„Да контролираме живота си: как да работим с лекарите и здравните специалисти за постигане на личните си



Дата01.02.2017
Размер46.43 Kb.
Размер46.43 Kb.

Есе на тема „Да контролираме живота си: как да работим с лекарите и здравните специалисти за постигане на личните си цели”

Моята пролет


Беше моят живот пролет – прекрасна и цветна. Детство щастливо с родители мили, отличен успех, брак по любов и прекрасно дете.

И ТЯ дойде изведнъж, без покана – Болест коварна и непозната. Ръцете треперят, главата отпада, сърцето задъхано тупа. Падам, падам в ръцете на моя любим и всичко е мрак. 5 май 2009-та година – моята пролет превърна се в зима. Нищо не помня … Дни без памет. Така ТЯ ме намери - Болестта непозната за мен – лупус.

Ден след ден, месец след месец, две години … Лупус беше винаги до мен. Нямах спомени, забравих как се пише и чете, нямах желания. Аз – онази жена, щастлива и лъчезарна, лежах в едно легло, с безцветни очи. Бях забравила детето си! Не помнех, че имам дъщеричка - най-милата за мен. И това ми причини Болестта … И още - мозъчен васкулит, перикарден излив, хемолитична анемия, асептична некроза на тазобедрена става, кортизонови пердета, асцит. Моите 53 килограма вече бяха 90. Косата ми, гъста и чуплива, стана тъничка и … капеща. Пулсът - учестен, желания - никакви, мускулна слабост, безсъние.

Но там някъде, Горе, някой е писал какво и кога да се случи и чудо с мен се получи! Късмет ме намери.

Късметчето Първо са лекари прекрасни. С благодарност и признателност се отнасям към цялото отделение „Хематология” в УМБАЛ „Св. Георги” - гр. Пловдив. Те са мои ангели-пазители - прекрасната д-р Христова, човечният д-р Георгиев, незаменимият проф. Горанов. Тяхната правилна диагноза ме върна към живота. Отворих отново очи – тъжни и болни, но все пак отворени! Но още един ангел ме посрещна в Ревматологично отделение към УМБАЛ „Св. Георги” - гр. Пловдив – една невероятна жена, един професионалист, едно голямо сърце – д-р Станислава Алиманска. На нея цял живот ще благодаря, че мога да прегръщам дъщеричката си, че съм жена, която е до любимия си човек. Благодаря й за всеки миг, в който съм до близките ми хора. Благодаря, че сърцето ми продължава да тупти като майка, като жена, като дете на родителите си, като приятел. В това сърце винаги ще има място и за Нея! Тя ме хвана за ръка и ме научи да се справям с Болестта! И д-р Лина Стоянова винаги ще бъде за мен като още една майчица добра. Всеки ден до мен стоеше и всички мили думи, които ми шепнеше, завинаги ще помня като безкрайна Добрина.

И така, ден след ден и моята пролет отново започна да идва. Късметчето за правилния лекар и правилното лечение ме върна стъпка по стъпка към Живота. В това Късметче място имат и чудесните сестри и санитарки. Те и до ден-днешен ме наричат „нашето дете”.

Виждате - аз съм Щастливка, нали?! И нека целият свят да го чуе! И съм такава и заради прекрасния мъж мен. Той беше моята сянка, той не пусна ръката ми, той не остави сълзите ми да мокрят дрехите ми, той ме хранеше и обличаше, той ми даваше въздух и светлина. И мама, моята майчица - не забравям и нейните тъжни очи и ръцете й, с които галеше изтощената ми от лекарства косица. Лоша болест надвисна над мен, а мама до леглото ми беше нощ и ден! Очите ми горяха от болка, ръцете трепереха скрито, но обичта й, вярата нейна, ми върна живота! Сълзите на мама като дъжд валяха, думите й мили утеха ми бяха. Месеци над мен е бдяла, тя си знае колко болка е преживяла. Щастлива съм и с бащата, който имам – с най-добрите очи, пълни със сълзи за неговото болно момиче. Това е моето семейство. Всички те са моето второ Късметче! А малкото ми момиченце видях след два месеца престой в болницата. Бях тъжна, отпаднала, уплашена, но вече с възвърналите ми се мисли и чувства. И тя дойде, моята Роксена, прекрасното слънце в живота ми. Мъничка, миличка, влезе през вратата и нейното „маме” ми стопли душата. Тайно от нея, в косицата й мила си криех сълзите. А тя се гушка и гушка в мен. Малките й ръчички герданче държаха и каза: „Мамо, това е за теб! Носи го, то ще ти носи късмет!”

Ето така приех Болестта. Научих се да й казвам: „Добро утро” и бях щастлива, че още един ден виждам слънцето. Заспивах с нея и поредното хапче, като й пожелавах: ”Лека нощ”. Свикнах с променения си външен вид – отрязах дългата си чуплива коса, приех окосмяването, научих се да се обичам с всичките си 90 килограма. Погледнах хората в очите и вървях по улицата с черния си бастун, защото Болестта продължаваше да руши костите и ставите ми. Но бях усмихната, защото още един ден виждах прекрасното личице на моето детенце и очаквах утре, когато пак да мога да кажа: „Здравей, живот!”

И третото Късметче беше в живота ми. То ми показа истинските ми приятели. Тези, които бяха до мен и на болничното легло. Тези, които не ме оставиха тъжна в къщи, а всеки ден ме водеха на разходка. Прекрасни и добри приятели – останали двама-трима, „ала в които рани от моята болка да има”. И с тяхна помощ продължавах да се усмихвам и да се радвам на всеки един малък момент. В моето сърце винаги ще има място за тях!

Четвъртото ми Късметче е моето Аз. Ние трябва да се обърнем към себе си, да се научим на чисти мисли, думи и действия. Това, което мислим - това се случва с нас! Научих се да мисля позитивно. Книгата „Подсъзнанието може всичко” ми показа същността на нещата. Моите мисли, моите чувства, моите думи – да бъдат добри.

Въпросът: Тя или Аз, Болестта или Животът? Изборът беше един. Аз съм силното дете на татко, милата дъщеря на мама, любимата на моя съпруг и майка на една хубавка дъщеричка. Аз избрах да живея! И до днес помня думите на д-р Алиманска: „Ние, лекарите, правим, каквото е необходимо, до теб са и най-любимите ти хора, но ако Ти не си помогнеш сама – нищо няма да се получи!” И аз започвах всеки ден да повтарям положителни слова, всеки ден аз казвам „Благодаря”, че виждам слънцето и чувам птиците да пеят, че обичам и съм обичана. Учех се на полезна гимнастика за тялото и очите, на йога упражнения, на правилно дишане. Заедно с приложената ми терапия, си правех и билкова такава. Намерих си моя чай от камшик - старите хора наричат билката „юнашка кръв”. Вярвах и на плодчето годжи бери.

И така 730 дни. И Болестта си тръгна!

Ремисия … Дума, която научих през 2009 г. и състояние, което две години чаках да прочета в поредната епикриза. Постигнах я, благодарение на всички Късметчета. И така и до днес … Не мисля за назад, гледам единствено пътя пред мен. И мисля и ще мисля позитивно.

Болест - аз не изричам тази дума. За мен е просто ТЯ, която дойде и преобърна целия ми свят. И до ден-днешен не я наричам с име тази неканена гостенка. ТЯ просто влетя в живота ми, сигурна съм, за да ми даде поредния урок. Дали успях да го науча и разбера?! Не знам … Поне опитвам, но съм сигурна, че има да уча и още, и още. И никога не попитах: „Защо на мен се случи?” Има много неща, които са необясними за нас, но трябва да търсим смисъл и значение в тях. За себе си знам, че животът е прекалено кратък, за да го прекараме в обиди, омраза, в лоши мисли и думи.

Ето това е моята победа и трябва да продължа напред, защото обичам живота и това, което ми е дал – прекрасно семейство, верни приятели и истински чувства!

Дано всеки от нас открива навреме своите Късметчета!



А моята прекрасна пролет продължава …
Разрешавам есето ми да бъде публикувано!

Пенка Петкова Велкова, 39 г.

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница