Холографската вселена



страница3/28
Дата01.02.2017
Размер4.21 Mb.
Размер4.21 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28

Усещанията за илюзорен крайник и как създаваме „свят извън нас"
За повечето от нас е очевидно, че чувствата ни на любов, глад, гняв и т. н. са вътрешни реалности, а звукът на свирещ оркестър, топлината на слънцето, мирисът на изпичащ се хляб и т. н. са външни реалности. Не е толкова ясно обаче как нашите мозъци ни дават възможност да разграничаваме двата вида реалности. Прибрам например отбелязва, че когато погледнем някого, образът му в действителност е върху повърхността на нашата ретина. Но все пак ние не възприемаме този човек като съществуващ върху ретината. Ние го възприемаме като съществуващ в „света извън нас". По същия начин, когато си ударим пръст на крака, усещаме болката в него. Но реално тя не е там. В действителност болката е неврофизиологически процес, който протича някъде в мозъка ни. Как тогава нашият мозък е в състояние да предаде множеството неврофизиологични процеси, проявяващи се като наше преживяване, които са все вътрешни, и да ни подлъже да мислим, че едни са вътрешни, а други са разположени извън границите на нашето сиво вещество?

Да създава илюзията, че нещата са разположени там, където не са, е най-типичният признак на една холограма. Както бе споменато, ако погледнете някоя холограма, тя като че ли има пространствена про-тяжност, но ако прекарате ръката си през нея, ще установите, че там няма нищо. Въпреки това, което ни казват сетивата ни, никакъв инструмент не ще улови присъствието на някаква ненормална енергия или вещество там, където холограмата изглежда да виси. Така е, защото холограмата е виртуален образ - образ, който изглежда разположен някъде, където не е, и пространствената му протяжност е не по-голяма от тази на триизмерния ви образ, който виждате, когато се погледнете в огледалото. Точно както този образ е разположен в живачната амалгама, нанесена върху задната повърхност на огледалото, така действителното местоположение на една холограма е винаги във фотографската емулсия върху повърхността на филма, на който е записана.

Допълнително доказателство, че мозъкът е в състояние да ни подлъже да мислим, че вътрешни процеси са разположени извън тялото, идва от физиоло-га Георг фон Бекеши, носител на Нобелова награда. В серия от експерименти, проведени в края на 60-те години на XX в., Бекеши поставя вибратори върху коленете на участниците в тях, като те са с превръзка на очите. След това променя честотата на вибриране на инструментите. Докато го прави, той открива, че може да накара подопитните да преживеят усещането, че източникът на вибрацията се прехвърля от едното коляно на другото. Ученият установява, че дори може да накара участниците в експеримента да усетят източника на вибрация в пространството между техните колене. Накратко, той показва, че хора имат способността да изпитват привидни усещания в места на пространството, където те нямат абсолютно никакви сетивни рецептори1".

Прибрам смята, че работата на Бекеши е съвместима с холографския възглед и хвърля допълнителна светлина върху това как интерефериращите вълнови фронтове - или както е при Бекеши, интерфериращи-те източници на физическа вибрация - дават възможност на мозъка да определи местонахождението на някои от своите преживявания извън физическите граници на тялото. Той смята, че този процес може да обясни и феномена „илюзорен крайник", или усещането, което имат хора, претърпели ампутация, че липсващият крак или ръка все още са на мястото си. Често те преживяват свръхестествено реалистични гърчове, болки и пробождания в тези илюзорни придатъци, но може би преживяваното е холографският спомен за крайника, който все още е записан в интерференчните картини в техните мозъци.


Експериментална

Подкрепа


За холографския мозък
За Прибрам повечето сходства между мозъка и холограмата будят интерес, но той знае, че неговата теория е без стойност, докато не бъде подкрепена от по-солидни доказателства. Един учен, който осигурява нови доказателства, е биологът Пол Пайч от Университета на Индиана. Любопитното е, че отначало Пайч упорито не вярва в теорията на Прибрам. Той е особено скептичен към твърдението му, че спомените нямат някакво определено място в мозъка.

За да докаже, че Прибрам не е прав, Пайч разработва серия от експерименти, в които използва сала-мандри като подопитни животни. При предишни изследвания той е открил, че може да отстрани мозъка на саламандър, без да го убие, и въпреки че той остава вцепенен, докато мозъкът му липсва, неговото поведение напълно се нормализира, щом мозъкът му бъде възвърнат.

Пайч разсъждава по следния начин - ако поведението при хранене на един саламандър не е свързано с някакво специфично място в мозъка, то не би било от значение как е поставен мозъкът в главата му. Ако е от значение, тогава теорията на Прибрам би била опровергана. Затова той преобръща лявата и дясната полусфера на мозъка на саламандъра, но за негов ужас, щом той бъде възвърнат в този му вид, сала-мандърът бързо възобновява нормалното си хранене.

Той взема друг саламандър и му обръща мозъка наопаки (с главата надолу). Когато го поставя отново, нормалното хранене се възобновява. Чувствайки се все по-обезсърчен, той решава да предприеме по-драстични мерки. В серия от над 700 операции той реже на филийки, стръсква, разбърква, изважда и дори накълцва мозъците на своите нещастни подопитни, но винаги когато постави отново това, което е останало, тяхното поведение се нормализира11.

Тези и други открития превръщат Пайч в привърженик на теорията на Прибрам и привличат достатъчно внимание, поради което неговите изследвания стават обект на част от телевизионното предаване 60 минути. Той описва своите преживявания и дава подробен отчет за експериментите си в своята проникновена книга Разбърканият мозък.
Математическият език на холограмата
Докато теориите, които дават възможност за разработването на холограмата, са формулирани за пръв път през 1947 г. от Денис Габор (който по-късно спечелва Нобелова награда за своите постижения), в края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. теорията на Прибрам получава още по-убедителна експериментална подкрепа. Когато Габор формулира за пръв път идеята за холографията, той не е мислил за лазери. Целта му е да подобри електронния микроскоп, тогава примитивен и несъвършен уред. Неговият подход е математически, по-конкретно той използва дял от висшата математика, изнамерен от един французин на име Жан Б. Ж. Фурие през XVIII в.

Опростено казано, това, което разработва Фурие, е математически начин за превръщане на всеки модел, без значение колко сложен, в език на прости вълни. Той показва също как тези вълнови форми могат да бъдат обратно превърнати в първоначалния модел. С други думи, също както телевизионната камера превръща един образ в електромагнитни честоти, а телевизионен приемник превръща тези честоти обратно в първоначалния образ, Фурие показва как подобен процес може да бъде постигнат математически. Уравненията, които той разработва, за да превърне образи във вълнови форми и обратно, са известни като преобразувания на Фурие.

Преобразуванията на Фурие позволяват на Габор да обърне образ на даден обект в мъглявината на ин-терференчни структури върху холографска плака. Те му дават също възможност да изнамери начин за превръщане на тези интерференчни структури обратно в образ на първоначалния обект, фактически необикновеното цяло-във-всяка-част на холограмата е един от страничните продукти, които се получават, когато образ или модел се преведе на Фурие-езика на вълновите форми.

В края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. различни учени установяват контакт с Прибрам и му разказват за открити от тях доказателства, че зрителната система работи като вид анализатор на честоти. Тъй като честотата е мярка за броя трептения, които претърпява една вълна за секунда, това убедително показва, че мозъкът може да функционира като холограма.

Но не е така до 1979 г., когато неврофизиолозите Ръсел и Карън Девалоа от Бъркли правят откритието, което решава въпроса. Изследване от 60-те години показва, че всяка мозъчна клетка в зрителната кора е приспособена да реагира на различен модел - едни мозъчни клетки се включват, когато окото вижда хоризонтална линия, други, когато окото вижда вертикална линия, и т. н. В резултат много изследователи стигат до заключението, че мозъкът приема входяща информация от тези високо специализирани клетки, наречени детектори на признаци, и по някакъв начин я съгласува (сглобява), за да ни снабди с нашите визуални възприятия на света.

Въпреки популярността на този възглед, Девалоа смятат, че това е вярно само отчасти. За да проверят своето предположение, те използват уравненията на Фурие за превръщане на десени с шотландско каре в прости вълнови форми. След това проверяват как мозъчните клетки в зрителната кора реагират на тези нови образи във вълнова форма. Това, което откриват, е, че мозъчните клетки не реагират на първоначалните модели, а на фурие-преобразуванията на моделите. Заключението може да бъде само едно. Мозъкът използва математиката на фурие - същата математика, която прилага и холографията, - за да преобразува зрителни образи във Фурие-езика на вълновите форми12.

Откритието на Девалоа впоследствие е потвърдено от редица други лаборатории в цял свят и макар да не дава абсолютно доказателство, че мозъкът е хо-лограма, то предоставя достатъчно доказателства, за да убеди Прибрам, че неговата теория е правилна. Подтикнат от идеята, че зрителната кора реагира не на модели, а на честоти на различни вълнови форми, той започва да преоценява ролята, която играят честотите при другите сетива.

Не му отнема много време да разбере, че важността на тази роля може би е недогледана от учените през XX в. Повече от век преди откритието на Девалоа немският физиолог и физик Херман фон Хелм-холц показва, че ухото е честотен анализатор. По-съвременни изследвания разкриват, че нашето обоняние се основа на т. нар. осмотични честоти. Работата на Бекеши ясно показва, че нашата кожа е чувствителна към честотите на вибриране, а той дори привежда някои данни, че вкусът може да включва честотен анализ. Любопитно е и друго - Бекеши разкрива, че математическите уравнения, които му дават възможност да предвиди как неговите подопитни ще реагират на различни честоти на вибриране, са също от фурие-вида.


Танцьорът

Като вълнова форма


Но може би най-изумителната находка на Прибрам е откритието на руския учен Николай Бернщайн, че дори нашите физически движения може би са закодирани в мозъците ни на един език от фурие-вълнови форми. През 30-те години на XX в. Бернщайн облича хора в черни трика и изрисува бели петна върху техните лакти, колене и други стави. След това ги разполага срещу черен фон и заснема с камера извършваните от тях различни физически дейности като танцуване, ходене, подскачане, коване и печатане на пишеща машина.

Когато проявява филма, върху него се появяват само белите петна, движещи се нагоре-надолу и от единия до другия край на екрана в различни сложни и плавни движения (виж. фиг. 6). За да изрази количествено своите открития, той анализира чрез математиката на Фурие различните линии, които чертаят белите петна и ги обръща в един език на вълнови форми. С изненада открива, че вълновите форми съдържат скрити модели, които му позволяват да предвиди следващото движение на участниците в експеримента с точност до 2,5 см.


Фиг. 6. Руският изследовател Николай Бернщайн изрисува бели точки върху танцьори и ги заснема на черен фон как танцуват. Когато преобразува техните движения на езика на вълновите форми, той открива, че те могат да бъдат анализирани посредством математиката на Фурие, същата, която Габор използва, за да изнамери холограмата.

Когато Прибрам се натъква на работата на Берн-щайн, той незабавно оценява нейните последствия. Може би причината, поради която скрити модели излизат наяве след анализа, който извършва Бернщайн на движенията на участниците в експеримента чрез преобразуванията на фурие, е че именно по този начин движенията се съхраняват в мозъка. Това е една вълнуваща възможност, защото ако мозъкът анализира движенията, като ги разлага на техните честотни компоненти,, това обяснява бързината, с която ние се справяме с много сложни физически задачи. Например ние не се научаваме да караме велосипед чрез усърдно запаметяване на всеки малък детайл от процеса. Учим се, като схващаме цялото плавно движение. Трудно може да се обясни плавната цялост, характерна за начина, по който се учим на толкова много физически дейности, ако нашите мозъци съхраняват информацията бит по бит. Но тя става много по-лесна за разбиране, ако мозъкът ни анализира чрез преобразуванията на фурие подобни задачи и ги усвоява като едно цяло.
Реакцията

На научната общност


Въпреки наличието на подобни доказателства, холографският модел на Прибрам остава крайно дискусионен. Част от проблема е, че има множество популярни теории за това, как работи мозъкът, и доказателства в подкрепа на всички тях. Някои изследователи смятат, че разпръснатата природа на паметта може да бъде обяснена чрез отлива и прилива на различни мозъчни химически вещества. Други твърдят, че електрически колебания между големи групи неврони могат да обяснят паметта и ученето. Всяка школа има своите ревностни поддръжници и вероятно бихме могли да кажем със сигурност, че повечето учени все още не са убедени от аргументите на Прибрам. Например невропсихологът франк Ууд от медицинския институт „Боуман Грей" в Уинстън-Салем, щата Южна Каролина, смята, че „има ужасно малко експериментални открития, за които холографията е необходимото, или даже предпочитаното обяснение"13. Прибрам е озадачен от подобни изявления и възразява, като отбелязва, че в момента има книга под печат с над 500 отпратки за такива данни.

Други изследователи са съгласни с Прибрам. Д-р Лари Доси, бивш административен ръководител на болницата „Медикъл Сити" в Далас, признава, че теорията на Прибрам е предизвикателство за много отдавна установени схващания за мозъка, но отбелязва, че „мнозина специалисти по функциониране на мозъка са привлечени от идеята, ако не за друго, то заради крещящите несъответствия в сегашните ортодоксални възгледи"14.

Неврологът Ричард Рестак, автор на сериала Мозъкът по кабелната телевизия Пи Би Ес, споделя мнението на Доси. Според него въпреки поразителните доказателства, че човешки способности са холистич-но разпръснати в целия мозък, повечето изследователи продължават упорито да поддържат представа-та, че може да бъде установено мястото на дадена функция в мозъка по същия начин, по който градове могат да бъдат намерени върху карта. Рестак смята, че теориите, основани върху тази предпоставка, не само са „свръхопростяващи", но реално функционират като „концептуални усмирителни ризи", които не позволяват да се оцени истинската сложност на мозъка15. Той смята, че „холограмата е не само възможният, но в момента представлява може би най-добрият „модел" за функционирането на мозъка16.
Прибрам се среща с Бом
Що се отнася до Прибрам, през 70-те години са се натрупали достатъчно доказателства, за да го убедят, че неговата теория е правилна. Покрай това той е изпробвал идеите си в лабораторията и е открил, че единични неврони в двигателната кора реагират избирателно на ограничен по ширина сектор от честоти, откритие, което допълнително потвърждава неговите изводи. Въпросът, който започва да го безпокои, е: „Ако картината на реалността в нашите мозъци изобщо не е картина, а холограма, на какво е холограма тя?" Дилемата, поставяна от този въпрос, е аналогична на това да снимате с фотоапарат „Полароид" група хора, седящи около маса и, след като проявите снимката, да откриете, че вместо хора има само някакви мъгляви облаци на интерференч-ни картини, разположени около масата. И в двата случая е основателно да се попита: „Коя е истинската реалност - привидно обективният свят, преживяван от наблюдателя/фотографа или мъглявината от интерференчни структури, записани от камерата/мозъка?"

Прибрам разбира, че ако холографският модел на мозъка бъде доведен до неговия логически край, той отваря вратата за възможността обективната реалност - светът на чашките с кафе, планинските изгледи, брястовете и настолните лампи, - дори да не съществува или най-малкото да не съществува по начина, по който ние смятаме, че го прави. Възможно ли е, пита се той, да е вярно това, което мистиците твърдят от векове, че реалността е мая, илюзия, а това, което е извън нас, да е реално една безбрежна, резо-нираща симфония от вълнови форми, едно „царство на честотите", което се трансформира в света, какъвто го познаваме, само след като навлезе в нашите сетива?

Съзнавайки, че разрешението, което търси, може да лежи извън територията на неговата научна област, той се обръща за съвет към своя син физик. Той му препоръчва да се запознае с работата на друг физик на име Дейвид Бом. Когато Прибрам го прави, той целият се наелектризира. Защото не само намира отговора на своя въпрос, но и открива, че според Бом цялата вселена е холограма.

Глава втора


Космосът

КАТО ХОЛОГРАМА


Не можеш да не се изумиш от степента, в която [Бом] е способен да избяга от тесните калъпи на научната условност и да се изправи сам с една съвършено нова и буквално необятна идея, която притежава и вътрешна съгласуваност, и логическата сила да обясни твърде многообразни феномени на физическия опит от една напълно неочаквана гледна точка.

...Това е една теория, която е толкова интуитивно удовлетворяваща, щото много хора смятат, че ако вселената не е, каквато я описва Бом, то тя би трябвало да стане такава.

Джон П. Бригз и ф. Дейвид Пийт

Огледалната вселена


Пътят, който води Бом до убеждението, че вселената е структурирана като холограма, започва от самата граница на материята, в света на елементарните частици. Неговият интерес към науката и към начина, по който работят нещата, се появява рано. Като момче, израснало в Уилкис-Бар, щата Пенсилвания, той изобретява некапещ чайник и баща му, преуспяващ бизнесмен, го подтиква да се опита да извлече полза от идеята. Но след като научава, че първата стъпка в подобно начинание е да ходи от врата на врата по домовете, за да провери пазарния интерес към изобретението, интересът на Бом към бизнеса намалява1.

Не изчезва обаче интересът му към науката и неговата изумителна любознателност го кара да търси нови висоти за покоряване. Най-предизвикателната от тях той открива през 30-те години на XX в., когато постъпва в Пенсилвания Стейт Колидж, защото именно там за пръв път бива омаян от квантовата физика.

Не е трудно да разберем как се случва това. В сърцевината на атома физиците откриват скрита чудна нова земя и в нея неща, много по-удивителни от тези, с които се сблъскват Кортес или Марко Поло. Това, което прави този нов свят тъй интригуващ, е, че всичко в него изглежда толкова противоречащо на здравия разум. Той изглежда повече като земя, управлявана чрез магьосничество, отколкото като разширение на природния свят, една реалност от типа Алиса-в-страната-на-чудесата, в която тайнствени сили задават нормата и всичко логическо е преобърнато.

Едно от поразителните открития на квантовите физици е, че ако разбиваме материята на все по-малки и по-малки парченца, в крайна сметка ще стигнем точката, в която тези парченца - електрони, протони и т. н. - повече не притежават отличителните черти на обекти. Например мнозина от нас си представят електрона като някаква миниатюрна сфера или като сачма за въздушна пушка, която се движи в кръг с голяма скорост, но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Макар че един електрон може понякога да се държи сякаш е компактна малка частица, физиците са открили, че той буквално не притежава измерение. За повечето от нас е трудно да си го представим, защото всичко на нашето равнище на съществуване притежава измерение. И все пак, ако се опитате да измерите ширината на един електрон, ще откриете, че това е невъзможна задача. Електронът просто не е обект от рода на тези, които ние познаваме.

Друго откритие на физиците е, че електронът може да се проявява или като частица, или като вълна. Ако изстреляте един електрон към екрана на изключен телевизор, когато той докосне фосфоресциращите химически вещества, които покриват стъклото, ще се появи миниатюрна светлинна точка. Единичната точка на въздействие, която оставя електронът върху екрана, ясно разкрива типичната за частица страна на тяхната природа.

Но това не е единствената форма, приемана от електрона. Той може да се разтвори в мъгляв облак енергия и да се държи като вълна, разпространяваща се в пространството. Когато един електрон се проявява като вълна, той може да върши неща, които никоя частица не може. Ако бъде изстрелян към бариера, в която са направени два процепа, той може да премине едновременно и през двата. Когато вълноподобни електрони се сблъскат, те дори създават интерференчни картини. Електронът, като някакъв герой от приказките, който непрекъснато си мени формата, може да се проявява или като частица, или като вълна.

Тази типична за хамелеона способност е обичайна за всички елементарни частици. Тя е присъща и на всички неща, за които някога се е мислело, че се проявяват изключително като вълни. Светлината, гама лъчите, радиовълните, рентгеновите лъчи - всички те могат да се променят от вълни в частици и обратно. Днес физиците смятат, че елементарните явления не следва да бъдат класифицирани като само вълни, или само частици, а като някаква отделна категория неща, които са винаги някак си и двете. Тези неща са наречени кванти, а физиците смятат, че те са основният материал, от който е направена вселената*.

Може би най-изумителното от всичко са наличните неопровержими доказателства, че единственото време, в което квантите се проявяват като частици, е когато ние ги наблюдаваме. Експерименталните открития показват, че когато примерно един електрон не е наблюдаван, той винаги е вълна, физиците са в състояние да стигнат до това заключение, тъй като са изнамерили хитроумни стратегии за проследяване как се държи един електрон, когато не е наблюдаван (трябва да се отбележи, че това е само една интерпретация на данните и не е заключението на всички физици - както ще видим, самият Бом предлага различно тълкуване).

Отново това изглежда повече като магия, отколкото като вида поведение, който ние сме свикнали да очакваме от природния свят. Да си представим, че имате топка за боулинг, която е топка само докато я гледате. Ако поръсите с талк цялата пътечка за боулинг и изтъркаляте такава „квантова" топка към кег-лите, тя ще трасира единична линия през талка, докато я наблюдавате. Но ако мигнете, докато тя се търкаля, ще откриете, че за секунда или две, в които не я гледате, топката за боулинг престава да трасира линия и вместо това оставя широк вълнов шлейф, подобно на вълнообразните ивици на пустинна змия, докато се движи на верев по пясъка (вж. фиг. 7).

Подобна ситуация е сравнима с тази, в която попадат квантовите физици, когато за пръв път откриват данни, че квантите се сливат в частици само когато са наблюдавани, физикът Ник Хърбърт, който подкрепя тази интерпретация, казва, че това понякога го кара да си представя, че зад гърба му светът е винаги „една напълно неопределена и непрестанно течаща квантова супа". Но винаги, когато се обърне и се опита да види супата, неговият поглед мигновено я замразява и тя се превръща в обикновена реалност. Той смята, че това ни прави малко като Мидас, легендарният цар, който никога не познал усещането при допир на коприна или от ласката на човешка длан, защото всичко, до което се докоснел, се превръщало в злато. „По същия начин хората никога не могат да изпитат истинската текстура на квантовата реалност - казва Хърбърт, - защото всичко, до което се докоснем, се превръща в материя."2


Бом

И взаимосвързаността


Един аспект на квантовата реалност, който Бом намира за особено интересен, е странното състояние на взаимосвързаност, което изглежда съществува между привидно несвързани субатом-ни събития. Също толкова озадачаващо е, че повечето физици се стремят да отдадат малко значение на този феномен. Всъщност толкова малко е направело в това отношение, че един от най-знаменитите примери за взаимосвързаност остава скрит в едно от основните допускания на квантовата физика много години, преди някой да го забележи.

Това допускане е направено от един от основателите на квантовата физика - датският физик Нилс Бор. Той отбелязва, че ако елементарните частици се появяват само в присъствието на наблюдател, тогава е също толкова безсмислено да се говори за свойствата и характеристиките на частиците като налични, преди те да бъдат наблюдавани. Това е обезпокоително за мнозина физици, защото в по-голямата си част науката е основана върху разкриването на свойствата на явленията. Но ако актът на наблюдението действително помага да бъдат създадени такива свойства, какво означава това за бъдещето на науката?



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница