Художествена галерия



Дата16.11.2017
Размер111.26 Kb.
Размер111.26 Kb.


Сезон 2014-2015 г.
ГАБРОВСКИ КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР

Диригент


СВЕТОСЛАВ ЛАЗАРОВ
Солисти

ПАВЕЛ МИНЕВ –цигулка

ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ


27 януари начало

вторник 19 часа


времетраенето на концерта е около 60 минути

Благодарим Ви, че не забравихте да изключите телефона си!


В памет на големия руски цигулар Игор Фролов (1937-2013)


ДЖОРДЖ ГЕРШУИН (1898 -1937) – ЯША ХАЙФЕЦ (1901 -1987)

Фантазия из операта „Порги и Бес (1935)
ПЬОТР ИЛИЧ ЧАЙКОВСКИ (1840 -1893)

Размишление оп.42(1878)

Валс – скерцо оп. 34 (1877)
СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ (1873-1943)

Вокализ оп.34 ми минор (1915)

НИКОЛО ПАГАНИНИ (1782 -1840)

Каприз № 24 (1807)

(Вариант за цигулка и оркестър от полския композитор



Карол Шимановски (1882-1937))
МОРИС РАВЕЛ (1875 -1937)

Рапсодия „Циганката“ (1924)

Снимка на Гершуин от 28 март 1937г. (3 месеца преди смъртта му)

Американският композитор и пианист ЯКОБ ГЕРШОВИЦ, известен с артистичния си псевдоним ДЖОРДЖ ГЕРШУИН се ражда на 26 септември, 1898 г. в Ню Йоркския квартал Бруклин. Син е на руско - еврейски емигранти от Одеса. Неговият баща Мойше пристига в Бруклин от Санкт – Петербург в началото на 1890 г., а майката Роза Брускина, няколко години по-рано. Джордж е второто от четирите деца в семейството. На 12 години започва самостоятелно да свири на пиано, а на 16 вече е професионален пианист-акомпанятор. Много скоро започват и успехите му като композитор. През 1924 г. неговият мюзикъл „Лейди, бъди добра“ завладява Бродуей и Гершуин става световна знаменитост. Въпреки големите си успехи, той през краткия си живот не престава да учи. Даже ходи и до Париж, за да стане ученик на Морис Равел.

През 1937 г., в най-продуктивния период на кариерата му лекари откриват тумор в главния мозък. Последвалата операция е неуспешна. На 11 юли 1937 г. Гершуин умира в Лос Анжилис, Калифорния на 39 години…

Гершуин създава единствената си опера „Порги и Бес“ през 1935 г. Нейният голям успех вдъхновява много видни музиканти да създават различни версии на отделните арии като инструментални пиеси. Популярност добиват и джазови версии, направени от звезди като Луис Амстрог, Елла Фицджералд и много други. Един от най-великите цигулари на ХХ век, руският евреин Яша Хайфец е първият инструменталист, който прави виртуозна сюита- фантазия за соло цигулка и пиано още същата година след премиерата на операта. Тази версия се изпълнява с огромен успех и до сега.

ПЬОТР ИЛИЧ ЧАЙКОВСКИ създава РАЗМИШЛЕНИЕ И ВАЛС СКЕРЦО през периода 1877 -1878 г., след появата на Четвърта симфония и операта „Евгений Онегин”. Валс-скерцо за цигулка и оркестър е написано между януари и февруари 1977 г. Първото му изпълнение е в Париж на 20 септември 1878 г. Солист е цигуларят Станислав Барцевич, а на диригентския пулт Николай Рубинщайн.

Размишлението е написано като втора част на знаменития цигулков концерт на Чайковски. Създадено е между 23 и 25 март 1878 г. в имението на неговата меценатка Надежда фон Мек в Кларънс, Швейцария. След като написва пиесата, Чайковски не е удовлетворен. Веднага се захваща да напише нова бавна част за концерта, известната Канцонета. След като се завръща в Русия, на 16 май той започва да преработва изхвърлената бавна част на концерта. В периода 25 – 31 май, в имението на Надежда фон Мек Брайлово в Украйна, Чайковски окончателно довършва работата си и през май 1879 година пиесата е издадена под името „Размишление“ за цигулка и пиано.

Вокалната миниатюра за сопран и пиано ВОКАЛИЗ на СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ е един от ранните шедьоври в неговото творчество. Произведението е създадено през април 1915 година, точно преди 100 години. Като жанр в музиката Вокализа е техническо упражнение за разпяване на певците без текст и има за задача да развива вокалната техника. Много известни композитори като Александър Варламов (1801-1848), Михаил Глинка и Морис Равел създават такива упражнения. Но гениалния Вокализ на Рахманинов и до сега е ненадминат по своята художествена стойност. И колкото да е парадоксално той много рядко се изпълнява в оригиналната си версия за сопран. Вокализа на Рахманинов носи белезите на сантименталния руския романс. Тази вълнуваща музика излъчва дълбока и безкрайна тъга, споделена като диалог между солиращия глас и изключително съдържателната клавирна партия, която излиза от формалните рамки на обикновения съпровод. През септември 1915 година Рахманинов показва миниатюрата си на известната певица и негова връстничка Антонина Василевна Нежданова (1873-1950). В своите спомени голямата певица пише: „През последните си години от пребиваването на Рахманинов в Москва като диригент, аз бях обект на голямо внимание от негова страна. То се материализира със създаването на гениалния вокализ. Когато аз му споделих съжалението си, че миниатюрата няма текст, Рахманинов ми отговори. Защо трябва да има думи, когато Вие със своя глас можете да изразите всичко прекрасно значително по-добре, от каквито и да е стихове. Всичко това беше толкова убедително и сериозно казано, че аз бях трогната и изразих дълбоката си благодарност за този подарък. Репетирайки с мен той направи много поправки, след което оркестрира партията на пианото. На 25 януари 1916 година, в присъствието на автора пиесата беше изпълнена във варианта за оркестър от големия руски диригент Сергей Кусевицки в Голямата зала на Московското благородно събрание. Успеха на Рахманинов беше колосален. Благодарният композитор ми посвети Вокализа и ми подари първоначалния вариант за пиано. Ръкописа, който ми подари съхранявам като скъп спомен за гениалния композитор“.



Още един спомен свързан с Вокализа на Рахманинов разказват големия руски цигулар на ХХ век Натан Милщайн и виолончелиста Григорий Пятигорски: „Веднъж отидохме на гости в Рахманинов в четири часа следобед без да предупредим. Отвори ни прислужника и ни предупредим да говорим тихо, защото Рахманинов имал навика да спи, след традиционния обилен руски обяд. Когато влязохме в гостната стая ние видяхме на един статив нотите на „Вокализа“, която знаехме много добре. Без да се наговаряме ние извадихме инструментите си от калъфите и започнахме да свирим пиесата много тихо. Веднага при нас дойде Рахманинов, сънлив и приличащ на арестант в своята раирана пижама и късо подстригана коса. Без да каже нито дума той седна на рояла и започна да ни съпровожда по един вълнуващ начин. Когато свърши пиесата той също така безмълвно напусна стаята просълзен.“

Николо Паганини, заедно с Шопен и Лист, е един от основоположниците на романтичния изпълнителски и композиторски стил. С техническите нововъведения, които прилага в свиренето на цигулка, той оказва влияние и вдъхновява не само цигуларите, но и пианисти-композитори от ранга на Лист, Шопен и Шуман. Неговите цигулкови творби, наситени с изключителни технически проблеми са между най-красивите произведения в световната цигулкова литература.



24 КАПРИЧИИ означени с опус 1 са създадени в периода 1801-1807 г., на прага на новия тогава 19 век. Те заемат особено място в творчеството на великия италианец. По това време той е на 19 години и подобно постижение се среща единствено в биографиите на Моцарт, Шуберт, Менделсон, Рахманинов и Шостакович. Капричиите поставят началото на романтичното направление в инструменталната музика, което превръща солиста – инструменталист в герой. И затова 24 капричии са едно от най-новаторските явления в цялата история на музиката. И като всяка новост (както може да се очаква) веднага са отхвърлени от консервативните академични среди. Особено голямо ожесточение те предизвикват сред професорите по цигулка в Париж.

В цигулковата литература „Капричиите“ на Паганини по своето значение могат да бъдат сравнени единствено със сонатите и партитите за соло цигулка на Й. С. Бах. Паганини и Бах по различни пътища утвърждават цигулката като многогласен инструмент, способен на самостоятелни изяви без опора в съпровод от друг инструмент или оркестър. Тук трябва да се споменат всевъзможните обработки на „Капричиите“ на Паганини от различни композитори, които добавят клавирен съпровод към соловата партия. Тези „хибриди” до преди 20-30 години имаха разпространение в концертния репертоар. Те обаче разрушават и изкривяват основната философия заложена от автора – цигулката да бъде еманципирана като самостоятелен концертен инструмент като пианото и органа.

Капричио на италиански означава внезапна прищявка. Като музикален жанр то е известно много преди Паганини. Още през 1619 г. теоретикът М. Преториус определя капричиото като свободна, импровизирана фантазия, в която няма правила за развитието на тематичния материал.

През 1624 г. големият италиански композитор Джироламо Фрескобалди (1583-1643) в своите „12 капричии“ за орган дава образец на виртуозна многогласна пиеса. В бележка към предговора авторът изисква от изпълнителя „огън при изпълнението“ Три години по-късно през 1627 г. италианският цигулар Карло Фарина (1600-1639) написва серия „Причудливи капричии“ за соло цигулка, в които с програмни заглавия рисува различни картини в народен дух и за целта използва звукоподражателни натуралистични ефекти. Век по-късно Й.С. Бах написва програмната клавирна пиеса „Капричио за заминаването на любимия ми брат“.

Капричиите си Паганини създава под влияние и модела на „Капричии“ за соло цигулка на бароковия цигулков виртуоз и композитор Пиетро Локатели (1695-1764). Сами по себе си Капричиите на Локатели са гениални експерименти също на автор - новатор, който чувствително е изпреварил своето време. Останали неразбрани от съвременниците, неполучили реализация в изпълнителската практика, Капричиите на Локатели са забравени.

Прави впечатление, че Паганини озаглавява своето първо печатно произведение „24 Капричии” също като Локатели. Много от техниката на свирене и проблематиката поставени от Локатели в неговите капричии е заимствана успешно от Паганини. Но Локатели, а с него и други цигулари през 18 век разбират „капричиото“ по съвсем различен начин. За тях то е импровизирана виртуозна пиеса, позволяваща на изпълнителя да покаже богатството на своята фантазия и технически възможности. Затова увлечението по инструменталните капричии през 17 и 18 век е всеобщо. Защото композиторите по това време чрез тази музикална форма дават израз на внезапните си творчески озарения и находки. Паганини успява да разшири и обогати формата на капричиото, като създава произведения с непознати дотогава технически трудности, но съчетани с богатство на музикалната мисъл.

„Посвещава се на артистите“ - това гласи заглавният лист на първото издание на „24 капричии“. По този начин Паганини показва, че се обръща към големи майстори на цигулковото изкуство и няма предвид тези пиеси да се свирят като инструктивни учебни произведения. Сведенията за публичното изпълнение на капричиите от самия Паганини са повече от оскъдни. Единствено Стендал пише, че при малки импровизирани концерти той е изпълнявал някои от тях и отбелязва, че те са много по -трудни от концертите му за цигулка. Емоционалният диапазон в „Капричиите” е пределно широк – от прочувствена лирика до страстни и драматични напрежения. В мелодично отношение те са близки до стилистиката на Белини и Росини. В едно свое писмо Росини отдава почит на Паганини със следните думи: „Ние, италианските композитори имаме голям късмет, че Паганини не насочи своя гений към операта. Ако това беше станало всички щяхме да умрем от глад...”

Колкото и да е парадоксално, „24 капричии“ за соло цигулка на Паганини имат изключителен принос за развитието на витуозната клавирна музика през 19 и 20 век. Те вдъхновяват Шопен, Шуман, Лист, Брамс, Рахманинов и Лютославски, които създават шедьоври върху теми от „Капричиите”. Що се отнася до цигулковата литература, то нишки на влияние могат да се открият единствено в произведенията на полския композитор Хенрик Виенявски(1835-1880) и испанеца Пабло де Сарасате(1844-1908). Причината за това явление е, че почти всички шедьоври за цигулка през 19 и 20 век се създават от композитори – пианисти като Шуман, Менделсон, Брух, Брамс, Сен-Санс, Чайковски, Глазунов, Прокофиев, Шостакович и други. Единствено концертът за цигулка на финландеца Ян Сибелус, който е бил и великолепен цигулар прави изключение, но в него се откриват много малко технически прийоми, характерни за ненадминатата виртуозност в произведенията на Паганини.



Последния КАПРИЗ № 24 вероятно е създаден в периода 1805-1809 г. докато Паганини е на служба в Лука при сестрата на Наполеон Бонапарт - Елиза Бачиочи. Изграден като тема с 11 вариации и финал, каприза е най-популярния от всичките в цикъла. Доказателство за това е интереса, който предизвиква пиесата от знаменити колеги - композитори на Паганини от началото на 19 век, до сега. Ще споменем клавирния съпровод направен от Роберт Шуман, а по- късно и от руския цигулар Леополд Ауер, Вариации върху тема от 24 каприза на Йоханес Брамс, етюд от Ференц Лист, Рапсодия от Сергей Рахманинов, обработка на Карол Шимановски, Вариации за две пиана от Витолд Лютославски, вариации за рок група от Ендрю Лойд Уебър, вариации от Бени Гутман, Борис Блахер, Лоуел Либерман и десетки други.
РАПСОДИЯ „ЦИГАНКАТА“ от МОРИС РАВЕЛ e създадена през 1924 г. в Париж по поръчка на френска цигуларка. В тази виртуозна едночастна десет минутна композиция Равел не използва автентични цигански мелодии. По скоро той търси и имитира екзотиката на циганската музика, по същия начин както В. А. Моцарт в своя „Турски марш“ или Пабло Сарасате в прочутите „Цигански напеви“. Премиерата на произведението се състои на 26 април 1924 г. в Лондон. Веднага след това Равел оркестрира клавирната партия. На 30 ноември 1924г. в Париж се състои втората премиера на творбата. Този път във вариант за цигулка и оркестър. Днес Рапсодия „Циганката“ е неотменна част от виртуозния цигулков репертоар и се изпълнява и в двете си версии.

СВЕТОСЛАВ ЛАЗАРОВ завършва пиано с магистърска степен в НМА „Панчо Владигеров” в майсторските класове на проф.Атанас Куртев и проф.Красимир Гатев. Участва в майсторски класове по пиано и орган в Германия (1997-98). Лауреат на конкурсите „Светослав Обретенов” (1986), „Бряг на надеждата” (1999) и „Франц Шуберт” (2000). Концертаната му дейност включва клавирни и органни рецитали, изяви като солист на камерни ансамбли и оркестри в България и чужбина – Германия, Швеция, Финландия, Сърбия, Унгария, Чехия, Швейцария и др. Завършва оперно-симфонично дирижиране в Нов Български университет през 2011 година при Игор Богданов. По настоящем работи като диригент и пианист в НМТ „Стефан Македонски”.
ПАВЕЛ МИНЕВ е роден в Плевен, където завършва Музикалното училище „Панайот Пипков“. Продължава обучението си в Московската консерватория. Дипломира се като доктор по музика в класа на професор Ирина Бочкова. Още от първите си изяви на голямата сцена предизвиква не само възторга на публиката и пресата, но е високо оценен и от елита на световното музикално изкуство. Едва 23 годишен е щатен солист на Московската филхармония. Участвал е в престижни форуми и фестивали като „Виенявски“ в Полша, „Мартенски музикални дни“ в Русе, „Международния коледен фестивал на световноизвестния диригент Юрий Темирканов в Санкт Петербург и други. Изнася концерти пред държавни правителствени лидери в Народното събрание на България, руската Дума, Държавния департамент във Вашингтон. През 2002 г. е награден с държавна премия на Руската федерация и му е предоставена старинна цигулка от руската национална колекция. Осъществил е над 40 световни премиери. Негови записи са издадени в Русия, САЩ и България.
Скъпи приятели,
На 4 феруари, сряда, от 19 часа, в Художествената галерия „Христо Цокев” ще има още един концерт, в който цигулката ще бъде главен герой. В програма съставена изцяло от виртуозни пиеси подходящи за „бис“ ще ни гостува цигалярят ЧАВДАР ВЪЛКОВ

Програмата включва произведения от Вивалди, Менделсон, Берлиоз, Брамс, Чайковски, Барток, Панчо Владигеров, Петър Христосков, Виторио Монти, Астор Пиацола, и популярни композитори на филмова музика.

ЗАПОВЯДАЙТЕ! ОЧАКВАМЕ ВИ!

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница