Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”



страница1/16
Дата12.04.2017
Размер3.42 Mb.
Размер3.42 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


ДУХОВЕН ЦЕНТЪР ЗА КАТОЛИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ

И ДУХОВНОСТ
БЛ. ПАПА РОНКАЛИ”
ул. “Анжело Ронкали” № 2

София

Богословска антропология
Материали за студенти
подготвени от о. Сречко Римац, OCD

София 2011.

0. Въведение

Кой е човекът? Кой съм аз? Кой си ти? Какво е болест? Какво е смъртта, която въпреки развитието на науката, продължава да съществува? Какво е развитието на света? Дали има надежда за бъдещето на човечеството? Дали съществува живот след този живот ? (виж. GS 10).

Тези и подобни въпроси придружават човека през целия му живот, а особено когато му се случва нещо лично и когато трябва да вземе важни решения за своя живот.

Човек непрекъснато, през целия си живот пита за нещо, но никой не може да даде отговори на всичките му въпроси. И кой тогава може да даде отговор на човека? Различни идеологии, науки и политически системи са предлагали и предлагат свои отговори на фундаменталните за човека въпроси. Философията, биологията, социологията, историята на културите, психологията също дават своите отговори на въпросите за човека, за негово естество. Но, срещайки се с тези отговори и размишлявайки върху тях, дали наистина сме разбрали кой е човекът?

Биологическите науки и медицината описват как се ражда и как умира човек, но не дават никакъв отговор на въпроса защо се ражда и защо умира. Какъв е смисълът на раждането и смъртта на човека?

Богословската антропология, без ни най-малко да влиза в конкуренция с другите науки и без никак да пренебрегва тяхната важност и принос, отговаря на тези въпроси на едно друго ниво, използвайки своя собствен метод и опитвайки се да навлезе, колкото е възможно повече в тайната на човека. Богословската антропология в никакъв случай не счита за излишни другите антропологически науки, но също така тя не може да слезе на тяхното ниво, нито може да произлезе от тях. Богословието в максимална степен се отнася с респект към другите науки и техния метод на изследване, но е ясно, че те не могат да разрешат проблемите, които очакват отговор от богословието. Уважението към науката може да освободи богословието от опасността от неточен подход към проблемите, а това помага да могат бъдат дадени точните отговори. От друга страна, богословието може да помогне на хуманитарните науки, за да действат те отговорно за зачитане на достойнството и свободата на човека.

Богословската антропология, по един особен начин, настоява да даде отговор на въпроса, слушайки онова, което Бог е казал за човека, наблюдавайки цялата човешка реалност в светлината на вярата и в свръхестествена перспектива, така че философският въпрос за това кой е човекът, става богословски въпрос, защото Бог е сътворил човека според своя образ и подбие и винаги си спомня за него (Пс. 8:5).

Не намирайки задоволителен отговор в човешкия опит, въпросът: "Кой е човекът?", насочва човека към Бог, към Божието слово и по особен начин към окончателното Божие Слово (Евр. 1:2), към човека Исус от Назарет, Бог, Който стана човек.

Богословската антропология наблюдава човека в неговото отношение към Бога, Който е Един и Троица, и Който се е открил в Исус Христос. Методът за постигане на тази цел, е следването на Божественото откровение. Както знаем, Откровението се намира в Свещеното Писание и в традицията на Църквата и това е главният източник на богословската антропология. Освен него, разчитаме и на други източници1, но все пак е необходимо да кажем, че съществува йерархия: между библейските източници на първо място трябва да сложим антропологическите факти на Новия завет, тъй като те изпълняват онези от Стария завет. Антропологията на Новия завет трябва да има предимство пред антропологията на всяко по-късно богословско говорене, защото за всяко богословско говорене Новият завет винаги е норма. Но и в самия Нов завет съществува йерархия: новозаветни източници са различни актуализации на Исус Христос за онова, което Той говори и може да каже за човека. Значи, Исус Христос, в своята реалност на Божи Син, в своето човечество, трябва да бъде критерий за онова, което говорят за човека писателите на Новия завет. Следователно трябва да се направи един вид "редукция" на Исус Христос като център на Новия завет: в Исус Христос имаме "истински човек", "нов човек". Говорейки за Исус Христос, особено внимание трябва да отделим на личността на Исус Христос като историческо събитие, исторически феномен. "Христос", както и "Син", "Слово" и т.н. са “Христологически” "звания" които говорят за спасителното значене на човека Исуса от Назарет. Но, конкретният човек, който е живял и е свидетелствал човечност, Който за вярата е критерий за човешкия живот, е човекът Исус от Назарет в своята историческа реалност. Това е онзи човек Исус, Който е ходил из улиците на Галилея, Който се е потял работейки, Който се е срещал с много различни хора. Исус от Назарет е Онзи, в Когото познаваме отговора на въпроса кой е човекът. Ако желаем да знаем кой е човекът, трябва да гледаме в Исус Христос, Който е човек в истинския и пълен смисъл на думата. В Исус Христос се намира пълнотата на Божеството, но и пълнотата на човечността. В Него се намира повече, отколкото във всички житейски опити на всички хора, във всички времена, във всички култури. На въпроса какво е ‘човешко’ може да тръгнем от човешкия опит в историята и да стигнем до някакви заключения. Но всички тези заключения са само нещо частично, не са цялостни. Какво всъщност е човекът може да разберем само, ако насочим погледа си към Исус от Назарет, защото Той е съвършен и истински човек.

Богословската антропология иска да даде отговор на въпроса какво е човекът в светлината на Исус Христос, Който открива кой е Бог и кой е човек.

Християнското Откровение ни говори за Исус Христос като Въплътен Божи Син и за нашата среща с Него във вярата, предполагайки вече познание и опит за това какво означава човешкото същество като свободен и отговорен субект. По друг начин не бихме могли да имаме достъп до Исус Христос и до тайната на Неговото Въплъщение. И поради това Християнско Откровение няма намерение по никакъв начин да бъде единствен източник на познание за човека. Напротив, то изрично предполага обратното. Без да се загубва специфичността, християнското размишление за човека може и трябва да се обогатява с факти, които произлизат от философските и хуманитарни науки. Но всички те трябва да бъдат разглеждани като осветени с една нова и по-дълбока светлина, светлината на отношението между човека и Бога. Това е последното и най-дълбоко измерение на човешкото същество, единственото, което ни дава отговор за това какво всъщност сме ние: привилегирован обект на Божията любов, единствено сътворение, което Бог е пожелал поради самия Него (GS 24) и което в своята дълбочина е призвано за живот на общение с Бог, Който е Един и Троица.

За да имаме по-цялостно виждане за човека от християнска гледна точка, следва да различим три фундаментална апекта на нашето отношение с Бога.

1. Най-важното и най-специфично измерение на богословската антропология е онова, което призовава към отношение на любов и бащинство, което Бог иска да има с всички хора в Исус Христос, Своя Син. Исус Христос разкрива на човека самия него, откривайки тайната на Отца и на Неговата любов. Човек е призван с Божията благодат, склонността към Божествено осиновение, с участието в Светия Дух, към онова отношение, което по природа принадлежи само на Исус Христос. Окончателното призвание на човека е само едно и то е Божествено. (GS 22, 5). Обичани сме от Бога в Неговия Син и сме призвани към пълно участие в Неговия живот през цялата вечност.

2. Но това призвание и тази "благодат" предполагат нашето съществуване като свободни същества. В самите нас ние нямаме окончателна причина за нашето съществуване. Съществуваме, защото това ни е дадено чрез Божията доброта като подарък. Истина е, че Бог ни е сътворил, за да може да ни покани по благодат към общение с Него. Това не означава, че нашето съществуване като сътворения няма собствена самостоятелност – консистенция, разбира се винаги в пълно отношение с Бога, от Когото приемаме винаги всичко. Тази самостоятелност е дори необходима, за да може това призвание да се осъществи. От друга страна, за това състояние на човешкото сътворение не сме узнали за първи път при Въплъщението на Христос; то е било достатъчно ясно вече в Стария завет, а също така познато и в други религии, които се вдъхновяват от Стария завет; то може да се разбере и по философски път. Защо тогава изобщо трябва да се занимаваме в християнското богословие с това измерение? На сътворението на човека и на света не би трябвало да се гледа като на свършен факт, който предхожда нашето размишление. Трябва да кажем, че не можем да приемем това, защото перспективата, в която богословието трябва да следва сътворението, а следователно и измерението на сътвореност на човека, е съвсем нова и от първия момент определена от Исус Христос. Защото не съществува никакъв друг човек, освен онзи, който от първия момент е сътворен по образ и подобие на Бога и всичко, което съществува, е сътворено чрез Исус Христос, и всичко върви към Христос. Значи това състояние на сътвореност на човека е решаващата основа на човешкото същество и трябва да бъде разглеждано в своята собствена самостоятелност, тъй като е насочено към лично общение с Бога. Тази лична самостоятелност е необходима предпоставка за общение с Бог.

3. Човекът, сътворен от Бог и призван към общение с Него, се намира винаги под влияние на греха – собствената неверност към Бога и неверността към другите. Божията любов, която ни е създала и която иска да ни направи синове, още от началото не е намерила в човека подобаващи прием. Бог не само е намерил равнодушие, но дори и отхвърляне. Поради това богословската антропология трябва да гледа на човека като на грешник. Защото единствено греховният човек е реалност, няма човек без грях. Човекът съществува единствено като греховен човек . И поради това трябва да видим какво е влиянието на греха върху реализацията на Божия план за съединение с Бога. И трябва да говорим за реалността на греха и по-специално за реалността на “първородния грях”.
Да бъде разглеждан човекът в неговото отношение с Бог, тръгвайки от един от тези три аспекта, в никакъв случай не означава да бъде разглеждан изолирано от другите хора, от отношението с другите хора. Вече чрез своето състояние на сътвореност човекът е поканен да живее в общение с другите хора. Първородният грях ясно показва, макар и в негативен смисъл, човешката солидарност. И после Божията благодат се живее и се предава преди всичко в Църквата, която е общност. Благодатта се предава преди всичко чрез другите.

Трябва още да се подчертае, че тези три аспекта, които дефинират нашето отношение с Бога, не могат да бъдат разглеждани на едно и същото ниво. Само да се говори за тях, без да се сложи съответното ударение, не би било до край коректно. Първите два аспекта: призванието на човека за живот с Бога и състоянието на неговата сътвореност, са нещо положително и се отнасят до Божия план за човека. Третият аспект е нещо, което е дошло по-късно и преди всичко негативно, нещо, което не е трябвало да съществува, както онова, което унищожава човека. И все пак става дума за едно реално измерение, което съществено принадлежи на нашето човешко съществуване и затова не можем да не го вземем на сериозно и да не се занимаваме с него. Не бихме имали пълно разбиране за нашето отношение с Бога, ако не приемем сериозно и това измерение. Напротив, само нашето виждане за човека като "обект" на Божията любов и като онзи, на когото Бог е изказал своя благодат, би било недостатъчно без това измерение. Защото, според Новия завет, на Божията любов, проявила се в Исус Христос, е присъща именно милосърдната прошка и приемането на грешника, неговото оправдаване.

Трябва да се подчертае, че тези три аспекта не са някакви три етапа, които могат да бъдат ограничени във времето, разделени или надминати една от друга в личния живот на човека или в историята на спасението. Онова, което ни е ясно, е, че нашето състояние на сътвореност е едно постоянно състояние – че нашето битие е приемане от миг в миг и че никога не можем да съществуваме независимо от Бога. Да престанеш да бъдеш сътворение би означавало да се върнеш в нищото. Отношенията между благодатта и греха са по-сложни и поради това ще ги разгледаме в третата част на нашите лекции. Но още тук трябва да подчертаем, че съществува едно събитие, една определена точка на огромна промяна, която се е случила в историята на спасението и която има влияние върху живота на всеки човек: това е Въплъщението и Възкресението на Христос. Със своята смърт и възкресение Исус Христос е победил греха и смъртта, а нашто кръщение е решителното събитие в нашата лична история. И все пак не можем да кажем, че до идването на Исус Христос в света не е съществувало Божие действие, нито че Божията воля за спасение на всички хора не е обхващала и онези, които са живели преди Него. Божията воля за спасение е обхващала и онези, които са живели преди Исус Христос, но в отношение към Неговото бъдещо идване. Благодатта на Адам и Ева не е някаква отделна благодат, която би била зависима само от тях; тя също е благодат на Исус Христос. Също така не можем да кажем, че грехът и неговите последици са напълно премахнати след Възкресението на Исус или след кръщението на човека. Ежедневният опит ни говори точно обратното: историята на греха се продължава в историята, а силата на греха не престава в човека, който е оправдан и е Божи приятел, поне що се отнася до нейните последствия и по въпроса на окончателно предопределение човека (което в никакъв случай не означава, че трябва да забравим за надеждата). Тези три измерения определят отношението между човека и Бога и се намират съединени, макар и по различен начин, във всеки човек и във всеки момент на историята на спасението. Разбира се, че не можем да забравим това в изложението на “Богословската антропология”. Няма да се опитаме само да обясним какво е сътворението на света, какво е грях или благодат. Това би било прекалено спекулативно и отделено от конкретния човек като човек. На човека преди всичко гледаме като на създание, като на грешник, като на онзи, който е в благодатта чрез Исус Христос.

Поради това, особено в първите две части на нашето изложение, няма да занимаваме със случилото се в началото на историята, а нашето най-първо намерение ще бъде да осветлим сегашното ни състояние на Божии създания, които се намират под влиянието на последиците от греха на тези, които са ни предхождали. По този начин ще останем верни на смисъла на библейските текстове, а същевременно ще отговорим по директен начин на въпроса на човека за самия себе си.

В богословската антропология би трябвало да се говори и за християнските добродетели, но тук няма да направим това, тъй като за тях би трябвало да се говори в курса по морално богословие.

В нашето изложение ще следваме реда на "класическото богословие" – тоест сътворение, грях, благодат, есхатология. Това е начинът, по който се преподава в болшинството европейски католически богословски факултети. За излагане на съдържанието бихме могли да изберем "логически ред" вместо хронологически, но ще следваме класическия подход. Защото, как вече казахме, първото и най-важно измерение на човека е неговото отношение към Бога; то е по определен начин и най-специфично за цялата богословска антропология. Със сигурност на първо място е благодатта на съединението с Бог, за която човек е предопределен преди още да е започнал да се осъществява този план на спасение. От първия миг на сътворението, изначалният Божи план за човека е бил човекът да стане син в Сина, в Исуса Христа. Бихме могли, дори би трябвало да започнем да се занимаваме с богословието на благодатта, от момента на Божието желание да сътвори човека за съединение със Себе Си, а след това да разгледаме как това хронологически се е случвало. По този начин повече би билата подчертана централна роля на Исус Христос в Божия план за спасение, както и централното място на Христос в цялата антропология.

Все пак, поради причини, за които вече говорихме, ще следваме традиционния начин: сътворение, грях, благодат, есхатология. Този подход има и своите предимства, защото по-добре следва човешкия опит и по-ясно зачита хронологията на историята на спасението. Въпреки този ред, от самото начало е ясно, че не трябва да забравяме важността и централното място на Исус Христос. Единствено осланяйки се на Него можем да постигнем единство на различните части на нашия трактат. Учението за сътворението в Христос трябва с пълна яснота да подчертаем още от самото начало като централен и специфичен факт на християнското учение: също както и учението за създаването на човека по Божи образ. Също така в учението за рая и за първородния грях трябва ясно да подчертаем, че именно предложената благодат в бъдещия Христос е била отхвърлена от човека, макар и да не е съзнавал това.

От друга страна, фактът, че учението за първородния грях предхожда учението за благодатта, може по-ясно да подчертае, че благодатта е не само оправдаване на грешника, но също така ново и окончателно начало от страна на Божието отношение с човека, който е отхвърлил Бога; човекът, съединен с Христос, в нашето сегашно състояние е грешник, на когото е простено.

Следва да подчертаем централната роля на Исус Христос, защото Той дава дълбокото единство на всички части на богословската антропология; същевременно трябва настойчиво да подчертаем достойнството и свободата на човешкото същество. Свободата на човека не е граница за Божето всемогъщество. От друга страна, вярата в Бог и в Исус Христос не може в никакъв случай да означава намаляване на човешките възможности, а напротив - тяхното най-голямо развитие. Човек не израства и не става по-голям, когато Бог изчезва, нито Бог се въздига за сметка на човека. Спасението в Исус Христос, без никак да накърнява неговия характер на безвъзмездност, е най-голямата и единствена пълнота на човека. То не е нещо, добавено отвън към човека, който сам по себе си би бил напълно осъществен. Не говорим само за виждането на човека християнин, а и за християнското виждане на човека, тоест за онова, което вярата ни говори за призванието и определението на всеки човек в Христос. Но това не означава, че не трябва да обръщаме внимание на конкретния начин, по който то се осъществява в Исус Христос и в Църквата и какво място има в кръщението.

1. Бог Създател

1.1. Сътворяването на видимия свят


ККЦ 325-326
325 Апостолският символ изповядва, че Бог е „Създател на небето и земята", а Никео-Константинополският символ пояснява: „...на видимия и невидимия свят."
326 В Свещеното Писание изразът „небето и земята" означава всичко, което съществува, цялото творение. То показва също връзката вътре в творението, която едновременно съединява и разграничава небето и земята. „Земята", това е светът на хората.. ,,Небе” или „небеса” може да означава небосвода, но също и „собственото място" на Бога, на нашия Отец, който е на небесата (Мат. 5,16); следователно „небе" може да означава и есхатологичната слава. И накрая, думата „небе" посочва,,мястото" на духовните създания - ангелите, които заобикалят Бога.
1.1.1 Сътворяването на видимия свят2
Богооткровеното учение за произхода на видимия свят се излага с най-голяма яснота в първа глава на книга Битие. В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвид-на и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната... (Бит. 1:1,2).

Земята, която се споменава в първия стих на книга Би­тие, не е нашата планета, а целият бъдещ космос в неговото първично състояние. Това е тази материална основа, която се благоустроява от Божествените слова в последвалите шест дни и от която възниква целият видим свят. Безвидността и не-устроеността на „земята" указва на неразделеността на ней­ните елементи. Тя представлявала бездънна, бежизнена, тъм­на и мрачна бездна, което потвърждават и следващите думи на Писанието: ...и Дух Божий се носеше над водата (Бит. 1:2). Праматерията се намирала в някакво течащо и извън временно състояние. Според забележката на св. Василий Велики (и на други отци), под Дух Божий не трябва да се разбира просто въздух или вятър, защото в Писанието никой дух не се именува Божий, освен Светият Дух, Който е Един от Бо­жествената Троица. Изразът носеше се над водата в сирийския език (родствен на еврейския) означава: „съгряваше и оживотворяваше водното естество", подобно на птица, мътеща яйца и подаваща на съгряваното яйце живителна сила. Иначе казано, Светият Дух подготвял първовеществото за следващи­те етапи от сътворението3.

Ако първовеществото е било сътворено „от нищо" (това е така нареченото „първично творение"), впоследствие всич­ко съществуващо получава битието си от тази вече готова материя и представлява „вторично творение". Книга Премъд­рост Соломонова говори за всесилната Божия ръка, която създаде тоя свят от без-образно вещество (Прем. 11:18), имайки пред вид вторичното сътворяване.

Действителна история ли е шестодневът или пък е ня­каква алегория?

Божественото Откровение не поставя под съмнение историчността на Моисеевото повествование за сътворяването на света. Преди всичко сам авторът е поместил шестодневът в историческата книга Битие. Освен това заповедта за събот­ната почивка (Изх. 20:8-11) се основава именно върху това, че в шест дена Господ създаде небето и земята, морето и всич­ко, що е в тях, а в седмия си почина от всичките Си дела, за­това Той благословил седмия ден (съботата) и го осветил (т.е. отделил го от останалите дни) (Бит. 2:3).

Действителността на историята за сътворяването потвър­ждават и другите свещени писатели. Псалмопевецът пише, че чрез Словото на Господа са сътворени небесата, и чрез Духа на устата Му - цялото им войнство (Пс. 32:6). В съгласие с Моисеевия разказ, в който се казва, че Бог в първия ден раз­пръсва първосъздадената тъмнина с думите: да бъде светли­на!, - също и апостолът пише, че Бог заповядал да изгрее свет­лина от тъмнината (2 Кор. 4:6).

Във втория ден Бог отделил водата над твърдта от вода­та под нея. За тези води, които са по-високо от небесата, се говори в псалом 148 (ст.4). Псалмопевецът възвестява също, че Господ е утвърдил земята върху водите и е сътворил вели­ките небесни светила: слънцето - да управлява деня...луната и звездите - да управляват нощта (Пс. 135:8, 9). Апостол Петър пише, че в началото небесата и земята... бяха съставени от вода и чрез вода със силата на Божието слово (2 Петр. 3:5). В книгата на пророк Иеремия Господ казва: Аз сътворих земята, човека и животните, които са по земното лице (Иер. 27:5). Накрая Сам Спасителят потвърждава исто­рическата истинност на шестоднева, когато говори за неразторжимостта на брака като за Божие установление, за което се съобщава у Мойсей в историята за сътворяването на чове­ка (Мат. 14:4; ср. Бит. 1:27).

Разбира се, от естественонаучна гледна точка библейска те сведения за произхода на света далеч не са пълни и са твърде лаконични, но не следва да се забравя, че целта на писателя на книгата Битие е била не да опише възникването на вселената или земята с всички подробности, а да доведе човеците до вярата в Бога като в истинския и единствения Творец на вселената. Бог вдъхновявал свещените писатели, за да откриват истините на свръхестествения порядък, понеже те превъзхождат силата на нашия разум, и именно поради това имаме нуждата Той Сам да ни ги преподаде. Що се отнася до явленията с обкръжаващия ни свят, Той ги е предоставил на нашето изследване. За да познаем физическите явления, е нужно да се обръщаме не към Библията, а към самата природа. Както добре забелязва св. Василий Велики, Мойсей е писал, за да ни направи по-религиозни, а не по-учени. От тази гледна точ­ка краткото повествование на пророка напълно съответства на поставената цел. Той не само възвестява за единия всемо­гъщ Творец на невидимия и видимия свят, но и последовател­но описва на своеобразния език от своето време основните етапи от възникването на космоса като цяло, както и различ­ните нива на живот на нашата планета: растенията, животни­те и човека. По тази начин се създава цялостна представа за вселената и се оформя ясно разбиране за това, че нито едно от съществуващите неща не е започнало да съществува без волята на Бога. Цялото разнообразие на тварното битие въз­никва постепенно, в съответствие с предначертания Божест­вен план.

Как християнските писатели възприемали разказа на Мойсей за поетапното сътворяване на света?

Ранните александрийски писатели, като Ориген и Кли­мент Александрийски, като следвали в това Филон Алексан­дрийски, основателя на Александрийската екзегетическа шко­ла, смятали шестоднева за чиста алегория. Така, Филон, съвременник на Христа писал: „Сътворяване­то на светлината в първия ден с нищо не се отличавало от покоя на седмия ден." Той допускал само мигновеното сътворяване, без каквото и да било разделяне на дни, или перио­ди. Заявявал, че „би било крайно наивно да се мисли, че све­тът е сътворен в шест дни или дори изобщо в някакво вре­ме". Всичко било сътворено мигновено. Мойсей искал само да подчертае съвършенството на мировия порядък, указвайки на числото на съвършенството „6" = 3x2. Изхождайки от кабалистическите постановки, Филон считал, че в това число се съчетават в едно мъжкото и женското начало. Алегоризмът на Филон бил възприет от по-късните християнски писа­тели от същата школа; обаче те категорично отхвърлили не­говото учение, че материята не била сътворена.

Климент Александрийски (185-254) също считал, че Все­лената е сътворена наведнъж4. Ориген съглежда алегория в историята за сътворяването. „Кой човек, надарен със здрав разум, ще си помисли, че са могли да съществуват първи ден, втори, трети, вечер и утро, без слънцето, без луната и звезди­те?" За него сътворяването е мигновено.5 Според неговото мнение е нелепо да се приписва на Бога последователност по дни в сътворяването на света. Той рече - и всичко стана; Той заповяда - и всичко се яви (Пс. 32:9); затова и е казано: Ето, тъй станаха небето и земята, при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето (Бит. 2:4). Цялото повествование на шестоднева Ориген приемал само в иносказателен смисъл. Твърдта - това е тялото; двете големи светила са Христос и Църквата; звез­дите - патриарсите и пророците; рибите и влечугите - низки­те и безумни пориви на душата; птиците - възвишените мисли и пр. Нашият свят е предшестван и ще бъде последван от множество други светове. Земният рай никога не е съществу­вал в действителност, а е само възвишено изображение на Небето. Ориген изпаднал в крайност, отричайки буквалният исторически смисъл на Писанието.

След Ориген вече не се срещат такива примери на кра­ен алегоризъм при разбирането на историята на сътворението, но въпреки това неговото влияние още дълго време се усе­щало. Св. Атанасий Велики, макар и да не се занимавал с тълкувание на книга Битие, пише: „Всички видове са сътво­рени наведнъж, заедно, с едно и също повеление."6 Свети Кирил вече не отричал и буквалния смисъл. Той не допускал нито някакъв вечен начин на творене, нито внезапното сът­воряване. В основни линии той, както и свети Анастасий Синаит, тълкува Библията алегорически. По този начин послед­ните александриици изоставили теорията за внезапността на сътворяването.

Сирийските отци били противници на крайния алегоризъм на александрийците. Св. Ефрем Сирин (ок. 320-379 г.), глава на сирийската школа, отхвърлял мигновеността на сът­воряването. Той учел, че отначало Бог сътворил първовеществото, а след това от него - и всичко останало. За същото пише и св. Иполит в тълкуванието си на книга Битие: „В първия ден Бог е сътворил от несъществуващото; а в другите дни - не от несъществуващото, а от това, което било сътворено в първия ден - преобразувал го, както Му било угодно."

По дадения въпрос кападокийските отци – св. Васи­лий Велики, св. Григорий Богослов и Григорий Нисийски - примирявали мненията на сирийците и александрийците. Те учели за мигновеното сътворяване на света отначало като първоматерия, от която след това в продължение на твор­ческите дни произлиза всичко съществуващо. Така, св. Василий Велики пише: „...Ние трябва да знаем, че светът е сътворен целият наведнъж, без (протичане на) време, от Бо­жията воля, защото е казано: в начало Бог сътвори, т.е. сътво­рил е заедно, всичко наведнъж и в кратко време (мигновено)"7.

Под небе и земя според мисълта на св. Василий Велики, следва да се разбира „същността на цялата вселена...Ако съ­ществуват посредстващи вещества, те също така, несъмнено, се обхващат в тези предели", макар за тях и да не е казано (например огънят, въздухът). Без съмнение, той признавал достоверността на шестоднева, тъй като говори за сътворя­ването по дни.

Още по-близо до александрийската гледна точка е св. Григорий Нисийски: „Всичко било сътворено в един миг и без всякакъв промеждутък от време. Защото думата начало не позволява да разбираме промеждутък. Както точката е нача­ло на линията, атомът - начало материята, така моментът е начало на времето, т.е. на битието. Затова Мойсей нарича начало съвкупността от всичко съществуващо, съвместното произведение от всички неща, създадени по неизреченото Бо­жие всемогъщество... Когато Мойсей казва, че светът е сът­ворен в начало, с това той посочва сътворяването на всички причини, начала и сили наведнъж, в един момент. При пър­вото движение на Божията воля, всичко вече започнало да съ­ществува: същността на всички неща, небето, ефирът, звезди­те, огънят, въздухът, морето, животните, растенията." Свети Григорий твърди, че всичко засъществувало наведнъж, макар и във вид на все още неразделени стихии, семена и зародиши. А отделните творения са сътворени вече в продължение на шестте дни.

Според мнението на св. Григорий Богослов Бог „съз­дал отначало материята на нещата, а после ги облякъл в съ­ответните им форми, като им предоставил тяхно собствено място и им придал техния собствен образ и размери...Всичко, което е сътворено, приведено в порядък и устроено от непре­ходните слова, е възникнало не наведнъж..."8.

„Всичко е създадено в начало, когато светът, какъвто е станал сега, не е съществувал, когато той не е имал тази благоустроеност и деятелната си форма; тогава всичко било сме­сено и сплетено, очакващо ръката на устрояващото Всемогъщество."2

Към това мнение се придържали и западните отци. Например св. Августин пише: „Отначало е създадено вещество, смесено и неустроено, от което е произлязло всич­ко, явило се по-късно разделено и устроено. Тъкмо това ве­щество, мисля, гърците наричали „хаос", както и на друго място (се казва): Не беше невъзможно за всемощната Ти ръка, която създаде тоя свят от без-образно вещество" (Прем. 11:18).

И така, общо за светите отци се явява утвърждаването на двуетапното сътворяване на света: най-напред е сътворена първоматерията, а след това тя е била устроена и оформена в продължение на шестте дни. По този начин светите отци приз­навали историчността на библейския разказ за сътворяване­то на света.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница