Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор



страница5/26
Дата01.02.2017
Размер5.6 Mb.
Размер5.6 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   26
Глава 9

Блаженият поклонник и неговата космическа любов

— Малки господине, седнете, моля. Говоря с моята Божест­вена Майка.

Изпълнен с трепет, аз тихо влязох в стаята. Ангелският вид на учителя Махасая направо ме заслепи. С копринена бяла брада и големи блестящи очи, той изглеждаше въплъщение на чистотата. Повдигнатата брадичка и скръстените ръце показ­ваха, че моето първо посещение го е прекъснало по средата на молитвите му.

Простите думи, с които ме приветства, предизвикаха най-силното въздействие, което природата ми дотогава беше из­питвала. Горчивата раздяла след смъртта на майка ми беше за мен мярка за цялото страдание. Сега като неописуемо мъче­ние на духа ме обхвана страдание от раздялата с моята Божес­твена Майка. Хвърлих се със стенание на пода.

— Малки господине, успокойте се! - светецът се натъжи съчувствено.

Потънал в океан от отчаяние, аз сграбчих крака му като единствен сал на спасението си.

— Свети господине, вашето застъпничество! Попитайте Божествената Майка дали ще намеря благосклонност в по­гледа Й!

Такова обещание не се дава лесно; учителят смутено за­мълча.

Без всякакво колебание бях убеден, че учителят Махасая беседва отблизо с Вселенската Майка. С дълбоко унижение осъзнах, че очите ми са слепи за Тази, която дори в този мо­мент бе достъпна за възприятието на безупречния поглед на светеца. Безсрамно обхващайки краката му, глух за благите му протести, аз отново и отново го умолявах за милостта на застъпничеството.

— Ще предам молбата ти на Любимата - предаде се учи­телят с бавна, състрадателна усмивка.

Каква сила имаше в тези няколко думи, че избавиха съ­ществото ми от бурите на неговото изгнание?

— Господине, помнете своето обещание! Скоро ще се вър­на, за да получа Нейното послание! - В гласа ми, още преди минута задавян от скръб, звънеше радостно предчувствие.

Докато се спусках по дългата стълба, ме завладяваха спо­мени. Тази къща на улица „Амхерст" 50, сега жилище на учи­теля Махасая, някога беше дом на моето семейство, сцена на смъртта на майка ми. Тук човешкото ми сърце бе разбито от нейната загуба и също тук днес духът ми бе като разпънат поради липсата на Божествената Майка. Свещени стени - мъл­чаливи свидетели на мъчителната ми болка и окончателното ми изцеление!

Стъпките ми бяха нетърпеливи, когато се връщах към до­ма си на улица „Гурпар". Търсейки уединението на малката си таванска стая, аз останах там в медитация до десет часа. Тъмнината на топлата индийска нощ внезапно се озари от чудно видение.

Във величествен ореол пред мене стоеше Божествената Майка.

— Аз винаги съм те обичала! Аз винаги ще те обичам!

Небесните звуци още звъняха във въздуха, когато Тя изчезна.

Едва дочаках слънцето на следващата сутрин да се издиг­не дотолкова, че посещенията да бъдат в рамките на благоп­риличието, и за втори път отидох при учителя. Изкачвайки се по стълбището в къщата на горчивите спомени, аз стигнах до неговата стая на четвъртия етаж. Валчестата дръжка на зат­ворената врата беше обвита с плат - намек, както усещах, че светецът желае уединение. Докато стоях нерешително на пло­щадката, вратата се отвори от гостоприемната ръка на учите­ля. Коленичих в светите му нозе. С игриво настроение аз си придадох сериозно изражение, криейки зад него божествено­то си въодушевление.

— Господине, дойдох - много рано, признавам, - за да по­луча от вас посланието. Каза ли Божествената Майка нещо за мене?

— Ах, ти, немирен малък господине!

Той не каза нищо повече. Явно мнимата сериозност не го впечатли.

— Защо е тази тайнственост, тази уклончивост? Нима светците никога не говорят разбираемо? - може би бях малко ядосан.

— Необходимо ли е да ме проверяваш? - Спокойните му очи бяха изпълнени с разбиране. - Нима тази сутрин бих мо­гъл да добавя дори една дума към уверението, което ти полу­чи миналата нощ в десет часа от Самата Прекрасна Майка?

Учителят Махасая притежаваше власт над шлюзовете на моята душа: аз отново се хвърлих в краката му. Но този път от очите ми се лееха сълзи на блаженство, а не на болка от преживяното.

— Мислиш ли, че твоята преданост не е трогнала Без­крайната Милост? Майчинската страна на Бога, пред чиято човешка и божествена форма ти се прекланяш, никога не би оставила без отговор твоя безутешен плач.

Кой беше този прост светец, и най-малката молба на ко­гото срещаше благото съгласие на Универсалния Дух? Роля­та му в света беше скромна, както подобава на най-великия в своето смирение, когото съм познавал. В дома си на улица „Амхерст" учителят Махасая52 ръководеше малка гимназия за момчета. Нито една дума за наказание не се отронваше от устата му; нито правило, нито пръчка не поддържаше дис­циплината му. В тези скромни класни стаи наистина се пре­подаваше една по-висша математика и химия на любовта, ко­ято липсваше в учебниците. Той разпространяваше мъдрост­та чрез духовно заразяване, а не чрез непроницаеми предпи­сания. Погълнат от неподправена любов към Божествената Майка, светецът изискваше не повече от дете външни про­яви на уважение.

— Аз не съм твоят гуру; той ще дойде малко по-късно - казваше ми той. - Под неговото ръководство твоите прежи­вявания на Божественото, изразими с езика на любовта и пре­даността, ще се преведат на езика на неизмеримата мъдрост.

Всеки късен следобед аз се отправях на улица „Амхерст". Там търсех божествената чаша на учителя Махасая, която бе­ше така пълна, че капките й ежедневно преизпълваха съще­ството ми. Никога по-рано не се бях покланял с такава безус­ловна почтителност. Сега за мен беше неизмерима привилегия дори да стъпвам по земята, която учителят Махасая е осветил с присъствието си.

— Господине, моля ви, сложете си този гирлянд, който съм приготвил специално за вас. - Една вечер аз пристигнах, като държах сплетените цветя от чампак53. Но той скромно ги отст­рани, отказвайки се за пореден път от почестите. Като разбра обидата ми, най-накрая той се съгласи с усмивка.

— След като и двамата се покланяме на Майката, можеш да окачиш гирлянда на този телесен храм, поднасяйки го на Тази, която обитава в него. - В широката му натура нямаше място за никакви егоистични разсъждения.

— Нека утре отидем в храма в Дакшинешвар, завинаги ос­ветен от моя гуру. - Учителят Махасая беше ученик на един подобен на Христос учител, Шри Рамакришна Парамаханса.

На следващата сутрин пропътувахме четири мили (6,5 км) с лодка по Ганг. Влязохме в деветкуполния храм на Кали, къде­то фигурите на Божествената Майка и Шива си почиваха вър­ху излъскан сребърен лотос, чиито хиляди венцелистчета бяха прецизно изваяни. Учителят Махасая излъчваше очарование. Той беше завладян от нескончаема любов към Любимата. Дока­то монотонно пееше името й, моето преизпълнено сърце ся­каш се разпиляваше на хиляди късчета.

После бродехме по свещените околности на храма и спрях­ме в една горичка от тамарискови дървета. Манната, която се отделя от това дърво, е символ на божествената храна, дарявана от учителя Махасая. Божествените му призиви продължаваха. Аз седнах съвсем неподвижен върху тревата сред розовите пух­кави цветчета на тамарисковите дървета. Временно напуснал тялото си, аз се понесох във възвишено посещение.

Това беше първото от многото поклонничества до Дакши­нешвар със светия учител. От него аз узнах благостта на Бога в аспекта му на Майка или Божествена Милост. Светецът, подо­бен на дете, не откриваше голяма привлекателност в аспекта на Бащата или Божествената Справедливост. Суровото, взискател­но, математическо съждение бе чуждо на нежната му природа.

„Той може да служи като земен прототип на самите небес­ни ангели!" - нежно мислех аз, като го гледах един ден по вре­ме на молитвите му. Без следа от порицание или критика, той наблюдаваше света с очи, отдавна запознати с Първичната Чистота. Неговото тяло, ум, реч и действия без усилие влизаха в хармония помежду си благодарение простотата на неговата душа.

„Така каза моят учител." - Като избягваше личното утвърж­даване, светецът неизменно завършваше всеки мъдър съвет с този израз на уважение. Неговото отъждествяване с Шри Ра­макришна беше толкова дълбоко, че учителят Махасая вече не смяташе мислите си за свои собствени.

Една вечер ръка за ръка светецът и аз се разхождахме в квартала, където се намираше неговото училище. Радостта ми беше помрачена от пристигането на един самонадеян поз­нат, който ни обремени с дълъг разговор.

— Виждам, че този човек не ти харесва. - Егоистът не чуваше шепненето на светеца, очарован от собствения си мо­нолог. - Казах на Божествената Майка за това; тя разбира тежкото ни положение. Обеща, че щом стигнем до онази чер­вена къща, ще му напомни, че има по-неотложна работа.

Очите ми не се откъсваха от спасителното място. Като достигнахме червените му врати, човекът необяснимо се обър­на и си тръгна, без да довърши изречението си или да се сбо­гува. Покой облекчи измъчената атмосфера.

Следният ден ме завари да се разхождам край железопът­ната гара Ховрах. За момент постоях край храма, мислено уп­реквайки една малка група хора, които с барабани и цимбали усилено декламираха монотонни песни.

„Колко неблагочестиво използват божественото име на Господа в механични повторения" - мислех си аз. Изведнъж ме удиви пристигането на Учителя Махасая.

— Господине, как дойдохте тук?

Светецът не обърна внимание на въпроса ми, а отговори на мислите ми.

— Не е ли истина, малки господине, че името на Люби­мата звучи сладко във всяка уста, невежа или мъдра? - Той нежно ме прегърна. Усетих, че с неговия вълшебен килим се възнасям към Милостивото Присъствие.

— Искаш ли да видиш няколко биоскопа? - Този въпрос, който Учителят Махасая ми зададе един ден, ме озадачи. По това време в Индия наричаха така движещите се картини. Аз се съгласих, радостен да бъда с него при всякакви обстоятел­ства. С енергична крачка стигнахме до градината срещу Калкутския университет. Моят спътник посочи една пейка до голдигхи, или езерото.

— Да поседнем тук за няколко минути. Моят учител ви­наги ме караше да медитирам навсякъде, където има водна шир. Тук нейната безметежност ни напомня за безбрежния покой на Бога. Както всички неща могат да бъдат отразени във водата, така и цялата вселена се оглежда в езерото на Космическия Разум. Така казваше често моят гурудева.

След известно време влязохме в една зала на университе­та, където се провеждаше лекция. Тя се оказа ужасно скучна, въпреки че от време на време се разнообразяваше със също толкова безинтересни диапозитиви.

„А, ето какъв биоскоп е искал да ми покаже учителят." - В мислите ми имаше нетърпение и все пак аз не исках да оби­дя светеца, като покажа скука на лицето си. Но той довери­телно се наклони към мене.

— Виждам, малки господине, че този биоскоп не ти ха­ресва. Споменах това на Божествената майка. Тя напълно ни съчувства и ми каза, че сега електричеството ще угасне и ня­ма да се оправи, докато не ни се удаде да напуснем стаята.

Щом шепотът му свърши, залата потъна в тъмнина. Рез­кият глас на професора изненадано стихна, след това отбеляза:

— Явно електрическата система в тази зала е неизправна.

През това време Учителят Махасая и аз благополучно прек­рачихме прага. Като надзърнах от коридора, аз видях, че сцена­та на нашето мъчение отново се е осветила.

— Малки господине, ти се разочарова от онзи биоскоп, но ми се струва, че ще ти хареса един друг. - Светецът и аз стояхме на тротоара срещу зданието на университета. Той ле­ко ме шляпна по гърдите над сърцето.

Последва преобразяващо мълчание. Точно както съвре­менното звуково кино се превръща в беззвучни движещи се картинки, когато озвучаващите уреди се развалят, така и Бо­жествената Ръка по някакво странно чудо заглуши земната суматоха. Пешеходците и преминаващите тролеи, автомобили­те, волските каруци, наемните файтони с железни колела - всички те преминаваха безшумно. Като че ли притежавайки вездесъщо око, аз виждах сцените зад себе си и край себе си така лесно, както и тези пред себе си. Целият спектакъл на дейност­та в този малък район на Калкута преминаваше беззвучно пред мене. Подобно отблясък на огън, едва видим под плътния слой пепел, в този панорамен изглед проникваше мека светлина.

Струваше ми се, че собственото ми тяло е само една от многото сенки, макар че беше неподвижно, докато другите безмълвно се движеха напред-назад. Приближиха се и отми­наха няколко момчета, мои приятели. Въпреки че гледаха пра­во към мене, те не ме познаха.

Уникалната пантомима ме изпълни с неизразим екстаз. Аз пиех дълбоко от някакъв блажен извор. Изведнъж Учите­лят Махасая отново леко ме удари. Стълпотворението на све­та избухна в ушите ми. Олюлях се, сякаш внезапно пробуден от ефирен сън. Трансцендентното вино стана недостъпно.

— Малки господине, виждам, че вторият биоскоп54 ти ха­реса. - Светецът се усмихваше. Исках да падна на земята пред него. - Не трябва да правиш това за мене. Знаеш, че Бог е и в твоя храм! Няма да позволя Божествената Майка да докосва нозете ми с твоите ръце!

Ако някой наблюдаваше как ние със скромния ми учител се отдалечаваме от препълнените тротоари, несъмнено би ни заподозрял в пиянство. Усещах, че падащите вечерни сенки са също така опиянени от Бога. Когато тъмнината се съвзе от нощния си припадък, аз посрещнах новата утрин, лишен от екстаза си. Но завинаги съхранен в паметта ми е ангелският син на Божествената Майка - Учителят Махасая!

Опитвайки се с бедни слова да отдам дължимото на него­вата доброта, аз се чудя дали Учителят Махасая и другите да­рени с дълбока прозорливост светци, чиито пътища се преси­чаха с моя, са знаели, че години по-късно, в една далечна за­падна страна, ще пиша за техния Богопосветен живот. Тяхно­то предварително знание не би учудило нито мене, нито, на­дявам се, читателите ми, които дойдоха дотук с мене.
Глава 10

Срещам своя учител Шри Юктешвар

„Вярата в Бога може да извърши всякакви чудеса, освен едно - преминаване на изпита без учене." - Аз неприязнено захлопнах книгата, която бях взел в миг на скука.

„Изключението, което прави авторът, показва пълна лип­са на вяра - мислех си аз. - Бедничкият, той изпитва такова уважение към среднощното зубрене."

Бях обещал на баща си, че ще завърша гимназиалното си обучение. Не се отличавах обаче с особено усърдие. Изминали­те месеци ме заварваха много по-често в потайните местенца около гхатовете за къпане в Калкута, отколкото в класната стая. Пространствата за кремация до тях, особено страховити през нощта, се смятат за крайно привлекателни от йогите. То­зи, който би открил Безсмъртната Същност, не трябва да се стъписва от няколко голи черепа. Човешката непълноценност става очевидна в мрачното обиталище на разнородни кости. Така моите среднощни бдения имаха съвсем различно естест­во от тези на ученика.

Седмицата на заключителните изпити в индийската гим­назия бързо наближаваше. Този напрегнат период, подобно гробищен хлад, ме изпълваше с добре познат ужас. Въпреки това умът ми беше спокоен. Без да се боя от привидения, аз изваждах на бял свят знание, което не можеше да се намери в учебните зали. Липсваше ми обаче изкуството на Свами Пранавананда, който с лекота се появяваше на две места ед­новременно. Дилемата за моето образование беше просто проб­лем на Безкрайната Изобретателност. Ето такива бяха моите основания, макар че на мнозина те биха изглеждали нелогич­ни. Нерационалността на поклонника произтича от хиляди не­обясними прояви на Божия помощ в трудностите.

— Здравей, Мукунда! Тези дни почти не съм те виждал - заговори ме веднъж на улица „Гурпар" един мой съученик.

— Здравей, Нанту! Липсата ми от училище наистина ме е поставила в твърде неудобно положение - изповядах се аз под приятелския му поглед.

Нанту, който беше блестящ ученик, се разсмя от сърце; зат­руднението ми не беше лишено от комичен аспект.

— Ти си напълно неподготвен за изпитите! Струва ми се, че трябва да ти помогна!

Тези прости думи прозвучаха като божествено обещание в ушите ми; с готовност аз посетих дома на приятеля си. Той разбираемо обясни решенията на различни задачи, които смя­таше, че е възможно да бъдат поставени от комисията.

— Тези въпроси са примамката, която ще накара много доверчиви момчета да паднат в капана. Запомни моите отговори и ще се отървеш невредим.

Нощта отдавна беше превалила, когато си отидох. Пръс­кащ се от скорозрейна ерудиция, аз благочестиво се молех за запазването й през следващите няколко решителни дни. Нанту ме беше подготвил по различни предмети, но под натиска на времето беше забравил за курса по санскрит. Аз пламенно на­помних на Бога за пропуска.

На следващата сутрин се отправих на кратка разходка, при­равнявайки новото си знание към ритъма на своите полюшва­щи се крачки. Минах за по-кратко през бурените встрани от пътя и погледът ми попадна на няколко рехаво изписани лис­та. Триумфален скок и вече държах санскритски стихове. Обър­нах се към един пандит за помощ в моя несигурен превод. Звуч­ният му глас изпълни въздуха с гладката медена прелест на древния език55.

— Тези няколко допълнителни строфи надали биха ти пос­лужили на изпита по санскрит - скептично отбеляза ученият.

Но запознанството ми точно с тази поема ми позволи на следващия ден да издържа изпита. Благодарение проницател­ната помощ на Нанту успях също така да събера необходимия минимален бал и по всички други предмети.

Баща ми беше доволен, че съм удържал думата си и съм завършил гимназиалния курс. Благодарността ми се понесе към Господа, чието единствено ръководство виждах както в срещата си с Нанту, така и в разходката си по необичайния маршрут през пълното с изхвърлени вещи място. Като на иг­ра Той беше дал двоен израз на своевременния Си план за моето спасение.

Отново прехвърлих изоставената книга, чийто автор от­ричаше предимството на Бога в изпитните зали. Не можах да сдържа тържеството си, когато на ум отбелязах:

„Това приятелче само още повече ще се обърка, ако му разкажа, че божествената медитация сред трупове силно сък­ращава пътя към гимназиалната диплома!"

С новото си положение аз вече открито замислях да на­пусна дома си. Заедно с младия си приятел Джитендра Мазумдар56 реших да се присъединя към обителта на Махамандал в Бенарес и да приема неговата духовна дисциплина.

Една сутрин при мисълта да се разделя със семейството си ме обхвана отчаяние. След смъртта на Майка ми чувства­та ми към двамата ми по-малки братя Сананда и Бишну ста­ваха все по-нежни. Втурнах се към своето убежище: малката мансарда, станала свидетел на толкова много сцени от бурна­та ми садхана57. След двучасов поток от сълзи аз се усетих странно променен, сякаш чрез някакъв алхимичен пречистител. Всички привързаности58 изчезнаха; решението ми да тър­ся Бога като Приятел над приятелите стана твърдо като гра­нит. За кратко време аз завърших подготовката за пътуването.

— Моля те още веднъж - Баща ми беше много натъжен, когато застанах пред него за последна благословия, - недей да напускаш мене и опечалените си братя и сестри.

— Мили Татко, как бих могъл да изкажа колко те оби­чам! Но любовта ми към Небесния Отец, който ми е дарил такъв съвършен земен баща, е дори още по-голяма. Позволи ми да тръгна, за да мога да се върна един ден с по-голямо разбиране за Бога.

Получавайки неохотното родителско съгласие, аз потег­лих, за да се присъединя към Джитендра, който вече се нами­раше в обителта в Бенарес. Когато пристигнах, бях сърдечно посрещнат от младия ръководител Свами Диананда. Висок и тънък, със замислено изражение, той ми направи много бла­гоприятно впечатление. Лицето му излъчваше спокойствие като на Буда.

Бях доволен, че новият ми дом имаше мансарда, където ми се удаваше да прекарвам часовете на зазоряване. Членове­те на ашрама, които не знаеха много за медитативните прак­тики, мислеха, че цялото ми време ще отиде в организацион­ните задължения. Те ме хвалеха за работата, която вършех през деня.

— Не се опитвай да хванеш Бога толкова скоро! - Тази насмешка на един от другарите ми ме съпроводи една сутрин, когато се бях отправил към мансардата. Отидох при Дианан­да, който работеше в малкия си кабинет с изглед към Ганг.

— Свамиджи59, не разбирам какво се изисква тук от мене. Аз търся пряко възприемане на Бога. Без Него не могат да ме задоволят нито общности, нито учения, нито добри дела.

Облеченият в оранжева роба духовник нежно ме потупа. С престорена сърдитост той смъмри няколко ученици, които се намираха наблизо: „Не закачайте Мукунда. Той ще научи методите ни."

Аз вежливо прикрих съмнението си. Учениците излязоха от стаята, без да са особено съкрушени от наказанието. Ди­ананда се обърна към мене:

— Мукунда, виждам, че баща ти редовно ти изпраща пари. Моля те, върни му ги; тук ти не се нуждаеш от нищо. Второто предписание относно твоята дисциплина касае храната. Недей да я споменаваш дори когато си гладен.

Дали гладът просветваше в очите ми, това не знам. Но мно­го добре знам, че бях гладен. Неизменният час за първото яде­не в ашрама бе в дванадесет часа на обед. А у дома си аз бях свикнал на обилна закуска в девет сутринта.

Тричасовата разлика с всеки ден ставаше все по-мъчител­на. Отминали бяха годините в Калкута, когато можех да смъмря готвача за едно десетминутно закъснение. Сега се опитвах да обуздавам апетита си; един ден предприех двадесет и чети­ри часово гладуване. С удвоена жар аз чаках следващото пладне.

— Влакът на Дианандаджи закъснява; няма да седнем да ядем, преди той да дойде. - Джитендра ми донесе тази съкру­шителна вест. За радушния прием на свами, който беше от­съствал две седмици, бяха приготвени много лакомства. Апе­титният им аромат изпълваше въздуха. След като не ми се предлагаше нищо друго, какво ми оставаше да преглътна ос­вен гордостта си от вчерашните постижения в гладуването?

„Господи, накарай влака да върви по-бързо!" Но Небес­ният Провидец явно нямаше намерение да се намесва във въз­браната, с която Диананда ме заставяше да мълча. Божестве­ното Внимание беше някъде другаде; часовете се нижеха мъ­чително. Вече се смрачаваше, когато ръководителят ни прек­рачи прага. Посрещнах го с неподправена радост.

— Диананджи ще се изкъпе и ще медитира, преди да сер­вираме - отново се обърна към мен Джитендра като някаква злокобна птица.

Едва не припаднах. Младият ми стомах, несвикнал на ли­шения, енергично протестираше. Подобно на призраци пред очите ми се носеха картини на уморени от глад хора.

„Следващата гладна смърт в Бенарес ще бъде именно в тази обител" - мислех си аз. Надвисналата гибел беше пред­отвратена в девет часа вечерта. О, божествено известие! В паметта ми тази вечеря живее като един от най-прекрасните мигове в моя живот.

Въпреки че бях напълно погълнат от храната, все пак за­белязах, че Диананда яде разсеяно. Той несъмнено беше да­леч от моето огромно наслаждение.

— Свамиджи, не сте ли гладен? - щастливо заситен, аз бях сам с него в кабинета му.

— О, да! Прекарах последните четири дни, без да ям и да пия. Никога не ям по влаковете, пълни с разнородните вибра­ции на светските люде. Стриктно съблюдавам шастричните60 правила за монасите от моя орден. Но някои проблеми от ор­ганизационно естество не ми излизат от главата. Днес у дома си аз пренебрегнах вечерята. Защо да бързам? Затова пък ут­ре ще си хапна хубаво. - И той весело се разсмя.

Задуших се от срам. Но мъченията от изминалия ден все още бяха пресни в паметта ми и се осмелих да кажа:

— Свамиджи, много съм объркан. Да предположим, че като следвам инструкциите ви, никога не помоля за храна и никой не ми предложи. Тогава ще умра от глад.

— Е, тогава умри! - Застрашителният му съвет разцепи въздуха. - Умри, ако трябва, Мукунда! Никога не допускай, че живееш благодарение силата на храната, а не благодарение силата на Бога! Този, който е сътворил всяка форма на прех­рана, Този, който ни е дарил апетита, непременно ще се пог­рижи да подсигури онзи, който Му е предан! Не си въобразя­вай, че те поддържа оризът или че те подкрепят хората и па­рите. Могат ли те да ти помогнат, ако Господ ти отнеме диха­нието на живота? Те са само негови косвени инструменти. С твоето умение ли се смила храната в стомаха ти? Използвай меча на различаването, Мукунда! Разсечи веригите на пос­редничеството и проумей Единствената Причина!

Резките му думи проникнаха дълбоко в мен. Изчезна древ­ната илюзия, че телесните повели могат да надхитрят душа­та. Там и тогава аз усетих вседостатъчността на Духа. В кол­ко много чужди градове в по-сетнешния ми, изпълнен с по­стоянни пътувания живот възникваха ситуации, доказващи по­лезността на урока, научен в Бенареската обител!

Единственото съкровище, което ме съпровождаше от Кал­кута, беше сребърният амулет на садху, завещан от Майка ми. С години го бях съхранявал, а сега го бях скрил грижливо в стаята си. За да подновя радостта си от наличието на талисма­на, една сутрин аз отворих заключената кутия. Запечатаният капак не беше докоснат, но уви, амулетът го нямаше. Опеча­лен, аз разкъсах пакета и напълно се убедих в това. Точно спо­ред предсказанието на садху той беше изчезнал в ефира, от който беше извлечен.

Отношенията ми с последователите на Диананда непре­къснато се влошаваха. Отблъскваше ги моята несъмнена отчужденост. Това, че стриктно се придържах към медитация върху онзи единствен Идеал, заради който бях напуснал дома си и светските амбиции, предизвикваше дребнави укори от всички страни.

Раздиран от душевна мъка, една утрин влязох в мансарда­та, твърдо решен да се моля, докато не бъда удостоен с отговор.

„О, Милостива Вселенска Майко, научи ме Сама чрез ви­дения или чрез гуру, изпратен от Тебе!"

Часовете минаваха, но сърцераздирателните ми молби ос­таваха без отзвук. Изведнъж усетих сякаш тялото ми се въз­дига в безпределните сфери.

— Учителят ти ще дойде днес! - Божественият женски глас се разнасяше от всякъде и от никъде.

Това възвишено преживяване беше прекъснато от вик със съвсем определено местонахождение. Младият свещенослу­жител по прякор Хабу ме викаше от кухнята на долния етаж.

— Мукунда, стига си медитирал! Трябваш ни за една задача.

В друг ден бих отговорил рязко, но сега избърсах подпух­налото си от сълзи лице и кротко се подчиних. Хабу и аз бях­ме изпратени в един отдалечен пазар в бенгалската част на Бенарес. Немилостивото индийско слънце все още не бе до­стигнало зенита си, когато всички покупки бяха направени. Проправяхме си път през пъстрата тълпа от домакини, гидо­ве, свещеници, скромно облечени вдовици, достолепни брахмани и вездесъщи свещени крави. Като минавахме по ед­на незабележима уличка, аз извърнах глава, оглеждайки тяс­ното пространство.

В края на пътя неподвижно стоеше един подобен на Хрис­тос човек, облечен като свами с роба с цвят на охра. Той вне­запно ми се стори отдавна-отдавна познат; за един миг очите ми жадно го попиха. След това ме загложди съмнение.

„Бъркаш този монах с някого, когото познаваш - мислех си аз. - Върви си по пътя, мечтателю."

След десет минути усетих краката си тежко вцепенени. Ся­каш превърнати в камък, те не можеха да ме носят повече. С усилие аз се обърнах обратно и краката ми възвърнаха нор­малното си състояние. Застанах в другата посока и отново ме притисна странната тежест.

„Светецът ме притегля като магнит!" - С тази мисъл аз стоварих пакетите си в ръцете на Хабу. Той с учудване бе наб­людавал ексцентричните движения на краката ми и сега избух­на в смях:

— Какво ти става? Да не си полудял?

Възбудата не ми даде възможност да му отвърна; аз мъл­чаливо се отдалечих.

Върнах се по стъпките си, сякаш имах крила на краката, и достигнах тясната уличка. С бърз поглед открих непоклатима­та фигура, която спокойно гледаше към мене. Няколко нетър­пеливи стъпки и вече съм в нозете му.

— Гурудева61! - Божественият му лик беше именно този, който бях наблюдавал в хилядите си видения. Тези безметеж­ни очи, лъвската глава с островърха брада и виещи се къдри често бяха прозирали през мрака на моите нощни блянове, но­сейки обещание, което не можех напълно да разгадая.

— О, дете мое, ти дойде при мен! - Моят гуру отново и отново произнасяше тези думи на бенгалски, а гласът му тре­переше от радост. - Колко много години те чаках!

Ние се потопихме в единството на тишината; думите бяха напълно излишни. От сърцето на учителя към ученика течеше беззвучна, но красноречива песен. С антената на безпогрешна интуиция аз долових, че моят гуру познава Бога и ще ме заведе при него. Мъглите на този живот се разпръснаха от крехката зора на предрождени възпоминания. О, драматично време! Ми­налото, настоящето и бъдещето бяха само редуващи се сцени. Не за пръв път слънцето ме огряваше до тези свети нозе!

Взел ръката ми в своята, гуру ме заведе до временното си жилище в района Рана Махал. Атлетичната му фигура се дви­жеше с твърди стъпки. Висок, изправен, по това време на око­ло петдесет и пет години, той беше активен и енергичен като младеж. Тъмните му очи бяха големи и прекрасни с бездънна­та си мъдрост. Леко къдравите му коси смекчаваха поразител­ната мощ на облика му. Силата неуловимо се съчетаваше с мекотата.

Когато излязохме на каменния балкон на къщата, гледащ към Ганг, той нежно каза:

— Ще ти дам своето жилище и всичко, което притежавам.

— Господине, дошъл съм за мъдрост и контакт с Бога. То­ва са съкровищата, които търся!

Бързият индийски здрач почти беше спуснал завесата си, когато учителят ми заговори отново. Очите му излъчваха безк­райна нежност.

— Давам ти безусловната си любов.

О, драгоценни думи! Измина четвърт век, преди да получа друго словесно доказателство за любовта му. На устните му беше чужда пламенността; сърцето му - океан, се бе превърна­ло в мълчание.

— Ще ми дадеш ли и ти същата безусловна любов? - Той ме гледаше с детска доверчивост.

— Вечно ще ви обичам, Гурудева!

— Обикновената любов е себична, тя се корени в тъмата на желанията и тяхното задоволяване. Божествената любов е без условия, без граници, без изменения. Непостоянството на човешкото сърце изчезва завинаги при пронизващия досег с чистата любов. - Той смирено добави: - Ако някога видиш, че излизам от състоянието на Богоосъзнаване, моля те, обещай ми, че ще поставиш главата ми в скута си и ще ми помогнеш да се върна обратно при Космическия Любим, комуто и двама­та се кланяме.

След това той се надигна в сгъстяващия се мрак и ме пове­де във вътрешната стая. Докато ядяхме манго и бадемови слад­ки, той дискретно вплиташе в разговора тънко познание за мо­ята природа. Бях изпълнен с благоговение пред величието на мъдростта му, изискано съчетана с естествена смиреност.

— Недей да тъгуваш за амулета си. Той изпълни своята роля. - Подобно на божествено огледало, в моя гуру се отразя­ваше целият ми живот.

— Живата реалност на вашето присъствие, Учителю, е ра­дост, надхвърляща всякакви символи.

— Сега е време за промяна, защото ти не се чувстваш доб­ре в ашрама.

Не бях говорил нищо за живота си, това сега изглеждаше напълно излишно! По неговото естествено, ненатрапчиво по­ведение аз разбрах, че той не желае изумени възгласи по повод на ясновидството си.

— Трябва да се върнеш в Калкута. Защо изключваш родни­ните си от своята любов към човечеството?

Предложението му ме слиса. Семейството ми беше предс­казало, че ще се върна, въпреки че бях оставил без отговор мно­жеството подобни молби в писмата им. „Нека младото птиченце полети в метафизичните небеса - отбелязваше Ананта. - Крилата му ще се изморят в тежката атмосфера. И в крайна сметка ще видим как се устремява към къщи, прибира крилца­та си и скромно почива в семейното гнездо." Това обезсърча­ващо сравнение беше свежо в паметта ми и аз бях твърдо ре­шен никога да не се „устремявам" към Калкута.

— Господине, няма да се върна в къщи. Но ще ви послед­вам навсякъде. Моля ви, дайте ми името и адреса си.

— Свами Шри Юктешвар Гири. Основната ми квартира е в Серампор на улица „Рей Гхат". Тук съм само за няколко дни да се видя с майка си.

Изумих се от сложната игра на Бога с неговите поклонни­ци. Серампор беше само на дванадесет мили (около 20 км) от Калкута и все пак в този район аз никога не бях зървал дори своя гуру. За нашата среща трябваше и двамата да пропътува­ме пътя до древния град Каши (Бенарес), осветен от паметта на Лахири Махасая. Тук земята беше благословена и от стъп­ките на Буда, Шанкарачаря и много други христосоподобни йогини.

— Ще дойдеш при мене след четири седмици. - За първи път гласът на Шри Юктешвар беше суров. - Сега аз ти изказах вечните си чувства и показах радостта си от това, че съм те намерил - ето защо ти пренебрегваш изискването ми. Следва­щия път, когато се срещнем, ще трябва да събудиш отново моя интерес: не е толкова лесно да те приема за ученик. Трябва ми човек, отдал всичко и напълно подчиняващ се на стриктното ми обучение.

Аз упорито мълчах. Моят гуру бързо прозря затруднени­ето ми.

— Мислиш, че близките ти ще ти се присмиват?

— Няма да се върна.

— Ще се върнеш след тридесет дни.

— Никога.

Като се поклоних почтително в нозете му, аз се отдалечих, без да разсея напрежението от разговора. Вървейки в полунощ­ната тъма, аз се чудех защо чудодейната среща беше завърши­ла с нехармонични нотки. Двойният аршин на мая, уравновесяващ всяка радост със скръб! Младото ми сърце все още не беше податливо за преобразуващите пръсти на гуруто.

На следващата сутрин забелязах нараснала враждебност от страна на остналите членове на ашрама. Дните ми бяха осеяни с неизменна грубост. След три седмици Диананда замина на конференция в Бомбай. Върху злочестата ми глава се стовари истински ад.

— Мукунда е паразит, използващ гостоприемството на аш­рама, без да дава нищо в замяна. - Когато дочух тази забележ­ка, за първи път съжалих, че се бях подчинил на изискването да връщам парите на Баща си. С натежало сърце аз потърсих единствения си приятел, Джитендра.

— Напускам. Моля те, предай почтителните ми поздрави на Дианандаджи, когато се върне.

— Аз също ще напусна! Моите опити да медитирам тук срещнаха не по-голяма благосклонност от твоите. - Джитенд­ра говореше решително.

— Аз срещнах един светец, подобен на Христос. Да отидем при него в Серампор.

И така „птичката" се готвеше да се „устреми" в опасна бли­зост до Калкута!



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   26


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница