Цикъл от 14 сказки



страница7/16
Дата03.05.2017
Размер2.61 Mb.
Размер2.61 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА


Оракулите на Атлантида. Светилищата през следатлантския период. Кръщението в реката Йордан.

Ние видяхме, че човечеството имаше вече духовни ръководители още през Атлантския период, наречен така, защото човечеството е обитавало тогава, древната Атлантида; и ние видяхме също, колко много са е различавал животът на хората от онези времена от съвременния живот, особено що се отнася за личното съзнание. Това съзнание се е развило само постепенно и е заменило един вид смътно ясновидство. Знаем също, че през време на Атлантската епоха човешкото тяло беше съставено от много по-гъвкава материя от по-пластично вещество сравнение с днешното. Ясновиждащото съзнание ни учи, че тогавашният човек не е възприемал външните предмети с ясните очертания, които ние днес виждаме. Атлантецът е възприемал вече минералите, растенията, животните но той ги е виждал неясно. Също както вечер при мъгливо време ние виждаме уличните светлини заобиколени от един цветен ореол, от една "аура". Тази аура показваше присъствието на духовните същества, които живееха в нещата. Виждането на тези духовни същества е била повече или по-малко смътно, според различните моменти на денонощието; то е било особено ясно в момента, когато човекът е преминал от будното в сънното състояние.

За да изясним с един пример, който ще ни накара да почувстваме по-живо какво е било съзнанието на един атлантиец, ще кажем, че той не е виждал розите с ясните и точни очертания, които ние виждаме. Всичко е било смътно и се е губило в мъглата, заобиколено е било с оцветени ореоли. През деня предметите са били неясни; но те са ставали още понеясни и са изчезвали напълно през време на междинните състояния между будността и съня. В замяна на това човекът е виждал много ясно това, което наричаме "духа на розата", "душата на розата". Но развитието продължава и външните предмети стават все по-ясни и по-ясни, докато виждането на духовните същества, съответстващи на тези предмети, ставаше все повече и повече неясно. В замяна на това човекът развиваше своето лично съзнание; той научаваше да се познава все по-добре. Ние вече видяхме, в кой момент на развитието се появява чувството за Аза. Етерното и физическото тяло съвпадат по форма и размери през последната трети на Атлантската епоха. Явно е, че ръководителите на човечеството са учели хората на съвършено различни неща отколкото днес. Те не можеха тогава да апелират към ума, към разсъдъка на хората. Взаимните отношения почиваха тогава на несъзнателни влияния, които преминаваха от един на друг.

Силата на внушението беше много голяма и несъзнателното влияние изискваше само малко усилие, за да се предаде от една душа на друга. От това влияние днес имаме само нищожни остатъци, които са лошо познати и разбрани. Щом в душата на един човек се раждаше един образ, едно чувство и щом неговата воля се насочваше към едни друг човек, той упражняваше силно влияние върху другия. Всички влияния бяха мощни, а също така голяма беше и волята за тяхното възприемане. Днес от всичко това имаме само жалки остатъци. Да предположим, че някой тогавашен човек минаваше покрай друг и правеше определени движения. Другият, който го гледаше какво прави, веднага изпитваше желание да подражава неговите движения. От всичко това днес ни е останало все пак нещо: Когато гледаме някой да се прозява, неволно и ние започваме да се прозяваме. В миналото хората са били много по-тясно свързани. Причината за това беше, че те са живеели в една атмосфера съвършено различна от нашата. Днес въздухът, който ни за обикаля, съдържа повече вода само когато вали. През Атлантската епоха въздухът беше непрестанно изпълнен с гъсти водни пари; а в началото на тази епоха човекът беше съставен от меко вещество, подобно на това на пихтиеобразните животни, които днес живеят в моретата и които едва можем да различаваме от заобикалящата ги водна маса. Постепенно веществото на човешкото тяло се сгъстява. В това време той остава изложен на всякакъв вид влияния; не само на влиянията на висшите духовни същества, които обитават на Слънцето или на различните планети на нашата слънчева система но също и на тези на луциферическите духове, които действат върху неговото астрално тяло. Тези, които трябваше да бъдат ръководители на атлантското население, трябваше да побеждават луциферическите влияния в своето собствено астрално тяло. Тогавашния човек имаше ясновиждащо и духовно съзнание и затова той възприемаше всички духовни влияния, които се упражняваха над него. Някой, който не знаеше нищо за духовната наука, би се смял днес, ако му кажем: "- Твоето астрално тяло е подложено на влиянието на луциферическите духове!" Но той не знае, че това влияние е толкова по-силно, колкото по-малко той има съзнание за него.

"Хората не виждат дявола

"Даже когато той ги държи за яката".

Тези думи на Гьотевия Фауст съдържа една много дълбока истина; и много от материалистичните влияния не биха са проявявали, ако хората знаеха, че все още се намират под властта на Луцифер. В миналото учителите на човечеството и техните ученици са се наблюдавали много строго по отношение на страстите, желанията и инстинктите, които тласкаха човека към физическия свят повече отколкото изискваше неговото развитие. Който искаше да стане учител, трябваше да развива преди всичко едно себесъзнание, което много строго следеше за всичко, което можеше да дойде от Луцифер. Той трябваше да знае да разпознава в своето астрално тяло действието на луциферическите същества. Така човек държеше на разстояние тези луциферически същества и можеше да вижда другите божествени същества, тези, които бяха преминали от Земята на Слънцето или на други планети. И, според своя духовен произход, хората виждаха различни духовни същества. Имаше човешки души, които идваха от Марс; побеждавайки в себе си луциферическите влияния, те стигаха до по-висока степен на едно по-чисто ясновиждане и виждаха духовните същества от царството, от където те самите бяха дошли, от царството на Марс. Тези, които бяха дошли от Сатурн, можеха да виждат съществата на Сатурн; тези, които бяха дошли от Юпитер или от Венера, виждаха духовните същества от тези небесни тела. Всеки виждаше това, което му съответстваше. Но най-издигнатите човешки души, тези, които бяха устояли на лунната криза, можаха да стигнат постепенно да виждат не само духовните същества на Марс, Юпитер или Венера, но и тези на самото Слънце. От това може да се разбере, че на старата Атлантида е имало специални светилища за тези, които бяха слезли от Марс и които бяха способни да изучават мистериите на Марс, други за тези, слезли от Венера, които изучаваха мистериите на Венера. Ако на зовем тези институции, тези места с едно име, появило се по-късно, а именно с името "оракул", ще кажем, че на Атлантида е имало един "оракул на Марс" където се изучавали мистериите на Марс и т.н. Най-висшият от тези оракули бил "оракул на Слънцето", а най-великият от посветените бил този, който стоял начело на слънчевите посветени*./* Рудолф Щайнер: Духовна наука/.

Учението, което се предавало в тези оракули, държало сметка за природата на човека, която е била подложена на влиянията на различните духовни същества. Нека се опитаме да си представим това учение; и нека предположим, че в оракулите е имало духовни учители, които са получили посвещението като един вид благодат. Как можеха да стигнат до посвещение техните ученици?

Тези, които бяха посветени, упражняваха силно влияние над своите ученици чрез самото си появяване, чрез самото присъствие. Щом се появяваше един посветен, всички онези, които трябваше да станат негови ученици, чувстваха да трептят в тяхната душа способностите, позволяващи им да станат такива. Тогава от човек на човек са преминавали влияния напълно чужди на будното съзнание; и съвсем не беше необходимо учението да се предава както днес. Целият живот на учителя, всички негови действия въздействаха на учениците благодарение на подражателната способност на хората. Много неща преминаваха несъзнателно от учителя в учениците. Ето защо е било много важно, тези, които благодарение на своето минало развитие бяха узрели за посвещението, да бъдат доведени в свещените места и да живеят заедно с учителя. Тяхната подготовка която траяла много дълго е ставала чрез наблюдаване на всичко, което е вършил учителят и чувствата, които това наблюдение събуждаше. Тогава идваше моментът, когато душата на учителя и тази на ученика живееха в такова съвършено общение, че всичко, което учителят знаеше относно висшите тайни, преминаваше в душата на ученика. Но какво се случи, когато етерното тяло се оттегли, се прибра във физическото и се съедини напълно с него?

Двете тела, физическо и етерното съвпаднаха още в края на Атлантската епоха, но връзката, който ги съединяваше, не беше още така здрава; достатъчно беше едно усилие на волята от страна на учителя, за да освободи отново етерното тяло на ученика; без съмнение това не ставаше вече така, че всичко, което живееше в учителя, да се предаде напълно в ученика; но учителят още имаше силата да излъчи етерното тяло и да накара ученика да вижда това, които той сам виждаше. Тогава дойде голямата катастрофа, която помете Атлантския континент. Страшни бури във въздуха и водата, дълбоки смущения на сушата преобразиха постепенно цялото лице на Земята. Европа, Азия и Африка, които само в малката си част бяха суша, изникнаха из водите заедно с Америка. Атлантида изчезна. Хората се изселиха на запад и на изток и образуваха най-различни колонии. След тази огромна катастрофа, човечеството беше напреднало. В отношенията между физическото и етерното тяло настъпи една нова промяна. Сега тези тела се свързват още по-тясно едно с друго. Учителят нямаше вече възможност да излъчи етерното тяло на ученика чрез един акт на волята, за да отпечати в него това, което той виждаше. Посвещението трябваше да приема друга форма и ето как бихте искали да опишем тази нова форма.



Учението, което беше дадено чрез прякото влияние на душата на учителя върху тези на ученика, постепенно отстъпи място на една друга форма на преподаване, която се приближава до тази, която днес познаваме. През Атлантската епоха имаше Оракули; сега учителите на човечеството основаха един вид училища, за да приемат там отзвука от древните атлантски оракули; появяването на мистериите, на местата за посвещение, става през следатлантската епоха. По-рано най-добре подготвените ученици бяха приети в оракулите; отсега нататък те са приемани в мистериите. Там те биваха подготвяни чрез една строга дисциплина, именно поради това, че сега не можеше да се действа върху тях както по-рано. Във всички цивилизации и във всички епохи ние намираме през дълги периоди този вид мистерии. Било че се върнем назад до първата следатлантска култура, тази на Древна Индия, или до културата на Заратустра, или ако искате до тази на Египет и Халдея, навсякъде ще видим, че учениците са приемани в мистериите, които образуват нещо средно между църквата и училището; там те получават едно строго обучение, което ги учи да мислят, да чувстват не само това, което идва от сетивния свят, но и това, което става в духовния, невидим свят. Можем да изразим с една дума това, което се преподаваше в тези мистерии: В голямата си част то представляваше това, което днес ни дава антропософията. Този беше предметът, изучаван в тези мистерии. Но там се държеше сметка за нравите на епохата и всичко беше устроено по един по-строг начин. Там не се постъпваше както днес, когато скритият живот на висшите светове се открива относително достатъчно бързо и открито на същества, които вече са узрели да ги разбират. През онези времена обучението беше много методичност начало се даваха само познанията отговарящи на първата степен, а останалото грижливо се научава в тези мистерии. Но там се държеше сметка за нравите на епохата и всичко беше устроено по един по-строг пазеше скрито. Само след като ученикът усвояваше първите познания, му се разкриваха тези отговарящи на една по-висша степен. Чрез тази подготовка идеите, които добиваше, схващанията, чувствата, които се отнасяха за духовния свят. Бяха вложени чак в неговото астрално тяло. Това го правеше способен да устоява до определена степен на влиянията на Луцифер. Защото всички понятия на духовната наука, които се съобщават, се отнасят за висшите светове, а не за този, за който Луцифер би искал да събуди интерес у човека, не за сетивния свят. След като е получил това обучение, за ученика идваше времето, когато той трябваше да бъде доведен в състояние сам да вижда във висшия свят. За целта той трябваше да отрази, да отпечати в своето етерно тяло всичко, което беше изработил в своето астрално тяло. Защото човек не може да достигне да вижда духовния свят освен когато всичко, което е било вложено чрез обучение в астралното тяло, започва да живее в него така силно, че то не остава само в астралното тяло, а се отпечатва и в по-гъстото етерно тяло. Когато ученикът трябваше да се издигне от обучението към виждането, това, което той е приел като учение, трябваше да произведе своето действие. Ето защо в древните епохи на Индия, Персия, Египет и Гърция периодът на учение завършваше с един заключителен акт, който се състоеше в следното: Ученикът минаваше през една последна подготовка, състояща се не от учение, а от медитация. Той трябваше да практикува определени упражнения, предназначени да развият в него вътрешна твърдост, вътрешно спокойствие и вътрешна обективност. Той беше подготвен така, че неговото астрално тяло да бъде напълно пригодено за духовните светове; а завършекът на тази подготовка беше, че в подходящия момент той беше потопен в продължение на три дни в едно състояние, което може да се сравни със смъртта. Докато през Атлантската епоха етерното тяло беше лесно отделимо от физическото, сега за целта човек трябваше да бъде потопен в такъв дълбок сън, приличащ на смъртта. Тогава той беше поставен било в един вид гроб, било на кръст, на който беше завързан с въжета, било на някое друго място. И този, който се нарича будител или йерофант имаше силата да действа върху астралното тяло и особено върху етерното тяло, което биваше отделено от физическото в продължение на три и половина дни. Такова едно състояние се различаваше от това на съня. През време на съня астралното тяло и азът напускат физическото и етерното тела, докато тук, при този заключителен акт на посвещението, физическото тяло оставаше само, а етерното тяло се отделяше поне в по-голямата си част, а именно в горната част на човешкото тяло, докато долната оставаше още свързана с етерното. Този сън приличаше на смъртта.

Всичко, което човек беше научил по-рано чрез медитацията и други упражнения, се отпечатваше тогава в етерното тяло, докато то се намираше в това състояние. През време на тези три и половина дни посвещаваният действително обхождаше духовните светове, където се намират висшите същества. След завършването на това време йерофантът имаше власт да го събуди отново; и ученикът донасяше със себе си спомена за духовния свят. Отсега нататък вече неговият поглед проникваше в този свят и той можеше да предава на другите хора това, което виждаше, докато те не бяха още узрели, за да могат сами да виждат. Така през тези пред-християнски времена. Учениците биваха посвещавани в дълбоките тайни на битието под ръководството на йерофанта и те ставаха живи свидетели за съществуването на един духовен живот зад физическия свят, за един духовен свят, на който човекът принадлежи чрез това, което е най-висше у него и в който той трябва да може да влезе. Но развитието продължава. Това, което току-що ви описах, можеше да се извършва до висока степен непосредствено след Атлантската катастрофа. Но в течение на времето връзката между етерното и физическото тела ставаше все по-здрава и този метод на посвещение ставаше все повече и повече опасения. Хората все повече свикваха с едно физическо съзнание за нещата. Този е именно и смисълът на човешкото развитие, хората да свикнат с този физически свят и да го обикнат. Големият напредък на човечеството се състои в това, хората наистина да могат да развият тази любов към физическия свят.



През първите сладатлантски времена хората още имаха един жив спомен за духовния свят. Те още бяха в състояние да потопят своя поглед в духовните светове на своите прадеди. Те още притежаваха онова инстинктивно, сумрачно ясновиждащо съзнание и знаеха, къде се намира истината, къде се намира тяхното истинско отечество. Това, което ни заобикаля през време на будността е едно було, което закрива действителността и скрива от нас духовния свят; това е Майа, илюзия! Необходимо беше време, докато хората свикнат с това което сега очите можеха да виждат. Те не можеха лесно да разберат, че за да могат да виждат ясно физическия свят, необходимо беше да изгубят съзнанието за древното царство на духовете. Ето защо през тези времена не беше никак трудно хората да бъдат отново доведени към духа, за който те бяха запазили още едно много живо чувство. Естествено нещата не можеха да останат така, защото мисията на Земята е, хората да се научат да обичат Земята, да завладеят физическото поле. Ако бихте искали да наблюдавате този живот на древна Индия, бихте видели, че духовният живот се намираше на много високо равнище. Това, което тогавашните духовни учители на човечеството учеха, не може да стане достъпно за съвременния ум освен чрез изучаването на духовната наука. Иначе учението на великите индийски Риши изглежда лишено от всякакъв смисъл, то изглежда чиста лудост. Защото човек не може даже да си въобрази, че може да има някакъв смисъл в тези откровения, и ако застанем на личното гледище на обикновения съвременен човек, той явно е прав, защото от лично гледище човек винаги е прав!

Тогава духовното зрение беше много силно развито, но в замяна на това хората не знаеха още да боравят и с най-простите оръдия; те живееха по най-първобитен начин. Не съществуваше още наука, защото физическият свят беше считан още за "Майа", илюзия и за единствено действително се считаше само великото слънчево същество или други подобни духовни същества. Но човечеството не можеше да остане тук. Между следатлантските хора се появиха някои, у които се събуди волята да завладеят земната област. Това завладяване на Земята започна в епохата на Заратустра и преходът от древна Индия към пред-историческа Персия има огромно значение. За Заратустра външният свят не е вече само Майа. Заобикалящият ни физически свят има своята стойност, но зад него се намира духът. Докато за древния индиец самото цвете беше Майа, а действителността, духът, с е намираше зад това цвете, Заратустра би казал: - Това цвете е ценно в себе си, защото то е част от всемирния Дух; материята се ражда от духа. Ние вече отбелязахме, че за Заратустра физическото Слънце е място, където духовни същества развиват своята дейност. Но в замяна на това посвещението беше станало по-трудно достъпно и беше необходимо сега да се наложи една по-строга дисциплина на тези, които искаха не само да вярват в съществуванието на един духовен човек, но които искаха да потопят своите погледи във великата слънчева аура. Така се изменят постепенно всички условия на живота и през следващата епоха, тази на египто-халдейската култура, човекът завладява още по-дълбоко физическия свят. Това е времето, когато той не само притежава познанието на духовната мъдрост, намираща се зад материята, но когато той наблюдава движението на звездите и в техните различни положения и видими движения вижда една писменност, начертана от боговете. Отношенията на сетивните неща помежду им също му разкриват една божествена писменност. В Египет се ражда геометрията, която бива прилагана към външните неща. Така човекът постепенно завладява заобикалящия го свят. Гъркът прави още една крачка напред в този път. И между това, което душата изпитва, и външната материя се завързва един съюз. Статуята на една Палас Атина или на един Зевс отразяват опитностите, които първо са живели в човешката душа и оттам са били отпечатани в материята. Но добивайки все по-голяма власт над сетивния свят, които той обиква все повече, човек се отчуждава все повече от духовния свят и от живота, който протича между смъртта и едно ново раждане. Когато душата на един древен индиец се освобождаваше от тялото за да влезе в духовния свят и да остане там до следващия живот на Земята, дейността на духа беше още много голяма. Защото през пелия си живот на Земята тази душа се беше развивала духовно и всички нейни чувства бяха подържани в разгар от разказите, които тя бе слушала за духовните светове, даже ако не беше минала през посвещение. При смъртта всичко за нея ставаше ясно и светло. Но обиквайки все повече физическия свят, хората се научиха да се чувстват по-добре на Земята и поради това животът протичащ между смъртта и едно ново раждане все повече се замъгляваше за тях, През Египетската епоха вече можеха да се чуват твърдения, че душата, освобождавайки се от тялото за да влезе в духовния свят, се намираше вече обгърната от тъмнина, чувстваше се сама и отделена от другите души, едно чувство на студенина я завладяваше пред тази изолираност. Що се отнася за гърдите, които съумяха да внесат в културата такава голяма красота на формите, те още по-силно чувстваха студенината и тъмнината на душата между смъртта и едно ново раждане. Не е никак само легенда, а дълбока истина това изказване един грък, когото запитали за пребиваването в подземния свят: "По-добре е казва той, да бъдеш просяк на земята, отколкото цар в страната на сенките! "

Така човекът постепенно се отчуждава от духовния свят. Посветените стават все по-рядко явление, защото ставаше все повече и повече опасно да мине човек през посвещението, да остане три дни и половина в състояние подобно на смъртта и да се опита да излъчи етерното тяло, без да настъпи смърт.

Тогава в целия живот на човечеството бе внесен един нов импулс чрез събитието на Христа, този върховен слънчев Дух, който постепенно слезе на Земята. Видяхме, че по времето на Заратустра този Дух можеше да бъде намерен в аурата на Слънцето, "Ахура /Аура/ Маздао"; Мойсей можеше вече да го наблюдава в горящата къпина и в огъня на Синай. Той постепенно слизаше към тази земна сфера, която щеше да преобрази. Хората трябваше да се научат да познават този Дух, слязъл на Земята.

Следователно всяко старо посвещение беше свързано с едно излъчване на етерното тяло от физическото и във всички следатлантски посвещения този подобен на смъртта сън, т.е. това физическо безсъзнание, беше едно необходимо условие. Чрез това човекът падаше под влиянието на един чужд аз, този на своя посветител, на своя учител. Той напускаше напълно своето физическо тяло и неговият собствен аз не упражняваше вече действие върху физическото му тяло. Главната цел на Христовия импулс е именно, азът на човека да мине през едно развитие, което почива изцяло на индивидуалните сили и което не го принуждава да мине през едно състояние по-ниско от това на аза, за да може да влезе в духовните светове. За това беше необходимо едно същество да се пожертва, за да приеме в едно човешко тяло Духа на Христа. В течение на много въплъщения един посветен се беше подготвил. Докато се издигне до висотата на тази велика задача и да може в даден момент на своя живот да излъчи вън от себе си своя личен аз, за да приеме на негово място Духа на Христа. Това именно описва в сцената на кръщението в реката Йордан Евангелието на Йоана.

Това кръщение е изпълнено от предтечата на Христа Исуса, Йоан Кръстител, и е дадено на онези, които той е подготвил да приемат Христа под тази форма. Когато размислим, че Йоан Кръстител кръщаваше, за да подготви идването на Христа, ние ще разберем това, което Евангелието на Йоана казва върху това кръщение. Помислете само, какво представлява днес кръщението: То е само едно подреждане на първоначалния символ и под тази форма то не ви дава ключа на тайната. Тогава кръщението не се е състояло само в това, да се поръси с вода главата на кръщавания, но този последният беше потопен изцяло под водата, където трябваше да остане по-дълго или по-кратко време. За да разберем какво означава това, трябва да си припомним тайнствения състав на човешкото същество.

Ние вече знаем, че това човешко същество се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, които при будно състояние са тясно свързани едно с друго, но при съня са разделени две по две. При смъртта физическото тяло остава само; етерното тяло се отделя от него и за кратко време остава свързано с астралното тяло и аза. В този момент човекът има едно много характерно вътрешно изживяване: Целият му живот, прекаран на Земята, минава пред погледа му като една величествена жива картина; събитията на неговия живот се простират като панорама пред човека. Етерното тяло е главно носител на паметта през време на живота на Земята; ако не беше физическото тяло, човек би могъл непрестанно да вижда тази панорама, която етерното тяло му предлага. Веднъж човекът лишен от физическо тяло при смъртта, в неговото съзнание нахлува цялото това ретроспективно виждане. Това виждане може да настъпи и през време на живота, при случаи на смъртна опасност, на голяма уплаха, на шок. Това узнаваме от разказите на онези, които са се давили или са били пред опасност да паднат в пропаст, и които са изживели като една величествена картина целия си минал живот. Това, което смъртната опасност може да накара по този начин човека да почувства, когато той се намира в опасност да се удави, подобно нещо са изпитвали учениците на Йоан Кръстител. Кръщението се е състояло именно в това, всеки кръщаващ се да остане под водата достатъчно дълго време, докато може да види пред себе си целия своя минал живот. Това, което той изживяваше, беше една духовна картина, А това, което неговият дух изпитваше в такова ненормално състояние, го поставяше във връзка с пелия духовен свят. След като човек беше приел това кръщение на Йоана Кръстител, той знаеше че има един духовен свят и можеше да си каже наистина това, което живее в мене, може да съществува също и без моето физическо тяло. От това кръщение човек излизаше с убеждението, че съществува един свят, на който той принадлежи чрез своя дух.



Преди кръщението хората чувстваха все по-голямо влечение към физическия свят, все по-голяма склонност да вярват, че тази физическа действителност е единствената действителност. Но онези, които бяха минали през кръщението на Йоана Кръстител, бяха разбрали, че техният живот беше от духовно естество и че те бяха нещо различно от това, което физическото тяло правеше от тях. Ето защо учениците на Йоан Кръстител, чувайки го да казва: - Изменете вашия начин да разбирате живота /покайте се!/. Те се променяха в своя дух, когато наистина извличаха от кръщението това, което то можеше да ги научи. Те научаваха, че в тях живее нещо духовно, че техният аз е съставна част от духовния свят. И те добиваха това убеждение бидейки още във физическото тяло. Те не минаваха през някаква процедура, подобна на тази на посвещението, но добиваха това убеждение намирайки се във физическото тяло и следвайки учението, което от Мойсея насам беше заложено в техните души. Цялата тази опитност приемаше при Йоановото кръщение един нов смисъл, и след това кръщение ученикът не само имаше съзнанието, че се е съединил с духовния свят, но той разбираше също, какъв беше духовният свят, който слизаше на Земята. Той разбираше, че това, което се беше разкрило на Мойсея под името "Ейех ашер Ейех" в горящата къпина и в огъня на Синай, беше това, което сега прониква Земята и се изразява чрез името Яхве или Йехова, или още "Аз съм Аз Съм" /Аз съм този, който се нарича Аз Съм/. Защото така, се изразява действително духовният свят. Така чрез кръщението на Йоана не само ученикът знаеше, че се е съединил с духовния свят, но той знаеше също: "В този духовен свят живее Аз Съм, от който е роден моят дух. Така Йоан Кръстител подготвяше своите ученици чрез кръщението. Такова чувство събуждаше той у тях. Естествено, такова изживяване можеха да имат само малка група хора, защото болшинството не бяха още способни да имат такава опитност при кръщението. Но някои от тях познаваха, че Духът, който по-късно щеше да бъде наречен Христос, се приближаваше до Земята.

Опитайте се сега да сравните това, което току-що казахме, с казаното във вчерашната лекция. В миналото действието на духовните същества целеше подържането на една любов, която почиваше на кръвните връзки. Обаче луциферическите духове бяха въздействали на човека и бяха го накарали да намери своята собствена индивидуалност. Луцифер беше сътрудничил с най-висшите духовни същества и постепенно кръвните връзки бяха разхлабени. Това вие сами можете да проследите в историята. /Вижте например, каква смесица от народи представлява великата Римска империя/. Кръвните връзки отслабват, а личността се утвърждава все повече. Но в замяна на това хората изгубиха връзката с духовния свят и обикнаха Земята, физическия свят. Постепенно с нарастването на самосъзнанието под действието на Луцифер, човекът все повече се привързва към физическия свят и за него животът протичащ между смъртта и едно ново ражда не все повече се замъглява. Действието на Йоан Кръстител беше внесло вече едно съществено събитие; то беше позволило на човека да запази своята индивидуалност и през време на потопяването във водата да намери отново своето духовно отечество, което в миналото той наричаше "богове", когато още живееше в гъстите пари изпълващи атмосферата. Споменът, че е живял някога в духовните божествени светове, оживяваше тогава отново в него и въпреки, че човекът беше станал един Аз, той се подготвяше по този начин да си създаде нови връзки със своите себеподобни, но този път връзки почиващи на една духовна любов. Ето как можем да охарактеризираме от друга гледна точка Христовото събитие. Христос представлява онази духовна сила на Любовта, която слиза на нашата Земя, сила, която днес е още само в началото на своето действие. В светлината на Евангелието на Йоана и на Лука трябва да следваме тази мисъл, че Христовият импулс е духовната Любов. Любовта чрез която различни дотогава човешки "Азове" ще се сближат отново все повече и повече, но чрез вътрешния подтик на душата. До сега хората само са предчувствали това, което Христос е станал за света; защото този идеал е осъществен още твърде малко. Силата на разделянето, която е резултат от действията на Луцифер все още съществува и Христовият принцип действа не от дълго време. Въпреки че днес хората се стремят да осъществят хармония и съгласие на душите в някои външни области на живота, те още не подозират какво би искала да бъде тази хармония за най-интимните и най-важни неща на живота, ако те предчувстват това, то е по-скоро като една отвлечена идея, която в тази област има твърде малка стойност. В действителност християнството се намира още в началото на своето истинско действие; то все повече и повече ще проникне в душите на хората и ще облагороди техния Аз. Младите още народи долавят това. Те виждат, че за да вървят напред, трябва да се съединят със силата на Христа, да се проникнат от тази сила. Един съвременен мислител, изпълнител на завета на великия руски философ Соловьов, казва: "Християнството трябва да направи от нас един обединен народ; ако не, тогава ние ще изгубим нашия Аз и заедно с него възможността да станем някога един народ! "Това са велики думи на християнин, родени от една мощна мисъл. Но те ни карат да почувстваме, колко много е необходимо християнството да проникне до дъното на нашата душа. Да вземем само един пример, който ще ни позволи да разберем, колко далече са душите и на най-великите и най-благородни личности от това, което християнството ще даде, когато то ще ожитворил най-дълбоките мисли и чувства на човека. Помислете за Толстой, за цялата дейност, която той е развил в последния период на своя живот, за да се опита да открие истинския смисъл на християнството. Един мислител като него може да ни изпълни с огромно удивление особено тук на запад, където биха напълнили цяла библиотека с философски тънкости върху един въпрос, който Толстой така майсторски третира в своята книга "За живота". У Толстой има страници, които съдържат някои велики духовни истини, описани малко първобитно, до които западният философ трудно се издига. Можем да кажем, че у Толстой се чувства как трепти Христовият импулс. Проучете основно неговото творчество и ще видите, че цялото това творчество е изпълнено с този импулс. Вземете сега неговия велик съвременник Соловиов. Той ни интересува, защото, изхождайки от едно широко философско схващане, съумя да стигне до границата на истинското виждане на нещата, той обгръща цяла една епоха като в пророческа перспектива. Образите, които той вижда от тази епоха, са изопачени, защото не изхожда от правилно становище; въпреки това той достига да вижда бъдещето и така ни дава пророчески видения за ХХ-тия век, в които намираме много велики и благородни неща, особено що се отнася за християнството. Но той счита Толстой за враг на християнството, за Антихрист! Следователно днес е възможно две личности, дълбока убедени, че дават най-хубавото което имат в себе си, най-дълбокото, което се съдържа в техните души, да стоят един срещу друг без да се разбират, така щото единият е "Анти" за другия. Любовта, която ще обедини хората, ще бъде нещо съвършено различно от това, което виждаме да се изразява днес у най-благородните духове, когато външната хармония и Любовта ще са проникнали живота и когато Христовият импулс ще е ожитворил най-дълбоките глъбини на нашето същество.

Този импулс сега само започва да се чувства, но той ще бъде все по-добре и по-добре разбран. Следователно, какво е нужно на всички онези от нашите съвременници, които призовават християнството, провъзгласяват неговата необходимост, но въпреки това не могат да го постигнат? На тях е нужна антропософията, духовната наука, съвременният път, който води към Христа! Защото Христос е толкова велик, че всяка епоха ще трябва да намери нови пътища, за да стигне до Него. В миналото са били познати методи, които днес антропософията заменя. И антропософията ще остане още за дълго време методът, който ще позволи да бъде разбран Христос. Защото тя ожитворява и подбужда човешките способности. Човекът, все повече и повече ще се издигне в разбирането на Христа. Антропософското разбиране не е вечно, ние знаем добре това. Защото ние знаем много добре, че великите истини, които изразяваме в преходни форми, ще трябва да бъдат изразени в бъдеще в нови и по-обширни форми.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница