Цикъл от 14 сказки



страница6/16
Дата03.05.2017
Размер2.61 Mb.
Размер2.61 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

ЛЕКЦИЯ ПЕТА


Развитието на човека в течение на въплъщенията на земята. Царството на луциферическите и ариманическите духове и царството на божествените духовни същества.

За съзнанието на ясновидеца, който вижда днешния човек съставен от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, е явен един важен факт: Етерното тяло и физическото тяло почти съвпадат по форма и размери /поне що се отнася до тяхната горна част/; например физическата глава е напълно приспособена към етерната част на главата, като тази последната много малко прелива над първата. Но не е така и за животните. У висшите животни съществува вече голяма разлика по форма и размети между физическата глава и съответната етерна част. Да разгледаме например с ясновиждащите очи на един кон; ще видим, че етерната глава далеч прелива над физическата част и нейната форма е твърде различна. Ако бих ви описал образа на етерната форма, която се издига над хобота и главата на слона, бихте се удивили твърде много на природата на това животно.

Защото това, което физическото око вижда, е само твърдата част, която се намира в средата на цялото негово устройство. Този факт ще разгледаме ние сега.

Всъщност съвършенството на физическия човек се дължи именно на това съвпадане на физическото тяло с етерното. Но не е било винаги така. В течение на земното развитие е имало епохи, когато етерното тяло не е спирало само до границите на физическото. А напредъкът на човешкото същество състои именно в това, че етерното тяло се прибира все повече във физическото и с времето двете тела достигат почти пълно съвпадане. Важно е да се разбере, че моментът, когато те са се проникнали взаимно, трябвало да съвпадне с една добре определена точка на развитието. Ако етерното тяло се беше прибрало преждевременно във физическото, човекът би достигнал не навреме определена степен на развитието и би спрял там. Той е искал да продължи своето развитие затова, че това прибиране е станало точно в подходящ момент.



Нека да припомним още веднъж, че в началото на земното развитие нашето земно кълбо съставляваше едно тяло заедно със Слънцето и Луната. Човекът се беше появил съдържайки в себе си в потенциална форма физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло; периодът, който човекът и самата планета преминаваха тогава, беше този, който духовната наука нарича обикновено "Полярна епоха"; да обясняваме защо носи това наименование, това би довело твърде далеч от нашата тема. После идва епохата, когато Слънцето се подготвя да напусне Земята заедно със съществата, които не можеха да продължат да живеят съединени с втвърдяващите се вещества на Земята. Тази епоха се нарича "Хиперборейска", после дойде времето на постепенното замиране на земния живот; човешките души напускат тази планета и оставят да живеят на нея само замиращи форми. Това е Лемурийската епоха. Тогава става отделянето на Луната от Земята, последвано от един период на възобновяване за всички земни царства. Минералното царство се нуждаеше повече от него, животинското още повече, и най-после за възобновяването на човешкото царство бяха необходими най-мощни сили, за да го направят да продължи своето развитие. Отначало съществуват само малък брой човеци и те са съставени от трите елемента получени от миналото, към които на Земята се прибавя зародишът на Аза. Но в епохата, когато Луната се отделя, човекът нямаше още този състав от твърда плът, която виждаме да се явява по-късно. Той е изграден от тънки вещества. Защото през Лемурийската епоха по-голяма част от минералните елементи, които днес намираме, не съществуваха още освен в състояние на разтвор сред други елементи, които днес намираме отделени едни от други, както например водата е отделена от твърдата почва. Въздухът беше още наситен с гъсти пари, съдържащи тела в суспензия. Чистата вода, чистият въздух, такива каквито ние ги познаваме днес, не съществуваха още освен като редки изключения. Следователно човешкото тяло беше съставено от тази тънка материя. Ако материята би била по-гъста, формата на тялото би имала в тези времена ясни очертания. Но такива очертания биха предали на тази форма нещо съвършено, което би се предало но потомците и човешкият род би останал на тази степен на развитието. Човекът не трябваше да замрази своята форма в материята, за да има възможност да моделира и оформя материята на своето тяло според подтиците на своята душа. През тези далечни минали времена неговото тяло беше така гъвкаво, че то се подчиняваше на най-малките импулси на волята, като се деформираше на всички страни. Днес ние можем да прострем нашата ръка, но би ни било невъзможно да я удължим до три метра. Ние не можем вече да подчиняваме материята, защото една неподвижна и завършена форма се предава от бащата на сина. Но през онези далечни времена не беше така. Човекът можеше да измени своята форма по воля, да си създаде онази форма, която отговаряше на неговата душа. Това беше едно от необходимите условия на развитието, след отделянето на Луната човешките души да се въплъщават в гъвкави тела, способни да се подчиняват на най-малките вътрешни подтици. Епохата която последва, е тази, когато някои части на материята, необходими за нашия живот, каквато е водата, се отделя от по-гъстите части, които съдържат. Също както в топлата вода се намират разтворени веществата, които се отлагат, когато тази вода изстива, така и разтворената материя се отлага върху земната почва. Водата бе освободена, въздухът се отдели от материята: Водата и въздухът бяха образувани. Човекът може да използува тогава тези тънки материали, за да изгради своето тяло. Тогава хората преминаха от 3-та епоха в тази, която наричаме Атлантска епоха, защото през това време по-голямата част от човешкия род живееше върху онази част на земното кълбо, която днес е по тънала и която се намираше между днешна Европа, Америка и Африка, на мястото на днешния Атлантически океан. Там се случи това, за което ще ви говоря сега и което отчасти ви описах в миналата лекция.

В момента, когато Луната напусна Земята, тази последната носеше само ограничен брой души, които се прераждат по-късно; защото човешките души бяха отлетели на различните небесни тела. През последните времена на Лемурия и първите времена на Атлантида стана сливането на човешките души. Казах ви, че редки екземпляри човешки същества бяха могли да надживеят критическия период на Лемурия, само най-силните. Когато после всичко, което се беше втвърдило през лунната криза, отново омекна и когато нови поколения се появиха, които не бяха ограничени във форма със сковани очертания, от всяка една от планетите се върнаха душите, които се въплътиха. Все пак физическите форми, които се бяха образували непосредствено след отделянето на Луната, бяха неподвижни и се предадоха на техните потомци. Тези форми не можеха да бъдат заети от човешките души. Можем да си представим това по следния начин: Човешките души изпитват нуждата да слязат на Земята, когато там се развиват най-разнообразни форми; но между тези форми се срещат всички степени на втвърденост и гъвкавост. Тези души, и особено тези, които най-късно почувстваха нужда да се съединят с материята, избират най-гъвкавите форми, и живеят само малко в тях. Напротив има други души, които се съединяват с вече сковани форми, сковани са в тези форми и с това закъсняват в своето развитие. Най-близките до човека животни са се появили под действието на душите, слезли преждевременно от космическите пространства, за да се съединяват с тела, които не можеха вече да се развиват, нито да се проникнат напълно от силите на етерното тяло. Човешката форма е онази, която е останала пластична дотогава, докато е трябвало, за да може да бъде напълно проникната от етерното тяло. Ето защо двете тела /физическото и етерното/ съвпадат начиная от последната третина на Атлантската епоха. Преди това време, човешката душа въплъщаваща се в тялото го е поддържала в пластично състояние и е бдяла, защото етерното тяло да не съвпадне още с физическото. Само през Атлантската епоха човешкото тяло прие една завършена форма и започна да се втвърдява. Ако през този период на Атлантската епоха не би се случило нищо друго, развитието би приело съвършено друга насока. Човекът би преминал от едно старо състояние на съзнанието към едно нова с достатъчно голяма бързина. Защото преди физическото естество на човека да се е съединило с неговото вътрешно същество, той притежаваше ясновидство, но едно смътно, неясно ясновидство. Той имаше възможност да проникне със своя поглед в духовните светове, но не можеше още да каже на себе си: - Аз, нито да се различава ясно от своята среда. Липсваше му себесъзнанието. Той получи това себесъзнание тогава, когато етерното тяло се съедини с физическото така, че двете тела почти съвпадат напълно, и ако не би се случило нещо друго, ето какво би станало:

Когато човекът имаше още съзнание за духовния свят, той не виждаше още ясно животните, растенията, но виждаше тяхната духовна аура; той не би искал да различи ясно формата на един слон, но добре различаваше етерната форма, която преливаше над физическата. Това ясновиждащо съзнание постепенно изчезна, чрез съвпадането на физическото и етерното тела Азът се пробуди и човекът видя как пред неговия поглед се разкри един съвършено нов свят физическият. Ако нещо не би се случило, от този момент нататък той би възприемал един външен свят, но същевременно би възприемал и духовните същества и сили, които участват в този външен свят. Той би виждал физическата форма на едно растение, както ние вършим това днес, но същевременно би виждал и духовното естество на растението. Как стана, че в течение на развитието смътното ясновидство не можа да бъде заменено с едно ясно съзнание за нещата, без за това човек да изгуби своето духовно зрение?

Причината за това е, че през време на лунната криза, когато човекът започва да възобновява своя земен живот, над него добиха влияние определени същества, които трябва да причислим към изостаналите назад, въпреки че те стоят по-високо от човека. Ние вече говорихме за тези същества; знаем, че някои от тях се бяха отправили към Слънцето, други бяха емигрирали на планетите. Но имаше някои от тези същества, които не бяха достигнали целта на своето развитие, което трябваше да достигнат върху старата Луна. По-ниско стоящи от боговете, но по-високо стоящи от човека, това са съществата, които наричаме луциферически, според името на техния водач Луцифер.

През време на лунната криза човекът притежаваше вече физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. Той дължеше този Аз на действието на Духовете на Формата, астралното тяло дължеше на Духовете на Движението, етерното тяло на Духовете на Мъдростта, а физическото тяло на Престолите. Ако човекът би получил само даровете наедно нормално развитие и ако всички същества, които го заобикалят, биха изпълнили поставените им задачи, всичко би преминало редовно, като всяка една от йерархиите би действала върху отговарящия и човешки елемент. Но закъснелите същества, изостанали на степента на старата Луна, луциферическите същества, също упражниха своето действие. Ако това тяхно действие би искало да бъде упражнено правилно, то би се отразило върху Аза; но тъй като тези същества бяха изостанали на степента на старата Луна, където те можаха да действат върху астралното тяло на човека, последствието сега беше съвършено друго. Без тези луциферически същества човекът би получил зародиша на Аза и би го развил така, че през последната третина на Атлантската епоха сумрачното ясновидство би било заменено с едно обективно съзнание за света. Но последствията от действието на луциферическите същества проникнаха в астралното тяло на човека като силови лъчи и произведоха там това, което ще разгледаме сега.

Днес астралното тяло е носител на инстинктите, желанията, страстите. Устройството на това астрално тяло би било съвършено различно, ако луциферическите духове не биха проникнали със своето действие в него.

То би притежавало безпогрешни инстинкти, които биха го насочвали правилно в живота. Духовете бяха го научили да вижда вселената и духовните същества, които се изявяват в нея. Но на него биха му липсвали свободата, ентусиазмът, чувството на независимост, вътрешният жар за всичко, което е възвишено. Човекът би изгубил първичното ясновидство, но той би съзерцавал величието на вселената така, както това би сторил един бог, защото той би станал част от божеството. И този начин на виждане на вселената би намерил едно съвършено отражение в неговия ум. Но с цялото свое възприемане той би бил само едно огледало на вселената. А ето че луциферическите духове вливат в неговото астрално тяло страсти, инстинкти, желания, които се съединяват отсега нататък с всичко, което човек добива в течение на неговото развитие и тази е причината, поради която той вече не само може да съзерцава звездите, но също и да се запали за тяхната красота, да прелее от ентусиазъм и страст, да не се ограничава само да следва заложения в астралното тяло божествен инстинкт, но да развие лични инстинкти, родени свободно от желанието. Това са влели луциферическите същества в астралното тяло.

Но с това те му дават същевременно и нещо друго: Възможността да върши зло, да греши. Той не би познал тази възможност, ако би следвал стъпка по стъпка пътя на висшите богове. Луциферическите духове са направили човека свободен, влели са в него ентусиазъм, но същевременно са му донесли семето на нисшите желания. При едно нормално развитие човекът би изпитвал само нормални чувства спрямо всичко, което го заобикаля; сега сетивните неща можеха да го привличат повече отколкото трябваше и той може да се запали от страст за тях. Последствието от това бе, че той стигна до физическото втвърдяване но своето тяло по-рано отколкото трябваше. Неговата форма се втвърди по-рано отколкото бяха решили божествените същества. Преминаването от газообразната към твърдата форма трябваше да стане през последната третина на Атлантската епоха. Но това втвърдяване стана преждевременно и именно него описва Библията като първичен грях. През епохите, с които се занимавахме, се срещат също и възвишени духовни същества, които действат върху Аза на човека, а именно онези същества, които са го надарили с този Аз. Те вливат силите, които помагат на човека да напредва постепенно със слизането на душите от планетите. Тези Духове простират над него своята закриляща ръка. Срещу тях застават онези духове, които не са се развили достатъчно, за да могат да действат върху Аза на човека и се стараят да развият в астралното тяло специални инстинкти.



Наблюдавайки физическия живот на човека през тази епоха, ние виждаме в него отражението на тези две категории същества, които се противопоставят: Божествените същества, които действат върху Аза, и луциферическите същества. За да можем да следим по-добре някои духовни аспекти на това състояние на нещата, нека припомним, че човешките души са били на планетите принадлежащи на нашата слънчева система през периода, когато Земята опустяваше и че те отново слизат на
Земята, когато намират отговарящи за тях тела. Това е периодът, когато Земята е най-малко населена; но постепенно хората се размножават и все повече растящ брой души идват да се въплътят в тези тела. Още дълго време само онези, които са искали да издържат на Земята лунната криза, могат да се възпроизвеждат. Върху тези човеци действат слънчевите сили; защото те са запазили достатъчно устойчивост, за да предложат на Слънцето едно поле на действие даже и през време на кризата. Тези човеци, както и тяхното потомство, са имали съзнанието, че са "слънчеви човеци". За да опростим нещата, представете си, че през цялата тази криза е искала да издържи и оцелее само една човешка двойка /не искам да твърдя тук, че това действително е било така/. Тази двойка създаде поколение и така човешкия род се размножи. Докато са съществували само потомци на слънчевите хора, тези хора са познали една състояние на съзнанието, което е било свойствено за тях. Те притежаваха тогава една памет, която се простираше не само върху събитията на техния собствен живот на Земята, от раждането или, както това е днес, от първите дни на детството, но те си спомняха всичко, което техният баща, дядо или прадядо са извършили. Паметта се простираше върху цялото поколение. Причината за това беше, че слънчевите сили простираха своето действие през всички, които бяха свързани с родство на кръвта и чийто произход достигаше до човеците, които бяха способни да понесат лунната криза. Тези сили бяха създали у тях едно себесъзнание, което обхващаше цялото поколение. После човешкият род се намножи и душите се върнаха отново на Земята; но онези, които притежаваха достатъчно големи слънчеви сили, въпреки че бяха слезли на Земята и се бяха съединили със сферите различни от тези на Слънцето, чувстваха още да действа в тях слънчевото влияние. После дойде времето, когато тези души, живеещи в едно отдалечено потомство, изгубиха чувството на тази връзка, а с това и паметта простираща се върху прадедите. Колкото повече се намножаваха човешкия род, толкова повече се изгубваше и живото чувство свързано с наследствеността. Тук ние отново намираме действието на луциферическите духове, които действат върху астралното тяло и противопоставят своето влияние на това на съществата, които бяха надарили човека с Аз. Луциферическите същества действаха против всичко, което можеше да свърже хората помежду им. Те искаха да научат човечеството на свобода, на независимост. Хората, които бяха надживели лунната криза, наричаха "Аз" не само това, което обединяваше техните опитности, но и тези на техните прадеди и чувстваха да действа в тяхната кръв слънчевата природа. Това чувство беше вече угаснало, когато душите, които слизаха от планетата Марс, например, още чувстваха закрилящата сила излъчваща се от Духа на Марс; те се обединяваха в духа на Марс. Именно това групово чувство, което същата любов поддържаше, атакуваха луциферическите духове. Те развиха индивидуалния Аз на човека, за да го противопоставят на колективния Аз, който се изразяваше в тези групи. Колкото повече се издигаме в миналото чрез ясновиждането, толкова повече намираме колективното съзнание свързано с кръвното родство. А колкото идваме повече към близкото минало, толкова повече това съзнание изчезва, за да отстъпи място на не зависимостта на човека, който развива своето индивидуално себе, своя индивидуален Аз, противопоставяйки го на груповия Аз. Следователно в човека се намират в борба две царства: Божествените същества, които свързват хората помежду им, но чрез кръвните връзки; луциферическите същества, които полагат усилия да отделят човека от човека. Тези две сили са действали през цялата Атлантска епоха, а даже и по-късно, когато континентът Атлантида загина във великата катастрофа, която е предшествала настоящето състояние на Земята, и потъвайки създаде един нов океан между Европа и Африка от една страна, и Америка от друга страна. Те продължават да действат и в наши дни.

Следователно ние описахме пет епохи на развитието: Полярната епоха, когато Земята беше съединена със Слънцето; Хиперборейската епоха, когато Луната още беше съединена със Земята; Лемурийската епоха, Атлантската епоха и най-после Следатлантската епоха, която е нашата. Ние видяхме, как луциферическите духове се намесиха, за да се противопоставят на божествените същества, и трябва да признаем, че всичко би протекло съвършено различно, ако те не бяха действали така. Старото ясновидство би било заменено чрез едно двойно обективно съзнание, което би възприемало както физическия свят, така и духовните сили и същества, които проникват физическия свят. Влиянието на луциферическите същества застави човека да сгъсти преждевременно своето физическо тяло и да се отвори за физическото възприятие. Човекът навлезе в последната третина на Атлантската епоха при условия съвършено различни от тези, които биха съществували, ако биха го ръководили само божествените същества. Чрез тези последните човекът би виждал една вселена пропита от духа, докато сега виждаше само един физически свят, от който бе се оттеглило духовното. Луциферическите същества бяха проникнали в неговото астрално тяло. След това във външното възприятие, в отношението на Аза с вселената, в различието между Аза и вселената се вмъкнаха онези същества, които намираме ариманическите духове, както ги е наричал Заратустра или Мефистофелически духове. Те можеха да завладеят човека, защото той се беше свързал много силно със сетивния свят и неговите физическо, етерно и астрално тела не бяха вече това, което биха били, ако само божествените същества биха действали. Съществата, които наричаме луциферически, бяха проникнали в неговото астрално тяло и го бяха изтласкали от Рая преди да е настъпило времето да излезе оттам; а като последствие на луциферическото влияние имаме това, че в човешката душа се вмъкват ариманическите, мефистолическите духове, които показват на човека външния свят само в неговата сетивна форма, е не какъвто той е в действителност. Ето защо евреите наричат тези духове "Мефиз-Тофел", от "Мефиз", което значи "покваряващ", и "Тофел", което значи "лъжец". От тук се е получила думата Мефистофел, който е същият с Ариман. Какво ни е дал Ариман, противоположното на Луцифер?

Чрез влиянието на Луцифер силите на астралното тяло са станали по-лоши отколкото биха били, и човекът преждевременно е втвърдил своето физическо тяло. В замяна на това той получи свободата. Влиянието на Ариман има като последствие това, че човекът не може вече да вижда духовното основа на света, а е измамен чрез една илюзия на своето възприятие. Мефистофел е втълпил на човека идеята, че външния свят има само материално съществувание и че в него не се крие нищо духовно. Сцената, която Гьоте чудесно описва в своя "Фауст", се е разиграла за цялото човечество. Фауст търси достъпа до духовния свят; Мефистофел се старае да го убеди, че духовният свят е нещо празно, че той е нищо, защото има интерес да го накара да счита сетивния свят за всичко. Фауст му отговаря това, което всеки духовен изследовател би му отговорил в този случай: "В твоето нищо аз се надявам да намеря всичко! "За да си съставим една наистина правилна идея за външния свят, трябва първо да сме познали, че и в най-малката част на този свят се намира духът, трябва да знаем, че представата за материята е вече по себе си една измама и че Мефистофел е духът, който изопачава всички наши идеи и представи. Кое беше необходимото лечебно средство, за да не потъне човекът в бездната разтворена от Луцифер и Ариман?

Още през Атлантската епоха се наложи едно действие противоположно на това на луциферическите същества, за да се възстанови равновесието. Още през онези времена е имало хора, които бяха работили над себе си, за да попречат на влиянието на Луцифер да вземе надмощие в тяхното астрално тяло, които бяха почувствали, че страстите, инстинктите, желанията на техните души идват от Луцифер. Когато успяха да ги изкоренят, те отново добиха възможността да съзерцават това, което човек би искал да вижда, ако не беше претърпял влиянието на Луцифер и Ариман. Чрез един чист живот и едно основно познание на самите себе си, някои от жителите на Атлантида отхвърлиха от себе си влиянието на Луцифер. Тогава те бяха способни, в тази епоха, когато още съществуваха остатъци от първичното ясновидство, да потопят своя поглед в духовния свят, да виждат по-високо отколкото онези, в които влиянието на Луцифер беше причинило нарастване на властта на материята. Тези хора станаха ръководители на Атлантската епоха или посветени на Атлантида.

Луцифер беше насочил своите удари предимно срещу това, което при любовта е свързано с кръвните връзки. Тези хора се научиха да противостоят на неговите нападения. Те имаха духовното прозрение, че силата, която ще направи хората да прогресират, не стои в разделянето, а в това, която съединява хората. Те се опитаха да възродят първичното състояние, когато Луцифер не беше още затъмнил духовния свят. Те положиха усилия да заличат личния елемент: "Убийте в себе си личния Аз! Повдигнете погледа си към времената, когато кръвните връзки бяха още живи, когато съзнанието за Аза се простираше до първите прадеди и когато отдавна заминалият прадед беше тачен като светия". През цялото развитие винаги е имало такива ръководители на човечеството, които отново се появяваха, за да кажат: "Стремете се да не паднете под влиянието, което иска да ви подчини на вашия личен Аз; старайте се да познаете това, което е обединило хората в старите време на и вие ще намерите пътя към Божествения Дух".

Най-чистата форма на това схващане ние намираме у древния еврейски народ когато се опитаме да разберем неговите ръководители. Те казваха на своя народ: "- Вие сте стигнали дотам, че всеки иска не зависимост на своя собствен Аз, на своя личен Аз, всеки търси своята същност вътре в самия себе си. Но вие ще работите в съгласие с развитието, ако убиете вашия личен Аз и съсредоточите всичката си сила в съзнанието, че сте части от един велик организъм, който се простира до Авраама. Когато ви се казва: Аз и Отец Авраам сме едно, и вие приемете това като отстраните всичко, което е лично, Вие сте в правия път, който ви води до божественото, защото пътят към божественото минава през прадеда!" Благодарение на своите ръководители еврейският народ запази най-дълго време енергията да противостои на луциферическото влияние. Но мисията на човечеството беше не да убие този Аз, а да го развие. Древните посветени не можеха да сторят нищо против този личен Аз, те успяваха само да покажат на хората, че пътят към първопричината на света минава през прадедите.

Когато на Земята слезе великият Христов импулс, за първи път прозвучаха думи съвършено различни. И именно еврейският народ можеше най-ясно да разбере тези думи, защото този народ беше запазил до една късна епоха ехото на древните атлантски посветени.

Христос изменя учението на древните посветени като казва: "Има една възможност човек да развива своята собствена личност, за да не се подчинява просто на физическите връзки на кръвното родство, но, поглеждайки вътре в своя Аз, да търси там божественото и да го намери!" В Христовия импулс действа силата, която позволява когато човек се съединява с нея да се образува една връзка на духовно братство между хората, без да се убива индивидуалността на Аза. Христовата сила е от естество различно от това на средата, в която той е слязъл.

Докато в тази среда учеха: "Аз и Отец Авраам сме едно и това аз трябва да зная, за да намеря отново пътя към божественото", Христос казва: "- Има един друг отец, през който азът може да мине, за да намери божественото; защото Азът, Аз Съм, е едно с божественото! Има нещо вечно, което ти можеш да намериш оставяйки в самия себе си". И Христос говори за тази сила, която той е искал да предаде на хората, когато в Евангелието на Йоана казва/гл. 8, ст. 50/: "- Преди Авраам да бъде, беше Аз Съм!" И това "Аз Съм" не е нищо друго освен името, което Христос сам дава на себе си, с което той сам се назовава. И когато човек събуди в себе си това съзнание, което му позволява да каже: "- В мене живее нещо, което е съществувало преди Авраама да бъде; не е необходимо да се издигаме до Авраама, аз мога да намеря в мене самия Божествен Дух на Отца", тогава той е в състояние да преобрази това, което Луцифер е предал на човешкия Аз и което е станало една пречка за напредъка на човечеството; той може да го превърне в добро. Христовото събитие се състои именно в това, че то превърна в добро влиянието на Луцифер.

Да предположим, че само онези висши духовни същества биха действали, които бяха свързали любовта единствено с кръвните връзки и които насочваха човека да се издигне назад през редицата поколения на своите прадеди, за да намери достъп до божественото; хората биха били доведени до едно общуване напълно несъзнателно, защото те никога не биха добили онова съзнание, което свободата и независимостта дават. А стремежът към свобода и независимост бе вложен в нашето астрално тяло от Луцифер още преди идването на Христа. Чрез това всеки човек може да се чувства независим по отношение на другите. Но крайностите, които бяха се породили по необходимост от влиянието на Луцифер, бяха превърнати в добро от Христа. Луцифер донесе на хората свободата, независимостта; Христос превърна тази свобода в Любов. Връзката, която Христос създава, води хората към Духовната Любов.

В тази светлина луциферическите духове получават съвършено нов смисъл. Трябва ли да таксуваме за "небрежност" това, което накара тези духове да останат назад в своето развитие? Не; защото те са изостанали назад, за да изпълнят една специална мисия в лоното на развитието: Именно мисията да попречат на хората да бъдат споени едни с други чрез кръвните връзки. С това те са подготвили пътищата на Христа. На старата Луна те бяха се отказали да достигнат целта на развитие то, която им беше предопределена, за да могат да служат на напредъка върху Земята. Това ни показва, как привидното зло, привидната грешка, може да се превърне в добро в сложната същност на вселената. За да може Христос да се намеси на Земята в необходимия момент, трябваше определени духове на старата Луна да пожертват своята лунна мисия и да подготвят по този начин идването на Христа. Това изоставяне на Луцифер може да се счита също и като една жертва.

Ние все повече се приближаваме до тази истина, която човек трябва да издълбае в своята душа като една възвишена морална истина: "Когато виждаш злото в този свят, не си казвай: - Ето нещо несъвършено, лошо, но се запитай: - Как мога аз да добия познанието, което ще ми покаже, че от гледището на висшата всемирна мъдрост това зло може да бъде превърнато в добро? Как да стигна дотам да си кажа: - Когато ти виждаш тук едно несъвършенство, това показва, че не си още достатъчно напреднал, за да доловиш съвършеното в това несъвършенство". Там, където човек вижда злото, той трябва да погледне в своята собствена душа и да се запита: Откъде идва, че тук, където срещам злото, аз не съм достатъчно напреднал, за да видя доброто в това зло?





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница