Донка Александрова стивън тулмин за реторическата аргументация



страница1/3
Дата01.02.2017
Размер411.19 Kb.
Размер411.19 Kb.
  1   2   3

Донка Александрова

СТИВЪН ТУЛМИН ЗА РЕТОРИЧЕСКАТА АРГУМЕНТАЦИЯ



Българските читатели познават Стивън Тулмин по преводите на две от книгите му: Космополис (1994) и Завръщане към разума (2002). Той е един от най-известните философи на XX век, оказал силно влияние върху развитието на реториката, независимо че терминът "рето­рика" се среща рядко в трудовете му. В една от последните си книги обаче той пише: "От средата на 60-те години (на XX в.) реториката отново започва да възвръща уважението към себе си като тема на литературен и лингви­стичен анализ. В много американски колежи и университети има катедри, посветени на "комуникационните изследвания" или "речи". Тези катедри организират университетските отбори по дебатиране, а техните членове на факултетите извършват сериозни изследвания върху различни аспекти на устната комуникация и аргументация. [1] Неговият интерес към значе­нието на реториката нараства успоредно със задълбочаването на фило­софските му изследвания върху Модерността и Постмодерна.

От математиката и физиката до реториката

Стивън Идълсън Тулмин е роден на 25 март 1922 г. в Лондон, Великобри­тания, в семейството на Дорис Холмън и Джефри Идълсън Тулмин. През 1942 г. той получава бакалавърска степен по математика и физика в Кралс­кия колеж, а от 1942 до 1945 г. работи като младши научен консултант в Министерството по самолетната промишленост. Първо той е назначен в Центъра за радарни изследвания и развитие в гр. Малверн - Западна Анг­лия, а по-късно в Генералния щаб на обединените експедитиционни сили в Германия, където извършва техническо разузнаване.

През целия си живот Ст. Тулмин е наричан "странна птица" заради широ­ките му интереси, които не се побират в една единствена област, а и заради философската му нагласа да надстроява общи мисловни модели над ком­пендиума от знания и да не "възприема гледната точка на никоя отделна Дисциплина" [2]. По собственото признание на автора две са влиянията, формирали най-силно бъдещия му живот - това на баща му, отличен поз­навач на историята, сам историк на икономиката, който тласнал сина си Към книгите на Арнолд Тойнби {Изследване на историята), Дж. Л. Мотли {Възход на Холандската република); и на Р. Дж. Колингуд -Есе за мета­физиката и Идеята на историята. При тази душевна нагласа за Тулмин е смехотворна изповедта на Декарт в Разсъждение за метода, в която той "ризнава, че изпитвал увлечение към историята и етнографията, но успял Да ги преодолее. Разбираема е иронията, с която той цитира Декартовите Думи:

"Историята е като пътуване в чужбина: Разширява ума, но не го задълбочава."



h

°тората личност, повлияла най-силно върху формирането на светогледа 5*а Ст, Тулмин, е най-оригиналният философ, преподавал през 1945 г. в



След края на Втората световна война той се отдава изцяло на своите фи­лософски интереси. Връща се в Англия, където през периода 1947-1951 г. е стипендиант на Кралския колеж в Кеймбридж. През 1947 г. получава ма­гистърска степен, а през 1948 г. - докторска степен по философия в уни­верситета в Кеймбридж. Там Ст. Тулмин се среща и сближава с Лудвиг Витгенщайн, чийто изследвания върху контекстовите връзки между значе­нията и употребите на езика оказват силно влияние за формиране на инте­ресите на младия учен. Неговата докторска дисертация е посветена на Л. Витгенщайн и анализа на етическите аргументи. В книгата си Едно изпи­тание на мястото на разума в етиката Ст.Тулмин изследва как хората разсъждават за етическите и моралните въпроси, сравнява ги с природо­научните проблеми и разкрива контрастите в техните решения.

Следват години на успешна преподавателска и изследователска работа в различни университети: Оксфорд, Кеймбридж, Мелбърн, Стандфорд, Ко­митета по социална мисъл в Чикаго, фондациите "Нуфолд"и "Авалон", Центъра по мултиетнически изследвания в Лос Анжелис и др.

През 1949 г. Стивън Тулмин е назначен за преподавател по философия на науката в Оксфордския университет, където работи до 1954 г. През 1953 г. публикува книгата си Философия на науката: Въведение. През 1954-1955 г. работи като гост-професор по история на философията на науката в Мелбърнския университет, Австралия, а през 1955-1959 г. е гост-професор и ръководител на катедрата по философия в университета в Лийдс, Вели­кобритания.

Ключов термин още в началото на изследователската дейност на Ст. Тул­мин е рационалността. Убеден, че традиционната (формална) логика не е достатъчна като средство за нейното изследване, той публикува през 1958 г. книгата си Употребите на аргументацията {The Uses of Argument), която заедно с Новата реторика на X. Перелман и Л. Олбрехт-Титека оказват особено силно влияние върху развитието на философската реторика на XX век. Когато започва да пише книгата в края на 50-те години, той си поставя като главна задача да свърже традиционните философски пара­докси с постоянните контрасти между същностните и формалните аспекти на разсъждението и аргументацията. Тогава философите са се "окопали" дълбоко в изследването на формалната логика и книгата му не е посрещната с въодушевление в Англия. След около 20 години един от колегите му в университета в Лийдс, Англия - Питър Александър я нарича "анти-логич-ната книга на Тулмин" [4].

През 1959 г. Ст. Тулмин пристига в САЩ, където работи като гост-професор в университетите в Колумбия, Дартмаут, Мичиган, Северозападния уни­верситет в Стендфорд и Чикаго. Американските учени възприемат трудо­вете му като много полезни за изследването на реториката и аргумента­цията. Те откриват в тях подходящ структурен модел от средства, по който може да се направи анализ и критика, да се създаде система за класифици­ране на реторическите доказателства, които използват аргумента като цен-грален и обединяващ компонент.

Ц.У

му за рационалността съотносителни с тяхното собствено виждане на ре-ториката. Ст. Тулмин научава, че книгата му в САЩ се купува от онези изследователи, които поддържат традицията на практическата аргумен­тация и реториката жива във време, когато много учени бяха оповестили нейната смърт. Докато в първите си статии и книги Ст.Тулмин заявява, че изследването на практическата аргументация е мъртво, по-късно той приз­нава: "Аз срещнах хора от катедрите по речева комуникация по всички краища на страната (САЩ - Д.А.), които ми казваха, че използват книгата ми като учебник по реторика и аргументация. Така че изслед­ването на практическото разсъждение беше се съхранило живо въпреки всичко; но това беше извършено само извън от катедрите по философия, под крилото на катедрите по реч или по английски език, или в учили­щата по право" [5].

Независимо от това, че книгата му Употребите на аргументацията е критикувана от много философи, неговите изследвания в областта на ре­чевата комуникация оказват влияние и върху учени в редица хуманитарни области. Безспорно най-ползотворно е това въздействие върху изследова­телите по реторика. Ст. Тулмин, подобно на Хайм Перелман и Люси Ол­брехт-Титека, допринася за "епистемологичната промяна от формалната, техническа логика към неформалната, приложна и реторическа логика". [6] Тези логики са по същество работни методи на аргументацията, които признават епистемологическата власт на реториката. Частично, благода­рение на Ст. Тулмин, реториците прозират далеч, извън границите на фор­малната логика и разбират по-добре комплекса и природата на човешката рационалност и език. Самият Тулмин вижда мястото на Употребите на аргументацията сред една поредица от научни изследвания през втората половина на XX век, които промениха статуквото на "рационалността" в хуманитарното знание. Това са: Идеята за социална наука на Питър Уйнч (1958), Структурата на научните революции на Томас Кун (1961), Ра­ционалност и релативизъм на Мартин Холис и Стивън Лукас (1982), Пост­модерната ситуация на Жан-Франсоа Лиотар (1984) и др. Всички те съ­държат критика към рационалността, доказват, че "нашите критерии за рационалност се променят от един етап в развитието на науката до след­ващия" (Т. Кун), а също отхвърлят идеята, че "философите могат да се стремят към един всеобхватен "голям разказ" за природата на нещата. В резултат от 40-годишната критика към идеята за валидността на рацио­налността Ст. Тулмин стига до "нова визия", т.е. до "реторика на филосо­фията". Сякаш като апотеоз на победата на разума над рационалността идва организираният от Центъра по философия на науката към Универси­тета в Питсбърг, САЩ, симпозиум за връзката между Разума и Реториката в естествените науки (1992). Ст. Тулмин облекчено възкликва: края на краищата се оказва, че моята позиция в "Употребите на аргумента­цията" все още има своите достойнства... и Кеймбридж: юнивърсити Прес продължава да я печата". [7]

През периода 1960-1965 г. Тулмин отново работи в Лондон като директор на звено по история на идеите към фондация "Нюфилд". После се връща в

САЩ и става професор по история на идеите и философията в Брандейс университет (1965-1969 г.). По-късно - 1969-1972 г. - работи като професор по философия в Мичиганския държавен университет. През 1972 г. приема поста "професор по хуманитарни науки" в университета в Санта Круз, Ка­лифорния, където остава до следващата 1973 г. Там публикува първата книга от тритомника под заглавие: Човешкото разбиране: колективната полза и еволюцията на идеите (Human Understanding: The Collective Use and Evolution of Concepts).

През 1973 г. Ст. Тулмин публикува заедно с Алън Джейник книгата Виена на Витгенщайн [8].

През същата (1973) година той става професор в Комитета по социална мисъл в университета в Чикаго (1973-1980 г.). През 1975-1978 г. Ст. Тулмин работи в Националната комисия за Защита на човешките субекти на био-медицинските и бихевиористични изследвания, назначена от Конгреса на САЩ. По това време той написва в сътрудничество с Алберт Джонсън книгата Ругателство над казуистиката: История на моралното раз­съждение, Беркли, Университета на Калифорния Прес, 1988 г. [9] В съавторство с Ричард Рийнс и Алън Джаник Ст. Тулмин публикува кни­гата Увод към разсъждението, 1979 г., която претърпява две издания. След университета в Чикаго, Тулмин се установява като професор по ху­манитарни науки на фондацията "Авалон" в Северозападния университет (Northwestern University), където работи и до днес като професор по мул-тиетнически и транснационални изследвания (професура "Henry R. Luce"). Една от последните му книги - Космополис: Скритата програма на мо­дерността [10], предлага радикална ревизия на идеите за "модерността". Във втората преведена на български език книга - Завръщане към разума, с преводач Милен Русков [11] Ст. Тулмин проектира рационалността на фона на "разумността или възможността да се живее както в пред-модер-ните времена, без абсолютни необходимости и несъмнени факти". За единството на реториката и логиката, и за необходимостта от равновесие между теорията и практиката, рационалността и разумността

Това нарушено единство и равновесие през 300-те години Модерност за Ст. Тулмин е кървяща рана. Той се противопоставя на разкъсването на връзката между тях, което води до отдръпването на европейския интелек­туален елит от идеите на Ренесанса. "Ренесансовите учени - пише той, -се интересуват еднакво както от обстоятелствените въпроси на прак­тиката в медицината, правото или морала, така и от всички други извънвремеви универсални проблеми на философската теория. В техните очи реторичният анализ"на доказателствата, който се съсредоточава върху представянето на случаите и характера на аудиториите, толкова ценен - всъщност толкова философски - колкото формалният анализ на тяхната вътрешна логика: за тях реториката и логиката са взаимно допълващи се дисциплини (подч. -Д.А.). Като разсъждават върху самата природа и обстоятелствата на конкретните човешки



Мействия, като разглеждат моралните им норми като "случаи", те [съгласуваха също висшите законопроекти с абстрактните изводи на Етическата теория: в техните очи казуистиката и формалната етика юяха също взаимнодопълващи се. [12]

[Модерността според Ст. Тулмин е "историческа фаза, която започва с въ-[ведените и наложените от Галилей и Декарт нови рационални методи на [изследване" [13]. В същото време той благоразумно предупреждава, че "вся­ко предположение, че днес модерността е отминала и ликвидирана, звучи [подозрително и най-малкото реакционно, а може би и ирационално".

I Онова, което според Тулмин води до появата на "пост-модерна" (което не | означава отричане или скъсване с традициите на "модерността" както в (естествознанието, така и във философията), е търсенето на достоверност, | на теоретично-ориентиран стил. Рационалността, която е сърцето на фи­лософската програма на модерността, се основава на "три стълба: досто­верност, систематичност и чистото начало" [15]. Тази "картезианска пози­ция" се въплъщава в три мечти: 1) за рационален метод; 2) за унифицирана наука; 3) за точен език [16]. Самата ос на модерния светоглед, около която се върти всичко друго, е "отделянето на разума от емоциите, на мисълта от чувството и свързаното с това обезценяване на eros" [17]. Вследствие на това в началото на XVII в. настъпва стесняване на границите на свободата на дискусиите и представите, които оперират на социално равнище. Вместо пропагандираните уроци на хуманистите от предходното столетие, според които философът трябва да се обърне към "целия човешки опит в различ­ните му конкретни подробности" [18], учените поставят нов акцент - върху порядъчността (благоприличието) в мислите и поведението" [19] Ст. Тул­мин се солидаризира с Джон Дюи и Ричард Рорти, че философията идва до своята "модерна безизходица в резултат на "картезианската грешка" на Рене Декарт. Но той не спестява критиката си по отношение на това, че те "не си дават труда да се запитат защо стремежът към достоверност не е така примамлив преди около век, а именно в този момент... Като пренеб­регват изследването на подобни важни исторически въпроси, собствените им аргументи стават израз на дълготрайното разделение между реториката и логиката - характерна черта за онази позиция, която твърдят, че отри­чат. Въпросът: "Защо за образованите хора от средата на XVII в. стремежът към достоверност е толкова привлекателен?" е сам по себе си реторичен въпрос, който Декарт изключва от философията. Това е въпрос относно философската аудитория в този специфичен контекст". [20] Философът вижда специфичния контекст за установяване на Модерността в историческите обстоятелства, в конкретната общо-политическа-културна ситуация, а именно:


  • Към 1660 г. европейските държави току-що са се отърсили от
    опустошителната 30-годишна война. Навсякъде се наблюдават социални
    безредици и икономически спад. "Борбата за стабилност" става ключова
    Дума във всички езици на континента. Необходима е увереност в социалния
    мир.

  • В Германия около 35% от населението на страната е изклано, за да
    5 "ло-велика" славата на калвинисткия, лутеранския или католическия Бог.

• На фона на разрушена Германия от 70-те години на XVII в. меч­
тата за characteristica universalis придобива социална актуалност - "да

.„ служи чудесно в общуването между различните народи". [21]

• От 90-те години на XVII в. до 1914 г. Европа е залята от вълната
А на суверенната "националност". Националната държава, нейното устройс-
I тво и укрепване са главните грижи на политици и държавници, които дик­
туват легитимността на обществения дискурс.

• Националната държава можела да постигне единство (разкъса­


ните немски, френски, швейцарски области, държавици) единствено върху
основата на национален език. Нещо повече, ражда се идеята за "универса­
лен език", който "ще преодолее международното неразбирателство, и в
същото време ще бъде "най-великото средство на разума". Защото този
универсален език, основан на такава символика, която ще "въплъщава и
шифрова всички верни форми на доказателство, тъй че хората с различна
интелектуална подготовка ще могат да разсъждават заедно без страх от
грешка или объркване." [22] Автор на тази идея е Готфрид Вилхелм Фрайхер
фон Лайбниц (1646-1716), математик, писател и дипломат, увличащ се от
логическия анализ на мисълта (ars combinatoria). Два века по-късно за такъв
универсален език мечтаят и работят други двама философи: А. Ричърдс
(1893-1979) и Ч. Огден (1889-1957).

• Друга грижа на националната държава през периода от 1650 до 1950 г. е все още нерешеният проблем за религиозния конформизъм и търпимостта [23].

Ст. Тулмин анализира прехода на идеите на "хуманистите" (XVI в.) към "рационалистите" (XVII в.), сравнявайки творчеството на М. Монтен (Опи­ти) и Р. Декарт (Размишления за метода). Той не скрива пристрастието си към стила на Мишел Монтен и Франсиз Бейкън, който ги прави близки до нашето съвремие с "трезвия си безпристрастен тон", "дистанцирането от собствената им религиозна принадлежност, темите от човешкия опит като: приятелството, канибализма, голотата или условностите на облеклото и др. [24].

В контраст с гледната точка на Мишел Монтен, Рене Декарт и Исак Нютон, (основоположниците на модерната наука и философия) оформят своето творчество напълно в съответствие с религиозната ортодоксалност. Те се | стремят да "прочистят" действията на човешкия разум от подробностите на конкретната историческа ситуация. Наложената от Декарт "рамка" на Модерността следва амбицията да изгради "основата" на знанието. Но тя не е насочена единствено към епистемологията, т.е. Декарт и Нютон "не търсят просто начин да дадат на знанието достоверността, която Монтен му отричаше: те искат също да изградят нова космология от самото нача­ло". [25] В тази "нова космология" абстрактните аксиоми се приемат, а конкретното разнообразие се изключва. Ст. Тулмин съзнателно включва в терминологията на своята критика към "мисловните нагласи" на Модер- | ността думи като "космос" (от старогръцки - ред на природата и ред в j обществото), както и "полис" (град). Той внушава идеята, че е необходимо възстановяване на практическата философия, хуманизиране на Модер­ността. На критическа преоценка са подложени идеите на Питър Дракър, I Юрген Хабермас, Джон Дюи, Ричард Рорти и др.




  • Питър Дракър, който изобретява термина "постмодерен", за да
    отбележи политическите и инструментални граници на суверенната на­
    ционална държава, подтиква хората да оспорят тези суверенни права на
    нацията и по този начин да преоценят социалните и политическите инсти­
    туции.

  • Френските "пост-модернисти" (Жак Дерида и др.) виждат в ли­
    цето на деконструктивизма единствената алтернатива на формалната ра­
    ционалност в ситуацията на XX век.

  • Юрген Хабермас от Франкфурт на Майн, "камшикът" на па­
    рижките "пост-модернисти", смята, че все още има доста живот в конст­
    руктивната програма на Модерността. Под "модерен" той разбира мо­
    ралната критика на Русо и Кант [26], а "модернизация" използва за осво­
    бодителното движение, което започва от Френската революция. Според
    него цялото знание е свързано с едни или други човешки интереси. Затова
    той вижда "признаците на Модерността не в опората на рационалистичната
    теория, а в обвързаността с егалитарната практика.

Ст. Тулмин критикува Джон Дюи и Ричард Рорти, които, независимо че след 300 години произнасят "погребалното слово" над философската прог­рама на Модерността, грешат, когато твърдят, че трябва да се тръгне от едно "абсолютно ново начало". Подобна постановка на въпроса за Ст. Тулмин е връщане към ригоризма на Модерността. Всичко, което съвре­менният учен е в състояние да направи, е да започне "там, където сме, по времето, когато сме там", за да разграничи и критически да използва идеите, с които разполага в конкретната локална и времева ситуация.

• След края на Втората световна война (1945 г.) в обществената


дискусия се налагат проблемите на практиката, включително проблемите
за живота и смъртта. Три групи проблеми привличат специално внимание:
тези за ядрената война (особено след използването на ядрените бомби на^
Хирошима и Нагазаки), медицинската технология и изискванията на окол­
ната среда. Всички те са свързани с ценността на човешкия живот и нашатг
отговорност за защитата на природния и човешкия свят. [27]

От 50-те години на XX век в обществения дискурс навлизат теми, насочен!-към възстановяване на разрушеното през Модерността единство: междз теория и практика, умствената дейност и материалните им корелати, междз човека и природата, между човешката рационалност и емоционалнит* пружини на действието. Появява се ново поколение учени, които пишат з; науката по различен начин, със стил, открит към историческия контекст на явленията.

Най-влиятелният документ за това явление е книгата на Томас Кун Струк Щура на научните революции, публикувана в 1962 г. Според Ст. Тулмш тя е отстъпление от контекстуално независимите въпроси на карте зианския рационализъм и стъпка към историческата искреност на ху манистката традиция". [28] Тази книга сама произвежда революционе! ефект и косвено повлиява за поредното възкресение на реториката.

Промяната е значителна и в съдържанието и стила на политическите спо рове, които през 60-те години на XX век "отразяват целите на националнат;


'a

ШН

lTA



m
политика и (политиците) спорят относно най-добрите средства за нейното осъществяване". [28] Идеята за "рационалността" в обществения дебат се заменя с идеята за "разумността". Като продължава интереса си към ре-интерпретацията на научната революция през XVII век (сърцевината на кни­гата Космополис), Ст. Тулмин насочва вниманието на учените към "света на разговорния език и частната размяна на мнения, а не към формалната об­ласт на академичния свят: в академичните дебати, казва той, ние винаги сме принудени да оформяме своите аргументи в понятията, характерни за една дисциплина или една съвкупност от аргументи, а не друга, нито пък в общи, недисциплинарни понятия или по начин, достъпен за широката публика". Академичните дисциплини имат свои избрани перспективи и тази селек-тивност може да има за последица едно ненужно ограничаване на избраните от нас аргументи. Научната обективност в диалога с философската ауди­тория се постига тогава, когато говорителят "формулира въпроса в антро­пологични понятия". Естествено е възгледът, който всеки от нас има за събитие, което е преживял "да бъде "непълен", но това не означава, че той е "изопачен", т.е. преднамерен до степен на действително изкривяване на истината. Така че твърдението, че няма начин да избегнем преднамере­ността или изопачаването - че мъжът никога не може да разбере женската гледна точка, християнинът - тази на будиста, албанецът - тази на сърбина, и пр. - свежда съществуващия реален проблем до равнището на пълна невъзможност", т.е. до агностицизъм [30]. Налага се изводът, че интелек­туалният дебат трябва да се подчинява на реторическите закони, специал­ните методи и техники за всяка област, да усвоява свои специфични крите­рии за успех и неуспех.

Аспекти на отстъплението от практическото знание пред Модерността

Ст. Тулмин съзира отстъплението от хуманистичните прозрения на Рене-санса в четири направления, свързани с пренебрежението и фактическото отхвърляне от сферата на научното дирене на практическото знание: уст­ното, особеното, локалното и времевото.




Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница