Ценност и субективен смисъл в икономическия живот: теоретичният пробив на карл менгер



страница1/2
Дата18.11.2017
Размер361.89 Kb.
Размер361.89 Kb.
  1   2


ЦЕННОСТ И СУБЕКТИВЕН СМИСЪЛ В ИКОНОМИЧЕСКИЯ ЖИВОТ: ТЕОРЕТИЧНИЯТ ПРОБИВ НА КАРЛ МЕНГЕР

Д-р Кольо Коев1



  1. Икономическият анализ в контекста на социалнонаучното познание.

В историята на социологическите идеи е добре известно влиянието на природните науки (особено на биологията и на физиката) върху изграждането на социологически понятия, особено по времето на първия позитивизъм (вж. Фотев 1982). Нещо повече, самото развитие на социологическите теории основателно се разглежда като борба срещу безкритично заемане на образци от естествените науки. Но пък далеч не толкова добре са проучени много по-естествените взаимодействия именно със “съседските” дисциплини. Разбира се, като всички съседски взаимоотношения и тези в науката често пъти водят до “нахлуване” в “чужди” пространства или до неправомерно, от по-късна гледна точка, разширяване на “собствената” територия2. Което пък провокира един криво разбран “ведомствено-научен патриотизъм” и ревниво укрепване на границите. Проследяването на такава историческа линия обаче би позволило да се види каква роля действително е изиграл и какъв потенциал крие диалогът между различните социални науки за развитието на всяка от тях. А това е толкова по-важно, като се има предвид тъжното обстоятелство, че днес социалните учени от различни области не показват особена склонност към диалог, независимо от постоянно преоткриваната необходимост да се провеждат междудисциплинарни изследвания.3

Позицията на икономиката в това отношение е наистина уникална.4 Вече обсъдихме функцията на автономизиралата се икономическа реалност във Веберовото творчество за аналитично открояване на гледна точка към всекидневния живот. Но системата от икономически категории като теоретична нагласа към икономическата реалност може да има също толкова съществено социологическо значение, ако насочим интереса си към генезиса и към социалното битие на тези категории.

Не случайно Вебер започва обсъждането на идеалните типове със “синтезите”, извършвани в “абстрактната икономическа теория”. За него тези понятия са далеч от това да бъдат просто описание на действителността, но също толкова малко те представляват система от формални пропозиции (изразяващи “истинската реалност”) от типа на конструктите, с които си служи естественонаучното познание. Той е склонен да ги разглежда като идеални типове par exellence, обвързани с познатата ни “антропоцентрична” гледна точка. Като средства за рационално тълкуване, те “разкриват не ‘действително действие’, а ‘обективно възможни’ взаимовръзки.” (Weber 1968: 130). Зад израза “абстрактна икономическа теория” се крие т.нар. Австрийска школа в икономическата наука и най-вече приносът на нейния лидер през 80-те и 90-те години на XIX в. - Карл Менгер. С неговото име се свързва най-вече “коперниканският обрат” (Шумпетер) в теорията за стойността, отворил пътя за развитието на “неокласическото” икономическо мислене.

Тук идеите на Карл Менгер ще ни занимават не толкова с оглед на по-сетнешното развитие на икономиката или с оглед на решаване на собствено икономически проблеми, колкото във връзка с разгръщането на “разбиращата” социология на Вебер, върху която той оказва несъмнено, но рядко поставяно на дискусия влияние.5

Преди да очертая теоретичната рамка на Менгеровото схващане ще коментирам накратко една класификация на Карл Полани на различни исторически типове икономически анализ, която по любопитен начин констатира връзката Менгер-Вебер. Тази класификация се опира на два пункта: 1) До каква степен съответният анализ е свързан с допускане за автономна икономическа система в обществото или пък, обратно, изразява перспектива към обществото като цяло, разглеждайки икономическите феномени като просто негов аспект; 2) До каква степен възгледите на мислителите отчитат конкретни психични мотиви на икономическите дейци?

На тази основа Полани очертава пет групи автори, които са хронологически свързани помежду си във всяка от групите:

(1) Първоначален социетален подход:

Moнтескьо (1748)

Франсоа Кене (1758)

Aдам Смит (1776)

(2) Първоначален икономистичен подход:

Tаунзенд (1786)

Maлтус (1798)

Рикардо (1817)

(3) Връщане към социеталния подход:

Кери (1837)

Лист (1841)

Maркс (1859)

(4) Връщане към икономистичния подход:

Meнгер (1871)

(5) Синтез на (3) и на (4):

Maкс Вебер (1905) (вж. Polanyi 1968:123).

Интересното във въпросната схема е, че Менгер и Вебер попадат в две различни групи, които бележат съответно връщане към икономистичния подход и синтез на социетална и икономическа перспектива. И в двата случая обаче, според мен, става дума не просто за “връщане” или за “синтез”, а за ново теоретично равнище на разгръщане на социално-научното знание. От така представената схема може да се допусне, че Веберовият синтез е специфично опосреден от теоретичния пробив на Менгер. Полани изтъква специално основанието си да свърже Менгер със строго икономически анализ: “Менгер е първият икономист, който преднамерено прави разлика между грижа за удовлетворяване на материални нужди и грижа за разпределяне на недостигащи средства. Обвързвайки теорията на избора или ‘формалната икономика’ с разпределянето на материални блага, неокласическата школа дефинира сферата на икономическата теория. Отсега нататък тя вече не е уязвима за критиката, че се основава на природни закони, като например закона на Малтус или закона за намаляващата доходност. Изгражда се обща теория на цените, а икономическият анализ придобива една липсваща му до тогава прецизност. Формулите на равновесието позволяват въвеждането на теореми на оптимума, придаващи върховенство на икономическия принцип” (Polanyi 1968:134-135). Следователно, от такава гледна точка важен принос на Менгер към икономическия анализ е открояването на нещо, което можем да наречем самореферентност на икономическия живот, като по този начин за пръв път (на базата на това “ограничение”) става възможно строгото дефиниране на икономическата теория. А доколкото икономическите отношения въвличат в едно силово поле и най-скритите ниши на социалния живот, икономическата теория се оказва първият вид социалнонаучно познание, което отваря специфичен достъп към тоталността от обществени процеси.

Заедно с това икономическата наука в Менгерова интерпретация е насочена вече не само към феномените от своята предметна област, а обръща теоретичен поглед и към самата себе си, като активно присъстваща в тази предметна област. Т.е. самореферентността на икономическия живот препраща към саморефлексивността на науката икономика. Всъщност, както ще видим, подчертавайки саморефлексивността на икономическата теория, Менгер дава възможност за по-широко “социетално”, ако използваме термина на Полани, приложение на постигнатото от него, от което се възползва Макс Вебер. Същевременно обаче, за разлика от редица свои последователи (например Лудвиг фон Мизес), Менгер не е склонен към каквото и да било универсализиране на икономическия анализ. Нещо повече, той е убеден, че “универсално” разбиране на социалните феномени е възможно само на основата на “множество от социални науки”, които биха ни предложили и многостранно схващане на тези феномени (срв. Menger 1969:66).

Изследователят на философията на Австрийската школа, Раймонд Кубеду, съвсем точно акцентира върху онази страна на Менгеровата икономика, която е релевантна на един особено чувствителен за социалнонаучното познание по това време проблем: “Менгер не пренася върху философията на социалните науки метода и целите на икономическата наука. Но той пренася върху теоретичните социални науки (включващи и икономиката) теория за човешкото действие и за възникването на социалните институции. По такъв начин революционното ядро на неговото мислене се състои в новите възможности за изследването на социални феномени, които открива неговата теория за субективната стойност (Cubbedu 1993:4).

По този начин стигаме до другия момент в класификацията на Полани - до така и останалия неразгърнат втори критерий за нейното изграждане: степента, в която авторите отчитат субективните мотиви на икономическите дейци. Тъкмо това е решаващото свързващо звено между Вебер и Менгер, което ги поставя в общия контекст на разбиращата гледна точка. Ето по тези, изявени от Полани две линии ще разгледаме някои елементи от социално-икономическата теория на Карл Менгер.


  1. Икономиката като интерпретативна наука: принципът

на човешкия избор.
Днес за съжаление, ако изобщо изследователите се връщат към Менгер, то е най-често в историко-социален контекст, като в общия случай името му се асоциира предимно с не особено плодотворната “дискусия около метода” (Methodenstreit) на политическата икономия, която се разгаря през 80-те години на миналия век между него и водещата фигура на “историческата школа” в немската икономика - Густав Шмолер. (Аргументите на двете страни в придобилия характера на истинска война спор са най-отчетливо изразени в студията на Шмолер “Към методология на науките за държавата и на социалните науки” [Schmoller 1883] и в острата реплика на Менгер “Грешките на историзма в немската икономическа наука” [Menger 1884]). Няма да се спирам на тази дискусия, която така или иначе е добре проследена в редица изследвания (що се отнася до Менгеровата позиция, тя без друго ще се очертае в анализа по-нататък)6. В центъра на нашия интерес ще бъдат двата основни труда на Менгер Untersuchungen ueber die Methode и Grundsaetze der Voilkswirtschaftslehre, защото именно в тях придобиват конкретни очертания резюмираните по-горе два аспекта на неговата теоретична нагласа. Нека най-напред да реконструираме метатеоретичните схващания на австрийския икономист.

Първото, което се набива на очи в Изследвания върху метода е въвеждането на понятието “разбиране” (Verstehen) като цел на научното познание, макар по-скоро в “есенциалистки”, отколкото във Веберов смисъл: “Ние сме опознали едно явление, когато до съзнанието ни достигне мисловното му изображение; ние разбираме същото това явление, когато сме опознали основата на неговото съществуване и на своеобразната му формираност (основата на неговото битие и на неговото битие тъкмо като такова [den Grund ihres Seins und So-Seins])” (Menger 1969:14).7 По-нататък Менгер диференцира това понятие в два аспекта (Verstaendnis der Sozialerscheinungen in doppelter Weise): историческо (разбиране на конкретните отношения, в чийто контекст са се развили конкретните феномени в своята особеност - процесите на ставане) и теоретично, което трябва да достигне до специфичната същност на конкретния феномен, разглеждайки го като “екземплификация на закономерно съществуване на феномените изобщо” (Menger 1969:15-17). Става дума за разбиране на “същности”, които са корелати на интерсубективния психичен живот и затова имат определящо значение за неговата интерпретация.8

На тази основа се гради и разграничението между исторически и теоретични науки. Към първия вид се отнасят например икономическата история и статистика, към втория - собствено политическата икономия. (Съществува и още един вид науки, които той нарича “практически”, отнасящи се до разработване на стратегии за постигане на определени цели - такива в областта на икономиката са икономическата политика и финансовото дело. Съществено за нашия анализ обаче е разграничението между първите два вида.) На историческото разбиране е отредена ролята на помощно средство за изграждане на теоретични конструкции, които единствено са в състояние да опишат гамата от възможни типове индивидуално икономическо поведение. Казано с думите на Менгер: “Теоретичното учение за икономиката (die theoretische Volkswirtschaftslehre) се занимава не с практически препоръки за икономическо действие, а с условията, при които хората разгръщат своята ориентирана към удовлетворяване на потребностите си дейност” (Menger 1969:IX). Теоретичната интерпретация при това е неизбежна, независимо как ни се представят “в действителност” стопанските феномени, изглеждайки например резултанта от отделни икономически действия. (Menger 1969:88).

Менгер специално изтъква, че теоретичните науки не са в състояние и не си поставят задачата да описват изчерпателно емпиричната действителност, нещо, което още по-малко може да се постигне по пътя на “емпиричния реализъм” (чрез натрупване на исторически описания, както предлага историческата школа). Стремежът им е да разкриват нейни “особени страни”, “качествено строги типични форми” и отношенията помежду им, които не са емпирично налични, дори само поради факта, че “отчасти съществуват в нашите идеи” ( Menger 1969:41). Това става чрез обратно отвеждане на наблюдаемите човешки феномени (Erscheinungsformen) до техните “първоначални и най-прости конститутивни фактори”, като към тях се прилага “съответстващата на природата им мяра”. Стремежът в крайна сметка е “да се изследват законите, съобразно които от споменатите най-прости елементи, разглеждани в тяхната изолация, се формират по-комплицираните феномени на човешкото съществуване” (Мenger 1969:43). Тази своя гледна точка Менгер определя като “атомизъм”, а по-късните представители на Австрийската школа идентифицират като “методологически индивидуализъм”.9 Същественото за всеки теоретичен конструкт, както става ясно от горния цитат, освен другото, е постигането на съответстващата на “природата” на феномена или, иначе казано, законосъобразната мяра. В този смисъл Менгер настоява, че теоретичните науки се стремят към постигането на “строги” (в противовес на “емпирични”) закони, които не подлежат на проверка в емпиричната практика.10

Ако представата на Менгер за теоретична политическа икономия се състоеше само в така представения скелет, то тя едва ли би представлявала особен интерес от гледна точка на Веберовото разбиране за социални науки в специфичната им отлика от природонаучното познание.11 Още повече като се има предвид чуждата на Веберовата логика аристотелианска реторика. Ако прибавим към това и архаичният за днешния читател език, можем основателно да се питаме в какво собствено се състои приносът на подобно схващане към съвременното научно познание.

Въпросът обаче е там, че въведените дотук опозиции са само пролог към ключовата идея на Менгер за наука и за тълкуване на икономическото поведение откъм неговата неедноизмерна рационалност. Оттук нататък Изследвания върху метода поставя акцент върху несигурността, погрешимостта, неинформираността, нестабилността на човешкото поведение и на човешкия избор, повдигайки въпроса за границите (но и за неочакваните възможности, отварящи се в пределите на тези граници) на икономическото научно познание. Това разбира се е и критика към абстрактния рационализъм на класическата икономика, основаващ се на постулата за еднозначно максимизиране на ползите при явно или неявно отчитане на евентуални “загуби”. Поради ключовото значение на този пункт, ще цитирам изцяло един красноречив пасаж от книгата на Менгер.

“Тук искаме да обърнем внимание на съществена празнота в горната аргументация. Въпросът не е само в това, че в икономическите си действия хората не се ръководят изключително от съзнание за собствена полза. Един друг също толкова важен момент изключва строгата законосъобразност на човешките действия изобщо и на икономическите им действия в частност, а с това и възможността за строга теория на икономическия живот. Имам предвид погрешимостта, момент, който е дори в по-голяма степен неотделим от човешкото действие, отколкото нравствеността, колективизма, чувството за справедливост от икономическия живот. Дори ако ангажираните със стопанска дейност хора се ръководеха винаги и навсякъде от съзнание за собствена полза, то произтичащият от опита факт, че в безброй случаи те грешат относно икономическия си интерес или не познават икономическата си ситуация, би трябвало въпреки всичко да изключва строгата закономерност на икономическите явления. Нашите историци са прекалено търпими към научните си опоненти. Предпоставката за строга законосъобразност на икономическите явления, а с това и за теоретична икономическа наука в един много употребяван смисъл на думата, води не само до догмата за константност на собствената полза, но и до догмата за ‘непогрешимост’ и ‘всестранна информираност’ на човека в икономическите дела” (Menger 1969:74).

Именно от такава перспектива трябва да се разглежда и връзката или по-скоро напрежението между теоретично и реалистично (основаващо се на емпирични закономерности) изследване. Показателен е примерът, който Менгер предлага. Теоретичното (или строгото) изследване би посочило, че при определени условия нарасналото търсене на дадена стока довежда до “количествено точно определимо повишаване на цените”. Тези условия включват осъзнаване на собствения икономически интерес и строго придържане към него; яснота и непогрешимост от страна на индивидите относно преследваната цел и средствата, с които те разполагат; познание за икономическата ситуация на ценообразуване, върху която те влияят със своите действия; изключване на външни, неикономически принуди върху техните решения. Реалната икономическа практика обаче и реалните цени, под влияние тъкмо на онова, което излиза извън условията на строгия закон, се развиват по повече или по-малко различна траектория.

Така от своя страна емпиричният закон диктува, че като правило (т.е. при определени, неподдаващи се на точно фиксиране обстоятелства) повишаването на търсенето на съответната стока би могло да доведе до повишаване на реалната цена. Първият закон, получен като резултат от теоретично, генетично изследване, разкриващо природата на явлението, е валиден, според Менгер, за всички епохи и социални общности, които практикуват разменна търговия. Вторият допуска изключения дори в пределите на една общност и подлежи на постоянно коригиране съобразно наблюдение на конкретните пазари (Мenger 1969:56-58).12 Строгият закон може да намери емпирично покритие в съвсем ограничен брой случаи, но не в това е неговата “практическа полезност”, а в регулативната му функция при анализа на емпиричното икономическо поведение. А то, както видяхме, се разгръща в пространството между възможното при определени условия и правилото на опита. Или, както отбелязва Хъчисън: “Акцентирайки върху това допускане за коректно знание, Менгер прави първата крачка към анализ на очакванията - основателни или осъществени, неоснователни или разочаровани - и на отношението им към равновесието и неравновесието, т.е. той се опитва да направи крачка към един вид динамичен анализ. Но постъпвайки по този начин, той признава, че неговите ‘точни’ закони имат много ограничена приложимост към конкретното икономическо поведение и към прогнозирането му. Както изглежда, Менгер експлицитно ограничава ‘точните’ закони или самата възможност за такива закони до един вид оптимизиране или до максимизиращо пресмятане” (Hutchison 1973:22-23).

В едно приложение към същата книга Менгер, резюмирайки несъизмеримостта между теоретично и практическо изследване, по експресивен и елегантен начин очертава посоката не само на веберианските, но и на поствеберианските анализи на нееднозначната рационалност на човешкото действие: “Произволът, грешката и други подобни могат да влияят и влияят фактически по такъв начин, че действащите хора обикновено извървяват различни пътища при строго зададен начален и финален пункт на техните действия. От друга страна, е несъмнено, че при горните предпоставки винаги само един път се оказва най-целесъобразен” (Menger 1969:264).13

От такава гледна точка Менгер разглежда и възникването на социални институции от рода на пари, пазари, право, държави, език. Те няма как да бъдат телеологически предпоставени в действията на индивидите, характеризиращи се, както видяхме, с неинформираност, поддаващи се на отвеждащи ги от целта влияния, подвластни на погрешни решения; нито са плод на някакво всеобщо споразумение. Социалните институции същевременно демонстрират своеобразна “естественост”, независимо че си остават “нерефлектирани резултати от историческо развитие”. Затова и задача на генетичното теоретично изследване е да търси отговор на това, което Менгер нарича “най-куриозният проблем, пред който се изправят социалните науки”: “Как става така, че служещите на общото благо (Gemeinwohl) и високозначими за постигането му институции възникват без да има насочена към основаването им обща воля (Gemeinwille)” (Menger 1969:163).14

И така Менгеровите методологически изследвания очертават образа на една наука, която е призвана не да констатира “обективни” факти, а да интерпретира, в качеството си на теория, икономическите феномени, отвеждайки обратно по генетичната линия представящото се като обективно налично до неговите елементарни конститутивни форми. Те, от своя страна, не са непосредствено дадени на емпиричното наблюдение. Много точно Фр. Хайек констатира, че така Менгер и неговите последователи се опитват “да ни демонстрират, че, тръгвайки от тези познати елементи...те могат да се комбинират само в определени типове стабилни структури, но не и в други. В този смисъл подобна теория всъщност води до подлежащи на фалшификация прогнози за вида структури, които ще възникнат” (Hayek 1973:9).

Над подобна наука обаче тегнат неизбежни ограничения, следващи от обстоятелството, че тя не е затворена в някакво пространство, индиферентно спрямо емпирични процеси, протичащи в друго, хетерогенно за нея, поле. Стандартите на рационалност, които тя откроява чрез своето теоретизиране, се оказват фактически непостижими за субективната рационалност на конкретните икономически агенти - тази рационалност винаги е подвластна на смущаващи я външни влияния или се определя от недостатъчна информация за цялостната ситуация. По този начин защитаваният от Менгер стил на научно теоретизиране безусловно взема под внимание специфичния “етически” елемент на икономическото поведение, но дисквалифицира заемането на етически натоварена гледна точка като възможна теоретична позиция.15 Може да се каже, че Менгеровата представа за наука се отклонява съществено от все още влиятелния и по това време просветителски образец. Наистина, свобода на волята и рационално поведение са непосредствено свързани помежду си феномени, преди всичко защото и в двата случая става дума за скъсване с природната предопределеност на действието и за действие собствено в пределите на “социалното”. За Менгер обаче свобода на волята (и следващото от нея рационално поведение) означава не просто правилна “публична употреба на разума”, а и в един много съществен смисъл неизбежна свобода да се греши.
3. Теорията за субективната стойност или динамизирането на “света на богатството”.

Така схващаната наука означава пренасочване на интереса от анонимните и приемани за даденост надличностни структури - непроизволен резултат във времето от множество индивидуални актове - към пораждането на тези структури чрез самобалансиране на потоците от субективни действия. Възниква следователно въпросът: кой е ключовият елемент, позволяващ този баланс и същевременно даващ възможност на “разбиращия” метод да влезе в действие? Революционният за тогавашната икономическа наука отговор на Менгер е: приписващата ценности дейност на Аза.

Немското понятие Wert може да се преведе като “стойност” и като “ценност”. И макар етимологически това да е едно и също, българският език прави разлика между двете, доколкото представата за ценност включва и субективния акт на полагането й, а в понятието “стойност” се утаява по-скоро придобил самостоятелност като “обективно” ценен, или ценен сам по себе си, феномен. Впрочем чрез така установилата се в българския език разлика може косвено да се изрази поврата в икономическия анализ, който Австрийската школа осъществява със своята “теория за субективната стойност” (“Theorie des subjektiven Wertes”).16

Последователите на Менгер са единодушни в оценката си за значението на споменатото учение. Фридрих Хайек дори търси по-широко измерение на тази перспектива, като заявява, че всеки значителен напредък в икономическата теория през последното столетие е резултат от последователно прилагане на субективизма. (Вж. Hayek 1955:31). А Лудвиг Лахман определя по следния недвусмислен начин революционната стъпка на Менгер: “Сега обаче, с въвеждането на субективната теория за стойността, потребителят вече не може да бъде пренебрегван. В края на краищата тъкмо той приписва ценност на предметите. Внезапно бившият аутсайдър се придвижва в центъра на сцената. И също така неочаквано бившата наука за богатството се превръща в каталактика, наука за пазарите, в която потребителят заема привилегировано място” (Lachmann 1994:244-245).17

Но не само последователите на Менгер си дават сметка за теоретичните потенциали на учението му. Догматичният марксизъм от началото на века (а и по-късно) е, разбира се, враждебно настроен към преоценката на “фундаменталните истини”, на които се покои трудовата теория за стойността. В края на 60-те години на XX в. обаче тъкмо един марксист, французинът Морис Годелие, резюмира приноса на “теорията за пределната полезност” към икономическия анализ в три изключително важни и за настоящото изследване пункта: “Струва ми се, че... можем да запишем позитивни резултати в сметката на теория за пределната полезност на три основания: а) защото тя произтича от всекидневните понятия на обичайната практика и ги систематизира; б) защото особено грижливо третира ситуациите на пределна полезност, в които се оказват производители и потребители и по този начин успява да обоснове прилагането на маржинално пресмятане и легитимността на собствените си понятия; в) защото тя - чрез идеята си за пределните доходи от факторите за производство - принципно изключва конститутивната за структурата на капитализма хипотеза за експлоатацията на труда от капитала; именно по този начин теорията за пределната полезност изгражда обща теоретична рамка, която е в състояние да поеме и да систематизира наново идеологическите съдържания на текущите икономически понятия, т.е. позволява ‘преживяваната като несъмнена’ всекидневна икономическа практика да бъде легитимирана и изразена под формата на научна истина” (Godelier 1972:42). Да удържим в съзнанието си повтарящият се мотив в горния цитат: несъмнен принос на “теория за пределната полезност” е способността й да изгради концептуален апарат, който именно като теоретична структура успява да схване всекидневното качество на икономическата практика. По-късно (в контекста на Веберовия анализ на категориите на теория за пределната полезност) ще видим колко проницателно е това изказване на Годелие. Сега ще се спрем на съставящите тази структура елементи.

Това, което прави преди всичко Менгер, е, че превръща човека с неговите разнообразни потребности и със способността му да приписва ценност на нещата около себе си в изходна точка на икономическото наблюдение. Затова основното понятие, с което работи неговата теория е “благо” (Gut) - проблемът за “стоката” (Ware) се появява доста по-късно в анализа му. Предмети на икономическата дейност за индивида, т.е. блага, са нещата, които са в недостиг спрямо потребностите му - на всички останали той не придава ценност в икономически смисъл. Подобна гледна точка позволява да се обвържат заедно два важни елемента - материалните блага и ориентираните към тях “полезни човешки действия” (съответно въздържането от действие) (Menger 1968:7). (Тук съвсем мимоходом ще отбележа родството на тази Менгерова дефиниция с понятието за социално действие при Вебер (вж. Weber 1985:11). И в двата случая общият момент е така да се каже приписващата дейност на Аза).

“От досегашното ни изложение... следва, че човекът с неговите потребности и с неговата власт над средствата за удовлетворяването им е начална и крайна точка на всяко човешко стопанство. Човекът изпитва най-вече потребности за блага от първи ред и превръща онези, които има на разположение - но са по-малко от необходимите за покриване на нуждата - в предмети на стопанската си дейност, в икономически блага. Той не намира практическо основание да включи останалите неща в кръга на тази своя дейност” (Menger 1968:69-70). В съответствие с това и икономическата “ценност” на съответното благо лежи не в самото него, а в отношението на благата към човешките потребности. Поради което, както отбелязва Менгер, с промяната на отношението изплува или се губи ценност. Не е трудно от тук да се направи умозаключението: “неикономическите блага...не само...нямат разменна стойност, а и изобщо нямат никаква стойност, а следователно те нямат и потребителна стойност” (Menger 1968:83). Извеждайки на преден план оценяващата способност на индивида, тази гледна точка се отказва да схваща стойността както като нещо изначално присъщо на благата, така и като някаква самостоятелна неизменна величина. Тя се оказва отсъждане за ценност. При което “стойността (Werth)...не само по своята същност, но и съобразно мярата си, има винаги субективен характер. Благата имат “ценност” (Werth) винаги за определени субекти на стопанска дейност, но и за такива субекти те имат само определена ценност” (Menger 1968:119). Тук му е мястото да разгледаме в по-широк контекст един дискутиран вече ключов проблем.

Определяйки благата в горния смисъл, Менгер се стреми да опише не само света на предметите за непосредствена консумация откъм ценността им за индивидите, но и тоталността от икономически отношения. Ако не беше така, теорията му щеше да има твърде ограничено значение. Но доколкото нас ни интересува общата идея, а не детайлите на теорията, няма да се спирам на значително по-усложнения анализ след въвеждането на машини за производство на блага, фабрики, търговска мрежа и т.н. Австрийският икономист, разбира се, отделя значително внимание на тези въпроси например в глава 4 “Теория за размяната” и в гл. 6 “Теория за стоките”. И все пак един аспект на прехода към такъв анализ (вж. Menger 1968:21-36) е важен и от гледна точка на общата идея. Още в началото на Grundsaetze се прави разграничение между годните за пряко потребление предмети (“предмети от първи ред”) и благата от “втори”, “трети” и “четвърти” ред, които прогресивно се отдалечават от функцията да служат за непосредствено удовлетворяване на потребности. (Ако например хлябът може да бъде веднага консумиран, то например брашното или горивните материали само опосредствано допринасят за удовлетворяване на нуждите. В още по-голяма степен това важи за следващите редове, към които се отнасят, да речем, пшеницата или мелницата - трети ред; нивата за добиване на пшеница - четвърти и т.н.). Това разграничение обаче няма нищо общо с класическото разделение между “средства за потребление”, “средства на труда” и “средства за производство”. Защото приписващата ценност дейност на индивида обединява аналитично разчленените редове в една група. “Ценността [във всеки момент българският език се колебае дали да използва “ценност” или “стойност! - К.К.] на производителните блага се определя от стойността на завършените продукти, а стойността на завършените продукти се основава на ценностното отсъждане на потребителя. Класическата последователност: трудови усилия-разходи за производство-стойност на завършения продукт е обърната с главата надолу” (Kauder 1965:88). И тук се натъкваме отново на проблема за грешката и за липсата на информация в съчетание с фактора “време”. Колкото повече “редове” са намесени във веригата, толкова повече върху способността на индивида да оцени благото от по-нисък ред влияе евентуалното “незнание”, толкова по-голяма е вероятността от грешка, толкова в по-висока степен необходимостта от “повече време” за отсъждане внася несигурност в процеса на икономическо действие. Или, ако модифицираме един обрат на Шютц от неговата феноменология на всекидневното действие, комбинацията от неинформираност и отлагане във времето на финалното отсъждане е “онтологически преддадена” на самото действие (срв. Шютц 1998:216). Пак в този смисъл ориентацията на икономическото действие към бъдещето предопределя съществено качеството на неговата рационалност, която очевидно няма как да се характеризира с автоматизма на отношението цел-средство.18

Така “светът на богатството”, постоянната тема на класическата политикономия, придобива непознат дотогава динамизъм, който е в непоколебима зависимост от преживяващата дейност на Аза. Сега вече става възможно “благата” (съответно стоките) да не се схващат като родови категории, а всяко благо се разпада на “кванти” в зависимост от разпределението му според преценката и потребността на индивида, като ценностната редица е винаги низходяща.19

Едва ли е случайно, че в този контекст Менгер използва едно гранично за правото и за икономиката понятие, Vermoegen, чрез което той преформулира идеята за “собственост” (Gueterbesitz) и за “притежание”. То няма точен еквивалент на български език поради обемността и пластичността си. (Впрочем Вебер също въвежда по подобен начин понятието Vermoegen в “Основни понятия за стопанско действие”. Срв. Weber 1985:46). Чрез Vermoegen Менгер обвързва полагане на ценности с техния обективен корелат - икономическите блага. Така понятието включва едновременно редицата от икономически блага (характеризирани винаги чрез дефицит) в обсега на действие на индивида и способността му да се ползва от тях (оценени като значими от гледна точка на потребностите му и в този смисъл verfuegbar - “прилежащи в обсега”). Ще преведем това понятие приблизително като “способност за разполагане”. “Способността за разполагане (das Vermoegen) може да се определи като ‘тоталността от блага, прилежащи в обсега (verfuegbar) на извършващия стопанско действие индивид, чието количество е по-малко от изпитваната към тях нужда’. В едно общество, в което е налице надвишаващо нуждите му количество блага, не би имало нито икономически блага, нито ‘способност за разполагане’“ (Menger 1968:71-72). Така че Vermoegen е по-скоро “мяра” за полезност, динамично съотнасяне между ценни предмети за ползване и степен на удовлетворяване на потребностите, отколкото статична съвкупност от материални блага. Менгер му приписва функцията на еталон за сравняване на възможностите за удовлетворяване на потребностите между различните икономически дейци.

В крайна сметка “обективно налични са само физическите неща (die Dinge), съответно техни количества, а стойността им (ihr Werth) е нещо принципно различно - а именно формирана от въвлечените в стопанско действие индивиди оценка (ein Urtheil) относно значението, което има разполагането с тези неща, за поддържането на техния живот, съответно за благосъстоянието им. Тъкмо обективирането на изцяло субективната по характера си стойност на благата обаче е допринесла съществено за бъркотията във фундамента на нашата наука” (Menger 1968:86).

От представеното до тук можем да направим един изключително важен извод, който струва ми се отваря перспектива за Веберовите анализи на модерното всекидневие. С този извод, разбира се, не може да бъде ангажиран Карл Менгер, доколкото става дума за ретроспективна рефлексия през призмата на целия следващ опит в сферата на социалнонаучното познание. И все пак, както ми се струва, основанията да бъде той направен се съдържат в самата Менгерова гледна точка към социалния свят.

Пренасочването на теоретичния поглед от “угасналите” вещни структури на икономическия живот към оценяващите действия на индивида като потребител води до един на пръв поглед парадоксален резултат: изведнъж откриваме, че икономическата реалност, в която пребивава индивидът не е монолитно цяло, а като че ли се разпада на два свята. От една страна - строго закономерният, едва ли не математически дефинируем, свят на теоретичната рационалност (непостижим в тоталността си за практическата дейност на икономическия агент) и от друга - светът на практическата рационалност, с цялата му динамика и склонност постоянно да променя стойностите си. Икономическата теория, по начина, по който я развива Менгер, не обитава единствено първия свят, а непрестанно се движи по границата между двата, търсейки достъп до втория. Тази възможност тя получава благодарение на интерпретиращата способност на икономическия деец, която е същата онази позната ни вече негова способност да приписва ценности. Следователно интерпретативната дейност не е пасивно констатиране на конфигурации от материални блага, а, собствено казано, пораждане и преобразуване на конфигурации: преконфигуриране.20 По този начин индивидът като потребител влияе съществено върху принципите на структуриране на материалния свят на благата. Тъкмо върху тази “конструктивна” функция на оценъчните действия се съсредоточава “разбиращата” икономика на Менгер.

Тук има обаче и втори важен аспект. Освен че влияе върху структурирането на света на материалните блага, в процеса на удовлетворяване на потребностите си индивидът непрестанно разкрива свои незадоволени потребности и дори формира нови. С това се открива шанс за опосредствано въздействие на въплътената във вещния свят теоретична рационалност, за възможността тя да прониква в икономическото всекидневие на индивида и да го ин-формира. Неслучайно изписвам по този начин думата “ин-формира”, наблягайки едновременно на момента на информация и на формиране. Един от ключовите елементи в Менгеровата теория на икономическото действие е “знанието” - било то и като непълно, погрешно, подвеждащо знание. Знанието като стилизиран опит, което ще рече и като десубективиран опит, опосредства субективното отношение на модерния индивид към неговата вещна среда. Именно на знанието основава той своята интрепретативна способност, то позволява тя да поражда рационални резултати, имитиращи предписанията на теоретичната рационалност. Знанието в света на практическата дейност не е само по себе си теоретично знание, но доколкото му е “родствено”, то подготвя и сетивността, телесната конституция на човека да поема в себе си телеологичните редици на овещнената теория. Тъкмо чрез въпросното ин-формиране теоретичната рационалност “набелязва” свои ниши в иначе недостъпното за нея всекидневие на индивида. Така първоначалната двустранна недостъпност се оказва преодоляна или поне принципно преодолима.

БИБЛИОГРАФИЯ:



Сподели с приятели:
  1   2


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница