Български исторически романи библиотечно оформление иван кьосев



страница1/11
Дата25.02.2017
Размер2.43 Mb.
Размер2.43 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

български исторически романи

БИБЛИОТЕЧНО ОФОРМЛЕНИЕ ИВАН КЬОСЕВ

ДИМИТЪР МАНТОВ



ЦАРПЕТРОВО ВРЕМЕ

РОМАН

ИЗДАТЕЛСТВО НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ София, 1981



В ПРЕСЛАВ

Земята заигра на първия ден на Великден — през нощта, по първи петли. Всичко се залюля — къщи, хо­ра, дървета. После никой не можеше да каже колко трая. Но епископ Козма, човек строг, сърдит на целия свят и най-вече на себе си, твърдеше пред самия цар Петър:

— Тресение велико беше, пресветли царю, и все пак, който не беше забравил бога, можеше в това време три пъти подред да произнесе „Отче наш" ...

След седмица земята затрептя отново — съвсем ле­ко, колкото да напомни на съвзелите се от уплахата хо­ра, че някъде дълбоко в недрата нещо мърда като живо.

Мина не мина месец — и пак котките замяукаха и петлите без време закукуригаха, — и оцелелите комини един след друг изпопадаха.

Заедно с усилващата се топлина на късната пролет на 967 година по цялото царство се появиха мравки — пъплеха навсякъде, в дълги черни редици, катереха се чак по покривите, проникнали — твърдяха многознай-ци — в самия царски дворец.

Някой беше казал, че трябва пред входните врати да се разлива оцет, само това можело да спре плъзна­лия по царството мравуняк — и цялата престолнина, великият град Преслав, замириса на кисело.

Епископ Козма забрани да се лее оцет в преслав­ските църкви и в неговия дом. Но киселият дъх го пре­следваше, когато тръгнеше из града. И въпреки това той не се отказваше от вечерната си разходка из Пре­слав, която правеше повече от двадесет години и в дъжд, и в студ.

Висок, с остър профил, на петдесет години той хо­деше изправен, със стегнати крачки. Целият му род беше от воини — и епископът носеше черното расо ка­то боен плащ. Книжовните си трудове той, вторият след патриарха1 български свещенослужител, подписваше с

името Презвитер Козма. Според него и Йоан Екзарх, най-големият след Солунските светители кни­жовник, също беше презвитер. И всички истински бъл­гарски християнски книжовници бяха презвитери — учители на българското племе ...

Много монаси имаше в царството и най-вече в пре-столнината.

Ето сега двамина тръгнали с чорлави глави, мръс­ни н със замаяни погледи, може и да са пияни — вли­зат в болярски дом. Така ходят от къща на къща, раз­казват на хората за паломничествата си до Ерусалим или кой ги знае, може и в Рим да са ходили. Миря­ните, които си живеят мирно и тихо, с любопитство ги слушат, а словоохотливите монаси (кой ги знае дали са и подстригани по духовния закон!) с часове могат да ги лъжат, за да протегнат накрая ръце за мило­стиня.

Има и монаси, които се мамят по женитба, намират си жени и нито напускат манастира, нито стават миря­ни. И игумените ги търпят, защото и те самите са за­плетени в житейски сметки.

Накъдето и да обърнеше поглед, епископът виждаше взаимно надхитряване, озлобление, завист, и най-вече алчност — лакоми погледи, хищни ръце, готови целия свят да заграбят.

И тая миризма на оцет! Дори кичестият люляк не може да прогони лошия, гнил дъх, който има съвсем точно име, но то отбягва от съзнанието на епископа. Отбягва, н все пак нещо му подсказва, че ще се поя­ви ...

. . . . разложение!

Виното, когато се развали, става на оцет.

Хората, когато забравят своето високо предназна­чение, загубват човешкия си облик — те продължават да посят старите си имена, ала са вече други — въ нш-Ни я т човек с похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска унищожава бавно, ден по ден, час по час, невидимо, ала безвъзвратно вътрешния, духовния човек във всекиго от нас. Затова, човече, и в манастир да отидеш, и в пустиня да избягаш, безумно и напразно ще се скиташ, ако не отмахнеш всичките тия видове похот от себе си. Мнозина погинаха в пу­стинята и в планините, защото мислеха за светски не­ща, но и мнозина, които и с жени живееха в градове, се спасиха. Светите апостоли и сам господ, когато е ходил по света, са поучавали хората да отбягват тези похоти. Защото храбрецът не може да изпъкне, ако не убие противника. Господ допуска скърбите да нападат рабите му, та, като ги преодолеят, да се явят по-светли. И златото става толкова по-светло, колкото повече се нагрява на огън. Не можем да ковем златния и сре­бърния съд, нито да изправим изкривения, докато не го положим на наковалня и не ударим с тежък чук. Затова и ти, нещастни и заблудени в житейските си похоти, човече, ако искаш да бъдеш съсъд на самия себе си като вътрешен човек, ако до тоя миг не би се изковал чрез сълзи, нито си се поправил с по­каяние — сепни се, потърси ходатай, който знае и ще ти укаже пътя към божието царство. Ето защо и аз, грешният, като виждам толкова ваши беди и всички сегашни злини, ви казвам: опомнете се! Слуги на са­таната ходят по земята и търсят да вземат в служба па своя господар всяка беззащитна душа. Нека всеки от нас да бъде готов за тази зла среща, защото не зна­ем в кой час ще дойде душевният крадец...

Унесен в мисли, епископът беше стигнал до север­ната порта на двореца. Стражите го познаха отдалеч, дръпнаха встрани копия.

Входът беше свободен за най-близкия духовник на царя, който от преписван на книги беше станал придво­рен свещеник, а после — епископ преславски.

Но в мислите си отец Козма беше на амвона в Кръглата църква и говореше, говореше ...

_ Отче — чу той познат глас и погледът му бавно се проясни.

И видя пред себе си дяка Нестор, който можеше да му бъде син, но когото той наричаше по-малък брат, защото имаше нужда от близък, и то от човек като Не-СТОр — млад, чист, откровен. Може да беше от вроде­ни наивност, но Нестор говореше каквото мислеше.

— Пристигна брат ти Курт, отче. А пък аз те чаках тук, знаех, че ще отидеш в двореца — потърси с ръка десницата му. момъкът, за да я целуне.

— Добре, че ме дочака ... Сега вече мога да не хо­дя там - посочи с глава към двореца епископ Козма.

— Не разбирам, учителю... - разпери ръце мо­мъкът.

Той беше с голяма къдрава глава и пламтящи тъм­ни очи.

Ехото от последната дума, която произнесе младият дяк, остана в съзнанието на епископа — приятно му беше да го наричат „учител". Всички най-добри кни­жовници са били учители — и Солунските светите­ли, и Климент Охридски, и сладкогласният Йоан Ек­зарх ...

— Пре-светлият ни повелител — почтително, със се­риозно изражение на лицето рече Козма — сега има по-голяма нужда от ратни мъже. След четиридесет години мир идва време небето да потъмнее от стрели.

Той замислено поклати глава.

И като че в потвърждение на думите му някздр от •съседната улица се разнесе трикратно изсвирване на рог. Отвърна му друг, по-тънък остър звук — съйде на рог, откъм северната порта.

Вратата широко се разтвори.

Първата нощна стража отиваше към вътрешната крепост.

— Хайде, брате — тихо рече епископ Козма, — За вас са разтворени други врати ...

И тръгна по познатите улички към близкия мана­стир.

Беше време за вечерната служба.

... Рано ли съм се родил или пък съм се появил твърде късно на този свят? — питаше се епископът, ка­то слушаше тъжното песнопение на черноризците в мал­ката църквица.

Отговаряше си така както толкова пъти: късно, къс­но се появих, няма го рилския светец, при когото мо­жех да отида.

И рресмяташе: от успението на свети Иван Рилски през есента щяха да станат двадесет и една години.

Така пресмяташе преславският епископ и недовол­ството От самия него отново го завладяваше — защото съзнаваше, че се самозалъгва: никога не би отишъл при рилския светец, и по никаква друга пътека не би преминал животът му освен по тази, която го бе отвела до високата духовна катедра.

Оправдаваше ли се?

След смъртта на царица Ирина — това беше преди две години, цар Петър се подстрига за монах, но ос­тана цар. И продължи да пише своите слова, които епископи и свещеници разнасяха по цялото царство. Той също скърбеше за това, че мнозина унищожават вът­решния човек в себе си, че „надарени със само-властие, хората едни други се самоизключват".

Козма, още като придворен свещеник имаше право­то пръв да преписва с красивия си почерк царевите съчинения и думите на монаха-самодържец за цял живот останаха в него.

„О, йеправеден, тъмен и помрачен живот! — въз­кликваше с горест цар Петър. — О, слепи и неразумни човеци! Как не виждате где сте вие и къде другите! И как не разбирате, че едни други се погубвате! Но не ще разберете светлината на покаянието пито вие, богатите, нито вие, бедните..."

Бедните гледат с ненавист богатите и богатите извръщат глави от бедните. Враждуващите не желаят да се опознаят взаимно.

Поданиците са разделени на гонители и гонени, и към всички се обръщаше царят-монах:

„О, властелини земни — велможи, боляри и съдии на хората, — кой ви даде власт и чин, ум и мъдрост, та да можете да мислите?"

Злото е навсякъде, хората на властта са мъчите­ли и гонители, а богомилите — измамници и метежни­ци ...

И царят-монах простираше ръце, призоваваше пода-

9

пиците си да се помирят. Човек идва ангелски да жи­вее на земята, в негово право е да избира между до­брото и злото — и защо тогава мнозина избират злото?



Восък капеше по мозаичния под, дъхът на тамяна упойваше, а думите се трупаха в съзнанието на епис­копа, сливаха се с тъжното, провлачено песнопение.

Сутринта, по време на закуската, царят видя как една тънка мравешка редица пъпли по мраморна­та маса.

В средата на масата беше поставена висока позла­тена купа с пресен мед — първият мед за тази годи­на — бял, прозрачен.

Съвсем сам в трапезната зала, царят-монах с при­вичен жест вдигна ръце, широките ръкави на расото се свлякоха и откриха тънките му изящни китки. Пръ­стите на ръцете му — дълги, станали някак прозрачни от старостта — скоро бе навършил шестдесет и седем години, се протегнаха към купата. Внимателно улови двете извити в дъги дръжки, наклони купата и разля по масата струйка мед към идващата мравешка ре­дица.

Така беше започнал този най-обикновен ден само­държецът — за да завърши късно вечерта на светли­ната на многосвещника с книга в ръка, легнал на твър­дото ложе, на което спеше като нищ, страдащ монах, завит само с власеница.

Угасна жълтата светлина, царят намести глава на ниското възглавие и изведнъж усети как мравки за-пъплиха — отначало по гърдите, после по ръцете, по цялото му тяло.

... Господи, дай ми търпение!

Мравките продължаваха да пъплят, гърбът му плам­на и той, като отметна власеницата, бавно се изпра­ви — висок, широкоплещест като дядо си и баща си, но някак особено приведен, с леко превити рамене, той видя сянката си върху бялатд стена на тясната като монашеска килия ложница (някога тук нощуваха спал­ните слуги) — и се приведе още повече.

10

Отвори вратата със замах и телопазителят, който пазеше в полутъмния ходник, веднага дотича.



— Кавханът! — като дишаше тежко, рече царят. •— Още сега да дойде!

Появиха се двамина от спалните слуги, донесоха запалени трисвещници, сложиха ги до монашеското ло­же на царя.

Той им махна с ръка да си отиват, полегна на ло­жето, взе книгата с апостолските послания и разтвори наслуки. Зачете високо, на глас, като отдалечаваше книгата от очите си, за да просветва повече погле­дът му:

„Виждате, братя, че измежду вас няма мнозина мъд­ри, нито мнозина силни, нито мнозина благородни; ала бог избра безумните на света, за да посрами мъдрите; избра пак бог немощните на света, за да посрами сил­ните; още и които са от долен род и унижените избра бог, и тези, които не са нищо, за да съсипе ония, кои­то са нещо ... "*

Пръстите му затрепераха и книгата се изплъзна от тях.

Безумните...

Немощните...

Унижените...

Но така сами се наричат богомилите! Те ли са бо­жиите избраници?

И царят-монах притвори очи, страстно се замоли: пощади ме, господи, и аз съм немощен, безумен съм и из, господи, и сам се унижавам .. <

До него достигна киселият дъх на оцет и той отново усети как мравките плъзват по гърдите му.

Нека лазят, нека целия го обвият в своя огромен мравуняк — той ще стой тук, на твърдото ложе, поло­жил глава на сламеното възглавие, и ще чака да стане чудото — врагове да се прегърнат като братя, го­ни тели да искат прошка от тезй, които досега са пре­следвали, немощни да се възправят като истински вла-I ГОЛИНИ властелини на духа...

Боплът Курт — той както много боили, потомци на МДбМте бз.лгарски колена, не признаваше новата

* I |ърво послание на ап. Павел към коринтяните, гл. I, 2628.

11

шиш»



1 I

дума „болярин" — първи син на Докс боритаркан* на Дръстър по времето на цар Симеон, чакаше брат си в просторния трем на епископския дом. По обичая на дедите предната част на главата му беше бръсната, а перчемът му, обикновено навит на кравай и затиснат от плъстена шапка, сега беше спуснат върху гърба и стигаше чак до широкия пояс, който опасваше коже­ната му дреха.

На шестдесет години боилът Курт не знаеше какво

е болест, на едно ядене изпиваше цял кози мех вино. В Дръстър имаше богат дом. Както повечето придвор­ни и хранени хора,** и Курт имаше свои предста-

вители-търговци, които от

негово

водеха търговия по чуждите пазари

така

още

от първите български

етели и цар Петър в про

дължение на четиридесет мирни години нищо не оеше променил. Своя собствена земя боилът притежаваше толкова, колкото бе наследил като първороден син

Истъра***, повечето

край

мочурища

ше тръстика и се въдеха едри шарани

Коз

не обичаше да

бяха четирима новен черноризец

среща с братята си ; Курт. Когато беше *ях не се сещаше за

те

него,

а като стигна високо място в църковната йерархия и стана любимец на царя, те започнаха да му дотягат с

молби за ходатайства.

И сега Курт бе дошъл да го моли за някаква ус­луга — Козма беше сигурен в това и се чудеше как се отърве от него поне тази вечер, за да съхрани в себе си тихото богомолно настроение, което го бе за­владяло към края на вечерната служба. Но Курт бе донесъл цяло буре с вино и след като се прегърнаха по братски, побърза да нареди на един от двамината

1 и



слуги, които го с-сребърните чаши. която беше поста като подаде едър ша. Набъозо изре

Разчупи сварената овнешка плешка ена на дървения поднос пред него \ къс на брат си, улови широката ча

* Боритаркан — прабългарска титла.

** Хранени люде

приближени на българските владе-

тели.

*** Истър

река Дунав.

12

и като остави със замах празната чаша на дъбовата маса, поде:

Е, сега, брате по кръв, кажи как ще я караме като започне войната!

Коз

не се бе докоснал нито до вареното месо,

нито до чашата с вино.

Но Курт продължи, без да се смущава:

... търговията с ромеите ще спре. Данъците, где­то ги събират от черния народ, се стичат в царската хазна. Ами ние от какво ще живеем?

Нали и та неприязън.

Козма

Няма кой да я работи. Ти като епископ разпо-

лагаш с парици

клирици

4 4


не се доизказа Курт

другите епископи се занимават бил винаги обикновен монах! —

с това, аз съм

ниско, почти с шепот

изрече Козма и се наведе над масата.

Така е

поклати глава брат му.

Трупат ни-

ви и села... Пък и ти не си светец, знам, че обичаш хубаво ястие и питие. Че и друго... — ухили се той и пак напълни чашата си.

Аз съм ти не само брат, но и духовен настав­ник! — стана Козма и направи жест с дясната си ръ­ка, като че се отърсваше от нещо лепкаво и неприятно.

Чакай, чакай

спря го с длан Курт.

Ще ми

измолиш ли от царя хора да ми работят земята?

Козма се наведе не толкова към брат си, колкото към масата и рече с нисък глас, в който звучеше за­плаха:

Друг път като дойдеш, няма да ме и видиш! Сам се оправяй с имотите си, аз имам работа, по-важ­на от грижата за трупане на имот!

Ама ти се разсърди

4 4


с искрено недоумение

разпери ръце Курт,

пък аз исках като на брат да

тн се оплача от селяните. Не ми викат Курт, ами по тяхному, Вълко или Вълчан. Човъркат си нивиците и не искат да ми работят. Данници на царя били, не съм им бил никакъв властел ...

Козма само въздъхна, обърна се и тръгна към вра-

тата.

13

п-пНН

... Послушайте, братяка™ ка-

вел на Тимотеи: „На богатите в то непостояНно-



да не се надигат и да се всичк0 в

то богатство, а на живия бог ™ито ни д с

изобилие за «' асладада ^Гщедри и общителни като

" ЖИВ°Т' " Да ^^"^вото не е зло, ако добре се

^^ГГякой, като бяга от немотията, отива в мана­стир или като не може да се грижи за ДеД^, ^ ^ от тях, той вече там не търси ™ „0-отива за да послугува и бога а защото у;, чива и да угажда на ^«'^^кто речеапосто-вярата си и е по-лош от сзи Защото осиро-

-Тите См7деГГо мр^Г ^кГзЦ7Гсъз-

7де б^а Г.^Г^ ^ """" голямо страдание и всякаква беда? спроти,

Ако ни е заповядано да храним ^жд г ^ колко повече не трябва своите^дамор Де ще приеме нас: конте- живеем точно п -ще ш

ните ризи няма да ни спасят, ни^ _ б Затова, погубят, когато вършим кшто е угодно ^ и

аК0 СГ"е;™ Осветите книги й като молитви — като прочиташ си бе.

вършиш, кое™ се .аповядв в тях. д*о ^ пре_ ден, е ръцете ъи като си изк й отбягваш хранвай и себе си, и .^и* бога и за това,

кражбата и всяко. зло. .°*а™Аар* н понеЖе поради 7то ще «^^Ж за невшноата бедността си ти си «^отруд Комуто е дадено

си пред бога, отколкото богатите. *о У много и много ще се иска от него ^р пове.

й ^Гк 6яГиаке Г^«вях я яе ме посетихте"... ут к крачеше, му бяха

^5ГЗЖ.™ - " ™""»а "ожеше да

111,11111ИИ1111111111И



п^пИН я сега имаше и месечина, един светъл сърп, Ж с~е люлеешеМзакачен на тъмен облак в като че всеки миг щеше да падне върху нечия глава.

И епископът неволно се прилепваше от време на време към каменните зидове на къщите

"Тапо"» да говора. д,маге го увличаха, често

пастир в столнината. : тт Сега той отговаряше на най-малкия си цбрат Цок, сега ши и в н0 във войската, ни-

К тГятп мзна че е в един манастир някъде край си. Като узна, че е и а убеждаваше го

к,™ Кпчмя ГО ПОВИКа при сеие си .у" ->

'7с"е вДрнАр» семейегвото са. пр—н му з д^

беше станало това в"3»^ "наа сеДмейството му за ::;;1сИТ„ЯХиаоа;лсТия.еСеагаСТКурт беше обърнал поглед ПМ земята, искаше от нея да изстиска злато

, —не бя^Г-те*" ~а "'"^Земята е моя! Аз ст.м господарят тук и твоя ко-

.....;;,;ГбеГас™аанШаиВл" ™»то гневно говореше „а

Адам.)



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница