Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница1/8
Дата27.04.2017
Размер1.11 Mb.
Размер1.11 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8

БОЛЕСТТА КАТО ПЪТ Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке

ПРЕДГОВОР


Тази книга е неудобна, защото лишава човека от възможността да използва болестта като алиби за нерешените си проблеми. Целта ни е да докажем, че болният не е невинна жертва на някакво природно несъвършенство, а по-скоро сам носи вина за състо­янието си. При това нямаме предвид замърсяване­то на околната среда, цивилизацията, нездравослов­ния начин на живот или други подобни „злосторни­ци", а искаме да изтъкнем метафизичния аспект на заболяването. От тази гледна точка симптомите могат да бъдат разглеждани като физически израз на психически конфликти, които, чрез своята символика, са способни „да демаскират" съответния проблем на пациента.

В първата част на тази книга са представени теоретичните предпоставки за разбирането на бо­лестта, както и една определена философия за ней­ното тълкуване.

Най-настоятелно ви препоръчваме да прочетете внимателно и задълбочено, ако трябва и многократно, първата част, преди да пристъпите към втора­та. Тази книга би могла да се определи като продължение или обяснение на „Съдбата като шанс", въпреки че сме се постарали да й придадем цялост и за­вършеност. Все пак смятаме, че „Съдбата като шанс" е добра предпоставка, или допълнение, особе­но ако теоретичната част на „Болестта като път" ви затруднява.

Във втората част са описани най-честите болес­тни симптоми с тяхното символично значение, раз­тълкуваш като изразни форми на психически проб­леми. В края на книгата има списък на отделните симптоми, който позволява, при нужда, да се направи бърза справка. Все пак, основното ни намерение е чрез нашите тълкувания да внушим на читателя нов зрителен ъгъл, който да му даде възможност сам да разпознава, открива и тълкува значението на симптомите.

Същевременно сме използвали темата за болестта като актуален повод да се спрем на многоброй­ните светогледни и езотерични теми, чиято валид­ност надхвърля по-тесните рамки на болестта. Тази книга не е трудна, но не е и така проста или банална, както би се сторило на онези, които не разбират концепцията ни. Книгата не е „научна", за­щото е лишена от предпазливостта на „научното изложение". Тя е написана за хора, които са гото­ви да поемат определен път, вместо да седят от­страни и да си убиват времето, жонглирайки с неангажиращи празни фрази. Хората, чиято цел е просветлението, нямат време за наука - те се нуждаят от знания. Тази книга ще срещне силна съпротива, но ние се надяваме, че тя ще достигне до онези чи­татели (много или малко на брой), които ще поже­лаят да я използват като помагало в своя път. Единствено за тях сме я написали!

От авторите


Първа част

Теоретични предпоставки за разбирането на болестта и лечението
1.

Болест и симптоми

Човешкият разум не може да обхване истинските наставления. Но ако се съмнявате и не разбирате, готов съм да разговарям с вас.

Йока Дайши “Шодоха”

ЖИВЕЕМ ВЪВ ВРЕМЕ, когато модерната меди­цина непрекъснато представя пред удивения лаик нови и нови свидетелства за своите възможности и способности, граничещи с чудото. И заед­но с това, все по-силно извисяват глас онези, които изразяват принципното си недоверие към тази мо­дерна, едва ли не вездесъща медицина. Все по-голям става и броят на хората, проявяващи повече дове­рие както към някои древни, така и към съвремен­ните методи на природолечението или хомеопатията, отколкото към методите на високонаучната академична медицина.

Съществуват най-различни поводи за критика -странични ефекти, изместване на симптомите, липса на хуманност, прекомерни разходи и много други. Но значително по-интересно е възникването на самата критика - защото преди да се осмисли рационално, тя сякаш извира от едно смътно чув­ство, че нещо не е наред, че избраният път вече не води към желаната цел, въпреки или, може би, тъкмо заради неотклонното му и безапелационно осъ­ществяване. Подобно неудовлетворение от медици­ната изпитват мнозина, включително и редица мла­ди лекари. Но тяхната солидарност изчезва много бързо, когато започват конкретно да се търсят нови, алтернативни решения. За едни разковничето е социализирането на медицината, за други - замес­тването на медикаментите на химична основа с лекарствени средства, които имат естествен и рас­тителен произход. Докато едни виждат решаване­то на всички проблеми в изследването на земните лъчения, други се кълнат в хомеопатията. Иглотерапевти и изследователи на болестните огнища настояват да се отрони вниманието на медицина­та от морфологичната и да се насочи към енерге­тичната същност на процесите, протичащи в човешкото тяло.

Ако се обобщят всички нетрадиционни методи и търсения, може да се говори за холистична медици­на, което ясно изразява стремежа, наред с една откритост на многообразието от методи, преди всичко да не се изпуска от поглед целият човек като единство от тяло и душа. А междувременно стана очевидно почти за всеки, че академичната медицина е изпуснала от поглед човека. Високата специализа­ция и анализът, като основни концепции на изследователската дейност, неизбежно забравят за це­лостта, проучвайки все по-прецизно и по-задълбоче­но детайлите.

Ако проследим доста оживения и разгорещен спор, който се води в медицината, скоро ще ни нап­рави впечатление, че той се ограничава изключително до различните методи и тяхното приложение и твърде малко засяга теорията, съответно - фило­софията на медицината. Наистина, медицината се опира до голяма степен върху конкретните и практическите действия, но зад всяко действие - съзна­телно или несъзнателно - прозира съответната фи­лософия. Провалът на модерната медицина не се дължи на липсата на възможностите за действие, а на светогледа, върху който е изградила своите действия, нерядко обвити в тайнственост и необ­мислени. Медицината се проваля заради своята философия, или по-точно заради липсата на философия. Досега действията й бяха ориентирани само към функционалността и ефективността и в края на краищата отсъствието на каквито и да било аспекти на философско тълкуване й навлече критиката, че е „безчовечна". Тази безчовечност намира външен израз в редица конкретни ситуации, но проблемът не може да се реши, стига да се предприемат под­ходящи функционални промени. Много симптоми показват, че медицината е болна. И подобно на всеки друг пациент, „пациентът Медицина" също не би могъл да се излекува чрез докторуване по домашному. Но повечето критици на академичната медици­на и защитници на алтернативните методи за ле­чение възприемат като нещо напълно естествено светогледа и целите на същата тази академична медицина и впрягат цялата си енергия изключително и само за промяна на формите (методите).

В тази книга искаме да разгледаме в нова светли­на проблема за болестта и лечението. При това в никакъв случай не се опираме на обичайните, тради­ционни и преди всичко смятани за толкова неопровержими основни ценности в тази област. Подобна позиция, разбира се, прави нашето начинание труд­но и опасно, защото не можем да не засегнем безпощадно и области, колективно обявени за табу. Напълно сме наясно, че по този начин правим стъпка, която - с положителност - не е следващата, ко­ято ще предприеме медицината в своето развитие. С нашите разсъждения ние прескачаме цяла пореди­ца от стъпки, които й предстоят и чието дълбоко разбиране, вероятно, ще подготви само предпоставките за осмислянето на концепцията, съдържаща се в тази книга. Ето защо, с изложението си ние не ви­зираме общото развитие на медицината, а се обръ­щаме към онези личности, чиито схващания са из­преварили това малко мудно общо развитие.

Функционалните процеси, сами по себе си не притежават определено съдържание. Дадено събитие добива смисъл едва след неговото тълкуване, което ни позволява да узнаем значението му. Например покачването на живачен стълб в стъклена тръбичка, наблюдавано изолирано, е абсолютно безсмислено. Едва когато обясним станалото като промяна на температурата, процесът придобива значение. Ако хората престанат да тълкуват събитията в заобикалящия ги свят и своята собствена съдба, тяхно­то съществуване затъва в маловажност и безсмислие. За да може да се обясни нещо, са нужни коор­динати извън онази плоскост, в чиито рамки се проявява процесът, който искаме да обясним. Събитията, произтичащи в материалния и абстрактния свят, стават обясними само тогава, когато при ин­терпретирането им се привлече една метафизична система от връзки и съотношения. Едва когато ви­димият свят на формите „стане иносказателен" (Гьоте), той се изпълва със смисъл и значение за хората. Както буквите и цифрите са формални носи­тели на една скрита зад тях идея, така и всичко ви­димо, всичко конкретно и функционално е само из­раз на дадена идея и по такъв начин - посредник към невидимото. За по-кратко можем да наречем двете области форма и съдържание. Съдържанието нами­ра израз чрез формата, затова формите също са особено важни. Писмени знаци, които не предават идеи и значение, остават за нас празни и безсмисле­ни. Дори и най-прецизният анализ на такъв знак не би могъл да промени нищо. Тази взаимовръзка също е очевидна и разбираема за всеки и в сферата на изкуството. Стойността на една картина не се из­мерва според качеството на платното и боите, ма­териалните й елементи са само носители и провод­ници на една идея, на един образ в съзнанието на твореца. Платното и боите позволяват на иначе невидимото да се превърне във видимо и представ­ляват физически израз на едно метафизично съдържание.

Тези прости примери бяха опит да се прекара мост към разбирането на тази книга, която разглежда темите за болестта и лечението тълкувателно. По такъв начин напускаме категорично и преднамерено полето на „научната медицина". Нямаме претенции за „научност", тъй като отправна­та ни точка е съвсем различна, а оттук естествено следва, че начинът ни на разсъждение в никакъв случай не се поддава на научна аргументация или критика. Нарочно излизаме от научните рамки, тъй като те се ограничават до функционалната плос­кост, като по този начин пречат на значението и смисъла да станат прозрачни. Подобен подход не е предназначен за заклетите рационалисти и материалисти, а за хората, които са готови да следват заплетената и не винаги логична пътека на човеш­кото съзнание. Полезни помощници в едно такова пътешествие през криволиците на човешката душа са образното мислене, фантазията, асоциациите, иронията, както и долавянето на езиковия подтекст. Не на последно място, нашият подход изис­ква способност да се приемат парадоксите и двойствеността, без веднага да се прибягва до унищожаване на единия от полюсите, в стремежа да се постигне яснота.

В медицината, както и в популярната реч, се го­вори за различни болести. Тази езикова немарливост недвусмислено показва широко разпространеното недоразумение, което се крие зад понятието бо­лест. Болест е дума, която всъщност може да се използва само в единствено число, множественото число - болести - е също толкова безсмислено, кол­кото и множественото число на понятието здраве - здравета. Болест и здраве са понятия в единствено число, тъй като се отнасят за форма, изразява­ща състояние на човека, а не - както е общоприе­то - за органи или части на тялото. Тялото нико­га не е болно или здраво, защото то е само провод­ник на информацията, изпращана от съзнанието. Тя­лото не върши нищо от само себе си, в това всеки може да се убеди, наблюдавайки един труп. Тялото на живия човек дължи своите функции тъкмо на онези две нематериални „инстанции", които обикновено наричаме съзнание (душа) и живот (дух). Съз­нанието представлява информацията, изразяваща се и придобиваща видим израз чрез тялото. Съзнание­то се отнася към тялото така, както една радио­програма към приемника. Тъй като съзнанието пред­ставлява нематериално, самостоятелно качество, естествено, то нито е продукт на тялото, нито зависи от неговото съществуване.

Каквото и да се случва в тялото на едно живо същество, то е израз на съответната информация, респективно кондензация на съответния образ. (На гръцки „образ" се означава с еidolon, което отгова­ря също и на понятието за „идея".) Когато пулсът и сърцето следват определен ритъм, телесната температура остава постоянна, жлезите отделят хормони или се образуват антигени. Обяснението на тези функции не се корени в самата материя -всички те зависят от съответната информация, чийто първоизточник е съзнанието. Когато различ­ните телесни функции се синхронизират по опреде­лен начин, получава се модел, който възприемаме като хармоничен и поради това го наричаме здраве. Дерайлира ли дадена функция, тя застрашава малко или много цялата хармония и тогава говорим за бо­лест.

Следователно болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред (по-нататък ще видим, че разгледана от друг ъгъл, болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие). Но нарушаването на хармонията се извършва в съзнанието на равнището на информацията и се проявя­ва изключително само в тялото. Така тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съз­нанието и с това - на всички процеси и промени, ко­ито протичат в него. Както целият материален свят е само сцена, на която играта на първообра­зите се облича във форма и по този начин става иносказателна, аналогично и материалното тяло е сцената, където образите от съзнанието си пробиват път и се изявяват. Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом. (При представянето на една трагедия не сцената е трагична, а пиесата!)

Има множество симптоми, но всички те са израз все на едно и също събитие, което наричаме болест и което винаги се разиграва в съзнанието на чове­ка. Така както тялото не може да живее без съзна­ние, не може и „да се разболее" без съзнание. Тук вече би трябвало да е станало ясно, че не приемаме оби­чайното днес разделение на болестите на соматич­ни, психосоматични, физически и душевни. Подобна концепция по-скоро пречи, отколкото улеснява раз­бирането на болестта.

Нашият начин на разсъждение се вмества, общо взето, в психосоматичния модел, но с тази разлика, че използваме това гледище за всички симптоми и не допускаме изключения. В най-добрия случай, разг­раничението „соматично"/„психично" може да се отнесе към онази плоскост, на която се проявява даден симптом, но е безполезно при локализирането на болестта.

Допотопното понятие за душевните заболявания е напълно заблуждаващо, тъй като духът никога не може да заболее - при тази група по-скоро става въпрос изключително за симптоми, които се проявяват на психично равнище, следователно - в съзна­нието на човека.

И така, тук ще се опитаме да нарисуваме цялос­тна картина на болестта, която включва разграни­чението „соматично"/„психично" само на доминира­щата изразна плоскост на симптома.

С понятийното разграничаване между болест (на равнище съзнание) и симптом (телесно равни-ще) нашите разсъждения върху болестта неизбежно се отклоняват от познатия анализ на телесни­те процеси и се насочват към едно необичайно и несвойствено за наши дни схващане за психичното равнище. Действията ни могат да се сравнят с действията на критик, който не се опитва да направи по-добра една лоша театрална постановка чрез анализ или с подмяна на декора, на реквизита и на актьорите, а се заема направо със сама­та пиеса.

Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досе­гашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под Въпрос обичайния ра­вен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усе­щаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (сму­щението) да изчезне. Човекът не иска да бъде сму­щаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.

Още от времето на Хипократ академичната ме­дицина се опитва да внуши на болния, че симпто­мът е повече или по-малко случайно събитие, причи­ната за което трябва да се търси във функционалните процеси и именно тях тя се старае да проучи основно. Академичната медицина грижливо избягва да тълкува симптома и по този начин омаловажава както самия симптом, така и болестта. Така обаче сигналът губи своята същинска функция и симпто­мите се превръщат в сигнали без значение.

Нека използваме за пояснение едно сравнение. Един автомобил е снабден с различни контролни лампи на арматурното си табло, които светват само тогава, когато някаква важна функция на ко­лата престава да се изпълнява правилно. Светне ли по време на пътуване една такава лампичка, ние, ес­тествено, не се радваме особено. Чувстваме се при­нудени от сигнала да преустановим движението. Въпреки разбираемото ни безпокойство, би било глупаво обаче да се сърдим на лампичката, в края на краищата тя ни информира за някакъв процес, кой­то иначе изобщо не бихме осъзнали толкова бързо, тъй като е в „невидима" за нас област. И ето че светването на лампичката ни служи като подтик да потърсим автомеханик, с цел, след неговата на­меса, лампичката да изгасне и да можем спокойно да продължим пътуването си. Но бихме се разсърдили ужасно, ако механикът осъществи тази цел, като само отбие Крушката на лампичката. Наистина, тогава тя ще престане да свети - това, което всъщност сме искали - но пътят, довел до този ре­зултат, е прекалено формален и повърхностен. Ние смятаме, че би било по-разумно да направим свете­нето на лампичката излишно, отколкото да й поп­речим да свети. Затова обаче е нужно вниманието ни да се отклони от самата лампичка и да се насо­чи към скритите зад нея проблеми и области, за да се изясни какво в действителност не е наред. Та нали като светва, лампичката само иска да ни упъ­ти и да ни накара да се усъмним.

Това, което в горния пример бе контролната лампичка, в нашия случай е симптомът. Това, което се проявява в тялото ни като симптом, е видимият израз на един невидим процес и чрез сигналната си функция той цели да прекъсне досегашния ни път, да ни обърне внимание, че нещо не е в ред, да ни накара да се замислим. И в този случай би било глупаво да се сърдим на симптома, абсурдно е да искаме „да го изключим", като направим проявяването му невъзможно. Симптомът не бива да се възпрепятст­ва, а трябва да се направи излишен. Но за тази цел и тук е необходимо да отклоним погледа си от сим­птома и да вникнем по-дълбоко, ако искаме да се на­учим да разбираме какво сигнализира той.

Проблемът на академичната медицина се състои именно в неспособността й да предприеме тази стъпка - тя е прекалено заслепена от симптомите. Затова и поставя знак на равенство между симпто­ма и болестта, т. е. не може да раздели формата от съдържанието. Така например, с много средства и технически умения се лекуват органите, но никога човекът, който е болен. Преследва се целта някой ден да бъде предотвратено проявяването на всички симптоми, без да се анализират възможностите и смисълът на тази концепция. Учудващо е колко малко е в състояние действителността да отрезви това еуфорично гонене на целта. В края на краищата, след възникването на т. нар. модерна, научна медицина, броят на болните не е намалял и с една частица от процента. От край време е имало приблизително еднакъв брой болни - само симп­томите са се променили. Статистиките се опит­ват „да замажат" този отрезвяващ факт, като об­хващат само определени групи симптоми. Обявява се гордо победата над инфекциозните заболявания, например, без същевременно да се спомене кои сим­птоми са се увеличили в този период по значение и честота.

Едно наблюдение става непреднамерено едва ко­гато вместо симптомите разглежда „заболявания­та сами по себе си", а те досега не са намалели и със сигурност няма да намалеят и за в бъдеще. Бо­лестта е толкова дълбоко вкоренена в човешкото битие, колкото и смъртта, и не може да се изличи с няколко безобидни функционални трика. Ако бо­лестта и смъртта се схващаха с цялото им величие и достойнство, на този фон щеше да стане ясно колко са смешни хибридните ни усилия да ги по­бедим със собствени сили. Човек би могъл, разбира се, да се предпази от подобно разбиване на илюзии­те, като сведе болестта и смъртта до прости функции, за да може да продължи да вярва в собственото си могъщество и превъзходство.

Нека обобщим още веднъж: болестта е състоя­ние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вът­решно равновесие се проявява в тялото като симп­том. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва до­сегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва. „Как­во ви липсва?" - питали някога пациентите, но те отговаряли винаги, сочейки това, което имат: „Имам болки". Днес лекарите питат: „Какво ви има?" При по-внимателно вглеждане, тези два про­тивоположни въпроса: „Какво ви липсва?" и „Какво ви има?" разкриват много неща. И двата се отна­сят за болен човек. На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му - ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен. Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно със­тояние се проявява в тялото като симптом, кой­то човек има. Значи това, което човек има, е свидетелство, че нещо липсва. Липсва осъзнаване, зато­ва е налице и симптомът.

Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чи­ето побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, кой­то ни помага да се грижим за собственото си раз­витие и осъзнаване, но който може да прояви голя­ма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.

Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел - но това предполага да разби­раме езика на симптомите. Задачата на тази книга е да ни помогне да го научим отново. Казваме да го научим отново, тъй като този език съществува от край време и не е измислен сега просто трябва да бъде преоткрит. Целият ни език е психосоматичен, което ще рече, че признава взаимовръзките между тялото и душата. Научим ли се отново да се вслуш­ваме в тази двойственост на нашия език, много ско­ро ще чуем симптомите да ни говорят и ще успеем да ги разберем. Нашите симптоми имат да ни каз­ват много повече и по-важни неща от хората, с ко­ито общуваме. Те са наши по-интимни партньори, принадлежат ни изцяло и са единствените, които наистина ни познават.

По такъв начин стигаме до необходимостта от един вид честност и откровеност, които не вина­ги се понасят лесно. Най-добрият ни приятел нико­га не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите. Следовател­но, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез прос­тото не-слушане и не-разбиране симптомите не из­чезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях. Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнание­то си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.

Тук се крие разликата между това да надвиеш бо­лестта и да трансмутираш (да преобразуваш) бо­лестта. Изцелението настъпва изключително всле­дствие на трансмутация на болестта и никога чрез победа над синдрома, тъй като това предполага, че човекът е станал по-здрав, т. е. по-цял, по-съвършен. (Недопустимото по принцип степенуване на дума­та цял тук означава нещо Като да се доближиш към целостта. Думата здрав също не позволява степе­нуване.) Изцелението винаги означава доближаване до здравето, до онази цялост на съзнанието, която се нарича и просветление. Изцелението се осъществява чрез присъединяване на липсващото и следова­телно е невъзможно да се постигне без разширява­не на съзнанието. Болестта и изцелението са двойка понятия, които се отнасят само до съзнанието и са неприложими към тялото - едно тяло не може да бъде нито здраво, нито болно. В него могат да се отразяват само съответните състояния на съз­нанието.

Дори ако разгледаме само по този пункт, ще про­личи, че академичната медицина подлежи на евенту­ална критика. В нея се говори за изцеление, без да се отделя внимание на онази плоскост, на която изце­лението е единствено възможно. Нашето намере­ние не е да критикуваме действията на медицина­та, стига с тях тя да не предявява претенции за лекуване. Действията на медицината се свеждат до чисто функционални мерки, които, сами по себе си, не са нито добри, нито лоши, а само възможна на­меса на материално равнище. На това равнище в някои случаи медицината е постигнала учудващо за­доволителни резултати - да се отричат тотално нейните методи е стъпка, която, в най-добрия случай, човек може да приложи по отношение на себе си, но никога за някой друг. С това е свързан проб­лемът доколко човек е склонен да се опита да про­мени света чрез функционални мерки или е разобли­чил за себе си подобен подход като илюзия. Който е прозрял играта, няма нужда да участва повече в нея (срещу което обаче няма и възражения!), но това не му дава право, само защото на него самия тя вече не му е необходима, да повлича и другите със себе си. В края на краищата и преодоляването на една илюзия води напред!

Следователно, това, което правим, няма толкова голямо значение, колкото съзнанието за него. Който е успял да схване гледната ни точка дотук, на това място ще забележи, че критиката ни се отнася както за академичната, така и за природна­та медицина, защото последната също се опитва да постигне „изцеление" чрез функционални мерки, да предотврати болестта и апелира към здравословен живот. Нейната философия е същата като тази на академичната медицина, само методите й са малко по-малко отровни и по-естествени. (Изключение пра­ви хомеопатията, която не принадлежи нито към академичната, нито към природната медицина.)

Пътят на човека е път, водещ от неволята към добруването, от болестта към изцелението и към просветлението. Болестта не е пречка, изникнала по погрешка на пътя и поради това неприятна. Бо­лестта е самият път, по който човек върви към здравето си. Колкото по-съзнателно гледаме на този път, толкова по-надеждно ще може той да из­пълни целта си. Намерението ни не е да се пребо­рим с болестта, а да се възползваме от нея, но за да го направим, трябва да започнем по-отдалече.



2.

Полярност и единство

Исус им каза:

Когато създадете от двете едно и когато уподобите вътрешната страна на външната и външната на вътрешната, а горната страна на долната, и когато съедините мъжа и жената в едно, за да не бъде мъжът повече мъж, а жената – жена, когато направите очи на мястото на едно око и ръка на мястото на ръката и крак на мястото на крака и образ на мястото на образа – тогава ще влезете в царството Божие.


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница