Де е българското ? Есе върху разказа "Дядо Йоцо гледа" от Иван Вазов



Дата01.02.2017
Размер33.84 Kb.
Размер33.84 Kb.

Де е българското ?

Есе върху разказа “Дядо Йоцо гледа” от Иван Вазов

Един от основните въпроси,които проследява геният на българската литература Вазов,е този за “българското”,за родното,което е тъй скъпо за твореца.В творчеството си той търси образа на “българщината”,символите,изграждащи националното,търси българина у току-що освободения роб,изравя от пепелищата мита за българското, за да изгради бъдещето, да съхрани вярата в него. Като истински народопсихолог се стреми да вникне в “заспалото” съзнание на българина и да го накара сам да си зададе въпросите “Кой съм аз?”, “Към коя нация принадлежа?”,“За какво са се борили дедите ми?“, „Ценя ли , това което имам от тях? „ Аз човек ли съм, или скот?“ , „Имам ли ценностна система, имам ли стремежи, или ми е добре в блатото, робството е виновно!?“ Грозната, безнадеждна следосвобожденска действителност привлича силно съзнанието на писателя и е мотив в цялото му творчество.

В разказа „Дядо Йоцо гледа“ Вазов проследява живота на вече свободна България.Представя грозната и мрачна действителност в света, който не е променил нравите си, не е израснал за новото начало. Изложен е мотивът за „слепотата“ на един народ, който има очи, но няма сетиво за това, което му се случва. На фона на тази пуста , смущаваща душата картина, стои окаяната фигура на една самотна, беззащитна душа, търсеща така мечтаното „българско“. Сам в пътя си, отхвърлен от всички, които го наричат „луд“, дядо Йоцо е последният пламък на възрожденския дух и като такъв той като мост свързва минало, настояще и бъдеще.Става символ на любовта към Отечеството, на душата, която цени своя дар „свободата“ и го пази дълбоко в сърцето си , осветено от слънчевите лъчи на добротата.

Вазовият герой е лишен от зрението си човек.: „ Дядо Йоцо, прост, но събуден човек, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла , грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее“, живеещ със спомените за смутните години на игото, с картините на ужаса, насилието и нечовешките теглила. Прост и най-обикновен селянин, старецът силно мечтае да види „благочестивото“, да се докосне до родното, до свободна България. Отчаяно се опитва да подреди в главата си образа на вече възродената, свободна и развиваща се родина. За тази страдална, измъчена душа най-сакралното е да се докосне до тази приказна „горна земя“, за която е бленувал през черните дни на робското битие.

В срещата си с околийския началник, в тази с войничето, в новопостроената българска железница той вижда със слепите си очи, усеща със сетивата си единния мощен образ на българското. За него това е всичко, България сякаш е възродена, българският лев се е изправил гордо и българският непобедим легендарен дух се е вдигнал от прахта на историята.В предсавите на стареца България вече се развива в държавно, политическо и административно отношение. Българската железница за дядо Йоцо е като змей, който гордо се движи между скалите и символизира българската мощ. Този змей може да се сравни с „лева балкански“, който въплъщава целия национален образ, лева, който е въстанал и крачи гордо, рамо до рамо с другите европейски народи.

Слепотата и зрението в разказа си разменят местата. В главата на спасения от нещастието на реалността старец стои въпросът, защо животът около него е все същият, съселяните му не са се променили нито по дух, нито като битие.Животът им също не е освободен от оковите на мизерията и нищетата. Не успява да проумее защо те не виждат това, което той вижда: „ Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“.

Но от каква болезнена действителност всъщност го спасяват слепотата му и старческата му неосъзнатост?

Докато България през слепите му очи, през това, което той вижда, е повод за гордост, докато националното продължава да се съживява в неговите представи, съвсем не е така в реална България. Светът за онези, които имат зрение , не се е променил. Мизерията , оскъдицата не са напуснали българския народ, у българина са убити всякакви сетива. Той не се стреми към развитие, робската психика не го е напуснала. Българинът не дири „българското“, не познава образа на родното, не чувства себе си като част от едно общо цяло. Не е извървял пътя да разбере, че съдбата му зависи от самия него. Народът не е осъзнал, че той е този , който трябва да положи основите на българската държава и да я съгради като такава. Това обаче не би могло да се случи, докато той не промени нравствената си система.

Характерни за цялото Вазово творчество, в разказа се наблюдават антитези, чиято роля тук е да се подсилят различията между двете Българии. Едната – просто като мит, който е възможен, а другата – реалната България. Тези, които виждат – не виждат, не могат да мечтаят, тези, които не виждат – виждат, усещат човешкото и възвишеното, мракът се противопоставя на светлината, робската психика – на свободата на мечтите!

Но въпросът остава – де е то, де е нашето, българското!?

Лора Харалабиева, ХІ Г клас





Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница