Философията възниква като възгледи и теоретични системи за общите закономерности за природата, обществото и човека



Дата24.04.2017
Размер75.26 Kb.
Размер75.26 Kb.

Сократ (469 - 399)

Философията възниква като възгледи и теоретични системи за общите закономерности за природата, обществото и човека. Тя пронизва всички сфери на духовния живот на обществото, очертава неговите основни насоки и пътя на развитието му.

Философското наследство на античността и средновековието е оригинално творение на видни и колортини личности. Животът им напомня творение на природата, намира ярко въплъщение в техните учения. С редица свои черти той остава като пример за всеотдайно служене на истината и доброто, на знанието и справедливостта, на синтеза между личното и общочовешкото. Философите са учители по мъдрост. Дейността им дефинира дългосрочни цели, прогнози и задачи. Интимният им свят отразява историческия път на обществото, но те не губят самобитността на своето «аз». Философите са жреци на мъдростта и често за тях е било изключително трудно да отстоят собствените си разбирания за действителността. Те култивират големите постижения на знанието и гледат на философията като средство за облагородяване на човешкия дух и активен фактор в обществения живот.

Според едно предание, когато запитали Сибила, жрицата на храма в Делфи, кой е най-мъдрият сред гърците, тя посочила Сократ. Той самият много се озадачил, но знаейки че думите на жреците изискват тълкувание, решил да съизмери своята мъдрост («Аз знам, че нищо незнам») с мъдростта на онези, които сред народа имали славата на мъдри хора – поетите, политиците, занаятчиите. Оказало се обаче, че никой от тях не можел разумно да изясни своите интуитивни истини. Тогава Сократ прозрял, че отговорът на жрицата означава, че никой сам не може да постигне истината. Истината не е монологична, а диалогична. Мисълта на Сократ би могла да се преформулира «Аз знам, че сам нищо незнам».

Със своята максима Сократ иронично смирява чуждата самоувереност. Едва когато признаят своето незнание, хората могат с взаимни въпроси и отговори да търсят истината. Този диалогичен път е добронамерен и безкористен, защото истината не е вещ, която може да се продава, както правят софистите. Словото има своя сила и тя е на словото като Логос (реч и мисъл). Лишеното от смисъл слово не е истина, а мисълта, която не е слово (не е реч с другите) е само индивидуално прозрение, което още няма убедителност. Истинското слово не е хитрина или уловка, а разкрива онова, което е – Биващото, Битието. Славянската дума «истина» идва от «ест», от «е». Гръцката дума за истина «aletheria» означава приблизително същото – нескритост на онова, което е, на битието. Диалогът трябва да разобличи заблудите, да направи понятни интуициите, да създаде понятия за нещата. Затова Сократ цял живот пита и разпитва съгражданите си по площадите на Атина. Съвсем неслучайно той не записва мислите си в книга. Според него книгата е като живописта – надменно мълчи, когато я питаш, или отговаря все едно и също.

Сократ е първият роден в Атина философ. Баща му Софроникс е бил каменоделец, а майка му Финарета – акушерка. Жената на Сократ Ксантипа става символ на свадлива съпруга на умен мъж. Философът имал и трима сина. Сократ не оставя писмени съчинения и не създава школа, а философства в местата на ежедневието, често със съвсем случайни събеседници. Страстта му е да разсъждава. Според Алкивиад веднъж Сократ стоял замислен повече от едно денонощие. Философът не се интересувал от природата, а само от човека. Човекът не трябва да търси истината извън себе си – в традицията, в заварените знания, в природата, а първо в себе си. Неговото достойнство е в знанието. Затова според Сократ «добродетелта е знание». Изследвал е чрез метода на майевтиката – помага на събеседника сам да достига истината чрез диалогично събеседване. За да докаже, че истината изисква концентрация и очистване от заблудите, Сократ често използва иронията. Той не въвежда нови богове, а се позовава на своя демон – своя вътрешен глас, който го предпазва от недостойни постъпки. С този вътрешен глас философът въвежда идеята за съвестта. Той не развращава младежите, а ги подтиква да размишляват.

Физическият образ на Сократ познаваме от писанията на неговия знаменит ученик Платон. Среден на ръст, пълничък, чипонос, с дебели устни и изпъкнали очи, винаги с един и същ плащ и бос, той от сутрин до вечер разговарял по улиците на Атина, под портите и по площадите с атиняните върху това какво е добро, несправедливо, храбро, красиво.

Сократ разглежда човека като нравствено същество, обвързвайки го с проблема за смъртта и безсмъртието, за доброто и злото, за хубавото и грозното. Според него натурфилософията не може да обясни човешката душа и не помага на човека, защото не би могла да го направи по-добър. Затова Сократ не се занимава с нея и я отхвърля като безполезна. Той открива своята мисия – да разяснява на хората добродетелния начин на живот и чрез своите въпроси да ги пробужда да откриват в себе си зародишите на доброто. Защото според него знанието всъщност е самопознаване, което човек може да има за добродетелта. А тя наистина може да донесе щастие.

Античният философ не проповядва някакво определено и добре дефинирано учение за доброто. Той не употребява специална терминология, а говори с езика на обикновените хора. Неговите примери са взети от живота и труда на занаятчиите, художниците, скулптурите. Затова той е бил разбираем за всички.

Сократ обича да беседва с младите, но неговият разговор е необичаен за тогавашното време. Диалогът кара събеседника да мисли заедно с него, а не само да слуша, защото Сократ смята, че всеки носи истината у себе си, но за да се открие тя, за да стане видима, трябва накой да я провокира чрез въпроси. Веднъж открита истината може да роди доброто. Критическата мисъл на Сократ подлага всичко на съмнение, той се стреми към една цел – да познае Доброто, Истината, Хубавото и Разумното.

Като цяло учението на Сократ има две изходни положения. Първото е прочутото «Аз знам, че нищо незнам». Негово е и убеждението, че това, което знае, е малка част от онова, което не познава. Мъдростта е преди всичко съзнанието за ограничеността на достигнатите резултати, пълното отрицание на самодоволството в науката. И онези, които са били «живата енциклопедия» на своето време, са изпитвали неудовлетвореност от знанията си. Съмнението на мъдростта не е основен теоретически принцип, а средство за усъвършенстването на научните начинания, стимулиране на познавателна дейност, освобождаване на индивида от внушенията на неговия реализъм.

Второто изходно положение е тезата «Познай себе си», схваната като върховна норма на човешката мъдрост, инкрустирана в храма на Аполон в Делфи. Да познае човек себе си – това според атинския мислител означава да открие в своите постъпки всеобщото, онази природа, която е еднаква за всички хора, да достигне до съзнанието на нравствената субстанция, до това, което представлява нормата и критерия на човешките действия изобщо. Всеки човек открива истинския смисъл на своите действия в и благодарение на онази норма, която е обща за всички и задачата на философите да издига нравствените постъпки на отделния човек до равнището и изискванията на общочовешкото. Защото действията на отделния човек трябва да отговарят на общочовешките принципи за хармония, добродетел, справедливост.

Въпросните изходни положения определят общите теоретически насоки на двете основни области на философията на Сократ – етиката и диалектиката.

Основното понятие в Сократовата етика е понятието «добродетел», по отношение на което се определят и осмислят всички останали страни на моралната философия. Духовното усъвършенстване се свежда до усвояване на знание, категоричността на моралното съзнание – до истината.

Познанията и знанията според него не са стока, която може да се продаде от ръце на ръце. Това е нещо скъпоценно, което ние носим в себе си и можем само да го пробудим. Този будител на човешките души е Сократ. Това е неговата мисия, дарена му от боговете, която той изпълнява до края на живота си.

През 399 година, когато е вече на седемдесет години, срещу него е отправено обвинение от стратега на Атина Анитас и от поета Милет, както и от един оратор, че той, Сократ, се обявява против законите, не приема отечествените богове, проповядва нова религия, вярва в някакъв демон. Със защитата си на проведения в последствие процес срещу него той настървява още повече обвинителите си – 500 занаятчии, дребни търговци и еснафи от Атина. «Ако ме осъдите на смърт, вие ще навлечете върху себе си много по-голяма беда, отколкото на мен», атакува своите съдии Сократ. Имало е възможност съдиите да го изгонят от града, да го лишат от правата му или да го екзекутират. «Мнозина ще сметнат, че това е нещастие, но за мен това не е зло, защото ако вие ми отнемете живота, едва ли ще намерите човек като мен, който макар и да ви изглежда смешно, е бил изпратен с божествената мисия в града да изправя грешките ви, като никога не се уморявам да бия тъпан, за да ви пречи да продължавате вашия сън, да ви буди за живот. »

Сократ не желае лесно спасение чрез бягство или молба за милост. Той иска да остане в родния си град, не приема милосърдие от съдиите, защото би уронил престижа си на свободен мислител. Предпочита живот на достоен мъдрец, който чрез смъртта си да докаже на другите как се живее и умира достойно, без фалш.

Човешките стойности живеят, преминавайки през всички епохи, щом като хорат действат разумно и човеколюбиво. Затова присъдите на времето почти винаги са грешни и невалидни.

Сократ докрай се стреми да открие и опознае доброто и да го докаже на хората. Но доброто не е самодостатъчно – добро само за себе си, то трябва да бъде такова за всички. «Често ме питат дали зная нещо добро, което да не служи за нещо. Това не зная; нито имам желание да зная». Така че доброто е добро и полезно за нещо и за няакого. В най-добрия смисъл на думата добродетелта е полезна за всички нас. «Не са обаче богатствата, които съствляват добродетелта. Обратно – от добродетелта произтичат богатствата и всико, което е от полза за частните лица и за обществото». За Сократ добродетел и знание са най-тясно свързани, дори тъждествени. Според него добродетелта е като къс злато, а отделните добродетели са частици от него. Той изброява пет добородетели:


  1. Умереност или самообладание

  2. Храброст или мъжество

  3. Справедливост

  4. Благочестие или набожност

  5. Мъдрост

В основата на всички тях е мъдростта, която е знание за доброто и следователно за справедливостта, и зависи от обекта, към който се прилага. Така умереността е знание за насладите, които е разумно да желаем, и за насладите, които са гибелни и трябва да избягваме.

Храбростта е знание за това, от което трябва да се страхуваме, и за онова, кък което трябва да се стремим.

Справедливостта е знание за това, което обществените изисквания или законите предвиждат по отношение на хората – позволеното и непозовленото.

Благочестивто е знание за задължението на хората спрямо боговете.

Сократ ни дава съвети да се пазим от всичко, което ни кара да ядем, когато не сме гладни, и да пием, когато не сме жадни. За него истинският храбрец не се страхува от смъртта – тя не е страшна, не е зло. Но храбрият се стрхува повече от несправедливостта, която би могъл да причини на другите, както и от пороците на душата.

Според Сократ не човешкото тяло, а човешката душа и нейната същност са онова разумно и божествено начало, което прави човека човек. Тялото също трябва да бъде в добро състояние, за да бъде спокойна душата. По-важни са обаче духовните радости, които според философа са и по-трайни. Изкуството също трябва да спомага за развитието на добродетелите.



С философията на Сократ се поставя началото на онова направление в историята на философията, наречено «идеализъм». Всъщност Платон – неговият ученик и последовател, създава идеализма. Сократ стои далеч от старогръцките натурфилософи, които търся т основите на битието в материалните субстанции. Той се интересува преди всичко от проблемите, засягащи човешките взаимоотношения, т. е. въпросите от областта на етиката и естетиката – тези за добродетелта, доблестта, красотата и други. Следователно Сократ е родоначалник на хуманитарното направление във философията.

Ваня Божилова

специалност: културология

II–ри курс

ф.н. 0667





Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница