Георги Андреев българия или мафията ? II



страница6/27
Дата01.02.2017
Размер1.99 Mb.
Размер1.99 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   27

Българският инфантилизъм




Предварителни представи


Човешкото въображение може да създава измислени страни, обитавани от измислени хора, които извършват измислени постъпки. Нека си представим две такива стра­ни.

Първата страна е населена с хора с основно образо­вание и тук-там някой среднист (приблизително така е би­ло в България след освобождението й от турско робство). Това са хора, отговорни за действията си, трудолюбиви, волеви, сериозни, за които дадената дума е хвърлен камък. Всеки от тях не би изпълнил поетото обещание само в слу­чай на внезапната му смърт или друго събитие от подобен ранг.

Населението на втората страна се състои само от университетски професори (нали страната е измислена!), всеки от които притежава цялото знание на света. Това са хора, убедени в превъзходството си над останалия свят, самонадеяни, артистично небрежни към задълженията си... За всеки от тях поетият ангажимент има пожелателен характер и той ще го изпълни само ако е в подходящо наст­роение, ако не е забравил или ако няма по-добър начин за прекарване на времето...

За всеки човек с житейски опит е ясно: наложи ли се двете страни да се състезават в нещо сериозно (икономика, война...), победата на по-"простите" е сигурна – добре организираната общност винаги побеждава разпасаната сбирщина от ерудирани гении. Не напразно съществуване­то на всяка цивилизация е въпрос на организация.

А сега да прехвърлим разсъжденията си върху реална­та страна България. Защо ние, българите, пъчещи се с високата си природна интелигентност и нелоша образованост, в продължение на много десетилетия буксуваме в раз­витието си и непрекъснато сме заети с оцеляването си? Към коя от двете измислени страни трябва да се причис­лим? Да се опитаме да отговорим на този въпрос.

Тъй като социалната инфантилност не е небесен дар или наказание, редно е да се опитаме да установим на какво се дължи тя.



Напречен разрез на българския характер


Нека си представим едно хубаво, мило, умно осемго­дишно дете. То вече умее да пише и да чете, и това му съ­здава усещане за превъзходство над хлапетата от детската градина. Понеже не притежава житейски опит, по сила­та на природния си егоизъм, то наивно предполага, че све­тът е създаден, за да обслужва неговите потребности и желания, т.е. мисли, че е център на Вселената. Другите де­ца също искат да са центрове, и от сблъскването на несъ­вместимите им желания възниква неустойчиво динамично равновесие в детското „общество".

Подобно на кокошка, нашето мило дете живее в мига – не го обременяват спомени от миналото, и представите му за бъдещето са доста неясни, а обикновено съвсем липс­ват. Поведението му най-често е реакция на първия порив: интересна играчка, друго дете, фунийка със сладолед, въртележка в парка... – появява се спонтанно желание да притежава или да ползва обекта на мимолетното си увлече­ние, и това измества всичките му предишни потребности и желания. Няма минало и бъдеще, има само настояще.

Не откривате ли тук черти на най-често срещания български характер? Не станаха ли повечето българи „гос­пода", след като в продължение на десетилетия бяха „другари"? Не започнаха ли съвсем по детински да имитират пазарна икономика? Колцина се досетиха, че не на тях е отредено да бъдат господа (т.е. господари) и че онези, ко­ито „сменят системата", го правят в своя полза, а наро­дът трябва да плати цената на необяснените с нищо про­мени? Българите като деца реагираха под напора на първия си порив за свобода и демокрация, без дори да знаят какво означава това.

Основното, което отличава възрастния човек от де­тето, е силно развитото му ЧУВСТВО ЗА ОТГОВОР­НОСТ. Отговорност за простъпките си пред роднините, приятелите, колегите, колектива, обществото, държавата. Взискателен към себе си, той иска същото и от други­те. Колцина от политиците и управниците, извършващи всякакви поразии, и в миналото, и сега се чувстват отго­ворни за делата си? А народът търси ли им сметка? Вмес­то сериозен анализ, изводи и справедливи наказания за ви­новните (по-точно за престъпниците) се развихри буря от митинги, където, съгласно умело разработен сценарий, електоралните тълпи крещяха за „нашите" и против „техни­те" – действия, безполезни за народа и безопасни за сцена­ристите. Българите бяха излъгани, както се баламосват деца. Опитайте се да измамите по този начин англичани и французи! Няма да успеете.

За осъществяването на някаква своя цел (битова, про­фесионална, обществена...) възрастният човек си налага ди­сциплина в своето поведение. Детето, напротив – пленник на случаен порив, то действа под влияние на моментното си настроение. Само принудата, било от жена от родители, учи­тели и други, от които то е зависимо, може да го вкара в релсите на дисциплината (добрият педагог се стреми да из­ползва метода на убеждаването, но винаги има в резерв при­нудата; иначе той се проваля).

У повечето българи (само)дисциплината е под всякаква критика. Голяма част от тях парадират с настроението си като фактор, определящ поведението им – "Имам (нямам) настроение за тази работа сега". Мнозина знаят, че Толстой, Зола, Юго, Достоевски (нарочно се посочват творци, за които настроението, наречено вдъхновение, се смята за определящо) и други лидери на духа не биха създали произве­денията си, ако се ръководеха само от настроенията си, но този аргумент няма достатъчна тежест пред българските 30-40-50-60-годишни „деца". Нашенецът се отнася сериозно към ангажимента си само ако е възложен от началника му. Иначе изпълнението не е задължително, а пожелателно. То­ва поведение е резултат от проявата не толкова на робска, колкото на детска психика – детето се подчинява на лице­то, от което може да получи шоколадче или издърпване на ухото.

Оставени без надзор, децата са в състояние да напра­вят много пакости, но възникне ли опасност да отговарят за стореното, те се гушат в полите на майките си. Възрас­тните деца са готови да крещят по митинги, да надраскат стени и паметници, да изпочупят обществени съоръжения, но не са в състояние да се защитят срещу катастрофално­то нарастване на цените на стоките и услугите, издевателските режими на водата и тока, организираните кризи за олио и брашно, рекета и другата престъпност... В такива случаи те възмутено разказват покъртителни истории, хленчат за несгодите си и чакат някой „горе", по силата на добрата си воля, да им реши проблемите, т.е. търсят грижливия баща (може и извън България), който срещу покорст­вото им да се погрижи за тях. Е, дечица, порасналите англи­чани, ирландци, французи, холандци, германци, шведи... не постъпват така, затова са постигнали онова, което имат.

По силата на все още неразвитите си навици за труд едно осемгодишно дете е повърхностен наблюдател, труд­но открива причинно-следствената връзка между събитията и скача от обект на обект и от тема на тема. Възраст­ните му съграждани у нас не го превъзхождат много в своя­та наблюдателност и мислене. Те трудно отличават важните (определящите) събития и фактори от маловажните, обръщат внимание на по-атрактивните (които обикновено са несъществени), скачат безсистемно от въпрос на въп­рос, и никоя компания от българи не може да обсъжда една и съща тема (и да я изчерпи) повече от 2-3-5 минути. Нормал­ният разговор между пълнолетни българи е обмяна на впе­чатления и емоции, а не на мисли. Разговорите почти никога не завършват с решение „какво да правим оттук нататък", а приключват с извода, че „нищо не може да се направи”. Ще чакаме „НЯКОЙ НЕЩО ДА НАПРАВИ ЗА НАС". А две анг­лийски домакини например (най-често с основно образова­ние) не се отклоняват от темата, докато не я изчерпят, и ако още не са си изпили чая, едва тогава подхващат друг въ­прос; ако темата изисква решение, те го вземат. Защо не­дотам образованите англичанки се държат по-мъдро от бъл­гарските професори? Защото домакините отдавна са пораснали, а професорите са деца.

Едно дете е суетно. То харесва, но знае, че засега не може да бъде истински пожарникар, ватман или полицай, а му се иска да изглежда като тях. Колко много социално ин­фантилни мъже и жени у нас се стараят не да СА (това изи­сква време и труд), а само да изглеждат! Колко щети пона­ся обществото от „изглеждащи" хора! Колко много от тях се самонадценяват (вярват, че СА) и се виждат като гене­рали, а са годни най-много за старшини!

Всяко дете е непоправим оптимист, убеден, че мама, татко или някой друг ще го измъкне и от най-опасната си­туация – неговото егоцентрично съзнание не допуска същес­твуването на Вселената в негово отсъствие, това би било безсмислено. Възрастният българин е зареден с огромна до­за детски оптимизъм. Даже в днешната катастрофална си­туация повечето разговори завършват със заключения като „Надявам се, че в близките месеци всичко ще се оправи, не­щата ще си дойдат по местата...", „Дано да се оправи!", „Да­но някой да ни оправи!"... Месеците и годините минават, ни­що не се оправя, а напротив – все повече се затлачва, но българинът–дете дори не забелязва, че никой нищо не върши в желаната от него насока.

Едно осемгодишно дете все още няма изградена цен­ностна система, макар че когато чете или гледа приказки на екрана, винаги взема страната на „добрите" герои и е против „лошите". Позицията му обаче лесно може да се промени, ако някой го подкупи със сладолед, шоколадче или нова играчка. Без да знае това, детето най-често действа „по целесъобразност". Когато, под натиска на често сменящи се външни фактори, не се създаде система на ценнос­тите в юношеска и зряла възраст, човек реагира „по целе­съобразност" до края на живота си, при това с вътрешно­то убеждение, че постъпва много мъдро. А ЦЕННОСТНА­ТА СИСТЕМА е онази сърцевина на човешкия мироглед, ко­ято отличава МОРАЛНОТО от НЕМОРАЛНОТО. Тя е фа­кторът, който създава чувството за дълг и отговорност. Общество без морал и отговорност се самоунищожава. Тря­бва ли да се учудваме тогава, че нашето общество се раз­пада!

Бързо сменящите се официални ценностни системи са довели до загуба на моралните ориентири и са вдетинили българина повече в сравнение с предвоенните години. Съществуват и други обективни фактори, за които ще стане дума по-долу. Загубата на морални норми днес се компенси­ра с усилено насаждания прагматизъм, според който всич­ко е позволено, стига да не попаднеш под ударите на закона (незаловеният крадец не е крадец).

Най-често прагматизмът се проявява в стремеж към светкавично забогатяване, по възможност без труд. Под натиска на действителността и на медиите възрастното дете лесно достига до извода, че „парите не миришат" (не действат спирачките на една твърдо фиксирана ценност­на система), и е готово да се впусне в необмислени, риско­вани авантюри. С това може да се обясни успехът на раз­личните „пирамиди" в ограбването на хиляди българи – же­ланото се приема за възможно и даже за действително („Ис­ка ми се да е така, следователно е така!"). След като загу­би парите си, детето започва да хленчи и да се вайка, тър­си скута на майка си (държавата), но не намира закрила – държавата пряко или косвено защитава „пирамидаджиите". Казват, че пирамиди има в цял свят, но никъде шараните не се хващат на въдицата така лесно, както в България. А иначе всеки пораснал човек лесно може да стигне до извода, че всяка финансова пирамида е мошеническо предприятие (макар и законно!) И че тя просто не може да бъде изграде­на по честен начин. Също така лесно всеки може да уста­нови кой е деловият му партньор, като се осведоми какви богатства притежава той и откога – отговорът на този въпрос покрива 90% от същността на даден индивид (кой какъв е).

Като дете българинът компенсира своята наивност с повишена подозрителност към околните и доста субек­тивно „лепи етикети" – кой е добър и кой лош, кой е „наш" и кой „ненаш". Това го прави податлив на манипулации и организирано масово оглупяване. Как иначе може да се обя­сни фактът с каква лекота българите приеха „предишни­те" да бъдат и „сегашни", да „сменят системата", без да обяснят защо, да не се търси отговорност за извършени­те престъпления и за неспиращото ограбване на страна­та... – поредицата от лесно преглътнати събития на свър­шения факт е безкрайна.

Пак поради неизградена ценностна система детето не признава истински авторитети. За него авторитет е този, който дава шоколадче, който може да го набие и да му вземе играчката, въобще, който може да се наложи над него и да го постави в зависимост от себе си. Иначе каза­но, в своята детска среда нашето мило дете се държи ка­то животинче, което дресират – понякога се съпротивля­ва, но накрая винаги се подчинява. То трудно може да схва­не моралната сила на Ян Хус и Джордано Бруно, на Паисий Хилендарски и Васил Левски, а разказите за Робин Худ, Тил Уленшпигел и капитан Петко войвода възприема откъм приключенската им страна. Защото е дете и подвигът не е част от житейската му практика (страшно е!), защото от него се очаква тепърва да стане възрастен човек.

Непорасналият българин има подобно поведение. Той не оценява в пълното им значение Левски, Стамболов, Бо­тев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров, докато те не се пре­върнат в легенди, експлоатирани от поредната управлява­ща върхушка. В същото време охотно служи на цар Ферди­нанд, Вълко Червенков, Тодор Живков... – нали те дават шоколадчета и отнемат играчките!

Опитайте се да си представите училищен клас, в кой­то учениците имат еднакви права с учителите. Децата веднага биха изгонили учителката, която дава трудни дома­шни и пише двойки, и биха я заменили с друга, която нищо не иска. А ако децата са пълнолетни и имат всички граждански права? Тогава могат да вършат всякакви пакости и никой не може да ги лиши от десерта или да ги накаже прави в ъгъла.

Българинът–дете е особено непримирим към по-способ­ните, произлезли от неговата среда (към чужденците, които не познава, изпитва респект). Детското му самолюбие го ка­ра да се самонадценява и да мисли, че не стои по-долу от тях. Стига се до срамни сцени: „Ти ли ще ми кажеш!", крещи пре­тенциозно напористо парвеню срещу истинския майстор в професията, а тълпата от непораснали колеги, вместо да по­стави самозабравилия се хвалипръцко на мястото му, безуча­стно мълчи и гледа сеир; обикновено се налага хвалипръцкото. Подобна ситуация е невъзможна в Германия или Англия – там хората са пораснали и всеки си знае мястото.

При опасност зрелите хора (и някои животни) се обе­диняват за преодоляването й. Хората се обединяват и без да има опасност, в трудовата си дейност и за прекарване на сво­бодното си време – така са възникнали човешкото общество и всички цивилизации. Оставени без контрол, децата се обе­диняват в „банди" за вършене на пакости и за враждуване с „бандата" от съседния квартал. Оглавява ги най-силното (най-голямото) и (или) най-хитрото дете (както в стадата на животните!). Бандите възникват лесно и лесно се разпадат. Силите на децата не стигат за повече. Ако в организиране­то на децата се намеси възрастен човек, той може да ги на­сочи към спортни игри, просветни кръжоци, изкуство или дру­ги полезни занимания.

Без „възрастни", т.е. подставени отвън лица, недопорасналите българи на възраст между 18 и 80 години не могат да организират дори митинг. За по-сериозни и постоянни ор­ганизации не може и да се мисли – те бързо се израждат в сборище от бездейни дърдорковци или в орди, раздирани от разпри кой да води дружината. Наистина, и в миналото, и се­га възникват читалища, различни дружества, кооперации и пр., но те почти винаги са били в рамките на „утвърдения" от управляващата върхушка сценарий и са засягали перифер­ни области на битието, които върхушките не желаят (ня­мат нужда) да контролират. За създаване на по-сериозни структури са били необходими емисари от Русия, Германия или Америка, които изпълняват ролята на възрастния ръководител в детския кръжок. Тази детска неспособност за самоорганизация винаги прави българите зависими от външна сила, обезверява ги, свива света до праговете на къщите им, а ос­таналия свят те оставят „друг да го оправя", ДРУГ НЕЩО ДА НАПРАВИ ЗА ВСИЧКИ, А НЕ АЗ. А в Швейцария не е така. Там хората са пораснали и живеят без опекуни, и сами се оправят.

Тази детска затвореност в моментни лични интереси и липсата на способност за самоорганизиране навежда на ми­сълта, че засега няма българска нация, а само български етнос. Всички белези на нацията като че ли са налице: обща те­ритория, език, култура, икономика, духовен (детски) облик, (детски) манталитет... Липсва обаче един съществен ком­понент: дълбоко вкорененото усещане у всекиго за принадлежност към една национална общност, каквато има у сърби, гърци, турци, румънци... Тъкмо поради това ние, българите, в стремежа си да бъдем „в крак с времето", непрекъснато подражаваме някому, вместо да развиваме своето, и лесно се ос­тавяме да бъдем асимилирани от други нации. Тъкмо поради това мечтата на българския младеж е да стане американец.

Написаното дотук трябва да се възприема не като из­раз на национален нихилизъм, а като проява на самокритичност. Авторът се чувства българин и при никакви обстоя­телства не би „сменил" своята народност.

Невярно е и твърдението, че ние, българите, сме биологически непълноценни поради някаква генетична обремененост. В България се раждат много даровити деца, които и в детска възраст, и след това смайват света със своите постижения в изкуството, спорта, науката... У нас обаче никога не е имало и няма фигури като Декарт, Кант, Хегел, Достоевски, Толстой, Зола, Солженицин, Сахаров..., т.е. няма мис­лители. Понеже детето не може да бъде мислител. То е само подражател, който, преодолявайки детските комплекси, не­прекъснато се мъчи да доказва на „възрастните", че не им отстъпва, че „и ний сме дали нещо на света".

В цял свят колкото по-образован е един човек, толкова по-вярно възприема обективната реалност около себе си и толкова по-адекватно реагира. Освен това – поне допреди няколко десетилетия беше така – той се чувства в някаква степен отговорен и за по-необразованите, т.е. за своя на­род.

В България е тъкмо обратното и това е типично българско явление. Под влияние на неизживяната си детска суе­тност и егоцентризъм претенциите на „учените" растат по-бързо от знанията им, „ученият" започва да се чувства неоценен и вместо да бъде духовен водач на „простите" в рамките на своите възможности, изпада в нихилизъм. Той се конфронтира с истинските учени обикновено съумява да ги измести, след което борбата продължава между нему по­добните. В резултат на това възникват безкрайни кариеристични борби на празни обороти, и образованите хора, вме­сто да бъдат интелигенция в класическото разбиране на то­ва понятие, стават морално дребни и дребнави борци за ли­чно благополучие, готови да обслужват всеки господар, кой­то дава шоколадче. Бидейки болшинство сред „интелиген­цията", такива хора не създават нито професионално, нито обществено мнение, способно да отсее плявата от зърно­то, и деградацията се задълбочава. С детска безотговор­ност те не изпитват угризения от поведението си, както едно дете не вижда нищо лошо в това да вземе играчката или сладоледа на друго дете.

Като част от описания парадокс „простите хора", притежаващи по-устойчива ценностна система (обикновено те са започнали да се трудят в по-ранна възраст и процентът на „порасналите" сред тях е по-висок) и чужди на нихилизма, имат по-реалистично отношение към извършващите се съ­бития. Те обаче са изолирани едни от други, нямат структури (освен казионните), в които да се обединят, и притиснати от умело организираната разруха, не могат да предо­твратят ускорената деградация на обществото.

Тук съществуват и обективни фактори: инфантилизирането на населението шества победоносно навсякъде, включително в страните от първия свят, като особено податлива е интелигенцията. То се дължи не толкова на соци­алната осигуреност, колкото на съзнателно провежданата манипулативна политика от страна на управляващите върхушки към собствените им народи – хората-деца лесно се превръщат в уплашено стадо и лесно могат да бъдат управ­лявани без прилагане на силови методи. Тъй като на запад процесът на дирижирано вдетиняване има по-кратка исто­рия, отколкото у нас, а в Азия едва сега започва, то и „успе­хите" в тази насока там са по-скромни – когато разберат, че ги мамят, другите народи, все още незагубили способно­стта си да се самоорганизират, се бунтуват. За разлика от българския, който винаги е съгласен с всичко, което му предложат управниците.

Тук се използва и несъвършенството на човешката при­рода. Оказва се, че венецът на природата, човекът, не обича да мисли, а твърде често и не умее. Той предпочита да чув­ства, да преживява, да консумира и да използва готови чужди рецепти за успех и начин на живот. С готовност се прев­ръща в безгрижно и безотговорно дете, ако му се предоста­ви такава възможност. Силните на деня му я предоставят, като го образоват и информират едностранчиво (т.е. ма­нипулират го) и му предлагат само един модел за начин на живот (например американския). Въобще управниците кул­тивират у гражданина само тези качества, които са им необходими: да работи добре и да бъде лесно управляем. Така постъпва зоотехникът селекционер при създаване на високопродуктивна порода от говеда. Говедото е програмирано да използва свободното си време за гледане на сапунени опе­ри по телевизията, за спортна запалянковщина, за хапване и пийване, докато мисленето му е противопоказано.

Въпреки представите за вятърничавата женска при­рода, която се заплесва по лъскавото и повърхностното, при равни други условия жените се инфантилизират по-малко. Това се дължи не толкова на по-ниската им средна образова­ност, колкото на многото практически задачи, свързани с отглеждането на децата, които не търпят отлагане и тря­бва да се решат на всяка цена.

Създаден е особен омагьосан кръг: съвременните ин­фантилни хора, наследници на (полу)инфантилни родители, също ще възпитат социално инфантилно поколение, понеже не биха могли да култивират у децата си качества, каквито самите те не притежават.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   27


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница