И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции



страница3/20
Дата27.02.2017
Размер2.89 Mb.
Размер2.89 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20

Сега да продължим и да разгледаме връзката на човека с неговите волеви импулси, доколкото тези волеви импулси имат връзка с моралността. Нека отново да разгледаме момента на заспиването. Това за човека е важен момент, понеже, както ни съобщава духовната наука, тогава той преминава в астралния свят.

Да разгледаме моралните импулси в момента на заспиването. За да можем наистина да ги наблюдаваме, трябва този процес да се погледне с доста голямо внимание. Хората, които го правят, имат следните наблюдения. И така, наближава моментът на заспиването. Докато досега очите са виждали ясно, сега очертанията на предметите започват да се раз-мазват. Нещо подобно на мъгла ги обгръща. Човек като че ли се усеща отделен от всичко наоколо. Също и във физическото тяло настъпва промяна: Човек не може повече да движи крайниците си. Те вече не го слушат. Той започва да чувства как, като че ли дадени неща, които могат да се означат като волеви импулси, сами се изправят пред душата му. Като едно единство пристъпват пред него нещата, които той е направил, които така е направил, че не е нужно да се упреква. И той изпитва невероятно блаженство от всичко, което правилно е направил. Така чрез добрите духове хората са предпазени да пристъпи пред душата им лошото. Естествено не е възможно да се изпитва блаженство от доброто, ако човек не е направил нищо добро. Но хората общо взето не са толкова лоши, че да не са направили изобщо никакво добро. Който внимава, ще почувства как изплува нещо като мисъл, която смътно, но въпреки това отчетливо застава пред душата: Ах, да бих могъл да задържа този момент, ах, защо това не може да остане завинаги! - Тогава идва един тласък и съзнанието изчезва.

Докато добрите импулси предизвикват блаженство и подпомагат заспиването, лошите импулси още повече от душевните вълнения го затрудняват. Човек особено трудно заспива, когато съвестта го гризе. Волевите импулси понякога са още по-голяма пречка от душевните вълнения, за да можем да навлезем в духовния свят, където трябва да навлезем. Представите сравнително малко затрудняват, душевните вълнения повече, а за да преминем в духовния свят най-много ни пречат угризенията на съвестта заради действията, за които се упрекваме.

Обикновено представите, това ще рече нашите представи, бдят над съня ни; ако картинно представим пред съзнанието си събитията от изминалия ден, обикновено лесно заспиваме. Но прибавят ли се чувства, то те са по-лош закрилник на съня ни; при възбуда ние спим по-лошо. Най-добре пазят съня ни, най-добре ни помагат да пристъпим в Девахана волевите импулси, които са ни довели до морални действия. Когато при ретроспективното разглеждане на деня отзад напред достигнем до момент, който ни изпълва със задоволство, с морално удовлетворение поради едно добро дело, в което се е проявил наш волев импулс, тогава настъпва блаженството, което ни пренася в Девахана.

Вземе ли се предвид какво казва духовната наука, ще се види, че има съответствие между тези наблюдения и откритото по пътя на Ясновидството. Защото духовната наука ни казва: Със своето етерно тяло човекът принадлежи на астралния свят. Поради това, че с етерното си тяло той принадлежи към астралния свят, с представите си той живее в нещо, което не е присъщо на физическия свят. Физическият свят ни предоставя сетивни възприятия. От тях трябва да се отвърнем и тогава в нас остава нещо нашите представи. Те вече са нещо свръхсетивно. Човек има тези представи поради това, че силите на астралния свят проникват в неговото етерно тяло така, че чрез своите представи той стои в известна взаимовръзка с астралния свят. Освен това духовната наука казва: Душевните вълнения са нещо, което не само има връзка с астралния свят, но също и с един по-висш свят; с душевните вълнения човек се намира във взаимовръзка с долния Девахан. Трето, духовната наука и всеки окултизъм учат, че чрез моралното действие на волевите импулси човек стои във връзка с висшия деваханически свят, света на така наречения безформен Девахан.

Тези три вида душевен живот в човека показват трите начини за взаимовръзката на човека с висшите светове. Сравнете това, което се изживява в обикновения живот с това, което казва духовната наука. Те съответстват едно на друго. Представите не пречат на заспиването, понеже чрез тях ние трябва да преминем в астралния свят. Но за да преминем в деваханическия свят, трябва да имаме такива душевни състояния, които ни помагат да преминем в по-висш духовен свят. Душевно вълнение, което ни кара да се мятаме в леглото, ни пречи да заспим. Светът на моралните волеви импулси представлява нашата връзка с висшия Девахан. Там изобщо не можем да бъдем допуснати, ако нямаме такива волеви импулси, за които няма нужда да се упрекваме. Ние, значи, не можем истински да заспим, ако имаме угризения на съвестта. Там не ни допускат. А описаното блаженство, което чувстваме при едно добро дело, е като външен знак, който означава: Ти можеш да пристъпиш в света на Девахана. Няма защо да се чудим, че хората изпитват това като блаженство, в което винаги искат да останат. Чрез него те се чувстват сродни с висшия Девахан, така че желаят да останат там. Когато човек не е ясновидец, не може да си създаде друга представа за тези най-висши състояния освен чувството при заспиване, което настъпва като блаженство и морално усещане.

Така можем да покажем на човека: В себе си ти имаш твоя душевен живот. Каквото си представиш ти се показва така, че те въвежда във връзка с нещо висше и то по такъв начин, че ти е най-лесно да влезеш в по-висшия свят; представната дейност е сродна с астралното. Това, което човек изживява, е като сянка на по-висшия свят. Душевните вълнения повече ни отделят от висшите светове, понеже чрез тях човек е свързан с низшия деваханически свят; волевите импулси ни отделят още повече, понеже те са свързани с висшия деваханически свят.

Всичко това обаче има връзка и с други факти: След смъртта най-действеното в Камалока, са душевните свойства и моралните импулси. Представите за сетивния свят отпадат, човек може да вземе със себе си само тези за свръхсетивното. Душевните настроения обаче усилено ни преследват и след смъртта, и остават при нас. Защото те ни задържат известно време в Камалока. Например един човек, който е бил много лош, изобщо не би могъл да се издигне в Девахана поради угризенията на съвестта си и би трябвало отново да се инкарнира без това издигане. Без морални подбуди той не би се издигнал във висшия деваханически свят; след кратко време би трябвало отново да се завърне, за да навакса пропуснатото. Тъй като не е имал добри чувства, също и низшият Девахан е затворен за него.

Така можем да сравним и да покажем, че е възможно да си изработим възгледи за фактите на обикновения живот, на обикновения душевен живот, ако си ги обясним чрез това, което може да каже духовната наука.

Искам да свържа казаното с един друг факт, който сигурно ще Ви се стори важен, когато отправите духовен поглед към учението за прераждането, за повторния земен живот. Щом ние повторно се раждаме на Земята, това би трябвало да има някакъв смисъл. Развитието не би имало никакъв смисъл, ако при това не бихме научили нещо! Що за смисъл има, човекът отново да бъде роден? Чрез фактите на духовното наблюдение успяваме да видим, колко много човешкият живот е различен през различните епохи. Да помислим за старите времена, когато се е говорило гръцки или латински и се е правило, каквото тогава е било обичайно! Това, което днес се изисква да се пращат децата на училище, дойде много по-късно. Докато днес в един човек, който не знае азбуката, се вижда един необразован човек, някога не е било така. Иначе нашата статистика например би нарекла Волфрам фон Ешенбах8 необразован човек. В стария Рим имаше нещо друго, което днес не може да се счита за образование. Там всеки римски гражданин също и този, който оре с плуг нивите си съвсем точно е знаел съдържанието на законите от дванадесетте плочки и още много други неща, които имат общо с изграждането на гражданската държава. Римлянинът е нямал нужда да тича при адвокат за всяка дреболия. Това е един пример. Когато човек се запознае с тези големи различия, ще му мине желанието да пита защо трябва винаги да се раждаме отново като деца; това не е необходимо! Не, това не е така! Всеки път, когато отново дойдем, културата така се е променила, че ние отново трябва да научим нещо. Следователно: Ние сме съществували в съвсем други условия и наистина е необходимо да идваме отново дотогава, докато Земята постигне целта си.

Ние най-добре различаваме това, което човек може да стане през различните последователни култури, ако знаем, че отделните свойства, които днес изброихме, само постепенно са се развили във външната култура. За нашата епоха е характерно, че от изброените импулси най-голяма тежест се отдава на представите. Ние живеем в една култура на представния живот. Развива се интелектът. В гръцката и римската култура не се е мислело толкова много, затова пък се е наблюдавало и възприемало повече, отколкото го правят днешните хора. В това, което големият драматик Хебел9 е написал в бележника си, лежи нещо комично, но същевременно и нещо величествено. Да предположим, че Платон отново се роди; един ден става гимназист и би трябвало да чете Платон на гръцки, а пък гимназиалният учител, понеже е недоволен, че той не може да разбере Платон, го набива. Това е искал Хебел да драматизира. От една страна то е твърде комично, но от друга страна наистина е разбираемо. Истина е, че днес гимназиалният учител много повече си представя, отколкото даже и големият философ Платон си е представял по неговото време. В известна степен днес светът се гледа с късогледи очи. Днешният селянин мисли повече, отколкото е мислил гръцкият философ. Затова пък някога възприемателните способности са били по-развити. Човекът тогава е бил свързан с цялата природа. Възприятието е било това, което днес при нас е представата. Днес възприемането изобщо не се изучава, освен от тези, които преминават през специално обучение. Напълно е възможно някой да достигне далеч в това, което учи при лабораторни условия, а навън да е съвсем неопитен и да не може да различи пшеницата от ръжта. Така че можем да кажем, че днес хората имат големи способности в мисленето, в представянето, някога обаче бяха обучени във възприемането. От тук можем да различим две епохи: Едната е епоха на възприятията, а другата на мислите, на представите. Ще последва трета, чрез която ще бъдат култивирани чувствата, което днес става само между другото.

Човекът, който започва определено развитие, фактически трябва предварително да извърши това, което по-късно трябва да направи цялата човешка култура. Той трябва да преобрази душевните настроения. Може да се случи, някой човек да започне с развитието на своите душевни настроения в посока към висшите светове, и чак тогава в допира си с другите хора да премине през културата на представите. Тогава той ще забележи, че веднъж чувства правилно, друг път погрешно. Един само интелектуален човек от логични основания ще приеме правилното и ще отблъсне погрешното.

Дълго време ще мине, докато се достигне една по-висока културна степен, при която спрямо правилното ще се изпитва удовлетворяващо чувство, а спрямо неправилното неприятно чувство. Тогава това ще дава сигурност относно истинската и фалшивата същност, понеже ще се очакват не само представи за истинското и фалшивото. Тогава няма да трябва дълго да се мъчим да доказваме нещо, то ще може изведнъж да се обхване. Днес трябва да доказваме, да развиваме. Тогава няма да е нужно да се доказва, а да се харесва. След културата на възприятието при гърците и след културата на представите в наше време, когато ние отново ще се инкарнираме, ще последва една култура на душата. После ще последва култура, свързана с импулсите; тогава волевите импулси ще достигнат до голямо усъвършенстване. Тогавашните хора, които ще се инкарнират, ще преследват това, което е Сократов идеал. Ако не стане така, човекът, който е много умен, би могъл да бъде идеален мошеник; иначе напразно ще е записаното от Хамлет на писмената му плоча, че някой може непрекъснато да се усмихва и въпреки това да е изпечен мошеник10.

След епохата на чувствата ще последва епоха на изключителна моралност. Тогава, както показват окултните изследвания, ще се случва нещо съвсем особено. Да допуснем, че хората биха ставали все по-умни и по-умни. При днешния начин на мислене с представи, човекът може да стане именно такъв. Даже умствените способности може да са необходими, за да се извършват лоши дела. Но забележително за нашата по-следваща епоха ще бъде, че злонравието на волевите импулси ще действа парализиращо върху интелекта! Това ще бъде специфичното за моралната културна епоха, че аморалността ще има силата да умъртвява интелекта. Един човек от тази епоха трябва така да се развива по-нататък, че със своята моралност да може да последва своя интелект. Ние бихме могли да кажем: Гръцко-римската култура беше време на възприятието, нашата култура е време на интелекта. След това идва културата на чувствата и тогава времето на същинската моралност.

Интересно е да се наблюдава как в тази последователност на културните епохи върху хората действа един важен импулс. Тук трябва да направим връзка с казаното до сега способността за възприемане ни свързва с физическото, способността да се създават представи ни свързва с астралното, душевните вълнения с низшия Девахан и моралността с висшия Девахан.

Ако в гръцко-римското време сред хората е трябвало да дойде някакъв импулс, човек е трябвало да бъде обучаван да възприема особено това, което външно пристъпва към него. Оттам и импулсът на Христовото Събитие се прояви в света като едно външно възприятие. Сега живеем в културата на представите. Поради това нашата епоха ще постигне целта си чрез това, че Христос ще бъде познат като нещо, което може да се възприеме в астралния свят, като вътрешна представа. Той ще се изяви в астралния свят като етерен образ. В следващата епоха, във времето на чувствата, човекът ще трябва да развие особено своите чувства, за да може астрално да види Христос. А през епохата на моралността Христос ще се манифестира като най-висшето, което човек може да изживее; като един Аз, който просветва от висшия Девахан.

Така че също и възприемането на Христос ще се развие по-нататък. В своите представи, в своите имагинации човек ще може да възприема Христос по естествен начин.

От изложението виждаме, че можем да намерим известно съответствие между това, което казва духовната наука и това, което се случва в света в случай, че положим известни усилия.

Това са точки, които могат да бъдат разгледани на едно местно събиране, за да се отговори на многобройните въпроси, чрез които човек може да пристъпи към духовния свят.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С МОРАЛНАТА ПРИРОДА НА ЧОВЕКА

Цюрих, 15 Януари 1912

Поредицата от лекции, които ще имаме днес и утре, може би е възможно да се използва, за да се разгледат неща, които си приличат: само че единият път се излагат пред приятели, които известно време са се занимавали в някое дружество да поставят гледните точки, от които ще изходим, в основата на своя мироглед, докато утре, при откритата лекция10, ще се разгледат подобни неща и подобни изходни точки, но така, както това е по-подходящо за онези хора, които идват от външния живот и се запознават с това движение, без да познават духовната наука.

Днес същевременно би трябвало да се започне от това, което е много познато и е поощрение за всички, които искат да напреднат не само в духовната наука, а може би също и в развитието на своето собствено вътрешно същество. Постоянно бива подчертавано, че за вътрешното развитие на един човек за да се достигне може би до там, той сам да има изживявания в духовния свят от особено значение са чистотата и любвеобилността на целите и намеренията. Ние бихме могли макар и в дадено отношение едностранно, но всичко, което се казва винаги е едностранно да кажем: Един духовен изследовател, или изобщо някой, който иска да проникне в духовните светове и някак си сам да открие нещо от тези духовни светове, преди всичко трябва да има една душевна способност. Тази способност на душата трябва да се състои в това, той да симпатизира на доброто, на благородното, на красивото и да изпитва отвращение спрямо злото, спрямо грозното. Чистотата на моралната душевна природа се изисква и поощрява винаги, когато става въпрос за пътя в духовните светове и ние бихме могли да кажем: За едно истинско проникване в духовните светове, в смисъла на нашето съвремие, е необходимо цялостно изпълване на душата с истинските морални намерения и цели. По-късно ще чуем, че е възможно да се достигне до ясновидски способности също и без тези основни изисквания; но да се постигнат ясновидски способности, без споменатите горе основни изисквания, винаги е нещо съмнително.

За да разберем това, нека сега си изясним какво всъщност можем да разбираме под морална природа на човека. Ние сме принудени да говорим за моралната природа на човека, когато от една страна вземем под внимание подтиците за действие, стремежите и желанията, които идват от външния свят. Когато човек е принуден да действа от нещо, което се числи към неговите естествени потребности като глад или жажда, или просто го желае, обикновено не казваме, че такова желаене или искане е морално действие. Естествено е, че поради това не е нужно те да бъдат неморални. Но когато един камък падне на Земята, това също не е морално действие и ние не се чувстваме принудени да му прикачим мярка за моралност. Също толкова малко сме принудени да говорим за морал, когато човек удовлетворява естествените нужди на своя организъм с ядене и пиене. Ние нямаме причина да говорим за моралност и тогава, когато някъде човекът види хубаво цвете или нещо друго красиво и понеже това му прави приятно впечатление, той го пожелава. Тук също не говорим за моралност.

Кога всъщност говорим за моралност при човешката природа? Чак когато не такива външни поводи като глад или жажда, или приятно чувство, което е породено от някакъв външен предмет, стават причина да извършим това или онова, а когато подтикът произлиза от нашата най-дълбока вътрешна същност като една заповед, една заповед от нашата душевност, която е независима от външните поводи. Ние особено виждаме разликата, която съществува между тази моралност и това, няма да кажа неморалност, но равнодушие спрямо моралното, когато вземем под внимание как по външни поводи бихме могли да извършим различни неща, които обаче не извършваме, понеже вътрешната заповед, която наричаме морален импулс, не ни позволява.

Да вземем например съвсем обикновения случай, когато някой има силното влечение много да пие. Ако той би имал възможност, би пил непрекъснато. Но той може и да последва един вътрешен глас, който няма нищо общо с влечението, а се противопоставя на външните поводи и казва: Това, което иска да се прояви поради външните поводи, не бива да стане! Тогава виждаме как в нас може да проговори нещо, което противоречи на външните условия. Всичко, което е подобно на такова противоречие, както и на вътрешното осъждане на нашите собствени действия, наричаме моралност. Само тогава можем да говорим за морална постъпка, когато се абстрахираме от всички външни впечатления, от всичко, което ни заставя отвън и следваме само това, което говори от нашата вътрешна същност. Чрез това, че може да чува нещо такова в себе си, което е различно от външните подбуди, което дори може да противоречи на външните подбуди, човекът надраства животинската същност. Ние трябва да почувстваме, че в моралността имаме нещо, което е истинско чрез самото себе си. Това е съществената основна черта на всички морални импулси, а именно, че те са истински чрез самите тях и външните условия не могат да допринесат да се окачестви някое действие като морално или неморално. Когато привидно означим като морално или неморално нещо направено по външен повод, често при такова определение се поддаваме на една илюзия. Ако например кажем: Човек така се настройва, че относно яденето и пиенето следва не само глад и жажда, но също и принципа, че е необходимо да се грижи за своя организъм, за да може да устои на външния свят, като следва външните изисквания на живота като определящи импулси, това би било една илюзия. Само ако към външните можем да прибавим вътрешните импулси: Че е правилно и добре човекът да бъде на Земята и то не само заради външните му задачи, а и заради вътрешната чисто човешка задача, която може да следва от това, само тогава е налице моралността; иначе тя е само привидна моралност. Отличителният белег за това, какво е морално, е, че импулсът не е породен от външния свят, а изцяло произтича от силите на нашата душа.

Някой естествено би могъл да каже: В душата ни също има и зли гласове; често следваме импулси, които ясно усещаме като вътрешни импулси, а те изобщо не са такива, че да можем да ги означим като морални. Тогава можем да кажем макар че точно днес не можем изчерпателно да обсъдим тази тема, понеже имаме друга задача, когато човек следва такива привидно вътрешни импулси, които са лоши, зли, то в действителност не следва самия себе си, а следва импулси, чийто произход не познава и ги взима за такива, които идват отвътре. От нашата духовно-научна работа ние всички познаваме луциферическите сили. Те не идват отвътре, а всъщност отвън поради това, че луциферическите същества са се загнездили в нашето астрално тяло, а не в нашия Аз, така че ние, когато така дефинираме моралното, изпадаме в многобройни противоречия. Когато искаме да се задълбочим, ще видим, че характерното на моралността е, че всички морални импулси трябва да произлизат от най-дълбоката сърцевина на нашето същество. Тогава това, което морално ни харесва, което предизвиква нашето морално одобрение, което може да ни изпълни с възхищение и ентусиазъм, можем да поставим пред нас същевременно като идеал, като при това човекът е изцяло при самия себе си, съвсем в своята вътрешна същност. И щом в обикновения живот е изключително полезно и необходимо човек да е наясно, че само при моралните решения, в преценките си той се намира изцяло при самия себе си, или при решения, които се взимат по подобен начин, то това е едно основно изискване за практическия окултизъм. Това трябва да се приеме като основен принцип на окултистите. Важното е всички събития в човешкия живот да протичат според образеца на моралните импулси; когато човек пристъпи по висшия път на познанието, в душата му да не става нищо, което да не протича според образеца на един истински морален импулс.

От значение е човекът, който иска да стане практически окултист, който иска да върви по пътя на познанието, сам да реши да не прави нищо, за което може да си каже: Когато сравня моето действие с това, което е в човешката вътрешна същност, което означавам като морално, то трябва да е еднозначно. Пътят на познанието на никоя степен не трябва да се отклонява от това, което отговаря на моралното поведение на човека. Подобието на познавателния път с моралните импулси достига дори до детайлите. Това трябва да се илюстрира с един пример.

При хората, както са поставени в настоящето, има една особеност, що се отнася до моралността. Всъщност десетте Божии заповеди12 все още са най-значителните между нашите закони. Десетте Божии заповеди, когато ги разгледаме по-отблизо, са построени по особен начин. От десетте само три са дадени така, че се казва: Ти трябва нещо да правиш. Останалите седем са дадени така, че се казва: Не прави... ! Следователно, мировите сили смятат много повече за необходимо да дадат на хората морални закони, които гласят: Ти не бива да вършиш нещо отколкото такива, които гласят: Ти трябва да правиш нещо. Защото това, което се повелява да не се прави, се отнася към това, което се повелява да се прави, както седем към три. Ние бихме могли и да кажем: Моралността, общо взето, трябва така да действа в човешката натура, че тя да е в състояние да каже: Ти не би трябвало нещо да правиш.



Това съотношение седем към три в десетте Божии заповеди можем да разгледаме по-отблизо. Когато разгледаме седемте, които гласят: Не върши... всички те се отнасят за неща от външния свят, за това, което не бива да се прави във външния свят; противно на това трите закона, които съдържат повелителната форма „Ти трябва... ", се отнасят за това, което надхвърля физическия свят. Там се казва: Ти трябва да вярваш в единствения Бог! Ти трябва да не спекулираш с името на този Бог и така нататък. От това виждаме, че по отношение на същинските духовни работи на душата, законите са в позитивна форма; а всички закони, които се отнасят до собственото морално поведение във външния свят, са дадени под формата „Ти не бива...". Ако ни се струва, че четвъртият закон „Ти трябва да уважаваш баща си и майка си, за да живееш дълго на Земята" е в позитивна форма, то чувстваме, че всъщност той има силно негативен характер, също както другите шест закона. Той е един вид преходен закон, който се отнася към физическия свят, но същевременно от този физически свят вече ни извежда в духовния свят. И това можем да докажем до детайли, защото в религиите на всички стари народи е лежал култът към прадедите, а в предшествениците, в праотците същевременно е било дадено нещо божествено. В това отношение почитането на прадедите, от които непосредствените предшественици са само един специален случай, е вид преход от сетивния свят към висшия свят. Но специално този четвърти закон е бил отнесен към непосредствения физически свят, към отношенията на децата към родителите. По отношение на родителите бихме могли да изпълним този закон, ние можем да почувстваме, че този четвърти закон първоначално е бил даден в позитивна форма, че е даден на хората, за да предотврати да не се случи нещо. При първите заповеди предметът, към който изобщо са насочени, още не се намира във физическия свят.


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница