Ххі. Аграрната политика в русия поземлената политика в Русия



страница1/3
Дата24.04.2017
Размер0.53 Mb.
Размер0.53 Mb.
  1   2   3

ХХІ. АГРАРНАТА ПОЛИТИКА В РУСИЯ


1.Поземлената политика в Русия

Откакто е възникнала държавата, винаги е прилагана определена държавна аграрна политика. Нейна сърцевина е поземлената политика, която включва главно завладяване или закупуване на територии, преразпределение на поземлени площи, трансформация на формите на собственост и стопанисване на земеделските земи.

Поземлените отношения са в центъра и на прилаганата аграрна политика в Русия. За тяхното формиране и развитие в руската държава са водени кръвопролитни междудържавни и граждански войни и са дадени милиони човешки жертви.

1.1. Поземлената политика в княжеска и царска Русия

Съвременната руска държава е основана към края на първото хилядолетие на новата ера върху днешните украински и руски земи. Нейното формиране (през периода VІ-ІХ век от новата ера) е извършено от източнославянските племена.

По онова време в Европа е имало редица племена, наричани славяни. Тяхното оформяне, като етническа общност е станало през първото хилядолетие преди новата ера в областта между горното течение на река Одер - на запад, горното течение на р.Ока – на изток, Балтийско море – на север, и Карпатските планини – на юг. В римски съчинения, писани през І век от н.е. славяните се споменават под името венеди.1 Римляните знаели за венедите, че живеели уседнало на земи, чиято граница между тях и германските племена била р.Висла.

По сведения на византийски източници славянските племена били разделени на три групи – славини, анти и венеди.2 Славините обитавали земите между р. Днестър, средното течение на р. Дунав и горното течение на р. Висла (Полша), антите - земите между реките Днестър и Днепър (в долните им течения) и Причерноморието, а венедите - в басейна на р.Висла. При развитието на посочените славянски групи върху обширни земи се формирали три клона на славянството: южно (славини); западно (венеди); източно (анти). Но всички славяни се отличавали с единството на езика, народните обичаи и традиции.

През VІ в. от н.е. развитието на обществото на славяните се намирало в последния стадии на общинно-родовия строй. Основна форма на обществена организация била патриархалната семейна община. При този начин на устройство на обществото, земята вече е била частна собственост на семействата. Пасищата, горите, реките и т.н. били общинска собственост и можели да се ползват от всеки член на общината. Имало и общински земи, които се обработвали задружно. Тогава славяните все още нямали държава. Племената им се управлявали от народно събрание и племенен вожд, княз.

Впрочем общината е архаична обществена формация на индиици, афганистанци, германци, славяни и други народи. Нейната еволюция намира израз главно в промените, свързани със собствеността върху земята. В древността, когато общината е формирана предимно от родове и кръвно свързани роднини, общинската земя е била неотчуждаема, обща и се обработвала колективно. Съвместно произвежданите продукти се разпределяли според нуждите.

Впоследствие се появила така наречената „земеделска община”, която включвала и хора, несвързани с кръвни връзки. В нея поземлените отношения са преминали през няколко фази на развитие. Най-напред е дадено право от общинските земи да се предоставят на членовете на общината частни парцели за дворове и къщи. По-късно се преминало от колективно към семейно обработване на общинската земя (отделните семейства обработвали общински ниви и прибирали за себе си получаваната реколта). Накрая по-глямата част от общинските земи са преминали в частни ръце, а за общо ползване са останали общински пасища, пустеещи земи, гори и други землени площи.

Автентичният вид на „земеделската община” в национален мащаб е бил запазен до началото на ХХ век само на територията на Русия, където общинската обработваема земя е била обща, но била разпределяна и стопанисвана от отделните семейства. Колекивно са обработвани и поддържани предимно определени общински земи, пасища, мери и гори.

Племенните вождове на отделните славянски племена постоянно воювали на юг с Византия, а на север - с грабителските скандинавски племена (варяги). Това ги карало да правят съюзи помежду си и със съвместни усилия да побеждават общите им врагове.

При общинно-родовия обществен строй е извършено и голямото преселение на славяни на Балканския полуостров. По-късно те са в основата на създадените държави (българска, сръбска и т.н.) и съставляват южното разклонение на славянството.

Векове наред славянски племена се движели и на север и североизток и завладявали значителни територии, населени с прибалтийски и финно-угорски племена. Прииждащите големи групи славяни се заселвали сред рядко населените местни жители и след продължително общуване ги асимилирали.

С развитието на производителните сили в славянските общества е настъпило по-нататъшно разделение на труда и сътветно разслояване на обществото на бедни и богати. Постепенно се появявали знатни родове, които заемали господстващо положение в обществото и съставяли богатата земевладелска класа. Нараствала потребността от държава (армия, данъчни органи и т.н), която да държи в подчинение преобладаващото бедно население и да се използва за завладяване на нови богатства и земи.

При такива обществени отношения започва зараждането на руската държава. Това става още през VІ век в района на средното течение на р.Днепър (днешна Украйна) и нейния приток р.Рось. По името на тази река в древността областта е наричана Руска земя (Русью), а населяващите я източнославянски племена - „руси” . По късно, когато начело на славянския съюз било племето „поляни” центъра на държавата е преместен в Киев. В този район по пътя на обединението на южната част на източнославянските племена е образувано ядрото на руската държава, наричана Русь, Руска земя. Същевременно на север от Киев под ръководството на словените било извършено обединение на други източнославянски племена в района на Новгород.

Впрочем през ХVІІІ век, живеещи в Русия немски историци съчинили така наречената „норманска теория”, според която руската държава е създадена едва ли не от северните племена „варяги” т.е.от нормани, скандинавци. Тази „теория” почива на легендата за вожда Рюрик, който застанал начело на наети варяги, завладял (през ІХ в.) Новгород, отстранил от власт неговите старейшини и се провъзгласил за Новгородски княз (преди това Рюрик е живеел в замък на 200 км от Новгород и сигурно е бил славянин). С изтъкването на това предание се правят внушения, че славяните са слаборазвити племена, неспособни сами да се управляват. Начело на техните държави следва да се поставят местни васали, ръководени от западни политици.

През ІХ век приемникът на Рюрик, Новогородския княз Олег извършил военен поход на юг, завладял Киев и го превърнал в център на обединената славянска държава. Това историческо събитие е отнесено от летописците към 882 г. и традиционно се счита за година на образуване на древноруската държава.

При властването на следващите князе (Игор, Святослав и Владимир) са извършени множество военни походи, включително срещу византийската империя. Древноруската държава Русь получила признание от западноевропейските държавни власти. Между Русь и Византия били установени икономически и културни връзки, чийто резултат е приемането (988 г.) на християнството за държавна религия. Смятало се, че чрез смяната на славянския бог на мълниите Перун с Исус Христос (представян за „син” на еврейския бог Йехова и потомък на еврейския цар Давид) ще бъде постигнато единството на древната държава Русь с център Киев и ще се укрепва властта на господстващата в нея феодална класа.

През ХІ и ХІІ век в новообразуваната древноруска държава бил установен феодален обществен строй. Тази държава била феодална, т.е. в нея господствала класата на едрите земевладелци, на феодалите. Бързо се разраствала и класата на богатите търговци и лихвари, а бедните селски труженици, които били преобладаващата част от населението влачили жалко съществуване. Те били третирани, като роби и жестоко експлоатирани от богатите си господари.

При това положение древноруската държава се раздирала от вътрешни класови и феодални междуособици и се разпаднала на многобройни самостоятелни и независими княжества. Политически центрове на новите княжески държави били редица градове, като Новгород, Ростов на Дон, Рязан, Псков, Смоленск, Твер, Москва. Князете и болярите на отделните княжества заговорничили и воювали помежду си главно за постигане на икономическо и военно надмощие и за разширяване на държавните граници. Стремяли се да завоюват нови земи и да ги заселват със свои съплеменници.

В такава обстановка през 1236-1242 г. всички руски земи (без Новгород) били завоювани от татаро-монголски „златни орди”. Славяните попаднали под татарско иго, което продължило над два века и забавило славянското държавно и обществено развитие. Едва към края на ХV век руските земи са освободени от чуждите завоеватели и са обединени около княжество Москва в една централизирана държава. Нейната територия била най-голямата от всички тогавашни държави в Европа (към средата на ХVІ век град Москва е наброявал около 200 хил. жители и бил един от най-големите градски центрове в Европа).3

По онова време политиката на руската държава е насочена главно към разширяване на нейните земи и укрепване на вече формираните феодални поземлени отношения. При тези отношения в държавата по-голямата част от земята принадлежи на малка група богати феодали, „благородници”, а незначителна част от нея се владее от милиони трудещи се селяни. Селските стопани разполагат с малки парцели земя и за да се изхранват са принудени да работят даром, ангария (барщина) определени дни и месеци през годината на обширните феодални поля. Същевременно те наемат определен размер феодална земя със задължението да предават на феодала примерно половината от получаваната селскостопанска реколта (у нас тази арендна форма на стопанисване на земята е наричана „изполица”).

През ХІV век в земеделието на Русия са въведени по-усъвършенствани оръдия на труда и триполна система на стопанисване на земята, при която ежегодно се сменя полето на засяваната земеделска култура (сеидбообръщение). Внедряването на по-ефикасни средства за селскостопанско производство дава силен тласък на развитието и на феодалния обществен строй.Преди всичко нараства земевладението на светските феодални господари-князе и боляри. Увеличават се земите и на така наречените „болярски деца” и „слуги при двора” т.е. на придворните, които но-късно се наричат. „дворяни”. Така формираното дворянско съсловие представлявало средната класа на феодалното общество. Дворяните, които формирали и голяма дворянска войска били възнаграждавани за добра и вярна служба при монарха с предоставяне на парцели земи, които можели само да владеят и ползват. Право на частна собственост върху земите, включително на предаването им в наследство (вотчина) все още имали само князете и болярите. Едва след близо едно столетие цар Петър І е издал (през 1714 г.) указ, с който се разпорежда помещическите („поместные”) земи подобно на „вотчинные” да се признават за наследствени. По този начин дворяните (помещиците) се признавали за пълни феодали и се изравнявали по статут с „реакционните боляри”.

Постоянно се увеличавали и земите на църковните феодали (най-голям и богат земевладелец във феодална Русия станал московският метрополит и глава на руската църква). Особено агресивни присвоители на поземлени площи били манастирските игумени и монаси.

В зависимост от това, чии земи са обработвали руските селяни се разделяли на три групи: ддържавни, наричани още черни палещници („черносошные”), които владеели така наречените „черни” („черных”) т.е. държавни земи, принадлежащи на държавата; владелски (владельческие) - на боляри; дворцови (дворцоые) – на дворяни.

„Държавните селяни” имали най-много формални права да се разпореждат с предоставените им от държавата поземлени участъци. Макар да са собственост на държавата, тези участъци можели да се предават по настледство, да се продават, заменят, залагат и изоставят срещу получаване на нови земи.

Светските и църковните феодали придобивали поземлена собственост и като отнемали държавни и общински земи, предоставени за индивидуално ползване на селяни, които имали малки стопанства и собствени средства за производство. Тези селяни загубвали своята самостоятелност (в рамките на общината) и за да оцелеляват физически, приемали да обработват феодални земи на изполица. Първоначално феодално - зависимите селяни можели да сменят феодалите и да преминават от едно княжество в друго, но през ХІV век това право е отнето по силата на подписани междукняжески договори.

Към края на ХV-ХVІ век, в обединената руска държава е извършено поредно преразпределение на земята. Московското правителство отнемало земите на победените и отстранени от власт князе и боляри, чиито княжества били присъединени към Москва. Тези земи се давали на Московски дворяни и търговци. Дворянството получавало и общински (волостных ) селски земи. Неговите представители били възнаграждавани, като им се давало правото да освояват новозавладяни от държавата земи.

Постепенно се оформило така нареченото дворянско, помещическо („поместно”) земевладение. Обикновено негови представители са дворяните, които получавали земи за временно ползване при условие, че са лоялни към централната власт. Тогава болярството, считано за опозиция на московското правителство е подложено на радикална „чистка”, а земите на болярски родове били отнемани и раздавани на лично преданите на монарха дворяни. Например конфискуваните земи на Новгородското болярско и търговско съсловие (купечество) са раздадени на няколко хиляди московски дворяни и болярски деца, които съставяли и многобройна дворянска войска.

Съгласно московски преписи към края на ХV в. дворянските (поместные) земи в Новгород представлявали около половината от поземлените площи в района, а в средата на ХVІ век техниат дял достига 90%. През този период в този район делът на така наречените „черни” (държавни) земи, дадени на селяни за обработване под аренда е намалял от около 30% на 1% 4 (т.е. и тези землени площи са отнети и дадени на дворяните).

Но в централните райони на старомосковската руска държава повечето земи останали във владение на имащите право да ги наследяват светски и църковни феодали. В средата на ХVІ век само православните християнски манастири са притежавали около една трета от частната земя в страната (например манастирът Троице-Сергиев имал имения в над 30 околии).

В северните руски райони край Бяло море, Онежското езеро, р.Мезен, р.Печора и т.н. ( които по онова време представлявали половината територия на Русия), не е имало чостно светско и църковно земевладение. В тях земята била държавна и общинска и се обработвала от индивидуални стопани срещу ежегодно плащане на данъци и натурална рента (главно селскостопански продукти).

Така сложилата се стуктура на руската поземлена собственост показва, че в северно-западните райони, които са по-близко до страни от западна Европа са преобладавали индивидуалните селски стопанства. В източна и централна Русия, където почвено-климатичните условия за водене на стоково земеделие са сравнително по-благоприятни е господствало крупното болярско и дворянско (помещическо) земевладение.

Общо взето през ХVІ век в Русия се формирали две феодални групи. Едната включвала едрите феодали (князе, боляри, манастири), а другата-средния слой феодали (имащи право на собственост върху земята) и помещици, които можели само да я ползват. Едните и другите се приспособявали към разширяващите се стоково-парични отношения, като претендирали вместо натурална рента селяните да им правят парични рентни плащания за ползваната феодална земя. За да постигнат това болярите и помещиците (от дворянски произход) отнемали земи, ползвани от селяните и ги заставяли по-дълго да работят ангария (барщина) върху наследствените и дворянските земи. Освен това селяните се задължавали първо да впрегнат конете и да орат господарските земи, а след това да се трудят на ползваните от тях сравнително малки (100-200 дка) нискооплодородни и нискодобивни парцели.

Така с превръщането на придворните слуги и охранители в дворяни (помещици) се подкопавали устоите на селските общини и на индивидуалното селско стопанство. Огромни маси от селското население в Русия оставали без парче земя и били принуждавани да стават ратаи и роби на земевладелците. Под натиска на помещиците и другите средни земевладелци били приети закони за закрепостяване на работещите в техните стопанства безимотни селяни. В Съдебниците (Судебники), включително и на този приет (1550 г.) при царуването (1547 -1584 г) на деспотичния руски цар Иван ІV ( получил прякора „Иван Грозни” ) било записано, че селянина може да преминава от едно селско имение в друго само 14 дни преди и след есенния Юрьев ден (Димитровден).

Впрочем докато болярите били на власт масово разграбвали държавни и дворцови земи. Това правели и църковните отци и монаси, които при придобиването на земи разкривали истината, че написаните от Моисей и допълнени от Исус Христос „божии заповеди” („не кради”, „не убивай и т.н.) се отнасят само за робите и безнаказано се нарушават от богаташи и господари.

След коронясването на младия цар Иван Грозни (1530-1584 г.) в Русия открито се прилагала политика на ограничаване и ликвидация на болярското земевладение. Правителството толерирало и оземлявало дворяните ( помещиците) и търговците. Това засягало интересите на болярите, които всячески (включително чрез държавна измяна и заговори срещу правителството) се мъчели да запазат своите богатства, привилегии и първенствуващо място в държавата. Главно по тези причини през 60-те години на ХVІ век много от тях били избити, а наследствените им земи и имоти били конфискувани.

За разправа с болярската опозиция и за нейното пълно ликвидиране през 1564 г. цар Иван Грозни въвел нов ред на държавно управление, наречено „опричнина” (опричнины). Към това силно централизирано дворцово и наказателно ведомство била прикрипена „опричнинска войска”, наброяваща 1000 войника.

Опричниците имали отделна хазна и се разпореждали предимно с княжеско-болярското земевладение. Изпадналите в немилост боляри били изселвани и лишавани от своите родови феодални земи и имения. Онези от тях, които проявявали лоялност към царя и самодържавието, можели да предоставят земите си на опричниците и да се запишат в местните държавни служби за получаване на нови земи. Иззетите от болярите огромни землени площи се предавали в собственост на опричниците („опричные служилые люди”).

Под натиска на укрепилите се в държавната власт помещици (дворяни) било ограничено и църковното земевладение. Както е известно при това земевладение се води екстензивно и нерентабилно земеделие. Извършва се безмилостна експлоатация на трудещите се селяни. Църковната и манастирската земя се използва главно за изхранване на постоянно нарастващия състав на партията на християнските попове и монаси, за парични приходи и строителство на църкви, манастири и параклиси и за духовно покоряване на безпросветните и нещастните хора. Тази земя неможе да служи като основно средство за задоволяване на потребностите на цялото общество от хранителни и нехранителни продукти.

Още при царуването на Иван Грозни в Русия е свикан църковен Събор (1580 г.), на който били приети решения за ограничаване размерите на църковните и манастирските земи и за данъчно облагане на онези от тях, които са наследствени.Няколко години по-късно са премахнати данъчните привилегии на църквите и манастирите.

При управлението (1762-1796 г.) на императрица Екатерина ІІ през 1764г. е ликвидирано манастирското земевладение. Работилите на манастирските земи милиони земеделски труженици станали съставна част на „държавните селяни”. До статута на тази селска категория се приближили и дворцовите, помещическите селяни.Тогава държавните селяни представлявали около 40% от руското селячество. Обикновено срещу ползваната държавна земя те плащали на държавата паричен данък.

Впрочем по онова време почти цялата държавня власт в Русия вече се държала от дворяните. Императрицата им раздала допълнително около 850 хил. „държавни” и „дворцови” крепостни селяни.

При хилядолетния феодален социално-икономически строй в Русия, най-мъчителен и многострадален е бил живота на руските крепостни селяни. Както се отбеляза това са селски труженици, закрепостени към земята на даден едър земевладелец-феодал, който имал неограничена власт над тях. Положението им се влошило най-много, след като държавната власт е била овладяна от феодалната фракция на дворяните, помещиците. Още при царуването на Иван Грозни е прието решение (1581 г.) да бъде прекратено преминаването на крепостните селяни от едно феодално имение в друго и да се отмени „Юрьев ден”. В страната е създадена специална организация за издирване на избягали селяни. Заловените бегълци били връщани на съответните помещици заедно с техните жени, деца и имущество.

Към края на ХVІІ век се очертало и разпределението на крепостните селяни съобразно земевладението на отделните фракции на феодалната класа. По сведение на държавни преписи от 1678 г. към болярите и дворяните били прикрепени 68% от крепостните селяни, към църквата и манастирите-20%, към дворцовите владения-12%. В трите категории стопанства работили около 80% от селските жители на страната. Делът на „държавните” и „ясашных” селяни” от Севера, Сибир и Поволожието възлизал на под 20%.5

Помещиците извличали основните си доходи, главно като задължавали крепостните селяни да обработват помещическа земя безплатно (ангария). В южните черноземни райони те били принуждавани да работят на господарските земи 2-4 дни в седмицата. Наред с ангарията в нечерноземните централни райони на страната селяните плащали на помещиците и рента, включително в пари. Навсякъде из страната селяните, владеещи земи били длъжни да изпълняват, не само трудови повинности спрямо феодалите, но и да плащат на държавата данъци (в по-малки размери от тези, които плащали държавните селяни).

Към средата на ХVІІІ век (при царуването на дъщерята на цар Петър І –Елизавета) крепостните селяни не били признавани за поданици на държавата. Тяхната съдба била изцяло предадена в ръцете на господарите-помещици. През 1747 г. на помещиците било разрешено да продават селяни- „новобранци” , а през 1760 г. да изпращат крепостници за заселване в Сибир.

Няколко години по-късно (след възцаряването на Екатерина ІІ на руския престол) помещиците получили и право да изпращат своите селяни на каторга. Под заплаха за жестоки наказания на крепостниците било забранено да се оплакват от господарите.

Робското отношение към крепостните селяни достига своя апогей по времето на тридесетгодишното царуване (1825-1855 т.) на руския цар Николай І. През този период продължавала експлоатацията на селяните, зверските им измъчвания и издевателствата над техните „души”, включително от така наречената феодална, „наследствена полиция”.

Година след встъпването (1855 г.) на царския престол цар Александър ІІ (освободител на българите от турско робство) се срещнал с московските дворяни и им заявил, че е по-добре крепостните селяни да бъдат освободени „отгоре”, отколкото да се чака, когато те започнат сами да се освобождават „отдолу”. През 1861 г. той подписал два документа „Положния за селяните, излезли от крепостна зависимост” ; „Манифест за отмяна на крепостното право”), с които се давали известни правни селски свободи. Селяните получавали право да имат недвижимо имущество, да се занимават с търговско-промишлена дейност, да водят съдебни дела.

Помещиците оставали собственици на своите земи и икономически господари в обществото. Те се лишавали само от правото да продават и подаряват селяни, а също и да се месят в семейните им дела (включително и от правото на първа брачна нощ).

Селяните били оземлявани с помещически землени участъци, които изплащали около половин век на държавата и помещиците на четворно по-висока цена. „Откупните плащания” били в пари, натура и труд. Една част от откупа (около 80%) се изплащал с високи лихви на държавата, тъй като правителството платило в брой на помещиците по-голямата част от сумата, определена за земята на предоставените на селяните помещически земи. Останалата част от този откуп, селяните изплащали на помещиците десетилетия наред с арендни плащания и ангария.

„Откупните плащания” били отменени от руския царизъм едва през ХХ век, по време на първата в човешката история буржоазно-демократична революция (1905-1907 г.). Междувременно „разкрепостените” селяни били отново заробени чрез високи рентни плащания, „отработвания” на помещическа земя, натоварване с високолихвени финансови задължения към държавата.

Многовековната тирания на царското самодържавие в Русия среща силен отпор едва при работническо-селската революция (1905-1907 г.). През 1906 г. царската камарила назначава за премиер П.А.Столыпин, който реализира мерки за развитие на капитализма в руските села и за по-нататъшно социално разслояване на селското население. Ръководеното от него правителство започнало да прилага политика на създаване на едри семейни фермерски стопанства главно чрез ликвидация на общинската поземлена собственост. Главна насока на тази политика (наричана още „столыпинские реформы” ) е да се създават предпоставки за развитие на капитализма в руските села, като се изземват общински земи и се раздават на едри фермери, „кулаци”.

За целта през 1906 г.бил издаден правителствен указ, разрешаващ на селяните да излизат от общините, да получават общински земи и да ги превръщат в лична собственост. Правителството осигурявало данъчни и други облегчения на селяните, напуснали общините. Посредством тази политика в руските села била формирана кулашка прослойка, чиито представители потискали огромната маса от бедни и средни селяни и съдействали за укрепване на разклатения от революцията монархически режим. Кулаците станали и основния класов съюзник на помещиците (дворяните), които се опасявали, че при евентуална победа на революционния пролетариат ще загубят големите си поземлени владения.

Векове наред общините в Русия са символизирали колективния дух на руското общество. Способствали са за изграждане на богатата душевност и толирантност на руския народ. Но по време и след затихването на въпросната работническо-селска революция, царската власт е водила политика на ликвидация на общините. Реализирала е мерки за разрушаване на общинската система на стопанисване на земята и на угнетяване на селяните-общинници (вероятно и заради участието им в революцията).

Тази политика активно се прилага след 1910 г., когато посочения указ е утвърден от руската ІІІ Дума (Парламента). В изпълнение на указа специално създадени въоръжени групи и Земеустройствени комисии раздавали на кулаците плодородни общински земи. Бедните селяни веднага продавали предоставяните им малки парцели общинските земи, понеже нямали с какво да ги обработват.

Земеустройствените комисии раздавали на помещиците големи и комасирани масиви общински земи, които се откроявали сред разпръснатите дребни поземлени парцели на бедните и средните земевладелци. Собствениците на големите поземлени участъци можели да се заселват на тях и да формират ферми по подобие на тези в Западна Европа.

Впрочем още през 1881 г. големият икономист Карл Маркс е предвидил гибелта на руските селски общини. В черновите (три на брой) на изпратено до руската социалистка Вера Засулич писмо, той стига до заключението, че в Русия може да се очаква промяна на начина на експлоатация на народните маси, като се „унищожи общинската собственост” и земята се даде на „състоятелното малцинство от селяните”, формиращи „средна селска класа, а грамадното мнозинство да бъде превърнато просто в пролетарии”. 6

Тези чернови и самото писмо са написани в отговор на въпросната руска гражданка, която през февруари 1881 г. писмено помолила К.Маркс да изрази мнението си за бъдещата съдба на руската селска община. Този въпрос възникнал след като руските социалисти прочели неговата класическа книга „Капиталът”, където е доказано, че дребната частна собственост се превръща в капиталистическа т.е. основана на експлоатацията на чужд човешки труд частна собственост, а развитието на последната неминуемо води към нейното обобществяване – коопериране и одържавяване. При такъв закономерен, естествен ход на общественото развитие, основателно възниква въпроса дали може да бъде избягнато разграбването на общата общинска земя и нейното превръщане в частна капиталистическа собственост. Още повече, че „физическата конфигурация на руските земи” благоприятства тяхната машинна и колективна обработка. Отговорът е бил, че руската община е „опорна точка на социалното възраждане на Русия”, но нейното съществуване в капиталистически условия „е застрашено от един заговор на мощни интереси”.

Столипиновата поземлена политика включвала и принудително заселване на обезземлените селяни в Сибир и по покрайнините на руската държава (Средна Азия, Кавказ и т.н.) . За периода 1906-1910 г. са преселени над 2,5 млн. души. Близо една трета от тях успяли да се върнат в родните места, други се присъединили към просяците и скитниците, а трети се разболяли и измряли.

Царските власти обвързвали преселническата с националистическата политика. В Казахстан, Средна Азия и Забайкалието се изземвали най- плодородните и удобни земи на местните жители и се предавали на преселили се кулаци. Вследствие на това в местното население се трупала ненавист към руските преселници и великоруския колониализъм и шовинизъм.

Трудещите се селяни оказвали съпротива на столипиновата политика. За това може да се съди и по факта, че в страната е имало общо 9,5 млн. броя селяни, работещи по законите на общината, но от тях само 2,5 млн. са успяли да придобият собственост върху общински земи.

През периода 1907-1910 г. ежегодно са избухвали по няколко хиляди селски бунтове. Нощно време били подпалвани и изгаряни помещически и кулашки имения. Населението в страната масово гладувало (особено след сушавата и нискодобивна 1911 година). Тогава основна храна на руските жители станала чорбата от лобода (вид плевел, който не пасат говедата ) и се появила епидемия от тиф.

Всичко това било нагледно доказателство за фалита на Столипиновата поземлена политика. Селяните продължавали да се борят за разделяне на помещическите земи и за запазване на общинското земевладение. В руската Дума представителите на буржоазната конституционно-демократическа партия в Русия (кадетите) продължавали да призовават за по-нататъшно отчуждаване на част от помещическата земя и за нейното откупване от селяните. Селските депутати се обявявали за национализация на земята и за нейното безплатно раздаване на селяните.

Преди включването (лятото на 1914 г.) на Русия в Първата световна война (1914-1919 г) е постигнат известен растеж на селскостопанското производство. През 1912 г. руския експорт на зърно достигнал над 15 млн.тона. Това се дължало главно на обстоятелството, че селяните престанали да плащат на държавата откупни плащания, а в повечето кулашки имения се внедрявали усъвършенствани земеделски оръдия и инвентар (Столипин залагал на „здравите и силните селяни”). Но след военната мобилизация и избиването на няколко милиона руски селяни във войната, селското стопанство в Русия е доведено до пълна разруха и настъпва повсеместен глад. Под лозунгите за „хляб” и „мир” през 1917 г. в руската държава са извършени две революции; буржоазна, капиталистическа (м. февруари); пролетарска, социалистическа (м. ноември).

Посредством февруарската революция в Русия е сложен край на многовековния царски деспотизъм и е установена републиканска форма на управление на държавата. Начело на буржоазното правителство е избран Александър Керенски, при чието кратковремено министерстване е бил заточен (през лятото на 1917 г.) руския цар Николай ІІ.

1.2. Поземлената политика в социалистическа и съвременна

Русия


След победата на Великата социалистическа революция (7 ноември 1917 г.) в руската държава е установена власт на работниците и селяните. Извършени са дълбоки социално-икономически преобразувания. Започва да се прилага поземлената политика в социалистическа Русия. Веднага след свалянето на буржоазното правителство и овладяването на държавната власт от болшевиките (комунистическа фракция на руската социалдемократическа партия) е приет Декрет за национализация на руската земя. Определени са начините и формите на използване на земеделските поземлени ресурси. Конфискувани са земите на помещиците и са предадени за вечно владеене на бедните и средните селяни. Върху част от конфискуваните земи са създадени държавни и кооперативни стопанства.

Впрочем през последните години в Русия общия размер на земеделските земи е около 1,9 млрд. декара (около 190 млн. хектара). От тях орните земи са близо 1,2 млрд. дка. Общият размер на земеделските земи в руската държава е по-голям от този (1,7 млрд. дка) на 27-те страни-членки на Европейския съюз (ЕС) и двукратно по-малък от всички фермерски площи (над 3,7 млрд. дка) на САЩ. Но значителна част от руските земи се намират в райони със суров климат (покрай Северния ледовит океан и арктичните острови), където е невъзможно да бъдат отглеждани топлолюбиви селскостопански култури.

Идеята за национализация на земята в Русия е на вожда на болшевиките и на пролетарската революция Владимир Илич Ленин.7 Но за нейното осъществяване в практиката са спомогнали и така наречените „есери” (партия на селските социалисти - революционери), които се борили за власт чрез лозунга за „социализация на земята” и след революцията няколко месеца участвали в коалиционно правителство с болшевиките.

Във връзка с издадения Декрет за земята В.И. Ленин е обяснил, че с национализацията на земята се отменя нейната частна собственост.8 Земята се включва в общонароден поземлен фонд, поставен под контрола на централната държавна власт. Но правото за разпореждане, владеене и ползване на одържавената земя по места е предоставено на местните съвети и селски комитети. На всеки селянин е даден еднакъв размер земя, която трябва лично да обработва. Може свободно да избира формата (семейна, комунистическа, колективна и т.н.) на стопанисване на предоставената му земя.




Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница