Дългият път към родината от изхода до пришествието



страница1/11
Дата08.02.2017
Размер1.47 Mb.
Размер1.47 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ РОДИНАТА
ОТ ИЗХОДА ДО ПРИШЕСТВИЕТО

Интересувал ли ви е някога въпросът, колко време ще мине, преди Исус да дойде отново? Колко дълго още ще говорим, че Неговото завръщане много скоро ще настъпи? Защо все още сме тук? Има ли Бог намерение да завърши Своето дело на земята? Няма ли да го прекъсне? А може би, завършването на великият Божий план зависи от това, което ние правим? Или ще настъпи такова време, когато Бог вече няма да се съобразява с това, което ние вършим, няма повече да чака?

За какво съществува църковната организация? Как Бог се отнася към многочислените религиозни течения и фанатични групировки, отцепили се от основната организация? Дали Бог от Стария Завет е същият любящ Бог, Който е описан в Новия Завет?

Когато бях студент в колежа, веднъж в нашия клас влезе преподавател, носейки огромна купчина неподвързани книги, дебели, отпечатани на ротатор и, вероятно, още непубликувани. Той каза, че прочитането на тези книги ще бъде много полезно за нас, и аз, както и останалите студенти, си купих един екземпляр. Авторът на закупената от мен книга беше Тейлър Банч, тя се казваше “Изходът на адвентното движение. Праобрази и действителност”. На пръв поглед тя ми се стори суха. Аз я сложих между другите книги някъде на долния рафт, където тя лежа няколко години. Но веднъж, работейки над въпроса за “спасението чрез вяра”, аз взех от рафта тази книга, отърсих я от праха и започнах да чета. Съдържанието на книгата предизвика в мен изключителен интерес, и задълбочавайки се в нея, аз открих най-важния извод: ние, Божият народ, повтаряме историята на древния Израил. Изучаването на тази книга ми помогна да намеря отговор на въпросите: защо все още сме тук? Какво, в края на краищата, ще ни доведе до Небесния Ханаан? Какво е Божието намерение относно Неговата църква? Оказа се, че и в Стария Завет се придава изключително значение на безграничната Божия любов и учението за спасение чрез Христа.

Книгата, за която споменах, сега рядко се среща. Но ако желаете да се заемете с изследването на тези въпроси, съветвам ви да прочетете следният материал:

първите пет книги на Библията;

“Патриарси и пророци” Е. Г. Вайт (главите, описващи историята на Израил от Изхода от Египет до влизането в обетованата земя);

“Христос – наша правда” от Даниелс. Този автор, използвайки предимно трудовете на Е. Вайт, показва, как ние, подобно на древния Израил се скитаме в духовната пустиня.

Да се съгласим с това, че ние безцелно се скитаме, опитвайки се да усвоим уроците на вярата и доверието, значи да засегнем своето самолюбие и религиозна гордост. И като църква ние се боим да допуснем такава възможност. Не можем да се самозалъгваме с това, че църквата представлява само едно велико обезличено движение. Църквата се състои от живи хора. Затова, когато ние говорим за църквата, ние говорим и лично за себе си. Следва да се освободим и от мисълта, че, разглеждайки тези въпроси, ние трябва да вземаме под внимание само мнението на църковните ръководители. Прекалено дълго сме смятали, че църквата – това е само група от административни работници. В действителност църквата – това сме ние!

“Сатаната поставя капани и за нас, по същия начин, както е правил това и за Израилевия народ в продължение на целия му път към Ханаанската земя. Ние повтаряме историята на този народ”. (Свидетелства към църквата, т. 5, стр. 160)

“Бог желае, днес Неговият народ със смирение и прилежност да проследи целия път, извървян от Израил. В неговия духовен опит може да се намери всичко необходимо да подготовката ни за Небесния Ханаан” (Патриарси и пророци, стр. 293).

В Първото послание към Коринтяните 10:1-11 четем: “Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите на всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Мойсея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята. А в тия неща те ни станаха примери, та да не похотствуваме за злото, както и те похотствуваха. Нито бивайте идолопоклонници, както някои от тях според писаното: “Людете седнаха да ядат и да пият, и станаха да играят.” Нито да блудстваме, както блудстваха някои от тях, и паднаха в един ден двадесет и три хиляди души. Нито да изпитваме Господа, както някои от тях Го изпитаха, и погинаха от змиите. Нито роптайте, както възроптаха някои от тях, и погинаха от изтребителя. А всичко това им се случи за примери, и се написа за поука нам върху които са стигнали последните времена.”

При все че Павел се обръща към първите християни, ясно е, че неговата вест също така се отнася и до последното време. И така, пред нас са уроците и опитът на древния Израил, странстващ до пустинята от Египет до обетованата земя, уроци, несъмнено, предназначени за наше назидание.

Библията съдържа множество паралели. В нея са представени праобрази, символи и конкретни исторически факти. Например, Адам е бил праобраз на Христос. Енох и Илия символично представляват онези, които ще бъдат преобразени при Второто Пришествие на Христос. Мойсей е праобраз на онези, които Христос ще възкреси. По времето на Ной потопът създава символична картина на края на света. Старозаветното светилище на древните юдеи символизира небесното светилище, а Египет е праобраз на духовния Вавилон. Древният Израил и Изходът му от Египет в обетованата земя представлява съвременното адвентно движение.

Трябва да помним, че праобразите и действителността не са идентични. Например, ако ние казваме, че агнето е праобраз на Христос, това не означава, че Христос трябва да има четири крака и руно. Обаче агнето символично представя най-съществената черта от Исусовия характер. Господ ще ни помогне да получим реална полза от това изследване и ще ни учи, как да избягваме заблудите, от което наистина се нуждаем.

За да получи читателят по-ясна обща представа за изследвания материал, ще се опитам в следващите няколко страници да очертая предмета, а в следващите глави по-подробно да изложа всеки въпрос от тази тема.

Израил влезе в Египет нравствено безупречно чист, а излезе като тълпа невежи роби, повечето от които бяха затънали в осъдителни сделки и връзки с египетските надзиратели. Приблизително същото се е случило и с християнската църква. Апостолската църква изпаднала в заблуда и отстъпничество, продължаващи през дългото мрачно средновековие, докато в XVI – то столетие настъпила епохата на Реформацията, продължаваща и до днес.

Еврейската религия се смесила с идолопоклонство и с религията на египтяните, вземайки от тях заедно с останалото и поклонението на бикове и телци. Израил станал наполовина езически. И едва при четвъртото си поколение, израилтяните вече се нуждаели от коренна промяна, за да се завърнат към вярата на своите предци. Същото станало и в живота на църквата. По време на първоапостолската църква вярата била чиста, но още тогава ап. Павел предсказвал отстъпление (виж 2 Сол. 2 гл.). Мрачното средновековие почти напълно угасило светлината на истината. След това дошла реформацията. И в двата случая ние виждаме особен народ, призван да излезе от Египет, или Вавилон, и да служи на Бога. Бог освободил древния Израил от египетско робство, за да могат юдеите да Му служат и да съблюдават Неговите заповеди (виж Пс. 105:43-45). По същата причина Той е поканил и съвременния Израил да излезе от духовния Вавилон.

Преди да изведе Израил от Египет, Бог явил Своето правосъдие чрез десет язви, при това последните седем поразили само египтяните. Също така, преди окончателно да освободи от света на робството и страданията Своя народ, Господ пак ще яви съд чрез язви, и последните седем язви ще поразят само нечестивите. Освобождаването на Израил станало в полунощ; окончателното избавление на остатъка на Божия народ ще настъпи също в най-тъмния период на историята.

Сам Бог водил освободения народ. Неговото присъствие било видимо – в огнен и облачен стълп. Но Господ не пренебрегвал и сътрудничеството с човека. Първи вожд на евреите станал Мойсей, който, макар и да не искал власт, не бягал от отговорност.Без него движението би се разпаднало. Но Мойсей умрял, преди странстващият из пустинята народ да влезе в обетованата земя. След себе си той оставил наставления, станали по-късно необходими за Израил. Имаме ли паралели на тези събития в адвентното движение?

В съвременното адвентно движение се забелязват черти, аналогични на тези, които са имали място в историята за изхода на евреите от робството. Изходът станал възможен благодарение на огромните парични средства, събрани във вид на десятък и доброволни пожертвувания. Израилтяните вървели от къща на къща, изпросвайки си скъпоценности и злато от египтяните. Но, както показали по-нататъшните събития, събраните пари отишли за направата на златен телец, който в края на краищата, се наложило да изпият, стрит на прах и размесен с вода. (виж Изход 32:20).

Господ спасил Израилевия народ от фараоновата войска при Червеното море. В 10-та глава на Първото послание към Коринтяните това събитие е наречено кръщение. Стигайки, обаче, до мястото наречено Мера, което в превод означава “горчивина”, народът преживял горчиво разочарование. А след известно време те достигнали планината Синай и получили двете каменни плочи с Десетте Заповеди. Може да се забележи паралелът с адвентното движение. И в двата случая съботата се явява като отличителен белег и изпит на вярност. Както в единия, така и в другия случай били получени специални указания за правилния начин на живот и за светилището. Както едните, така и другите в края пеят песента на Мойсей и на Агнето.

Ако Бог бе избрал най-краткия път към Ханаан, - Той не би довел израилтяните до Синай. Но Той не избрал и най-дългия път. Господ водил народа през пустинята, за да го научи на доверие и да го подготви за влизането в обетованата земя. Няколко месеца след изхода на израилтяните от Египет, Бог ги насочил към Кадис – Варни, който е границата с Ханаан. Точно от там Той имал намерение да въведе израилтяните в обещаната земя. Но народът се изплашил. Били изпратени съгледвачи, за да огледат земята. Когато те се върнали с неутешими вести, всред народа се надигнал силен вопъл, и започнали оплаквания: “О, да бяхме умрели в тази пустиня”, - оплаквали горчивата си участ хората. Бог отговорил на техните “молитви”. Всички хора над двайсет години, с изключение на двама, загинали в горещата пустиня. Движението продължило, но в обетованата земя след четиридесет години влязло друго поколение.

И така, пред нас е народ, скитащ из пустинята. Към края на тридесет и осмата година от тяхното странстване, Бог, очевидно, възнамерявайки да съкрати времето на отделянето на евреите от Ханаан, пак ги довел до Кадис – Варни. Но те, падайки духом, отново престанали да следват Неговите указания и разчитали повече на себе си, отколкото на Бога. В резултат на това, Господ бил принуден отново да ги върне в пустинята. Именно тогава и Мойсей загубил търпение. Можете ли да го обвините за това? Но интересно е да се забележи, че всеки път, когато израилевите синове се връщали в пустинята, както Мойсей, така и Бог ги придружавали.

След това израилтяните били принудени да изминат дълъг път, за да обиколят владенията на Едомския цар, където се сблъскали с големи трудности. Най-накрая, те разположили лагер на брега на р. Йордан, в подножието на планината Фегор. И тук, някой си пророк Ваалам се опитал да прокълне нищо неподозиращия израилев народ, обаче, откривайки, че над този народ е Господнето благословение, се изплашил и не могъл да изговори нито една дума на проклятие. Връщайки се при царя, подбуждащ го към тези действия и обещаващ му големи пари за службата, Ваалам казал: “Аз измислих друго. Ако по някакъв начин можеш да отвлечеш вниманието на Бога от техния Бог, тогава проклятието ще настъпи от само себе си. Няма да ти се налага да ме караш да ги проклинам”. Следвайки съвета на Ваалам, на големия празник, в чест на божеството Фегор, били изпратени най-добрите посланици да поканят израилтяните. Последвали ги 24 000 юдеи, между които били и много от вождовете. В резултат на отстъпничеството край река Йордан, настанали големи промени. Бог решил да преведе народа през Йордан, независимо от това дали всички били готови за това или не. В историята на човечеството, вече настъпва времето, когато Бог ще въведе своя народ в небесния Ханаан, независимо дали всички са готови за това събитие.

Но там, на брега на Йордан, народът се разделил на два лагера. Възстаналите загинали. Останалите благополучно преминали реката. В това последно време, ние по същия начин, опитвайки се да заемем мястото на Бога в осъществяването на Неговата мисия, повтаряме историята, станала при Кадис - Варни. Бог много пъти се е опитвал да приключи времето си и е изпращал вест след вест, за да ни доведе до пробуждане, реформация, съвършенство. Но отново и отново в нас се е появявало изкушението да обърнем гръб на Бога, не защото не сме заинтересовани от това, а защото искаме да го направим по свой начин, искаме да вървим по своя си път, а не по пътя, предложен ни от Него.

Сравнявайки историята на изхода и адвентното движение, някои наши историци правят строгия извод: “Ние не сме оправдали Божиите очаквания. Ние сме се скитали из пустинята и ще продължаваме да се скитаме”. От друга страна, има учени, които също стигат до неверни, но по-оптимистични изводи: “Силата Божия, изливането на Святия дух и късния дъжд са започнали в миналото столетие и продължават до сега”.

Помня, че преди няколко години, пътувах за Генералната конференция в Кливлънд. Желаейки да обогатя знанията си за историята на нашата църква, смятах да се срещна там с някои от пионерите на адвентното движение. Разпитвах всички за тези хора, и един човек ме посъветва: “Вие трябва да посетите човека, който е помагал за организирането на църквата в Южните щати.” Намерих го в хотела. Ние седяхме в хола и разговаряхме, по-точно крещяхме. Моят деветдесет годишен събеседник почти нищо не виждаше и не чуваше, обаче въпреки своята преклонна възраст, беше запазил бистротата на ума си. И тогава той ми каза: “Братко, ние имаме нужда от пустинята”. Не всички историци биха се съгласили с това.

Най-важното доказателство за това, че не сме способни да направим каквото и да било сами, е фактът, че все още сме тук. Как може да възразим на това?Ние се сблъскваме и с такива заявления: “Нежеланието да се откажат от предварителните си мнения и да приемат истината, лежи в основата на гледната точка на опозицията, надигнала се в Минеаполис срещу братята Вагонер и Джонс, които съобщиха Божията вест. Организирайки тази опозиция, Сатана преследвал целта да лиши нашия народ от великата сила на Святия Дух, която Бог толкова много желае да му даде… Срещу светлината, призвана да огрее цялата земя с лъчите на славата е била оказана съпротива. В значителна степен тази светлина е била скрита от света, не чрез някой друг, а чрез нашите братя”. (Избрани вести, т. 1, стр. 234)

Заявление от подобен род, като правило не се срещат в трудове, изпълнени с оптимизъм. С тях също е трудно да се съгласи човек. Как може да се обясни фактът, че ние все още сме тук и хората все още продължават да умират? Искам да се надявам, че народ, наричащ себе си остатък, ще успее открито да заяви пред целия свят своята главна мисия – да доведе хората до истинското спасение чрез вяра в Христа.

“В плановете на Бога не влизало това, Израил 40 години да се скита из пустинята. По същия начин Бог не желае пришествието на Христос да се отлага за неопределено дълго време и Неговият народ още много години да остава в този свят на грях и скръб”. (Великата борба, стр. 458)

И отново ние наблюдава прилика между тези две движения. Древния Израил бил принуден толкова дълго да странствува из пустинята, заради неумението да се доверява на Своя Освободител. Но през целият им път (ние можем да проследим това), Бог все пак би с тях. Стълб, ту огнен, ту облачен, навсякъде ги съпровождал. Бог и сега пребивава с народа си на последното време, продължавайки да го обича. Това трябва да подбуди и нас към взаимна любов, ние трябва да му благодарим не само за милостта и търпението, проявени към народа, излязъл от Египет, но и за дълготърпението към всички тези, които очакват Неговото Второ пришествие на земята.


ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДОЙДЕ В ПОЛУНОЩ

Тутмос I бил египетски фараон. След него, единствената наследница на престола, била неговата дъщеря Хатшепсут. Но по законите на Египет, жената нямала право да поеме жезъла на управлението. Веднъж, разхождайки се с робините си по брега на Нил, дъщерята на фараона, видяла в тръстиката кошница с детенце и в главата й проблеснала страхотна идея. Защо да не осинови това дете? Момченцето може да бъде възпитано и ще стане наследник на египетския престол.

По-нататъшните събития са ви известни. Още от 12 – годишна възраст, момчето започнало да се обучава във военна академия, приготвяйки се за кариерата на египетски фараон. Но помнейки наставленията, дадени му още в най-ранно детство от истинската му майка, решило, че е по-добре да страда с Божия народ, отколкото да се наслаждава на царските почести. След като Мойсей, а тук става дума за него, направил този избор, за кратко време властта в Египет все пак преминала в ръцете на Хатшепсут. Но й предстояла тежка борба за престола. Мнозина велможи били против това, жена да управлява страната. Защитавайки се от заговорниците, тя получавала помощ от своя възлюбен, Сенмут. И, по всичко личало, че нейният страх бил основателен, защото много скоро Хатшепсут и Семнут изчезнали от страниците на египетската история. Тронът, който би могъл да заеме Мойсей, се оказал в ръцете на новия фараон Тутмос IIIV

Точно тогава Бог обявил на Мойсей, че той трябва да изведе Израил от Египет. Мойсей с гордост си помислил за това, колко прав е Бог в Своя избор, и, без да чака по-нататъшни указания от Господа, започнал да действа, той… убил пречещия му египтянин. Това била постъпка необмислена за Божий пратеник. Но след това той избягал в пустинята, където четиридесет години, пасейки овце, се учил да се доверява на Бога и да осъзнава своята зависимост от Него. Най-накрая, Мойсей се убедил, че Бог не се нуждае от някой “да печели битките” за Него. Той вече желаел сам Бог да освободи народа Си така, така, както на Него Му е угодно. И тогава, Бог се явил на Мойсей в горящата къпина и му заповядал да се завърне в Египет.

В пустинята той се срещнал с брат си Аарон, който се отличавал с голямо красноречие. Заедно те тръгнали за Египет. Първото, което направили при пристигането си, било, че свикали Израилевия народ и му разказали, че е дошло времето на освобождението им от робството. “И людете повярваха; и когато чуха, че Господ посетил израилтяните, и че погледна на неволята им, наведоха главите си и се поклониха”. (Изход 4:31)

Мойсей и Аарон почувствали нов прилив на сили. Всичко вървяло благополучно. Там, при горящата къпина, първата мисъл на Мойсей била: ще повярва ли израилевият народ, че Бог го е пратил (виж Изход 3:13). Робите, повярвали. Мойсей и Аарон побързали да съобщят това на фараона.

Но това не се харесало на управителя на Египет. “Кой е Йеова, та да слушам гласа му и да пусна Израиля? Не познавам Йеова и затова няма да пусна Израиля” (Изх. 5:2) И вместо да освободи робите, той заповядал още по-безпощадно да ги експлоатират. В този момент, евреите изведнъж усетили, че вярата им отслабва. Дори Мойсей в известен смисъл се усъмнил в Божиите действия. Молитвата му била такава: “Защото от как дойдох при фараона да говоря в Твое име, той е зле постъпвал спрямо тия люде; а Ти никак не си избавил людете Си.” (Изх. 5:23)

Тогава Бог започнал да подготвя почвата за Изхода. Първата язва. Когато рояци мухи започнали да гъмжат в Египет, фараонът извикал Мойсей и Аарон и им казал: “Идете, принесете жертва на вашия Бог в тази земя” (Изх. 8:25).

А Мойсей му отговорил: “Не е прилично да правим така, защото ние ще жертваме на Господа нашия Бог онова, от което Египтяните се гнусят” (ст. 26). Виждайки тяхната настойчивост, фараонът се съгласил: “Само да не отидете много далеч” (виж Изх. 8:25-28).

Язвите продължавали. След ужасна градушка, фараонът отново извикал Мойсей и Аарон и те му казали, че ако той не пусне евреите, всичко, което не е било унищожено от градушката ще бъде унищожено от скакалци. И тогава фараоновите слуги започнали сами да умоляват царя, без да чакат следващото бедствие да пусне робите.

С голямо нежелание фараонът съобщил на Мойсей своето решение: “Идете, послужете на Йеова вашия Бог; но кои и кои ще отидат?”

А Мойсей казал: “Ще отидем с младите си и със старците си, със синовете си и дъщерите си… ще отидем, защото трябва да пазим празника на Йеова” (Изх. 10:8,9)

“Не – възразил на това управителят на Египет, - ще отидат само мъжете”. Положението е по-различно от нашето, та нали сега членове на църквата са не само мъже, но и жени, дори деца. Но тогава апелът е бил насочен само към мъжете.

И така, скакалците извършили своята работа. След това настъпила тъмнина. “Тогава Фараон повика Мойсея и рече: Идете, послужете на Йеова; само овците ви и говедата ви нека останат; а челядите ви нека отидат с вас” (Изх. 10:24). Но Мойсей и Аарон продължавали да настояват. Накрая ангелът поразил всички първородни. Фараонът не издържал. “И повика Мойсея и Аарона още през нощта та рече: Станете и вие и израилтяните, излезте изсред людете ми и идете, послужете на Йеова, както рекохте; подкарайте и овците си и стадата си, както рекохте, та идете; па благословете и мене” (Изх. 12:31,32).

А сега нека да проследим последователността, в която фараонът вземал своите решения:

Принесете жертвите в тази земя.

Не отивайте далече.

Отидете, но оставете част от семействата си.

Отидете, но оставете своята собственост.

Излезте, бързо. Вземете всичко, което имате, със себе си. Благословете и мене.

… След това той преследва израилтяните.

Този израз… “благословете и мене” много ме е вълнувал. Ще настъпи ден, в който всички, живели някога на земята, ще се срещнат за първи и последен път. Едни от тях ще се намират във Великия град. Другите ще стоят зад неговите предели и ще се взират в него отдалеч. И изведнъж вождът на народа, обкръжаващ този град, ще падне на колене и ще признае, че Бог е справедлив и истинен във всичките Си дела. В неговото признание почти се чува “благослови ме”. Но тогава духът на враждата, който го е движел в продължение на векове, отново ще се появи, и дяволът с безумна злоба ще се хвърли в редовете на своята войска. Той ще се постарае да запали в тези хора ярост и да ги вдъхнови за щурм срещу града.

Но нека да се върнем все пак към събитията на онази последна нощ в Египет. Замисляли ли сте се над това, какво празнувате, когато извършвате Господната Вечеря? Често ние свързваме тази служба с това, което става в горницата в Ерусалим, когато Исус тържествено е седнал със Своите ученици. Но знаете ли, че началото на този обичай било положено много отдавна? Още в Египет Израилевият народ празнувал Пасхата. В 12 глава на книгата Изход се казва: “Тогава Господ говори на Мойсея и Аарона в Египетската земя, казвайки… Говорете на цялото Израилево общество, като им кажете да си вземат, на десетия ден от тоя месец, всеки по едно агне, според бащините си домове, по едно агне за всеки дом… И да го пазите до четиридесетия ден от същия месец; тогава цялото общество на израилтяните, събрани в домовете си да го заколят привечер.

“В полунощ Бог ще яви силата Си, за да освободи своя народ” ( Великата борба, стр. 636).

“Исус идва, като велик Победител… Под звуците на тържествени небесни химни, придружен от безчислено множество от свети ангели. Небесният свод изглежда изпълнен с ослепително сияние” (също стр. 641). Може би, между тези “свети ангели”, тържествено приближаващи земята, ще бъдат и ангелите, които в онази далечна нощ са минали през Египет.

Нашето освобождение в този ден ще стане възможно, благодарение на един защитен белег – кръвта на агнето. “И като видя кръвта, ще ви отмина”. “Когато спасените видят своя Изкупител и съзрат вечната слава на Отца, сияеща на лицето Му, когато те видят Неговия вечен трон и разберат, че Неговото царство няма край, те ще паднат пред него с възторжена хвала: “Достойно е, достойно е закланото Агне, изкупило ни пред Бога със своята пречиста кръв!” (също стр. 651, 652)



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница