И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции



страница14/20
Дата27.02.2017
Размер2.89 Mb.
Размер2.89 Mb.
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   20

Ориенталската култура говори само за такива индивидуалности, които са осъществили развитието си, преминавайки през различни инкарнации. Ориенталската култура например говори за Бодисатвите като индивидуалности, които по-бързо от обикновените хора преминават през човешкото развитие. Те обаче имат предвид това, което като индивидуалност преминава от инкарнация в инкарнация и в една определена инкарнация един такъв Бодисатва става Буда. Тогава един такъв Бодисатва е толкова напреднал, че когато стане Буда което може да се случи само на Земята той не се нуждае повече от едно плътско тяло. Колкото по-назад се връщаме, толкова повече се има предвид само индивидуалността и по-малко се изтъкват отделните прераждания. Много повече се говори за „Буда" като за една степен, за едно достойнство, което и другите бодисатви също достигат в течение на живота си, отколкото за историческия Буда, за принца Судходана.

На Запад е другояче. Ние преминахме през една култура, в която изобщо не говорим за индивидуалността, която преминава от един живот в друг живот; за западната култура ценност има отделната личност. Ние говорим за Сократ, Платон, Цезар, Гьоте, Спиноза, Фихте, Рафаел, Микеланжело и си ги представяме в една инкарнация38. Ние не говорим за индивидуалността, която минава от инкарнация в инкарнация, а за личността; ние говорим само за един Сократ, за един Платон, Гьоте и т.н., говорим само за една отделна проява на дадена индивидуалност. Западната култура беше определена да доведе до значимост отделната личност, да я представи свежо и характеристично и да не поглежда към това, което като индивидуалност преминава от един живот в друг живот. Но сега отново заставаме пред необходимостта постепенно да узнаем как през отделните личности преминава вечната индивидуалност. Сега узнаваме как човечеството се стреми да погледне към това, което преминава от една личност в друга личност. Това ще означава ново възпламеняване на човешката душа, едно носещо светлина ново разбиране, което ще се разпространи над човешките души. Това, което ще дойде и ще позволи на хората да разберат отделната човешка душа, можем да го видим в няколко единични примера.

Да обърнем поглед към един такъв образ, какъвто е пророк Илия39. Най-напред да разгледаме пророк Илия сам по себе си. Най-същественото обаче, за което става въпрос при пророк Илия, е, че по определен начин той подготви Мистерията на Голгота. Той насочи към това, че Йехова-импулсът е нещо, което може да бъде разбрано и проумяно само в Аза. Той не можеше да покаже цялото значение на човешкия Аз, той е междинна степен в азовото познание между идеята на Мойсей за Йехова и християнската идея за Христос. Така пророк Илия ни се явява като могъщ херолд, като предизвестител на Христовия импулс, на това, което ще се случи чрез Мистерията на Голгота. И така той се появява могъщ и велик.

По-нататък разглеждаме един друг образ. От страна на западната култура сме свикнали да го разглеждаме като единична личност. Да разгледаме Йоан Кръстител. В западен смисъл той застава пред нас като една конкретна личност. Ние обаче се научаваме да го познаем като херолд на самия Христос, ние опознаваме как е живял като вестител на Христос, като онзи, който пръв е изговорил думите: Променете вашата духовна нагласа, защото небесното царство е близо40. Той напълно насочи към това, което ще стане импулс чрез Голгота, че в човешкия Аз ще може да се намери нещо цяло, божествено, че Христовият Аз ще навлиза все повече в човешкия Аз и че този импулс е близо. Чрез духовно-научното познание научаваме, че е истина това, което е загатнато в Библията: Същата индивидуалност, която е живяла в пророк Илия, живя и в Йоан Кръстител. Така че този, който трябваше да бъде херолд за Христос, се е проявявал като пророк Илия и отново идва като Йоан Кръстител, и отново става херолд на Христос, както е било подходящо за неговото време. Сега тези два образа се свързват пред нас. Източната култура постъпва по друг начин: Тя веднага отива до индивидуалностите и не обръща внимание на отделната личност.

Обърнем ли поглед нататък, ще намерим онзи своеобразен образ на Средновековието, който е роден за да се види външно, че по особен начин е свързан с духовния свят през един от Великденските празнични дни на 1483 година и който още млад е починал през тридесет и седмата си година, който така мощно е действал чрез това, което е дал на човечеството. Това е образът на Рафаел. Той беше роден на един Разпети петък, като че ли да покаже, че е свързан с това, което се празнува на Разпети петък. Какво може да узнае западната култура в смисъла на духовната наука от образа на Рафаел? Когато разгледаме този образ със средствата на духовната наука, можем да узнаем, че той е допринесъл за разпространяването на християнството, за навлизането на едно вътрешно християнство в сърцата и душевността на хората и то повече от всички теологически интерпретатори, повече от всички кардинали и папи на неговото време. Пред погледа на Рафаел е стояло това, което четем в „Деяния на апостолите". Един от атиняните пристъпва и казва дори жестовете са изобразени там: „Вие, граждани на Атина, вие принасяхте във външни знаци жертви на Боговете. Но има едно познание за онзи Бог, който живее и твори във всичко живо. Това е Христос, който премина през смъртта и възкръсна и чрез това даде на хората импулса на Възкресението. " Някои не слушаха, а други се учудваха. В душата на Рафаел всичко това се превърна в онази картина, която днес виждаме във Ватикана под неправилното име „Атинската школа"41. В действителност там е показан образът на апостол Павел, който поучава атиняните относно същността на християнството. Там Рафаел е дал нещо, което изглежда като предизвестие на християнството, стоящо над различните разновидности на вероизповеданието. Много малко е разбрано до сега от това; дълбокият смисъл на тази картина все още не се е разкрил на човечеството.

Когато вземем другите картини на Рафаел, трябва да кажем: От това, което папите и кардиналите са направили, каквото са дали на човечеството, наистина нищо не е останало. В тогавашното време Рафаел е рисувал така, че творбите му едва днес истински заживяват. Колко малко той е бил разбиран някога, можем да видим от случая как в Дрезден Гьоте даже не се е възхитил на „Сикстинската мадона"42, понеже бил чул от чиновника на музея разпространеното тогава мнение, че детето Исус имало в израза на лицето си нещо простовато, двата ангела долу са можели да бъдат нарисувани само от един некадърник, самата мадона не е възможно да е била нарисувана от Рафаел, тя сигурно е била заличена и наново нарисувана. Ние можем да разгледаме цялата литература на 18-то столетие и няма да намерим почти нищо за Рафаел, даже Волтер не го споменава43.

А днес! Днес хората могат да са протестанти, католици или каквито и да е, картините на Рафаел действат на всички души. В „Сикстинската мадона" може да се види как една велика космическа мистерия се отпечатва в човешките сърца и в бъдеще ще може да се очаква ако човечеството бъде изведено към едно, стоящо над всички вероизповедания, всеобхватно християнство, представено днес от духовната наука да може да се изгражда по-нататък върху основите на това, което е действало като „Сикстинската мадона" върху човешката душевност. От мен често е било посочвано, че когато човек погледне в очите на деца, може да узнае, че от детските очи го поглежда нещо, което не е навлязло в съществуването чрез раждането, което позволява да се погледне в дълбочината на човешката душа. Който погледне децата в картините на Рафаел, изобразяващи мадоните, той вижда, че в неговите картини от детските очи поглежда божественото, скритото, надчовешкото, което все още е свързано с детето в първите години след раждането му. Това може да се види във всички детски образи на Рафаел с едно единствено изключение. Един детски образ не може да се тълкува така и това е детето Исус на Сикстинската мадона. Който погледне в очите на това дете, знае, че от очите му се излъчва повече, отколкото може да се намери при един човек. Рафаел е изобразил тази разлика, показваща че в това единствено дете на Сикстинската мадона живее нещо, което е чисто духовно, нещо, което още предварително е свързано с Христос.

Така Рафаел предизвестява духовния Христос, който отново може да бъде обхванат от духовната наука. И чрез духовната наука узнаваме, че същата индивидуалност, която е живяла в пророк Илия и в Йоан Кръстител, е живяла също и в Рафаел. И ние се научаваме да разбираме, че светът, в който той е бил като Йоан Кръстител, отново възкръсва в Рафаел и чрез това, че е роден на Разпети петък, той подчертава в какво отношение се намира с историческото появяване на Христос.

Тук намираме третия вестител след пророк Илия и Йоан Кръстител. Сега, когато погледнем към образа на Йоан Кръстител, разбираме някои от въпросите, които може да постави този, който гледа в бъдещето. Той умира като мъченик, преди да се е извършила Мистерията на Голгота, той изживява времето на зазоряването на Мистерията на Голгота, времето на прозренията, на предвестяването, същевременно времето на радостта, той обаче не изживява времето на жалбите, на страданието. Щом това настроение се е пренесло в личността на Рафаел, не разбираме защо Рафаел, който с такова призвание рисува картини с Мадоната, рисува детски образи, не разбираме защо той не е рисувал предателството на Юда, не е рисувал носенето на кръста, Голгота, Маслинената планина? Съществуващите картини с този сюжет той е трябвало да нарисува по поръчка, в тях не се отпечатва наистина същността на Рафаел. Защо точно тези образи не лежат в картините на Рафаел? Защото като Йоан Кръстител той не е преживял самата Мистерия на Голгота.

И когато така се разглежда образа на Рафаел, който е живял през изминалите столетия и живее и днес, и се погледне към това, което днес е тук и това, което вече е разрушено от неговите произведения, и човек се замисли, че всичко, което е тук в материалното, ще премине пътя на нетрайността, ще отпадне, тогава човек знае, че това, което живее в тези картини, преди те да се разрушат, ще бъде поето в душите на хората. За много от следващите столетия ще има репродукции, но което може да даде представа за личността на Рафаел, за това какво е бил Рафаел, какво сам е направил неговите произведения това ще се разпилее, ще стане на прах, ще отмине. И нищо земно, нищо на нашата Земя не е в състояние да го запази. Но чрез духовната наука ни става ясно, че това, което живее като индивидуалност в Рафаел, каквото тази индивидуалност си е изработила, се запазва и изработеното отново ще се появи с нея. И когато узнаем, че същата тази индивидуалност отново се появява в поета Новалис44 и вземем ли първото предвестие на Новалис, което се появява като зора на една нова, жива идея за Христос, тогава ще си кажем: Дълго време преди във външния свят да изчезне това, което е направил Рафаел, дълго време преди това тази индивидуалност ще бъде отново тук, за да даде в нова форма онова, което има да даде на човечеството. Колко хубаво е, че западната култура през един определен период разглежда само отделната ограничена личност, колко хубаво е, че ние се научаваме да обичаме дадена личност в нейния отделен живот! Колко безкрайно се обогатява нашата душевност, когато се научаваме как вечното в човека преминава от една личност в друга личност! И макар че тези личности ни изглеждат толкова различни, все пак ще съумеем да ги разберем чрез това, което духовното познание ни дава като конкретни факти за човешкото прераждане и карма. Не толкова от общите понятия и учения ще има полза човечеството, колкото точно от това, което може да хвърли светлина в детайлите. Тогава някои неща, които могат да се постигнат само чрез интуитивното виждане и чрез окултното изследване, ще могат да се прибавят към другите факти и тогава най-после можем да насочим поглед към самата Мистерия на Голгота, можем да си припомним, че в тридесетата година от живота на Исус от Назарет Христос е навлязъл в него и е преминал през Мистерията на Голгота.

Когато днес се говори, че Христовото същество не може да се въплъти в едно физическо тяло, трябва да се каже, че това всъщност изобщо никога не е било твърдяно. Защото и тогава физическото тяло на Исус от Назарет беше обвивката, в която слезе духовното Христово Същество. Тук положението не е същото, както при други индивидуалности, които сами си изграждат тяхното тяло; в тялото, което подготвя Исус от Назарет, едва по-късно се спуска Христовото Същество. Само че тогава то се съединява с него. Значи ние тук всъщност също не можем да говорим за физическо въплътяване на Христос. За познавача това са неща, разбиращи се от само себе си.

Но ние знаем, че чрез този Христов импулс нещо е дошло на Земята, нещо се е вляло в човечеството, което ще донесе добро за цялото човечество, щом се влее в човешките култури. Така че това, което премина през смъртта, е като житно зърно, което се умножава и навлиза в отделните души на хората, където може да покълне. Тъй като знаем, че Христос, който премина през смъртта и чрез това навлезе в Земята, беше приет от тялото на Исус от Назарет, се запитваме: Какво ще стане, когато Земята достигне целта си и дойде до своя край? Христос, който се приближи отдалече към Земята и се свърза с нея, в нейния край ще бъде реалността на Земята, той става духът на Земята. Той и сега е духът на Земята, само че тогава човешките души ще бъдат проникнати от него, хората ще са едно цяло с него.

Сега се запитваме за нещо друго. Ние учихме, че човекът в своя образ на Земята трябва да го взимаме за майа. Този образ се разпръсква след смъртта, той е един мираж, който застава пред човека като външен образ на човешкото тяло. Но външният образ на физическото тяло няма да остане повече тук на Земята, също както няма да останат и физическите тела на растенията, на животните и на минералите. Физическите тела ще преминат в това, което се разпръсква, което става световен прах. Това, което се вижда, напълно ще изчезне, физическата Земя няма повече да я има. А етерните тела? Те имат смисъл само докато обновяват физическите тела; и тях няма да ги има. Когато Земята достигне до целта си, какво тогава ще остане от всичко, което човек вижда? Нищо, съвсем нищо няма да остане, нищо от самия него, нищо от съществата на другите природни царства. Когато духовното се освободи, от материята няма да остане нищо, освен безформен прах, понеже само духът е действителен. Но едно нещо ще остане действително, което по-рано не е било съединено със Земята, с което човешките души ще се обединят, само едно тогава ще е действително: Христовият Дух. Той ще бъде единствената реалност, която ще може да остане от Земята.

Но как ще достигне този Христов Дух до своите обвивки? До обвивките, в които тогава той ще продължи да действа?

По времето на Мистерията на Голгота, като импулс и същевременно като душата на Земята, той се е спуснал в Земната сфера. Също и при Христос трябва да се създаде това, което би могло да се нарече негови обвивки. От какво едно такова същество си взема своите обвивки? Не както това става при хората, но също и Христос ще има един вид одухотворено физическо тяло, един вид етерно тяло и един вид астрално тяло. От какво ще се състоят тези тела?

Това са неща, които първоначално могат само да бъдат загатнати. Чрез Кръщението в река Йордан, Христос се е спуснал в обвивките на Исус от Назарет. Той използва тях, живя в тях, вечеря заедно със своите ученици, в тях преживя събитията в Гетсеманската градина, в тях беше обруган и подигран, в тях премина през Мистерията на Голгота. След това възкръсна и от тогава живее като дух на Земята, свързан е с нея. Той си създава нещо подобно, каквото човекът има в своите обвивки. Постепенно в течение на времето около първоначалния чисто духовен Христов импулс, който се спусна при кръщението в реката Йордан, се оформя нещо, което се обособява като астрално тяло, етерно тяло и физическо тяло. Всички тези обвивки се образуват от сили, които трябва да бъдат развити на Земята от човечеството. Кои са тези сили?

Силата на външната наука не може да даде никакво тяло на Христос, чрез нея човек узнава само за неща, които в бъдеще ще изчезнат, по-късно няма да съществуват. Нещо обаче предхожда познанието и за душата има безкрайно по-голямо значение отколкото самото познание.

То е онова, което гръцките философи виждаха като началото на всички философии учудването и удивлението. Когато сме достигнали до познанието, тогава всъщност вече е преминало онова, което има ценност за душата. Хората, които могат да се удивляват пред великото знание и истините за духовния свят, запечатват в себе си едно чувство на учудване и това, което те запечатват, в течение на времето изгражда една сила, която представлява сила, привличаща Христовия импулс: Христовият импулс се съединява с отделната човешка душа дотолкова, доколкото тази душа може да се удивлява пред тайните на света. Христос изгражда своето астрално тяло в земното развитие от всички онези чувства, които са живели като удивление в отделните човешки души.

Второто, което човешките души трябва да изградят, чрез което да привлекат Христовия импулс, са всички чувства на състрадание. И всеки път, когато в душата се появи чувство на състрадание или на споделена радост, се образува една привличаща сила за Христовия импулс и чрез състраданието и обичта Христос се свързва с душата на човека. Състрадание и обич са сили, от които Христос оформя своето етерно тяло до края на земното развитие. По отношение на състраданието и обичта би могло да се говори почти за една програма грубо казано, която в бъдеще трябва да бъде изпълнена от духовната наука. Материализмът днес доведе в това отношение което преди никога не е ставало на Земята -до една позорна наука. Най-лошото, което се извършва днес, е да се хвърлят в един кош обичта и сексуалността. Това е най-лошото постижение на материализма, най-дяволската черта на настоящето. Нещата, които са направени в тази област, ще трябва първо да се изчистят. Сексуалността и обичта в тяхното истинско значение нямат какво общо да търсят. Сексуалността може да се прибави към обичта, но няма нищо общо с чистата истинска обич. Науката стигна до истинско безобразие като доведе до възникването на определена литература, която се занимава с това да свърже тези две неща, които изобщо не стоят във взаимна връзка.

Едно трето нещо, което като от един висш свят се влива в човешката душа, е съвестта, на която човек се подчинява, на която дава по-висока оценка, отколкото на своите собствени индивидуални морални инстинкти. С нея Христос се свързва най-силно; от импулсите на съвестта в отделната човешка душа Христос изгражда своето физическо тяло.

Така един израз в Библията става напълно реален, когато се знае, че от състраданието и обичта в хората се изгражда жизненото тяло на Христос: „Каквото направите на най-незначителния от моите братя, го правите на мен"45, защото Христос ще образува своето жизнено тяло до края на земното развитие от състраданието и обичта на хората. Както Христос изгражда своето астрално тяло от удивлението и учудването, както той изгражда своето физическо тяло от съвестта, така той изгражда и своето етерно тяло от чувствата на състрадание и обич.

Защо точно сега можем да кажем такива неща? Понеже веднъж ще се разреши един голям проблем за хората, а именно да се представи образът на Христос, какъвто е в действителност в различните области на живота. Чак тогава ще може да се види какъв е той, когато се вземат под внимание някои неща, които изнася духовното изследване; тогава няма да се гледа назад към това, което е било в Палестина там Христос използваше обвивките на Исус. Когато след дълго задълбочаване в духовно-научната идея за Христос веднъж се опита да бъде представен Христос, тогава ще се получи един образ, по който ще се познае, че в неговото лице се съдържа нещо, което всяко изкуство може да се стреми, ще трябва и ще се стреми да изобрази; в неговото лице ще се съдържа нещо от победата на силите, които се намират само в лицето, над всички други сили в човешкия образ. Когато хората ще могат да изграждат едно око, което живее и излъчва само състрадание, една уста, която не е приспособена само да яде, а да изговаря онези думи, изпълнени с истина, които са израз на човешката съвест и когато ще могат да се изграждат едно чело, което не е хубаво и високо, а е хубаво поради ясното оформяне на това, което изпъква навън към това между очите, което наричаме „лотосовият цвят" когато някога всичко това може да се изгради, тогава ще разберем защо пророкът казва: „Той е без образ и красота. "46 Това означава не красота, а онова, което ще победи разложението: Образът на Христос, където всичко е състрадание, всичко е обич, всичко е съвест.

И така, духовната наука като едно ядро преминава в човешкото чувстване, в човешките усещания. Всички поуки, които може да даде духовното изследване няма да съществуват вечно, те ще се превърнат в непосредствен живот там, в човешката душа. И плодовете на духовната наука постепенно ще станат онези жизнени условия, които ще изглеждат като външно въплъщение на самото духовно познание, на душата на бъдещото човешко развитие, така както то трябва да се извърши.

С такива мисли исках да събудя във вашите души, каквото може да бъде събудено, когато не със сухи думи, а с чувствени идеи и чувствени нюанси бих искал да говоря на стремящите се към духовно-научното, така че тези чувствени нюанси и идеи да живеят, да въздействат и да се разпространят навън в света. Когато в сърцата живеят такива чувства, те ще станат извор на топлина, която ще се влее в цялото човечество. И онези, които вярват в това, ще повярват и в действието на своите прекрасни усещания, ще повярват, че всяка една душа чувства така дори и когато кармата не я принуждава да дава външен израз и чрез това тя ще може да поражда невидими въздействия, които наистина ще внесат в света това, което трябва да навлезе в него чрез духовната наука.

Ето какви чувства бих желал да породя у вас с моето сегашно присъствие в Кьолн.
ЗА СИНТЕЗАТА НА МИРОГЛЕДИТЕ. ЕДНО ЧЕТИРИКРАТНО ПРЕДИЗВЕСТИЕ

Мюнхен, 16. Май 1912

Духовната наука трябва да стане инструмент за взаимно разбирателство, чрез който да се научим да се разбираме до дълбочината на душите си в рамките на цялото човечество. И това разбиране до дълбочината на душата, това трябва, така да се каже, да ни проникне като антропософско настроение, трябва да живее в нас, иначе дори и окултните истини, които се вливат в човечеството чрез духовната наука, няма да станат разбираеми за нас. Понеже в това отношение духовната наука, така да се каже, е ключ за разбиране на вътрешния живот, тя може да допринесе за мир и хармония по цялата Земя. Как да стане това?

Можем да посочим един конкретен пример. Да вземем например отношенията на двама души, които имат различни вероизповедания, да речем християнство и будизъм. Същото, което можем да кажем относно християни и будисти, които тук ще ни послужат като класически пример, можем естествено да кажем за мирогледите на двама души, живеещи тук в Европа; защото това, което важи за голямото, чрез духовното познание ще важи също и за малкото. Как се отнасят християните и будистите един към друг, така както принадлежат към ортодоксалните си вероизповедания? Християнинът вярва, че будистът може да стане блажен, само ако приеме християнството във формата, която то има сега. Така изглеждат мисионерските дейности на християните сред будистите; те внасят своето специално вероизповедание сред тях. По съответния начин се държи и ортодоксалният будист. Да предположим, че двамата биха станали антропософи. Как християнинът, като антропософски християнин, може да се отнася към будистите? Да речем, той чуе това, което принадлежи към най-главните неща в будизма и което всъщност правилно се разбира само от този, който сам живее в будизма. Днес от два източника може да се научи нещо за това, което може да се обозначи като съдържание на различните религиозни вероизповедания: от хората, които се занимават със сравнителната религиозна наука и от тези, които по духовно-научен начин вникват в съдържанието на различните вероизповедания. Когато се погледне към тези, които се занимават със сравняващата религиите наука, трябва да се каже, че те са изключително работливи и дейни хора, които се грижат за научното сравнение на различните религиозни вероизповедания. Но когато те сравняват тези религиозни вероизповедания, се вижда нещо съвсем особено; тогава това, което те търсят, дори и да не си признават, всъщност е само неистината за различните вероизповедания. Хората търсят каквото не е истина, те търсят това, което е било възприето точно в детските години на различните религиозни вероизповедания. Този, който се занимава с това като духовно-научен изследовател, търси централното ядро в отделните вероизповедания, той търси това, което се съдържа в един единствен нюанс, но наистина като въз-приемаем нюанс в едно или в друго религиозно вероизповедание. Той търси това, което е истина в отделните вероизповедания, а не това, което е погрешно.



Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   20


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница