Характеристика на наказателното право



страница1/11
Дата01.02.2017
Размер2.08 Mb.
Размер2.08 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




1. Обща характеристика на наказателното право. Предмет, метод и система на наказателноправната наука.

1.ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА НП-НП е система от правни норми установена от държавата за нейната защита, и за защите на обществото и отделните граждани от престъпни посегателства ч/з предвиждане и прилагане на санкции за лицата, които са ги извършили. НП е действуващо право, система от правни норми регулиращи в определен момент. Това са система от норми обвързващи отношенията между гражданите и държавата. НП е публично право /имащо принудителен характер/

2. ПРЕДМЕТ НА НП - НП има специфичен предмет. Тези явления от обществения живот -престъпленията и свързаните с тях наказания /вид, размер/. Специ-фиката се изразява в това, че се регулират само отрицателните човешки прояви и точрез установяване на санкции за извършеното деяние.

3.МЕТОД НА НП ДЯЛОВЕ НА НП: 3 части

1.Правна догматика-изследва нор-мите такива, каквито са – ключ към постоянното и правилно прилагане на нормите, изясняване на техния смисъл и връзки, изследва недостатъците на дейст-ващите норми да предложи такива разрешения за законодателството, да го подобри-от части или цяло.

2.Криминология-причините за извършването на престъплението като социален проблем.

3.Социология на НП.



4.СИСТЕМА НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРАВНАТА СИСТЕМА

Система на общата и обособената част на НП Системата на общата част:

А. Проблеми свързани с наказателно правните норми

Б.Проблеми относно престъпния деец-засягащи принципните пред-поставки, при които едно лице може да се яви субект на прес-тъпление, да носи наказателна отговорност и влиянието в тези насоки на психическата нормалност /вменяемост, невменяемост/ и на възрастта.

В.Проблеми засягащи престьп-лението неговата същност и определение, основни особености, форми, видове.

Г.Проблеми относно наказанието -същност, цели и фунции, видове, определяне от съда в отделните случаи, погасяване.

Д. Проблеми нa освобождаването от наказание и наказателна отговор-ност с налагане мерки за обще-ствено въздействие и възпитание
2. Действие на наказателния закон по време и място.

1. ФУНКЦИЯ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ЗАКОН:

А.Превантивно-възпираща -с факта на съществуването си изразяват определени забрани, установяват съдържат заплаха срещу тези, които осъществяват подобни деяния.

Б.Предотвратяване и ограничаване на резултатите от извършеното деяние - предвиждат разпоредби-неизключващи, но намаляващи наказателната отговорност. Напр.: когато извършителят помага на пострадалия.

В.Регулираща функция – стремежът на закона да бъдат регулирани обществените отношения и поведението на определени лица да бъдат насочени към постигане на определени цели.

2.ДЕЙСТВИЕ НА НЗ ПО ВРЕМЕ: След обнародването му в ДВ. Наказателните з-ни предвиждат по-дълги периоди от време. Той действа до отменянето му. Отменянето бива:

1.Изрично- осъществява се с друг з-н

2.Мълчеливо-когато същата материя в друг закон започва да се урежда по друг начин-т.е. последващият закон отменя предходния. Мълчаливото отменяне е недопустимо в Наказателното право. При изменяна на вътрешната обще-ствено-политическа обставновка-много норми губят предмета, който трябва да регулират.

2.Когато самият з-н пред-вижда, че с изчерпване на съот-ветната ситуация законът губи предмета на регулиране и той се отменя. Неприлагането на разпоредбата не значи че този закон не действа.

Чл. 2/1/ За всяко престъпление се прилага онзи з-н, който е бил в сила по време на извършването му.

-НК няма обратно действие, но чл.2/1/ е изключение на това правило-т.е. обратно действие са-мо в един случай -ако е бил по-благоприятен за дееца.

1.Когато деянието продълж. да бъде престъпление като се предвижда по-леко наказание по р-р или вид или и 2.

2.Когато без да снижава видът и размерът се смегчава режима на наказателната отговорност- мало-летни.

3.когато в състава на престъплението се въвеждат нови допълнителни признаци.

4.Когато бъде предвидено по- леко наказание.

5.снижаване минимума на налаганото наказание.

6.Снижаване на максимума.

7.По-благоприятен е з-на премахващ комулативната санкция.

8.По-благоприятен е з-нът предвиждащ алтернативна санкция.

Когато едно престъпление за-почва да се третира като престъпление, не от общ х-р, а от частен. Всички те трябва да се определят соглед на извършеното престъпление и дееца-т.е. на канкретното деяние и извършителя.

Чл.2/2/ Посочват се пределите във времето до влизане на присъдата в сила Чл.3/1/ Посочва действието на закона по място. Достатъчно е един от елементите-напр. Резултатът да е настъпил тук-за да бъде подведен под наказателна отговорност. Чл.4/1/ Нак. кодекс се прилага към българските граждани и за извършените от тях престъпления в чужбина. Чл.4/2/ Български гражданин не се предава на чужда държава за съдене или за изтърпяване на наказание-това е правилото. Когато има предвари-телно задържане и изтърпяване на наказанието в чужбина-нашият съд се съобразява и приспада наложе-ното наказание. Когато наказанията са от различен тип се взема предвид при налагането на наказанието. Присъдата на чуждия съд няма сила на присъдено нещо. Чл.5 Реален принцип-прилага се и срещу чужденци, извършили прес-тъпление в чужбина, засягащо интересите на страната. Отго-варя се само от престъпления от общ х-р. Чл.6 универсален принцип Екстрадиция -предаване на чужд гражданин за съдене в държавата,от която е:

1случай-за лицата извършили престъпления

2случай- за изрично предвидените в договора престъпления

3случай - деяния, където навсякъде се преследват, като престъпления

4случай- наказанието да не се изтърпява в едната страна или да е изтекла давността.

Друго условие да се отнася само за едно престъпление .

Да е повдигната обвинение във държавата поискала екстрадиция.

Ако има искания от различни дър-жави, не се дава на държавата искаща най-тежко наказание. - Не се допуска екстрадиция на чужд гражданин, по отношение на които у нас е започнатото нака-зателно преследване. Не се допус-ка екстрадиция за политически престъпления.

Наказателно-правни норми:

1.Те са адресирани към всички граждани

2.Адресирани са към държав-ните органи Или: състава /диспози-цията/ е адресирана към граж-даните, а санкцията-към тези, които ще я прилагат.

Видове норми: на Общата и на Особената част. Общи-2 групи

1грДекларативни–основни прин-ципи и правила изразяват прин-ципите на Нак.право

2 гр.Определителни норми - дават законова дефиниция на наказателно-правната област.

Норми на Обособената част- нормите на наказателното право имат хипотеза и санкция, но всъщност са -Диспозиция и Санкция.Видове диспозиции:

1.Описателна - законодателя изреж-да признаците 2.Прости-деянието се назовава с този термин; 3..Препращащи-препраща към друга норма в нак.кодекс; 4.Бланкетни-съзнателно оставяне на непълнота и съзнателно допълване от друг текст.

Санкции:-наказанието, което се налага за извършеното престьп-ление-3 вида:

1.Абсолютно неопределени-не се допускат

2.Абсолютно определени

3.Онтосително определени

Санкциите биват още:

1 .със специален минимум

2.със специален минимум и установен от закона максимум

3.със установен минимум и специален максимум.

Могат дабъдат още: Алтернативни и Комулативни
3. Наказателноотговорни лица - субект на престъплението, вменяемост и невменяемост.

Според чл.31 НК: наказателноотговорно е пълнолетно лице навършило 18годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.

-Престъпление може да извърши и да носи наказателан отговорност само:

Физическо лице 2.Притежаващо нормална психика 3.Достигнало възраст, при която е оформено неговото обществено съзнание.

т.е. Себект на престъплението може да бъде само вменяемият, достигнал определена възраст човек.-Наказателноотговорно е само физическото лице, човекът извършил престъпление. От тук следват няколко извода:

1не може въобще да се поставя въпрос за някаква наказателна “отговорност” на “нещо”, което не е човешка личност.

2.категорично се отхвърля всяка идея за колективан наказателна отговорност-никой не може да отговаря за престъпленията на другиго, никой не може да отговаря за прстъпление в осъществяването на което не е участвал лично със своето собствено деяние.

3.не може да бъде субект на престъпление и на наказателна отговорност-юридическата личност-/ЮЛ/. Когато при тяхното функциониране бъдат засегнати обществени и лични интереси, наказателната отговорност носи онова физическо лице, което действувайки, като орган на колектива, със собстветното си деяние е осъществило състава на предвидено в закона престъпление.

-Субект на престъпление може да бъде само физическо лице, но не всяко физическо лице може да бъде субект на всяко от предвидените в закона престъпления/т.е. лица притежаващи такива специални качества не могат да извършат съответното “особено престъпление”/

-За да бъде едно физическо лице субект на престъпление, необходимо е, от една страна да е достигнало определена възраст, от друга –да притежава онази нормална човешка психика, която го прави вменяемо.

Основни качества на субекта на престъплението са :възрастта и вменяемостта. Определени обществени качества на субекта могата да характеризират по типичен начин неговата и на деянието му степен на обществена опасност. На тази плоскост НК предвижда:

1.Заменяване на наказателната отговорност с мерки за обществено въздействие и възпитание в няколко варианта:

а. Безусловно освобождаване от наказателна отговорност

б. Условно освобождаване от наказателна отговорност с предаване на обществено поръчителство

в.Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни, извършили поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност-чл.61 и чл. 78

г. Освобождаване от изтърпяване на наказание на непълнолетни, осъдени на лишаване от свобода до 1г.-чл.64

Установяване на режим на по-тежка наказателна отговорност по отношениена лицата, извършили предтъпление, представляващо опасен рецидив, респ. Установяване по-строг режим на изпалнение на наказанието относно лицата, явяващи се “рецидивисти”

Установен е в известни насоки по-строг режим по отношение на лицата, осъдени на лишаване от свобода като алтернатива или в замяна на смъртното наказание.



ВМЕНЯЕМОСТ И НЕВМЕНЯЕМОСТ:

По начало хората, достигнали определена възраст, имат нормална психика и са вменяеми, т.е. притежават способност да разбират свойството и значението на своите деяния и да ръководят постъпките си. Но има по изключение и такива, които вследствие на психични аномалии или разстройства са лишени от указанато способност и поради това, ако извършат общественоопасна проява в такова състояние на невменяемост, те не са наказателноотговорни.

Лицето съгласно чл.33/1/ е невменяемо –когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. При определяне наневменяемостта чл.33/1/използвува два критерия:

Медицински /психичен/ свързан с причините, които, като засягат психиката на субекта, могат да го направят невменяем.

Юридически /психологически/ изразяващ характера и степента на това засягане, което, като изключва присъщите на вменяемостта психически особености, обуславя състояние на невменяемост.

ПРИЧИНИ ЗА НЕВМЕНЯЕМОСТ:

Медицински критерии: - Умствена недоразвитост /олигофрения/ -трайно състояние, задръжка в умственото развитие, което се дължи на органични поражения или на вродени дефекти на мозъка /напр. Прекарани в детството възпаления на минингити на мозъка/, разрушаващи нервната тъкан и препятствуващи на нормалното психическо и в частност умствено развитие на личността.

Продължително разстройство на съзнанието –хроническа душевна болест, при което се има предвид както самите различни душевни болести през периода на тяхното развитие /при някои от които може да има оздравяване/ така и настъпилите от тях трайни поражения/деградации, деменции/. Тук се отнасят шизофренията, циклофренията, параноята, маниакално-депресивната психоза, прогресивата парализа/

Краткотрайно разстройство на съзнанието –т.е. временно разстройство на психическата дейност вследствие на физически или психически травми, отравяния, инфекции и други свързани с нарушаване на мозъчната дейност от функционален характер, което поради това е по начало е само временно и изцяло излечимо.

Юридически критерии: - Интелектуален момент-лицето не е могло да разбира свойството или значението на извършеното, или да ръководи постъпките си волеви момент.

Вменяемостта предполага преди всичко:

1.Възможност за правилно ориентиране на дееца във фактическата обстановка

2.Възможност дееца да разбира обществените качества на своите прояви и да разбира тяхните обществено-правно значение.

Наред с указания интелектуален момент, вменяемостта предполага –нормарна воля, възможност за нормално насочване на волевата дейност съобразно с разбирането за общественото значение на деянието.



4. Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните.

Използването на наказателноправните методи за борба с общественоопасните деяния на подрастващите е обусловено на първо място от възможността тези прояви да бъдат “Вменени”. Колкото и да е специфирана наказателаната отговорност по отношение на тези лица, колкото в предвидените за тях наказания да е подчертан възпитателният момент, все пак се касае за санкция, налагана в следствие на осъждане за престъпление.НП при решаване на въпроса за значението на възрастта по отношение на принципната възможност субектът да носи наказателна отговорност разграничава три възможности:

1.Малолетни –до 14 ненавършени години, които без оглед на тяхното конкретно физическо, интелектуално и обществено развитие се приема,че не притежават онази оформена психика, която може да обуслови наказателна отговорност.

2.Непълнолетни-от 14 до 18 ненавършени, по отношение на които с оглед на индивидуалното развитие и характера на общественоопасното деяние е въпросът за възможността да носят наказателна отговорност би могъл да бъде решен в един случай положително в друг-отрицателно.

3.Пълнолетни –навършили 18години, достигнали по начало психофизичната зрялост, които се явяват наказателно неотговорни само при наличност на отклонение от нормалната душевност-т.е. при невменяемост/вследствие умствена недоразвитост, продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието. За първите две групи -/малолетни и непълнолетни/ са необходими специални наказателни правила.

Положение на малолетните:

Наказателна отговорност-съгл. Чл.32/1/ Не е наказателно отговорно малолетното лице –ненавършило 14г. възраст. Наказателно правното положение на лица, ненавършили 14 години, е ясно и просто: извършените от тях общественоопасни деяния не пораждат наказателна отговорност, те са въобще наказателно неотговорни.По отношение на тях методите на наказателноправни въздействия не се прилагат. Малолетните могат да бъдат субекти на общественоопасни деяния /отнемане на вещи , наранявания и умъртвяване на хора/ обаче тези деяния не се явяват престъпления и не обосновават наказателна отговорност. Това положение е безусловно. Няма значение нито конкретното психофизично и обществено развитие на субекта нито характерът на извършеното общественоопасно деяние. За тях се използват редица специални мерки за възпитателно поправително въздействие по отношение на дееца,които по някаква причина са се отклонили от правилното развитие и възпитание или са извършили нарушения на правния ред. Между тези мерки особено място заемат установените със специалния закон за борба срещу противообществените прояви на малолетни непълнолетните. Закона е създаден през 1958г., допълнен и изменен през 1961г.има за цел и задача да мобилизира обществеността и да координира дейността на съответните държавни и обществени организации и специални институти с оглед предотвратявяне, ограничаване и ликвидиране на противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. С оглед на това законът предвижда ред мероприятия:

1.Изгражадне и поставяне в действие на специални институти: комиси за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, детски педагогически стаи, трудово-възпитателни училища

2.Установяване възможност за вземане по отношение на отделни подрастващи на общи и специални мерки на възпитателно-поправително въздействие, и на защита.

Положение на непълнолетните:
5. Понятие за престъплението - обществена същност и определение. Престъплението като деяние. Престъпен резултат. Причинна връзка.

ПРИЧИННА ВРЪЗКА

Съгл.чл.9/1/ НК: Престъпление е това общественоопасно деяние /действие или бъздействие/, което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.

Престъплението като деяние

Обща характеристика:

1Деянието е конкретен акт на поведение на определен субект, който има своите индивидуални особености –то е конкретно явление, осъществено при определени условия на времето и мястото.

1Деянието е външно проявена постъпка, акт на външно изразеното поведение на човека, а не само известни, макар и конкретни психични преживявания, мисли, чувства, намерения, решения, които са останали в психиката на субекта и не са били проявени навън в веговата съзнателна дейност.

1.Деянието е външно изразен акт на дейността на човека, т.е. конкретен съзнателен волев акт, със следните особености:

-деянието е човешка проява, извършена под контрола на съзнанието.

-деянието е конкретен волев акт, характеризиран със съзнателна целенасоченост на човека при осъществяване на неговата дейност.

-деянието съчетава в психофизично единство определени преживявания на субекта и тяхното външно изразяване в дейността на последния.

Видове деяния-действие и дездействие

Действие –извършване на определени телодвижения, отправени към постигане на известна цел, явяваща се техен обект. Това са контролирани движения на органите и крайниците на човека или на човешкото тяло въобще, чрез които се действа върху оръдия или съоръжения или направо върху други обекти на обкръжаващата ги действителност. Действието се касае не до отделно, изолирано телодвижение , а до система телодвижения, свързани помежду си с обща цел и единен мотив.

Бездействие-е втората форма на деянието –характеризира се от външна страна с неизвършване на определено действие, с непредприемане на определени телодвижения.Бездействието не е “нищо” не е липса въобще на телодвижения , не е липса на съзнателна дейност, а неизвършване на определено действие, представляващо елемент на определена обществена връзка, чието неизвършване поради това може да накърни обществените отношения.

Изпълнително деяние-престъплението е деяние, притежаващо определени допълнителни качества, които го правят престъпно . поради това няма престъпление, ако извършеното не предствалява деяние. Деянието, извършено при указаните в наказателната норма условия , свързано с визираните от последната отрицателни въздействия върху обществените отношения с деяние, с което се осъществява съставът на престъплението, с което се “изпълнява”престъплението –от тази гледна точка то се явява “изпълнително деяние”

Общественоопасни последици-общественоопасното деяние е това, което създава предпоставки за отрицателни обществени последици и по този именно път уврежда или застрашава съществуващите отношения. Общественоопасният характер на престъпното деяние е непосредствено обусловен от общественоопасните последици, които то причинява или за настъпването на които създава обективни предпоставки.

Причинна връзка-общественоопасният характер на престъпното деяние е свързан с неговото отрицателно въздействие върху обществените отношиния. При това в големият брой случаи настъпването на общественоопаснни последици е включено от закона в състава на престъплението и е необходимо за неговата наличност. В тези случаи, за да бъде едно конкретно деяние престъпление необходимо е съставомерните общественоопасни последици да са настъпили, като негово следствие. В този смисъл причинната връзка между деянието и престъпния резултат е необходим обективен елемент на престъплението, определя неговата наказателнаправна квалификация , представлява обективан предпоставка на наказателната отговорност. Когато наказателната норма изисква определени обществеоопосни последици, наказателната отговорност за последните може да носи само това лице, което чрез своето деяние е участвало в причиняването им.Ако такава връзка липсва , липсва и основание за наказателна отговорност.Законът установява наказателна отговорност за всяко деяние, което създава обективни предпоставки за настъпване на престъпния резултат. Следователно при наличност на общественоопасно и виновно деяние, осъществяващо предвиден в закона престъпен състав, наказателната отговорност е обоснована от интересуващата ни тук гледна точка, щом като деянието е обективно необходима предпоставка за престъпния резултат, които без това деяние в своята конкретна дейност не би настъпил. Наличността на указаната причинна връзка е обективна, предпоставка, за да бъде деянието престъпление, но тя сама по себе си не го прави престъпно. За да бъде това така необходимо е деянието ,като стои в причинна връзка със съставомерните общественоопасни последици, да разкрива всички останали съществени особености на престъплението-т.е. от обективна страна –общественоопасно, от субективна страна-извършено виновно/умишлено или непредпазливо/, от гледна точка на законоустановеността на престъпленията –да осъществява всички въобще признаци на предвиден в закона престъпен състав.
6. Обществена опасност и противоправност на деянието. Обстоятелства, които изключват обществената опасност и противоправността на деянието ( неизбежна отбрана, крайна необходимост, други)

Съгласно разпоредбата на Общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.Съществуват две измерения на обществената опасност:

Характер на обществената опасност;

Степен на обществената опасност.



Характерът на обществената опасност се определя от характера на обществените отношения, ценностите, благата, срещу които е насочено деянието, с оглед на различната им обществена стойност, спецификата на последиците.

Степента на обществена опасност се определя от:

А/ обществената значимост на обекта на престъплението - обществени отношения, ценности, блага;

Б/ степента на увреждане на обектите на посегателство, т.е. От размера, обема, стойността на причинените вредни последици;

В/ начинът и средствата за извършване на деянието;

Г/ конкретните условия - време, място, обстановка, при които е извършено деянието /време, масто и обстановка/;

Д/ личността на престъпния деец: съдебно минало, трудова и обществена характеристика, здравословно състояние, семейно положение и материално състояние, признава ли се за виновен, съдейства ли за разкриване на други участници в престъплението и т.н.;

Е/ форми и степен на вината;

Ж/ цел на деянието и мотиви/подбуди, които са движили дееца.

Степен на обществена опасност на деянието.

Различните общественоопасни деяния указват различно по своето отрицателно значение въздействие в\у ОО като цяло и с оглед на това причиняват различна степен на обществена опасност. Това важи на първо място при сравняване на общественоопасни деяния от различен вид. Така убийството е в по-голяма степен общественоопасно от телесната повреда или злепоставянето, терористическото действие от обикновеното убийство,грабежът от кражбата и т.н.

Степента на обществената опасност на деянието е категория, която има голямо значение за НП. По-голямата степен на обществената опасност отграничава престъпленията от другите правонарушения и противообществени постъпки.

Степента е количествена определеност на обществената опасност и изразява мярката в която деянието противоречи на ОО. Тя ни показва колко значително е влиянието в\у ОО. Степента зависи и от естеството на ОО т.е. от значението на обекта, колкото е по-важен обекта, толкова е по-голяма и степента на обществена опасност. Обществената опасност се повишава тогава когато се засягат други ОО, когато се причиняват други последици - убитият е баща на многодетно семейство.

Степента на обществената опасност зависи и от фактическите условия при които е извършено престъплението. Напр. кражбата при война или пожар е по опасна отколкото без такива извънредни обстоятелства.

Противоправността на деянието е противоречието му с установената правна забрана за неговото извършване, отразямаща отрицателната обществена оценка за този вид деяние и за нарушаването на която е предвидено принудително налагане на определени санкционни последици. Накратко противоправността е обявяване от закона, запретеност от закона на деянието.

В непосредствена връзка с противоправността е и наказуемостта на деянието – подводимостта на деянието под определени неблагоприяни наказателноправни санкционни последици.

По нашето право престъпление е само онова общественоопасно деяние, което е "обявено от закона за наказуемо" (чл.9, ал.1 НК), т.е. извършването на което е запретено под страх на наказание чрез създадена със закон правна норма. Такова деяние противоречи на повелята на последната, явява се противоправно. С оглед на това противоправността на деянието е съществено качество на престъплението. В тази насока следва да се изтъкне още:

1. Противоправността е ОТДЕЛНО качество на престъплението. Ако деянието не е от категорията на правно запретените, няма престъпление независимо от това, каква е неговата обществена характеристика и степента на обществена опасност.

2. Противоправността е ЮРИДИЧЕСКО качество на деянието - без ПН, в разрез с която стои извършването на такъв вид деяние не може да има противоправ-ност.

3. Противоправността е отделно но не независимо качество на престъпление-то. Тя е ПРОИЗВОДНА на обществената опасност и представлява неин юр. израз

Ето защо деяние, което поради спец. условия на неговото извършване не е общественоопасно не може да бъде запретено от правото, не се явява противо-правно, макар, че то може да осъществява формално признаците на предвиден в закона престъпен състав.

4. Противоправността е ОБЕКТИВНО качество на престъплението. Тя изразява факта на обективно съществуващото противоречие на деянието с ПН и този обективен факт на несъответствие не се засяга от обстоятелството, че деянието само по себе си вкл. като елемент определени психични преживявания

Престъпното деяние е противоправно, защото стои в разрез с наказателно-правната норма, която го визира чрез установения с нея престъпен състав.

Наказателната норма запретява извършването на тези деяния, които означаваме с правнотехническия термин "престъпен състав". От това следва, че конкретното деяние, което, като осъществява всички признаци на състава, се явява "съставомерно", тъкмо от категорията на онези, които нормата изрично запретява.



Противоправност на действието – когато обществената действителност може да бъде променена отрицателно чрез извършване на даден вид действия, законът повелява субектите да се въздържат от осъществяване на забраненото поведение под страх от наказание.

Противоправност на бездействието – когато извършването на даден вид действие е обществено необходимо и законът заповядва извършването му от определени субекти, чрез въздържане от дължимото поведение, като субектът не променя действителността по предписания от правото начин.

При комисивните престъпления, когато законът забранява причиняването на определен резултат, противоправно е всяко действие и бездействие, които го предизвикват.



Съотношение между деянието и обществената опасност – за да има престъпление е необходимо деянието да е обществено опасно, в противен случай няма престъпление.Чл. 9. (2) не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.

Съотношение между обществената опасност на деянието и вината – всяко виновно деяние е и обществено опасно, но не всяко обществено опасно деяние е извършено виновно. Обществената опасност е една от предпоставките на вината.

Съотношение между обществена опасност и наказателна противоправност – всяко наказателно противоправно деяние е и обществено опасно, но не всяко обществено опасно деяние е наказателно противоправно.

Съотношение между вина и противоправност - приема се, че деецът не трябва да съзнава противоправността.

Съотношение между наказуемост и противоправност – всяко наказуемо деяние е и наказателно противоправно, но не всяко наказателно противоправно деяние е наказуемо.

Обстоятелства, които изключват обществената опасност и противоправността на деянието.

Обществената опасност е конкретно качество на определени деяния, обусловени от конкретните условия на извършване на тези деяния, при които именно те оказват отрицателно въздействие в\у ОО. Ето защо възможно е по изключение дадено деяние привидно да осъществява признаците на известен състав на престъпление, а по естество въобще да не застрашава обекта на последното и следователно да не бъде общественоопасно.

Възможно е също така и деяния, които по начало са увреждащи, но извършени при определени обществени условия, да водят до там, че деянието да не е общественоопасно, но и точно обратното- общественополезно. Следователно те не могат да бъдат противоправни, защото са деяния извършени при определени условия. В този случай се говори за обстоятелства , изключващи обществената опасност и противоправност на деянието. В действителност се касае до хипотези, при които тези качества въобще липсват - деянието не е било и не е общественоопасно и противоправно, то следователно не е и престъпно и не обосновава нак. отг. Тези обстоятелства в НК са 5 вида:

1. Малозначителност на деянието- чл.9(2);

2. Неизбежна отбрана - чл.12;

3. Крайна необходимост - чл.13;

4. Оправдан стопански риск - чл.13а;

5. Увреждане на престъпник във връзка със задържането му - чл.12а

Деянията от 1 до 5 не са противоправни. Деяния от 2 до 4 са и полезни - при тях става дума за вреди, но те са при специални условия и променят характера на деянието.

Неизбежна отбрана

Между обстоятелствата, които изкл. обществената опасност и противоправност на деянието, съществено място заема т.н. неизбежна отбрана, т.е. засягането на интересите на лице, което се явява нападател в процеса на активната защита с\у неговото нападение.

Тази материя е уредена в чл.12(1) в който е казано: "Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществе-ни интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели."

Нападението при наличност на каквото само е възможна отбраната се характеризира със следните особености:

1. То е човешка проява, което застрашава известно правно значително общественно отношение, респективно свързания с него интерес.

а) Касае се обикновено до деяние - съзнателен волеви акт на вменяемо лице. Възможно е обаче субекти на нападение да бъдат невменяеми или малолетни.

б) Нападението обикновено е активно действие, но е възможно да не изрази и в едно противоправно бездействие, което също може да застраши обществени отношения със съществено увреждане.

в) Нападението може да бъде проява на отделно действащо лице или да представлява предварително или инцидентно, изрично или мълчаливо координирана дейност на две или повече лица.

г) Нападението е проява насочена към увреждане на определен правно защитен интерес, за което тя обективно създава предпоставки.

Обект на нападение могат да бъдат всички държавни, обществени и лични правно защитени интереси. Без значение са начинът и средствата за осъществяване на нападението, чието съдържание зависи от характера на обекта и метода на действие, избран от нападателя. Същественото е проявата при конкретните условия на нейното извършване да застрашава реално с обществено значимо засягане на интересите, с\у които е насочена.

2. С оглед на по-близката характеристика на нападението законът указва, че то трябва да бъде "непосредствено" и "противоправно". Тези две особености са необходимо свързани с понятието за "нападението".

а) Нападението е непосредствено, когато е започнало увреждането на застрашените от него интереси или когато при условията на неговото извършване създава предпоставка за близко, предстоящо увреждане на тези интереси. Т.е. нападението трябва да е започнало и да не е завършено.

б) Нападението е противоправно, когато увреждането към което е насочено, е правно недопустимо. Така е преди всичко при различните престъпни посегателства, с\у субектите на които най-често се упражнява неизбежна отбрана. 3. Началото на нападението не трябва да се свързва непременно с началото на увреждане на интересите, с\у които е насочено. То е дадено с проявата, непосредствено насочена към осъществяване на това увреждане, която създава непосредствена опасност в тази насока. Нападението не съществува повече от момента, в който е увредило окончателно обекта, или когато е преустановено от дееца по някаква негова подбуда, или когато е било предотвратено или отблъснато от нападнатия или другиго.



Особеностите на отбраната са свързани преди всичко с нейният субект, насока и съдържание:

А\ На неизбежна отбрана може да се позове както пряко застрашеният от нападението, така и всяко трето лице - независимо от това дали е обикновен гражданин, длъжностно лице или представител на обществеността. Съобразно с изразената в НК концепция всеки има право да се противопостави активно с\у всяко непосредствено и противоправно нападение и да защити по този начин ОО независимо от това, чии са конкретно застрашените правни интереси.

Б\ Неизбежната отбрана е такава, доколкото е насочена с\у нападателя, при отблъскване или сломяване нападението на когото може да се стигне в рамките на необходимите предели до накърняване неговите интереси, респективно до причиняване нему вреди.

В\ В процеса на отбраната най-често се засяга личността на нападателя (нараняване, или умъртвяване) или се увреждат негови вещи - използвани при нападението оръдия, превозни средства и др. По своя х\р обаче увреждането трябва да бъде такова, че да допринася за осуетяването или отблъскването на нападението, да представлява елемент от защитата на застрашените от последното интереси.

Г\ Деянието, чрез което се отблъсква едно непосредствено и противоправно нападение, е обективно общественополезно, поради което без значение са конкретните подбуди, които са тласнали лицето да се противопостави активно на нападателя.

Достатъчна предпоставка за неизбежната отбрана е наличността на непосредствено и противоправно нападение. За осуетяване на общественозначимо засягане на застрашени от такова нападение интереси е допустимо във всички случаи активно противодействие с\у нападателя.

Граници на неизбежната отбрана.

Правото за отблъскване нападението не е право за неограничено засягане на нападателя. В това отношение чл.12(2) казва "Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението."

1. Характера на нападението се определя от обществените интереси, които последното застрашава- с други думи, при престъпните посегателства- от обекта на престъплението.

2. Опасността на нападението зависи от вероятността за увреждане на застрашените интереси, която то създава при конкретните условия на неговото извършване.

3. Колкото е по-съществен характерът на нападението, толкова по-интензивна може да бъде отбраната.

От друга страна, за да има превишаване на неизбежната отбрана, изисква се указаното несъответствие м\у защитата и нападението да бъде явно - с други думи, такова, което е ясно изразено, несъмнено, безспорно.

Увреждащото нападателя деяние, извършено при неизбежна отбрана, не е общественоопасно, а е общественополезно и правомерно. То не обосновава нито наказателна, нито гражданска отговорност за обезщетяване на причинените вреди - чл.57 ЗЗД.

Увреждането на нападателя при превишаване пределите на неизбежната отбрана е вече обществено опасно и противоправно. Но все пак обстоятелството, че в тези случаи се касае до деяние, извършено,за да се отблъсне противоправно нападение, се отразява в\у наказателната отговорност в няколко насоки:

- деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение- чл.12(3). Такова деяние макар да е общественоопасно не се наказва, защото законът съобразява, че предизвиканото от нападението особено психическо състояние на отбраняващия чувствително затруднява неговата възможност правилно да оцени обстановката и да подбере онова именно поделение, което е съобразно правните изисквания;

- когато превишаването на пределите на неизбежната отбрана, което не се дължи на уплаха или смущение, се е изразило в умишлено убийство или телесна повреда, последиците са сравнително по леки.

Неизбежната отбрана е обусловена от обективно съществуващата опасност, предизвикана от реалното нападение. Погрешната представа на известно лице, че е нападнато, когато в действителност такова нападение няма, не може да замени липсата на последното и да създаде предпоставки за неизбежна отбрана

В такива случаи говорим само за една МНИМА неизбежна отбрана. Касае се до увреждане на лице, което погрешно бива считано за нападател. Онзи, който е действал по този начин е изпаднал в грешка относно обществено опасният х-р на деянието т.е. мнимо защитаващият се е изпаднал в грешка. Това изключва умисъла у мнимо отбраняващият се. На практика трябва да се установи дали той е могъл да се ориентира правилно в обстановката. Ако отговорът е утвърдителен, той ще отговаря за непредпазливо увреждане. При отрицателен отговор той няма да отговаря.

При нея се касае до грешка в съществуването на неизбежната отбрана, поради което в този случай въпросът за наказателна отговорност следва да се реши съобразно общите правила за грешката.

Крайна необходимост.

Да се спасят правно защитени интереси от непосредствена опасност е дейност общественополезна, даже и когато за тази цел при липса на друг изход се причиняват известни по маловажни вреди. С оглед на това чл.13(1) казва: "Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените".

Отново, както и при неизбежната отбр., проблема е свързан с обстоятелството, че спасяването на защитени интереси се постига чрез причиняване на вреди. Тук обаче не се касае до увреждане на нападател, за да се отблъсне негово нападение, а до СЪСТОЯНИЕ НА ОПАСНОСТ, за избягването на която се увреждат интереси, сами по себе си правно защитени, поради което тяхното жертване е обществено оправдано само при допълнителни предпоставки- предотвратяване на по-съществени вреди и при липса на друга възможност за това. Крайната необходимост е състояние на непосредствена опасност, застрашаваща с увреждане държавни или обществени интереси, лични или имотни блага

1. Непосредствената опасност е конкретно фактическо положение, при което в следствие на действието на определени сили се създава висока степен на вероятност за предстоящо, близко по време засягане на правно защитени интереси. Такава опасност може да се създаде по различни причини:

а) Стихийни или др. обществени бедствия - като наводнение, пожар, буря, епидемия, трансп. катастрофа, разрушения при бомбардировка;

б) Действие на определени сили - напр. при повреда в инсталации или съоръжения в промишлеността;

в) Физиологични нужди - при изключителни положения, при които е невъзможно нормално да се обезпечат непосредствено необходимите за продължаване на жизнените функции на лицето;

г) Нападение от страна на хора или нападение на животни.

2. Без значение е чии са застрашените интереси и какъв е техният х-р - държавни, обществени, индивидуални.

Не може обаче да обоснове крайна нужда застрашаването на интереси на субект, по отношение на когото съществува скрепено с наказателна санкция правно задължение да понесе риска на дадената опасност - чл.13(2) "Няма крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление". Така не може военен да дезертира от бойната линия, граничар да напусне поста си под предлог, че нарушителите са тежко въоръжени.

3. Положението на крайна необходимост съществува, докато трае състоянието на непосредствената опасност и се прекратява с преминаването на опасността или с окончателното увреждане на застрашените интереси.

Относно извършеното при крайна необходимост деяние трябва да се отбележи следното:

- то е насочено към отклоняване на непосредствената опасност и създава обективни предпоставки за засягане на застрашените интереси, но това става по начин, че биват засегнати др. интереси, които нямат отношение към създаването на опасността;

- субект на деянието при крайна необходимост може да бъде всяко лице независимо от това, чии са застрашените интереси.

Крайната необходимост предполага наличието на две допълнителни предпоставки, които в значителна степен определят нейната физиономия:

1. Да не съществува друг начин за избягване на опасността. За разлика от неизбежната отбрана, крайната необходимост е субсидиарна. Касае се до "крайно", последно средство- само, ако липсва друга възможност, е оправдано да се жертват правно защитени интереси.

2. Причинените от деянието вреди да са по-малко значителни от предотвратените. Невъзможността да се спасят по друг начин определени интереси не дава право да се жертват всякакви други обществени ценности. Деянието не губи общественоопасният си х-р не само когато причинените вреди са по-съществени от предотвратените, но и когато те са равнозначни на повредените. Сравнението ще се проведе като се изхожда от общите обществени и морални принципи. Когато се касае до вреди от един и същи вид критерия ще бъде количествен.

Увреждането на интереси, извършено при предпоставките на крайна необходимост, не е общественоопасно. Следователно то не може да бъде и противоправно. Въпреки това чл.46(2) ЗЗД разпорежда, че "при крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди". Непълнотата на закона е, че не посочва субекта, който дължи това поправяне. Затова ще се приложат общите правила на правото- не се касае до деликтна отговорност, а до едно разпределяне на риска. Законът счита, че увреденият при спасяване на по-ценни интереси не следва да понесе окончателно материални щети. Той няма никаква вина за тяхното настъпване, а често и неговите интереси може въобще да не са били изложени на опасност. От друга страна обаче и субектът на деянието, извършено при крайна необходимост, не е сторил нищо непозволено. Неговото деяние не е общественоопасно, не е и противоправно, следователно не е и виновно. При това положение липсват и двете съществени предпоставки на чл.45 ЗЗД. При това положение единствено обществено оправдано и правно съображение е решението, че гр. отговорност в тези случаи следва да се носи от този, чийто по-ценни интереси са спасени от увреждане и който в последна сметка извлича полза от увреждането. От това следва, че когато увредените интереси са на същия субект, чийто са и спасените интереси - място за гр. отговорност не може да има.

Сравнителна характеристика между неизбежната отбрана и крайната необходимост:

а/ при неизбежната отбрана субектът на нападението задължително трябва да е физическо лице;

б/ при неизбежната отбрана е без значение съществуването на друг правомерен начин за избягване на нападението. Деецът може да се противопостави на нападателя пряко и непосредствено;

в/ при неизбежната отбрана могат да бъдат причинени по-съществени вреди на нападателя, стига това да е необходимо за предотвратяване на нападението и да не се надвишават необходимите предели на защитата, докато при крайната необходимост е обратното;

г/ при неизбежната отбрана не се дължи обезщетение на нападателя, докато при вредите, причинени поради крайна необходимост се дължи обезщетение на собственика, който е ощетен. Спорен е въпросът кой дължи обезщетението. Малозначителност на деянието.

По начало деянията, които осъществяват указаните в състава признаци са именно общественоопасните прояви, които ПН запретява. По изключение обаче възможно е дадено деяние да "съдържа" признаците на известен състав само привидно- без в действителност да е общественоопасно или без да е такова в достатъчна степен, защото при конкретните условия не е от естество да засегне въобще обществените отношения, които са негов обект, или пък това засягане да е незначително.

Възможната малозначителност следователно може да варира:

а) малозначително в най-висша степен ще бъде такова деяние, което въобще не може да окаже отрицателно въздействие в\у съществуващите обществени отношения, или това негово въздействие е толкова лишено от значение, че в действителност не застрашава реално тия отношения, поради което то не е общественоопасно;

б) малозначителността обаче може да бъде такава, че без да изключва обществената опасност на деянието обосновава една нейна явна незначителност, т.е. такава ниска степен, която не е достатъчна, за да бъде извършено третиране като престъпление от съответен вид.

Малозначителността е конкретно качество на извършеното деяние, което налага при всеки случай да се прави анализ на всички обстоятелства, които определят степента на обществената опасност.

Малозначително може да бъде деянието и поради съвсем незначително засягане на предмета, който сам по себе си не е незначителен. От друга страна, различна може да бъде и степента на засягане на обекта (напр. по чл.136). Но колкото последният е по-съществен, толкова даже малка вероятност за неговото засягане може да обоснове обществена опасност, която не е незначителна.

Отрицателното значение на деянието може да бъде повишено и поради някои особени качества на дееца- длъжностно лице например.

Във връзка с визираните в чл.9(2) деяния следват правни изводи в няколко насоки:

1. Наказателното окачествяване и на двете категории визирани в текста малозначителни деяния е еднакво - те не са престъпни.

2. Понеже се касае до деяния, които не са престъпни:

а) това важи за всички извършители (пълнолетни и непълнолетни) и за всички евентуални задружни участници в тяхното осъществяване;

б) в такива случаи прокурорът следва да прекрати наказателното преследване, а съдът, ако се стигне до тази фаза, да постанови оправдателна присъда.

Съобразно с особеностите на случая и степента на обществената опасност такива деяния могат да представляват дисциплинарни или административни нарушения и да обосновават съответна отговорност.

Деянията по чл.9(2) трябва ясно да се различават от маловажните случаи на престъпление, предвидени в значителен брой текстове на НК - чл.194,204, 254,261,311 и мн.др. В последните случаи деянието е на общо основание престъпление, само че в сравнение с други прояви от същия вид е по-малко тежко (чл.93 т.9), докато деянията по чл.9(2) поради липса или явна незначителност на обществената опасност не са престъпления.

Оправдан стопански риск

Това деяние е свързано основно с причиняване на вреди и не е обществено опасно, целта е постигането на съществен резултат или избягването на значителни вреди и т.н.

Характерното тук е, че рискът, който се поема е само стопански – т.е. само в сферата на стопанската дейност – деянието е вид или елемент от вид стопанска дейност, както и самите последици от деянието имат икономически характер – каса се за отрицателно изменение в икономическите отношения и вредите са изчислими в пари.

За да бъде определено деянието, като извършено при оправдан стопански риск, трябва да са налице следните предпоставки:

стопанският риск да е насочен към постигане на значим обществен резултат или за избягване на значителни вреди;

поетият риск да не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт;

да отговаря на съвременните достижения на научно-техническия прогрес и опит – незнанието им не е оправдание, но вината може да бъде изключена поради фактическа грешка, въпреки че обществената опасност се запазва;

поетият риск не трябва да създава опасност за човешкия живот и здраве;

деецът трябва да е направил всичко, зависещо от него с оглед конкретната фактическа обстановка и възможностите си, за предотвратяване и намаляване на вредните последици;

очакваният положителен резултат да е по-значителен от възможните отрицателни последици;

стопанския риск да бъде оправдан - като от една страна се вземе предвид съотношенията м\у очаквания положителен резултат и отрицателните последици. Положителният резултат трябва да бъде по-голям от вредните последици

Съпоставка между оправдан стопански риск и крайна необходимост:

1.При крайната необходимост вредата е неизбежна, при стопанският риск възможна.

2. При крайната необходимост непосредствената опасност се предотвратява, при оправданият стопански риск може и да се реализира.

3. При крайната необходимост спасеното е повече от увреденото, при оправданият стоп. риск вредата може да е по-голяма от ползата.

Причиняване на вреди при задържането на престъпник

Предпоставки:

- да се касае за лице извършило престъпление – т.е. лице, по отношение на което има влязла в сила осъдителна присъда или лице, което е задържано по време на извършване на престъпление;

- вредите на това лице ( лични или имуществени) да бъдат причинени при неговото задържане;

- това задържане да е целенасочено, да е с оглед предаване на властта и предотвратяване вазможността за извършване на друго престъпление – двете условия трябва да са кумулативно дадени;

- да няма друг начин освен ч\з причиняване на вреди т.е. и то е субсидиарно;

- този текст не касае причиняването на вреди на трети лица, в случай че такива бъдат причинении, то за тях при наличието на необходимите предпоставки следва да се приложи разпоредбата на чл. 13 ал. 1 /крайна необходимост/;

- при това задържане ч\з увреждане да не се допусне превишаване на необходимите и законосъобразни мерки – т.е. касае се основно до длъжностни лица.


7. Вина - същност и определение. Форми на вината.

Понятие – Престъплението по съврменнотот право е само отнова общественоопасно и наказуемо по закона деяние, което е извършено виновно. От чл.9 /1/ и чл.11 НК, които изразяват това основно положение, непосредствено следват определени изводи относно същостта и съдържанието на Вината:1/ Тя е едно от съществените качества на престъплението, един от елемените, които в тяхна съвкупност опредят неговата същност.

2/ Вината характеризираща виновното извършване на общественоопасното деяние,се проявява в умисъл или непредпазливост и представлява субективно качество на конкретното престъпно деяние.

3/ Този субективен елемент е свързан с определено психическо състояние на дееца, изразяващо определено негово субективно отношение към общественоопасния характер и общественоопасните последици на извършваното деяние, които характеризират последното, като прлестъпление от даден вид.

4/ Психическото съдържание на вината се определя от съдържанието на съответния умисъл и непредпазливост, в които единствено тя се проявява.

5/ Очертаното в чл.11 НК съдържание на умисъла и непредпазливостта сочи, че вината представлява такова психическо състояние на дееца, елемент на извършеното от последния състояние на дееца деяние, което се изразява в това, че той е искал или съзнателно допуснал, или е могъл да предвиди и предотврати общественоопасните поселедици , които характеризират неговото деяние, като претъпление от определен вид.

6/ Извършването на запретеното от закона общественоопасно деяние при наличност на такива психични моменит обосновава отрицателната обществена оценка на поведението на дееца, който застрашава ли уврежда обществените отношения , въпреки съществуването на конкретна възможност за него да се съобрази със съвременните изисквания.

Определение – според концепцията на НК вината представлява изразеното в умисъл или непредпазливост конкретно психическо отношение на дееца към извършеното, порицавано от правото общественоопасно деяние и неговите общественоопасни последици.

Във връзка със същността на вината трябва да бъдат подчертани следните положения:

1/ Вината е елемент на конктерното общественоотасно деяние – въпросът е за деяние, което е извършено виновно, а не някакво качество на дееца и неговия характер.

2/ Вината, като съвкупност от психични моменти, котио призразяват определено субективно отношение на дееца е реалносъществуващ факт, даден в неговата психика. По съвременното право несъществува никаква “презумция” за вина от вида на практикуваните в някои правни системи /напр.английската/, които фактически водят до отговорност без вина.

3/ Вината не изчерпва субективанта страна на престъпното деяние-тя обхваща онези само негови елементи, които представляват съдържание на умисъла и непредпазливостта. Ето защо съществуват психични моменти на деянието, които се явяват субективни признаци на състава извън вината, или без да са такива, оказват влияние върху съдържанието на наказателната отговорност.

4/Вината е субективно отношение на дееца към извършеното от него деяние, което застрашава или уврежда съществуващите отношения –елемент от субективната страна на проява, която има своята обществена необходимост.

5/Общественополитическата характеристикаправи от вината, както иот цялостното престъпно деяние, чийто елемент е тя отрицателната оценка от страна на закона и изразения в него морал. Трябва обаче да се подчертае: касае се не до някакво субективно разбиране на съда или следствените органи за поведението на дееца, а до обективна оценка на закона, иманентно свързана с факта, че се визира престъпно деяние, затова тази оценка е дадена виноге щом като дееца е извършил умишлено или понепредпазливост запретено от наказателния закон общественоопасно деяние.

6/ С оглед на отразената в съзнанието на дееца степен на обществена опасност на конкретното престъпление, както и на по- голямата или по-малка степен на укоримост на съответното поведение на дееца може да се говори за “степени на вината, които обуславят не вече наличността на престъплението, а неговата по-голяма или по-малка тежест и по този начин съобразно принципа за индивидуализацията на наказанието имат значение при определяне на последното от съда.

ФОРМИ НА ВИНАТА-формите на вината, както и самата вина са категории-юридически.

-нашият НК, както и съвременното право въобще, приемат, че деянието е извършено виновно,когато то еизвършено виновно или непредпазливо. Вината следователно може да се прояви в две основни форми: умисъл и непредпазливост, чието съдържание и подвидове са определено очертани от закона в чл.11/2/ и /3/ НК. Касае се до две особени категори психически съдържания, свързани: едното, умисъла-с положително отношение на дееца към общественоопасните последици на неговото деяние, настъпването на които той пряко иска или съзнателно допуска, другото, -непредпазливостта-с отрицателно отношение на дееца към общественоопасните последици, нежелани от него, но обективно причинени чрез деянието, извършено в състояние , характеризирано с такива налични психнически елементи и психически капацитет, които му дават възможност при определено концентриране на вниманието и правилно направляване на психическите процеси да предвиди и избегне тези последици.

-По нашето право вината е дадена както при съзнателно, активно насочване на дееца срещу обществените отношения , чието засягане той иска или допуска, така и в случаите на прояви, осъществени при пасивно състояние на психиката, изразено в невнимение,необмисленост, необоснована самонадеяност, безгрижие към чуждите интереси, довело до причиняване на общественоопасни последици, които деецът не е нито пряко искал, нито съзнателно допуснал.
8. Умисъл - същност и определение. Видове умисъл.

УМИСЪЛОпределение-чл.11/2/ НК “ Деянието е умишлено, когато е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици.”

От анализа на тази разпоредба следва, че умишленото извършване на общественоопасното деяние предполага:

1Съзнание относно обществеоопасния характерна извършваното деяние.

2предвиждането на неговите общественоопасни последици

3Пряко насочване на дееца към предизвекване на тези последици/тяхното”искане”/ или съзнателно допускане те данастъпят при преследване на друга цел.

-Умишленота извършване се характеризара с два момента: интелектуален и волеви. Тъй като волевият момент може да бъде даден в два варианта, от това следва, че има два основни вида умисъл: пряк/директен/ и евентуален/косвен/-съобразно с това, дали деецъ иска или само допуска настъпването на общественоопасните последици.

-Умисълът е винаги коткретен, както е конкретно всяко престъпление. Съществува не някакъв “умисъл въобще”, а умисъл напр. за кражба, или шпионство, за убийств, или клевета и т.н., като елемент на субективната страна на конкретно извършената кражба, шпионство, убийство и т.н. Поради това конкретното съдържание на умисъла варирасъобразно с многообразието на престъпленията.

-Съдържанието на интелектуалния момент на умисъла се определя от това, че умишленото престъпление е съзнателен волеви акт, при който общественоопасните последици представляват цел на дееца или най-малко съзнателно допускан от него страничен резултат. Такова волево отношиние е възможно само при наличност представи относно: 1/извършваното деяние с неговите особености при конкретните условия на мястото и времето.

2/Причинният процес, на които това деяние поставя началото или върху който то въздейства.

3/Предизвиканите по този начин общественоопасни последици

4/Общественоопасният характер на деянието и последиците.

-Установяването на интелектуалния момент на умисъла при всяко престъпление изисква преди всичко принципно изясняване на всички обективни признаци нанеговия състав и след това –констатация за наличността в съзнанието на конкратния деец на представи относно всички визирани от тези признаци обзтоятелства по начин, че липсата на представа относно някое само от тях изключва съответния умисъл-напр. /така няма умисъл за кражба, ако дееца не съзнава: че въобще “отнема” вещ, или че вещта е”чужда”, или че тя се намира “във владение на другиго”, или че липсва “съгласие” на владееца за вземането й. Умисълът, изразяващ съзнателно волено извършване на деянието, което е обществеоопасно, предполага представи, не само относно неговите фактически особености, но и относно обществения му характер. Възможно е обаче по изключение деецът да не съзнава обществената опасност на извършеното въпреки точната представа, която има за него по-фактическа страна-напр./счита,че съществува разрешение за извършване на определено деяние, когато разрешение липсва или е дадено от некомпетентен орган/. В такива случаи умисълът е изключен поради липса на представа именно за обществената опасност на деянието.

Видове умисъл

Интелектуалният момент е предпоставка за характерната за умисъла волева насоченост, която може да бъде дадена в два варианта:деецът или иска, или съзнателно допуска настъпването настъпването на общественоопасните последици на своето деяние. Съобразно с това съществуват два основни вида умисъл: пряк/директен/ и евентуален/косвен/

Пряк умисъл-деянието е извършено при пряк умисъл, когато деецът съзнателно се насочва към причиняване на съответните общественоопасни последици-смъртта на другиго при убийство, издаването на държавна тайна при шпионството, отнемането на вещта при кражбата и т.н. Тук целта свързана с причиняване на общественоопасните последици, се включва в съдържанието на умисъла ихарактеризира последния. При това възможно е тези последици да бъдат не само крайна цел надееца, междинна, опосредяваща цел или елемент от комплексна цел или неизбежен междинен или допълнителен резултат, който деецът съзнава, че не може да настъпи от деянието.

Евентуален умисъл-умисълът еевентуален/косвен/, когато общественоопасните последици,не са пряко целени от дееца, а са възможен допълнителен резултат на неговото деяние, с настъпването на който обачетой се съгласява, преследвайки друга цел, от постигането на която въпреки това не се отказва.

1/ при евентуалния умисъл деецът се насочва пряко не към престъпните последици, а към друга цел, с оглед на която именно извършва деянието

2/ сама по себе си тази цел може да бъде неправомерна или пък правомерна.

3/насоменото към нейното постигане деяние създава възможност за причиняване, като страничен или последващ резултат на общественоопасни последици, представляващи определен престъпен резултат.

4/съзнанието за тази възможност не се оказва достатъчен контрамотив за дееца, който въпреки това , без да разчита на определени фактори за осуетяване на въпросните общественоопасни последици, извършва деянието, като се съгласява с настъпването на последните-само до постигане на пряката си цел.

-При евентуалният умисъл следавателно дееца дава предимство на пряко целеното, което той иска да постигне даже с цената на причиняване като допълнителен резултат на възможните престъпни последици. Това налага винаги когато се поставя въпрос за наличност на евентуален умисъл, да се разкрие пряката цел на дееца и да се установи дали е психически възможно от гледна точка на последния за нейното постигане той да се е съгласил с причиняването на общественоопасните последици.

-Общественоопасните последици, които деецът иска или допуска, могат да бъдат очертани в неговото съзнаниепри различна степен на пределеност и конкретизация. С оглед на това се говори за умисъл: “определен”, “неопределен”, “конкретизиран”, “алтернативен”.

-Съществуването и основните видове на умисъла:

/пряк и евентуален/ не зависят от психическото състояние на дееца по време на формиране и изпълнение на решението за извършване на умишленоторестъпление.

3Афектен умисъл-когато решението за извършването на умишленото престъпление се е породило и е осъществено в състояние насилна душевно вълнение, при емоционалната избухване, в което се изразява физиологичниятефект- нещо, което следва да бъде съобразено съгл. Чл.54/определяне на наказанието/, а при предпоставните на чл. 118 и чл.132 се отразява върху самата квалификация на извършеното/смегчаващи обстоятелства/. “Под силно раздразниние се разбира такова състояние при което съзнанието на дееца е овладяна до такава степен от чувствата, че волята му се определя предимно от тях. Касае се до физиологичен афект, при който е изключена способността на дееца да ръководи ностъпките си.”

3.Предумисълът-е свързан срешение за престъпление, взето предварително, в сравнително спокойно душевно състояние, след известно обмисляне на съществените моменти на престъплението. Той следователно се характеризира,не само с душевното състояние на дееца при вземане на решението, но и с предварително вземане на решението и неговото обмисляне. По НК предумисълът е от значение специално при квалифицираното убийство по чл.116 т.9

-Особеностите като характеризират афектния умисъл и предумисъла, могат да бъдат дадени, както когато деецът пряко се насочвакъм престъпния резултат, така и когато само го допуска. ВС изрично приема наличността на евентуален предумисъл.

- С оглед на това, дали решението за вземането на умишленото престъпление е взето по-рано или пък непосрадствено преди неговото изпълнение, се говори за предварителен и внезапен умисъл
9. Непредпазливост - същност и видове. Обстоятелства, изключващи вината.

НЕПРЕДПАЗЛИВОСТТА



ОПРЕДЕЛЕНИЕ-чл.11/3/ “деянието е непредпазливо:1Когато деецът е предвиждал настъпването на общественоопасните послидици, но е мислил да ги предотврати или2.Когато не е предвиждал настъпването на тия последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди”

Това са двата основни вида непредпазливост: “самонадеяност” и “небрежност”. Съществено и в двата случая е, от една страна, нито иска, нито допуска общественоопасните последици/отпицателен момент –разлика от умисъла/, а от друга страна-че при извършването на деянието той е бил в състояние да предвиди настъпването на тези последици и съобразно с това да действа така, че да не гипредизвика/положителен чомент –разлика от невиновното “случайно деяние” по чл. 15, при което такава възможност липсва. Това принципно психическо и обществено отношение към общественоопасните последици може да бъде дадено в указаните два варианта: при първия представата на деца за възможното настъпване на общественоопасните последици е съчетана със субективна увереност, че вследствие действието на определени фактори те ще бъдат избягнати, докато при втория тази представа липсва при наличност обаче на субективна възможност на дееца, ако би мобилизирал своя психически капацитет да я осъзнае и да действа така, че да избегне общественоопасните последици.

-Наказателноправното значение на двата вида непредпазливост е принципно еднакво, на въпреки това точното им ограничаване е твърде съществено, защото по този начин се очертават нюансите на психичното отношение, в което непредпазливостта може да се изрази, а с това се разкрива обсега на вината в тази насока.



Видове непредпазливост:

1/ Самонадеяност-представлява психическо съдържание със сравнително ясна очертани интелектуални и волеви моменти.

1.И тук, както при умисъла деецът има представи за обстоятелствата, визирани от обективните признаци на съответния състав, и по-специално относно общественоопасните последици, чието причиняване се очертава, като възможно.

2.Наред с това обаче деецът има допълнителни представи относно наличността в случая на такива определени фактори, чието действие е от естеството да усоети настъпването на тези последици.

3.Съзнанието за тези налични препядстващи фактори предизвиква у дееца трета категория предствави-за това, че в конкретната обстановка възможните общественоопасни последици ще бъдат избягнати и обуславя една негова субективан увереност в тази насока.

Субективната увереност, че общественоопасните последици няма да настъпят, се явява решаващ мотив за настъпването на деянието и определя волевото отношение на дееца.

При това положение определящ момент за съзнателната непредпазливост, като форма на вината е ниобосноваността на въпросната субективна увереност на дееца, необоснованост, която свидетелдтва за непроявена предвидливост и грижливост.

Представите на дееца и неговото отрицателно волево отношение визират онези общественоопасни последици, които определят характера на съответното престъпление-напр. Умъртвяването на другиго при непредпазливото убийство.



2/ Небрежността- е форма на вината със следните характерни особености:

характерното за непредпазливостта отрицателно отношение на дееца към общественоопасните последици, е свързано с липсата на конкретна представа относно тяхното възможно настъпване.

Представите, липсата на които е характерна за небрежността, се отнасят до определящите съответното престъпление общественоопасни последици. По-конкретно деецът може данеосъзнава факта въобще на причиняване с деянието на конкретния престъпен резултат-напр.умъртвяването на лицето.

Липсата на конкратне представи относно общественоопасните последици обаче не значи, че у дееца липсва въобще ориентация относно положението, при което той действа.

При липса на конкретна представа за общественоопасните последици/отрицателен момент/, небрежност има тогава само, когато деецът извършва деянието в такова състояние, при което за него е било психически възможно да придвиди тези последици/положителен момент/. Това сочи и НК, като изтъква, че деецът е “бил длъжен и е могъл да предвиди” общественоопасните последици. Това са иминно двата момента, чиято комулативна даденост определя наличността на небрежността. -Онова, което деецът в конкретната обстановка при извършване на съотвентото деяние е бил “ длъжен да предвиди” се установява, като се съобразяват изискванията, отразени в различните правила за внимателност, грижливост, обмисленост и т.н.

-Несъобразяването с тези изисквания, поради което деецът е остнал неправилно ориентиран , обосновава непредпазливост само, ако той е “могъл да предвиди общественоопасните последици.”

-Липсата на токава “възможност” за дееца при извършване на конкретно деяние значи липса на непредпазливост, липса на вина, “случайно деяние”.

Особено голямо значение има непредпазливостта, проявена при дейности, които са източник на повишено опасност-напр.транспорт с механични средства, различни промишлени отросли, лекарска интервенция и т.н.

Наказателно дначение на непредпазлиността: съчл. Чл. 11 ал.4 НК “Непрадпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от законо случаи”. И мопеже тези “случаи” са очертани по начало с отделни норми, това улеснява възможността да бъдат предвидени специфицирани наказания, различни от тези за умишлено извършване на деяния със същите обективни признаци. Предвидените в НК непредпазливи престъпления са по начало от категорията на “увреждащите “-касае се до деяния, засегнали важни обществени цинности. От друга страна, непредпазливите престъпления обосновават нокозателна отговоронст само когато са довършени. При тях наказуем опит не съществува, не съществува и съучастие.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница