И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции



страница9/20
Дата27.02.2017
Размер2.89 Mb.
Размер2.89 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   20

Да приемем, че един ясновидец извършва следното: Първо той би могъл, да речем, да види една роза. Той вижда тази роза с физическите си очи. Когато ясновидецът я види така, той получава сетивно впечатление. Да приемем още, че той се е възпитал така, че по отношение на червения цвят изпитва особено чувство. Това е необходимо, иначе нещата няма да продължат. Без да се изживеят точно определени нюанси в чувствата по отношение на цветовете и тоновете, не може да се развие нататък Ясновидството, което е насочено към външни предмети. Да предположим, че той слага розата настрана. Тогава, ако не е ясновидец, чувството потъва в подсъзнанието и когато стигне долу, ще работи за неговото здраве или разболяване. Когато обаче той е ясновидец, ще възприеме, как имагинацията на розата действа в неговото подсъзнание, това значи, че той ще има една имагинация за розата. Същевременно той ще възприеме дали това действа разрушително, или укрепващо върху неговото етерно или физическо тяло. Когато има имагинацията, той ще може да упражни притегателна сила спрямо това същество, което можем да наречем груповата душа на розата. Той ще види груповата душа на розата, доколкото тя живее в елементарния свят. Когато обаче ясновидецът продължи значи напуснал е съзерцанието на розата, оставил я е настрана и проследява вътрешния процес на преклонение пред розата и нейните въздействия, стигайки дотам, че вижда нещо от розата в елементарния свят тогава вместо розата, ще види един чуден, просветващ образ, който принадлежи на елементарния свят. Тогава обаче, когато вече е проследил процеса до тук, настъпва нещо друго. Той може да се абстрахира от намиращото се пред него, може сам да си заповяда: Не гледай с твоето вътрешно виждане това, което стои пред теб като едно устремено към света живо етерно същество! Тогава настъпва особеното, а именно, че ясновидецът вижда нещо, което преминава през неговото око и му показва как работят силите, които, излизайки от етерното тяло на човека, изграждат окото. Той вижда тези сили, които принадлежат към градивните сили на неговото собствено физическо тяло. Той вижда именно своето физическо око, сякаш застава пред един външен предмет. Това действително е нещо, което може да настъпи. Човек може да извърви пътя от външния предмет до точката, където в иначе абсолютно тъмното помещение той не трябва да допуска в себе си никакви други сетивни възприятия възприема как изглежда окото в една духовна картина. Човек вижда самия свой вътрешен орган. Тогава наистина е пристъпил в региона на съзидателните сили във физическия свят. Творческият физически свят се възприема така, че първо се възприема собствената физическа организация. Човек обратно изминава пътя към самия себе си. Кой е изпратил такива сили в нашето око, че ние да виждаме нашето око, като че ли излизат светлинни лъчи, които съвсем точно отговарят на същността на виждането? Тогава виждаме окото ограничено от вид жълто сияние; ние виждаме окото затворено в самите нас. Това е предизвикано от целия ход на силите, които накрая са довели човека дотук.

Същият път изминават и онези сили, които идват от мъртвите. Съдържанието на своето подсъзнание мъртвият взема заедно със себе си в света, където той живее, след като е преминал през портата на смъртта. Така, както ние навлизаме в нашето собствено физическо око, така идват силите, които мъртвите изпращат обратно от елементарния свят във физическия свят. Мъртвият изживява, може би, особен копнеж по някой човек, когото е изоставил. Този особен копнеж първо е в подсъзнанието. После той веднага се превръща в жива визия и чрез нея човек въздейства върху елементарния свят. В елементарния свят това, което е било само жива визия, става същевременно сила. Тази сила поема пътя, който й е даден поради копнежа по живия, и когато е налице възможност, във физическия свят нещо „трополи" в близост до живите: Те чуват някакви трополещи тонове или нещо подобно, които възприемат така, като че ли възприемат някакво физическо явление. Точно това нещо, което произлиза от такава взаимовръзка, биха възприели много повече хора в света, отколкото обикновено се случва, ако биха обърнали внимание на часовете, които са най-благоприятни за такива въздействия. Най-благоприятните часове за това са заспиването и събуждането.

Всъщност хората просто не им обръщат внимание. Не е възможно да има такива хора, които в преходния момент на заспиването и събуждането още никога да не са долавяли послания от свръхсетивния свят като някакви трополящи шумове и дори думи.

Това исках да изясня днес, за да покажа каква е взаимната връзка в действителната реалност между човека и света. Каквото човекът има в обикновеното си съзнание като представа за един обективен сетивен свят, е безсилно и без реална взаимовръзка със самия този сетивен свят. Но когато това, което човекът изживява, навлезе долу в подсъзнанието, веднага се изгражда взаимна връзка с определени реалности. Безсилието на предишното съзнание преминава в една фина магия. И когато човекът прекрачи портата на смъртта и вече е свободен от физическото тяло, неговите изживявания са такива, че се простират в един елементарен свят и при благоприятни условия действат и до физическия свят, и там те могат да бъдат възприемани също и от обикновеното съзнание. Аз ви описах най-простия случай, който може да стане, понеже някога трябва да се започне от най-простия случай. Разбира се, в течение на времето ние винаги сме си оставяли време постепенно да осмислим това, което трябва да научим ще преминем също и към по-сложни неща, които, така да се каже, ще могат да ни доведат до по-интимните взаимовръзки между света и хората.


ТРИТЕ ПЪТЯ НА ДУШАТА КЪМ ХРИСТОС

Първа лекция, Стокхолм, 16. Април 1912

ПЪТЯТ ПРЕЗ ЕВАНГЕЛИЯТА И ПЪТЯТ НА ВЪТРЕШНИЯ ОПИТ

През тези две интимни вечери ще говорим по един въпрос, за една задача на човечеството, която в двустранно отношение извънредно дълбоко засяга нашата душа; веднъж защото въпросът за Христос е такъв, че вече две хилядолетия не само занимава многобройни души на Земята, но и защото от него е изтекла духовна жизнена кръв, душевна сила, утеха и надежда в страданията, сила и сигурност в човешките действия24. И не само това, но и когато вземем под внимание всичко, което имаме около нас като външна, екзотерична култура, създадена през много столетия, тогава при по-задълбочено опознаване виждаме, че всичко това би било невъзможно, ако Христовият импулс не бе обхванал една голяма част от човечеството. Това е едното разглеждане, което ни показва какъв силен интерес трябва да предлага Христовият въпрос, ако ние го разгледаме с познанията на антропософията. Това е само едната страна на интереса, с който се обръщаме към този проблем; другата страна на интереса идва от особените душевни и духовни отношения точно на нашето време, на нашата епоха. Достатъчно е само да се огледаме в света и да поискаме да разберем копнежите, търсенето на човешката душа, и ще можем да си кажем: Човешките души все повече търсят нещо, което в душите векове наред е свързано с името на Христос и хората все повече стигат до убеждението, че е необходимо обновяване на пътищата, обновяване на интереса, задълбочаване на познанието, ако трябва да се удовлетворят нуждите на човешките души, които непрекъснато и все повече ще се обръщат към Христос. Ако от една страна намираме жажда за осветление, за разяснение по отношение на Христос, то от друга страна при многобройни души на съвременността намираме съмнение и несигурност относно досегашните средства. И точно поради копнежа да се намери отговор и поради несигурността да се узнае истината, този въпрос е най-неотложният в нашата съвременност.

От само себе си се разбира, че едно духовно движение, което навлиза в духовните принципи, има за задача да внесе яснота по този въпрос. Ако нещата засега стоят така, то в сравнително кратко време, наистина в съвсем кратко време, те ще стоят съвсем по друг начин! Ако ние малко по-неегоистично погледнем към това, от какво ще се нуждаят хората, наследниците на нашето време от идните епохи по отношение на Христос, тогава ще трябва да си кажем: Дори и много хора на съвремието да черпят удовлетворение от това, което е налице, то все повече души ще се чувстват несигурни и все повече ще жадуват за обяснения. Така ние мислим, когато днес говорим за Христос, за това, което предвиждаме, че ще бъде необходимо за хората от едно близко бъдеще. Антропософията не би изпълнила задачата си, ако с нейните познания не си постави задачата да създаде яснота относно тези въпроси, доколкото това е възможно днес.

Моята изходна точка ще е да посоча трите пътя, по които според човешкото развитие душата може да достигне до Христос. Когато се говори за трите пътя, трябва ясно да се посочи първият път, който днес вече не е никакъв път, днес той повече не може да бъде езотеричен път, както е антропософският път точно в нашето време, но беше път за милиони души в продължение на много столетия. Този първи път е пътят, който минава през така наречените християнски документи, Евангелията. Този път беше единствено възможният път за милиони хора и до днес остава такъв за безброй много хора. Вторият път, по който човешката душа може да потърси Христос е този, който може да се нарече пътят през вътрешните опитности, който ще трябва да преминат многобройни души в съвременността и през близкото бъдеще поради тяхното особено естество и особени качества. Третият път е този, който в нашето време може да бъде поне частично разбиран от страна на антропософското движение, пътят през инициацията, посвещението. И така, има три пътя към Христос: Първо пътят през Евангелията, второ пътят през вътрешните опитности и трето пътят през посвещението, инициацията.

Първият път, този през Евангелията, ще бъде най-напред накратко характеризиран тук. Всички знаем, че Евангелията в течение на вековете са станали сърдечната и душевната храна за безброй хора. Ние също знаем как най-просветените и критични натури и това не са нерелигиозните престанаха да имат отношение към този път, понеже днес се смята, че външното знание не може да установи кои исторически събития всъщност стоят в основата на това, което разказват Евангелията. Ако хората на изминалите столетия биха чели Евангелията, както днес ги чете един учен, един човек, който е преминал през днешното естественонаучно образование, те не биха могли да упражнят огромното въздействие, жизненото въздействие, което е произлизало от тях. Щом през изминалите столетия Евангелията не са четени така, както днешният образован човек ги чете, как тогава са четени? Да премислят по начало какво се е случило в Палестина в началото на нашата ера, за това читателите на Евангелията от предишните столетия не са и помисляли; същото се отнася и за днешните многобройни читатели на Евангелията. Тези, които започват да търсят в Евангелията, какво се е разиграло в началото на нашата ера пред очите на обитателите на Палестина, се объркват от историческия характер на събитията в Палестина. Хората от предишните столетия не са чели така. Те са чели така, че са оставяли да действа върху душите им една картина, каквато например е самаритянката при кладенеца или Христос, държащ планинската проповед пред своите ученици25. Върху въпроса за външната физическа реалност, читателите на Евангелията по начало не са мислили. За тези хора главното е било как е трепвало сърцето им, какви чувства са изпитвали пред тези големи, величествени картини. Освен това главното е било какво се е пораждало в сърцата им, какво са спечелвали те от тези картини като сила, като смисъл на живота. Те са чувствали, че от тези картини в тях се влива духовна жизнена кръв и сила. Когато са оставяли тези картини да действат върху душите им, те са се чувствали силни, те са чувствали, че без тези картини са слаби. И тогава са изпитвали живо лично отношение към това, което се разказва в Евангелията, тогава пред тях не се е поставял въпросът за историческата реалност. Реалност са били самите Евангелия, те са били силата, не е било нужно да се пита откъде идват те; знаело се е, че хора са ги написали не със земни средства, а с импулси от духовните светове. Аз не твърдя, че днес трябва също така да се чувства това което е необходимо, зависи от развитието на човечеството, а твърдя, че усещането на хората беше точно такова в хода на столетията.

Защо е било възможно да бъде така? Духовната наука сега ни дава отговор на този въпрос. Когато започнем духовно-научно да разбираме Евангелията и се опитаме да проникнем в това, което като излято надолу от духовните светове се съдържа в Евангелията, ние заставаме пред тях така, че си казваме: Чрез духовно-научните познания съвсем независимо от тези Евангелия ние опознаваме това, което се е случило в човешкото развитие с Христовия импулс и тогава виждаме съдържащото се в Евангелията, независимо от самите тях. Как ние обхващаме Евангелията духовно-научно?



Ако мога да употребя едно просто сравнение, бих могъл да кажа: Да приемем, че един човек стига до обяснение по някакъв въпрос. С това обяснение той среща друг човек и започва да говори с него. Той отначало не иска да предположи, че другият знае нещо за това, което той си е обяснил; от разговора обаче забелязва: този човек знае точно толкова, колкото и аз. Какво тогава е разумно да се предположи? Разумното е да се предположи, че другият е стигнал до обяснението от същия или от подобен източник. Така е и с Евангелията. Ние можем да направим същото, все едно от коя гледна точка се доближаваме до Евангелията. Би могло да се образува общество от хора, които четат Евангелията по описания начин. В такова общество също би могло да има и противници на Евангелията и те да кажат: Ако изпитаме тези Евангелия според методите на външната наука, ще видим, че тези Евангелия са написани много по-късно отколкото биха могли да се случат събитията в Палестина; сведенията си противоречат; накратко, тези Евангелия не са достоверни като исторически документи. Такива хора също биха могли да бъдат в едно такова общество и би могло да се каже: Добре, да оставим Евангелията на мира, но да изследваме свръхсетивните светове! И извършим ли истинско духовно изследване, стигнем ли до истински свръхсетивни познания, бихме могли да установим, че в хода на човешкото развитие веднъж се е появил един величествен импулс, който е навлязъл в човешкото развитие от духовните светове като импулс, от който е произлязло невероятно много по отношение на човешкото развитие, и тогава бихме могли да видим, че в началото на нашата ера този импулс първоначално е обхванал един особено подходящ за това човек. Ние бихме могли да имаме всичко това и много други познания, които се нареждат до това познание и които ние извличаме само от свръхсетивното изследване; тези, които не искат да знаят нищо за Евангелията, биха могли да ги имат също както и другите. Тогава може да се пристъпи към Евангелията и да се каже: Добре, ние отначало изобщо не се интересувахме от тези Евангелия; забележителното е, че когато предпазливо ги четем, виждаме, че вътре е това, което ние сме намерили на духовно-научното поле независимо от тях. Сега ние оценяваме тяхното значение от съвсем друга страна. Тогава ни става ясно, че не може да бъде другояче, освен че тези, които са написали Евангелията, са черпили от същия извор, който се разкрива на човечеството чрез духовното движение. Точно това е, пред което заставаме, и то ще има все по-голяма стойност за оценката на евангелските документи. Щом е така, би трябвало да кажем: Хората по други пътища ще намерят това, което може да се опознае от тези документи. И тези познания започват да ни стават все по-святи чрез духовното познание на съвремието. Досега те са въздействали и чрез силата на Евангелията. Понеже Евангелията са пропити с най-свещени познания, които са духовните импулси на човечеството, затова те са въздействали също и там, където са били приемани наивно. Духовните познания не въздействат само абстрактно, не само в теорията, а там, където се намират, те действат като жизнена сила, като душевна жизнена кръв. И все повече и повече ще се вижда как от това познание блика утеха, сила и сигурност.

Когато от друга страна говорим за вътрешния път към Христос, тогава срещаме все повече и повече неща, които в съвременността могат да бъдат разбрани и почувствани, само ако се доближим до тях с правилното духовно-научно разбиране. Тук ще се опитаме да говорим за вътрешното изживяване на Христос така, че да се види как то може да се появи във всеки човек. Но за тази цел трябва да разглеждаме човешката същност с познанията, които сме постигнали чрез духовната наука. Когато се задълбочим в тези познания, откриваме, че даже и най-елементарните знания стават плодоносни, когато се приложат към живота. Вижда се, че се излиза от абстрактната схематичност за седемте части на човека, когато се обърне вниманието към произхода и възникването на човека. Физическото човешко тяло има своето особено развитие през първите седем жизнени години. Ние забелязваме още, че през вторите седем жизнени години, от смяната на зъбите до половата зрялост, в човешкото същество играят засилена роля силите на етерното тяло. След това започват да се проявяват силите на астралното тяло и чак около двадесетата, двадесет и първата година в човека се утвърждава като всичко зависи от това, каква е цялата организация на човека и какви са силите в него това, което се проявява като Аз, като носител на Аза със силата, която всъщност този Аз има през целия живот на човека чрез своята организация. В днешно време, понеже съвремието още не е склонно да обръща внимание на тези неща, все още особено не се забелязва, че носителят на Аза става особено жизненоспособен в двадесетата, двадесет и първата година.

Какво означава това носителят на Аза да бъде особено жизнен в двадесетата, двадесет и първата година? Тук трябва да се разгледа израстващият човек със средствата на окултизма и да се видят неговите дълбоки организационни сили. Силите на неговата организация непрекъснато се променят: От раждането до седмата година, от седмата година до половата зрялост, от половата зрялост до развитието на Аза. Те обаче се променят така, че не могат да се проверят със средствата на обикновената физиология или анатомия. Но затова пък могат да се опознаят със средствата на окултизма и да се каже: Чак около двадесетата година човек развива силите така, че може да се появи един напълно съответстващ носител на Аза. Преди това този носител на Аза още не е изграден. Преди това човешката телесност, също и свръхсетивната, още не е истински носител на Аза. Ако разгледаме съставните части на човека, опирайки се на великите световни принципи, би трябвало да кажем: Така истински зрял, за да развие от самия себе си един Аз, поради особеностите на своята организация, човекът става чак през двадесетата, двадесет и първата година, но не по-рано.

Към този факт можем да прибавим един друг, именно този, че през първите години на живота ни, при нормално съзнание ние буквално сънуваме в живота, спим и чак от един определен момент животът така протича, че започват собствените спомени. За това, което е било преди този момент, могат да ни разкажат нашите родители или по-големите братя и сестри; от този определен момент нататък вътре в душата си човекът си казва: Аз съм този, който съм. От там нататък, когато той каже: Аз направих това, аз помислих това човек осъзнава своя Аз. Което е било преди това, се загубва в душевната тъмнина. Нашите спомени се простират само до този характерен момент. Какво се получава тогава, когато свържа двата факта този, че истинският носител на Аза на човека се ражда през двадесетата, двадесет и първата година, и че ние душевно можем да се означим като един Аз от третата или четвъртата си година? Тук е налице фактът, че в сегашния цикъл от своето развитие човекът има представа, има чувство за самия себе си, което не съответства на неговата вътрешна организация, както тя се е развила. Защото съзнанието за Аза настъпва с третата или четвъртата година, организацията, носеща Аза обаче чак през двадесетата, двадесет и първата година. Този факт е от фундаментално значение за разбирането на човека. Когато този факт се постави абстрактно като духовно-научно познание, тогава човек не е особено впечатлен; но понеже този факт е истински, има многобройни изживявания, които човекът много добре познава, но не ги разглежда в светлината на този факт. Всичко, което той преживява като раздвоение между външната организация и вътрешното изживяване, като страдания и болки в живота поради това, че някои неща не му се отдават поради неговата организация, дисхармонията между това, което той желае и иска, и това, което може да изпълни, фактът, че той може да има идеали, които са непостижими за неговата организация, всичко това ни отвежда назад към факта, че съзнанието за нашия Аз върви по един съвсем друг път, различен от пътя, по който върви носителят на нашия Аз. В това отношение сме двустранен човек: един външен човек, който е организиран да развие своята азовост през двадесетата, двадесет и първата година, и един вътрешен душевен човек, който още през четвъртата или петата година се еманципира от своята външна организация по отношение на своя душевен живот. Еманципирането на азовото съзнание от външната организация се осъществява в детска възраст. В нашата душа ние изживяваме нещо, което протича независимо от нашата външна организация, което дори може да влезе в груби противоречия с нашата външна организация. Ние сме склонни по отношение на вътрешното съзнание на Аза да изоставим нашата външна организация, това, което се намира долу в нашите тела. Душевно ние се развиваме съвсем различно, отколкото се развиват нашите тела.

От това следва, че пътят на вътрешното човешко развитие е двустранен. Пътят на развитието на нашата организация по такъв начин, както беше описано, преминава от първата до седмата година, после от седмата до четиринадесетата година, от четиринадесетата до двадесет и първата година. Пътят на вътрешното развитие е такъв, че ние сме напълно независими от пътя на нашата организация. Съзнанието за нашия Аз се еманципира от най-ранна детска възраст и извървява един самостоятелен път през живота. Какви обаче са последствията от този своеобразен факт на човешкото развитие? Това може да ни разкаже само окултистът.

Ако внимаваме за това, което окултистът може да ни научи, достигаме до едно своеобразно познание. Ние достигаме дотам да разберем, че болест, болнавост, недъгавост на човешката организация, изобщо всичко, което предизвиква отслабването, старостта и смъртта, произтича от факта, че всъщност представляваме една двойнственост. Ние умираме, понеже сме организирани по определен начин и в нашата организация не се съобразяваме с нашето азово развитие. Че с нашия Аз вървим по един самостоятелен път, който не се грижи за нашата организация, за това ни припомня тази организация, когато постави като пречки пред азовото развитие болест, отслабване, смърт. На нас ни се припомня, че нашето азово развитие протича съвсем отделно от нашата организация. Откъде идва този своеобразен факт на двустранност в човешката природа?



Когато разглеждаме различните неща, също и човека във взаимна връзка с действителността, установяваме, че ако в едно определено време от земното развитие, а именно през лемурийската епоха, в човешкото развитие биха взимали участие само прогресивни сили, младежкото развитие на човека днес би протекло другояче, а именно така, че то би вървяло паралелно с азовото развитие. По всяко време душевното развитие щеше да върви със същата крачка както азовото развитие. По всяко време душевното развитие щеше да съответства на телесното развитие. На човека щеше да му бъде невъзможно да се развива различно от идеала, който днес се изисква, както е изложено например в моята малка книжка „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука". Ако тогава биха действали само прогресивни сили, би се получило особеното, че през първите двадесет години от живота на човека той би станал много по-несамостоятелен отколкото е сега. Тази несамостоятелност не бива да се разглежда в лош смисъл, тя е от такова естество, че всеки от вас би бил напълно съгласен с тази несамостоятелност. Човешката природа през първите седем години е ориентирана към чисто подражателство. Понеже хората като възрастни, ако биха действали само прогресивните сили, не биха вършили нищо позорно, то децата през първите седем години от живота си нямаше да подражават на нищо лошо. През вторите седем години щеше да цари принципът на авторитета, докато днес не само е местна напаст, но е станало земна напаст между седмата и четиринадесетата си година човек да иска да бъде самостоятелен, дори да бъде възпитаван да си съставя самостоятелни преценки. Възрастните щяха да са безспорен авторитет за децата*./*Авторитет, който определя дадено действие, защото то е положително за развитието на детето, а не от лични, най-често неосъзнати подбуди, в които се изживяват егоистични чувства, най-често стремеж към власт и лично благоденствие Бел пр/. От четиринадесетата до двадесет и първата си година човекът щеше да обръща много по-малко внимание на себе си и на своя вътрешен живот, той би се обръщал повече навън. Силата на идеалите, силата да се вживява в мечтите на живота щеше да бъде невероятно значима за него. От сърцето му щяха да покълват мечти за живота и тогава през двадесетата, двадесет и първата година щеше да настъпи пълното азово съзнание. През първите седем години той щеше да навлиза в периода на подражанието, през вторите седем години щеше да следва авторитетите, а през третите седем години от живота му щяха да покълват идеалите, които щяха да доведат човека до неговото пълно азово съзнание*. От този път на развитието човечеството беше отклонено в хода на развитието си от действащите в еволюцията сили, които са наречени луциферични сили. Още през лемурийското време те са откъснали човешкото азово съзнание от основата на неговата организацията. Че ние имаме азовото съзнание още от ранна детска възраст, това се дължи точно на луциферичните сили. /*Азово съзнание, при което човек се изживява като отделен от света, отделен от другите, с право на свои лични изживявания, чувства и действия. От детската си възраст до 21 година, съответно 1-7 той се намира в изграждането на физическата си органна система, когато отделните органи от една духовно-душевна форма трябва да се консолидират във физическа форма (трайност и консистенция), 7-14 изграждане на астралната душевна организация (астрално тяло), което ще рече освобождаване на силите, заети и в изграждането на органите и поставянето им на разположение на душевния живот изживяване сега вече на душевна радост, а не само физическа наслада от комуникацията с хората и заобикалящата природа, 14-21 постепенно изграждане на азовата организация, която е носител на божествената, индивидуализирана в човешкото същество най-интимна същност, постепенно изграждане на самостоятелни преценки и способност за самостоятелни решения, които след 21 година са здравата основа за разумен творчески живот, благодатен за самия човек, за целия космос, обществото и природата Бел пр/.

Как са навлезли луциферичните сили? Луциферичните сили са същества, които са изостанали върху Старата Луна и оттам нямат усет за Земната мисия, за това, което би трябвало сега да се развие на Земята от двадесет и една годишна възраст Азът. Те взимат човека така, както той се е бил развил на Старата Луна и полагат в него зародиша на самостоятелното душевно развитие. Така че в изкушението на азовото съзнание, в основата на тази своеобразна двойственост на човешката природа, лежат луциферичните сили.



Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   20


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница