Холографската вселена



страница7/28
Дата01.02.2017
Размер4.21 Mb.
Размер4.21 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   28

Информацията не говори нищо нито на Гроф, нито на младия мъж и изглежда абсолютно несвързана с проблемите на пациента и с неговото лечение. Все пак Гроф не може да си го избие от главата. „След известно колебание и със смесени чувства, най-накрая реших да направя това, което несъмнено щеше да ме превърне в мишена за шегите на моите колеги, ако те разберат - казва Гроф. - Аз отидох до телефона, набрах номера в Кломериц и попитах дали може да говоря с Ладислав. За мое изумление жената от другата страна на линията започна да плаче. Когато се поуспокои, тя ми каза с пресеклив глас: „Нашият син вече не е с нас; той си замина, ние го загубихме преди три седмици."15

През 60-те години Гроф получава работа в Центъра за психиатрични изследвания в Мериленд и се премества в САЩ. Центърът също извършва контролирани изследвания на психотерапевтични приложения на ЛСД и това позволява на Гроф да продължи своите изследвания. В допълнение към проучването на въздействията на повтарящи се ЛСД-сеанси върху хора с различни психични заболявания, центърът изследва и въздействията върху „нормални" доброволци - лекари, медицински сестри, художници, музиканти, философи, учени, свещеници и теолози. Все така Гроф открива същия вид феномени, които отново и отново се появяват. Почти изглежда като че ли ЛСД дава на човешкото съзнание достъп до своего рода безкрайна тунелна система, лабиринт от тунели и странични пътища, налични в потайните пространства на несъзнаваното, и която буквално свързва всичко във вселената с всичко останало.

След като лично ръководи над три хиляди ЛСД-сеанса (всеки от които трае поне пет часа) и изучава записите на повече от две хиляди сеанса, проведени от колеги, Гроф става непоколебимо убеден, че се случва нещо изключително. „След години на идейна борба и объркване, аз стигнах до извода, че данните от ЛСД-изследванията показват настоятелната необходимост от драстично преразглеждане на съществуващите парадигми на психологията, психиатрията, медицината и може би на науката изобщо - казва той. -Понастоящем за мен няма съмнение, че нашето съвременно разбиране на вселената, на природата на реалността и особено на човешките същества е повърхностно, неправилно и непълно."16

Гроф изковава термина трансперсонален, за да опише подобни явления, преживявания, в които съзнанието трансцендира обичайните граници на личността, а в края на 60-те години той се свързва с неколцина други професионалисти единомишленици, включително психологът и педагогът Абрахам Мас-лоу, за да основе нов клон на психологията, наречен трансперсонална психология.

Ако нашият съвременен възглед за реалността не може да обясни трансперсоналните събития, какво ново разбиране може да заеме неговото място? Гроф смята, че това е холографският модел. Както отбелязва той, същностните характеристики на трансперсоналните преживявания - чувството, че всички граници са илюзорни, липсата на разграничение между част и цяло и взаимосвързаността на всички неща - са все качества, за които се очаква да са налични в една холографска вселена. В допълнение той смята, че разбудената природа на пространството и времето в холографската област обяснява защо трансперсоналните преживявания не са обвързани с обичайните пространствени или времеви ограничения.

Гроф мисли, че почти безкрайната способност за съхраняване и обработване на информация, присъща на холограмата, обяснява и факта, че всички видения, фантазии и други „психически гещалти" съдържат огромно количество информация за личността на индивида. Един единствен образ, преживян по време на ЛСД-сеанса, може да съдържа информация за нагласата на човека към живота изобщо, за травма, която е преживял по време на детството си, за това, доколко се самоуважава той, какво мисли за родителите си и какво за своя брак - всичко това въплътено във всеобхватната метафора на сцената. Такива преживявания са холографски по друг начин, по това, че всяка малка част на сцената може да съдържа и цялостен комплекс информация. По такъв начин свободните асоциации и други аналитични техники, изпълнявани върху най-дребните детайли на сцената, могат да предизвикат допълнителен поток от данни за участващия в нея индивид.

Сложната съставна природа на архетиповите образи може да бъде моделирана посредством холографската идея. Както отбелязва Гроф, холографията прави възможно натрупването на поредица от експона-ции, примерно образите на всеки член от голямо семейство, върху една и съща плака. Когато се направи това, обработената част от плаката ще съдържа образа на индивид, който не е член на семейството, а е всеки един от тях едновременно. „Тези наистина сложни образи представят един изящен модел на определен вид трансперсонално преживяване, каквито са ар-хетипните образи на Космическия човек, Жена, Майка, Баща, Любовник, Трикстер, Глупак или Мъченик", казва Гроф17.

Ако всяко експониране се прави под малко по-различен ъгъл, вместо да доведе до получаване на сложна картина, фотоплаката може да бъде използвана за създаване на серия от холографски образи, които сякаш се преливат. Гроф смята, че това илюстрира друг аспект на преживяването на видения, а именно тенденцията за разбулване на безброй образи в бърза последователност, всеки от които се появява и след това се разтваря в следващия сякаш чрез магия. Той мисли, че успехът на холографията в моделирането на толкова много различни аспекти на архетипното преживяване подсказва, че има дълбока връзка между холографските процеси и начина, по който се създават архетипите.

Гроф е убеден, че данните за скрит, холографски ред действително се разкриват всеки път, когато човек преживява някакво необичайно състояние на съзнанието:

Идеята на Бом за разбудения и забуления ред, както и че определени важни аспекти на реалността не са достъпни за преживяване и изследване при обикновени обстоятелства имат непосредствено значение за разбирането на необичайните състояния на съзнанието. Хора, които преживяват различни необичайни състояния на съзнанието, включително добре образовани и вещи учени от различни научни дисциплини, често съобщават, че те навлизат в скрити области на реалността, които изглежда са автентични и в някакъв смисъл са съдържащи се във всекидневната реалност и от по-висок порядък спрямо нея18.
Холотропната терапия
Може би най-значимото откритие на Гроф е, че едни и същи феномени, описани от хора, приели ЛСД, могат да бъдат преживяни и без прибягване до наркотици от какъвто и да е вид. За тази цел Гроф и съпругата му Кристина разработват проста, ненаркотична техника за предизвикване на тези хо-лотропни, или необичайни, състояния на съзнанието. Те определят холотропното състояние на съзнанието като състояние, в което е възможно навлизането в холографския лабиринт, свързващ всички аспекти на съществуването. Те са биологичната, психичната, расовата и духовната история на човека, миналото, настоящето и бъдещето на света, други равнища на реалността и всичките други опитности, вече обсъждани в контекста на ЛСД-преживяването.

Станислав и Кристина Гроф наричат своята техника холотропна терапия и използват бързо и контролирано дишане, емоционално наситена музика, масаж и физическа тренировка, за да предизвикат променящи се състояния на съзнанието. До днес хиляди хора са посетили техните курсове и описали преживявания, които са също толкова поразителни и емоционални дълбоки, колкото описаните от изследваните хора в предишната дейност на Гроф с прилагане на ЛСД. Гроф описва своята сегашна работа и представя подробен преглед на своите методи в книгата си Приключението да откриеш себе си.


Водовъртежите на мисълта и

множествените личности


Редица изследователи използват холографския мо-Дел, за да обяснят различни аспекти на самия мисловен процес. Например психиатърът Едгар А. Ливин-сън от Ню Йорк смята, че холограмата дава ценен модел за разбиране на внезапните и преобразяващи промени, които хората често преживяват по време на психотерапията. Той основава своето заключение върху факта, че такива промени настъпват независимо каква техника или психоаналитичен подход използва терапевтът. Следователно, смята той, всички психоаналитични подходи са чисто церемониални, а промяната се дължи изцяло на някакъв друг фактор.

Ливинсън смята, че този фактор е резонансът. Един терапевт винаги знае кога лечението върви добре, отбелязва той. Налице е силно чувство, че парчетата от един изплъзващ се модел се обединяват. Терапевтът не казва нищо ново на пациента, но вместо това изглежда се получава резониране с нещо, което пациентът вече подсъзнателно знае: „Като че ли един огромен, триизмерен, пространствено закодиран образ на преживяването на пациента се разгръща в хода на терапията, преминава през всеки аспект на неговия живот, на историята на заболяването му и на взаимодействието му с терапевта. В някаква точка се получава своего рода „претоварване" и всичко си идва на мястото."19

Ливинсън смята, че тези триизмерни изображения на преживяванията са холограми, заровени дълбоко в душата на пациента, а един резонанс на чувства между терапевта и пациента ги кара да изплуват в процес, подобен на начина, по който лазер с определена честота възсъздава образ, създаден посредством лазер със същата честота, от холограма с множествен образ. „Холографският модел предлага радикално нова парадигма, която може да ни предостави нов начин за възприемане и свързване на клиничните явления, за които винаги се е знаело, че са важни, но са били препращани към „изкуството" на психотерапията - казва Ливинсън. - Този модел предлага една възможна теоретическа матрица за промяна и практическа надежда за проясняване на психотерапевтична-та техника".20

Психиатърът Дейвид Шейнбърг, декан на докто-рантската психоаналитична програма в Института по психиатрия „Уилям Алънсън Уайт" в Ню Йорк, смята, че твърдението на Бом, че мислите са като водовъртежи в река, трябва да бъде възприето буквално и обяснява защо нашите мисловни нагласи и вярвания понякога се втвърдяват и стават неподатливи на промяна. Изследванията показват, че тези водовъртежи са често пъти удивително стабилни. Голямото червено петно на Юпитер, гигантски водовъртеж от газ с широчина над 40 000 километра, остава непокътнато, откакто за пръв път е открито преди повече от 300 години. Шейнбърг смята, че същата тази тенденция към стабилност кара определени водовъртежи на мисълта (нашите представи и мнения) понякога да се циментират в съзнанието ни.

Той смята, че действителната неизменност на някои водовъртежи е често пагубна за нашето израстване като човешки същества. Един особено мощен водовъртеж може да господства над нашето поведение и да накърнява способността ни да усвояваме нови идеи и информация. Той може да ни прави хора стандартни, повтарящи се, да създава блокирания в творческия поток на съзнанието ни, да не ни позволява да видим нашата собствена цялост и да ни кара да се чувстваме несвързани с човешкия род, откъснати от него. Шейнбърг смята, че тези водовъртежи могат дори да обяснят процеси от рода на надпреварата в ядреното въоръжаване: „Да погледнем на надпреварата в ядреното въоръжаване като на водовъртеж, възникващ от алчността на хора, които са изолирани в техните обособени личности и не чувстват връзката си с други човешки същества. Те изпитват една особена празнота и стават алчни за всичко, което може да ги изпълни. Следователно ядрените индустрии се развиват, защото те предоставят голямо количество пари и алчността е толкова нарастваща, че подобни хора не ги е грижа какво може да произлезе от техните действия."21

Подобно на Бом, Шейнбърг смята, че нашето съзнание непрестанно се разбулва от неявния ред, а когато допуснем постоянно да се формират едни и същи водовъртежи, смята той, ние издигаме бариера между нас и безкрайните положителни и обновяващи взаимодействия, които можем да осъществим с този безкраен извор на всичко съществуващо. За да добием смътна представа какво губим, той предлага да погледнем едно дете. Децата все още не са имали времето да формират водовъртежи, а това се отразява в открития и гъвкав начин, по който те взаимодействат със света. Според Шейнбърг искрящата жизненост на едно дете изразява самата същност на забулващо-раз-булващата природа на съзнанието, когато то не е възпирано и спъвано.

Ако искате да осъзнаете вашите собствени замръзнали мисловни водовъртежи, Шейнбърг ви препоръчва да обърнете специално внимание на начина, по който се държите при разговор. Когато хора с втвърдени и непроменливи вярвания говорят с други, те се опитват да оправдаят своята самоличност, като демонстрират привързаност към своите мнения и стремеж да ги отстояват. Техните съждения рядко се променят под въздействие на някаква нова информация, на която те попадат, и с цялото си поведение те показват, че малко ги интересува дали в разговора ще се осъществи някакво реално взаимодействие. Човек, който е открит към бликащата природа на съзнанието, е по-склонен да види замразеното състояние на взаимоотношенията, налагано от такива мисловни водовъртежи. Такива хора поемат риска да участват в динамичното взаимодействие при разговора, а не да застават в статичната позиция на безкрайно каканижене на едни и същи свои мнения. „Човешкият отклик и из-говарянето на този отклик, обратната връзка с реакциите към такъв отклик и проясняването на отношенията между различни реакции са начинът, по който хората участват в потока на неявния ред" - казва Шейнбърг22.

Друг психически феномен, който носи няколко белега на неизявеното, е разстройството на множествената личност или РМЛ. РМЛ е чудат синдром, при който две или повече различни личности обитават едно тяло. Жертвите на това разстройство, или „мно-жествениците", често не осъзнават състоянието си. Те не разбират, че контролът над тяхното тяло се движи напред-назад между различни личности и вместо това смятат, че страдат от някакъв вид амнезия, объркване или краткотрайни загуби на съзнание. Повечето множественици имат между осем и тринадесет личности, макар че така наречените супермножественици могат да имат повече от сто подличности.

Една от най-красноречивите статистики относно множествениците е, че 97 процента от тях са преживели тежка травма в детството си, често под формата на чудовищна психологическа, физическа и сексуална злоупотреба. Това води много изследователи до извода, че превръщането в множественик е начинът, по който психиката се справя с извънредна и съкрушителна за душата болка. Като се разделя на две или повече личности, душата е в състояние да раздели и разпредели болката по някакъв начин, а няколкото личности носят това, което би се оказало твърде трудно за издържане от само една личност.

В този смисъл превръщането в множественик е може би крайният пример на това, което Бом разбира под фрагментация (раздробяване). Интересно е да се отбележи, че когато душата се самораздробява, тя не става съвкупност от счупени и нащърбени глинени късчета, но съвкупност от по-малки цялости, завършени и самоподдържащи се, с техни собствени черти, мотиви и желания. Въпреки че тези цялости не са идентични копия на оригиналната личност, те са свързани с динамиката на автентичната, оригиналната личност, а това само по себе си показва, че е включен някакъв вид холографски процес.

Твърдението на Бом, че раздробяването винаги в крайна сметка се оказва разрушително, е също очевидно при синдрома. Макар превръщането в множест-веник да позволява на човека да преживее едно иначе непоносимо детство, то носи със себе си куп неприятни странични ефекти. Сред тях са депресия, тревожност и пристъпи на паника, фобии, сърдечни и дихателни проблеми, необяснимо гадене, мигреноподоб-ни болки, склонност към самоосакатяване и много други физически и умствени разстройства. Поразително, но точно като по часовник повечето множестве-ници получават диагнозата си, когато са на между 28 и 35-годишна възраст, едно „съвпадение", което показва, че някаква вътрешна алармена система може би зазвънява на тази възраст, предупреждавайки ги, че е наложително да им бъде сложена диагноза и по такъв начин да получат помощта, от която се нуждаят. Тази идея изглежда възниква от факта, че мно-жествениците, които достигат 40 години, преди да им се постави диагноза, често съобщават за усещането си, че ако скоро не потърсят помощ, всякакъв шанс за оздравяване ще бъде изгубен23. Въпреки временните предимства, които измъчената психика е получила от раздробяването, ясно е, че умственото и физическото добруване и може би дори оцеляване все пак зависи от целостта.

Друг необичаен признак на РМЛ е, че всяка от личностите на множественика притежава различна структура на мозъчните вълни. Това е удивително, защото както психиатърът от Националния здравен институт франк Пътнам, който е изследвал този феномен, отбелязва, нормално структурата на мозъчните вълни на човека не се променя дори в извънредно емоционални състояния. Картината на мозъчните вълни не е единственото нещо, което варира от личност до личност. Картината на кръвообращението, мускулният тонус, пулсът, позата и даже алергиите могат да се променят, когато един множественик преминава от една личност в следващата.

Тъй като картината на мозъчните вълни не е свързана с отделен неврон или с група неврони, а е общо качество на мозъка, това подсказва, че някакъв вид холографски процес също може да е замесен. Точно както една холограма с множествен образ може да съхранява и проектира десетки цели сцени, може би мозъчната холограма може да складира и да поражда подобно множество от цели личности. С други думи, може би това, което ние наричаме „Аз", е също холограма, а когато мозъкът на един множественик превключва от един холографски „Аз" към следващия, тези подобни на смяната на диапозитиви в диапроек-тор движения напред-назад се отразяват в общите промени, които стават в мозъчно-вълновата дейност, както и в тялото изобщо (вж. фиг. 10). физиологически-те промени, които се извършват, когато един множественик превключи от една личност на друга, също имат съществени последствия за отношението между ум и здраве и ще бъдат обсъдени по-подробно в следващата глава.
Цепнатина в тъканта

на реалността


Друг голям принос на Юнг е определянето на понятието синхроничност. Както споменах в увода, синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността. Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.

Преди няколко години аз преживях серия синхро-ничности, в които участваше шоуменът Бъфало Бил. Веднъж, докато правех лека тренировка сутринта, преди да започна да пиша, включих телевизора. През тази януарска утрин на 1983 г. аз правех лицеви опори, докато по телевизията вървеше някаква игра и аз неочаквано извиках името „Бъфало Бил!". Отначало бях озадачен от моя изблик, но след това осъзнах, че водещият на играта е задал въпроса „Под какво друго име е известен Уилям Фредерик Коди?" Въпреки че не бях обърнал съзнателно внимание на шоуто, по някаква причина моето подсъзнание бе насочил всичките си усилия към въпроса и бе му отговорило. Тогава аз не мислих много върху случилото се и продължих с работата си през деня. Няколко часа по-късно един приятел ми телефонира и ме попита дали мога да реша един приятелски спор относно някаква дреболия от театралната сфера. Аз предложих да опитам, след което последва въпросът: „Вярно ли е, че предсмъртните думи на Джон Баримор са били „Не сте ли незаконен син на Бъфало Бил?" Помислих си, че тази втора среща с Бъфало Бил е странна, но все пак я отбелязах като съвпадение, докато по-късно този ден не пристигна по пощата последният брой на списание „Смитсониън" и аз не го отворих. Една от водещите статии беше озаглавена „Последният от големите скаути се завърна". Тя беше за... познахте: Бъфало Бил (между другото аз не бях в състояние да отговоря на дребния въпрос на моя приятел и все още нямах представа дали тези са били предсмъртните думи на Баримор или не).


фиг. 10 Картини на мозъчните вълни на четири подличности на един човек, страдащ от разстройство на множествената личност. Възможно ли е мозъкът да използва холографски принципи, за да складира огромното количество информация, необходима за при-ютяването на дузини и дори стотици личности в едно-единствено тяло? (Прерисувано от автора от оригинала в една статия от Бенет Дж. Браун в „Америкън Джърнъл ъф Клиникъл Хипноузис" (American Journal of Clinil Hypnosis).


Колкото и невероятно да беше това преживяване, единственото нещо, което изглежда смислено в него беше неговата невероятна природа. Има обаче и друг вид синхроничност, която е забележителна не само поради нейната невероятност, но и заради очевидната връзка на събитията, които протичат дълбоко в човешката психика. Класическият пример е историята със скарабея на Юнг. Юнг лекува една жена, чийто твърдо рационален подход към живота я затруднява да извлече полза от лечението. След поредица обезсърчаващи сеанси жената разказва на Юнг сън, в който участва един бръмбар скарабей. Юнг знае, че в египетската митология скарабеят символизира прераждане и се учудва дали подсъзнанието на жената не показва символически, че тя претърпява някакъв вид психологическо прераждане. В момента, в който й разказва това, нещо почуква по прозореца и той вдига очи, за да види един златистозелен скарабей от другата страна на стъклото (това е единственият случай, когато скарабей се появява на прозореца на Юнг). Той отваря прозореца и пуска скарабея да лети из стаята, когато представя своята интерпретация на съня. Жената била толкова слисана, че смекчава своята рационалност и от този момент нейната отзивчивост към лечението се подобрява.

Юнг се натъква на много такива значими съвпадения по време на своята психотерапевтична работа и отбелязва, че те почти винаги съпровождат периоди на емоционална интензивност и трансформация: фундаментални промени във вярата, неочаквани и нови прозрения, смърт, раждане, дори професионални промени. Той забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента. Когато новите идеи стават по-широко известни, други терапевти започват да описват своите собствени преживявания със синхроничността.

Например работещият в Цюрих психиатър Карл Алфред Майер, който от дълго време си сътрудничи с Юнг, разказва за една дългогодишна синхроничност. Американка, страдаща от сериозна депресия, изминава целия път от Учън в Китай, за да бъде лекувана от Майер. Жената била хирург и оглавявала мисионерска болница във Учън от двадесет години насам. Тя се интересува от местната култура и става познавач на китайската философия. По време на своето лечение лекарката разказва на Майер сън, в който вижда болницата, като едното от крилата й е разрушено. Тъй като нейната самоличност е твърде тясно свързана с болницата, Майер смята, че сънят й показва загуба на нейното усещане на Аза, нейната американска идентичност, и това е причинило депресията й. Той я посъветва да се върне в Щатите и, когато тя го прави, депресията бързо изчезва, както той предрича. Преди жената да отпътува, той я кара да начертае подробна скица на разрушената болница. Години по-късно японците атакуват Китай и бомбардират Учън-ската болница. Американката изпраща на Майер копие от списание „Лайф", в което на двойна страница има снимка на частично разрушената болница и тя е идентична с рисунката, която лекарката е направила преди девет години. Символичното и твърде лично послание на нейния сън се разплисква отвъд границите на нейната психика и преминава във физическата реалност24.

Тъй като подобни случаи са впечатляващи, Юнг се убеждава, че такива синхроничности не са случайни произшествия, а са факт, свързан с психологическите процеси в индивидите, които ги преживяват. Тъй като той не може да разбере как нещо, което се случва дълбоко в психиката, може да причини събития или серия събития във физическия свят, най-малкото в класическия смисъл, той предполага, че някакъв нов принцип трябва да бъде включен, един акаузален свързващ принцип, досега неизвестен за науката.

Когато Юнг издига за пръв път тази идея, повечето физици не я приемат на сериозно (въпреки че един изтъкнат за времето си физик, Волфганг Паули, намира идеята за достатъчно значима, тъй че става съавтор на Юнг за една книга по темата, озаглавена Интерпретация на природата и душата). Но щом се установява съществуването на нелокални връзки, някои физици придават на идеята на Юнг друг вид*, физикът Пол Дейвис заявява: „Тези нелокални квантови ефекти са всъщност форма на синхроничност, в смисъл, че те установяват връзка - по-точно взаимна зависимост - между събития, за които всяка форма на причинно-следствена връзка е забранена."25



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   28


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница