Ххіі. Аграрната политика в китай



страница1/5
Дата03.05.2017
Размер1.11 Mb.
Размер1.11 Mb.
  1   2   3   4   5


ХХІІ. АГРАРНАТА ПОЛИТИКА В КИТАЙ
Китайската социалистическа държава е с най-много-бройното население на Земята – над 1,3 млрд. души. През последното десетилетие китайското население ежегодно нараства със 7–8 млн. души, въпреки че в страната се прилага политика на ограничаване на раждаемостта.

Естественият прираст на китайското население продължава при почти неизменен размер на земеделската земя в страната. Днес този размер е около 1,3 млрд. декара, т.е. на един китайски жител се пада по около 1 дка земеделска земя (при нужни 5 декара на човек за осигуряване на нормалното му хранене с разнообразни растителни и животински храни).

Огромният брой хора и ограничените поземлени ресурси в Китай придават специфичен характер на китайското селско стопанство. В страната има около 200 млн. фермери, които стопанисват средно по 6,5 дка земя или стотици пъти по-малко, отколкото например е средната поземлена площ на американските ферми.

В структурата на китайското селско стопанство преобладава растениевъдството. Животновъдният подотрасъл има спомагателна роля и се развива предимно в индивидуалните стопанства. В него преобладава свиневъдството, където се произвежда около 90 % от китайското месо. През 2010 г. на територията на Китайската народна република (КНР) се отглеждат над 1 млрд. прасета, или половината от общия им брой в света.

В КНР се произвеждат големи количества пшеница, царевица, просо, ечемик, картофи, слънчоглед, тютюн, соя, памук, фъстъци и чай. По добив на тези продукти китайската страна е сред първите държави в света. Голям е и нейният износ в чужбина на редица селскостопански стоки – памук, фъстъкови ядки, зеленчуци, ябълки, чай, бубена коприна. Някои от тези стоки, като чая и бубената коприна, са с вековна слава и са едни от най-търсените на международните пазари.

Съвременното състояние на китайското земеделие е резултат и на водената през последните няколко хилядолетия в Китай аграрна политика. Тази политика би трябвало да се изучава не само защото е възникнала в най-древната държава, но и поради нейното пряко въздействие върху развитието на международните политически и икономически отношения.


1. Аграрната политика в династичен Китай
Китайската държава е възникнала още от дълбока древ-ност. Нейното управление е документирано от 2205 г. пр.н.е., когато на китайска земя е станал преходът от каменната, неолитната епоха към производството на бронзови земеделски сечива и съдове.

Тогава в Китай е имало множество отделно функциониращи царства. Сред тях по-големи били три династии – Ся, Шан и Джоу1. Династията Ся е владеела територията на днешната провинция Хънан, династията Шан – долината на север по средното течение на Жълтата река, а Джоу – земите на запад (в днешната провинция Шаанси).

Древните китайски династии са били устроени по подобие на княжествата в Европа. В тях е имало господари, войски, административни и данъчни служби. Държавната власт е била използвана главно за господство в обществото, за защита на държавните граници и за завладяване и населяване на нови земи.

З
66. Аграрна политика

акономерното обществено развитие в отделните китайски династии е с ясно очертана азиатска специфика. Например това развитие до голяма степен се е определяло от продължилото над две хиляди години феодално земевладение. Политиката на съсредоточаване на земите в ръцете на императорски фамилии и феодали, на закрепостяване на малоимотните селяни и на лишаване на многобройното селячество от поземлени площи е водило до периодични селски въстания, трагедии и упадък на обществото.

Китайският комунистически лидер и основател на съвременната Китайска народна република Мао Дзъдун (1893–1976 г.) е писал, че в Китай „многобройните селски въстания” били „насочени против господството на феодалите”, които икономически експлоатирали и политически угнетявали селячеството. Според него „в китайското феодално общество само тази класова борба на селячеството, само тези селски въстания и войни са били истински движещи сили на историческото развитие”2.

Дълбок отпечатък върху общественото развитие в древен Китай са оставяли и местните традиции и обичаи, а също и особените организационни структури и нрави на заселвалите се на китайска земя редица номадски („варварски”) племена – монголи, тюрки, манджури.

През периодите, когато е укрепвано политическото и икономическото господство на едрите земевладелци, в китайската държава е нараствало и политическото влияние на евнусите (кастрирани мъже, които отговаряли за харема на императора и заемали дворцови длъжности). Така е било през целия период на династичното управление на Китай и особено към края на второто столетие на новата ера, т.е. преди разпадането на първата китайска империя и в началото на ХVІІ в., когато диктатор е бил евнухът Уей Джунсиен.

Значително влияние върху икономическото и социалното развитие на китайската държава оказва и нейното географско разположение. В страната периодично настъпват природни бедствия – земетресения, суши, наводнения (само през 1911 г. бурните наводнения на реките Яндзъ и Хан стрували живота на 2,5 млн. души), чието преодоляване предполага изграждане на централизирана и ефикасно функционираща държава.

Разположените на китайска земя стотици древни китайс-ки царства се намирали на различно стъпало на обществено развитие, а в по-големите от тях едновременно са съществували първобитнообщинни, робовладелски и феодални форми на производствени отношения. Например някъде около 1045 г. пр.н.е. феодалната държава Джоу (където през периода VІІ–V в. пр.н.е. са били въведени желязото и стоманата) е завладяла намиращата се още в робовладелския етап на развитие династия Шан и на нейна територия наред с робовладелските са установени феодални обществени форми (основата на стопанския живот в шанската държава е било земеделието, а най-важната земеделска култура е била просото).

В древен Китай е имало роби, чийто труд е използван от аристократичните семейства за домашна и земеделска работа, за изсичане на гори и превръщането на освободените площи в земеделски земи, за строителство на селищни стени и други дейности. Засега на китайска територия не са разкрити гладиаторски арени и стадиони от типа на римските, където роби се сражавали с мечове до смърт и са служили за забавление на представителите на робовладелската аристократична класа.

Още от древността в китайската държава е създадена традиция да се оказва всестранна помощ на учените и да се стимулира развитието на науката. Началото на тази традиция е поставено през V в. пр.н.е. в царство Джоу, където е било установено по-централизирано държавно управление (от цар, феодални господари и потомствени министри), и на управленски постове са назначавани длъжностни лица – мъже – интелектуалци (шъ).

При овладяването на държавната власт отделните владетели са прилагали различни механизми на поземлената политика в китайските царства. Разпределяли са земите в полза на представителите на господстващата обществена прослойка.

До VІІІ в. пр.н.е. в повечето от съществувалите (по пис-мени данни) около 170 китайски царства земята е била об-щинска собственост, но се стопанисвала от отделни семейст-ва по т.нар. „кладенец – ниви” система. При тази система об-щинската земя се разделяла на девет части, чиито разделителни граници очертават йероглифа „кладенец”. Осем от пар-целите се предоставяли за обработка на отделни семейства, а деветият се обработвал общо, като получаваната на него реколта се давала на княза, царя.

Още от второто хилядолетие пр.н.е. в някои китайски царства е започнало формирането на феодални позем-лени отношения. В тогавашното царство Западно Джоу (1122–771 г. пр.н.е.) владетелите подарявали на свои васали големи феоди (земи), очаквайки от тях да бъдат предани служители и военачалници.

Отношението към собствеността върху земята е отразено в ранноджоуски текст Шъдзин или Книга на песните:

„И няма под обширното Небе

земя нецарска.

И няма в земните предели

нецарски хора” 3.

В древен Китай владетелите обявявали определените за всеки феодал поземлени дарения на тържествени церемонии. Някои от тях били увековечавани на записи върху бронзови съдове. За сравнение е редно да се припомни, че през средновековието в Англия, феодалите, лендлордовете окрупнявали своите земи и създавали обширни пасища за овце, като избивали и прогонвали стотици хиляди селяни, собственици на парцели земи и котежи. Това жестоко отнемане на имотите на беззащитните селяни също е описано в книги на съвременници.

В един прочут анекдот се разказва, че след като Северен Китай е бил завладян (1224 г.) от монголите, един монголски благородник предложил цялото население на новозавладените територии да бъде изтребено, а земите да бъдат превърнати в пасбища. Монголският хаган (ханът на хановете) решил да облага местните земевладелци с данъци и да подари големи поземлени имения на монголските принцове и принцеси.

В древен Китай феодалите са ползвали подарените им земи, докато те и синовете им служили на владетеля и държавата. Тези феодални господари не са били собственици на предоставените им земи и не можели да ги продават или предават в наследство. В европейските държави феодалните имения са наследствени. Земите и замъците могат да бъдат обект на спекулативни сделки.

В началото на ХХІ в. и бившият български цар Симеон Сакскобургготски е получил под формата на „наследство” резиденции и десетки хиляди декари български държавни земи и гори. При царуването на неговия дядо и баща (1887–1943 г.) по-голямата част от тези дворци, земи и гори са били държавни и предоставени на обслужващата царете интендантска служба.

След Втората световна война (1941–1945 г.), в изпълнение на подписани международни договори, имотите на царската фамилия са били национализирани заради извършените от цар Борис ІІІ (бащата на Симеон Сакскобургготски) злодеяния (убийства на държавници, поети, евреи) и най-вече задето е включил България във войната на страната на нацистка Германия. В началото на ХХІ в. въпросните държавни земи, гори, резиденции и дворци са дадени на Симеон Сакскобургготски чрез фалшифицирани документи и под натиска на заинтересовани лидери на отвъдокеански еврейски организации и действащи европейски монарси. Всичко това е направено, за да може този член на потомствената европейска монархическа фамилия да съдейства на действащите английски, испански, белгийски и т.н. монарси за васализиране и ограбване на българската държава. Реабилитирането и издигането му на поста министър-председател на Република България (2001–2005 г.) разкрива лицемерното отношение на съвременните финансови олигарси и монарси към паметта на десетките милиони жертви на нацизма.

Вследствие на сравнително по-бързото усъвършенст-ване на бронзовите и железните оръдия на труда в някои от древнокитайските царства е било постигнато по-високо стъпало на икономическо, административно и военно развитие. Това им е позволявало да водят войни за завладяване на нови територии и обединяване на отделните малки китайски княжества и царства. По този начин през 221 г. пр.н.е. е била създадена първата китайска империя, получила името династия Цин (221 г. пр.н.е. – 220 г. сл.н.е.). Неин основател е царят на царство Цин, което се намирало в западната част на Китай. След неколкогодишни военни кампании, ръководени от този цар, е извършено обединение на съществувалите до тогава в китайските земи седем големи държави. Обединителят им е приел титлата Цин Шъхуанди, Първи император от династия Цин.

Подготовката за обединяването на самостоятелните китайски династии е започнало още през ІV в. пр.н.е., когато в аристократичните среди на царството Цин се появили привърженици на идеята за изграждане на силна държава. Тази политически издържана идея (по-късно изразявана с понятието „легизъм”) е алтернативна на доминиращото тогава моралистично учение на китайския учен Кун, познат в света като Конфуций (551–479).

Конфуцианците се застъпвали за по-малки държавни разходи и за по-ниски данъци (сега подобна политика се налага от отвъдокеанските неолиберални глобалисти на васалните страни). Според тях всеки мъж би трябвало да се грижи преди всичко за семейството и да се труди в своето стопанство. Той следва да се „култивира”, за да стане благородник –в смисъл на образован и добродетелен мъж, който проявява и синовна почтителност.

„Благородният мъж – е казвал Конфуций – разбира кое е морално. Низкият мъж разбира кое е изгодно”. Благородникът проявява доброжелателност и се ръководи от моралната максима „Не налагай на другите това, което сам не желаеш” (чак след пет века представяният за Бог основател на християнската партия Исус Христос бил съветвал своите апостоли с думите: „И както желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях” 4).

След обединяването (221 г. пр.н.е.) на отделните царства са извършени редица реформи в първата китайска империя. Стандартизирани са мерките и теглилките и са пус--алите до тогава познат в света,21 г. пр. н. е. нати в обръщение стандартни златни и медни монети. Рефор-миран е и писменият език, като е въведена валидна за цялата империя норма в изписването на йероглифите. С труда на огромна армия от осъдени хора е построена „Великата стена”, чиято дължина била над десет хиляди ли, или над 5700 км.

Построената преди новата ера в Китай „велика стена” била направена от пръст и служила за защита на границите от набезите на идващи от север номадски племена. Инициатор и организатор на изграждането на тази стена бил пълководецът Мън Тиен, под чието ръководство е построен и „вълшебният канал” между реките Яндзъ и Си.

Строителството на днешната Велика китайска стена е започнало през 1474 г. от н.е. при няколко вековното управление на династията Мин (1368–1644 г. сл.н.е.). Стената е дълга 2400 км, висока – 5–15 м и широка – 5–8 метра.

При управлението на различните имперски династии е прилагана определена аграрна политика в първата китайс-ка империя. При властването на династията Цин (221–206 г. пр.н.е.) в империята, включително новопридобитите територии, земята е разпределяна между управителите на командории и префектури и феодалното благородничество. Тогава е избухнало първото голямо народно въстание на бедните и безимотните селяни, които били преобладаващата част от населението, но нямали достатъчно земя и не можели повече да плащат високи данъци (включително за покриване на раз-ходите по строителството на стени, канали и гробници).

След победата на въстаниците, управлението на първата китайска империя е било поето от династията Хан (206 пр.н.е. – 9 г. сл.н.е.). Неин върховен император станал Лиу Бан – един от водачите на въстанието. Този император (наричан Гаодзу) водил политика на оземляване на селяните. Той е издал указ, повеляващ на работа в администрацията да бъдат привличани всички способни и заслужили мъже. Такава политика е водена и от следващите императори на династията Хан. По сведения на историци при управлението на тази династия в империята е постигнат разцвет на научната дейност. Написани са съчинения за Вселената, за аисторията на Китай, за ролята на жените в семейството и други.

През 124 г. пр.н.е. е била създадена имперска академия, където са подготвяни кадри за държавната администрация (назначаването на държавни длъжности е ставало чрез конкурс). Същата година за главен министър на империята е назначен конфуцианският учен Гунсун Лун, който на младини е бил обикновен свинар.

Междувременно се разширявал пазарът на хранителни и други потребителски стоки. Разраснала се и търговията по преминаващия през западните китайски области „Път на коприната”.

През първите две столетия на управлението на династията Хан, т.е. до новата ера е имало сравнително по-рав-номерно разпределение на земите. В земеделието са изпол-звани селекционирани високодобивни семена на растения и модерни за времето си техники на поливане. По-късно в отделните феодални области на империята, наред с владенията на предишни благородници, се появявали все повече имения, дарени от императора на заслужили граждански служители, пълководци и племенни вождове. Това довело до съсредоточаване на земите в ръцете на ограничен брой земевладелци, които засилвали експлоатацията и съответно недоволството на многобройното селячество. Все повече намалявал притокът на данъчните постъпления и се занемарило поддържането на съоръженията за защита от наводнения при прииждането на водите на големите реки. През 30–29 г. пр.н.е. водите на Жълтата река излезли от речното корито, унищожили реколтата и предизвикали смъртта на много хора.

При настъпилия стопански и династичен упадък през 9 г. сл.н.е. имперската власт е взета от тогавашния регент Уан Ман, който се обявил за император от династия Син (9–23 г. сл.н.е.). Той се опитал да спаси почти разпадналата се империя, посягайки на богатствата и привилегиите на феодалите. С оглед на това била извършена смела поземлена реформа. През 9 г. сл.н.е. с императорски указ е извършена „национализация” на земята. Наложена е забрана на продажбата на поземлени площи и роби. Върната е „кладенчовата” поземлена система, при която семействата са получавали равни по размер ниви. Въведен е държавен монопол върху солта и желязото. Установен е контрол върху пазара на зърно, тъкани и коприна.

По такъв начин Уан Ман е способствал за подобряване на живота на народа и за запазване на китайската империя. През 23 г. срещу него се надигнали засегнатите от реформите едри земевладелци и търговци, които заедно със свои телохранители и манипулирани селяни („Червените вежди”) го обявили за узурпатор и му отнели трона, а по-късно го убили.

С
67. Аграрна политика

лед това властта е използвана за укрепване на въз-становената династията Хан (25–220 сл.н.е.). Отново е установено господството на едрите земевладелци и „благородници”, които си върнали конфискуваните им от Уан Ман имения. В тези имения се увеличили поливните площи, а при оранта на земята започнало масово използване на желез-ни палешници. о тайската империя. Но Бедните селяни обаче не можели да се снабдяват с нововъвежданите земеделски сечива и били задължавани все повече да работят ангария (безплатно) на своите феодални господари и да им плащат парични данъци.ц

През периода 188– 220 г. сл.н.е., т.е. до края на съществуването на династията Хан, е нараствало разслояването на обществото на малцина богати и милиони бедни и гладуващи хора. Това е констатирал и живелият по това време китайски учен Уан Фу, който разкрил тенденцията на прекомерното забогатяване на висшите съсловия и на драстичното обедняване на селяните.

Така се стигнало до срив и разделяне на първата китайска империя на самостоятелни царства. Периодът на фрагментирано развитие на Китай е продължил над три века (220–589 г. сл.н.е.) и се характеризира със завладяване и управление на северната му част от некитайски династии. През този период само около тридесет години (280–316 г.) е била създадена династията Западен Дзин, която е управлявала целия Китай. Нейна столица е била Луо’ян (в днешната провинция Хънан).

В началото на ІV в. е учредена първата чуждестранна династия в Китай. Това е станало след като китаизираният цар на племето сюн’ну (принадлежащо към степните народи на Монголия) Лиу Юен превзема столицата Луо’ян и обявява възстановяването на династията Хан. Тази династия е съществувала сравнително кратко време. След нейната намеса в политическия живот на Китай векове наред северната му част е управлявана от некитайски династии.

През втората половина на ІV в. в северната част на Китай е нахлуло тюркското племе тоба и е създадена (386 г.) династията Северна Уей с център близо да намиращия се днес на запад от Пекин град Датун. Представителите на династията са следвали политика на китаизация на племето чрез приемане на китайски презимена, поощряване на смесени бракове, използване на китайския език на общуване в държавните инсти-туции. През 477 г. в империята тоба (една от най-могъщите в Източна Азия) е извършена поземлена реформа. Земята отново е обявена за собственост на държавата. Дял от нея получавали свободните мъже и жени. Всеки от тях можел само да ползва полагащия му се дял земя. Към нейното преразпределяне се пристъпвало след смъртта на съответния ползвател.

Тази система на поземлени отношения се оказала ефикасна и функционирала близо три века (до 750 г.). Тя способствала за увеличаване на местното производство на зърно, за осигуряване паша на многобройните коне на племето тоба и за адаптиране на неговите членове към уседнал начин на живот.

В началото на VІ в. и севернокитайската империя Уей се разделя на две – китаизираната държава Западна Уей със столица Чан’ан и Източна Уей, чието тобийско население продължавало да поддържа някои от древните си традиции и обичаи. Разпадът на тази империя е следствие главно на изос-трилите се противоречия между по-консервативната и китаизиращата се аристокрация в племето тоба, на претърпените поражения и загуби на китайските северногранични войски. То е резултат и на масовото създаване на будистки манастири и общности, които набирали религиозни последователи, като им давали да пият вода с цветове от растението син лотос (психостимулант, предизвикващ халюцинации и религиозни видения).

По-късно съществуващите династии в северен Китай се разпаднали и на тяхно място били създадени две държави: разположената на северозапад държава Северна Джоу (където преобладавала некитайската аристокрация) и покитаи-зираната североизточна държава Северна Ци. В Южен Китай също имало две държави (Лян – малка държава, разположена по средното течение на р. Яндзъ, и Чън – империя, разпростряна южно от долината на р. Яндзъ).

През 589 г. посочените южни и северни китайски царства били завладени от създадената в Северна Джоу династия Суй (589–618 г.). Постигнато е ново обединяване на Китай. Император на тази династия е станал Ян Дзиен (известен с посмъртното си име Уънди). Под негово ръководство е изготвен наказателен Кодекс („Кодекс от годините на управ-ление Кайхуан”) и била усъвършенствана данъчната система. Били въведени три вида данъци: поземлен данък, плащан в зърнени храни; данък тъкани, плащан в коприна или лен; трудов данък, плащан чрез ежегодно упражняване на 20-дне-вен труд в полза на държавата.

Въпросният император е засегнал интересите на аристокрацията и с направената промяна на съществуващите феодални поземлени отношения. Възстановена е практиката на равномерно разпределяне на земеделските земи и на периодичното им преразпределяне между селяните. Наследилият го (604 г.) син (Янди) не успял да се справи с негодуващите от поземлената реформа аристократични кланове. Увлечен в реализацията на плановете за изграждане на мрежа от транспортни канали (свързващи Жълтата река, р. Хуай и р. Яндзъ) и за завладяване на Корея, се оставил да бъде убит от представители на друг аристократичен род.

След това е установена династията Тан (618–907 г.). Неин основател е Ли Юен – член на северен аристократичен род. По време на властването на тази династия значително е увеличена територията на китайската империя, чиято граница на запад достигнала до Персия. През периода 690–705 г. властвала овдовялата императрица У, която с помощта на будисткото духовенство узурпирала трона и влязла в китайс-ката история като първата жена монарх. Историци разказват, че тя е създала тайна полиция и проявявала „сърце на змия и природа на вълк”.

При управлението (712–756 г.) на един от наследниците на династията Тан – император Сюендзун през 720 г. е разширена и системата за регулиране на цените на зърнените храни. Тази система включва държавно изкупуване на определени количества зърно, което се съхранява в т.нар. „регулиращи цените хамбари”. Това зърно се продава, когато на пазара се засили търсенето на зърнени продукти и се покачат техните цени. Така се способства за ограничаване на спекулата със зърнени продукти и за увеличаване на тяхното производство и потребление.

В ем вция,а Корея токрация) Европа и Северна Америка едва през ХХ в..ек век век започва по-широкото прилагане на механизмите на държавна намеса на продоволствените пазари. След създаването (1957 г.) на Европейския съюз и на Европейския гаранционен фонд (1962 г.) изкупуването и складирането на определени хранителни продукти като зърно, месо и масло е главният способ за поддържане на изкупните им цени, за повишаване на фер-мерските доходи и за стимулиране на растежа на селскостопанското производство.

По време на управлението на династията Тан отново се разраствали поземлените имения на феодалите. Същевременно се сблъсквали интересите на отделните кланове на аристократичната феодална класа. В борбата за власт активно участвали и евнусите, които се обединявали в своеобразна партия и оказвали пряко влияние върху решенията на императора. Много от тях били назначавани за армейски надзорници, чиято задача била да шпионират пълководците и да дават сведения за тяхната лоялност към императорската особа. Докато господарите феодали и дворцови бюрократи живеели в разкош и се боричкали за получаване на повече власт, многомилионното селско население тънело в мизерия и нищета. В отделни провинции избухвали въстания, довели до западането и рухването на поредната династия.

След това в династичен Китай се сменят много династии5, но почти неизменна остава феодалната система на земевладение. Както е известно, при нея земята се владее от сравнително малко на брой феодали и се обработва под формата на ангария от стотици милиони селяни, които притежават по малко парче земя или са безимотни. През хилядолетния период (907–1911 г.) на по-нататъшна династична форма на управление на Китай много рядко са правени реформи за намаляване на феодалното земевладение и за оземляване на стотиците милиони безимотни селяни. Всяка от тези спорадични и краткотрайни реформи е била посрещната на нож от притежаващите войски и телохранители аристократи земевладелци, а провеждащите я императори и министри бивали низвергнати и убити.

Доказателство за това е и развитието на поземлените отношения в династията Южна Сун (1127–1279 г). През първите години от царуването на тази династия била премахната „системата на равномерно разпределение на земята за ползване” („дзюнтиен”). Били отстранени и ограниченията на пазара на земя. Така още повече се окрупнили феодалните имения и се увеличил броят на крепостните и безимотните селяни.

В големите имения са внедрявани нови сортове семена на ориз, включително на бързо зреещи сортове, доставени от Виетнам. Разширени са някои от напоителните системи и се открили възможности за получаване на няколко оризови реколти на година.

Политиката на либерализация на поземления пазар носи изгоди и печалби предимно на търговците и на едрите земевладелци (които са и лихвари). Води до увеличаване на експлоатацията и до все по-голямо обедняване на крепостните селяни. Вследствие на това се задълбочават класовите обществени противоречия и назряват социални конфликти и преврати. В такава обстановка през 1259 г., т.е. две десетилетия преди да рухне разлагащата се династия Южна Сун, за неин главен министър е бил назначен Дзя Съдао.

Под негово ръководство през 1263 г. са прокарани закони за поземлената собственост. Тези закони били насочени срещу растящата концентрация на земята в ограничен кръг лица, които увеличавали своята икономическа власт и дори укривали данъци. Във въпросните закони е определен максимален размер на земята, която може да стопанисва едно селско семейство. Предвидено е да се извършва конфискация на земите, които са над определения размер за ползване. Конфискуваните земи се продавали от държавата, а получените пари били използвани за нуждите на армията.

Изпълнението на законите продължило над едно десетилетие (до 1275 г.), а от продажби на конфискувани земи била събрана значителна парична сума.

Политиката на справедливо разпределение на земята настроила едрите земевладелци срещу династията и нейния главен министър. За да си върнат отнетите земи повечето благородници на Сун се присъединили (1275 г.) към преминалите р. Яндзъ окупационни монголски войски и заедно с тях воювали срещу своето отечество. В състоялата се битка монголските орди разбили сунската войска. Лично командващият я реформатор Дзя Съдао бил свален от министерския пост, а законите му отменени.

При династията Сун се разширява практиката китайките да си правят краката по-красиви и привлекателни, като формират т.нар. „лотосови стъпала”. Тези стъпала трябвало да са малки (не повече от 7,5 см) и да приличат на лотосов цвят и луна. За целта още от четиригодишна възраст китайските момичета ходили с бинтовани стъпала. Били подлагани на това многогодишно изтезание, за да могат след това да носят по-голяма естетична и сетивна наслада на мъжете 6.

Едрото феодално земевладение в Китай е било подкре-пяно и след завладяването на страната от монголите и създаването на монголската династия Юен (1279–1368 г.). Завладените земи в северен Китай били конфискувани и разпределени на феодален принцип между завоевателите. В Южен Китай останали непокътнати именията на китайските едри земевладелци. На китайците, чиято земя е оставена, били налагани тежки данъци.

Съгласно с монголската военна традиция военният статут е наследствен и следователно раздадените на монголци земи се предавали по наследство. Макар и възнаградени с китайски земи и роби, семействата на монголските военни (след завладяването на Китай) трудно привиквали към земеделската дейност и не можели дори да развиват натурални земеделски стопанства, тъй като и много от китайските тгава един роби успели да избягат.

По онова време необработените земи в северната част на китайската държава сигурно са били като сегашните запустели български поля. Тогава китайският учен Лиу Ин (1249–1304), който отказал да работи за монголите и да преподава в императорския университет, написал стихотворение, съдържащо думите: „със храсти и със трън обрасли са нивята ни”.

Прочутият монголски вожд Темуджин (Чингис хан) е тръгнал да завоюва света най-напред от днешен Китай. Той е роден някъде около 1167 г. в семейство на племенен вожд, за който се твърди, че бил отровен от татари. След като пораснал и бил признат за вожд на монголско племе, Темуджин е създал организирана (в поделения по 1000 души) и дисциплинирана армия и е приветстван като Чингис хан, всеобщият суверен на степните народи. През 1210 г. напада царство Западна Ся (северозападен Китай) и го принуждава да му плаща данък. Няколко години по-късно (1215 г.) разбива джурдженската династия Дзин (Северен Китай), но я оставя, отправя се на запад и завладява Бухара и Самарканд (Узбекистан). През 1226 г. завладява царството Западна Ся, където по време на военната кампания умира. На мястото му на хаган е издигнат третият му син Угедей, който през 1234 г. завладява северен Китай, а на запад монголските конници побеждават руските войски.

Към средата на следващия (ХІV) век в Китай положението на народа рязко се влошило и избухнали редица местни въстания. Милиони хора гладували и ставали жертва на периодично появяващите се опустошителни природни бедствия и наводнения. С оглед да бъде осигурено снабдяването на столицата (близо до днешния Пекин) със зърно хиляди хора били заставени да работят за отпушване на затлачения с тиня Велик канал (свързващ столицата с Източнокитайско море). Въстанията прераснали в гражданска война, довела до премахване на монголското владичество. През 1368 г. императорското семейство избягало в Манджурия.

Така започнало тривековното управление на династията Мин (1368–1644 г.). Основател на тази династия бил един от водачите на селските въстания Джу Юенджан (с императорско име Хун’у). След победата на въстаналите селяни и будисти – „Червените кърпи”, императорът на Мин („светлина”) укрепвал своята власт, като удовлетворявал пре-димно интересите на земевладелците благородници, т.е. на владеещите земи държавни служители. Той запазил установеното при монголското владичество право на военните да наследяват земя и да представляват офицерска каста. Въпреки народния си произход загърбил интересите на трудовото селячество.

Такава политика е следвана и от наследниците на династията Мин. При тяхното управление столицата е преместена от Нанкин в Пекин (чието изграждане започнало през 1406 г. и завършило през 1417 г.), извършено е почистване и разширяване на Големия канал (1415 г.), започнато (1474 г.) е строителството на удивителната днес Велика китайска стена.

В началото на ХVІ в. династията Мин води активна външна политика, отваря Китай за европейците – португалци, испанци, холандци.

През разглеждания период в Китай навлизат нови селскостопански култури – царевица, сладки картофи и фъстъци. Изглежда доставянето им е ставало по море от открития преди това американски континент.

Т
68. Аграрна политика

огава са пуснати в обръщение неконвертируеми банкноти и се разширили комерсиалните отношения в стопанския живот на страната. Въведено е парично плащане на поземления данък и на трудовата повинност.

Комерсиализацията обхванала и търговията със земеделски земи. Тази търговия е довела до изкупуване на поземлени площи и още по-голямо увеличение на поземлените имения на разполагащите с парични ресурси богати благородници.

С течение на времето обществото продължило да се разслоява на богати и бедни и да се раздира от класови противоречия. Нараствали и междурегионалните различия в рав-нищата на икономическо развитие. През ХVІ в. едни градове и райони (главно в Източен Китай) станали центрове на производството на порцелан, памучни тъкани и коприна, а в други – царяла безработица и глад.

През 1643 г. Ли Дзъчън – водач на селското въстание в провинция Хънан, е успял да установи контрол над този район, да назначи своя администрация и да обяви намаляване на данъците. Към края на април следващата (1644) година Пекин е бил превзет от въстаниците, а императорът се обесил.

Само два месеца по-късно (юни 1644 г.) китайската столица Пекин е била завладяна от манджурите и започнало властването на последната китайска династия Цин (1644–1911 г.). След като овладели столицата манджурите, под командата и на преминалите на тяхна страна китайски командири успели за няколко години да подчинят (1650 г.) местното население, включително в Южен Китай.

Манджурските племена са живеели в планините Чанбай – Североизточен Китай. Те търгували с китайците, като им доставяли коне и лекарственото растение „жън шън”. През ХІІ в. основават династия Дзин, а в началото на ХVІ в. обявяват създаването на Късна Дзин и започват офанзива за зав-ладяване на Китай. Мотивите за тези действия били изложени от тогавашния император Нурхаци в обнародвано послание, озаглавено „Седемте неотмъстени обиди”.

След завладяването на Китай от манджурите започнала конфискация на земи на китайски земеделци. Стопаните на конфискуваните земи били изселвани и на тяхно място са заселвани манджури. В началото на ХVІІІ в. само в околностите на Пекин били заселени и обезпечени със земя стотина манджурски гарнизона. Тъй като значителна част от манджурите били главно коневъди, те не могли сами да стопанисват предоставените им земи и икономически да се замогнат. В именията на манджурските императори, принцове и други аристократи работели като роби и крепостни селяни – предимно етнически китайци. Прехраната на населението се осигурявала главно от китайските феодали и крепостни селяни.

През ХVІІІ в. в Китай са произвеждани предимно ориз, жито, просо, памук, коприна и чай. Осъществяван е износ главно на чай в Англия чрез Британската източноиндийска компания. Все повече (до една трета) от произвежданите земеделски стоки се насочвали към пазара. Постепенно се разширявало производството на памучни прежди, тъкани и керамични изделия.

Едва започналият процес на индустриализация на страната е прекъснат от първата „опиумна” война (1839–1842 г.). Това е пиратска война, започната и водена от Англия, за да бъде колонизирана китайската държава и принудена да вдиг-не забраната на продажбата на опиум. Повод за нейното избухване били предприетите от китайските власти мерки сре-щу нарастващия брой на местните наркомани и нелегално изградената от английски търговци мрежа за разпространение на носещата огромни печалби дрога. В отговор на тези мерки английското правителство (под въздействието на тогавашния министър на външните работи лорд Палмерстон) и наркобароните в Лондон изпратили в Южнокитайско море кораби с войници, които избили множество китайци, и след няколко военни акции срещу китайски градове заставили манджурската династия да подпише „неравноправни договори”.

Съгласно с тези договори Англия е анексирала Сянган (Сайгон), а англичани можели да живеят и да търгуват в пет пристанищни града, в т.ч. Гуанджоу (Кантон) и Шанхай.

В търговията с китайската страна Англия е призната за „най-облагодетелстваната държава”. Чужденците в Китай получили дипломатичен имунитет, т.е. не подлежали на съдебно преследване за извършени от тях престъпления. Митническата тарифа за внасяните чуждестранни стоки е била фиксирана ( 5 % от тяхната стойност). Китайската страна е наказана да плати на Лондон контрибуции в размер на няколко десетки милиона долара.

По-късно (1856–1860 г.) Англия и Франция са водили срещу китайската империя втора „опиумна” война.

Като предлог за започване на тази война английското правителство използвало извършения (през октомври 1856 г.) от китайски държавни служители арест на екипажа на контрабандния кораб „Ароу”. В отговор лорд Палмерстон (вече министър-председател на Великобритания) изпратил в Китай експедиционна войска, която завладяла столицата Пекин.

През лятото на 1860 г. на р. Байхе е бил провокиран пореден инцидент, който послужил като повод за започване на трета английско-китайска „опиумна” война. Китайска батарея е била предизвикана и открила огън срещу английски кораби, които се движили по въпросната река без разрешение. Били убити и ранени десетки английски и френски войници. В издавания тогава английски проправителствен вестник „Daily Telegraph” е написано, че „китайците трябва да се научат да ценят англичаните, които стоят по-високо от тях и които трябва да им бъдат господари”7. После в знак на мъст английски и френски дипломати и войници са изгорили Стария летен дворец, отново са завладели Пекин и са принудили манджурската династия да подпише допълнително заробващо споразумение.

Посредством опиумните войни е поставено началото на над стогодишната (до 1949 г.) полуколониална зависимост на Китай от западните и японските империалисти.

След като сложили ръка върху китайските природни и човешки ресурси, повечето английски колонизатори започнали да ограничават търговията с опиум, тъй като се нуждаели от годна за експлоатация човешка работна сила, а дрогирането изтощавало и убивало младите китайци. Било постиг-нато съгласие да бъдат повишени митата за внос на опиум в Китай, а търговията с тази вредна за хората стока да става в определени китайски пристанища.

По време и след „опиумните” войни в Китай избухнали редица бунтове и въстания на селяни и религиозни секти като християнското Тайпинско въстание (1851–1864 г.) и бу-дисткият „боксьорският бунт” (1900 г.). Тези въстания застрашавали съществуването на манджурската династия, но би-ли потушени с английско оръжие и английски армейски сили.

След 1889 г. китайската династия фактически е управлявана от вдовстващата императрица Цъ Си (1835–1911 г.). До нейната смърт (1908 г.) не са извършвани промени в китайските феодални отношения. По нейно нареждане били екзекутирани видни китайски учени и съветници, които пред-лагали да се извършат реформи, засягащи интересите на двора и благородничеството. Към края на ХІХ в. обстоятелствата (претърпяното през 1894 г. поражение във войната с Япония, при която са унищожени 12 китайски кораба, появата на антимонархически организации и т.н.) я карат да отстъпи и била обявена програма (1908–1917г.) за създаване на конституционна монархия, изготвяне и приемане на конституция, избиране на национално народно събрание и на провинциални народни събрания.

Преди края на китайската династия е бил издаден (през 1905 г.) императорски указ, обявяващ началото на десетгодишна кампания за изкореняване на маковите и другите опиумни насаждения. Дадена е директива пушачите на опиум да бъдат прогонвани от наркоманските свърталища и да бъдат обявявани за национални предатели.

Към края на 2009 г. в Китай е бил осъден на смърт и разстрелян английски наркотрафикант. По този повод за-интересовани английски министри, представители на правозащитни „неправителствени организации” и медии се застъпиха за правата на наркопласъора и както в миналото представиха китайците за един „нецивилизован народ”, като се прикриваше истината за водените през ХІХ в. английско-китайски „опиумни” войни. Нищо не се споменава и за мъките, униженията и обидите, които британците са причинили на многострадалния китайски народ.

Случаят с английския наркотрафикант показва, че днеш-ните империалисти и неолиберални глобалисти отново използват опиума в политиката им на дестабилизиране и колонизиране на Китай. Чрез продажби на опиум и финансиране на сепаратистки, етнически, религиозни и други „неправи-телствени организации” се преследват няколко цели: китайс-ката социалистическа държава да бъде превърната в марионетна парламентарна република, чиито партийни лидери да се определят от отвъдокеанската финансова олигархия; подобно на Съветския съюз и Югославия огромната китайска държава да бъде разделена, като от нея бъдат отделени Тибетски, Синдзян-Уйгурски и други райони.

Направеният преглед на прилаганата през последните две хиляди години поземлена политика в Китай потвърждава тезата, че развитието на обществото протича при непрекъснат сблъсък на интереси на отделните обществени класи. Когато начело на държавата са заставали представители на богатата феодална класа, са реализирани главно мерки за увеличаване на земите и именията на феодалите и търговците. При редките случаи на победи на въстанали бедни селяни държавната власт е била използвана за удовлетворяване пре-димно на техни интереси. Извършвано е оземляване на малоимотни и безимотни селяни с държавни и общински земи или с поземлени площи, конфискувани от едри земевладелци.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница