Георги Андреев българия или мафията ? II



страница7/27
Дата01.02.2017
Размер1.99 Mb.
Размер1.99 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   27

Произход на българския инфантилизъм


Свикнали сме да изтъкваме почти петвековното турско робство като причина за всичките ни неблагополучия и в частност за специфичния български характер. За това има основания, но не съвсем – гърците и сърбите също са били под турско робство, но са успели да създадат нации, устой­чиви и автентични национална култури, и в крайна сметка да ни изпреварят в общественото си развитие през зигзазите на историята.

Несериозно е у нас да се търси антропологична, славянска, биологична или друг вид непълноценност. Разликата между българи, сърби и гърци все пак е историческа въпреки сходната им съдба.

При падането си под робство гърците, носители на по-мощната византийска култура, не са загубили всичко. Ос­танала им е Цариградската патриаршия, която би трябва­ло да закриля всички християни в османската империя, но всъщност поддържа гръцкия народностен дух – език, писме­ност, училища... Оцелели аристократични родове и гърци на турска служба. Гърците нямат прекъсвания в развитието на духовната си култура, а само спадове и подеми.

Сърбите поради стечение на обстоятелствата (напри­мер по-голяма отдалеченост от Цариград), запазват почти непокътнати общините си. Турските заселници в сръбските земи са незначително малко като процент от общото население. Православната сръбски говореща Черна гора въ­обще не попада под робство и е огнище на съпротива по вре­ме на цялото турско владичество на балканите. Запазвайки някаква форма на (общинска) организираност, сърбите непрекъснато се бунтуват и въстават при всяко по-значително притеснение от страна на властите. Освен това през дъ­лъг период от време „свободно" сръбско население живее под австрийско владичество.

С падането си под робство българите загубват почти изведнъж всичко: Патриаршията е ликвидирана (Патриарх Евтимий е заточен), по-голямата част от елита е избита ( само в Търново са изклани 110 първенци), избегналите смърт­та Шишмановци и представители на други знатни родове се спасяват в Унгария; книжовниците, останали живи (Киприан, Григорий Цамблак...), емигрират на север, градовете и манастирите са опустошени, книгите са изгорени... Българският народ е обезглавен изведнъж и е превърнат в стадо без пастири. Тъй като нашите земи са най-богатите в им­перията, турските нашественици се заселват в най-плодородните области, а българите са изтласкани към планини­те и това е икономическа катастрофа. Българският народ навлиза в критичен период на оцеляване и са му нужни няколко века, за да се съвземе от нанесения му удар.

През първите векове на робството „българско общес­тво” не съществува, поне в по-голямата част от страната. Всеки се спасява поединично и може да разчита само на по­мощта на рода си. Това „предстадно" битие е причина за толкова много доноси и предателства – предателят не се чувства виновен, защото предаденият не му е никакъв и ня­ма общество, което да го осъди и накаже за поведението му. Днес подобно поведение на клевети и доноси може да се наблюдава в някои затворени колежи-пансиони, където всепроникващият контрол на възпитателите не позволява възникване на ученическо „общество".

Във всички страни аристокрацията е била не толкова организираща обществото, колкото паразитна класа, наст­роена консумативно. Обаче за да поддържа своя луксозен паразитизъм, тя протежира художници, поети, учени, занаят­чии, манифактура... От които впоследствие възникват ин­дустрията (и буржоазията), (класически) науката и изкуството. В българските земи всичко това липсва.

Нашето възраждане, силно закъсняло в сравнение със същия процес у съседите ни, да не говорим за Европа, започ­ва буквално от нищо: има замогващи се еснафи, но няма дори едно българско училище, да не говорим за университети; има църковна власт, но тя е гръцка; администрацията, дори на най-ниско равнище, е турска... Всички българи са равни в ка­чеството си на роби (рая). Оттук (според Антон Страшимиров) възникват силният егалитаризъм и непризнаването на свои авторитети („какво като си умен и учен! И двамата сме рая, значи сме равни и ти не си нещо повече от мен. Неукия!"). Силно стесненият обществен живот, насочен към оцеляване, не стимулира издигането на личности и автори­тети.

Поради близостта на Цариград и компактните маси турско население из българските земи, а също поради факторите, изтъкнати по-горе, капиталистическите преобразования закъсняват, а класическа буржоазна революция въо­бще не се извършва. Именно буржоазната революция и пос­ледиците от нея създават граждани, стимулират развитие­то (осъзнаването) на личността и карат хората „да порас­нат". По правило буржоазните революции са кървави и продължителни, Жертвите са многобройни и народите, запла­тили тази висока цена за придобиване на свободата и права­та си, не са съгласни да се лишат от тях заради едно шоколадче, получено сега.

На балканите буржоазните революции се сливат с национално-освободителните движения. Нашите съседи, изпре­варили ни в общественото си развитие, непрекъснато се раз­търсват от бунтове, а българите още не са готови за това, те имат само хайдушки чети. В Сърбия и Гърция въстават цели области и даже целият народ, с десетки хиляди въста­ници, а списъкът на всички български революционери (включително четниците на Христо Ботев и Хаджи Димитър) и просветители не би събрал и хиляда души (в априлското въ­стание участват около две хиляди души в продължение на две седмици). Жертвите, дадени от сърби и гърци, са огром­ни – само на остров Хиос са изклани сто хиляди гърци, а в Мисолунги – двеста хиляди. Как тогава тези народи да не ценят свободата си и правата си, заплатени с толкова мно­го кръв, а не получени почти даром! В крайна сметка и сър­би, и гърци се освобождават от турско робство сами. Как тогава да нямат самочувствието на нации-победителки и хората да не държат на принадлежността си към своите нации! Понеже нации и граждани се създават във и след буржоазни революции и за това се плаща висока цена. Такава цена не може да бъде заплатена от деца и победителите се чувстват зрели хора, разчитащи на себе си.

В света съществуват „сбъркани" народи, които все не успяват да излязат от задънената улица, в която са подпаднали. Това са народите на Черна Африка, Австралия и Океания, индианците от двете америки и някои азиатци. Тези народи не са съставени от дефектни хора. Нещастието им е в това, че нормалното историческо развитие е прекъснато отвън, чрез намесата на външни сили. Колониалната експанзия на европейските страни ги е заставила да прескочат исторически етапи в развитието си, и те, вече свобод­ни, плащат за това. Намесата отвън насилствено е проме­нила ценностната им система, културните традиции и на­чина на живот, лишила ги е от управленски традиции и кад­ри, които се формират постепенно, а също от възможността сами да извършат своите буржоазни революции, когато се създадат необходимите условия. Страни с древна култу­ра като Индия и Китай, опирайки се на хилядолетните си културни традиции, по-бързо се справят с нанесения им удар. За други (негрите и индианците) ударът се оказва фатален.

В наши дни опитът да се „внесе" отвън държавен ка­питализъм (наричан социализъм) в страна с племенно-феодално общество като Афганистан доведе до сътресения в нейното общество, които ще се лекуват в продължение на много десетилетия.

Обикновено намесата отвън разрушава съществува­щата многогодишна структура на обществото, и това е решаващо за по-нататъшната съдба на народа. Ако структурата се запази и се остави на естественото си развитие, народът сравнително безболезнено понася чуждата намеса и дори чуждото владичество. Това обяснява защо финланд­ците и словаците, които имат много кратка държавност, съумяват да изградят нормални общества.

Турските завоеватели напълно са разрушили българското общество, а когато етносът ни се съвзема от удара и тръгва към своето освобождение и своята революция, про­цесът е прекъснат отвън – Русия освобождава България от турско робство. Това е стечение на исторически обстоя­телства, за които Русия няма вина пред българите. В ново­освободеното княжество неколцината духовни водачи на на­рода са погълнати от случайни хора, оказали се в състава на управляващия „елит" – хора, мислещи в мащабите на своята търговийка и бистренето на политиката в кафенетата. Една революционна селекция не би поставила тези хора начело на властта. За преобладаващата част от българския народ, останал пасивен по време на освободителната вой­на, извън патриотичния подем на национална основа, сво­бодата се изразява едва ли не в смяната на бирниците – преди е плащал данък на султана, сега плаща на княза; и преди си е обработвал земята, и сега я обработва; и преди – търговия, и сега – търговия... Това е твърде опростен ана­лиз на събитията, звучащ тенденциозно, но иначе разсъжденията биха излезли извън темата. Основното тук е, че българите получават независимостта си като подарък, без да заплатят нужната цена. Такива подаръци се правят на децата за примерно поведение. На подаръка не се търсят кусури и българите още оттогава добиват навика да не тър­сят сметка на управниците си за поведението им.

След общия подем преди балканските войни идват две­те национални катастрофи. Никой не търси отговорност на виновниците за катастрофите (Фердинанд и Радосла­вов безпрепятствено заминават за Германия, където по­лучават пожизнени пенсии, а опитите на Стамболийски са осуетени след деветоюнския преврат). Въпреки традици­онните монархически традиции, Хоенцолернате в Герма­ния и Хабсбургите в Австро-Унгария загубват троновете си след поражението. Но Кобургите в България остават ненаказани. Народът, смазан от катастрофите, забравя да накаже политиканите, хазартно проиграли усилията му. А това би било много възпитателно за бъдещите политикани, би повишило самочувствието на хората и би ги напра­вило по-отговорни.

Между двете световни войни опората в Русия се сме­ня с опора в Германия, а не в себе си. България упорито си търси родител или поне наставник!... В объркването на на­рода се намесва и коминтернът, преследващ свои цели... През цялата ни следосвобожденска история няма общест­вена сила (ако се изключат неуспешните опити на БЗНС при Стамболийски), която да оказва отпор на Двореца и на безотговорните действия на политическите котерии, и ко­ято да обедини национален елит от образовани отговорни (пораснали) хора. След репресиите през 1925 г. Елитът на ля­вата интелигенция (Гео Милев, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст...) е унищожен и тази възможност изчезва.

Следва ново освобождение (нова намеса отвън) от стра­на на Червената армия. Отново наставникът (възрастният човек), ръководещ революционната игра на децата, е отвън. А децата-строители на новия живот забравят, че играта е истинска, а не на ужким, и с българско престараване на прилежни ученици, като на шега, изтрепват трийсетина хиляди свои сънародници... А след това, опиянени от властта и безнаказаността си, дечурлигата-управници извършват множество поразии... Реалният социализъм осигурява относителна осигуреност на послушните, но напълно ги лишава от възможността да участват в управлението и да вземат важни ре­шения – всички поданици са поставени в положението на уче­ници, които могат да решават как да си напишат домашно­то упражнение, но не им е позволено да решат дали да го на­пишат; „учителката" никога не „отсъства от час" и лудории не са позволени; който слушка, получава похвали, награди и възможност самият той да стане учител... Социализмът не създава инфантилизма у българите, той само го засилва.

Превратът на 10 ноември 1989 г. До голяма степен заложи на детската възторжена реакция на българите. Обикновените хора – и „сини", и „червени" – не разбраха, че са излъ­гани: сините тълпи не осъзнаха, че СДС е креатура на Държавна сигурност, понеже опозиция, равностойна на БКП–БСП не може да се създаде за няколко седмици; червените и досега не могат да обяснят дори на себе си защо „строят капитали­зъм", без някой да ги насилва...

Разбира се, и преди, и сега е имало и има „пораснали" „умни" хора, т.е. мошеници и нагаждачи, които имат не идеи и възгледи, а само интереси. И се стараят да ги постигнат. И често успяват.

Инфантилизмът не е единственият недостатък на бъл­гарина, нито пък е единствената причина за неуспешното раз­витие на страната ни. Влияят също множество външни (из­вън страната) и обективни (закономерни) обстоятелства, които са извън темата, разглеждана тук. Обаче инфантилизмът е общият знаменател, под който може да се подведе голяма част от поведението на българина.

И сега закономерно възниква въпросът: прокълнати ли сме винаги да бъдем социално инфантилни?



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   27


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница