Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов



страница1/9
Дата17.11.2017
Размер1.45 Mb.
Размер1.45 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9

Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов




Националната идея като обществено-политически фактор



Някога, в детството ми, възрастните хора казваха: “Жена, която не е раждала и мъж, който не е служил войник, нищо не са разбрали от живота!” Тази житейска максима отдавна е само едно минало. Днес, българските жени не желаят да стават майки, а българските младежи – да стават войници.

Какво се случи с нас, българите, та толкова много се променихме? Откъде дойде това повсеместно отчуждение между хората? Ще преодолеем ли като народ демографската катастрофа? Това са въпроси жизнено важни за българското общество, доколкото пряко засягат физическото му оцеляване. Всеки, който се чувства българин и държи на своя род и име, на миналото и на бъдещето си, не може да остане равнодушен и безпристрастен пред тях. Струва се да се замислим сериозно, защото проблемът е назрял до степен, когато решаването му не търпи отлагане.

Няма да се спираме подробно на пораженията, нанесени от 5-годишното тоталитарно управление и последвалия го 10-годишен период на посткомунистическото разграбване. Тоталната икономическа, обществено-политическа, духовна, нравствена и демографска криза са факт и ние няма да го коментираме надълго. Не можем обаче да не се запитаме, поради какви причини развитието ни е толкова тромаво и противоречиво? С какво останалите страни от бившия социалистически лагер се отличават от нас, че ни изпревариха толкова явно?

Разбира се, причините са комплексни и ние няма да пренебрегваме, нито да абсолютизираме която и да е от тях. Защото примерно, икономическия фактор може да е от изключително значение, но е доказано, че раждаемостта при хората не е правопропорционална на материалното им благосъстояние. Научно-техническото развитие, за разлика от очакванията, не ограничава обществената значимост на религията. Историята учи, че стремежът към свобода в редица случаи тържествува и над личното его, и над страха от смъртта. Както и това, че духовното пречистване в определени моменти надмогват суетата и сребролюбието.

Ето защо, търсейки разликата между нас и останалите бивши съветски сателити, следва да открием онези качествени фактори, които доведоха до останалите очевидни днес значими количествени факти.

Навсякъде в страните отсам желязната завеса беше посегнато срещу частната собственост и частната инициатива, срещу патриархалните устои на обществото, рода и семейството, срещу духовните жалони – морал, религия, естетика, срещу свободата на личността. Навсякъде бяха натрапени централизирани, тоталитарни, марионетни, кремълско-коминтерновски режими и планова икономика. Единствено в България обаче местния режим, дирижиран от съветското НКВД си позволи погрома над националното самосъзнание и достойнството на българското население.

Никъде другаде не беше посегнато на националното име, докато нас ни преименуваха на “славяни”, “македонци”, “тракийци”, “турци”… Никъде другаде не устроиха кървава баня над собственото си население само и само да му отнемат българското име и самосъзнание, както у нас направиха с т.н. “македонци”. Никъде не посегнаха на интелигенцията си, белязвайки страната със система от десетки лагери и хиляди незнайни гробове. Никъде другаде не посрещаха доблестните си офицери-фронтоваци с арести, процеси, репресии. Никоя друга страна не се самопредложи за съветска или юго република. Никъде другаде подправянето, фалшифицирането и ликвидирането на собствената история не беше издигнато в първостепенна идеологическа задача. Никъде другаде не бяха преследвани и репресирани хора за това, че са се занимавали с древната история на народа си. В герба на никоя друга страна не беше поставена избраната година на нейното създаване, за да бъдат заличени истинските й корени. Никъде другаде партийният флаг не измести националното знаме. Никъде другаде дори и сред славянските страни, прилагателното “славянско” не стоеше пред собственото й народностно име. Никъде другаде коренното население не беше така тъпкано, пренебрегвано и унижавано, както в комунистическа България. Никъде другаде чуждите имперски интереси не биваха поставяни така безпардонно над националните…

Ето защо днес, десет години след краха на тоталитаризма, не ни остава нищо друго, освен да се тровим с горчивите плодове на тази продажна антинародна и антибългарска политика. И няма защо да се учудваме нито на странящите от майчинство жени, нито на бягащите от казармата младежи. Не бива да се учудваме на стотиците хиляди емигранти – младостта и красотата на нацията. Нито на констатацията, че в другите бивши социалистически държави комунистическата върхушка, обсебвайки националните капитали, не ги изнесе навън, а ги задържа в собствените си страни. Нито на челното място, което държим в черния списък на самоубийствата в света.

И за да опровергаем тези, които са склонни да хулят и чернят народа ни, вменявайки му всички злини и пороци по земята, нека се върнем мислено само преди столетие. Тогава, когато България възкръсваше от петвековните окови и прохождаше своите първи стъпки по пътя към държавната си независимост и икономически просперитет. Не беше ли истинско чудо Априлската епопея, разтърсила не само прогнилата Отоманска империя, но и цялото будно човечество? Как да си обясним безпрецедентния икономически подем, поставил Млада България на второ място в света, след Япония, и позволил да се говори за "българско икономическо чудо"” Нали точно тогава беше поставена съвременната урбанизация на българските градове? И пак тогава страната беше опасана с шосета и ЖП мрежа. А се работеше на ръка и с животински впрягове, без съвременните технически средства. Фабриките никнеха една след друга. Точно тогава възвисеният национален дух изуми света и наложи сравнението “прусаците на Балканите!”. Съединение, Сръбско-българска война, Илинденско-Преображенско въстание, Балканска война, Междусъюзническа война, Първа световна – българският войник не позна нито едно поражение! Не даде в плен нито едно бойно знаме! Младежите тогава не бягаха от България. Тогава българските студенти от цяла Европа бързаха към България и към бойните полета…!

По-богат ли беше българинът тогава? Или по-глупав? Кое обединяваше хората и техните неволи? Кое ги правеше толкова твърди, устойчиви и добри? Защо не хленчеха, не капризничеха, не чернеха и не хулеха майка България? Защо предателите и продажниците се брояха на пръсти и всеки можеше да ги посочи? Кое даваше оная сила и смелост, която караше българите да не се съобразяват с капризите на Великите сили? Откъде бликаше неуморната вяра в собствените сили и надеждата за по-добро утре? Защото, ако тогава българинът имаше нещо в изобилие, това не бяха нито парите, нито удобствата и лукса и охолието, а своята вяра и обич към България!

Тогава беше времето, когато българите благоговееха пред българското име и младата държава и не се поколебаваха дори да погинат с усмивка на уста за тях. Когато черните забрадки бяха мерило не само за лична скръб, но и за достойно изпълнен дълг пред Родината – извор на гордост, съизмерима единствено с всемирната мъка. Когато самоотричането и саможертвата в името на Свободата и пред олтара на Отечеството бяха извисени в сладък блян. Когато поетът без капчица превзетост написа:

Българийо, за тебе те умряха,



една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойни, майко, бяха!

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх!”

Беше времето, когато българите бяха единни и съпричастни. Когато чувството на взаимност ги правеше братя. Когато естествените различия не можеха да ги разединят и отклонят от общата цел. Когато:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье,



вземаше участие в това предприятие:

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглите, учений с умът…”

Беше време, когато имането се броеше не в злато, а в челяд. Когато жените отрудени, от ранни зори до късен мрак, пълнеха къщите с деца, раждани направо на нивата…

И всичко това се правеше само и единствено в името на Майка България. И нейната снага, обилно напоявана с юнашка кръв и женски сълзи, величава се въздигна пред света. И едни я гледаха с възторг и възхита, а други със завист и озлобление! Тогава България беше истинска майка за българите и се държеше като такава. Ежедневно и ежечасно тя раждаше герои и поети, граждани и държавници. И всички те ставаха “строители на съвременна България”! А тя и за миг не се поколеба да откликне на борбите им в Тракия и Македония, без да ги загърби, отродявайки ги, както това стори коминтерновската мащеха. Затова приюти всичките си чеда, озовали се без дом и покрив сред пламъците на пожарищата и погромите. Не го натири по света немили-недраги, подобно на посткомунистическа България. Тогава подаде ръка! Днес ги захвърли като нежелан плод! Как стана така? Как и кой превърна любящата майка в безпътна блудница?

Търсейки отговорите на тези въпроси между нас, неизбежно се сблъскваме с един и същ отговор – наличието или отсъствието на националната идея. За млада и разпокъсана България националната идея се свеждаше до обединението й след Берлинския погром. Най-типичното за нейното болшевишко издание, след окупацията и преврата от 9-ти септември 1944г. беше отсъствието на такава. В това се състои и основната разлика, настъпила със страната преди и след фаталната дата. Това е и разликата ни от останалите бивши социалистически страни.

Не бива да се заблуждаваме, нито да позволяваме да ни заблуждават, че националната идея е някаква призрачна фикция, нещо имагинерно и несъществуващо. Националният дух и идея съществуват реално и като фактор оказват реално влияние върху хода на обществения живот и развитие. Можем да ги срещнем навсякъде по света и по всяко време. Не беше ли националната идея тази, която като един изправи косовци срещу Сърбия, кюрди срещу Турция, чеченци срещу Русия, ирландци срещу Британия? Която превърна Полша в страната с най-голяма раждаемост в следвоенна Европа? Нима пак тя не е в основата на албанския демографски бум от последните няколко десетилетия? При цялата си античовешка същност и фашизмът и болшевизмът достигнаха своите върхове, обединявайки в едно десетки милиони хора, облягайки се именно на националната идея. Примерите са наистина неизброими и не е необходимо да посочим всички, за да сме наясно със значението й на съществен обществен фактор и за интеграцията, и за мотивацията на обществото. Но ако и сега се намерят хора, които недоумяват за какво става дума, нека си припомнят футболното лято на 1994г. – еуфорията, заляла цялата страна, обединиха мало и голямо под българския трикольор и за пръв път от десетилетия, превърнала името на България в нещо величави и свято. Може ли някой да забрави оная сила, която караше хората сами да излизат на улиците и площадите и опиянени от национална гордост, да се чувстват достойни и щастливи. Да се поздравяват с грейнали лица, да се прегръщат, да се изживяват съпричастни, единни, добронамерени? Тогава всички до един и българи и етнически турци, и цигани – всички бяха горди от това, че са българи! Тогава малцинствата изчезнаха. Дори изселилите се български турци в Турция се чувстваха горди от своята Родина и не криеха това. Защото чувството за национална принадлежност обединява, а не разединява, както се мъчат да ни внушат. И няма нищо общо с етническите конфликти, с войните, геноцида, ксенофобията, етническите прочиствания, с които сърбите изумиха света.

За невярващите скептици бихме препоръчали да се огледат наоколо си, защото не е необходимо да ходят надалеч и да изучават пропагандните системи на световните империи, за да разберат що е то национална идея в действие. Достатъчно е да се вгледат в най-близките ни съседи.

Тогава биха установили, че атинските политици и държавници отдавна са самопровъзгласили Гърция за едноетническа (?!) държава, “забравяйки” и потъпквайки името, езика, културата и волята на стотици хиляди българи от Българска Беломорска Тракия. Без ни най-малко да се съобразяват с правото им на етническо самоопределение. И точно затова са създали цяло министерство за “Северна Гърция”, т.е. за окупираните чужди земи! Присвоили са и чуждото за тях име на древна Елада! Присвоили са и българския войвода М. Бочаров, представяйки го за грък и преименувайки го в Бочар и Боцарис, та и те да си имат поне един истински герой. А как да забравим провокацията им на световното първенство по футбол в САЩ, когато точно преди мача им с нашите национали пуснаха над стадиона вертолет с трансперант: “Македония е била и ще бъде гръцка!” Заслужиха си позора – 4:0!

Да надникнем в Сърбия. Въздигнала се от един Белградски пашалък в процъфтяваща Югославия по волята и диктата на Великите сили, западната ни съседка десетилетия беше пример за модел на изкуствена мини-империя. Тя набързо усвои нравите на истинските империи и днес я виждаме зинала да погълне целите Балкани, ако може – до Виена. Можем само да попитаме: “Какви и къде са правата на българите от т.н. Западни покрайнини?” Къде са изобщо българите от Тимошко и Моравско? Асимилирани и сърбизирани, днес техните потомци нямат вече българско самосъзнание! Как да забравим, че и македонците бяха набързо преименувани в “южни сърби”? Но и това им се стори недостатъчно, та в последните години заговориха за “шопска” нация и за “сръбско национално малцинство” в България. Дори нагло нададоха вой за етническите му права! Самозабравили се и освирепели срещу естествения стремеж на поробените народи за права и свободи – Европа доживя да види и да вкуси цялата грозота на греховния плод, който беше създала. Сърбите, комай, преиграха. Не отчетоха настъпилите промени в света и превръщайки национализма в озъбен шовинизъм, са на път да загубят. Иначе всичките им успехи досега бяха плод на национална концепция. Не отчетоха обаче, че дори и концепциите не са нещо вечно и неизменно, а следва да се развиват и обогатяват, адаптирайки се към промените в международните условия. Фалшифицираха и насилиха правдата.

Следва Румъния. Измислено име, изкуствен език, фалшиви корени! И защо не, след като едните се пишат “елини”, другите да не се представят за потомци на гордите римляни. Какво от това, че бяха най-кратко просъществувалата провинция в рамките на империята, от която сам Рим се беше отказал? Какво от това, че само до преди век-два имаха за официален език и писменост българския език и българската писменост? Гордеят се, че са потомци на старите власи (влахи), крият обаче истината за техните корени. Представят се за даки, но мълчат пред истината за произхода им. Откъде се пръкнаха тези даки-траки на север от Дунав, след като две от общо трите провинции с името “Дакия” бяха по южния му бряг, при това във времена, когато вече никой не говореше за траки? Мълчат за това, кога, как и кой им даде Северна Добруджа – Карвунската земя на Испор цар, а по-късно и на Аспарух, обитавана от българи до днес. Това обаче съвсем не им попречи да посегнат и към Южна Добруджа и дори я бяха окупирали. И досега въздишат по нея и все не им излиза от главата. А това как се отстояват национални интереси и национална концепция ни демонстрираха и сега със сагите “Дунав мост –1” и “Дунав мост-2”!

Да се чудим ли тогава на македонистите-сърбомани, писали българите от Македония за потомци на сам-самия Александър Велики? Едните “елини”, другите “римляни”, третите “македонци”?! Добре, че Марсилия е надалече, че утре и марсианци можеше да имаме за съседи, както е тръгнало! Комично? Не, трагично! Но времето на констатациите е безвъзвратно отминало. Време е, дори със закъснение, все пак да се поучим от чуждата практика и от нашите пропуски!

Кое е общото между съседите ни и кое ги отличава от нас? Отговорът е ясен. Различието засяга единствено националните идеи. Известно е, че съседите ни, още от възникването си, са приели агресивни национални концепции, които настойчиво отстояват вече цяло столетие. Обстоятелството, че да “заредят бурето с барут” на Балканите, Великите сили са разпокъсали снагата на България, дарявайки щедро съседите й, поставя последните пред острия проблем за асимилирането на чуждата земя и народ, с цел да защитят заграбеното. Така те са се изправили пред потребността от национална доктрина, която оправдава и увековечава изкуственото статукво. Да го направи приемливо за пред света и бъдещите поколения. И разбира се, единствения изход е бил в лъжата, в подправената и изопачавана истина, в историческата фалшификация. И в страха от истината и справедливостта. А арогантността и агресивността идат да заменят липсващите аргументи и да предадат изкуствена убедителност. Затова и ще ги видим често обединени във всевъзможни военни пактове, изградени под знамето на антибългарщината. Нагли и озлобени от гузната си съвест.

Колкото до България – потъпкана, унизена, разпокъсана – единствената национална идея, десетилетия наред, се е свеждала изключително до обединяването й в рамките на изконните български земи. Поради това, тъй и досега сме нямали друг национален идеал. И пак затова сме се превръщали в твърде лесна плячка – обект на манипулации и интриги, на донор на земи за удобните комшии, които Великите сили си отглеждаха на Балканите подобно на домашни животни. Или по-точно – на дресирани зверчета, които да ползват при нужда за имперските си цели.

След деветосептемврийския погром България остана без национална идея. Лъгана, мачкана, манипулирана, отхвърляна, сочена с пръст и поставяне на колене в ъгъла, тъпкана и унизявана, тя бе доведена до състояние на безизходица и национален нихилизъм. А той верен на вековната си практика, набързо пристъпи към асимилирането ни като народ и държава. Вече имаше опита от обезглавяването и асимилацията на волжките ни братя и българите в Прикавказието, от депортацията и разпръскването на българските колонии от Северното Черноморие. Беше дошъл часът за пълното ни ликвидиране като етнос. За окончателното ни заличаване от лицето на земята и историята!…

Проследявайки ролята на националната идея като значим обществен фактор, ние вече отбелязахме значението, което тя е играла за другите страни, попаднали под кремълски диктат. Посочихме, че чувството за национална принадлежност и собствени национални интереси при тях бяха съхранени, независимо от натрапените режими. И това се беше оказало решаващо за бързото им преориентиране на собствени релси в периода на посткомунизма. Посочихме ролята на националната идея за прогресивното развитие на съседните ни страни. Сега нека се спрем и проследим обратното явление – процеса на денационализация и възникналите от него последици. И разбира се, това ще сторим, спирайки се на собствената си, злощастна история от последния половин век.

Ерозирането на българското общество беше предвидливо заложено в руските имперски програми още преди Освобождението с отглеждането на русофилски настроена българска интелигенция в Петербург, Москва и други културно-просветни центрове в Русия. Спекулациите с общата славянска кръв и кауза, с общия език и религия водеха началото си според едни от времето на Екатерина Велика, а според други – на И. Грозни, а според трети и преди това. Тъй или иначе, налагането на панславизма като руска имперска доктрина започна с фалшификацията на историята. Затова не се мина без погром над българската книжнина, дело на обединените усилия на руската агентура и гръцките владици-фанариоти из българските земи. Така безвъзвратно беше заличено цялото книжно богатство на царската и патриаршеската библиотеки, опазени в старопрестолния Търновград малко до преди самото Освобождение. Погромът обаче беше само следствие на кабинетната фалшификация, наложила тезата за общия славянски родоначалник Масох, по чието име извеждаха названието на Москва и руснаците-московци и за т.н. “славяно-българска история”, намерила място още в летописа на Паисий Хилендарски. И както става обикновено в живота, единият порок води до втори, той пък до следващия и така нататък. Така и лъжата доведе до предателството, предателството до родоотстъпничеството, то пък до прякото физическо насилие и убийството. Навред се започна с показните улични убийства на български политици и държавници – дело на руски агенти (Ст. Стамболов, Д. Петков, Ал. Константинов и др.), мина през безсмислените кървави събития от 23-та и 25-та година. Своя апогей достигна обаче едва със съветската окупация на България и налагането на марионетния болшевишки режим. За броени месеци българската интелигенция бе физически ликвидирана, като гибелта си намериха освен политическия, икономически и културен елит, но също и десетки хиляди учители, духовници, средни и дребни търговци и производители, журналисти и други. Погромът над българското офицерство се позабави до завършването на войната и завръщането му от фронта. Последва фарсът “народен” съд и изграждането на българския ГУЛАГ.

Мероприятията на народната власт” обезглавиха българския народ. Жестокостта и беззаконието сковаха духа му. След това, по съветска рецепта, се пристъпи към обезбългаряването му. Започна се с погром над старата българска история. Изследванията върху древната българска култура бяха забранени, а българите бяха напълно и безвъзвратно пославянчени. Последваха репресии върху известните изследвачи. Едни минаха през лагерите, затворите и интерниранията. Други неочаквано и без видим повод започнаха да измират. Българските историци бяха насилствено откъснати и противопоставени на българската история. Но дори и тоталната подмяна на българското име със славянското не се оказа достатъчно за кремълските йезуити и техните агенти и местни мекерета, та се пристъпи към повторна спирала на обезбългаряването. “Българските славяни” бяха допълнително преименувани на македонци, тракийци, добруджанци и мизийци (все славянски народи ?!) и така бяхме подготвени за асимилиране от Титова Югославия. Последва геноцидът над българите от Пиринска и Вардарска Македония и кървавото македонизиране на българското население, придружено с хиляди избити. Но и това не бе краят, защото и след краха в отношенията между Тито и Сталин, идеята за ликвидирането на България като държава и на българското име продължи и през следващите десетилетия, когато на два пъти ЦК на БКП излиза с решения за присъединяването ни към СССР и превръщането на България в съветска република. Любопитно е и комичното предложение за отделянето на източните ни Родопи от България и провъзгласяването им за Турска Социалистическа Република. За щастие сценарият не сработи и сега можем само да се усмихваме. Друго би било ако му беше даден ход. Така сламените ни андрешковци щяха да смаят света с плодовитостта си и уродливото си отроче. Това обаче съвсем не им попречи малко по-късно да спретнат т.н. “възродителен” процес. Резултатът, както е добре известно, този път не беше комичен: 300000 български турци, т.е. български граждани от мюсюлманско вероизповедание бяха насилствено прогонени от страната. Оставяйки настрана човешката трагедия и международния скандал, България отново загуби. Този път жива плът.



Спираме се на всичко това не само за да илюстрираме добре известната антибългарска същност на промосковския режим. Нито пък за да разкриваме истинското лице на “необятната братска любов”. Спираме се, за да покажем как в България беше наложен националния нихилизъм. Как страната беше лишена от национална концепция и колко фатално бе това за нея! Спираме се, за да подчертаем ролята на националната идея като формообразуващ и стабилизиращ обществото фактор, както и последиците от нейното отсъствие. И нямаме предвид единствено поредицата опити и инициативи за ликвидирането на страната ни, дело на продажните московски лакеи – родоотстъпници. Жалкото е, че насаденото състояние на национален нихилизъм обхвана широки обществени слоеве и най-вече младежта. Затова тя посрещна падането на желязната завеса с ентусиазъм. Но ентусиазмът й стигна единствено до бягството й от България. Поскомунистическата мащеха направи всичко възможно за да пропъди близо милион български младежи. Те пък, непознаващи чувството на национална принадлежност и гордост, възпитани в духа на националния нихилизъм, лишени от перспективите на националната идея и нямащи никакви основания да се доверяват на довчерашната Държава-Партия, останали без вяра, надежда и любов, потърсиха по-добро съществуване. И го сториха с чиста съвест, защото мястото на Родината в тяхното съзнание беше останало празно още от раждането им.

Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница