Част Тора и морал Част Десетте заповеди



страница5/8
Дата16.11.2017
Размер1.46 Mb.
Размер1.46 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

Втора заповед


Ще минем и без посредници

 

Вече обсъдихме първата заповед: “Аз – Всевишният, твоя Б-г…”, която подразбира необходимост от получаване на знания за света, т.е. за това, че светът е бил създаден, че има Този, Който го е създал и че цялата вселена, всяка нейна частичка, ежесекундно получават жизнена енергия от Единия Източник - от Твореца.



Сега пред нас е  Втората заповед. Тя звучи така: “Да нямаш други богове, освен Мен. Не си прави идоли и никакви изображения за това, което се намира на небето горе, за това, което е под земята и това, което е под водата. Не им се покланяй и не им служи, защото Аз – Всевишният твоя Б-г, Съм Ревнив, и за вината на бащите, тези които Ме ненавиждат, наказвам децата им до трето и четвърто поколение и творя милост за хилядите поколения, които Ме обичат и съблюдават Моите заповеди(Шимот 20:3-6).

Сега става ясно, защо Десетте заповеди при евреите се наричат Десетте слова (асерет адиброт). Всъщност, на практика те са повече от десет. Само в едно от казаното “Да нямаш други богове…” се съдържат няколко заповеди: не вярвайте в други богове, не правете с ръцете си идоли – изображения, фигури и не им се покланяте, в каквито и да е форми – нито в традиционно приетите нито в изострено екзотични.

Това е много важна и строга заповед, която много често се повтаря в Тора. Тя е една от трите заповеди, за които е казано: умри, но не прави. (Другите две са – забраната за убийство и прелюбодеянието.)

Веднага възниква въпросът. Известно е, че Тора е дадена не само на поколението, което е изведено от Египет преди 33 столетия. Тя е дадена на всички хора, за всички времена, в това число и на нас, които живеем сега. За какво идолопоклонство може да се говори днес? За древните примитивни народи всичко е ясно. Но ние сме съвременни хора. Хората от XXI – век обикновено казват: “Ние, разбира се не сме праведници. Но да се покланяме на стълб, камък или статуя? Нo, моля ви!”. Много  от нас така повярваха в своето превъзходство над хората, които са живели в миналите епохи, че даже не се опитват да осмислят ситуацията.

Техническият прогрес, особено през последните 100-150 години, е очевиден и безспорен за всички. Но в духовен план положението е друго. Нашите далечни предци са живели с по-нормално темпо, не са се занимавали с теории за това, какво и колко трябва да се получава от живота. Те не са живели външен живот, както ние сега, а много по-често от нас и по–дълбоко са се вглеждали вътре в себе си. Известно е например, че йогите в древността са притежавали по-съвършени знания за управлението на човешкия организъм, в сравнение със съвременните лекари и физиолози.

Подобни знания са имали много народи, а някои еврейски школи са станали ориентири и предмет на подражание за целия Изток. В тези епохи, хората много по-добре от нас са знаели, че Творецът е Един и че Той управлява света. Те са виждали, усещали Неговата духовна енергия и са умеели да я използват, както ние днес използваме слънчевата енергия. Ние много сме загубили от техния опит.

Но нашите предци са имали друг проблем: възможността леко да получават и използват духовната енергия чрез “посредници”, което ги е отвличало от факта на съществуването на Единния Източник и от постоянното търсене на контакт с Него.

Нашият съвременник подхваща и развива това заблуждение. Той разсъждава трезво: “Възможно е Създателят и да съществува, но това на мен какво ми помага, след като аз получавам жизнените си блага от друг източник?

Необходимо ми е да заработвам пари, да създам връзки, да имам жена, приятели, куче”. Постепенно хората са забравили за Единия Източник на  всичко, което съществува и започнали да си създават кумири, на които придавали абсолютно самостоятелно могъщество.

Атеизмът е само логическо завършване на процеса. Подобен подход се оказва и по-изгоден. Ако в света има няколко сили, които аз мога да манипулирам, то това означава, че аз управлявам света. Аз ставам Б-г… Разбира се, както вие разбирате, тук става дума за древни и примитивни хора. Тези думи съвсем не се отнасят за нашата епоха.

Но освен поклонение за мен, любещия, какво е станало още от идолите и служенето на идолите? Идолите не са изчезнали, а само са приели нови форми. В универсалния смисъл идол – това е всичко, което от средство за приближаване към Всевишния (т.е. повишаване на духовността) се превръща в самоцел, във висш самодостатъчен идеал.

На нас са ни добре известни съвременните идоли, въпреки, че не се замисляме върху техните особености. Най-разпространените вещи, които се превръщат в идоли това са: парите, властта, свободата, демокрацията, държавата и т.н.

Нека накратко да разгледаме някои от тях. Да започнем с най-противоречивото, с парите.

Парите са богатство. В самото богатство като такова, йудаизма за разлика от другите религии, не вижда нищо лошо. Нашите прародители Авраам, Ицхак и Яаков са били много богати и едновременно с това много праведни хора.

Но в парите, по-точно в тяхната покупателна способност е скрита огромна енергия. Ако имаш много пари, можеш да нахраниш бедните, да построиш къщи и училища, да финансираш важни медицински изследвания, които могат да спасят хиляди животи и т.н.

Накратко, парите които се използват по предназначение са голямо благо. Но те са и голяма отговорност. Защото с парите трябва умело и правилно (и главното праведно) да се разпореждаме.

Като пример, Тора ни задължава да отдаваме една десета част от доходите си за обществени нужди (маасер на ивр.). За разчет се взима, като база средната заработка. Това не е милостиня, не е и благотворителност.

Това е нещо, което изначално не ни принадлежи, то ни се дава от Създателя, за да можем ,да се научим, да даваме, да взимаме участие в справедливото разпределение на ресурсите. Цдака се отделя за оказване помощ на бедните, болните, за да се поддържа социалната хармония в обществото. Десятъкът в продължение на много векове е поддържал еврейските общини, разпръснати по целия свят, обезпечавайки им финансовата независимост от страните, в които са живели.

Илюстрация: преди много години съобщават на един известен равин за един старец, който умрял от глад. Равинът съкрушено поклатил глава и казал: “Не, той е умрял от гордостта си”, - т.е. не е пожелал да помоли другите за помощ.

От друга страна няма нужда да се обяснява, как парите и материалните блага могат да се превърнат в предмет на поклонение и цел в живота.

Друг разпространен идол е властта. Подобно на парите властта ни е дадена за усъвършенстване на обкръжаващия ни свят, а така също и за това ефективно и творчески да проявяваме своите способности. Когато един млад специалист се издига по служебната стълбица, неговата власт, сферата му на отговорност и възможностите му за самореализация се разширяват. Ставайки директор на компанията, той не само взима важни решения, които променят съдбата на много хора, но и максимално пълно разкрива своя личен потенциал. Това е нормален процес за благото на човека и обществото.

Но когато властта става самоцел – тогава вече е идолопоклонство. Някои хора се стремят към властта, не за реализация на своите способности, а за преодоляване на скритото чувство за непълноценност, за укрепване на “уважението и самоуважението”.

Другите се боят да не загубят контрол и затова се стремят да го разширят. Но колкото и да е парадоксално, колкото по-широка става зоната им за контрол, толкова тя става по-уязвима и те по-лесно губят властта над нея, първоначално частично, а след време изцяло.

Стремежът към разширение на властта понякога се превръща в натрапчива идея. В двата случая хората се движат не само от тщеславието си, но и от растящото чувство за неувереност и страх.

От този комплекс, водещ понякога до тежки последствия и страшни престъпления е невъзможно човек да се избави, даже по пътя на достигане на абсолютната власт.

Съществува една важна закономерност: идолите никога не носят дълго удовлетворение на тези, които им служат.

Съвременното общество често се покланят на още на една обожествявана идея – свободата. Никой не спори, че свободата е необходима за всеки. Но това понятие не е просто и еднозначно.

За да се ориентираме в нея се изисква отделен сериозен разговор. Сега ще зададем само един въпрос: какво е това свобода – средство за достигане на цели или самоцел?

Абсолютизирането на свободата (словото, печата, мненията) се изразява в интересен феномен. Забележете, последователните либерали, понякога се изказват за предоставяне на такива възможности на фашистите, расистите, разпространителите на порнография - накратко на носителите на всички идеологии, които разрушават личността и обществото.

Още един моден идол – демокрацията. Каквото и да кажем, демокрацията (в превод от гръцки означава: народовластие) е прекрасно нещо. Между другото, нейното идване в света, колкото и да е странно за много от хората се дължи на йудаизма.

Равенството между хората произтича от постулата за “равенството на индивидуалните души пред Б-г”, вбесило толкова много гърците, римляните и по-близките до нас във времето нацисти. Много от елементите на демокрацията са били използвани в древноеврейската държава. Във висшият еврейски съдебен и законодателен орган - Санедрина (Синедрион), са заседавали най-мъдрите и достойни познавачи на еврейския закон и са решавали спорни въпроси с просто гласуване.

Но и тук може “да се изтърве палката”. Така например в съвременните държави, които проповядват “безгранична” демокрация, се забелязва тенденция да се подлага на гласуване в парламента, а понякога и на по-висш референдум, практически всички важни въпроси.

Вие не виждате тук нищо лошо нали? Да вземем, като пример хомосексуализма, който до неотдавна се е считал за очевиден порок и мнозинството от хората са били против неговата легализация.

Днес е модерна “търпимостта”: гласуване и хомосексуализмът става морално явление. Парламентите в някои страни по напълно демократичен път приемат закони, разрешаващи брака между еднополови съпрузи и изравнява техните права с тези на нормалните семейства; на тях даже им се разрешава да поемат грижата за възпитанието на децата.

Ако тази тенденция се запази, то утре с гласуване може да се узакони скотоложеството – явление, което далеч не е ново.

В древността при евреите е действала забраната за продажба в робство на неевреин  мъж роб и овца: за да не се провокират тези извращения. Добри съседи сме имали нали?

Друг пример. Преди 20 години мнозинството от населението на САЩ беше против абортите. Днес мнозинството е за абортите. Вече се провежда кампания за легализация на евтаназията: обществото е готово, да разреши дейността на тези лекари, които не лекуват, а помагат на всички желаещи, да се отправят към оня свят.

В началото това ще бъдат основно за тежко болните, които не желаят да се “мъчат”. След това, кръга от “избрани” ще се разшири. Гответе се, скоро ще гласуваме…

Безусловно демокрацията е добро нещо, като средство за ограничаване на властта и изразяване волята на мнозинството. Но не трябва да гласуваме за спазване на природните закони, както за физическите така и за духовните, към които се отнася морала, който отразява вътрешната структура на човек. Обаче много от хората смятат, че моралът е относително понятие, че е нещо, което се договаря.

Какво се получава на практика? Кажете как мислите: ако мнозинството от гражданите на нацистка Германия, бяха гласували за тотално унищожаване на евреите, то това би ли било морално?

Или ако древните народи, които са принасяли деца си в жертва на идолите, са утвърдили своя обичай с помощта на референдум или чрез своите избранници в законодателния орган, ние също ли бихме избрали техния “прогресивен” морал, като отражение на мнението на мнозинството?

Идолите могат да бъдат създавани и често се правят от държавата, спорта, изкуството, науката и техническия прогрес. Милиони жертви са били принесени на олтара на държавата, която ние напуснахме…

Що се касае до спорта, то когато той се превръща в самоцел, той не укрепва здравето, а го разрушава – допинга, претоварването, стремежът да се постигне победа на всяка цена.

Затова противопоставянето на двете култури – гръцката (изящна по форма, но езическа по своята същност) и еврейската (която не признава формата, без тя да бъде напълнена с духовност), продължава и до днес. И не само в обществото, но и във всеки от нас.

Да се върнем, към втората заповед: “Да нямаш други богове пред Моето лице”. Дословно преведено “пред Моето лице” означава забрана да се прибягва до услугите на посредници в контакта с Б-г.

Ето защо ние така решително отхвърляме християнството. Евреинът се обръща непосредствено към Твореца. Той винаги и на всякъде чувства Неговото присъствие, усеща себе си, като Негова частичка. Християните ни обещават “спасение”, ако ние се обърнем към Всевишния чрез посредник – Исус (по еврейски Ешу). Признавайки такова “посредничество”, евреите ще нарушат самата Втора заповед.

Има една християнска група, която казва, че Исус е и Всевишния. На което ние отговаряме: в Тора са приведени различни имена на Всевишния, всяко от които разкрива едно от Неговите качествата, но там никъде няма човешкото име Ешу. Поради, което признаването на този човек за Б-г означава нарушаването на Първата от Десетте заповеди: “Аз Съм – Всевишният, твоя Б-г”.

Затова за нас, евреите, християнството е само една от формите на идолопоклоничество, съвършено чужда на нашето знание за Единият Творец.

Трета заповед

От думата ще се разгори пламък

Б-г е на мода днес. Но колкото и да е парадоксално, с времето тази мода разкрива явното невежество във всичко, което се отнася до религията. Тези дни един руски театрален режисьор с еврейска кръв, говорейки по телевизията се осмели да припомни по памет някои от десетте заповеди. В неговото изложение те звучаха така: “Не убивай, не кради, не предавай…” Уви той сбърка. “Не предавай”, въпреки, че  логично произтича от много от заповедите, които влизат в нашите Десет, формално не влиза в тяхното число, но във всеки случай поне в редакцията, която е била дарена на Моше Рабенну, върху Скрижалите на завета. И така, ако представител на интелектуалния елит на “след перестроечна” Русия, прави толкова очевидна грешка, то това означава, че нашата беседа за Десетте заповеди е актуална и необходима.

Да преминем към Третата заповед. Ето нейната пълна формулировка: “Не произнасяй Името на Всевишния, твоя Б-г, напразно, защото Всевишният няма да прости на този, който произнася Името Му напразно.”

Обърнете внимание - досега реда на заповедите изглеждаше логичен от философска гледна точка.

В първата (Аз – твоя Б-г) Всевишният ни се представя и ни заповядва, да знаем, че Той по принцип съществува.

Във Втората заповед също всичко е ясно. Тя произтича от първата: “Всевишният не само съществува, но Той е Един и няма на света друга сила освен Неговата, която произлиза от Единия Б-жествен Източник. Оттук следва, че ние не трябва да обожествяваме, т.е. да издигаме в абсолют, други сили, и да им се покланяме като на идоли. В противен случай даже най-великите идеи като (демокрация и свобода) могат да се превърнат от благо в проклятие.

Казано накратко, досега веригата от заповеди е изглеждала логично. Но третата заповед очевидно излиза от общия строеж. На практика, ако попитаме незнаещ човек, какво наставление трябва да следва след двете първи по степен на важност, то той вероятно би казал нещо подобно на “не убивай”.

И така, защо третото място сред Десетте заповеди,  е отделено за такава “подробност”, като “не произнасяй Името на Всевишния напразно”?

Преди да потърсим отговора на този въпрос, да отбележим, че във формулата на Третата заповед са споменават две от имената на Всевишния: Ашем (четири буквеното обозначение) и Елоким.

“Ашем означава мярката за безкрайна доброта и милост на Всевишния; “Елоким” мярката за съда и справедливостта.

Третата заповед ни призовава да не произнасяме напразно тези две Имена. Тя е обърната, както към религиозните, така и към светските хора.

На практика, ако ти си религиозен евреин, надяваш тфилин, молиш се ежедневно и се обръщаш към Всевишния с Името му, но ако заедно с това лошо се отнасяш с хората, т.е. не проявяваш справедливост или милосърдие, които са присъщи на Неговите Имена, то твоята религиозност не струва и един грош и ти произнасяш Името на Всевишния напразно, всуе.

Но тази заповед не “щади” и светските. Днес много от тях говорят, че вярват в Създателя. Последните социологични проучвания показват, че сред нашата алия има много малко убедени атеисти, които да отричат съществуването на Единия Творец.

Както вече казахме, Б-г днес е на мода. Но не са много тези, които вярват във Всевишния в “душата” си и “Го носят в сърцето си”. Те не смятат за нужно да изпълняват Неговите указания. Те решават сами за себе си, “какво е добро и какво е лошо” и по какъв начин, да проявяват добротата и справедливостта си и т.н. Даже ако предположим, че тези светски хора не нарушават Втората заповед, т.е. издигат себе си до ранга на Всевишния, то с изпълнението на Третата заповед, в тях явно не всичко е наред. Та нали декларацията “Аз вярвам в Твореца” създава огромна морална отговорност.

Впрочем, тези думи трябва да бъдат обяснени. Работата е там, че йудаизма е дал на света това, което се нарича етичен монотеизъм. А ако първите две заповеди са непосредствено свързани с категорията монотеизъм, то Третата заповед се отнася точно към етиката или най-малко от нея произтичат всички следващи морални заповеди: “не убивай”, “не кради”, „не пожелавай” и пр. Поради това само “вярата” е малко. Към нея е необходимо да се добавят конкретни действия, изпълнения на указания дадени от Този, в Когото вярваш. В противен случай всички разговори, че “вярата е в сърцето и душата”, са лишени от всякакъв смисъл.

Освен това, Третата заповед категорично забранява, да се дават празни и лъжливи клетви. За съжаление в съвременното ни общество думите катастрофално са обезценени. Звънките, но празни лозунги, неизпълнението на предизборните обещания на политиците, ежедневните лъжи в обществения и личен живот пораждат цинизъм и безверие. Атмосферата на тотална лъжа изкривява обществото. Разяжда неговата нравствена тъкан. Давайки празни обещания ние, като че ли не забелязваме, че губим самоуважението си и се лишаваме от уважението на хората около нас.



Не е случайно, че само тази Трета заповед, единствена между всичките Десет, съдържа пряка заплаха за наказание в самата си формулировка: “... и няма да прости Всевишният на този, който произнася Неговото Име напразно”. Тук е употребено четирибуквеното Име, Ашем, което обозначава Неговото милосърдие. Даже в Своето най-висше милосърдие, Всевишният не прощава на нарушителите на Третата заповед. Защото в Имената на Твореца се съдържа абсолютната истина. Произнасяйки ги напразно, човек смесва лъжата с истината и отблъсква света към първичния хаос.

Един читател пита: “Какво престъпно има тук? Думата не е вещ и тя не може да бъде сложена в джоб”. На практика, думата има огромна сила, много по-голяма от колкото е прието, да се смята в обществото, в което сме израснали.

Конкретен пример. Хипнотерапевт чете лекция за силата на устното слово и за нагледност провеждат следния опит. Извиква от залата един доброволец, който пред очите на зрителите, само за няколко минути, използвайки речева формула, въвежда в хипнотично състояние, след което го моли да си въобрази, че като че ли неговото тяло е направено от метал. След това асистентите слагат хипнотизирания човек на два стола, така че гърбът на единия от столовете да подпира шията му, а гърбът на другия стол стъпалата на краката му. Тялото замира в това положение, образувайки здрав “мост” между столовете. Докторът-хипнотизатор се качва на този “мост” и стоейки върху него продължава лекцията си за вълшебната сила на думата, като от време на време поглежда безметежно усмихващия се “метален” пациент, който също внимателно слуша, без да изпитва някакъв дискомфорт.

Още по-голяма сила имат думите на молитвата, която е насочена непосредствена към Всевишния. Научно-медицинските изследвания проведени в САЩ и други Западни страни убедително свидетелстват, че болни хора, за които някой се моли, оздравяват по-бързо и по-често. Рускоезичният вестник в Исраел - “Седмични новини” публикува няколко големи статии на тази тема, в това число и превод от солидното американско списание “Тайм”.

Впрочем, всички ние добре знаем, че непредпазливите и жестоки думи могат да наранят или даже да убият човек. Думата поразява по-бързо и по-точно от всяко, най-съвременно оръжие.

Какво тогава да кажем за произнасянето на глас на Имената на Всевишния? Та те притежават наистина гигантска енергия.

Когато правилно се използват тези Имена, които изразяват същността на Твореца в нашия свят, ние ще можем да допринесем огромна полза за хората. И обратното, тяхното лекомислено и безцелно произнасяне е вредно и опасно. Ето защо Имената на Твореца е разрешено да се произнасят само в особени случаи: в молитвите, благословения и при четене на Тора.

Светският човек много често се дразни от думата “Б-г”, написана с голяма буква и с чертичка вместо буквата “о”. На него му е непонятно, защо при религиозните евреи буквата “ей” е сменена с буквата “куф” в думата “Елоким” (Г-спод), и вместо четирибуквеното Име произнасят странния евфемизъм “Ашем”. Отговорът е прост. Религиозните постъпват така от предпазливост… Заради изпълнението на Третата заповед.



Освен това, еврейската традиция изисква внимателно и уважително обръщане към всички печатни и ръкописни материали, които съдържат Името на Всевишния в пълна форма. И те не трябва да се внасят в нечисти места, например в тоалетната. Когато те станат негодни, се отнасят в специално хранилище – гениз и след това ги погребват в земята, като хората.

От Третата заповед произтича още едно важно положение на йудаизма, имащо статус на самостоятелна заповед: "не осквернявай Името на Б-г." Най-често Името на Всевишния се осквернява с недостойно лично поведение. Тук особена отговорност лежи върху религиозните евреи. Техните грозни постъпки, ставайки достояние на обществеността дискредитират не само тези хора, но и йудаизма, като цяло, защото те са негови представители в очите на нерелигиозните евреи и неевреите. Това е и “Хилул Ашем”, оскверняване Името на Б-г. “Хилул Ашем” – това е много тежко прегрешение, толкова тежко, че не може да бъде изкупено, нито с искрено разкаяние, нито с тежки страдания, нито със страстни молитви през Йом-Кипур, - а само със смъртта на виновния.

“Ето вижте! – ще се зарадва критикът на йудаизма, с пет-шест годишен стаж на пребиваване в Исраел. – За какво ми е на мен вашата религия, ако моя хазяйн безсъвестно ме жули ежемесечно с двеста шекела?”. Нямам думи, сред религиозните евреи действително има измамници, крадци, мошеници. Но нима някой ще започне да оценява нивото на развитие на световната строителна техника по работника, влачещ кофа с разтвор по разбитите планински пътища? Нима на някой ще му дойде наум, да съди за руската изящна словесност, по малограмотните писания на някой провинциален журналист? За да се постигне красотата и хармонията на руския език, трябва да се обърнеш към най-добрите му образци, например произведенията на Пушкин.

Защо да съдим за еврейската традиция по нейните най-лоши носители, които нарушават фундаменталните заповеди, без да гледаме собствения си религиозен облик? Съдете по  най-добрите, по тези, които достигат до висините на нравствеността, благодарение на Тора. В Исраел живеят хиляди неизвестни религиозни праведници, истинските “рицари на духа”, хора чисти и безкористни. Да ви даде Б-г, да ги срещнете по пътя си.



Четвърта заповед

Вълшебната сила на шабата (съботата) .

 

Помни съботния ден, за да го осветиш. Шест дни работи своята работа. А седмия ден – съботата принадлежи на Всевишния, твоя Б-г. Не прави нищо – нито ти, нито твоя син, нито твоята дъщеря, нито твоя роб, нито твоята робиня, нито твоите животни, нито гостът ти, който е пред твоята врата. Както шест дни е творил Всевишният небето и земята, морето и всичко, което е в тях и си е починал на седмия ден. Затова Всевишният благословил съботния ден и го осветил”.

И така, шабат - еврейската събота. Известно е, че святостта на седмия ден лежи в основата на йудаизма, тя е една от най-фундаменталните. Но тогава защо в общия списък на Десетте заповеди, тази за съботата стои именно тук, след трите първи? Нейното място е в началото или в края като заключение, което ни довежда до края, но не в средата, не в противовес на останалите, които са тясно свързани една с друга.

Да си припомним Първата заповед (“Аз – Всевишният”) изисква от вас да знаете, че светът се управлява от Твореца; Втората (“Да нямаш други богове”) да отричаш всички видове идолопоклонство – както материалните, така и “високо идейни”те; и на края Третата (“Не произнасяй напразно Името на Всевишния”) ни води към основите на морала: този, който назовава Твореца по Име, който е източник на доброто и справедливостта, но със своите действия нарушава тези принципи, произнася Името му напразно, по същество Го осквернява. Логично е да се предположи, че след такава своеобразна уводна част трябва да последват на всички известните ни морални заповеди “не убивай”, “не кради” и т.н. А вместо тях ни се предлага да съблюдаваме шабата.

Какво е това шабат и какво отношение има той към еврейския морал?

Даже тези, които от скоро живеят в Исраел, са успели да се убедят: че именно съботата е границата между светската и религиозната част на населението. В религиозните среди не питат за човек, дали той вярва в Твореца или дори дали съблюдава Заповедите. За да го определят, какъв е  – светски или религиозен, ще попитат: “Той съблюдава ли съботата?”

Ние не твърдим, че днес това е единственият верен критерий. За много от хората шабат е този индикатор, който с голяма точност показва отношението на човек към Създателя и Неговите закони.

Но какво общо има тук морала? Нашите мъдреци са казвали: този, който изпълнява моралните заповеди, защото ги смятат за правилни и разумни, още не е достигнал нивото на висока нравственост. А кой е достигнал  това ниво? Само този, който съблюдава заповедите, защото първо те са дадени от Твореца и второ защото на него му се струват правилни.

“Позволете, – ще се възмути атеистът – нима сляпата вяра стои по-високо от доводите на разума?”

Дайте да се разберем.

Всеки морален закон, е основан на нашето разбиране за това, какво е добро и какво лошо, какво на нас ни се струва правилно само в определени граници, докато то не влезе в противоречие с нашите стремежи, желания, усещания, нашето възпитание и жизнен опит. Да вземем например заповедта не “убивай”. Всички знаят: не трябва да се убиват себеподобни. Хуманизмът е провъзгласен от всички религии и идеологии. Но какво виждаме на практика? Милиони невинни хора, включително жени и деца, са загивали и загиват в хода на етнически, религиозни и класови стълкновения и войни, при стихийни погроми и планиран геноцид – само заради принадлежността си към лагера на “врага” или “непълноценността” на расата си. Винаги ще се намери движение, партия, вожд, които само разясняват на масите, защо в дадения случай убийството е целесъобразно и “морално”. И масите като правило, охотно вярват в “правилността” на техните доводи.

Така става с релативността на морала, приплъзването на неговите устои в областта на относителната правилност и относителната неправилност. Това, което вчера е било безусловно зло, днес се обявява за относително невярно, а утре вече е относително разрешено.

Вчера в Германия е било “морално” да се убиват евреи, днес е също толкова нормално, да бъдат съжалявани и да им се предоставя статут на бежанци, без да чакат ред на опашка. В ленинско-сталинска Русия е било “морално” да се разстрелват “буржоата”, днес руските крадци-новобогаташи са най-уважаваните и процъфтяващи хора. На кратко моралът следва идеологическата мода и интересите на управляващата върхушка.

За разлика от субективния човешки морал, Б-жествения морал е абсолютен. Той е бил даден един път и завинаги във вид на заповеди и не се влияе от конюнктурни промени.

Накратко, истински морален е само този, който всякога и навсякъде се държи морално, даже и в критични ситуации, даже когато му е тежко и субективно неизгодно да бъде морален. Не защото е по-правилно, не само защото такова поведение му се струва единствено правилно и разумно, а защото се съотнася с Висшите закони, на които се крепи света.

От друга страна, против Б-жествения или, както сега е модно да се казва, “общочовешкия” морал, никой открито не се противопоставя – теоретично той е признат от всички, включително и най-отявлените злодеи. Даже хора, които не вярват в Б-г, твърдо знаят на базата на собствения си жизнен опит, здравия смисъл и възпитанието, че да се убива, краде и лъже е лошо и през по-голямата част от живота си, те на са убивали и не са грабили – разбира се, когато им е изгодно и когато властта или обществото не изисква от тях обратното.

Отчитайки казаното, рационалността на съблюдаване на съботата съвсем не е очевидна. Защо един ден от седмицата трябва да се посвещава на почивка? Точно обратното, на човек му е присъщо да се стреми, да продължава обичайната си дейност и да работи през всички дни на седмицата без изключение, за да заработи повече пари. На него му е трудно и понякога му е противоестествено да спре, без да е завършил работата, с която се е захванал. На човек му е необходим отдих. Но само, когато той чувства необходимост за това. Какъв смисъл има това да организира отдих по план и то всеки седми ден?

Дайте да видим, какво декларират със своето поведение евреите, които изпълняват заповедта за съблюдаване на съботата? Те като че ли казват: “Погледнете - аз съм пълен със сила и мога да се трудя, но Творецът ми е заповядал да не работя в шабат и аз съм готов да Го слушам”. Този подход е най-доброто лекарство срещу високомерието, въвеждането на своето “его” в статута на абсолютния авторитет (“щом аз така смятам, това означава, че е вярно”). Човек се открива за външното възприятие, той е готов да се вслуша в другото мнение, влиза в диалог. Това е своеобразен ден на приемане, когато ние освободили се от бремето на ежедневната суета, влизаме в открито общуване с хората и Твореца.

Сега е ясно, че преди да преминем към законите на морала, нас като че ли ни молят, да си зададем въпроса: “А по какви съображения желая да ги съблюдавам?”

Известно е, че под законите на съботата се разбира отказа от работа. Точно тук светският човек стига до недоумението: в какво се състои логиката на определянето за разрешение или забрана на някои видове дейности? На иврит понятието работа се изразява с две думи: авода и мелаха. В събота не трябва да се работи само мелаха. Работата – авода е разрешена. Веднага възниква въпросът: какво е това мелаха?

Разказвайки за строителството на Преносимия Храм (Мишкана) в Синайската пустиня, Тора неочаквано прекъсва повествованието и повтаря заповедта, която вече е дадена по-рано: съблюдавайте съботния ден. За какво е направено това? За да се покаже, че всички производствени процеси, свързани с подготвянето на Мишкана, е необходимо да се прекъснат в събота.

Тук става дума не само за строителните работи, но и за тези видове трудова дейност, които са необходими за добиване и преработка на материалите използвани при построяване на Мишкана: злато, сребро, мед, кожи, животни, дървета, лен, коприна и др. Всички тези работи влизат в понятието мелаха.

Тъй като Храмът – е микрокосмоса на вселената, съсредоточието на максималната святост в света, то работата по неговото изграждане и като резултат преобразуването на целия свят, трябва да бъдат прекъснати в съботата, заради освещаването на времето и мястото. Тези видове основни работи са тридесет и девет, плюс производните, които “произтичат” от тях. Тридесет и девет мелахот – това са 39 канала, по които творческия продуктивен труд на човек влиза в света. С настъпването на съботата тези канали трябва да бъдат отворени, за да може да се получи по тях отвън обратния поток от духовна енергия. Ако ние правим една от забранените работи, то с това ние сами блокираме съответния канал и духовната енергия не може да достигне до нас.

Подобно обяснение може да не се хареса на убедените материалисти. И все пак духовната енергия на съботата не е измислица. Тя е позната за много от тези, които съблюдават шабат. В нейното съществуване са се убедили и някои професионални екстрасенси, които са далече от йудаизма. За да се възприеме тази енергия, от тези хора, които притежават особена възприемчивост и духовни сили е достатъчно да се настроят на съответната “вълна”. На практика всеки от нас може, ако има желание да усети удивителната атмосфера на съботната възвишеност, да почувства нейната аура и да зареди своята душа с енергията на шабата.

Шабатът, както и всяка друга заповед, изисква двойно усилие: преди всичко, знания, логическо осмисляне, а така също и душевна откритост, без която е невъзможно да се получи духовната енергия и да се усети наслаждение от изпълнението на заповедта. Този процес от пълна скритост, до възможността да се усети енергията на шабата, е известен на много от евреите, които са се върнали към Тора. Поради това не става дума за ирационална теория, а за развиване в себе си на съответната възприемчивост.

Доколко е силна тази енергия? Мъдреците на Тора казват: ако всички евреи проведат два правилни шабата, то от света ще изчезне цялото зло и ще настъпи новата епоха.

Попитайте, който и да е човек, готов ли е да стои едно денонощие на глава, не - цяла седмица дори, ако за награда, твърдо му бъде обещано пълно унищожение на световното зло, всички страдания, болести, несправедливости и вражди. Какво ще ви отговори този човек? За такава цел аз съм готов! Действително много примамлива перспектива.

Всевишният не иска от нас нищо подобно, за да достигнем избраната цел, - никакви самоизтезания, никакви жертви. Той само казва: бъди милостив направи две съботи. Опитай и сам ще видиш, колко ще ти е добре.

В делнични условия, хората не са склони да се занимават със самовглъбяване и духовни търсения. Но такава ситуация може да настъпи в екстремна ситуация. По време на войната в Персийския залив, когато Садам Хюсеин изпълни заплахата си, като обстрелва Исраел с ракетите СКЪД, хората бяха обхванати от страх. Казват, че такъв страх не е имало от времето на предишната Шестдневна война, когато се оказва, че още малко и арабските армии ще изметат евреите от лицето на Светата Земя. Много се страхуваха, че Садам ще изпълни и втората си заплаха: ще запали половината от страната с ядрено или химическо оръжие.

През тези дни, след поредната ракетна атака над Тел-Авив, в редакцията на един руско езичен вестник се водел следния разговор. Сътрудничка, която е била далеч от йудаизма и не скривала своя неприязън към “пейсатите” (от „пейот” на ивр. плитки по слепоочията, които религиозните евреи остават непостригани, бел. от бълг. прев.) попитала своя колега: “Вие религиозните всичко знаете. Кажи ми какво трябва да се направи, за да се прекрати този кошмар?” Той и отговорил: в Тора е написано, че ако всички евреи без изключение проведат два шабата, то ще завърши епохата на страданията”. Бедната жена го погледнала с възпалените си от безсънието очи и притискайки дланите си към гърдите си възкликнала: “Само това?! Та аз съм готова десет шабат да направя, само и само да се прекрати този кошмар. Но нима другите ще го направят?

Възможно е тази жена да е опитала да отбележи в своя дом идването на съботата поне веднъж, от любопитство – да е изключила телефона и телевизора, да е запалила свещи, да е сложила бяла покривка на масата… Но войната свърши и заедно с нея и страхът. Върнаха се предишните делници. Интересът към шабата и необходимостта от спасение изчезнаха. До следващата заплаха…

Шабатът е неизчерпаема тема. В тази статия ние ще засегнем само две негови страни. Първата шабат и психологията.

Съвременният човек е обладан от много страхове и комплекси: страх от смъртта, неудачата, загубата на собственото достойнство, страх от отхвърляне и от самотата, загуба на контрол върху собствения живот и конкретната ситуация, над собственото си здраве. За много от репатриантите най-тягостни се оказват преживяванията в Исраел свързани със загубата на социалния статус, което много тежко наранява самолюбието и довежда до тежки депресии, разрушаване на семействата, а в някои крайни случаи и до самоубийства. Страхът и преживяванията не напускат човек и го принуждават да живее в перманентен стрес. Тук е необходима професионална помощ. Но тя много често се оказва недостъпна.

Затова се питаме: има ли за този проблем друго решение? Има и едно от тях е шабат. За религиозният евреин шабат не е просто свят ден и ден на почивка. През този ден той спира въртележката на ежедневните грижи, престава да бъде работник, началник, инженер, програмист или чистач. Той става просто човек. Защото шабат това е ден на Човека, на неговата човешка същност. Шабатът възвеличава всеки от нас. Не нашата специалност, не нашите трудови успехи и даже не нашия ум или способности. А именно душата. В резултат на това шабатът ни помага, да се избавим от страха и комплексите си.   

В този ден за нас не са страшни, нито възможни неуспехите в работата, нито загубата на собственото достойнство, защото в събота няма началници и подчинени, няма инженери и програмисти. Не се страхуваме от загуба на контрол; защото в шабат ние заявяваме, че не ние контролираме това, което става в света, а Този, Който е създал света и ни е подарил шабата. Когато ние признаваме, че в света има Творец, пред нас се открива високия смисъл на живота. Шабатът свидетелства за всесилието и справедливостта на Твореца. В човек, който знае това се създава друго отношение към живота и смъртта, различно от това на атеиста.

Шабатът ни освобождава също от робството на ежедневната рутина и лошото настроение: в този ден не трябва да се гневим и караме. Гнева и скандалите са подобни на всепоглъщащ огън – а в събота ние не палим огън.

Има още един много важен психологичен аспект на съботата. За да може, да се разбере красотата на еврейския начин на живот, е добре да се отиде в религиозно семейство на съботна трапеза и се видят озарените от вътрешна светлина лица на домакините и техните деца, за да се прецени неповторимата атмосфера на топлина, семейна хармония и уют. В нашия век на всеобщо отчуждение и самотност, когато близки хора живеят години под един покрив и практически не се познават, това общуване по удивителен начин загрява душите. Не е случайно, че именно шабатът проведен в религиозен дом, не рядко стават тласък за възвръщане към Тора. Човек идва в шабат и остава завинаги.

Как да се направи шабата нескучен ден?

Евреите се отнасят към шабат с любов и нежност. Нашата традиция сравнява шабата с булка. В молитвата “Леха доди”, която се чете провлечено в петък вечер, ние каним Всевишния да посрещне булката–събота заедно с нас. Ето защо религиозните евреи така остро възприемат нарушаването на шабат – особено, ако това се прави демонстративно с призиви. За тях такова нарушение е равносилно на публично гаврене с булката, в деня на нейната сватба. Защото, те знаят, каква полза носи съблюдаването на шабат за всеки човек и целия свят и поради това, на тях им е особено болно да гледат, как някои светски евреи безумно или съзнателно потъпкват святостта на съботния ден. Тъй като шабат, в представата на евреите е булка, то към идването на този ден трябва да се готвим, както за сватба.

Кажете, на вас известно ли ви е с какво е различна еврейската сватба от нееврейската? На нееврейската сватба младоженецът и булката приемат гостите и се грижат, на тях да не им е скучно, като по-всякакъв начин се стараят да ги развличат. Младоженецът, булката и техните родители са домакините, а всички останали са гости. На еврейската сватба всичко е обратно. Има само двама гости – младоженецът и булката. Останалите хора, поканени на сватбата, законът на Тора ги превръща в домакини. На тях, като на домакини се полага да развличат младоженеца и булката, за да може тази сватба, да се запомни от младите за цял живот. Ето защо еврейските сватби са така весели. В това се и състои “леСамеах Хатан веКала” – да бъдат веселени младоженеца и булката.

Същото става и със съботата-булка. Ние всички сме домакини на нейното тържество. Затова се стараем всячески да и угодим, да я веселим и радваме. Такава е целта на съботния церемониал. В петък си обличаме най-хубавите дрехи, преди изгрева на звездите палим свещи и напълваме къщата си със светлина и святост, покриваме масата с белоснежна покривка. На вечерната трапеза е прието да се канят гости. Това е заповед - мицва. Така, че ако ви поканят на събота в чужд дом, не се стеснявайте, отидете смело. (Защото с това ще дадете на хората възможност, да изпълнят още една заповед.) Цялото семейство и гостите сядат на празничната маса. Домакинът налива в чашата си и произнася кидуш – осветяване на съботния ден. В текста на кидуш има две главни теми: първата – светът е бил създаден от Твореца, а не се е появил случайно, втората тема – освобождението, Изхода от Египет, от тъмнината към светлината, от робството, физическото и духовното към свобода.

В събота се стараят да не говорят за ежедневието и всекидневните грижи и неприятности. За грижите и каквото и да било, има други шест дни в седмицата. Главната тема на разговорите водени на масата, обикновено са свързани със седмичната глава на Тора. Някои ще кажат: но какво интересно има в обсъждането на едно и също от древните текстове? Всяка година, много стотици години, да се говори едно и също? Нима не е ограничено мислене, не е ли интелектуална ограниченост? Нима няма други теми за беседа?” Теми разбира се има. Но спомнете си за какво си говореше интелигенцията в Москва и Ленинград при кухненските седенки? Обикновено ругаеше съветските порядки, обсъждаха се новите филми, новата смела пиеса, новата публикация в “Новом мире” или в “Иностранке”. Във всички кухни се обсъждаха едни и същи културни събития и новини. Тези беседи сплотяваха хората, издигаха ги вътрешно и ги превръщаха в единомишленици. Така е и при религиозните евреи. Във всяка съботна глава на Тора, в коментарите по нея има скрит бездънен кладенец от мъдрост, даващ храна за спорове и дискусии. В това се и състои несравнимото величие на Тора, че всеки неин откъс, всяка дума е актуална за всички времена и постоянно ни учи на нещо ново за нашия живот.

Съботното утро евреите прекарват в молитва, която продължава малко по-дълго от делничната. В самата дума „леитпалел”, „да се моля ” е заложено значението за самооценка. Освободили се от всичко делнично, ние като че ли отново откриваме за себе си своя вътрешен свят, правим “инвентаризация” на душата си. Това е много важен процес, който позволява на човек да постигне вътрешна хармония, да съхрани душевния си баланс, да живее в съгласие със самите себе си и обкръжаващите го. Даже светският човек, който е далеч от Тора, ще се съгласи, че такова уединяване и потопяване в себе си не може да не повлияе на психологичното здраве. Съботата е най-доброто време за това.

Към обяд се организира втора трапеза, отново с кидуш на вино, с гостите и съботни песнопения. След храната отдих и общуване с децата. През делниците обикновено ни липсва време за подобно общуване: ние сме много заети със своите работи и проблеми. В това време децата страдат от липсата на внимание от страна на родителите си. Това за тях е най-тежката травма. Съботата ни помага да поддържаме вътрешно семейните контакти и с това укрепваме семейството. След третата трапеза с появата на звездите на небето ние изпращаме съботата-булка със специална церемония за отделяне на святото от делничното със свещи, благовоние и вино (авдала).

Древните гърци и римляни са се присмивали над еврейските “суеверия”.  “Как е възможно – удивлявали се те – да се безделничи всеки седми ден, освобождавайки от работа дори робите и животните? Забележете, “носителите на античния прогрес” без прекъсване са експлоатирали робите през цялата година, без прекъсване, без почивни дни и без отпуск. Но минало време и еврейската седмица е узаконен седми ден за почивка, станал неотменна част за цялото цивилизовано човечество. Разликата се изразявала само в конкретния ден за почивка: християните почиват в неделя, мюсюлманите в петък. Даже главните елементи на деня за отдих при тях са същите, както и при евреите: молитва и покой. Без това еврейско “изобретение” нашия свят и досега би бил лишен от смисъл и ритъм.

Пета заповед

"Бой се и почитай".

Да започнем с една история. Известен равин летял с “Боинг” от САЩ за Исраел. До него седял професор, с много респектираш вид и с удивление наблюдавал, как синът на равина, който седял на друга редица, постоянно идвал при баща си: ту ще донесе вода, ту ще му подаде книга, ту грижовно ще му поправи вратовръзката и при това всеки път го питал: “Татко, всичко на ред ли е при теб? Необходимо ли ти е още нещо? Накрая професорът не издържал.

- Просто е невероятно! Как ви се е отдало да постигнете такова почтително отношение към вас? - попитал той равина.

- Мен също ме уважават – администрацията на университета, колегите, студентите, но моите собствени деца не ме уважават. За тях аз съм един отживял експонат. Те просто не ме забелязват. А за уважение и дума не може да става.

Равинът се усмихнал и тихо отговорил:

- Всичко е много просто. Нашата традиция ни учи, че всяко предишно поколение стои на една духовна степен по-високо от следващото, защото е по-близо до даряването на Тора. А по теорията, приета в съвременната наука, човек е произлязъл от маймуната и това означава, че предишното поколение е по-близо до маймуните в сравнение със следващото. Какво искате вие при това положение?

В тази автентична история е засегнат един от най-острите проблеми на човешкото общество – взаимоотношенията между поколенията, по-точно казано, отношенията между децата и родителите. Бащите и децата.

В йудаизма този проблем се решава на основата на една от Десетте заповеди, на която ще посветим днешната лекция.

Това е петата по ред заповед и тя звучи така: “Почитай своите баща и майка, за да се продължат твоите дните на земята, която Всевишният, твоя Б-г, ти е дал”. (Шимот 20:12).

Приведеният диалог между равинът и професора ни помага да открием едно важно явление. За разлика от религиозното общество, където има непрекъсваема връзка от традиции, т.е. изначалната мъдрост се предава от поколение на поколение, в светското общество тази приемственост е прекъсната, за което в голяма степен способства лозунга: взимай само новото, а старото отхвърляй!

Новото, съвременното – това означава по-добро. То винаги е за предпочитане пред старото, даже провереното от времето. Не е удивително, че съветската младеж още от самото начало е ориентирана към “прогреса” и отричането на “отживелиците”. Впрочем Тора също не отрича прогреса. Но има съществена разлика между натрупаните знания и натрупаната мъдрост. Знанията (интелектуалните, научно-техническите, медицинските и пр.) се натрупват във всяко поколение, попълвайки общата “касичка” и с това се обезпечава непрекъснато ориентирния към бъдещето прогрес. А мъдростта, обратно идва при нас от миналото и се съхранява в традициите. Съвременните мислители са достигнали до еднозначния извод: прогрес без мъдрост, получена от миналото е само разрушителен. За пример можем да дадем факта, че човечеството се научава да получава атомна енергия, но за да може да я използва разумно, то трябва да се опре на мъдростта на поколенията, на заложения в тях преди повече от три хиляди години морален фундамент.

Слабостта на съвременното общество може да се открие още в самото му име – “общество на потреблението”. Но съгласете се, че ако човек е живял само като потребител, не е натрупал мъдрост, не я е пазил и предавал по-нататък, то неговите деца рано или късно ще му кажат: “Ти прахоса седемдесет години. Дръпни се татко, отстъпи мястото”. За какво уважение може да става дума?

Истина е, че съществува и другата крайност – да живееш изключително заради децата. В този случай подрастващите деца могат да заявят на родителите си, които са се принесли в жертва: “Вие живяхте за нас? Но това е прекрасно. А сега не ни пречете да живеем за себе си”.

Между другото, уважението към родителите е един от главните принципи на цивилизацията и е заимстван от Тора. Този принцип е формулиран още от една от заповедите: “Бой се от своята майка и баща”. (Ваикра,19:3).

И така пред нас са две заповеди: почитай родителите си и се бой от тях. Какво представляват те по своята същност? Ако внимателно вникнем във формулировката на двете заповеди, то веднага ще възникне въпросът: защо ни се предлага да зачитаме първо баща си,  а след това майка си, а да се боим обратното – в началото от майка си и чак след това от баща си? Отговорът трябва да се търси в психологическата плоскост. На детето е присъщо да се отнасят към баща си с по-голям трепет и страх, а към майка си не, но затова пък изпитват голямо уважение и любов към майката, която е по-близо до него и ежедневните му нужди в сравнение с бащата. Получава се така, че децата се страхуват от бащата и уважават майката.

Знаейки това Тора заповядва в обратен ред: уважавай баща си и се страхувай от майка си. Т.е. тя заповядва не очевидните, естествени неща, а само това, което се дава с труд, което трябва да се придобие чрез преодоляването на препятствия.

Сега да погледнем думата "бойте се". В приведения контекст това означава, че в никакъв случай, никога и при никакви обстоятелства не трябва да се унижава достойнството на родителите.

 “Бойте” се съдържа в себе си елемент на забрана. Като че ли Тора ни казва: “Не прави на родителите си нищо лошо!”

В същото време заповедта за почитание предполага конструктивни действия, насочени към укрепване статуса на родителите и техния престиж. Какви са границите на такова почитане? Рамбам отговаря: “Даже ако вземат (бащата и майката) неговата кесия със злато и пред очите му я хвърлят в морето, той не може да им възрази и да покаже, че се е разстроил, а още повече да им се разгневи. Нека да приеме случилото се с мълчалива покорност. А какво се разбира под страх пред родителите? Даже, ако той е облечен в скъпи дрехи и седи начело на общината и идва неговия баща и майка и започнат да повръщат върху неговите дрехи, започнат да го бият по лицето и да го плюят – даже и тогава не трябва да ги хули и обижда, а да мълчи боейки се от Всевишния, който му е заповядал да почита родителите си. Даже, ако всички тези страдания, а и повече му се причинят от земен цар, той ще мълчи и ще ги приеме безропотно. Още повече, те трябва да бъдат приети, от Този, Който е създал света”.

Такова ниво на изпълнение на заповедта (а и за това, колко е тя важна, свидетелства самия факт на включването и в Десетте заповеди) е достъпно за много малко хора, но то показва целта, висшия резултат, към който трябва да се стреми всеки от нас.

В книгата на равин Зелиг Плискин “Ако искаш да живееш достойно” са изложени основните принципи и препоръки помагащи правилно да се използва заповедта почитай  баща си и майка си.

Да се почитат родителите – това означава, преди всичко, да бъдат уважавани и смятани, за важни и достойни хора, дори когато другите не ги смятат за такива.

В емиграция много често родителите губят своя обществен статус. Децата по-бързо от тях овладяват местния език, по-добре се вписват в реалността на новия живот и бързо започват да се ориентират в него. Родителите и децата, като че ли си сменят местата: вместо това да учат децата си, родителите стават техни “ученици”. Получава се противоречие: от една страна децата чувстват своето превъзходство в семейството, но от друга страна, те нерядко изпитват подсъзнателно обида от своите злощастни предци, от които не могат да унаследят достойно място в обществото. Още повече, че неустроените им родители нерядко попадат под материална зависимост на още недостатъчно възрастните си деца. В резултат на това синът или дъщерята губят уважението си към родителите си. Между другото, Тора еднозначно изисква: даже ако твоя баща и майка не са уважавани от обществото, то ти въпреки това си длъжен да ги уважаваш и почиташ. Забележете, не става дума да ги обичате – да се обичат родителите не е сложно и даже биологически е естествено. Тук става дума за уважение, което изисква определени усилия. При това уважение не формално, а сериозно, искрено и при всички обстоятелства. Такава е волята на Твореца.

В Исраел тази черта, уважение към родителите, най-добре се внушава в религиозните училища, където децата получават не само знания и атестат за зрелост, но и основа за достойно истинско нравствено поведение.

Но само училището естествено е недостатъчно. Ако детето не вижда взаимното уважение в семейството, училищното възпитание не е подкрепено от жизнената практика, то ще се окаже малко ефективно

Изискването да се почитат родителите е изпълнено с конкретно съдържание. То предполага умение от наша страна да разговаряме с тях меко и с приятен тон. Не трябва да се прекъсват бащата и майката, грубо и нетактично и да се опровергават техните думи, дори и да не са прави, - особено в присъствието на други хора. В живота това не е просто. Тук е необходим особен навик, който може да се изработи в децата с помощта на специални игрови упражнения.

Да допуснем, че вие описвате на детето си някаква хипотетична ситуация. И му предлагате самостоятелно да намери правилното решение. Например: “Представи си сине, че майка ти те моли да си прибереш играчките преди да си легнеш. Ти си уморен и на теб не ти се иска. Какво ще и отговориш?” За правилния отговор детето ще получи награда. След време в него се изработва правилна реакция при по-трудна ситуация. То няма да се провали, няма да нагрубява. Грубостта ще бъде по-ниска от неговото достойнство. А ако се получи срив, то бързо ще признае своята грешка… Такова игрово възпитание не само е ефективно, но и психологически оправдано. То не приучва детето да скрива чувствата си, а само  му помага да ги изразяи в достъпна за себе си и адекватна на нормите на морала форма.

Още едно правило: не трябва да наричате родителите си по техните имена. Формата на обръщение е една и е неизменна: “татко” и “мамо” – на който и да е език. Защото фамилиарноста и безцеремонността е също форма на неуважение. Ако бащата и майката имат постоянно място на масата, то не трябва да се заема от другите. Редно е да се става, когато който и да е от родителите влиза в стаята. Освен това, децата са длъжни да подават на родителите си храната, питието, дрехата – при това с “приятен израз на лицето” т.е. с радост.

На съвременния човек му е трудно да възприеме на сериозно тези “старомодни” правила. Например в Съветския Съюз принципа на равенство се тълкуваше съвсем оригинално. Там хората от детството си усвояваха елементарен морал: “Какво аз да не съм ти чистачка?” Или още по-грубиянско: “Аз с нищо не съм ти задължен!” Силният човек никому и никога не е подавал – на него винаги са му подавали!

На практика, стремежът да се помогне, да се услужи е много добро качество. Той е заложен във всяко дете. Детето желае да помогне на майка си да сложи масата, да изнесе боклука заедно с баща си. Ако самите родители охотно изпълняват малките домашни работи, то техния ентусиазъм ще се предаде и на децата и с това ще се укрепва характера им.

Погледнете на децата. По начало малкия човек буквално се хвърля да помага и да услужва на възрастните. Но той е още слаб, неловък и няма много умения. Често пъти неговите инициативи предизвикват нетърпение и раздразнение сред по-възрастните, които вечно бързат.  “Не пречи, не се меси”, - се чува отвсякъде. Постепенно детето привиква със зависимостта си, смирява се и само подтиска своята инициатива, за да не попада за пореден път на наказание.

Заповедта за уважение към родителите изискват от нас не само външни знаци на внимание. Децата са задължени да хранят и материално да обезпечават своите нуждаещи се родители даже, ако самите деца нямат достатъчни средства и даже, ако те самите са принудени да молят за подаяние. Още повече, че е забранено да се изоставят безпомощни родителите, без средства за съществуване при собствена материална задоволеност.

Ако децата заминат в друг град, за да се учат, те са длъжни да поддържат с родителите си постоянна връзка: да им пишат писма, да им звънят по телефона – за да изпълняват заповедта за почитане.

Някои правила се разпростират в еднаква сила върху децата и родителите. Например, Тора забранява на децата да унижават, оскърбяват бащата и майката, да ги поставя в неловко положение. Но по същия начин не се разрешава на родителите да се отнасят деспотично към своите деца и да се предявяват към тях завишени изисквания, да ги унижават особено в присъствие на други хора.

Впрочем, унижението на човешкото достойнство изобщо се смята за тежък грях, независимо за чие достойнство става дума. Уважението към родителите – това е преди всичко послушание. Но то също има своите ограничения. Като пример може да се посочи, че родителите може да не бъдат слушани, ако те изискват да се нарушават законите на Тора. Тук става дума не само за спазване на кашрут и шабат, но и за спазване на нормите на еврейския морал. Например ако родителите изискват да бъде отмъстено на някой, който е причинил зло, може и трябва да не ги послушаме, защото съществува забраната “не отмъщавай”.

Прочетете още веднъж петата заповед. Обърнете внимание на обещанието за дълъг живот в този свят. Почитането на родителите е една от тях.



Всички ние обичаме своите деца и желаем те да живеят дълго и щастливо. Така, че нека да постигнем уважението им към нас, техните родители. За тяхното благо. Заради тях самите.

Шеста заповед.

"Не убивай".

 

В една от предишните беседи, посветена на Десетте заповеди, ако помните, разказахме за атеиста, който при срещата си с равина заявявил, че съблюдава Десетте заповеди, защото на тях се базира общочовешкия морал. След това се установи, че той не е чувал за заповедта за зачитане на съботата, а следователно и не е зачитал съботата. Затова, бидейки убеден материалист живеещ в рамките на западната култура, той искрено вярва и се покланя на цяла редица от съвременни идоли, без да подозира забраните на Тора. И като резултат на това, той не е изпълнявал заповедите, изискващи признаването на съществуването на Всевишния, а така също и забраната за напразното произнасянето на Неговото Име. Той не винаги е говорил уважително със своите родители, както изисква заповедта “почитай своите баща и майка”. И само, когато идва ред на заповедта “не убивай”, атеистът облекчено въздъхнал: “Ето това имах предвид аз, когато казвах, че също съблюдавам общочовешките закони и правила! Тази заповед аз изпълнявам на сто процента”. На това равинът казал:




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница