Джнана Йога



страница5/14
Дата17.11.2017
Размер2.63 Mb.
Размер2.63 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14

Абсолютът и проявлението

(Произнесено в Лондон, 1896г.)

Въпросът на който е най-трудно да бъде отговорено при изучаването на философията на Адвайта, който ще бъде задаван отново и отново и винаги ще си остава, е следният: Как Безкрайното, Абсолютът, е станал краен? Сега ще разгледам този въпрос и за да го илюстрирам, ще използвам тази схема. Тук е Абсолютът, (а), а това е вселената (б). Абсолютът е станал вселената. С това се няма в предвид само материалния свят, но и умствения и духовния свят – небесата, земите и всъщност всичко, което съществува. Умът е името на едно изменение, а тялото е името на друго изменение и така нататък – а всички те съставляват нашата вселена. Този Абсолют (а) е станал вселената (б), преминавайки през времето, пространството и причинността. Това е централната идея на Адвайта. Времето, пространството и причинността са като стъкло през което е виждан Абсолюта и когато ние гледаме отгоре надолу (през “стъклото”) към Него, Той изглежда като вселената. От това веднага заключваме, че в Абсолюта не съществуват нито времето, нито пространството, нито причинността. Идеята за времето не може да бъде там, защото виждаме, че там няма нито ум, нито мисъл. Идеята за пространството също не може да съществува, тъй като знаем, че в Него няма никаква външна промяна. Онова което наричате движение или причинност не може да съществува там, където съществува само Едно. Ние трябва да разберем следното нещо и да го запечатаме в умовете си – че това, което наричаме причинност започва след - ако ни бъде позволено да се изразим така - дегенерирането на Абсолюта във феноменалното, а не преди това; че нашата воля, нашите желания и всички тези неща винаги идват след това. Мисля, че философията на Шопенхауер допуска една грешка в своята интерпретация на Веданта, защото тя се стреми да направи волята всичко. Шопенхауер кара волята да застане на мястото на Абсолюта. Но абсолютното не може да бъде представено като воля, защото волята е нещо изменчиво и феноменално, а над линията начертана от времето, пространството и причинността, няма промяна, няма движение; единствено под тази линия започват външните и вътрешните движения или мисълта. Невъзможно е да съществува воля от другата страна и следователно волята не може да бъде причина за вселената. Слизайки малко по-надолу, ние виждаме в собствените си тела, че волята не е причина за всички движения. Премествам този стол; моята воля е причина за това действие и тя се проявява като мускулно движение на другия край. Но същата сила която движи стола, движи сърцето, белите дробове и това не става чрез волята. Нека приемем, че тази сила е една и съща, но тя се превръща воля само тогава, когато се издигне до нивото на съзнанието и да я наричаме така преди да е достигнала до него, е погрешно. Това създава голяма доза объркване в Шопенхауеровата философия.

Един камък пада и ние се запитваме, защо? Този въпрос е възможен само при положение, че нищо не се случва без причина. Искам да ви помоля да изясните напълно в ума си следното: винаги когато се питаме защо нещо се случва, ние приемаме за даденост, че всичко което става трябва да има защо, или с други думи, то трябва да е било предшествано от нещо друго, което е послужило за причина. Това предхождане и следване наричаме закон за причинността. То означава, че всяко нещо във вселената е и причина, и следствие. Всяко нещо е причина за друго определено нещо, което идва след него, а самото то е следствие от друго, което го е предшествало. Това се нарича закон за причинността и е необходима предпоставка за цялата ни мисъл. Ние вярваме, че всяка частица във вселената, каквато и да е тя, е взаимно свързана с всяка останала частица. Имало е много дискусии за това как е възникнало това схващане. В Европа са съществували интуитивни философи, които са вярвали че то е органически присъщо на човечеството, а други са смятали, че тази идея произхожда от опита, но въпросът никога не е бил разрешен. По-късно ще видим какво казва Веданта затова. Но първо трябва да разберем следното – самото задаване на въпроса “защо” предполага, че всичко около нас е било предхождано от определени неща и ще бъде следвано от други. Другото схващане, което е свързано с този въпрос е, че нищо във вселената не е независимо, че на всяко нещо се взаимодейства от друго, което се намира извън него. Взаимозависимостта е законът на цялата вселена. Но ако попитаме кое е причинило Абсолюта - каква голяма грешка допускаме! За да зададем този въпрос, трябва да предположим, че Абсолютът също е обвързан с нещо, зависим е от нещо; и щом го направим, ние Го надолу до нивото на вселената. Защото в Абсолюта няма нито време, нито пространство, нито причинност; Той е само един. Това което съществува единствено поради самото себе си не може да има никаква причина; свободното не може да има никаква причина; в противен случай, то не би било свободно, а обвързано. Това което е относително, не може да бъде свободно. По този начин виждаме, че самият въпрос - защо Безкрайното е станало крайно - е невъзможен, тъй като сам си противоречи.



Слизайки по-надолу от тънкостите на логиката към нивото на ежедневието ни, можем да погледнем това от друга страна, като се опитаме да разберем защо Абсолютът е станал относителен. Ако предположим, че знаем отговора, тогава Абсолютът би ли останал Абсолют? Той би станал относителен. Какво е нашето обичайно понятие за познанието? То означава само нещо, което е станало ограничено от нашия ум, нещо което ние познаваме, но ако е отвъд ума ни – то не е познание. И така, ако Абсолютът стане ограничен от ума, Той повече не би бил Абсолют; би станал краен. Всичко ограничено от ума става крайно. Следователно, познанието за Абсолюта е абсурд. Ето защо на този въпрос никога не е било отговорено, защото ако беше направено това – повече нямаше да има Абсолют. Един познат Бог, повече не е Бог; Той е станал краен като един от нас. В действителност Абсолютът не може да бъде познат. Той е вечно Непознаваемият.

Но това което казва Веданта, е че Бог е повече от познат. Това е една голяма истина, която трябва да научим. Не трябва да оставате с идеята, че Бог е непознаваем в смисъла, в който агностиците твърдят това. Ето например един стол, който ние познаваме. А това което е отвъд етера и дали там съществуват хора или не, със сигурност е невъзможно да се узнае. Но Бог не е нито познат, нито непознат в такъв смисъл. Той е нещо много по-висше от познатото; това се има в предвид с непознатия и непознаваем Бог. Този израз не се използва в смисъла, в който можем да кажем, че някои неща са неизвестни и е невъзможно да бъдат узнати. Бог е повече от познат. Този стол е познат, но Бог е хиляди пъти повече познат от стола, защото във и чрез Него ние можем да познаем този предмет. Той е Очевидецът, вечният Свидетел на цялото познание. Всичко което знаем, ние знаем във и чрез Него. Той е Същността на нашия собствен Аз. Той е Същността на егото и ние не можем да познаем нищо, освен във и чрез този Аз. Следователно вие трябва да знаете всичко във и чрез Брахман. За да познавате стола, трябва да го направите във и чрез Бог. Така Бог е безкрайно по-близо от нас, отколкото стола, но освен това Той е и безкрайно по-високо. Нито познат, нито непознат, а нещо безкрайно по-високо и от двете. Той е вашият собствен Аз. “Кой би могъл да живее и секунда, кой би могъл да диша и секунда в тази вселена, ако Той, Блаженият, не я изпълваше?” Защото във и чрез Него ние дишаме, във и чрез Него ние съществуваме. Това не означава, че той стои някъде и кара кръвта да циркулира, а че Той е Същността на всичко това, Душата на моята душа. По никакъв начин вие не можете да кажете, че Го познавате; това означава да Го принизите. Не можете да излезете извън себе си, затова не можете и да го познаете. Познанието е обективизиране. Например, в паметта си вие обективизирате много неща, проектирайки ги извън себе си. Цялата памет, всички неща които съм виждал и всичко което знам, е в ума ми. Картините, впечатленията от всички тези неща са в ума ми и винаги когато се опитвам да помисля за тях и да ги позная, първият акт на познанието е да ги проектирам извън себе си. Това не може да бъде направено по отношение на Бог, защото Той е Същността на нашата душа, ние не можем да го проектираме извън себе си. Ето един от най-дълбоките откъси от Веданта: “Той, който е Същността на нашата душа, Той е Истината, Той е Азът, Ти си Това, О Шветакету.” Това се има в предвид с “Ти си Бог.” Вие не можете да Го опишете с никакъв друг език. Всички опити на езика, определянето Му като баща, брат или най-скъпия приятел, са опити за обективизиране на Бог, което не може да бъде направено. Той е Вечният Субект на всичко. Аз съм субектът на този стол; аз виждам стола; по същия начин и Бог е Вечният Субект на моята душа. Как можете да обективизирате Него, който е Същността на вашите души, Реалността на всичко? Затова, ще ви повторя още веднъж, Бог не е нито познаваем, нито непознаваем, а нещо безкрайно по-високо от двете. Той е едно с нас, а това което е едно с нас, не е нито познаваемо, нито непознаваемо, както нашия собствен аз. Вие не можете да познаете своя собствен аз; не можете да го изнесете навън и да го превърнете в обект, който да погледнете, защото вие сте това и не можете да разделите себе си от него. Той не е и непознаваем, защото какво ви е по-добре познато от вас самите? Той наистина е центърът на нашето познание. По съвсем същия начин, Бог не е нито непознаваем, нито познат, а е безкрайно по-високо от двете; защото Той е нашият истински Аз.

Следователно ние първо виждаме, че въпросът “Какво е причинило Абсолюта?” е абсурден; и второ, откриваме, че в Адвайта идеята за Бог е Единството. Не можем да Го обективизираме, тъй като винаги живеем и се движим в Него, независимо дали го знаем или не. Каквото и правим, то винаги е чрез Него. Сега въпросът е: Какво са времето, пространството и причинността? Адвайта означава недвойнственост; няма две, а едно. И все пак ние виждаме как в тази философия има твърдение, че Абсолютът се проявява като много през воала на времето, пространството и причинността. По тази причина изглежда, че тук има две неща – Абсолютът и Майа (или общата сума от времето, пространството и причинността). Изглежда очевидно и много убедително, че има две неща. Но за тях адвайтинът казва, че не могат да бъдат наречени две. За да имаме две, ние трябва да имаме две абсолютно независими реалности, които да нямат причина. На първо място, не може да се каже, че времето, пространството и причинността са независими реалности. Времето е напълно зависимо битие; то се променя с всяка промяна в ума ни. Понякога докато сънува, човек си въобразява, че е преживял няколко години, а друг път - няколко месеца минават като секунда. Така че времето е напълно зависимо от нашето състояние на ума. Второ, идеята за времето понякога изчезва напълно. Така е и пространството.

Едно характерно качество, което откриваме във времето, пространството и причинността е, че те не могат да съществуват отделно от други неща. Опитайте се да си помислите за пространство без цвят, без граници или без каквато и да е връзка с нещата наоколо – просто абстрактно пространство. Не можете; вие трябва да мислите за него като за пространството между две граници или три обекта, например. То трябва да бъде свързано с някакъв обект, за да съществува. Така е и с времето; не можете да имате някаква абстрактна идея за времето, а трябва да вземете две събития, едното предхождащо другото, а другото следващо първото, и да ги свържете чрез идеята за последователността. Времето зависи от две събития, точно както пространството трябва да бъде отнесено към два външни обекта. А идеята за причинността е неразделна от времето и пространството. Особеността на тези три понятия се състои в това, че те не могат да съществуват независимо. Те нямат дори реалността, която стола или стената притежават. Те са като сенки около всичко, които вие не можете да уловите. Нямат истинско битие; и все пак не са несъществуващи, тъй като виждаме, че чрез тях всички неща се проявяват като вселената. Така разбираме - първо, че комбинацията от времето, пространството и причинността нито съществува, нито не съществува; второ, тя понякога изчезва. Ще дам пример: в океана има една вълна. Със сигурност вълната е същото като океана, и все пак знаем, че тя е вълна и като такава, е различна от него. Какво създава тази разлика? Името и формата, или с други думи - идеята в ума и формата. И така, можем ли да мислим за тази форма-вълна като за нещо различно от океана. Очевидно не. Тя винаги е свързана с идеята за океана. Когато вълната стихне, формата изчезва за момент и въпреки това тази форма не е била заблуда. Докато вълната е съществувала, формата също е била там и вие сте били принудени да я виждате. Това е Майа.

Цялата тази вселена представлява, така да се каже, една специфична форма; Абсолютът е като океана, докато вие и аз, слънцата, звездите и всичко останало сме различни вълни от този океан. А какво прави вълните различни? Единствено формата; и тази форма е времето, пространството и причинността – всички изцяло зависими от вълната. В момента в който вълната си замине, те изчезват. Веднага щом индивидът изостави Майа, тя изчезва за него и той става свободен. Цялата борба е за това да се освободим от това вкопчване във времето, пространството и причинността, които винаги са препятствия по нашия път. Какво представлява теорията за еволюцията? Кои са нейните два фактора? Една колосална потенциална сила, която се опитва да изрази себе си, и обстоятелствата, които я възпират, околната среда, която не й позволява да се прояви. Затова, за да се пребори с тези препятствия, силата приема нови тела отново и отново. Една амеба, приема ново тяло в тази борба, и побеждава някои препятствия, после отново приема друго тяло и това продължава, докато тя не стане човек. И така, ако можете да доведете тази идея до нейното логическо заключение, ще откриете, че трябва да дойде време когато силата, която е била в амебата и е еволюирала до човек, ще е победила всички прегради, които природата може да създаде по пътя й и така ще избяга от своето обкръжение. Ако бъде изразена в метафизиката, същата идея ще приеме следната форма: във всяко действие има два компонента – единият е субект, а другият е обект и единствената цел на живота е да се направи субекта господар на обекта. Например, аз се чувствам нещастен, защото някой ми се е скарал. Моята борба ще бъде такава, че да направя себе си достатъчно силен и да победя обкръжението си, така че дори и някой да ме укорява, аз да не го чувствам. Ето как ние всички се опитваме да побеждаваме. Какво означава моралът? Да направиш субекта силен като го приведеш в съзвучие с Абсолюта, за да спре да бъде контролиран от ограничената природа. Логическото заключение на нашата философия е, че трябва да дойде време, когато ще сме победили цялото си обкръжение, защото природата е ограничена.

Ето още едно нещо, което трябва да бъде научено. Как узнавате, че природата е ограничена? Можете да разберете това само чрез метафизиката. Природата представлява Безкрайното, което е попаднало под ограничения. Следователно, тя е крайна и трябва да дойде време, когато ние ще сме победили заобикалящата ни среда. А как ще стане това? Положително не можем да победим всички обекти, които ни обкръжават. Наистина не можем. Малката рибка иска да избяга от своите врагове във водата. Как го прави? Като развива крила и се превръща в птица. Рибата не променя водата или въздуха; изменението е в самата нея. То е винаги субективно. Навсякъде в еволюцията откривате, че победата над природата идва чрез промяната на субекта. Приложете това в религията и морала и ще откриете, че победата над злото идва единствено чрез промяна в субективното. Ето откъде системата на Адвайта черпи цялата си сила, от субективната страна на човека. Да говориш за зло и нещастие е глупост, защото те не съществуват навън. Ако аз съм неподатлив на гнева, никога не се чувствам ядосан. Ако съм непроницаем за омразата, никога не чувствам омраза.

Това е процесът, чрез който може да бъде постигната тази победа – чрез субективното, като се усъвършенства субекта. Бих се осмелил да кажа, че единствената религия, която е в съгласие със съвременните науки и дори отива малко по-нататък - както от физическа, така и от морална гледна точка - това е Адвайта, и ето защо тя харесва толкова много на съвременните учени. Те виждат, че старите дуалистически теории не са им достатъчни и не задоволяват потребностите им. Човек трябва да има не само вяра, но също и интелектуална вяра. Затова, в тази втора половина на деветнадесети век, идеята че всяка друга религия освен онази, която ни е предадена по наследство, е измислена, е признак на слабост, и такива идеи трябва да бъдат изоставени. Не искам да кажа, че това се случва само в тази страна, то се среща навсякъде, и никъде повече отколкото в моята собствена. Никога досега не е било позволявано Адвайта да стига до хората. Отначало са я притежавали определени монаси, които са я отнесли в горите и затова тя станала известна като “Горската философия”. По милостта на Бог, Буда дошъл и започнал да я проповядва на масите и цялата нация станала будистка. Много след това, когато атеистите и агностиците разрушили нацията отново, било открито, че Адвайта е единственият начин да бъде спасена Индия от материализма.

Така Адвайта два пъти е спасявала Индия от него. Преди Буда да дойде, материализмът постепенно придобил застрашителни размери и е бил в най-отвратителния си вид, не като този от настоящето, а много по-лош. В известен смисъл аз също съм материалист, защото вярвам че има само Едно. Ето в какво иска да вярвате материалистът; само че той го нарича материя, а аз го наричам Бог. Материалистите приемат, че от тази материя е произлязла всяка надежда, всяка религия и всичко въобще. Аз казвам – всички те са произлезли от Брахман. Но материализмът който тържествувал преди Буда, бил в онази негова груба форма, която учела: “Яж, пий и се весели; няма Бог, душа или небе; религията е измислица на лошите свещеници.” Материализмът учел на морала, според който докато човек е жив трябва да се опитва да живее щастливо; яж, дори да трябва да вземеш назаем пари за храната си и никога не мисли как ще си върнеш дълга. Това е бил старият материализъм, и този вид философия се е разпространила толкова много, че съществува дори и днес под името “популярна философия”. Буда е изнесъл Веданта на светлина, дал я е на хората и спасил Индия. Но хиляда години след смъртта му отново се възцарило подобно положение на нещата. Тълпата, масите и различните раси били покръстени в будизма; естествено обаче, ученията на Буда с течение на времето били дегенерирали, защото повече от хората били много невежи. Будизмът не учел на Бог, нито на Господар на вселената, затова масите постепенно довели отново своите богове, дяволи и духове и от будизма в Индия се е получил един огромен гювеч. На преден план отново излязъл материализмът приемайки формата на разпуснатост сред висшите класи и суеверие сред низшите. Тогава се появил Шанкарачаря и за пореден път съживил философията на Веданта. Той я направил рационална философия. В Упанишадите аргументите са често много неясни. При Буда било наблягано върху моралната страна на философията, а при Шанкарачаря – върху интелектуалната. Той изработил, рационализирал и представил пред хората удивителната, логически последователна система на Адвайта.

Днес в Европа господства материализмът. Вие можете и да се молите за спасението на съвременните скептици, но те не отстъпват – те искат разум. Спасението на Европа зависи от намирането на такава рационалистична религия и Адвайта – недвойнствеността, Единството, идеята за Безличностния Бог – е единствената философия, която може да има някакво влияние върху който и да било интелектуален човек. Тя идва в момент, когато изглежда че религията изчезва и властва безверието, и ето защо печели почва в Европа и Америка.

Бих искал да кажа още нещо във връзка с тази философия. В древните Упанишади ние откриваме възвишена поезия; техните автори са били поети. Платон казва, че вдъхновението идва при хората чрез поезията и действително изглежда така, сякаш древните Риши, мъдреците на Истината, са се били издигнали над човечеството, за да изразят тези истини чрез поезия. Те никога не са проповядвали, нито са философствали, нито са писали. От сърцата им се е леела музика. При Буда имаме великото, универсално сърце и безкрайното търпение - той превръща религията в нещо практично и я довежда пред вратите на всеки човек. При Шанкарачаря виждаме колосална интелектуална сила, хвърляща изпепеляваща светлина на разума върху всичко. Днес се нуждаем от яркото слънце на интелекта, съчетано със сърцето на Буда – удивителното безкрайно сърце на любовта и милосърдието. Този съюз би ни дал най-извисената философия. Тогава науката и религията биха се срещнали и здрависали. Поезията и философията биха станали приятели. Това ще бъде религията на бъдещето и ако я изработим, можем да бъдем сигурни, че тя ще бъде за всички времена и народи. Това е единственият път, който ще се окаже приемлив за съвременната наука и тя почти е стигнала до него. Когато учителят на физическите науки твърди, че всяко нещо е проявление на една и съща сила, не ви ли напомня това на Бога, за който четем в Упанишадите: “Както огънят, който влиза във вселената и се изразява чрез различни форми, така и тази Единна Душа се изразява във всяка душа и все пак е безкрайно повече от това.” Не виждате ли накъде клони науката? Индийската нация е вървяла напред чрез изучаването на ума, чрез метафизиката и логиката. Европейските нации започват от външната природа и в наши дни достигат до същите резултати. Откриваме, че търсенето чрез ума накрая довежда до Единството и Реалността във всяко нещо, до Вечно-свободния, Вечно-блажения, Вечно-съществуващия. Чрез материалната наука достигаме до същото Единство. Науката днес ни казва, че всички неща са проявления на една енергия – тя е крайната сума на всичко, което съществува и посоката на движение на човечеството е към свободата, а не към робството. Защо човек трябва да бъде морален? Защото пътят към свободата минава през морала, а неморалността води до робство.

Друга особеност на системата на Адвайта е, че от самото си начало тя е не-деструктивна. В това се крие една от нейните велики черти - дързостта да се проповядва: “Не смущавай вярата на другите, дори и на онези, които поради невежество са се привързали към низши форми на боготворене.” Така казва тя, не разстройвай, а помагай на всеки да се издигне все по-нагоре и по-нагоре; включи цялото човечество. Тази философия проповядва един Бог, който е общият сбор на всичко. Ако търсите универсалната религия, която може да може да бъде приложена за всеки, тя трябва да бъде съставена не само от отделни части, а трябва винаги да бъде общата сума и да включва всички степени на религиозното развитие.



Тази идея не се среща ясно изразена в никоя друга религиозна система. Всички те са части, които се борят еднакво да достигнат цялото. Съществуването на частта е само затова. Затова Адвайта от самото начало не се противопоставя на многообразните секти, които съществуват в Индия. Днес там има много дуалисти и техният брой е далеч по-голям от този на всички останали, защото дуализмът се харесва по естествен начин на по-малко образованите умове. Той е едно много удобно, естествено, разумно обяснение на вселената. Но Адвайта няма противоречия с дуалистите. Привърженикът на първата система (дуализма) мисли, че Бог е извън вселената и някъде в небето, а този от втората (недуализма), че Той е неговата собствена Душа и че би било богохулство да Го определяме като нещо далечно. Всяка идея за разделение би била ужасна. Той е най-близкият от най-близкото. Няма дума в никой език, която да изрази тази близост, освен думата Единство. Адвайтинът не е удовлетворен от никоя друга идея, точно както дуалистът се шокира от понятията на Адвайта и ги смята за богохулни. Едновременно с това адвайтинът осъзнава, че всички различни идеи трябва да съществуват и затова няма противоречие с дуалиста, който също е на верния път. От своята позиция, дуалистът ще трябва да вижда многообразие. Такава е органическата необходимост на неговото становище. Нека той го има. Адвайтинът знае, че каквито и да са теориите на дуалиста, той върви към същата цел като него самия. И в това недуалиста се различава изцяло от дуалиста, който е принуден от своята гледна точка да вярва, че всички възгледи различаващи се от неговите, са погрешни. Дуалистите по целия свят естествено вярват в Личностния Бог, който е чисто антропоморфен и като един велик властелин е доволен от едни и недоволен от други. Той е произволно удовлетворен от някои народи или раси и излива благословиите си върху тях. Естествено дуалистът стига до заключението, че Бог си има любимци и се надява и той да бъде сред тях. Ще откриете, че почти във всяка религия съществува идеята: “Ние сме любимци на Бог и само ако повярваш в това, в което вярваме ние, можеш да спечелиш Неговото благоразположение.” Някои дуалисти са толкова тесногръди, за да настояват, че могат да бъдат спасени единствено онези неколцина, които са предопределени и са спечелили благоволението на Бог; всички останали може и упорито да се борят безкрайно дълго време, но те няма да бъдат приети. Покажете ми и една дуалистична религия, която не притежава повече или по-малко от тази недостъпност. Следователно е в природата на нещата дуалистичните религии да се борят и да имат разпри помежду си и така е било винаги. От друга страна, те печелят благосклонността на мнозинството въздействайки на суетата на необразованите хора. На тях им харесва да мислят, че се радват на изключителни привилегии. Дуалистът мисли, че човек не може да бъде морален, докато не приеме Бог, който държи пръчка в ръка, за да го накаже. Немислещите маси са основно дуалисти и те горките, са били преследвани в продължение на хиляди години във всяка страна; и следователно тяхната идея за спасението е да се освободят от страха от наказание. Бях попитан от един свещеник в Америка: “Какво! Вие нямате дявол във вашата религия?! Как е възможно това?” Но ние откриваме, че най-добрите и най-великите хора, които са се родили в света са работили с тази безличностна идея. Онзи, чиято сила е заляла милиони е Човекът, който е казал: “Аз и моят Отец сме едно”. В течение на хиляди години тази сила е работила за добро. И ние знаем, че същият Човек, тъй като е бил недуалист, е бил милостив към другите. На масите, които не можели да си представят нищо по-висше от Личностния Бог, той казвал: “Молете се на вашия Отец на небето.” Другите, които можели да разберат по-висшите идеи, учел: “Аз съм лозницата, а вие сте клоните,” но на своите ученици, на които се бил разкрил още по-пълно, той провъзгласявал най-висшата истина, “Аз и Моят Отец сме едно.”

Великият Буда е бил този, който никога не го е било грижа за боговете на дуализма и бил наричан атеист и материалист, но който въпреки това е бил готов да се откаже от тялото си заради една малка коза. Този Човек е пуснал в действие най-извисените морални идеи, които може да има една нация. Навсякъде където съществува някакъв морален закон, той в действителност е лъч на светлина от този Човек. Ние не можем да вкараме великите сърца на света в тесни граници и да ги държим там, особено в настоящия период от историята на човечеството, в който степента на интелектуалното развитие е толкова висока за каквато никога не е било дори мечтано - и то само преди сто години; в който се е надигнала такава вълна от научно познание която никой, дори само преди петдесет години, не би могъл да си представи. Опитвайки се да вкарате хората в тесни коловози, вие ги деградирате в животни и немислещи маси. Убивате техния морален живот. Това което е необходимо днес е комбинация от най-великото сърце и най-извисения интелект, от безкрайна любов и безкрайно познание. Ведантинът не придава други атрибути на Бог, освен тези три – Безкрайно Битие, Безкрайно Познание и Безкрайно Блаженство и той разглежда тези три като Едно. Не може да съществува битие без познание и любов; любов без познание и познание без любов също не може да съществува. Това от което имаме нужда е хармонията на Безкрайното Битие, Познание и Блаженство. Защото това е нашата цел. Ние искаме хармония, а не едностранно развитие. И е възможно да имаме интелекта на Шанкара и сърцето на Буда. Надявам се, че всички ние ще се борим, за да достигнем тази блажена комбинация.


Седма глава





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница