Днес университетът е мястото, в което паметта се предава



страница4/6
Дата01.02.2017
Размер1.15 Mb.
Размер1.15 Mb.
1   2   3   4   5   6

Заключение


Във всяко човешко общество съществуват ключови „капитали“, които не подлежат на материални и парични измерители, но са стратегически базови за неговото бъдеще и развитие. Свикнали сме тези „капитали“ да ни се представят чрез термини като „социален капитал“, „здраве на обществото“, „личностен фактор“, „информация“, „знание“. Без съмнение, един от най-важните „капитали“ за всяко общество е паметта. В неисторическите общества именно носителите на паметта са ключовите фигури на общността – старците, шаманите, лечителите, учителите. Паметта се предава чрез епос, чрез заучени наизуст многочасови рецитации (мелодекламации), подбни на Омировите Илиада и Одисея, на Хезидовата Теогония или на епоса за Крали Марко. Паметта се предава устно и чрез пример и практическо обучение от посветения учител на избрания ученик, който трябва да го унаследи и замести, а носителят на знанието е най-уважаваната и свята фигура в традиционните безкнижовни култури. Една от най-значимите революции в историята на човешките комуникации е възможността паметта да се предава в детайлни подробности чрез писмена знакова система, която надживява с хилядолетия своите конкретни носители – жреци, писатели, учени и учители.

Днес университетът е мястото, в което паметта се предава.

Не е нужно да препрочитаме произведенията на Карл Юнг за колективното несъзнавано и архетиповете му, които предзадават начина, по който възприемаме света, за да осъзнаем, че колективната памет е самостоен фактор в човешката среда, от който пряко зависят битието ни, съзнанието ни и възприятията ни като човешки същества. Не е нужно и да сме запознати с имената, с които различни автори кръщават колективната ни памет (за Ханс Георг Гадамер – това е традицията, а за Томас Кун – парадигмата), за да се досетим, че без нея човешкото общество е невъзможно. Днес съвременната генетика доказа и със средствата на точните науки, че колективната памет се предава дори по генетичен път. Голямата сила на човека е способността да предава колективната информация в много по-кратки срокове от необходимите за модификацията на генома от 200 до 2000 години. В университета можете да усвоите големи части от колективната памет на предшествениците ни само за 5 години…

Но, както е известно, паметта може да страда от болести като склероза, амнезия, аутцхаймер…

„Склерозата“ в рамките на образованието се изразява в неспособността да се „запаметяват“ новите открития, новите „спомени“ на колективната ни памет – така често в рамките на образователната система се преповтарят главно остарелите истини от преди 100 – 200 години, а за новото развитие на науката и традицията не остава и следа от спомен („едно си баба знае“, както казва поговорката). Днес науката се е променила драстично и е с един век развитие по-напред от развитието на образователната система. Базови научни теории и открития като теориите на относителността, на сенергията, на катастрофите, на неопределеността, на супер-струните на време-пространството, на антропния принцип, на автопоезиса и на екологията трудно влизат в системата на съвременното образование, а без тях ние не сме способни да усвояваме, да осъзнаваме и да възпроизвеждаме адекватно на епохата ни знание. Без това знание, както пише физика Стивън Хокинг, ние не сме в състояние да разбираме и да оценяваме осъвремените ни научни и технологически открития (от деленето на атома до нанотехнологиите и генното инженерство) и не сме в състояние да вземаме адекватни решения за тях, а ги оставям в ръцете на полу-жреческа клика от тесни специалисти и експерти, които работят не за общите блага, а за тесни интереси – било то за правителствени агенции или за мултинационални корпорации. Рискът от недостъпността на съвременното научно знание до широк кръг съзнателни и отговорни хора едва ли е по-малък риск за планетата ни, отколкото риска от глобалното затопляне. Впрочем тези два риска са взаимосвързани дотолкова, че вече представляват едно цяло. Не е възможно този риск да се преодолее, ако принципите на интердисциплинаронстта, холизма, екологизма и синергията не се превърнат в основни принципи, чрез които съ-знанието се усвоява от следващите поколения (Хокинг, 1992, с. ...). Университет, който не допринася за преодоляването на този риск едва ли може да се нарече място за бъдеще. Ако паметта, която съвременното образование препредава отразява научни парадигми от перди 50, 100, 200 години, то определено тази колективна памет страда от склероза…

Има и други болести на паметта. Преди повече от век Фройд и Дарвин за първи път отстояват откритията си, че човекът е природно същество. Но въпреки че всички сме чували за Фройд и за Дарвин, същността на отстояваната от тях още през ХІХ век парадигма за човека като природно същество все още не е възприета като базова в съвременното висше образование – ние все още разсъждаваме за природата като за ресурс, като за предмет, който можем да употребим и който е външен спрямо нас и твърде рядко се замисляме, че природа всъщност са и нашите собствени тела. Този тип мислене Фройд би нарекъл „шизоидно“. Но да оставим Фройд и Дарвин в спомена за миналото, на което са принадлежали. Отдавна в точните науки е установена парадигмата на холизма, на интегрализма и на новата логика на неопределеността и вариативността, на процесуалността и на метаеволюцията на системите, на комплексността и полицентризма, но изглежда някакво изтласкване на общностната памет отказва да възприеме това ново съзнание за света ни и ние боравим с елементарните схеми да разглеждаме околната среда като отделни елементи, които сякаш нямат нищо общо по между си, без да осъзнаваме, че те функционират в сложни и непредвидими взаимодействия, не отделени като отдалечени планети, а припокриващи се във мрежа от взаимовръзки като общ организъм, част от който сме и самите ние.

Често съм се питал защо се случва така, че класически научни парадигми, които са се родили още през ХІХ век не успяват да променят съвременния корпус от знания, който се предава чрез образованието. Не е ли абсурдно днес, когато боравим с делене на атома и когато сме способни да разчетем и си позволяваме да прекрояваме генома, да мислим света с понятия, достойни за приложната механика. При това не трябва да забравяме, че именно новите научни открития от последния век в развитието на колективното знание са основата на екологизма и „родителите“ на принципите на устойчивост и развитие.

Колективната памет в съвременното образование често е поразена и от друга болест – болестта на забравата за смисъла на връзките между понятията и предметите. При тежка епилепсия, след мозъчна операция, която прекъсва връзките между лявото и дясното полукълбо на човешкия мозък, понякога се наблюдава следния синдром – гледайки даден обект, например крава, болният не може да възстанови връзките между смисъла на думата крава и същността на самата крава. Ако гледа кравата само с лявото око, той разбира какво е това, но не може да открие думата, с която да го назове, а ако гледа само с дясното око, той изрича думата „крава“, но не разбира и не може да обясни какво означава тя. В романа си „100 години самота“ Габриел Гарсия Маркес алегорично описва подобен феномен, който засяга вече не индивидуалната памет, а колективната памет на обществото. В градчето, в което се развива повествованието, хората започнали да забравят връзката между имената на обектите от заобикалящия ги свят и тяхната същност и функция. Така накрая се видели принудени да напишат върху кравите си надписи, които гласели: „Това е крава, тя дава мляко, млякото е нещо, което се сипва в сутрешното кафе…“ и т.н. Този феномен на колективната ни памет за жалост не е просто алегория. Например много хора употребяват термини като „граждансско общество“ и „устойчиво развитие“ наизуст като папагали, без да са в състояние да осъзнаят и да обяснят какво означава това, а когато в живота си се сблъскват с проблеми, свързани с устойчиво или неустойчиво развитие на дадено нещо, примерно на семейството им или на социалната им среда, не намират термин, с който да определят конкретните си преживявания. Връзката между думата и явлението е изгубена.

Елементарното възприятие за света е свързано именно с тази болест на колективната памет – ние разглеждаме света, човека и дори самите себе си като съвкупност от отделни елементи, които сякаш нямат никаква връзка по между си. В края на шестдесетте години на ХХ век известният социолог-структуралист Николас Луман въстава именно срещу тази патология на начина ни на мислене за природота и за човека. Луман обръща внимание на факта, че социалната, психологическата, биологическата, а дори и химическата и физическата същност на човека не са различни същности, а в действителност напълно се припокриват в една вътрешно интегрирана цялост. Ето защо Луман изобщо отказва да борави с елементарни термини като социално, психологическо, биологическо, химическо и т.н. и за да назове цялостта на човека, в която всички тези елементи са преплетени и вътрешно интегрирани, използва неологизма „автопоезис“ – себетворение, като по този начин набляга на уникалната способност на човешката личност да изгражда и съ-творява сама себе си (Луман, ..., с.). Парадигмата, в която мисли не само Луман, но и много други съвременни автори от областта и на точните, и на хуматирани науки, често е определяна с различни имена – „интегрализъм“, „холизъм“, „синергетика“, „екологизъм“. Често съм си задавал въпроса защо и тази съвременна парадигма не стига до голяма част от днешните студенти и преподаватели?

За да отговоря на въпроса, се връщам към разсъжденията на автора на понятието парадигма в науката – историкът на физиката от университета в Синсинати – Томас Кун. За него парадигмата е пряко свързана с творческата интерпетация (превод) и общуването (комуникация), защото тя формира кода, чрез който хората могат да имат общи понятия и разбирания, а само чрез комуникацията, свързана с превеждането на осъзнатото от нас на езика на другите се изграждат човешките общности (Кун, 1993). Според Кун парадигмата определя нашия поглед към света, образованието ни , интуицията ни , паметта, която сме наследили от прадедите. Така онова общоприето разбиране за битието ни, което Кун нарича парадигма, определя и начина, по който ще виждаме и усещаме света, дори на сетивно ниво, а усвоявайки парадигмата ние съ-творяваме света ни. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалния смисъл живеят в различни светове“ – твърди Кун (Кун, 1993, с....). Парадигмата е изграждане на общност, на способност да общуваш и да се разбираш с другите. Кун критикува съвременното ни образование за това, че в него липсва творчество и общуване, което противоречи на самата същност на образованието като възпрепятства интерпретирането и промяната на общоприетите парадигми. Дълбоко огорчен от враждебната реакция срещу собствените му разработки, Кун подчертава, че нова парадигма може да се установи единствено, когато физически умрат носителите на старата и единствено, ако тази нова парадигма се преподава на млади хора в рамките на образованието им. Томас Кун пише произведенията си около средата на ХХ век, а новата научна парадигма на холизма, интердисциплинарността, синергията и екологизма и днес все още не е навлязла като основен принцип на образованието ни…

Болестите на колективната памет в образованието са пряко свързани със синдрома на липсата на достатъчно практическо осмисляне на усвояваните знания, защото знанията могат да се осъзнаят и се усвояват единствено чрез пример и практика. Впрочем именно „пример“ е основното значение, което Томас Кун дава на въведеното от него понятие за парадигма – ние винаги се учим от примера, на който подражаваме и който следваме и развиваме, а не от абстрактните понятия и класификации. Без практически пример не може да има истинско образование, нито е възможно да се осъзнае и усвои нова парадигма. Университетът като място за бъдеще е университет на открито. Няма бъдеще затворен университет, в който се учат на изуст „свещени“ текстове на непонятен език, изпразнени от смисъл и съдържание. Място за бъдеще е университетът, в който теоретичните знания се срещат с реалния им обект.

Това означава също, както пише Едгар Морен, и още, че

трябва да реабилитираме съзидателността, озарението, въображението (…) те влизат в науката само през задната врата (…) За тях се говори в автобиографиите на великите учени, но никога в учебниците или сборниците, въпреки че те представляват утайката на онова, което първоначално е било просто фантазии, хипотези, изблик на идеи, изобретения, открития.”

И още:


В крайна сметка, всяко нещо е свързано с всичко останало. Ако имате съзнание за сложността на света, то вие сте солидарни с всичко в него.” (Едгар Морен, Теория за комплексността)

Несводимите към нищо предишно идеи и феномени от последните времена не могат да бъдат точно определени, нито класифицирани. Те още протичат като непредвидим процес. Някои от тях една начеват, все още неоформени, без име, с което да ги разпознаваме и „етикетираме“. Термините, теориите и хипотезите за тях са неустановени, многообразни и променливи като модата. Тази неназовимост на изумителните rerum novarum („нови неща“) се отнася както до новата наука, така и до новите социални и културни движения.

Новата наука няма единно определение за самата себе си, нито за новите научни дисциплинни и „идейни потоци“. Те се наричат всяка година с различно име и всеки автор предпочита различни определения за тях, понякога мъгляви, с „хаотични“ и „неопределени“ заглавия като теория на неопределеността, теория на хаоса, холизъм, интегрализъм, интелигентен дизайн, супреструнна теория, синергетика, кибернетика, системизъм, теория на катастрофите, принцип на крилата на пеперудата, теория за холограмната вселена, принцип на странните привличания, теория за всичкото. И тъй като тази нова „неопределена“ наука след Гьодел, Хайзенберг, Шрьодингер и Айнщайн не се вмества вече в старите научни дисциплини и едновременно ги надхвърля и събира в едно, тя се нарича „интердисциплинна“ и „трансдисциплинна“, а собствените й дисциплини придобиват свръхинтегрирани заглавия като физикохимия, биохимия, физикобиохимия, психосоматизъм, трансперсонална хилистична психология, автопоеза...

При определението на най-новите социокултурни движения, явления и идейни течения, неопределеността е още по-неопределена. Неспособността ни да ги назовем със старите съществуващи термини ни принуждава да ги класифицираме с най-общото възможно название: „нови социални и културни движения“.

Липсата на думи и термини за новата култура и за новата наука ни принуждава да ползваме силно метафоричен език при назоваването на процеси и явления – в квантовата физика например три от важните свойства на кварките са определени с метафори като „чар“, „цвят“ и „аромат“, суперструнната теория ползва за времепространството музикални метафори: струни, неокреационизмът предпочита по-дизайнерски тропи: интелигентен дизайн, а в метеорологията „запърха“ метафората на пеперудата. По същата метафорична визуализираща логика възниква названието и на едно от най-съществените нови идейни и научни течения, което същевременно е и едно от най-съществените нови социални движения от края на ХХ и началото на ХХІ в. – екологията, в превод „наука за дома ни“, която накратко стана просто „еко“, т.е. просто „дом“, и за още по-голяма визуалност се окачестви предимно със обобщаващия цветови епитет – „зелено“.

При анализа на най-новите неща от съвременността ни, освен трудностите при назоваването им, възниква още един проблем – светогледният. Ние не можем да мислим една напълно нова идейна и светогледна парадигма чрез старите методи и форми на мислене, или, както гласят класическите евангелски думи на Исус Христос: „Не се налива ново вино в стари мехове“ (Марк 2:22). По-голямата част от недоразуменията и главоблъсканиците, при анализа на „зеленото“ и на „екологизма“ например, се дължат и на това, че анализаторите се опитват да сведат нещо съвсем ново и младо до познатото, но безнадеждно остаряло, включително и до отживелици като политическото деление „ляво – дясно“ или до неактуални научни термини като „материя“, „обекти“ и „субекти“ и неадекватни научни деления като „точни“ и „неточни“, „хуманитарни“ науки в епоха, в която субектът започва да се отчита като обект, а материята – като форма на вълна, и в която самите точни науки се занимават с доказване на своята „неточност“ и „неопределеност“, а хуманитарните науки преоткриват природната същност на човека и на част от човешките общества и култури.

Думата „парадигма” означава на гръцки „матрица“, „модел”. Американският историк на науката Томас Кун през 60-те години на ХХ век използва този термин в смисъл на „светогледен модел”, чрез който възприемаме, чувстваме, мислим и осъзнаваме действителността и който определя и начина, по който виждаме и усещаме света, дори на чисто сетивно ниво. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалния смисъл живеят в различни светове“ - твърди Кун. (Кун 1996).

За Кун парадигмата не е статична даденост – тя подлежи на постоянна интерпретация в общуването, а в определени случаи – и на радикална (революционна) смяна. Смяната на парадигмите действително може да бъде „антропологична революция“ и „смяна на един свят с друг свят“, ако приемем, че общоприетите парадигми почти изцяло определят всичко онова, което възприемаме като „действителност“ и като „свят“ - от сетивното ниво на възприятията до ценностното ниво на емоциите, от практическото ниво на действието и поведението ни до интелектуалното осъзнаване на реалността, моделите на логика и „стила на мислене“.2

Идеите на Кун, приложени от самия него основно за анализ на революционната смяна на парадигмите в областта на науката и на изкуството, придобиват широка популярност и са прилагани от множество учени в многобройни и разнообразни сфери на познанието. Развивайки идеите на Кун известният швейцарски теолог Ханс Кюнг предлага ново понятие – макро-парадигма.3 Под това понятие той разбира основните кодове („умственият софтуер“, според метафората на: Хофстеде 2001), които задават неповторимите и несводими една към друга ценностно-емоционални, мисловно-логически и практическо-поведенчески „констелации“ и „потоци“ (според процесуалната терминология на Кюнг) - характеристики на всяка различна култура – например християнска, будистка, конфуцианска и други.

Въпросът за Другия в контекста на европейската културна традиция е зададен още в известната притча за ближния (за добрия самарянин) в Новия завет. В зората на ХХ век той е свързан със следфройдистката традиция – предусетен от психолозите Фройд, Юнг и Маслоу, повдигнат от сюрреалистите и от техния сподвижник Жак Лакан, Въпросът за Другия е пренесен в антропологията от Клод Леви Сторс, развит е в критическия подход на Франкфуртската школа и е популяризиран в произведенията на един от най-ярките представители на хуманистичната философия в зората на ХХІ столетие – Цветан Тодоров, като след неговото блестящо произведение „Завладяването на Америка или Въпросът за Другия“ прониква съвременната хуманитаристика, включително и обратно в богословието и религиозната философия при автори като Ханс Кюнг, Йоан Зизулас и Христос Янарас.

Въпросът за Другия е основният въпрос на общуването, на общението, на „общенето“ по между ни. Той е свързан с първоначалното значение на термина комуникация, произтичащо от латинската дума комуна – като жива система. Живи са такива системи, които не са прости и не са механични, а са комплексни, свръх-сложни, практически необозрими. Те са самоподдържащи се, полицентрични, самоорганизиращи се по собствени закони, самовъзпроизвеждащи се, самотворящи се (автопоетични) незавършени живи процеси, а не са статична даденост, не са статукво. Такива са всички природни органични системи и част от човешките културни системи. Те са системи, защото не могат да бъдат обяснени с нито едни от съставящите ги елементи, а са понятни само в органичната им цялост. Те са именно живи, защото живеят собствен живот, който не се подава на механични опростенчески обяснения. Те са синергия, защото елементите и подсистемите им функционират като тонове в симфония, като играчи в добър отбор. Те са холистични, защото са единна пълнота, а не са сбор от разфасовани елементи. Те са еко-логични, в смисъл че носят логоса на нашия собствен дом, на нашето местообитание в човешката ни вселена – а този дом е нашата сложна жива култура.

Всичко това означава, че изучаването на която и да било жива система ще е парадоксално, тъй като по начало не може да бъде постигнато.

Още Питагор, легендарният създател и кръстник на философията, ако вярваме на мита, е осъзнал парадоксите на подобна амбиция и е предположил, че мъдростта не може да се постигне, но може да се обича. Затова и е назовал своето учение „обич към мъдростта“, любомъдрие, сиреч фило-софия: едно филистично отношение към космоса, света, живота и човеците. Още чрез Сократ и Платон Другата (алтернативна) европейска култура се очертава като филистична нагласа към света.

Философията след Платон е изградена от идеи и логос, които ни вълнуват - всяка възможна философия е и идеология по природата си. Както убедително демонстрират класиците от Имануел Кант до Карл Юнг и Томас Кун, всяка мисловност и мисловна система, в това число и науката, е невъзможна без базовата метафизика на идеологията (системата от идеи и логос), без практическите образци за следване и без приетите ценности, които я правят възможна да съществува. За да наречем дадена мисловна система научна, имплицитно винаги имаме предвид поне едно минимално ценностно изискване към нея – тя да е правдива. Не да е правдоподобна, а именно да е правдива. За това в истинската наука са толкова важни въпросите за верификацията и за честността на учения. Минимално необходимата ценност на всяка една научна мисловност е истината.

Неминуемата идеологическа същност на мисловността повдига в науката и важния въпрос за оценностяването на Другия като равноценен – способността ни да възприемем ценността на различните от нашите собствени мисли, идеи, ценности, етики, патоси и идеологии – както тези на нашите приятели и съмишленици, така и тези на нашите опоненти. Тази способност е базата за съществуването на интелигентност, на научен дебат и научно развитие, както и за всяка комуникация изобщо.

Ценността на верификацията в науката има и етическа, и естетическа стойност – истината прави науката достойна и красива. А честната наука признава и изповядва своето авторство (т.е. своята субективност), своята позиция, ценности, изходна идеология (научна школа, „стил на мислене“), своята етика и своя патос. Нелогичната, неетичната и безчувствената философия не може да бъде нищо, защото няма да е нито „филия“, нито „софия“ - в нея не само няма да има нищо насочено към мъдрост, но няма да има и какво да се обича, защото това, което обичаме в науката са именно нейния разум, нейната честност и нейния патос (чувствено вълнение, вдъхновение) в стремежа към раждането на истината.

Честната наука има и още две измерения – първо, тя е скромна и признава своите ограничения и второ, тя е насочена към живота, а не към бягството от действителността (не към био-фобия, или към некрофилия, според термина на Ерих Фром). Това поставя честният учен в ситуацията да отказва да дава опростенчески прогнози за живота и да не проявява фанатични „шамански“ претенции, че разполага с единствената и несъмнена истина. В смисъла на херменевтиката на Гадамер, науките за човека („Geistwissenshaften“ на немски) не съществуват, за да доказват обективната истина, а за да предаваме чрез тях културната ни традиция – нашата човешка истинност - по между си, на наследниците ни и на Другите, на различните от нас. Философията я има, за да се удивляваме от битието, в смисъла на идеите на Хайдегер, а не за утилитарна изгода. А в контекста на просвещенския патос на Хана Аренд можем да твърдим, че честната наука ни е жизнено нужна като неразривна част от същността на природата ни на човешки същества – природата ни да мислим, да оценяваме и да отсъждаме и природата ни да се сдружаваме, да се вълнуваме едни от други, да чувстваме и да обичаме като взаимодействаме по между си, като общуваме и създаваме общности. Честната мисъл е необходима, за да запазим самата си човещина.

В края на 80-те години на ХХ век германският физик-синергетик Херман Хакен разработва теория на информацията в контекста на концепцията за “метаеволюция” на системите. Според Хакен единствено ценностите, които се избират или отхвърлят чрез системното качеството “полупропускливост” са информация. Информацията е единица ценност. Следователно ценността е ключово понятие за всяка съществуваща системност.

Съвременната наука открива “езикови оценяващи принципи” във всички органични структури – от ДНК и микроорганизмите през различните животински видове - с този проблем се занимава науката биосемиотика. Езиците на комуникация се развиват на нови нива от обществените животни, а при човека достигат до етап на сложност с качествено нови характеристики, сравними с комуникацията при китовете, делфините и приматите, но след революцията на писмеността, общуването в културите става несравнимо с нищо, което познаваме извън човешкия свят.

В този контекст културата ни се разкрива като свят, а общуването - като култивираност.


Алтернативната естетика е жива етика


«Коя си ти и от къде излезна? Още го нямаше подлеза там.”

«Имаше го, но в другата София, която да стане тя не успя.»

Из песента «1968» на Васил Гюров и рок-група Ревю4

В един южен квартал, отдалечен от центъра на София съществува странен и интересен подлез – запуснатият и неподдържан подлез на големите булеварди Гоце Делчев, Петко Ю. Тодоров и ул. Сребърна. Още с приближаването на входа му очите на минувачите са впримчени в чудновата шарена плетеница от ярки цветове и картини в различна стилистика, очевидно създадени с голямо старание от най-различни автори на графити, всеки един със собствена естетика и индивидуален почерк. Слизайки навътре в подлеза наблюдателният пешеходец внезапно забелязва странен графит – православна икона на св. Георги. Сумракът вътре в подлеза позволява слънчевата светлина да открои и подчертае двете огромни «пана» - картини, изработени с особено старание върху мраморните стени при двата по-големи изхода на разклоняващия се подлез. Личи си, че този ефект е старателно замислен от авторите им. Близо триметровата фреска на едната стена е решена в кафяво, в сребърно и в черно и представлява стилизирано в стил готик, но със силно изразен комиксов реализъм в подробностите и в светлосенките, изображение на ястреб. От втората стена ни гледат, решени в шарен шарж в ярки цветове, изключително живи, характерни и радостни лица на двама мъже, държащи спрейове за графити – единият по-възрастен по-сериозен, а другият – с по-младежки черти – под него е изписано «Рони». По-внимателните наблюдатели ще забележат в подлеза и други надписи, свързани с «Рони» - «Рони, обичаме те», «Никога няма да те забравим», «Високо в небето, дълбоко в сърцата 1980-2010»– алтернативният монумент (мемориал) – паметник на малкия човек Рони.

Този необикновен посмъртен мемориал на непознатия младеж ни дава възможност много ясно да осъзнаем на какво е алтернативна алтернативната естетика-етика, ако го съпоставим с класическите мемориали в публичните пространства на технократската Модерност. Ето само няколко от многобройните аспекти, разкриващи разликите между тези две парадигми – на голямото и на малкото, на официалното и на неофициалното – на тези два свята:

Официалните паметници са сиви, а мемориалът на Рони е ярко-цветен и крещящо шарен. Класическите мемориали са сковани и едностилни, а подлезът на Рони е плетеница от живи и раздвижени, многообразни, силно индивидуализирани стилове. Официалните монументи внушават величие и смазващ гигантизъм, напомнящ за нещо мъртво и за смазващата тежест на смъртта, а паметника за Рони внушава детска топлота и непретенциозност, приятелска непосредственост с човешки измерения по размер послания на искрено преживяно състрадание и симпатия към скъп приятел, който наистина, а не само на думи липсва и е бил обичан от хората, създали неговия мемориал. Официалните монументи са на свръх-известни свръх-личности, за които учим в учебниците, а мемориалът на Рони е за един обикновен човек, чието име не е важно и знаменито, а е много по-важен прякора му, галеното му име, защото именно това е името, под което той е бил обичан от приятелите си. Официалните монументи са помпозно обкичени в злато, а алтернативния паметник на Рони дискретно е подчертан със сребрист спрей – в него няма нищо грандомански, надуто и помпозно или неистинско, а жива и наистина преживяна обич и мъка от конкретни анонимни човешки същества.

Внушението от това сравнение на официалните гигантомански мемориали и алтернативния публичен паметник на неизвестния Рони ни навява усещането, че технократската култура на статуквото е мъртва, че тя е култура на фалша, на смачкващата безчовечна грандомания и на гнета на смъртта, докато алтернативната култура е жива, дишаща тук и сега, по човешки мерки, в най-непосредствения смисъл на думата истинска и съизмерима с нашия живот, с нашите приятелства, с нашите малки човешки мъки, любови, радости и скърби. Помпозната етика на официозните мемориали е фалшива, етиката на мъката и любовта по Рони е жива и от сърце.


Димитър Воев като пеперуда: катарзисът като автопоеза


С течение на времето текстовете на алтернативния творец Димитър Воев стават любими на все повече и повече хора от различни поколения. Същевременно поезията му е все още непризната като “легитимна” на нивото на официозната култура.

Воев е типичен пример за еманципацията на културния човек, на образования човек, на носителя на високата поп-култура, на живата висока културна традиция, която е алтернативна не на друго, а на безжизнеността на официозния фалш и на безкултурието на културните елити. В творчеството му последователно и едновременно се развиват множество различни мотиви, идеи и метафори, от цялата културна история на човечеството: езически, библейски, модерни, ежедневно “социалистически” или “постсоциалистически”, литературни, научни, философски, религиозни, апокалиптични, природата, азът... Думите и изразите са прости и причудливи едновременно, нестандартни и точни, забулено-неясни и плътно-образни, полисемантични и съвършено конкретни. Такова е магическото свойство на добрата поезия изобщо - да съумее чрез думи да изкаже неизказуемото, безкрайното, безсловестното. Сякаш целият свят се е събрал в бобово зърно, а най-сложното и неизразимото в малкото наглед прости думи и изрази, сякаш най-големите противоположности са се припокрили и образуват магическо цяло в невидим парадоксален оксиморон, сякаш животът и смъртта са се припокрили и представляват едно цяло отвъд времената и "отвъд смъртта": огледало, което се оглежда в огледалото.

Алтернативната поетична (творческа) природа на човека като обичащо същество е любовта, която ражда “нещо” – “нещо” “отвъд смъртта”5. А автентичната любов не се предвзема и не се измерва. Тя е едновременно проста и безкрайна.

Характерен с простотата и безкрайността си е текстът на любовната песен "Сто години". Самото заглавие "сто години" предполага двойнственост - пожелание за дълъг живот и символ на забрава и тление:

Кажи, ще легна до тебе

в рохкавата пръст.

Кажи, ще тръгна със тебе,

за да вдигнем твоя кръст.

Виждам хълма обрасъл

в ниските слабини.

Моят малък приятел

е добре приет там, нали?

Удивително е в простотата си издържаното до край паралелно двусмислие, разделящо и съединяващо любовта и смъртта, многозначието на наглед простите фрази. Припева може да се тълкува в различен смисъл: "Само ми кажи и аз ще легна до теб в рохкавата пръст" или "Кажи ми, че ти ще легнеш до мен в рохкавата пръст". От една страна в пръстта човек може да легне, за да прави любов, а от друга, това е метонимия за погребение. Същото се отнася и за израза с вдигането на кръста, където асоциацията е по-сложна, защото е вплетена и библейската тема за носенето на кръста, превърнала се и в алегория за преминаване на житейските несгоди (в смисъл на "Сподели живота си и несгодите си с мен") или може да означава погребение, когато кръстът се вдига на гроба. Но и нежеланата смърт също е житейска несгода, може би най-тежката, при която човек също търси утешението и съпричастието на любовта. По нататък обраслият хълм може да бъде и венерин хълм (любовта), но и надгробна могила (смъртта), а малкият приятел, който е добре приет във хълма може да бъде както човек (смъртта), така и фалос (любовта). Значението на песента е именно в двусмислието, в раздвояването на смисъл, в играта на думи и асоциации.

Човекът е човек, когато е на път” – беше писал поетът Пеньо Пенев.

Човекът е път” – беше писал Ницше.

Търсенето на изгубения път е основен образ в текстовете на Димитър Воев: “На път сме тръгнали, но пътят е във нас”; “И няма карта, няма пътен знак”; “Зад завоя пътят излетя”...

В парадоксалната органична поезия на Воев човекът не просто е на път – човешката природа е метаморфоза. Човешката природа – това е огледало ни към Другостта – огледалото, което ни позволява преображение. Тя е органична именно и защото е невъзможна без еко-филия, без съпричастност и емпатия към живота като такъв, към целия живот, към всичко живо:

Една пеперуда

до мен долетя

от източен вятър довяна.

Донесе ми пръстен

и силна вода

от живите дни на океана.

Видя на дъската

свойте сестри,

пробити с карфици

и тихо заплака за мен,

за моите пръсти убийци.

Аз съм пеперудата

на тази дъска,

забодени с другите

сме част от колекция.

Карфиците бляскави

бяха наши мечти,

но само свободни от тях

отново ще летим.

Преобръщането-катарзис на човека-убиец в агонизиращата пеперуда-жертва на безудушието и алчната ни жестокост е истинската ни какавида. Родствени сме с пеперудата, именно защото самите ние сме метаморфозата. Човекът е повече от път. Човекът е нравствено преобръщане – това е природата му и това е пътят му, “това е Човекът”: преображение, “обвито в кълбото на древните сили - в любовта...”, в любовта-полет – съчувствието като пеперуда. Преобръщането на убиеца е максимумът на радикална човещина, пиковата праговост на човешката обич, състрадание и съпричастност към Другото: в обръщането на местата на колекционера и пеперудата... се сътворяваме като хора-човеци, “отново летим” – създали самите себе си в една несекваща автопоеза (себетворене) на състраданието и обичта... Пеперудата: Ecce Homo.

Обикновено човекът търси пеперудата, за да я улови като дар; тук случаят е обратният. Пеперудата търси човека, за да му дари дара си. Тогава вижда колекцията му от агонизиращи, побити с карфици пеперуди – нейните сестри. Слушателят очаква пеперудата да плаче за своите сестри или за собствената си горчива участ. Вместо това тя заплаква за колекционера, за убиеца. Изведнъж метаморфозата-катарзис става пълна. Лирическият аз осъзнава, че той е пеперуда, забодена на дъска, че е жертва на собствената си колекция – на бляскавите си карфици-мечти, които го карат да убива, без да чувства, че е пробил и заковал всичко онова, което ни прави “хвърчащи хора” - човеци.

Същото обръщане е внушено и визуално. Снимката към текста на песента изобразява сянка на човешка ръка, посягаща към колекция от пеперуди. Графиката на корицата изобразява същата сцена, но абсолютно преобърната - огромна сянка на пеперуда е надвиснала над колекция от хора, побити с карфици за дъска. Похватът на преобръщането прави от творбата страховита и тоталана знакова цялост, в която позитивът и негативът, реалността и отражението й, фантастичното и действителното (рисунка и фотография) съвпадат напълно.

Такива преобръщания - човешки преобръщения спомагат творбите на Воев да се превръщат в самоподхранващи се знакови системи на обичта, в постоянно “дишащ” знаков "организъм", завършен и почти жив плътен свят, в който може да се открие, ако не всичко, то поне много - цяло море. Живи вълни от обогатяващи се взаимно значения на значещото значително, не на единственото значение, а на единственото, което има значение: на любовта, на Другата любов – на крайна човечност, на любовта като безкрайна органичност, като радикално нравствено преобръщане: човекът като алтернатива на самия себе си.

За любовта Воев твори с възможно най-простия и наглед точен език, за да създаде максимално поле на полисемантичност, функциониращо понякога като скрит подтекстов оксиморон: " единствено от теб аз искам/ внимателно да гледаш любовните табели". Смислите в това наглед съвсем просто изречение могат да бъдат поне три, при това доста разнородни: "не искам от теб много, а само едно: да гледаш любовните табели"; "Единствено аз и никой друг, само аз искам от тебе да гледаш любовните табели"; "аз искам единствено и само от тебе, а не от някоя друга, да гледаш любовните табели". Значението му обаче всъщност е в припокриването на тези противоположни смисли: те именно заедно, а не по отделно са значещи.



Съзнателната мистификация в текстовете на Воев не е просто безсмислена. Бивайки безсмислена в най-тесен смисъл, тя се оказва същевременно не само значеща, но и многозначна, дори многозначителна. Тя навежда слушателя към скритото, към неизказаното, неизказуемото, към безсловестното, към самия него, към собствения му душевен мир; опитва се да бъде език не на мислите и думите, а на чувствата и невидимите значения, които не могат да се назоват. В "Отвъд смъртта" сякаш словесните и безсловесните знаци са си разменили обичайните места: обикновено словесните знаци поясняват несловесни обекти, а безсловестните знаци се стремят да постигнат словесното (например жестовете); в случая обаче словестните сочат към безсловестното и неизказуемото, а безсловестните (музика, образ) поясняват словестното. "През колко действително неозначаващи полета преминаваме в един ден? - пише Ролан Барт - Много малко, понякога нито едно. Намирам се на брега на морето: безспорно морето не носи никакво послание. Но какъв богат семиотичен материал има на плажа! Знамена, лозунги, различни знаци, надписи, дрехи, дори слънчевият загар - всичко това са послания отправени към мен." (Барт 1991: 47). В случая с поезията на Димитър Воев, всичко което се намира по плажа всъщност сочи към морето, опитва се да постигне морето. Знаците и значенията са насочени към една крайна цел: към неозначаващото, към първичното, към истинското. То не носи никакво послание, никакво удовлетворение, никакво познание, назоваването му не го изчерпва, нито го определя, то изобщо не е знак, то просто е. Може би можем да го наречем свобода, любов, природа, Бог; няма значение; то е неназоваемо, а названието му не е то. Ако това нещо умре, ще настъпи краят на света, защото именно то е светът. На въпроса какво обичаш Димитър Воев бе отговорил просто: "Обичам море."

Алтернативната култура е натура - естествена естетизация


Естетизацията като форма на себеизраз на алтернативната култура е естествена в няколко смисъла. На първо място тя не е преднамерена, поръчкова и планирана, а е спонтанна и непосредствена изява на нравствени и духовни ценности, свързани с естествени чувства на любов, възхищение или скръб, покруса, възмущение и бунт, израз на онази спонтанна и вродена нравственост, която предшества конкретните морални норми и произтичащите от тях идеологически системи (Küng 1991). Естествеността й е част и израз на една същностна характеристика на алтернативната култура като парадигма – ценността на любовта към многообразието и другостта, на ненасилието и особено – на непротивопоставянето. По думите на Ален Турен тя е «противопоставяне на противопоставянето” (Touraine 2005, Турен 2012), противопоставяне на противопоставянията, и с това рязко се отграничава от технократската култура на статуквото, която се крепи именно на войнствени противопоставяния – на частното срещу публичното, на лявото срещу дясното, на голямото срещу малкото, на центъра срещу периферията, на културата срещу натурата. Същевременно с това алтернативната култура не е безволева и безобидна в тази си позиция, а е готова да я отстоява с учудваща твърдост и безкомпромисност, с неотстъпчивост и последователна воля, така както се защитава нещо наистина любимо, защото това също е важна нейна характеристика – тя се активира от обич, от philia – свързана е с мотивацията за защитата на нещо истински обичано – било то приятелят като Рони или любимата планина като Странджа, или любимия площад като този пред Руската църква в София или пък любимия плаж като дивия плаж Иракли. В този смисъл и родолюбието в алтернативната култура е живо, истинско, естествено, спонтанно и неидеологизирано, защото наистина е любие – обичане, спонтанна обич към родното и към рода. Носителите на алтернативната култура следват защитата на това което обичат безкомпромисно и методично, с нулева толерантност към насилието и престъпността, но и с нулево насилие и с нулева престъпност, достигайки до радикално ненасилие и радикален отказ от подчинение едновременно. Характерът на тяхната мотивация като любящ ги води до нулев нихилизъм, до категорично отхвърляне на аморализма и етическия редукционизъм, до безкомпромисен отказ от компромиси, до негативизъм към всеки негативизъм и до конфронтация срещу всяка конфронтация. Ако се замислим, ще открием, че това са специфики, характерни по принцип за всеки, чиято мотивация е любовта, за всеки, който обича и е готов да защити на всяка цена това, което обича, подобно на превърналите в архетипични образи Ромео и Жулиета.

Отхвърлянето на противопоставянията, характерни за технократската Модерност на статуквото, е свързано с две важни специфики на модернизационния характер на алтернативната култура на новия хуманизъм като разширен еко-хуманизъм, като хуманизъм насочен не само към човека, но и към всички живи същества, към природата и “живата планета“ като цяло, които се открояват в естествената етическа естетизация, съ-творявана от природозащитното движение в България. Едната й характеристика е радикалното отхвърляне на противопоставяния между натура и култура, природната среда и човека, който се нуждае от нея, за да го има и за да бъде човек. Тази характеристика е най-ярко изразена в случаи като естетизацията на дивия плаж Иракли чрез ланд-арт и чрез нематериално изкуство – човешкото присъствие е не само вписано в природната среда там, но се превръща в част от тази природна среда, в допълнение на красотата на самата природа – красиви хора сред красиви пейзажи, песни с китари под звездите, акомпанирани от морския прибой, биваци от природни материали, вписани и потънали в средата като органична част от нея, редовно ежедневно и ежегодно почистване на всеки човешки отпадък от плажа, осеян с огромни картини на делфини и пеперуди, направени от морски миди, с пирамиди и скулптури от пясък, с причудливи замъци от морски камъни. Скромността и непретенциозността на тези небивали произведения на изкуството напомня на картините на тибетските монаси, които всяка година силният хималайски вятър отвява и разпилява, без да остави спомени и следа от тяхното съвършенство – истинско изкуство заради самото правене на изкуство. По същия начин бурните вълни на есен прибират обратно в морето своите миди, изобразените делфини се връщат обратно при живите делфини, скулптурите от пясък се сливат с морския пясък и с причудливите изваяния на самата морска пяна, кулите от морски камъни се разпиляват и чакат през следващото лятото да ги изгради на ново следващия творец на морския бряг – всичко се връща там, от където е дошло, за да бъде ежегодно циклично пресътворявано на ново – човекът и природата действат в едно, защото те са едно в тази алтернативна естетизация на брега. Идеята за насилие, за налагане, за показване на мускули или за доминация напълно отсъства. Така алтернативната естетизация напомня и че е естетизация на нематериалното и невидимото, на нематериалните ценности, но не просто на нематериалното природно и културно наследство, но и на нематериалното културно настояще.



Нематериалната естетизация на любителите на българската природа достигна и до големите градове след 2006 г. в съвършено нов алтернативен тип гражданска изява на ненасилието като израз на радост и любов към живота и отказ от противопоставянията – позитивизъм срещу типичния за статуквото негативизъм, съединяване срещу типичното за технократската Модерност конфронтиране. Ако гражданските кампании в началото на 90-те започваха с «НЕ» и с «ПРОТИВ» и с послания в смисъла на «ние срещу тях» като «БеляНЕ» (игра на думи с името на недостроената нова атомна електроцентрала в България, което може да се тълкува и като «не искаме беля»), «Не на цианидите», «Граждани против корупцията», то природозащитното движение на алтернативното еразъм-поколение започна с ДА и със За и с посланието «заедно» – ДА спасим Иракли6, ДА спасим Странджа, Граждани ЗА Рила7, ЗА ДА остане природа в България8. Българските думи «ЗA» и «ДA» се срещат в заглавията на всички нови природозащитни граждански мрежи, групи, кампании и инициативи, действащи след 2005 г. Пионерският акт на алтернативната гражданска активност в началото на 2006 г. в България беше напълно новаторски, модернизационен, авангарден, филистичен (любящ) и изцяло позитивен – масово парти с много музика, песни и танци, с много радост и с много любов към живота, което се осъществи на най-дългия ден от годината в Борисовата градина в София – «24 часа музика за Иракли” (Krastanova 2009), едно нематериално естетизиращо събитие. Това беше пионерското събитие, което с огромната си положителна енергия тласна българското гражданско общество през отстояването на пълния обхват на мрежата НАТУРА 2000, през спасяването на природен парк Странджа, през отстояването на рестрикцията срещу засаждането на генно-модифицирани растения и отстояването на целостта и смисъла на закона за горите до днешните блокажи на Орлов мост (Кръстанова 2012).

Алтернативната култура в задънена улица


Всичките тези знаменателни и национално значими събития, които алтернативната култура в България успя да реализира все още са лишени от адекватна и общодостъпна публичност. Въпреки че тази публичност беше щурмувана и реколонизирана от гражданските групи на станалия вече емблематичен Орлов мост, тя продължава да остава някак невидима, неразпознаваема, омаловажавана и подценявана, защото не получи легитимация за съществуването си от широк кръг от обществото – от носителите на технократската култура на статуквото. Диалогът между двете култури на модерността заплашително става все по-недиалогичен, няма чуваемост и няма публично говорене, а бездната между двата типа култури все повече нараства. Опитът на алтернативни естетизатори като Велоеволюция или групата на трансформаторите да работят в диалог с легитимните власти остава със съмнителни резултати – от една страна групите се дискредитираха пред част от симпатизантите си, а от друга - съществуването на постигнатото от тях виси под въпрос. Опитът на Сдружение «Велоеволюция»9 да изработи заедно със Столична община система от модерни велоалеи първоначално завърши с няколко излющени вече маркировки с жълта блажна боя върху неподходящи за велосипеди трасета и много европейски и общински средства, изчезнали по магически начин някъде в кулоарите на общината, но пък с налична изрядна документация за несъществуващи реално действия и разходи по проекта за велоалеи. След немалки усилия на труден диалог групата Трансформаторите10 наистина изрисува с чудни картини някои от софийските трафопостове, но същия общински съвет, който даде съгласието си за това на скоро гласува всички графити в центъра на града да бъдат унищожени, заради кандидатурата на София за европейска столица на културата.

Опитите за диалог между двата свята води по един абсурден начин до задънена улица, до непроходимо тресавище от неразбиране, бюрократични абсурди и формализация и по парадоксален начин до делегитимация и на двете култури – вместо да утвърдят легитимността си взаимно, те премахват своята и чуждата легитимност едновременно. Вероятно това е така, защото не може бездушният формализъм на едно лишено от живот и от смисъл статукво да легитимира неформалното живо и осмислено действие, независимо от къде идва то. Същевременно едни формализирани и лишени от живот и от смисъл институции-празни черупки могат да бъдат легитимни само, ако някой вярва в това, че са живи, работещи, истински и смислени, а прекият диалог с тях води до това, че все повече хора загубват тази вяра. Същевременно отказът от диалог заплашително разширява бездната и неразбирателството между двете култури, което е потенциално опасно за бъдещето и на двете и може да доведе до социо-културен колапс с неясни последствия. Резултатът от това би могъл да бъде синдромът «смърт при раждането» на новата култура.


«В крак с времето» или накъде? (18. 06. 2011 – 21. 06. 2011)


Синдромът «смърт при раждането на алтернативната култура» е най-разпознаваем в прочулия се случай с алтернативната естетизация на паметника на съветската армия в София. Непобедимите съветски герои от тоталитарната евро-азиатска империя една сутрин осъмнаха оцветени като супер-герои на американския империализъм – изрисувани като Супермен, американски рейнджър, клоунът на Макдоналдс, дядо Коледа, Капитан Америка, Батман и др. Надписът отдолу гласеше «В крак с времето». Поразяваща беше находчивостта на анонимните автори, открили изумителните сходства между тоталитарната източна и тоталитарната западна империалистична култура и откроили ги публично със своите спрейове, така че да станат очевидни за всички зрители и минувачи – съвсем малко щрихи е било необходимо да нанесат авторите на тази небезобидна шега, за да преобразят комунистическите герои в капиталистически за една нощ със своите цветни спрейове. Резултатът беше истински шедьовър на живото публично изкуство, което създаде за часове ново публично място за срещи и истински художествен хит за жителите на София.11 Малки деца, баби и дядовци, младежи и девойки, дами и господа, съседи и чужденци се редяха на опашка, за да се снимат с така алтернативно естетизирания монумент от тоталитаризма. Чрез този акт алтернативната култура на София наистина успя да направи значим публичен пробив в едно блокирано от цензурата на статуквото медийно и публично пространство. Новозографисаният паметник се появи в карикатури по вестниците, в комиксови истории, на фланелки и чаши за чай, и дори на театралния подиум във вид на пиеса. Животът му обаче беше кратък. В сайтовете на Anarcho-saprotiva, на Svoboda, на Okupirai Orlov most и на Anonimnite12 се появиха негови мемориални некролози – изобразен върху черен фон в бяла рамка с датите на раждането и на смъртта му – 18. 06. 2011 – 21. 06. 2011 г. Пред паметника бяха опънати полицейски ленти и под полицейска охрана цветовете бяха отмити и лицата на войниците отново възвърнаха сивата строгост на съветския човек, нахлул и обладал публичните пространства на България. Никой повече нямаше да види публично на площада колко си прилича той с американския си близнак. Тази най-успешна публична естетизация на ценностите и посланията на алтернативната култура в София може би не беше напълно мъртво родена, но беше рожба, която живя едва четири дена. Не защото не беше жизнена, а защото беше прекалено жизнена за спокойствието на умиращото статукво на технокрацията и геронтокрацията. Уби я липсата на разбиране и публичен диалог между двете култури, между двете парадигми, между двата свята на Модерността в зората на ХХІ век в «другата София, която да стане тя не можа» и в «другата Европа», все още непозната за своята сестра от другата страна на невидимата желязна завеса (Kanev 2010: 118-139).

Бременната Европа


През 90-те години на ХХ век преводаческа грешка създаде смехотворен ефект при публичната реч на тогавашния президент на САЩ Бил Клинтън в центъра на София. «Европейската концепция» беше преведена като «европейското непорочно зачатие». Европа обаче отдавна не е концепция. В зората на ХХІ век европейската модерност вече не е в процес на зачатие, а в напреднала бременност.

Още със самото зараждане на Европейската модерност, тя се разделя на две различни модерности, две различни парадигми, два различни свята: модерността на позитивизма, аморализма, бездушието, търгашеството, господството, военщината, институциите и капитала, командния принцип и йерархията – това е технократската модерност. На нея противостои другото лице на Модерността – Модерността на хуманизма – на разума, не ренесанса и просвещението, на творчеството и свободата на духа – на приятелството, равнопоставеността и братството, на културата и многообразието, на гражданската култура и на радикалния демократизъм – тази хуманистка модерност има високите си представители като колосите Лок, Кант, Юго, Достоевски. Носителите на тази култура на категоричния императив на човешките права, свободата, многообразието, демократизма и човеколюбието са коректив и обвинител на технократската модерност на господството и командния принцип – носителите й са високообразовани и културни хора, пазители на културната традиция, преподаватели, учители, писатели – хората на образованието, на Просвещението. След Втората световна война тази алтернативна култура на хуманизма, етиката и образоваността се променя – тя става масова и достъпна за всички класи и «кливиджи» – масовото образование създава една критична маса от културни, образовани и етични хора, която, макар и трудно, все повече се еманципира. Еманципацията й става видима чрез движения като сюрреализма - една алтернативна културна мрежа и жива общност, която си поставя за цел антропологическа революция – радикална промяна на човека. През 1968 групата на сюрреалистите официално се разпуска, защото вече е изчерпала своята роля – алтернативната култура на свободата и човеколюбието и императивната нравственост, разум и просвещение вече се е еманципирала масово извън общността на легитимните елити. А тази еманципация сама по себе си вече оспорва и легитимността на самите легитимни елити (Мейлър 1989 [1968]).13



Карикатурните образи, които технократската пропаганда създава за алтернативната култура на човешка еманципация представя носителите й като наркомани, хипари, екстремисти, маргинали – контракултура и субкултура. Истината е, че това са в голямата си част скромни и образовани хора – учители и преподаватели, творци, поети, писатели, художници и артисти, но те са преди всичко обикновени порядъчни хора, които ценят етиката и свободата, красотата и любовта. В случаите, в които са принудени да стигнат до радикалност, те в повечето случаи се проявяват като радикални пацифисти, споделят радикалното ненасилие и принципът за нулева толерантност към всяка форма на насилствена принуда (а ла Ганди). Те не воюват, те инкорпорират всички културни ценности. Те са носители на Културата: на културата, която се противопоставя на безкултурието и на културата, в която индивидът става институция. Процесът на еманципация на тази култура на културните е съпроводен с колапса на публичната сфера и на възможностите за тяхната непосредствена себеизява. В началото на ХХІ век носителите й намират алтернативна публична сфера като алтернативно медийно пространство – интернет, но алтернативните медии са им недостатъчни – те имат нужда от физическо пространство, в което да заявяват своето съществуване – и те реколониризат, завладяват на ново изгубеното публично пространство, за да изразят пред всички съществуването на своя свят – един друг възможен свят, с който този свят е бременен. Светът на старата технократска модерност е бременен с обновения алтернативен свят на свободата, човеколюбието и eco-philia, на Просветеността на разума и чувствата, на родолюбието и на любовта към приятелите и към Земята. Старата господстваща култура е бременна с нова, тиха и скромна, но безкомпромисна и еманципираща в своето любителство на малката човешката личност с нейните малки ценности като свобода, живот, обич, приятелство, творчество, себеизява, въображение, род и природа. Но пъпната връв на тази бременност е заплашена от липсата на публична връзка на диалог, равнопоставено общуване и взаимно признаване между майката и плода. Именно в този въпрос за диалога с Другия, с другата модерност и с другата Европа, и във възможностите ни да го постигнем вероятно е заключен и по-големият въпрос за бъдещето на нашето европейско и човешко съществуване през ХХІ век.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница