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор



страница25/26
Дата01.02.2017
Размер5.6 Mb.
Размер5.6 Mb.
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   26
Глава 47

Връщам се на Запад

— Изнасял съм много лекции в Индия и Америка, но тряб­ва да призная, че като индус съм необикновено щастлив да проведа занятия с английски ученици.

Моят лондонски клас се засмя одобрително. Никакви по­литически вълнения не можеха да нарушат нашия йогически мир.

Индия се бе превърнала в свят спомен. Сега, през сеп­тември 1936 г., аз се намирах в Англия, за да изпълня обеща­нието, дадено шестнадесет месеца по-рано, да чета лекции в Лондон.

Англия също е готова да възприеме извънвремевото пос­лание на йога. Журналисти и кинооператори се стълпиха в квартирата ми в Гросвенър Хаус. На 29 септември Британ­ският Национален съвет на Световното братство на вероиз­поведанията организира среща в Уайтфийлдската конгрегационна църква, където аз се обърнах към аудиторията с реч на тема „Как вярата в единството на човечеството може да спаси цивилизацията". Лекциите в осем часа в Кекстън Хол привличаха толкова много хора, че за тези, които не можеха да влязат, имаше допълнителни лекции в девет и половина часа в аудиторията на Уиндзор Хаус. Класовете по йога през следващите седмици се увеличиха така, че се наложи г-н Райт да организира преместването ни в по-голяма зала.

Английската упоритост намери прекрасен израз по отно­шение на духовността. След заминаването ми учениците по йога от Лондон сами предано организираха център на Дру­жеството за Самореализация, което през горчивите години на войната ежеседмично провеждаше срещи по медитация.

Незабравими седмици в Англия, дни, в които разглеждах­ме Лондон, а после - прелестна селска местност. Г-н Райт и аз използвахме верния „Форд", за да посетим рождените места и гробовете на великите поети и герои от британската история.

Малката ни група отплава за Америка от Саутхямптън в края на октомври на кораба „Бремен". Величествената Ста­туя на Свободата на нюйоркското пристанище предизвика съл­зи на радостно вълнение не само в очите на г-ца Блетч и г-н Райт, но и в моите.

„Фордът", леко поочукан в битката с древните земи, все още бе мощен. Сега лесно щеше да се справи с трансконтиненталното пътуване до Калифорния. И ето, в края на 1936 г. пред нас е „Маунт Уошингтън".

Всяка година коледните празници се честват в центъра в Лос Анжелис с осемчасова групова медитация на 24 декември (духовната Коледа), а на следващия ден има банкет (об­ществената Коледа). Тази година веселието се усили от при­съствието на скъпи приятели и ученици от далечни градове, които бяха пристигнали да поздравят тримата пътешестве­ници.

На Коледа имаше лакомства, специално донесени от пет­надесет хиляди мили: гъби гучи от Кашмир, консервирана расагула и каша от манго, бисквити от папар и масло от индийс­кото цвете кеора, с което поливахме своя сладолед. Вечерта ни завари събрани около голяма блестяща елха, а в камината пращяха ароматни кипарисови цепеници.

Времето за подаръци! Колко грижливо г-н Райт броеше куфарите на всяка спирка в чужбина, за да не може нито една крадлива ръка да получи съкровищата, предназначени за оне­зи, които обичахме в Америка! Гравирани таблички от све­щено маслиново дърво от Святата земя, фини дантели и бро­дерии от Белгия и Холандия, персийски килими, тънкотъкани кашмирски шалове, подноси от вечно ароматно сандалово дърво от Майсор, камъни на Шива - „биче око", стари индийски монети от отдавна изчезнали династии, вази и купи, покрити със скъпоценни камъни, миниатюри, гоблени, хра­мов тамян и благоухания, памучна басма свадеши, изделия от лакирано дърво, резба върху слонова кост от Майсор, персийс­ки чехли с любопитни дълги върхове, старинни ръкописи с цветни илюстрации, кадифе, брокат, шапки тип Ганди, кера­мика, фаянс, пиринчени изделия, молитвени килимчета -плячка от три континента!

Един по един аз раздавах ярко опакованите пакети от ог­ромната купчина под елхата.

— Сестра Джнянамата! - Връчих една дълга кутия на свя­тата американка с приятна външност и дълбока реализация, която по време на отсъствието ми отговаряше за центъра. От фината хартия тя извади сари от златна бенареска коприна.

— Благодаря ви, господине. То извиква живата картина на Индия пред очите ми.

— Г-н Дикинсън! - В следващия пакет имаше подарък, кой­то бях купил на пазара в Калкута. „Това ще се хареса на г-н Дикинсън" - си бях помислил тогава. Горещо обичан ученик, г-н Дикинсън присъстваше на коледните тържества от само­то основанате на центъра в „Маунт Уошингтън" през 1925 г. На това единадесето поред празнуване той стоеше пред мен и развързваше панделките на малкия квадратен пакет.

— Сребърна чаша! - Борейки се с чувствата си, той се взи­раше в подаръка - висока чаша за пиене. После седна на из­вестно разстояние, явно зашеметен. Усмихнах му се с обич, преди да продължа ролята си на Дядо Коледа.

Изпълнената с изумени възгласи вечер завърши с молитва към Дарителя на всички дарове, после групата пя коледни песни. След известно време ние с г-н Дикинсън си поприказвахме.

— Господине - каза той, - моля, позволете ми сега да ви благодаря за сребърната чаша. В коледната нощ не можах да намеря думи.

— Донесох подаръка специално за теб.

— Четиридесет и три години чакам тази сребърна чаша! Това е дълга история, която не съм споделял с никого. - Г-н Дикинсън ме гледаше стеснително.

„Началото беше драматично: аз се давех. По-големият ми брат ме бе бутнал на шега в дълбоко петнадесет фута (5 м) езеро в един малък град в Небраска. Тогава бях на пет годи­ни. Когато потъвах за втори път под водата, се появи ослепи­телна многоцветна светлина, изпълваща цялото пространст­во. По средата й се намираше фигурата на човек с благи очи и успокояваща усмивка. Тялото ми се потапяше за трети път, когато един от приятелите на брат ми наведе тънката върба, която се намираше наблизо, толкова ниско, че можах отча­яно да се вкопча в нея. Момчетата ме изтеглиха на брега и успяха да ми окажат първа помощ.

Дванадесет години по-късно, когато бях на седемнадесет години, посетих Чикаго с майка си. Беше 1893 г., имаше се­сия на големия Световен парламент на религиите. Майка ми и аз се разхождахме по главната улица, когато отново видях мощния светлинен проблясък. На няколко крачки, вървейки спокойно, се намираше същият човек, когото бях видял в сво­ето видение. Той стигна до една голяма аудитория и изчезна зад стените й.

— Мамо - извиках аз, - това е същият човек, който се по­яви, когато потъвах!

Ние с нея побързахме към зданието. Мъжът седеше на подиума. Скоро разбрахме, че това е Свами Вивекананда от Индия296. След като изнесе кратка вълнуваща беседа, аз оти­дох при него. Той ми се усмихна мило, сякаш бяхме стари приятели. Бях толкова млад, че не знаех как да изразя чувст­вата си, но дълбоко в себе си се надявах, че Вивекананда ще предложи да бъде моят учител. Той прочете мислите ми.

— Не, сине мой, аз не съм твоят гуру. - С красивите си проницателни очи Вивекананда се взираше дълбоко в мен. -Твоят учител ще дойде по-късно. Той ще ти даде сребърна чаша. - След малка пауза добави усмихнато: - Той ще излее върху тебе повече блага, отколкото сега си в състояние да поемеш.

След няколко дни напуснах Чикаго - продължи г-н Ди­кинсън - и никога повече не видях великия Вивекананда. Но всяка дума, която той произнесе, неизличимо се записа в най-съкровената част на моето съзнание. Изминаха години и не се появи никакъв учител. Една нощ през 1925 г. аз дълбоко се помолих на Господ да ми изпрати моя гуру. Няколко часа по-късно бях събуден от нежна мелодия. Пред погледа ми въз­никна група небесни същества с флейти и други инструмен­ти. Те изпълниха въздуха с прекрасна музика и после бавно изчезнаха.

На следващата вечер аз за първи път отидох на една от вашите лекции тук в Лос Анжелис и тогава разбрах, че мо­литвата ми е била чута."

Ние мълчаливо се усмихнахме един на друг.

— Вече единадесет години аз съм ваш ученик по крия-йога - продължи г-н Дикинсън. - Понякога се чудех за сребърната чаша. Вече почти се бях убедил, че думите на Вивекананда са били чисто метафорични. Но в коледната нощ, когато ми да­дохте кутията под елхата, аз за трети път през живота си ви­дях същия ослепителен светлинен проблясък. А след минута вече не можех да откъсна поглед от подаръка на моя гуру, който Вивекананда ми беше предсказал преди четиридесет и три години - сребърната чаша!


Глава 48

В Енсинитас, Калифорния

— Изненада, господине! Докато ви нямаше, ние построих­ме този дом в Енсинитас, той е вашият подарък за „добре дошли"! - Сестра Джнянамата с усмивка ме преведе през вра­тата, нагоре по сенчестата алея.

Видях постройка, която се издаваше напред подобно на голям океански кораб срещу сините водни талази. Отначало без да мога да продумам и дума, после с „О!" и „Ах!", накрая с недостатъчния човешки речник за радост и благодарност аз разгледах ашрама - шестнадесет необикновено големи стаи, всяка от тях прекрасно обзаведена.

Величествената централна зала с огромни, високи до та­вана прозорци гледа към единния олтар от зеленина, океан и небе - симфония от изумруд, опал и сапфир. Над голямата камина като защитен покров се намира портретът на Лахири Махасая, чиято усмивка благославя този крайокеански рай.

Точно под залата, построени в самата скала, две пещери за уединена медитация гледат право към безкрая на небето и морето. Веранди, кътчета за слънчеви бани, акри с овощни дървета, гора от евкалипти, пътеки с каменни плочи, водещи през лилии и рози към тихи беседки, дълга върволица от стъ­пала, свършващи на усамотения бряг и безбрежните води! Би­ла ли е някога мечтата по-реална?

„Нека добрите, героични и щедри души на светците дойдат тук - гласи Молитва за жилище от Зенд-Авеста, написана на една от вратите на ашрама - и нека те вървят ръка за ръка с нас, давайки ни целебните свойства на благословените си да­рове, широки като земята, безкрайни като реките, високи ка­то слънцето, за подкрепа на по-добрите люде, за нарастване на изобилието и славата.

Нека в тази къща подчинението победи неподчинението, нека мирът триумфира над разногласията, сърдечната щед­рост над скъперничеството, искрената реч над измамата, почитта над неуважението. Нека сърцата ни бъдат изпълнени с радост, а душите възвисени, нека и телата ни бъдат красиви и нека, о, Божествена Светлина, Те видим и се приближим до Теб, и Те достигнем, и нека винаги бъдем с Тебе!"

Построяването на този ашрам на Дружеството за Самореализация е било възможно благодарение на щедростта на няколко американски ученици, бизнесмени с безкрайни за­дължения, които все пак ежедневно намират време за своята крия-йога. Не бе допуснато нито една дума за неговото из­граждане да достигне до мен, докато бях в Индия и Европа. Възхитително, изумително!

През първите години от престоя си в Америка аз бях пре­бродил калифорнийския бряг, търсейки малко място за край­брежен ашрам, но винаги, когато намирах нещо подходящо, неизменно възникваха някакви обстоятелства, които ми пречеха. Сега, когато гледах широкия простор на Енсинитас297, аз със сми­рение виждах, че без усилие се е осъществило отдавна изрече­ното пррочество на Шри Юктешвар: „ашрам край океана".

Няколко месеца по-късно, на Великден 1937 г., върху рав­ните морави на Енсинитас аз проведох първата от многото служби за посрещане на изгрева. Като магове от древността няколко стотици студенти гледаха с благоговеен трепет еже­дневното чудо, ранния огнен ритуал на слънцето на източно­то небе. На запад се простираще неизтощимият Тихи океан, бучащ с тържествена възхвала, в далечината се виждаха мал­ка бяла лодка и самотният полет на чайка. „Христос, ти воистина возкресе!" не само с пролетното слънце, но и с вечната зора на Духа!

Изминаха много щастливи месеци. В покоя на съвърше­ната красота аз успях да завърша отдавна замислената книга Космически песни. Написах с английски думи и в западен му­зикален стил около четиридесет песни, някои оригинални, а други - моя адаптация на древни мелодии. Тук бяха песента на Шанкара Няма раждане, няма смърт, двете любими песни на Шри Юктешвар Събуди се, о, събуди се, светецо мой! Желанието, мой огромен враг, древният санскритски Химн за Брахма, старите бенгалски песни Каква внезапна светлина! и Те чу­ха Твоето име, песента на Тагор Кой е в моя храм? и няколко мои композиции Ще бъда вечно Твой, В страната отвъд мо­ите мечти, Ела от тихото небе, Чуй призива на душата ми, В храма на мълчанието и Ти си моят живот.

Като предговор към книгата с песни аз разказах първото си изключително преживяване, свързано с възприемчивост-та на хората от Запада към необикновената набожна атмос­фера на Изтока. Събитието, за което говорех, беше една пуб­лична лекция, времето - 18 април 1926 г., мястото - Карнеги Хол в Ню Йорк.

— Г-н Хънсикър - признах аз на един американски ученик, - смятам да помоля публиката да изпее древната индуска пе­сен О, Боже прекрасни!

— Свамиджи - възрази г-н Хънсикър, - тези източни пес­ни са чужди на американското разбиране. Какъв срам би би­ло, ако лекцията бъде помрачена с коментара на летящи презрели домати!

Аз се засмях, без да се съгласая.

— Музиката е универсален език. Американците ще успеят да почувстват душевния устрем на тази възвишена песен.

По време на лекцията г-н Хънсикър седна до мене на подиума, навярно боейки се за моята сигурност. Съмнени­ята му бяха безпочвени. Не само че липсваха негостоприем­ните зеленчуци, но час и двадесет и пет минути мелодията на О, Боже прекрасни! звуча без прекъсване от три хиляди гър­ла. Вече няма пресищане, скъпи нюйоркчани, вашите сърца се извисиха в простия хвалебствен химн на радостта! Тази ве­чер сред поклонниците, пеещи с любов благословеното Бо­жие име, се случиха божествени изцеления.

Усамотеният живот на поет не бе за дълго моя роля. Ско­ро на всеки две седмици пребивавах ту в Лос Анжелис, ту в Енсинитас. Неделни служби, класове, лекции пред клубове и колежи, беседи с ученици, безкрайни потоци от писма, ста­тии за сп. Изток-Запад, напътствия на дейностите в Индия и многобройните малки центрове в американските градове. От­давах също така много време за подреждането на крия и дру­ги техники на Дружеството за Самореализация в поредица от лекции за отдалечените търсачи на йога, чийто устрем не приз­наваше ограниченията на пространството.

Радостното освещаване на Църквата за Самореализация, обхващаща всички религии, стана през 1938 г. във Вашинг­тон. Намираща се в живописна местност, величествената цър­ква се извисява в една част на града, уместно наречена „Виси­ните на приятелството". Ръководител във Вашингтон е сва­ми Премананда, завършил школата в Ранчи и университета в Калкута. Бях го извикал през 1928 г., за да оглави вашингтон­ския център на Дружеството за Самореализация.

— Премананда - казах му аз, когато посетих новия му храм, - този източен център е каменен мемориал на твоята неумор­на посветеност на Бога. Тук в столицата на тази нация ти ви­наги високо си издигал светлината на идеалите на Лахири Ма­хасая.

Премананда ме придружи при краткото ми посещение в центъра на Дружеството по Самореализация в Бостън. Каква радост да видя отново групата по крия-йога, останала непоко­лебима от 1920 година! Бостънският ръководител, д-р М. В. Луис, ни настани в съвременен, изкусно подреден апартамент.

— Господине - каза ми д-р Луис, като се усмихваше, - през първите си години в Америка вие живяхте в този град в единична стая без баня. Искам да знаете, че в Бостън има и из­вестен лукс!

Сянката на приближаващата сеч вече надвисване над све­та. Чувствителното ухо можеше да чуе застрашителните ба­рабани на войната. Благодарение на разговорите с хилядите в Калифорния и обширната си кореспонденция с целия свят раз­брах, че мъжете и жените все по-дълбоко търсят своята същ­ност, трагичната външна несигурност засилва нуждата им от Вечното Упование.

„Ние наистина научихме ценността на медитацията - пи­ше ми през 1941 г. ръководителят на лондонското Дружество за Самореализация - и сега знаем, че нищо не може да нару­ши вътрешния ни мир. През последните няколко седмици по време на сбирките ние слушаме предупрежденията за въздуш­на атака и чуваме експлозиите на бомбите със забавено дейс­твие, но нашите ученици продължават да се събират и дълбо­ко се наслаждават на прекрасните ни служби."

Друго писмо дойде при мене от разкъсаната от войната Англия малко преди Америка да влезе в конфликта. С благо­родни патетични слова д-р Л. Кренмър Бинг, известният ре­дактор на Серия Мъдростта на Изтока, ми пишеше:

„Когато чета сп.Изток-Запад, аз разбирам колко далеч сме се оказали ние един от друг, сякаш че живеем в два различни свята. Красота, ред, спокойствие и мир идват при мен от Лос Анжелис, влизайки в пристанището като кораб, натоварен с благословията и утехата на Свещения Граал за обсадения град.

Като в сън виждам аз горичката с палмови дървета и хра­ма в Енсинитас с простора на океана и планинските изгледи и над всичко - братството на духовно настроените мъже и жени, общност, обгърната от единство, погълната от съзида­телна работа и заредена със съзерцателност. Този свят на мо­ите видения, за чието създаване се надявам, че и аз доприна­сям поне малко....

Навярно в тяло аз никога няма да стигна вашите златни брегове, нито ще се преклоня във вашия храм. Но съвсем не е малко да имам това видение и сред ужаса на войната да знам, че във вашите убежища, сред вашите хълмове все още обита­ва мирът. Поздрави на цялото Дружество от един обикновен войник, пишещ от стражевата кула в очакване на зората."

Годините на войната предизвикаха духовно събуждане у хора, които никога преди това не са се занимавали с изучава­не на Новия Завет. Едно сладко вино от горчивите билки на войната! За да се задоволят растящите нужди, през 1942 г. в Холивуд бе построена и осветена една малка вдъхновяваща Църква по Самореализация, обединяваща всички религии. Мястото гледа към Маслинените хълмове и отдалечения планета-риум на Лос Анжелис. Църквата, боядисана в синьо, бяло и златно, се отразява сред водните хиацинти в голямо езеро. Гра­дините са изпъстрени с цветя, няколко сепнати каменни елена, пергола298 от цветно стъкло и старинен очарователен кладенец. Тук чрез парите и калейдоскопичната воля на човека е претво­рена голяма част от чистото желание за една съкровищница на Духа! Вселенска доброта струи от малките ниши със статуите на Лахири Махасая и Шри Юктешвар, а също и на Кришна, Буда, Конфуций, свети Франциск Асизки и една прекрасна се­дефена репродукция на Христос на Тайната вечеря.

Друга Църква за Самореализация, обединяваща всички ре­лигии, бе основана през 1943 г. в Сан Диего. Спокойният храм на върха на хълма се намира в полегата долина с евкалиптови дървета, гледаща към блестящия залив на Сан Диего.

Като седях една вечер в този спокоен пристан, аз излях сърцето си в песен. Под пръстите ми бе сладкогласният орган на църквата, на устните ми - изпълненият с копнеж вопъл на един древен бенгалски поклонник, търсещ Вечна Утеха:

В този свят, Майко, никой не може да ме обича, в този свят не познават божествената любов. Къде има чиста обичаща любов? Къде си Ти, истински обичащата? Там копнее да бъде сърцето ми.

Спътникът ми в параклиса, д-р Лойд Кенъл, ръководите­лят от Сан Диего, се усмихна на думите от песента.

— Кажете ми истината, Парамахансаджи, струваше ли си? - Той ме гледаше със сериозна искреност. Разбрах лаконич­ния му въпрос: „Бяхте ли щастлив в Америка? Какво ще ка­жете за разочарованията, болките, за ръководителите на цен­трове, които не могат да ръководят, за учениците, които не могат да бъдат обучени?"

— Благословен е човекът, когото Бог наистина изпитва, докторе! А Той винаги си е спомнял, че трябва да ми възложи товар! - Тогава аз си помислих за вярващите, за любовта, пре­даността и разбирането, изпълващи сърцето на Америка. И леко натъртвайки, продължих: - Но отговорът ми е: да, хиля­ди пъти да! Струваше си! За мен е било постоянно вдъхнове­ние, много по-голямо, отколкото някога съм си мечтал, да видя Изтока и Запада, свързани с единствената трайна връз­ка - връзката на духовността!

А на ум се помолих: „Дано Бабаджи и Шри Юктешвар почувстват, че съм изпълнил ролята си и не съм излъгал го­лемите надежди, с които ме изпратиха."

Отново се обърнах към органа. Този път песента ми бе­ше обагрена със сърцато мъжество:

Скрибуцащото време смила луни, планети и звезди, но моята душа не спира: напред върви, напред върви! Провали, смърт, разруха сива ревниво слагат ми юзди, ала душата не унива: напред върви, напред върви!

Новогодишната седмица на 1945 г. ме завари да работя в кабинета си в Енсинитас, преработвайки ръкописа на тази книга.

— Парамахансаджи, моля ви, елате навън. - Д-р Луис, до­шъл на посещение от Бостън, ми се усмихваше умолително под прозореца. Не след дълго се разхождахме на слънце. Спът­никът ми посочи към новите кули, които се строяха по края на собствеността на дружеството, граничеща с главния път.

— Господине, виждам много подобрения от последното ми идване. - Д-р Луис идваше два пъти годишно от Бостън в Ен­синитас.

— Да, докторе, проектът, който отдавна замислям, започ­на да придобива определена форма. В тази прекрасна обста­новка започвам да строя миниатюрна световна колония. Братството е идеал, който се разбира по-добре чрез пример, отколкото с предписание! Една малка хармонична група тук може да вдъхнови други идеални общности по цялата земя.

— Прекрасна идея, господине! Колонията със сигурност ще успее, ако всеки искрено изпълни своята роля!

Светът е обширно понятие, но човек трябва да разшири чувството си за принадлежност, разглеждайки се като граж­данин на света - продължих аз. - На човек, който наистина чувства: „Светът е моя родина, той е моята Америка, моята Индия, моите Филипини, моята Англия, моята Африка", ни­кога няма да му липсва простор за полезен и щастлив живот. Неговата естествена местна гордост ще нараства безгранич­но, така че той ще се докосне до съзидателните вселенски потоци.

Д-р Луис и аз спряхме пред езерото с лотоси край ашра­ма. Под нас се простираше безпределният Тихи океан.

— Същите тези води се разбиват по един и същ начин по бреговете на Изтока и на Запада, на Китай и Калифорния. -Спътникът ми хвърли един малък камък в първата от седем­десетте милиона квадратни мили океан. - Енсинитас е сим­волично място за световна колония.

— Вярно е, докторе. Тук ще организираме много конферен­ции и религиозни конгреси, канейки делегати от всички стра­ни. Знамената на всички народи ще се развяват по нашите за­ли. В околността ще бъдат построени миниатюрни храмове, посветени на основните световни религии.

Колкото е възможно по-скоро - продължих аз - смятам да отворя тук Институт по Йога. Благословената роля на крия-йога на Запад едва е започнала. Нека всички хора идват и на­учават, че съществува определена научна техника за Са­мореализация, чрез която се преодолява цялото човешко не­щастие!

До късно през нощта моят скъп приятел - първият крия-йогин в Америка - обсъждаше с мен необходимостта от све­товна колония, основана върху духовността. Болестите, свой­ствени на антропоморфичната абстракция, наречена „общест­во", могат съвсем реалистично да се изпарят пред вътрешна­та врата на Всякой човек. Утопията трябва да избликне в гър­дите на всеки, преди да разцъфне в гражданска добродетел. Човек е душа, а не институция. Единствено неговите вътрешни реформи могат да придадат дълготрайност на външните. Като подчертава духовните ценности - Самореализацията -, коло­нията, символизираща световното братство, има право да изп­раща вдъхновяващи вибрации далеч извън обсега на своето мес­торазположение.

15 август, 1945 г. - приключването на Втората световна война! Краят на един свят, зората на загадъчната Атомна ера! Обитателите на ашрама се събраха в главната зала за благо­дарствена молитва. „Божествени Татко, нека това никога не се повтори! Отсега нататък Твоите деца ще бъдат като братя!"



Отмина напрежението на военните години, духът ни бла­женства в слънцето на мира. Щастлив, аз гледам всеки от мо­ите американски приятели. „Господи - мисля си аз с благо­дарност, - Ти даде на този монах огромно семейство!"


1 Духовен учител; от санскритския корен „гур" - въздигам, извисявам


Сподели с приятели:
1   ...   18   19   20   21   22   23   24   25   26


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница