Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.” Атанас Далчев



Дата05.02.2017
Размер38.29 Kb.
Размер38.29 Kb.

Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.” Атанас Далчев
(Есе)


Един поглед, приплъзнат по златистата повърхност на есенните листа, мигновено ме изхвърля из неясния лабиринт на живота. Тази моя първа асоциация извиква в съзнанието ми редица противоречиви въпроси относно пагубната сила на житейските страсти и необходимостта от тях. Достатъчна е само една мисъл на американската писателка Хелън Келер, за да извлечем есенцията от нашето земно съществуване. „Животът е или дръзко приключение, или нищо” твърди една от най-силните жени в историята на света и то без капка тъга, без да присъства дори най-малкият белег от сломен човешки дух. Макар лишена от най-ранна детска възраст от възможността да вижда и чува, писателката съумява да направлява живота си по начин, за който мнозина са мечтали, и да следва повелите на сърцето си.
Какво е всъщност животът, дали пътуване с неизвестна посока, или пък полет на крилете на собствените ни желания? Дали ракета, летяща към неизвестността или спокойна пътека, осеяна с рози? И най-сетне: Дали съдбата е капитанът, избиращ дестинацията на нашето житейско плаване или е само вятърът, преминаващ от буря в попътен тласък? Навярно няма да открием правилен отговор на тези въпроси по простата причина, че не всеки е склонен да признае отговорността си за своето настояще и бъдеще, не всеки е готов да поеме живота си в свои ръце.
Но нека потърсим заедно истината из мъдрите открития на историята. Още римският философ Сенека е казал: „Животът е дълъг, ако е пълен… Нека го измерваме с постъпки, а не с време.“ Може би именно това е житейският избор на силния човек, желаещ да остави следи по своя земен път. Навярно това е нравствения модел на онзи, не жалещ средства и сили, които биха го довели да жадуваната цел. Нима наистина е вярно, че „огънят и страстите „ са способни да убиват, нима не са именно те цветовете, изграждащи най-пълно многообразието на живота? Не са ли те като утринната роса, пробуждаща с меката си целувка спящите цветчета, като животворната вода от приказките, спасяваща героя- борец за правда или като вълшебната пръчица, превръщаща мигновено желанията в реалност?
Огънят, тази изначална стихия, провокирала човешкото любопитство още от незапомнени времена, има множество тълкувания. За едни е страшното наказание, властващо в седемте кръга на ада, а за други- едно от великите творения на природата, жизнено необходимо за човека. Останал в историята, както с ужасяващите средновековни клади, така и със стотиците обреди и празници,прекланящи се пред величието му. Както пише Джеймс Фрейзър в своя фундаментален труд „Златната клонка” според едното становище огънят е благодатна творческа сила, а според другото- свиреп разрушителен механизъм. В разглеждания от нас случай действието на огъня също може да се тълкува в две направления: като символ на страстното лято, изпълнено с действие и емоции от една страна и като бурна стихия, изсмукваща жизнените сили и водеща към неизбежна гибел.
Ако възприемем есента като символ на завършека на един жизнен цикъл, то значи лятото е самият му разгар, онази страстна феерия, чиято сила многократно надминава тихата меланхолия на старостта. Нищо не би могло да се отрази по-пагубно на нашата тленна обвивка от гловоломната мощ, упражнявана от страстите. Силните желания, присъщи на човека- личност и творец, оставят винаги своя трагичен отпечатък. Нито тъжната есенна песен, предопределяща заника на нашия земен път, нито умората от преживяното бележат нашето външно Аз по-силно от бурните клади на огъня, онзи огън, бушувал в сърцата ни. Красноречиво доказателство за това е стихотворението на Христо Фотев „Този дъжд с тяло на мъж”. Характеризирайки дъжда, авторът завършва творбата си по следния начин:


Без да мисли за смърт, той живей.
Той се радва нашир и надлъж.
Той ликува докрай- и се смей.


И умира в нощта изведнъж.


Още един пример за трагичната развръзка на съдбата след преживени велики страсти. Такива са навярно законите на природата: Всеки би могъл да получи желаното, стига да е готов да заплати съответната цена, която в повечето случаи е безмерно висока.
В мисълта на Атанас Далчев обаче прозира и още един нюанс. Той казва, че „огънят и страстите на лятото са направили това”, те са отговорните за пожълтяването на листата, за приближаващата им гибел. Сякаш става въпрос за някаква жестока игра на природата, която направлява живота и желанията ни. Не листата на дърветата са онези, отприщили върховните летни страсти, те просто са се подчинили на природните закони, станали са част от един неизменен кръговрат, превърнали са се в жертви на лятото. Вярно е, че те самите са изпитали пленителните му огньове и пагубните му страсти, но същевременно какво са можели да сторят, нима са имали избор?
Именно така стоят нещата и при хората. Всеки може да попадне в плен на собствените си могъщи, а понякога дори демонични желания. Наистина, той сам би трябвало да ги контролира, да прави своя разумен житейски избор, но нима е по човешките сили да контролира природата. Защото страстите, също както и огънят са творения на природата.
Навярно всички ние приличаме на листата, изцяло зависими от природните закони и подвластни на силните житейски страсти. Не е ли чудно, защо, въпреки трагичните последици, и ние, подобно на Балзаковия герой Рафаел от романа „Шагренова кожа”, избираме краткия живот, изпълнен със страсти и възходи пред безличното съществуване? Навярно се страхуваме от есента и нейното еднообразие.


Елеонора Граматикова

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница