Глобалната финансова криза съвременна проява на човешката алчност. Икономически политики и регулации. Поуки от кризата



Дата01.02.2017
Размер282.22 Kb.
Размер282.22 Kb.

description: unwe baner


ФАКУЛТЕТ „ФИНАНСОВО-СЧЕТОВОДЕН”
СПЕЦИАЛНОСТ „ФИНАНСИ – 3 СЕМ.”

ЕСЕ


По учебната дисциплина
„Финансови кризи”

На тема:


Глобалната финансова криза – съвременна проява на човешката алчност. Икономически политики и регулации. Поуки от кризата.

Изготвил: Проверил:

Иван Желязков гл. ас. д-р Виктор Йоцов

Фак. № 1292007 /……………………………/

Войни, престъпления, кризи – само част от последиците, които води след себе си човешката алчност. Не е лесно да се започне толкова негативно. Но поставеният проблем е неопровержим факт.

Още преди стотици години хората са разпознавали тази отрицателна черта у себе си. Дори съществува притча, свързана с човешката алчност, изразяваща се в ненаситното човешко око. Накратко тя гласи следното: докато орял нивичката си, селянин се натъкнал на малка костица. Било му любопитно какво представлява и откъде се е взела и тъй като никой в селото не успял да му помогне, той я отнесъл при царя. Но за съжаление и от него не получил отговор. Въпреки това, тъй като за царя също било нещо невиждано и той искал да я вземе за себе си, обещал на селянина, че ще му даде толкова злато за нея, колкото тежи самата костица, мислейки, че ще е по-лека и от перце. Сложили я на едното блюдо на везната и от другата страна почнали да трупат злато. Никой очаквал, че колкото и да трупали злато, блюдото с костицата така и не се помръднало. Уплашен, че ще се разори, царят повикал придворният мъдрец, който да разреши казуса. Взел шепа пръст мъдреца и я посипал върху костицата. И внезапно везната се наклонила. Тогава мъдрият човек обяснил, че това е кост от човешко око и то никога не се засища. Власт над него има единствено и само пръстта – копнежът за богатство и надмощие приключва чак с края на жизнения път на индивида.

Наистина ли човешката алчност е толкова непреодолима и дълбоко вкоренена у нас, че да бъде така силно хиперболизирана в споменатата притча? За съжаление до голяма степен отговорът клони в утвърдителна насока. Не случайно алчността е считана за грях във всяка една световна религия. Като всеки грях, тя е естествено присъща на човека и е доказателство за неговото свято несъвършенство. Алчността обаче би била невъзможна, ако нямаше неравенство, а неравенството се приема за задължителен и неизбежен резултат на прогреса - жертвите са неизбежни, за да може цялото да се развива. В крайна сметка талантливите, трудолюбивите, умелите, амбициозните, иновативните и предприемчивите хора трябва да бъдат възнаграден за качествата и усилията си. Следвоенната икономическа конюнктура възпита у западните общества култ към прогреса, независимо от социалните извращения, които той причини в глобален мащаб. Днес хората са много по-критични към безогледния успех, свръхбогатството и бруталното неравенство, в което живеем. Алчността обаче пак е тук, тя никога не е отсъствала от порочната палитра, сред която цъфти човешкото общество, само че днес тя е по-самоцелна от всякога. Манията по лукса, механизираната и сляпа консумацията и скотското съжителство са присъщи не само на богатите, а и на тези, които упорито се самозаблуждават и наричат себе си "средни" – всички те са най-бедни, най-осакатени в духовен и човешки план. За съжаление има и едни крайно бедни буквално и болезнено бедни, за които говорим предимно статистически, глухо, дори предпочитаме да не споменаваме, които наистина се борят за оцеляване. При тях гладът, мизерията и нищетата не са никакво изключение, те не представляват част от катаклизъм или извънредна ситуация - те са норма. Норма - възприета, безмилостна и постоянна. Колко малко коства на малцината свръхбогати да помогнат на мнозина свръхбедни да започнат да живеят човешки и колко нормално е всеки да знае и да живее спокойно с тази абсурдна констатация - това е парадоксът на XXI в. par excellence.

В действителност се оказва, че към момента, че 1% от най-богатите семейства на света има кумулативен годишен доход от 67,3 трилиона паунда, което се равнява на 46% от световното обществено богатство1. Тази сума е многократно по-голяма от необходимата за справянето с крайната бедност в целия свят, разкриват данни на международната хуманитарна организация Oxfam. Според тях глобалната финансова криза е допринесла допълнително за забогатяването на най-богатите. Но реално как е възможно това?

За да се опитаме да отговорим на този въпрос, може би е добре първо да си изясним как реално започва глобалната финансова криза и какви са причините за нейната поява.

Неотдавнашната история гласи, че световна финансова криза, развила се след 2007 година, е банкова, финансова и цялостна икономическа криза, която започва в началото на лятото на 2007 г. с т.нар. „Жилищна криза“ (или ипотечна криза) в САЩ. Тя се характеризира с рязко покачване ръста на необслужваните високорискови ипотечни заеми и последвалия в резултат на това спад на ценните книжа, обезпечаващи посочените ипотеки. Първите признаци на ипотечната криза се проявяват още през 2006 година под формата на понижаване на числото продадени къщи и в началото на 2007 година тя прераства в криза на високорисковите ипотечни кредити, т.е. ипотечно кредитиране на лица с ниски доходи и лоша кредитна история. Постепенно кризата от ипотечна започва да се трансформира във финансова, засягаща не само САЩ. Началото на финансовата криза се бележи през септември 2008 година с фалита на две големи институции в САЩ – инвестиционната банка „Lehman Brothers” и най-голямата застрахователна компания AIG. Тя обхваща целия американски финансов и застрахователен сектор и много бързо се разпространява в целия свят, което довежда до проблеми в световното банкиране и застраховане. Проблемите с ликвидността започват да нарастват лавинообразно, преминавайки през тесните национални граници на отделните държави. Тези събития причиняват огромно нарастване на очакваните рискове, тъй като банките посрещнаха със съществуващи проблеми платежоспособността на големи финансови авторитети. Търсенето на ликвидни средства скочи до нови височини, а пазарното непостоянство се надигна повече от когато и да било. Най-сигурният вид ценни книжа, като високодоходните корпоративни облигации, рязко намаляват спреда; потокът от търговски и работен капитал е силно нарушен, банките затягат допълнително стандартите за отпускане на кредити и цените на имуществата падат бързо.

Въпреки че глобалната катастрофа е предотвратена с конкретни спешни мерки, тази остра ескалация на финансово напрежение уврежда глобалната икономика по много канали. Критичното положение с понижаване обема на отпуснатите кредити, както и намалелият инвеститорски интерес към нови емисии ценни книжа, поставя на изпитание ползващите се с висок кредитен рейтинг длъжници. Острият спад на пазара на недвижима собственост довежда до големи загуби на благосъстояние домакинствата. Немалка част от тях, ползващи ипотечни заеми, се оказват в много тежко финансово състояние, защото цените на жилищата спадат под равнищата на дължимите главница и лихва. Вследствие на 20%-то падане на цените на недвижимите имоти американските собственици обедняват с почти 5 трилиона долара. Много бързо проблемите с кредитирането усещат и надеждните заемодатели.

Към началото на 2008 година кризата придобива световен характер и постепенно започва да се проявява в повсеместното снижаване на обема на производство, снижаване на търсенето на суровини, в ръста на безработицата. Икономическата теория обяснява кризата като нарушаване на равновесието между търсенето и предлагането на стоки и услуги, което води до рязко влошаване на икономическото състояние на страната, нарушаване на установените производствени връзки, фалит на предприятия, ръст на безработицата и като следствие – снижаване на жизненото равнище и благосъстоянието на населението. Икономическата криза успява много бързо да влоши и индустриалното производство, което довежда до финансовите ограничения в разрушената обратна връзка между реалния и финансовия сектор, подкопавайки усилията на политиците да изнамерят лекарство за ситуацията. Промишленото производство и търговията на едро спадат рязко през четвъртото тримесечие на 2008 година. Тенденцията на спад продължава в двата сектора в началото на 2009 година. Продажбата на инвестиционни стоки и на стоки с дълготрайна употреба като автомобили и електроника, извършвана на кредит, отбелязват значителен спад, а в същото време запасите от стоки започват да нарастват. Общият БВП в световен мащаб намаля с тревожните 6,25% (на годишна база) през четвъртото тримесечие на 2008 година, достигайки растеж от 4% една година по-рано. Развитите икономики преживяват безпрецедентен спад от 7,5% през четвъртото тримесечие на 2008 година. САЩ изпитват особено силно финансови ограничения в сектора на домакинствата. Данните от четирите тримесечия на 2008 година показват, че 15 от 20-те развити икономики се намират в рецесия. Основавайки се на съкращаването на производството, Ирландия се намира в „упадък” седем тримесечия, Дания – пет, Финландия, Нова Зеландия и Швеция – четири, Австрия, Германия, Италия, Холандия, Япония и Великобритания – три, Португалия, Испания, Швейцария и САЩ – две. Много от страните, намиращи се понастоящем в рецесия, усещат възстановяване много тясно свързано с предишни периоди на финансово напрежение. Данните за БВП показват, че тези икономики са се влошили с относително бързи темпове.

Ключовият фактор, определящ тенденцията за възстановяване на световната икономика, e скоростта на оздравяване на финансовия сектор. Навсякъде в нововъзникващите пазари се очаква нетните капиталови потоци да бъдат по-малко от един процент от БВП. Само първокласните кандидати за заеми с безупречни досиета ще имат възможности за достъп до ново финансиране. А възможността за външно финансиране за нововъзникващите и развиващите се икономики като нашата ще останат силно ограничени.

Но как се стигна до тук? Накратко кризата се дължи на изкуствения, спекулативен икономически растеж в САЩ и световната практика за спекулации в областта на кредитирането, но по-подробно причините за възникването ѝ ще бъдат изведени малко по-долу. Израз на кризата са загуби и фалити първоначално във финансовия сектор, а от края на 2008 година и в реалната икономика, както и влизането в рецесия на водещите световни икономики през 2008/2009 година.

В България кризата навлиза в началото на 2009 година, като първоначално влиянието й е отричано от управляващото тогава правителство. Секторите, които първи са обхванати от нея, са пазара за недвижими имоти и строителството. Кризата постепенно се задълбочава и обхваща всички сектори на стопанския живот през следващите години.

Както вече споменахме кризата започна през лятото на 2007 г. като ограничена, на пръв поглед, ипотечна криза. Един западноевропейски министър на финансите я определи като криза, разгоряла се предимно в инвестиционните банки в САЩ поради редица грешки и извращения, допуснати от техните висши ръководства, в резултат на слаба регулация, липса на надзор и на алчен стремеж към бързи и високи печалби. Това напомня за великата мисъл на Карл Маркс от преди 160 години, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в стремежа си към максимална печалба. Това е и моментът, в който се отличава, че алчността на служителите на Уол Стрийт е в корена на развилите се впоследствие неблагоприятни събития в глобален мащаб. Стремейки се към все по-големи печалби, ненаситните инвестиционни банкери теглят все по-големи заеми, с които да закупят множество ипотеки, които по-късно да продадат на инвеститори или хедж фондове под формата на облигации с делимо обезпечение (CDO). Заслепени от крупните суми, които получават, никой от участниците в система не се замисля, че в даден момент платежоспособните кредитополучатели ще се изчерпят. Когато това обаче се случва, банкерите не се паникьосват, а се чувстват готови да разрешат спънката с просто решение – просто ще започнат да отпускат ипотечни кредити със занижени изисквания за платежоспособност, а ще увеличат размера на лихвата съобразно по-рисковия клиент. Това се оказва, че е пагубен момент за финансовата система. Бързо излиза наяве, че са отпускани кредити на много далеч не благонадеждни клиенти, които спират плащанията по ипотеките си. Къщите стават собственост на банкерите, които си мислят, че лесно ще ги продадат предвид все още високите им цени. В даден момент се разбира обаче, че необслужваните ипотеки са далеч над очакваното и банките се оказват затрупани с имоти, от които трябва да се отърват. За тяхно съжаление пазарът вече е пренаситен на подобни имоти и цените започват да падат. Критичният момент идва, когато редовно плащащите кредитополучатели установяват, че изплащаната от тях ипотека струва вече далеч по-малко от цената, по която са сключили сделката за ипотека. Затова те също решават, че ще им е по-изгодно ако я продадат и на нейно място закупят някоя от много по-евтините алтернативи на пазара. Това практически поставя в мат банкерите, тъй като никой вече не желае да закупи облигациите им, те не могат да върнат заемите си, голяма част от тях фалират, включително и големи финансови компании, и в крайна сметка се стига до колапс на цялата финансова система.

Президентът на Бразилия Лула да Силва заяви на 8 ноември 2008 г. в Сао Паоло пред финансовите министри от Г-20 своята лична интерпретация за възникването на световната финансова криза. Според него причина за кризата е догматичната сляпа вяра в саморегулиращата способност на пазарите. От своя страна министърът на финансите на Германия Щайнбрюк по същото време заяви, че капитализмът, доведен до крайност, води до своето саморазрушение. Същото се случи и със социализма, превърнат в изродена тоталитарна система повсеместно, където той се беше установил като икономическа такава.

Ще бъде груба грешка и самозаблуда, ако причините за кризата се сведат единствено до грешки и дори престъпления на група алчни, самозабравили се висши ръководители на финансови институции в САЩ, макар те да са в основата на нейната поява. По-дълбоките причини се коренят в характера на системата. За система, която допуска и стимулира такива престъпления, робува на такава сляпа вяра в пазарната автоматична саморегулация, налага почти пълно оттегляне на държавата от регулация на икономиката и надзор над съответните институции, особено на финансовите пазари, допуска огромни многомерни дисбаланси (между свръхвисоко натрупване в Китай и други страни в източна Азия и свръхвисоко потребление в САЩ и някои западноевропейски страни) в световната икономика, с нищо неоправдано екстремално до абсурдност развитие за самозадоволяване на финансовия сектор, трайни и големи близначни дефицити (в бюджета и текущата сметка) в САЩ и груби фалшификации на баланси в големи корпорации, резки 3-4-кратни колебания в световните цени на суровини, горива, храни и други борсови стоки в течение на няколко месеца, нарастваща социално-икономическа поляризация и контрасти на свръхбогатство и свръхбедност между Севера и Юга, а също и в рамките на националните държави и толкова бързо разпространение на заразата по света, това което стана беше закономерен логичен резултат.

Икономическата теория от Карл Маркс до наши дни е изяснила достатъчно добре корените на цикличните кризи, за да се спираме подробно на тази тема тук. Само ще отбележим, че наред с кризите на свръхпроизводство, които са в центъра на вниманието на Маркс, понеже те са били актуални в онези времена, икономическата теория след него разви и разшири анализа на причините за цикличните кризи с оглед на новите световни реалности. Съвременните обяснения на кризите държат сметка за много повече нови фактори, които ги пораждат.

Една от тези новости е огромното лавинообразно разширение и хипертрофия на финансовия сектор във фантастични мащаби. Ако през 1960-те и 1970-те години този сектор е бил около 4% от БВП на САЩ, в началото на новото столетие достигна 8%. Вместо той да обслужва производството на материални и духовни блага, се получи обратното. Финансовите пазари се превърнаха в затворена самообслужваща се общност.

Предназначението на финансовите пазари е да бъдат средство за постигане на фундаментални цели на обществото – просперираща и стабилна икономика чрез по-рационално насочване на ресурсите и по-добро управление. Вместо това, по думите на нобеловия лауреат по икономика и бивш главен икономист на Световната банка Джоузеф Е. Стиглиц „Финансовите пазари не управляваха риска, те го създадоха. Те не дадоха възможност на американските семейства да управляват риска при колебливите лихвени проценти и сега милиони губят жилищата си. Нещо повече, те насочиха в погрешни направления милиарди долари.“

Хипертрофията расте и вътре във финансовия сектор. Висшите изпълнителни ръководители на банките и другите финансови институции се чувстват безконтролни и поведението им става все по-безотговорно. От една страна, в условията на висока степен на дерегулация държавата не осъществява необходимия надзор над тяхната дейност. От друга – собствениците (акционерите) на тези институции през последните 10-20 години са изолирани от управлението им. Властта премина почти изцяло във висшия ръководен изпълнителски персонал. В такава обстановка на регулативен и управленски вакуум висшите изпълнителни ръководства започват да се държат все по-безотговорно във всяко едно отношение – в раздаването на кредити, в покупката на високо рискови активи, в заплащането на ръководния персонал и т.н. Стига се до там, че през последните осем години съотношението в заплатите между висшите ръководства на финансовите институции и основния им персонал се променя от 40:1 на 400:1.

Джоузеф Стиглиц пише: „Няма съмнение, ние сме в най-голямата криза след Голямата депресия. В някои отношения тя е по-лоша от Голямата депресия, защото при последната нямаше такива сложни инструменти, като например дериватите, които Уорън Бъфет нарече «финансови оръжия за масово разрушаване», нито пък мащабите на днешните световни финанси.“ Разсъжденията му продължават с търсене на корените на кризата: „Капитализмът може да е най-добрата икономическа система, измислена от човека, но никой не е казал, че капитализмът може да създаде стабилност. През последните 30 години пазарните икономики преживяха повече от 100 кризи. Поради това аз и много други икономисти смятаме, че правителствената регулация и надзор са важни елементи на функциониращата пазарна икономика. Без такава регулация ще продължаваме да имаме чести и сурови икономически кризи в различни части на света. Пазарът сам не е достатъчен. Правителството трябва да играе своята роля.“ От думите на Стиглиц лесно става ясно, че оставена на произвола, пазарната икономика не може да се саморегулира. Тя е движена от неутолимата жажда на участниците на пазара за все по-големи печалби, като за постигането им те са готови да пренебрегнат и заобиколят установените правила и норми на системата. Това от своя страна довежда до разклащане устоите на икономиката, когато се проявява масово и не се вземат навременни мерки, докато в даден момент не се стигне до поддаване на основите и цялата икономика внезапно рухне.

Трудностите, с които се сблъскваме сега, са причинени главно от комбинацията на дерегулация и ниски лихви. След пропадането с технологичния балон икономиката се нуждае от стимули. Намалението на данъците от Буш обаче не осигурява такива стимули. Това прехвърля бремето по поддържането на функционирането на икономиката върху Федералния резерв и той отговаря с наводняване на икономиката с ликвидност. При нормални условия е добре да има плискащи се наоколо в системата пари, понеже това й помага да расте. Но в преситената с инвестиции икономика допълнителните пари не са насочени за продуктивно използване. Ниските лихви и лесният достъп до пари окуражават безразсъдното кредитиране, скандалното преследване единствено на собствения интерес, липсата на авансови плащания, липсата на документация за рискови ипотеки. Става ясно, че ако балонът се надуе още малко, много ипотеки ще завършат под водата, с цени по-ниски от стойността на ипотеката. И това настина се случи с милиони ипотеки. Бедните не само губят своите домове, но и спестяванията си за цял живот.

Климатът на дерегулация, който доминира през годините на Буш и Грийнспан, помага за разпространението на нов банков модел. В неговата сърцевина е секюритизацията: ипотечните брокери инициират ипотеки, които продават на други. На заемателите е казвано да не се тревожат за постоянно нарастващия дълг, защото цените на жилищата ще продължават да растат и те ще ги рефинансират. Това, разбира се, нарушава първия закон на икономиката – няма безплатен обяд.

В публична лекция в Шанхай на тема „Стабилност и растеж в Китай и света“ Дж. Стиглиц заявява: „Какви са причините за кризата? Имаше две групи взаимно подсилващи се проблеми. Наистина имаше ипотечна криза, финансова криза, но в основата са фундаментални икономически проблеми. Някои хора казват, че имало «лесна излишна ликвидност» и липса на регулация, което е вярно. Но защо се случи това? На най-високите управленски нива стояха хора, които вярваха в дерегулацията, защото пазарите ще се погрижат за всичко. Ние имахме регулатор, който не вярваше в регулацията. Очистването от този хаос сега ще ни струва трилиони долари, които ще бъдат платени от всички. Имаше и общ недостиг на съвкупно търсене. Една от причините за това е нарастващото икономическо неравенство в света... Нарастващото неравенство означава, че пари и активи се преместват от тези на дъното, които могат да ги разходват към тези на върха, които не могат да ги разходват.

Втори проблем с глобалното управление е лошото управление на кризата от 1997-1998 година. Това принуди много страни да трупат валутни резерви.“

Мартин Волф, виден коментатор във Файнаншъл Таймс, пише: „Правителството е лошо, дерегулираните пазари са добри – как можа тази сляпа вяра да обземе Алън Грийнспан, ученик на Айн Ранд и господстващ банкер на ерата, описана в конгресните показания миналия октомври, че е била «в състояние на шокова липса на вяра» по провала на егоистичния интерес на кредитните институции да защитават капитала на акционерите.“

Според специалната комисия към американския Конгрес, съставена да изясни причините за финансовата криза, тя е можело да бъде избегната, ако американските държавни регулатори, мениджърите на корпорациите и инвеститорите на "Уолстрийт" са действали добросъвестно. Това водещо заключение от доклада на комисията излязъл в началото на 2011 г. е отразено от вестник "Ню Йорк Таймс".

Специалната комисия е създадена първоначално, за да разследва причините за кризата, разразила се след фалита на банката "Lehman Brothers". Комисията обвинява за кризата две американски президентски администрации, Федералния резерв и други държавни американски регулатори, които са позволили да се стигне до пагубна комбинация от ипотечни кредити без обезпечение с продажбата на огромна част от тези заеми на инвеститорите, в съчетание с рисково залагане на ценни книжа, обезпечени с тези кредити. Докладът на комисията който е около 600 страници заключава, че ако е било извършено икономическо стратегическо прогнозиране, е могло да се предположи как биха могли да се развият нещата и че, по-сетне нищо не е можело вече да се направи. Изведено е обобщението на комисията като предупреждение, че всичко ще се повтори отново, ако не се вземат адекватни мерки още сега.

Според доклада на комисията, кризата е резултат от човешки действия и бездействия, а не е вследствие на природни сили или компютърни модели. Комисията, която е съставена от представители на Демократическата и Републиканската партия на САЩ е имала сериозни разногласия при оформянето на заключенията си, но повечето от членовете ѝ са изразили мнение, че най-голяма вина за кризата имат шефовете на Федералния резерв преди и по време на кризата - Алън Грийнспан и Бен Бернанке. Грийнспан е позволил "надуването на ипотечния балон", а наследникът му на поста Бернанке не е успял да предвиди избухването на кризата и щетите, които би нанесла. Бен Бернанке, който е втори мандат начело на Федералния резерв на САЩ, има основна роля при справянето с последиците от финансовата криза.

Докладът критикува и администрацията на Джордж Уокър Буш, че е дала "колеблив отговор" на кризата. Освен това е позволила "Лемън Брадърс" да фалира през септември 2008 г., като преди това е отпуснала финансова помощ на "Беър Стърнс" с помощта на Федералния резерв. Това добавило несигурност и внесло паника на финансовите пазари. Корените на кризата е посяла още администрацията на Бил Клинтън, защитавайки от регулация т.нар. "екзотични финансови инструменти" - деривати, които се търгуват извън финансовите борси. Според доклада на комисията към конгреса на САЩ, именно от тях е тръгнала финансовата криза.

Разследващите конгресмени считат и, че американската Комисия за регулиране на ценните книжа е виновна, че не е изискала от големите американски банки да държат достатъчно капитал, за да покрият загубите си.

Със сигурност вината не е у един или двама души, а в множество лица, свързани с финансовия сектор. Желанието им за притежание на все повече пари тласка световната икономика към разруха. Но как от тази ситуация успяват да се облагодетелстват богатите? Още от края на 1970 г. слабото регулиране на ролята на парите в политиката позволява на заможни хора и корпорации да упражняват скрито влияние върху процеса на осъществяване на правителствената политика. Пагубен резултат е изопачаването на обществения ред за облагодетелстване представителите на елита, който по това време разполага с най-голямата концентрация на богатство, съсредоточено в този един процент най-заможни хора – нещо, което не се е случвало от навечерието на Голямата депресия дотогава.

Тъй като политиките, които се водят в полза на големите корпорации добиват надмощие, силата за преговори на профсъюзите се срива и реалната стойност на минималната работна заплата и други подобни протекции се свиват. Вече е по-трудно за синдикатите да се организират и по-лесно за големите предприятия да потискат заплатите и намаляват облагите за работниците. Богатите заинтересовани групи също използват своята финансова мощ, за да повлияят на законодателите и на широката общественост да се поддържа натиска за намаляване на данъчните ставки върху доходите и капиталовите печалби, и да се създадат данъчни вратички за корпорациите. Тъй като капиталът се облага с по-ниски ставки от доходите, се оказва, че милиони американци предимно от средната класа плащат по-високи данъчни ставки, отколкото богатите.

От 1980 г. насам финансовите и банковите сектори влагат милиони долари за премахване на регулациите, въведени след срива на фондовия пазар и Голямата депресия от 30-те год. на миналия век. Дерегулацията има две основни последици: корпоративните ръководители, свързани с банковите и финансовите сектори, стават изключително богати, а глобалните пазари стават много по-рискови, като кулминацията се явява глобалната икономическа криза, която започна през 2008 година.

През 2010 г. президентът Обама подписва реформата за Уол Стрийт и Закона за защита на потребителя (познат като законопроекта Дод-Франк). Целта на това законодателство е да регулира финансовите пазари и да защити икономиката от втората голяма катастрофа, изразяващо се в редуциране на рисковете, които поемат банките, и по-голяма защита на потребителите. Въпреки това, финансовата индустрия е похарчила повече от $ 1 млрд. за стотици лобисти, които да отслабят и да забавят пълното прилагане на закона. В действителност, през 2012 г. петте най-големи групи за защита на потребителите изпращат 20 лобисти, които да защитават законопроекта Дод-Франк, а петте най-големи групи на финансовата индустрия изпращат 406, за да ги победят. Макар все пак законът да е подписан преди повече от три години, само 148 от неговите 398 правила са били финализирани, а финансовата система остава също толкова уязвима към катастрофа, както е било през 2008 г.

Онези 1% от световното население, които представляват най-богатите, са увеличили приходите си с 60% през последните 20 години, а финансовата криза много повече е спомогнала, отколкото е възпрепятствала този процес, а приходите на каймака сред най-богатите (първите 0,01%) са се увеличили още повече, отчитат от Oxfam. Пазарът за луксозни стоки например е отчитал двуцифрен растеж всяка година от началото на кризата. И докато 100-те най-богати са спечелили 240 милиарда долара за миналата година, онези, които живеят в крайна бедност, са живели с по-малко от 1,25 долара на ден. Oxfam твърди, че трупането на богатство в такива крайни количества е неетично, икономически неефективно, политически корозивно, създава тежки социални вододели и разрушава околната среда. Техните данни потвърждават очевидно неестественото неравенство, което икономическата парадигма, настанила се в Западната цивилизация през последните 30 години, внуши като общоприета истина и неизбежен страничен ефект на просперитета.

Очевидно можем да заключим, че концентрацията на богатство в ръцете на малобройния елит намалява икономическата активност и прави по-труден за другите достъпа до участие. Като се започне от офшорните зони и се стигне до слабите закони в защита на работниците, най-богатите са несъмнено облагодетелствани от глобалната икономическа система (допълнително влошена от финансовата криза), която сякаш е проектирана в тяхна услуга.

Дори и политиката вече е контролирана от свръхбогатите, което създава политики, ориентирани към облагодетелстване на малцината най-богати, а не на мнозинството бедни, особено в демокрациите. Време е нашите лидери да реформират системата, така че тя да работи в интереса на цялото човечество, вместо само за глобалния елит.

За да се случи това трябва да се постави като основен приоритет постигането и поддържането на финансова стабилност. Добра новина е, че поне вече са създадени и имплементирани редица политики в тази насока. Те са насочени в следните направления:



  • Развитие на по-устойчиви финансови институции

  • Повишаване на прозрачността

  • Край на политиката „твърде големи, за да фалират“

  • Премахване на системните рискове при сенчестото банкиране

  • Осигуряване на по-голяма сигурност на пазарите на деривати

  • Засилване на пазарната инфраструктура

  • Реформиране на агенциите за кредитен рейтинг и намаляване на зависимостта от тях

  • Укрепване на доверието в една отворена, световната финансова система

  • Осигуряване на навременно и съгласувано прилагане на нови регулаторни стандарти

  • Съобразяване с различните правила, когато се постигат сходни резултати

  • Укрепване на сътрудничеството и обмена на информация

В следващите редове ще бъдат накратко разяснени изброените политики за постигане и повишаване на финансовата стабилност:
По-устойчиви финансови институции

През 2010 г. Г-20 одобри Basel III като основна реформа на международните регулаторни стандарти за банките, за да се повиши значително количеството и качеството на техния капитал и ликвидност. Почти всички членове от FSB (Financial Stability Board/Съвет за финансова стабилност) и от Г-20 са приели правила за прилагане на тези нови стандарти в съответствие с график, който да избягва проблеми в икономиката.

След кризата, капитала на много банки, включително световно значими такива, е силно изчерпан. Но много от тях са вече на път да отговорят на новите минимални изисквания преди крайния срок за пълно прилагане през 2019 г. Недостигът на капитала днес спрямо заложения минимум до 2019 г. е само половината от печалбата на година за най-големите банки. Когато банките са добре капитализирани, достъпът до кредит е по-лесен, което подкрепя икономическото възстановяване.

Също така се постига напредък в коригирането на структурата на компенсациите на финансовите институции, които са създали погрешни стимули за служителите си да се фокусират само върху краткосрочните печалби, независимо от дългосрочните рискове, застрашаващи техните фирми.


Повишаване на прозрачността

Повишаването на прозрачността на пазарите е важно, за да могат участниците да правят свои собствени оценки за риска. Прозрачността е важна и за надзорните органи, които се нуждаят от точни данни и добри практики, за да могат да регулират участниците на пазара. Съветът за финансова стабилност координира няколко инициативи за подобряване на качеството на наличната информация за пазарите:



  • подобряване на информацията, оповестявана от банките относно рисковете за инвеститорите и контрагентите;

  • отстраняване на пропуски в данните;

  • подобряване на счетоводните стандарти и промяна на финансовото счетоводство, така че да е международно сравнимо;

  • създаване на глобална рамка за мониторинг на сенчестото банкиране;

  • реформиране на процесите за определяне на финансовите показатели, така че предишни злоупотреби, както с LIBOR, така и с други, да не се повтарят

Инициативите ще дадат възможност на властите и пазарите, да разберат по-добре рисковете, пред които са изправени не само отделните фирми, но също и системата като цяло. Необходими са допълнителни усилия, за да се извършат някои от тези инициативи.
Приключване с политиката „твърде големи, за да фалират“

„Твърде големи, за да фалират“ са системно важни финансови институции, които ако са застрашени, могат да доведат до мащабна финансова нестабилност и дълготрайни икономически щети. Но получените обществени средства, за да се спасят могат да бъдат пагубни за публичните финанси. За това са разработени различни мерки, които да спрат политиката „твърде големи, за да фалират“:



  • промени в законовите и оперативни режими, които да дадат възможност на всички финансови институции, включително и тези, които работят зад граница, да бъдат спасени безопасно и без загуба на данъкоплатците;

  • по-големи изисквания за системно важните финансови институции, спрямо по-малките, така че те да могат по-лесно да се справят със загубите, което да им осигури по-голяма защита;

  • по-интензивен и ефективен надзор (включително споделяне на данните за рисковете), за да се отрази допълнителната сложност на тези институции и системните рискове, които те създават


Отстраняване на регулаторни пропуски

Властите трябва да управляват системния риск ефективно. Трябва да се избегнат регулаторните пропуски. Например, ако разпоредбите в една област са прекалено строги, а в други не, участниците на пазара, просто прехвърлят рисковите си дейности към по-слабо регулирани сектори.

Реформите трябва да са насочени към осигуряване на всеобхватно регулиране и надзор на системата. Политическите мерки трябва да бъдат подходящи за системни рискове породени, в който и да е вид институция или пазар. Поради тази причина, рамката за края на политиката твърде големи за да фалират, описана по-горе се отнася до всички видове финансови институции, които са идентифицирани като системно важни.
Премахване на системните рискове при сенчестото банкиране

Небанковото финансово посредничество предоставя ценна алтернатива на банките да предоставят кредит в подкрепа на икономическата активност. Кризата обаче разкри системни рискове при банковата система в сянка, които бяха незабележими най-вече по време на бързото й разрастване.

За това се разработват политики за подобряване на регулирането и надзора на сенчестата банкова система. Те се фокусират върху видовете сенчестата банкова, които доведоха до опасения по време на кризата, но също така и обща рамка за институциите да идентифицират рискове, които могат да възникнат в бъдеще. Целта е сенчестата банкова система да предоставя прозрачно и устойчиво финансиране, като по този начин разнообрази на източниците на финансиране на нашите икономики по устойчив начин.
Осигуряване на по-голяма сигурност на пазарите за деривати

Глобалната финансова криза от 2008 г. подчерта структурни недостатъци в леко регулирания вторичен пазар на деривати и системния риск, които се получава за икономиката. Регулаторите не са имали достатъчно информация за дериватните позиции, държани от участниците на пазара, за да бъдат в състояние да направят оценка на натрупването на рискови експозиции.

Пазарът на деривати в момента се реформира цялостно. Повишава се прозрачността, чрез изискванията за търговия на организирани платформи и съобщаване на сделките пред депозитарите. Също така се намалят и систематично контролират експозициите между финансовите компании, като се гарантира, че централните контрагенти са поставени между двама участници в стандартизирани операции, чрез определяне на минимални капиталови и маржин изисквания.

В този глобален пазар, е от съществено значение, че се прилагат съвместими правила в различните юрисдикции по недискриминационен начин. Регулаторните органи трябва да продължат да си сътрудничат в прилагането на нормативната уредба в трансграничен контекст.


Засилване на пазарната инфраструктура

Изисква се по-голямо използване на пазарната инфраструктура, като например централните контрагенти, с цел намаляване на взаимосвързаността между фирмите, които могат да доведат до заразяване по време на криза. Здравата инфраструктура на финансовите пазари имат съществен принос за финансовата стабилност, чрез намаляване на онова, което иначе би могло да бъде основен източник на системен риск. В същото време властите трябва да предприемат стъпки, за да гарантират основната финансова инфраструктура да не се превърне източник на системен риск. Нови и по-взискателни международни принципи са разработени за сигурността и стабилността на всички системно важни инфраструктури на финансовите пазари, включително централни контрагенти, платежни системи, централните депозитари на ценни книжа и регистрите на транзакции.


Реформиране на агенциите за кредитен рейтинг и намаляване на зависимостта от тях

Правят се стъпки, да се направят пазарите по-малко склонни към резки движения и да се намали стадното поведение на учасниците. Агенциите за кредитен рейтинг сега са обект на по-голям надзор, регулиране и изисквания за по-голяма прозрачност на техните основни процеси, след конфликтите на интереси и неуспехите в рейтинговите практики за структурирани продукти, които допринесоха за кризата.

Властите и органите за стандартизация трябва да премахнат механично разчитане на участниците на пазара на външни рейтинги, които могат да доведат до стадното поведение и резки промени в пазарните цени. Фирмите трябва да поемат отговорност за своите инвестиции, като извършва своя собствена оценка на кредитния риск.
Укрепване на доверието в една отворена, световната финансова система

Краткосрочните стимули за защита на местната икономика и данъкоплатците понякога може да изглеждат по-добри над дългосрочните ползи от една глобална система. Дълбочината на кризата и придружаващото трансгранично й разрастване, засилва тази теза. Но раздробяването на международната финансова система може да намали растежа чрез създаване на затруднения за ефективното разпределение на капитал и ликвидност в реалната икономика.

Реформите, които укрепват доверието в устойчивостта на националните и световните финансови системи, включително перспективите за икономически растеж, ще доведет до намаляване на риска от заразяване между държавите в нашата интегрирана глобална финансова система и ще помогнат за смекчаване на протекциите на национално ниво.
Осигуряване на навременно и съгласувано прилагане на нови регулаторни стандарти

Реформите могат да бъдат ефективни и наистина да се справят с рисковете и възстановяване на доверието, ако те се прилагат напълно и последователно. Това става и с помощта на мониторинг на въздействието на реформите върху реалната икономика и върху способността на финансовата система да играе своята роля като източник на финансиране за дългосрочни инвестиции. Когато се идентифицират непредвидените последствия или подобрени методи за постигане на желания резултат, регулаторните органи трябва да са готови да реагират.


Съобразяване с различните правила, когато се постигат сходни резултати

Финансовите пазари и много от най-големите финансови институции са глобални, но - въпреки споразуменията относно международните стандарти - финансовото регулиране остава в крайна сметка национално или регионално. За да се предотврати регулаторен арбитраж, регулирането трябва да покрие цялостно световните финансови пазари и институции, като същевременно се избягват конфликти, противоречия и ненужно дублиране между режими. Това не означава непременно, че различните юрисдикции трябва да имат еднакви правила, стига да имат сходни резултати.


Укрепване на сътрудничеството и обмена на информация

Правилният надзор на трансграничните финансови институции и пазари, изисква сътрудничество между финансовите органи. Г-20 трябва да продължи да насърчава спазването на международните стандарти за ефективно сътрудничество и обмен на информация между надзорните и регулаторните органи на финансовия сектор в различните страни.


Предприетите действия към създаване на политики и регулации за намаляване ефекта от финансовата криза от последните години неминуемо е резултат от устойчивия отпечатък, който е оставила рецесията върху бизнеса, обществата и държавите като цяло. Затова е важно да се отбележи какво сме научили от случилото се и какво трябва да помним, за да направим всичко възможно това да не се случи отново.

Първото, което трябва да се вземе предвид е, че не е възможно успешно социално-икономическо развитие без активното участие на държавата. Бъдещето е на регулярната пазарна икономика.

Второ, трябва да се отнасяме с известна доза недоверие към оптимистичните прогнози на Уол Стрийт. Единодушно мнение на Уол Стрийт през 2006 г. е, че цените на имотите ще се покачват постоянно. Аргументът за това? От 1945 г. насам цените им винаги са вървели нагоре. Защо тогава да се притесняваме, че ще дойде момент, в който тенденцията ще се наруши предвид, че толкова години вече няма промяна. Е, видяхме, че реално това далеч не е така, като последствията бяха тежки за всички страни.

Освен това се оказа, че дори хората на високи ръководни постове не са особено по-добре информирани от всички останали. Кризата не беше предвидена нито от МВФ, нито от повечето икономисти на Уол Стрийт.

Животът на кредит се оказа твърде опасен, за да може почти цяла нация да съществува по този начин. Това включва домакинства, компании и дори самата държава. Хубаво е да има средства на разположение във всеки един момент и да се използват при необходимост или просто за повишаване на жизнения стандарт. Проблемът обаче е, че тези пари трябва да се връщат, а прекомерната задлъжнялост, спомогната от занижените критерии за отпускане на кредит, води до невъзможност за адекватно и навременно обслужване на задълженията.

Да си припомним, че красотата се крие в простотата. Всички нови и сложни финансови инструменти се провалиха при настъпване на кризата – кредитни деривативни контракти, хедж фондове, сложни деривативи, банкови акции. Но за сметка на това обикновените инвестиции се справяха добре – като тези в акции на Макдоналдс или Кока-Кола, които за разлика от акциите на Лемън Брадърс през 2008 г. носиха много прилична възвръщаемост. Затова е опасно да се инвестира в активи или стратегии, които не се познават добре.

Вече имаме и едно наум, че да си имаме заделени пари в кеш не е никак лоша идея. Особено по време на криза. Да погледнем примера на известния инвеститор Уорън Бъфет. През 2008 г. той успява да купи акции на много добри цени сред настъпилата вече повсеместна паника. Благодарение на това, че разполага със свободни средства, той прави изгодната сделка. Затова всички инвеститори трябва да държат известна сума свободни парични средства или техни алтернативи като краткосрочните държавни облигации например, за да могат да реагират своевременно при спешна нужда от ликвидност.

И може би най-важният извод от излаганите в момента е, че хората трябва да се научат да се задоволяват с постигнатото и притежаваното към момента. Естествено не става въпрос, че не трябва да имат цели и да не ги преследват, но това не трябва да става на всяка цена и особено за сметка на други хора. Все пак прогреса в обществото не би съществувал, ако хората не се стремяха да подобрят живота си. Трябва обаче да бъде установен моментът, в който границата е прекрачена и облагодетелстването на един започва да струва твърде скъпо на други. Преборването с алчното и егоистично мислене ще доведе света до ново ниво на развитие, в което подобен род кризи едва ли ще съществуват.



1 По информация от: „Gates and Ellison among 85 richest who own as much as world's 3.5 billion poorest“ – Lee Bell, http://www.theinquirer.net/inquirer/news/2324023/bill-gates-slips-to-worlds-second-richest-man-as-inequality-gap-widens, 2014


Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница