И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции



страница5/20
Дата27.02.2017
Размер2.89 Mb.
Размер2.89 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20
АНТРОПОСОФИЯТА КАТО СМИСЪЛ НА ЖИВОТА И КАТО СЪДЪРЖАНИЕ НА ЧУВСТВАТА И ПОЗНАНИЕТО

Вроцлав, 3. февруари 1912

Сигурно ще бъде добре, ако днес, понеже толкова рядко можем да се съберем, докоснем въпроси, при които антропософията непосредствено се допира до живота. Много често на антропософите ще се поставя въпроса: Как се отнася антропософията спрямо този, който още не е в състояние да погледне в духовните светове чрез ясновиждащо съзнание?

Отново и отново трябва да се подчертае, че всичко, което като факти и взаимовръзки може да бъде изследвано чрез ясновиждащото познание и да бъде споделено, може да се разбере със здравия човешки разсъдък. Защото когато нещата, разкрити чрез ясновиждащото съзнание, веднъж са намерени и са поставени на разположение, те могат да бъдат разбрани и осъзнати с присъщата на всеки нормален човек логика, ако обаче към тях се подходи без предубеждения.

Освен това може да бъде поставен въпросът: Нима няма известни факти в нормалния човешки живот, известни преживявания в този нормален човешки живот, които да са подобни на твърдението на духовния изследовател, че в основата на нашия физически свят и на всички негови проявления, лежи един духовен свят? Наистина и в обикновения живот има много такива факти, за които можем да кажем, че човек никога няма да може да ги разбере макар че трябва да ги приеме, ако не знае нищо за съществуването на един духовен свят.

Днес в началото на нашите разглеждания ще насочим вниманието си към две неща от обикновеното нормално съзнание, които просто остават необясними, ако човек не приеме съществуването на един духовен свят. Това, за което ще говорим, са две неща, които човек познава като нещо ежедневно, но по правило изобщо не ги осветлява правилно. Защото ако би го направил, изобщо не би се налагало да съществува един материалистически възглед за света. Ако сега насочим вниманието си към едно от тези две неща и го поставим пред душата си, ще се получи следното и то по такъв начин, че ние ще направим връзка с най-обикновените събития от ежедневния живот.

Когато човек застане пред един факт, който не може да си обясни с понятията, които до този момент е усвоил, той се учудва. И наистина, нека употребим един конкретен случай, ако някой за първи път в живота си види автомобил или влак което скоро дори и в сърцето на Африка няма да бъде нещо необикновено, той ще бъде много учуден, понеже в душата му ще протече следният мисловен процес: Според всичко, което до сега съм срещал, ми се струва невъзможно, че нещо такова се носи по Земята, без някой да е впрегнат и да го тегли. И въпреки това виждам, че се движи, без да бъде теглено! Това е учудващо каквото човек още не познава, предизвиква учудване, а това, което познава, не предизвиква повече никакво учудване. Само неща, които човек не може да свърже с нещо, което му е познато, което е преживял, го учудват. Към този факт от обикновения живот искаме по-внимателно да насочим нашето съзнание.

Ние можем да го сравним с един друг факт, който също е много особен. Човек е поставен в ежедневния живот пред много неща, които още не е виждал и въпреки това ги приема, без да се учудва. Има многобройни такива събития. Що за събития са това? Например би било сигурно нещо много изненадващо, ако човек в обикновения живот, както са поставени нещата в познатите взаимовръзки, изведнъж, както си стои на стола, се повдигне и излети през комина. Това в действителност би било много изненадващо, но когато се случи насън, тогава човек го прави без да се учудва. И още много чудни неща ни се случват насън, но по отношение на тях не се учудваме, макар и да не можем да ги свържем с ежедневните събития. Когато сме будни, се учудваме ако някой скочи високо във въздуха, а насън летим и съвсем не се изненадваме. Тук заставаме пред факта, че в будно състояние се учудваме на неща, които още не сме преживели, докато насън не се изненадваме.

Второто нещо, към което днес още в началото на нашите разглеждания искаме да насочим вниманието, е въпросът за съвестта. При това, което човек прави а при един чувствителен човек също и когато мисли се пробужда нещо, което наричаме съвест. Съвестта всъщност е съвсем независима от външните събития. Например ние бихме могли да направим нещо, което може би добре ще ни ползва и въпреки това тази постъпка би могла да бъде осъдена от нашата съвест. Когато обаче се проявява съвестта, всеки човек чувства, че в осъждането на едно действие се влива нещо, което няма нищо общо с неговата полезност. Това е като един глас, който говори в нас: Ти би трябвало да направиш това, или ти не биваше да правиш това! Тук заставаме пред факта, че съвестта съществува и сами знаем колко силен може да бъде предупреждаващият й глас, и как може да ни преследва в живота, и освен това знаем, че не може да се отрече нейното съществуване.

Нека отново се обърнем към съня, който прави всевъзможни неща, които ако бихме извършили, когато сме будни, биха предизвикали ужасно гризене на съвестта. Всеки от личен опит може да потвърди, че насън върши неща, без да го гризе съвестта. И така двата факта, на учудването и удивлението, и този на съвестта по учудващ начин са изключени по време на сън. Такива неща човек отминава в обикновения живот, но въпреки това те просветват дълбоко в основата на нашето съществуване.

За да осветя тези неща, бих желал да посоча още един друг факт, който се отнася по-малко до съвестта, отколкото до учудването. В древна Гърция е познат изразът, че всяко философстване произлиза от изненадата, от удивлението. Чувството, което лежи в този израз има се предвид чувството, което старите гърци тогава са ималине може да се намери в по-старите времена от гръцкото развитие, то се намира чак от един определен момент в историята на философията. Това се дължи на факта, че през по-старите времена още не се е чувствало така. Откъде произлиза това, че тъкмо от един определен момент в древна Гърция се установява, че ние се изненадваме? Току що видяхме, че се изненадваме от нещо, което не се вмества в нашия досегашен живот. Но когато имаме само тази изненада, само изненадата в обикновения живот, в това няма още нищо особено, не повече от учудването пред необикновеното. Който се учудва на автомобила и влака, още не е свикнал да ги вижда и неговото учудване не е нищо друго, освен учудване пред необикновеното. Много по-удивляващ от учудването пред автомобила и влака като учудване пред това, с което още не сме свикнали, е фактът човек да започне да се учудва от обикновеното, от това, с което сме свикнали. Например от факта, че Слънцето всяка сутрин изгрява. Хората, които са свикнали с този факт, не се учудват от него. Но когато има удивление от ежедневните неща, с които човек е свикнал, тогава се поражда философия и познание. Търсещите познание хора са онези, които могат да изпитват удивление пред неща, които обикновеният човек просто приема. Едва в този случай се превръщаме в хора, стремящи се към познание и поради това при старите гърци се е наложил изразът: „Всяко философстване произлиза от удивлението. "

Как стои въпросът със съвестта? Отново е интересно, че думата „съвест" т.е. понятието, защото чак когато изплува една представа за дадено нещо, изплува също и думата може да се открие в древна Гърция едва от един определен момент. Никъде до времето на Есхил не може да се намери дума в старата гръцка литература, която да се преведе с думата „съвест". Обаче при по-новите гръцки писатели като Еврипид16, вече намираме такава дума. При това като с пръст можем да посочим, че както удивлението пред обичайното, също и съвестта е нещо, за което човекът в древна Гърция знае едва от един определен момент. Това, което от един определен момент се е появило като глас на съвестта, е съвсем различно нещо от това, което е съществувало при гърците от старите времена. През старите времена не се е случвало да настъпи гризене на съвестта, когато човек направи нещо лошо. Някога хората са имали едно първично, елементарно ясновидство и ако се върнем само малко преди християнското летоброене, ще намерим, че всички хора са имали това първично ясновидство. Когато човек правел нещо лошо, не се е обаждала съвестта, но пред старото ясновидство са се появявали демонични образи, които измъчвали човека и тези образи са наричани с имената Еринии и Фурии. Чак тогава, когато хората загубили способността да виждат тези демонични образи при извършването на нещо неправилно, те започнали да чуват гласа на съвестта си като едно вътрешно изживяване.

Ние трябва само да се запитаме, какво ни показват такива факти и какво всъщност става при обикновеното проявяване на удивлението, което би изпитал един нецивилизован човек от горите на Африка, когато например дойде в Европа и види тук да се движат влакове и автомобили. Настъпилото удивление предполага, че в неговия човешки живот се появява нещо, което по-рано не е било там, нещо, което по-рано той е познавал по друг начин.

Когато напредналият човек изпитва стремеж да си обясни всичко, да си обясни обикновеното, понеже той се удивлява даже и пред обикновеното, то по същия начин се предполага, че по-рано той е познавал нещата по друг начин. Никой не би достигнал до някакво друго обяснение на изгрева, освен до обикновеното възприятие с очите, че Слънцето изгрява, ако в душата му не лежи чувството, че по-рано той го е виждал по друг начин. Разбира се, би могло и да се каже: ние виждаме от най-ранно детство изгряващото слънце да се появява по един и същ начин и не е ли глупост сега да изпадаме в удивление пред него? За този факт няма никакво друго обяснение освен това, че щом ние въпреки всичко изпитваме удивление, би трябвало някога в едно друго състояние да сме го видели другояче, отколкото сега в този живот. Защото когато духовната наука казва, че човекът е съществувал в друго състояние между раждането си и един предишен живот, то във факта на удивлението пред един такъв ежедневен процес като този на обикновения слънчев изгрев нямаме нищо друго, освен указание за едно по-раншно състояние, в което човек също е възприемал този слънчев изгрев, но по друг начин, без органите на тялото. Всичко това той е възприемал с духовни очи и с духовни уши17. И в момента, когато той смътно чувствайки, си казва: Ти заставаш срещу изгряващото слънце, срещу развълнуваното море, срещу покълващото растение и се удивляваш, то в удивлението лежи познанието, че някога той е възприемал другояче, отколкото сега с физическите очи. Точно неговите духовни органи са тези, с които той е виждал, преди да пристъпи във физическия свят. Той смътно усеща, че всичко изглежда другояче, а не както го е виждал по-рано. Това е било и е могло да бъде само преди раждането. Тези неща ни принуждават да признаем, че изобщо не е възможно някакво познание, ако човек не пристъпва в този живот, идвайки от едно предишно надсетивно съществуване. Иначе няма обяснение за удивлението и обусловеното от него познание. Естествено човек не си спомня в ясни представи за това, което е изживял преди раждането по друг начин, но дори когато той не може мисловно да го осъзнае, то се проявява в чувството. Само чрез посвещението това изживяване може да се превърне в ясен спомен.

Ние искаме да разгледаме и факта защо не се изненадваме в съня. Тук най-напред трябва да отговорим на въпроса какво всъщност е сънят. Сънят е старо наследство от предишни инкарнации. Хората са преминали през предишни инкарнации, в които са имали други състояния на съзнанието. В по-нататъшното развитие човекът е загубил способността ясновидски да вижда в духовно-душевния свят. Някога е имало смътно ясновидство и развитието постепенно е преминало от по-раншното смътно ясновиждане към нашето сегашно ясно будно съзнание, което е могло да се прояви във физическия свят и когато то бъде развито напълно ще може отново да се изкачи в духовно-душевните светове със способностите, които човекът е придобил в будното съзнание чрез своя Аз.

Но какво е спечелил човекът от старото ясновиждане. Оттогава нещо е останало в него и това е сънят. Сънят обаче се различава от старото ясновиждане по това, че той е едно изживяване на сегашния човек и този сегашен човек е изградил едно съзнание, което притежава стремеж към познание. Сънят като остатък от едно по-раншно съзнание не съдържа стремеж към познание и затова човек изпитва разлика между будното съзнание и сънищното съзнание. Но това, което по-рано не се е съдържало в старото смътно ясновидство, удивлението, то и днес не може да се намери вътре в сънищното съзнание. Учудването, удивлението не може да навлезе в съня, но ние го имаме в будното съзнание, когато сме обърнати към външния свят. По време на сън човекът не е във външния свят. Сънят поставя човека в духовния свят, там той не изживява нещата от физическия свят. Но точно във физическия свят човекът изпитва удивление. В съня той приема всичко така, както го е приемал в старото ясновидство. Някога той е могъл да приеме всичко така, понеже духовните образи са идвали и са му показвали какво добро или лошо е направил; поради това човекът някога не се е нуждаел от удивлението. Точно сънят, чрез това каквото представлява, ни показва, че той е наследство от стари времена, когато още не е съществувало удивление пред ежедневните неща, както и че е нямало още съвест. Тук достигаме точката, където се запитваме: Защо е било необходимо, щом човек веднъж е бил ясновиждащ да не може да остане такъв? Защо той е слязъл надолу? Дали Боговете са го изгонили, без той да има някаква полза? Всъщност действително е така, че това, което лежи в удивлението и в съвестта, никога не би могло да се постигне от човека, ако той не беше слязъл надолу. За да може да постигне познание и да придобие съвест, човекът е слязъл долу, защото може да ги спечели, само ако за известно време се отдели от тези духовни светове. И тук долу той е постигнал познание и изградил съвест, за да може с тях отново да се възкачи нагоре. Духовната наука ни показва, че всеки път между смъртта и новото раждане човекът известно време живее в един чисто духовен свят. Най-напред след смъртта ние преживяваме времето в Камалока това е място и състояние, където в душевния свят се пречистват страстите и желанията, където човекът, така да се каже, първо наполовина се намира в духовния свят, понеже там още поглежда надолу към своите инстинкти и симпатии, и чрез тях все още е привлечен от това, което го свързва с физическия свят. Чак когато времето в Камалока изтече, той пристъпва и живее изцяло чисто духовен живот, т. е. намира се в Девахана.

Когато човек пристъпи в този чисто духовен свят какво изживява той там? Какво изживява всеки един човек? Едно съвсем обикновено замисляне показва, че между смъртта и новото раждане това, което ни заобикаля, би трябвало да изглежда съвсем различно от нещата във физическия свят. Тук виждаме цветове, понеже имаме очи, слушаме тонове, понеже имаме уши. Но когато след смъртта в духовното съществуване нямаме очи и уши, тогава не можем да възприемаме тези цветове и тонове. Още тук виждаме и чуваме съвсем зле или изобщо не виждаме и чуваме, ако нямаме добри очи и уши. За този, който съвсем малко помисли върху това, то се разбира от само себе си. Съвсем ясно е, че ще си представим духовния свят съвсем другояче от света, в който живеем тук между раждането и смъртта. Как се променя този свят, когато прекрачим портата на смъртта, можем да си създадем една представа от едно малко сравнение, което сега искаме да направим. Нека си представим как човек вижда едно агне и един вълк18. Той може да възприеме това агне и този вълк с всички възприемателни органи, които имаме на разположение тук във физическия живот. И така, тук стои това агне като материалното агне и вълкът като материален вълк. Човек може да разпознае и други агнета и вълци и отново ги нарича „агне" и „вълк". Това означава, че той има един понятиен образ за агне и също един такъв за вълк. Може да се казва и човекът го казва: Понятийният образ за животното е невидим, той живее вътре в животното; материално всъщност, каква е същността на агнето и на вълка изобщо не се вижда. Човекът си създава представи за същността на животното, но същността на животното е невидима.

Има теоретици, които са на мнение, че това, което ние образуваме като понятия за вълк и агне, живее само в нас и няма нищо общо със самите вълк и агне. Човекът, който твърди нещо такова, би трябвало да разпореди толкова дълго да бъде хранен един вълк с агнета, докато, според научните изследвания, всички материални частици на вълчето тяло се подновят, значи вълкът да се изгради изцяло от агнешката материя. И този човек би трябвало да види, дали вълкът е станал агне! Ако се установи, че вълкът не е станал агне, се доказва, че това, което е обектът „вълк", се различава от материалния вълк и обективната същност на вълка надхвърля материалното.

Тази невидима същност, която в обикновения живот човек изразява само с едно понятие, се възприема след смъртта. Не белият цвят на агнето се вижда там и не звуците, които агнето издава се чуват, а там се вижда онова, което невидимо изпълва агнето и действа в него, което е също така действително и е възприемаемо за този, който изживява духовния свят. На същото място, на което стои агнето, стои също и една реална духовност, която човекът вижда след смъртта си. И така е с всички явления от физическия свят. Слънцето се вижда другояче, Луната също, всичко е друго; и от това човек взима нещо със себе си, когато чрез раждането пристъпи в едно ново съществуване. И когато тук той изпита усещането, че някога е виждал нещо по друг начин, тогава заедно с удивлението, с учудването, надолу слиза и познанието.

Съвсем друго е, когато наблюдаваме действията на един човек. Тогава се присъединява съвестта. Искаме ли да знаем какво е това, трябва да внимаваме за един факт в живота, който може да се установи, без да е развито Ясновидството. Трябва да обърнем внимание върху момента на заспиването. Това може да се учи без някакво ясновиждане и което може да се изживее при това, може да се изпита от всеки човек. Когато вече заспиваме, нещата около нас първо загубват своите отчетливи контури, цветовете избледняват, тоновете не само стават по-слаби, но и като че ли съвсем се отдалечават, като че ли идват отдалеч, това затихване може да се обясни като отдалечаване. Цялото загубване на яснотата на сетивния свят е едно преобразуване, също както когато се спусне мъгла. Крайниците стават тежки. В тях чувстваме нещо, което в будно състояние не сме забелязвали, сякаш те придобиват един вид тежест. През дневното будно състояние, когато се замислим за това, би трябвало да имаме усещането, че когато кракът се движи, или когато ръката се вдига, за самите нас те нямат тегло. Бихме могли да кажем: Когато вървя така и вдигна ръката си, моята ръка няма тегло. Защо ръката няма тегло? Понеже частта принадлежи към моето тяло. Нека да си представим, че във всяка ръка имаме по десет килограма. Защо всъщност чувстваме десетте килограма като тегло? Ръката ми принадлежи, затова аз не чувствам нейната тежест, но килограмите са извън мен и понеже не принадлежат към мен, затова усещам теглото им. Нека да си представим, че едно същество от Марс слезе на Земята, без да е запознато с нещата на Земята и първото, което това марсово същество види, е един човек, който държи във всяка ръка по една тежест. Марсовото същество най-напред ще трябва да помисли, че тежестите принадлежат към човека така, като че ли са част от неговите ръце, част от целия човек. Ако по-късно трябва да приеме представата, че човек усеща разлика между тежестта и ръката си, то би трябвало да се изненада. Наистина е така, че ние усещаме само това като тежест, което е извън нас. Когато при заспиване човек започне да усеща крайниците си като тежест, това е знак, че той се измъква от своето тяло, излиза от своето физическо тяло.

Нещата тук опират до едно фино наблюдение в момента, когато крайниците започват да стават тежки. Появява се едно много особено усещане. То се състои в това, че ни говори: Това си направил, това си пропуснал. Като жива съвест пристъпват към нас делата ни от изминалия ден. И ако между тях има нещо, което не одобряваме, тогава се въртим в леглото и не можем да заспим. Но ако можем да сме доволни от нашите действия, при заспиването настъпва един блажен момент, в който човек си казва: О, да може винаги така да остане! И тогава идва един тласък това е, когато човек излезе от своето физическо и етерно тяло и се намери в духовния свят.

Ние искаме да разгледаме по-точно мига, в който се появява явлението, пристъпващо също като една жива съвест. Без човек да има силата да направи нещо разумно, той се върти в леглото си. Това е нездравословно състояние, то му пречи да заспи. Това съвпада с мига, когато при заспиване искаме да напуснем физическия план, за да се издигнем в един друг свят, който обаче не иска да приеме това, което ние наричаме „лоша съвест". Човекът не може да заспи, понеже бива отхвърлян назад от света, в който той иска да пристъпи при заспиването. Затова изразът: да се разглежда едно действие по отношение на съвестта, не означава нищо друго, освен да се има предчувствие за това, какво човекът трябва да представлява, за да може да пристъпи в духовния свят.

Така в удивлението имаме израз на това какво сме видели по-рано, а съвестта е израз за едно по-късно виждане в духовния свят. Съвестта показва дали ще се изплашим, или ще изпитваме блаженство, когато можем да видим нашите действия в Девахана. Така съвестта е пророческо предчувствие за това как ние ще изживеем нашите дела след смъртта.

Удивление и стремеж към познанието от една страна и съвест от друга, са живи знаци на духовния свят. Тези явления не могат да се обяснят, ако в обяснението не се привлекат духовните светове. Да стане антропософ ще бъде по-склонен този човек, който по отношение на световните явленията може да изпитва страхопочитание; страхопочитание и удивление пред явленията на света. Точно развитите души са тези, които все повече и повече могат да се удивляват. Колкото по-малко човекът може да се удивлява, толкова по-малко е напреднала душата му. Само че каквото човек преживее през деня обикновените явления в живота предизвиква далеч по-малко учудване, отколкото например е случаят, когато той се възхищава от великолепието на звездното небе. Но висшето развитие на душата всъщност започва едва тогава, когато човек може да се удиви пред най-малкото цвете, пред най-малкото цветно листенце, пред незначителното бръмбарче или червейче по същия начин, както и пред величествените космически процеси. Всъщност положението с тези неща е съвсем особено. Общо взето човек лесно е подтикнат да търси обяснение на такива факти, които представляват сензация за него. Например жителите около един вулкан ще се стремят да си обяснят причините за вулканичните изригвания, понеже трябва да са особено внимателни спрямо тях и ще ги наблюдават с по-голямо внимание отколкото ежедневните явления. Също и хората, които живеят далеч от някой вулкан, търсят обяснение, понеже такова явление за тях е изненадваща сензация. Но когато един човек пристъпи в живота с така устроена душа, че се удивлява на всичко, понеже във всичко, което го заобикаля, предчувства нещо духовно, то той не е повече удивен от вулкана, отколкото от малките мехурчета и кратери, които на закуска забелязва в чашата мляко или кафе. Той е заинтересуван от малкото точно така, както и от голямото.

Да можем към всичко да се отнасяме с удивление, това е спомен от виждането преди раждането. Винаги да преценяваме нашите дела, опирайки се на съвестта ни, означава да имаме живото предчувствие, че всяко действие, което извършваме, в бъдеще ще ни се яви под друг образ. Хора, които така чувстват, повече от другите са предопределени да се занимават с духовната наука.

Ние живеем в такова време, когато се разкриват известни неща, които могат да се обяснят само чрез духовната наука. Някои неща се противят на всяко друго обяснение. Спрямо такива неща хората се отнасят съвсем различно. В наше време без съмнение имаме много човешки характери за наблюдение, но сред нюансите на различните характери различаваме главно два вида.

Едните можем да означим като дълбокомислени хора, склонни към разсъждения, които навсякъде могат да изпитат удивление и навсякъде чувстват да се обажда съвестта. Някоя мъка, някои тъмни меланхолични настроения могат да се наслоят в душата поради неудовлетворен копнеж за обяснение. Една чувствителна съвест може много да утежни живота. Но в съвремието има и друг род хора. Те не искат нищо да знаят за подобни обяснения на света. За тях е ужасно скучно това, което като обяснения на нещата се излага от духовното изследване и те просто живеят, без да изпитват нужда от обяснения и когато някой започне да дава подобни обяснения, те вече започват да се прозяват. Наистина е вярно, че при така устроени характери съвестта по-малко се обажда отколкото при другите. Как обаче се получава така, че има такива противоположни характери? Духовната наука е склонна да обясни откъде идва това, че един характер се проявява чрез дълбокомисленост и жажда за познание, докато друг иска само да се наслаждава на живота, без да търси обяснения.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница