Irene Ivantcheva-Merjanska, Michele Vialet



страница1/5
Дата01.02.2017
Размер0.61 Mb.
Размер0.61 Mb.
  1   2   3   4   5

description: описание: електронно списание дзялото е-списание в областта на хуманитаристиката

Х-ХХ в. год. IІ, 2014, брой 4; ISSN 1314-9067








Irene Ivantcheva-Merjanska, Michele Vialet

(USA, University of Cincinnati)

Thinking as a nomad the other language, the world, the psychic life, and literature

Interview of Julia Kristeva

Abstract: The interview “Thinking as a nomad the other language, the world, the psychic life, and literature” is conducted by Dr. Irene Ivantcheva-Merjanska and Dr. Michele Vialet during The International Colloquium “Kristeva in Process”, 30th of October – 1st of November 2009, Institut für Romanistik, Humboldt Universität zu Berlin, Germany. The main goal of the interviewers is to present to the readers some of the most important theoretical, literary, and humanist ideas and concerns of Julia Kristeva, the Bulgarian-born French thinker, writer, semiotician, psychoanalyst, the holder of the established by the government of Norway  first Holberg prize for humanities for 2004 (for the second time, in 2005, the Holberg prize was awarded to Jürgen Habermas). The interview focuses on the exile experience, the loss of the mother tongue and the role or the language of the other in the process of Julia Kristeva Julia Kristeva reinventing oneself. Another important focus is on Kristeva’s fiction writing as a novelist.

Keywords: exile experience - semiotic process – creativity –nature – culture – mother tongue- language of the other - translation



Ирен Иванчева-Мерджанска1 и Мишел Виале2

(САЩ, Университетът на Синсинати)




Интервю с Юлия Кръстева: Да мислиш номадски и в другия език

света, психическия живот и литературата3

Oсъществено на 31 октомври 2009, в рамките на международната конференция в Берлин "Кръстева в /на процес. Плодородната мисъл" (30 ноември-1 октомври, 2009 г.)4, интервюто, което следва, се проведе в малкия артистичен берлински хотел Циркът. Под ръководството на Хумболтовия университет в Берлин, конференцията, организирана от Стефан Холщайн и д-р Aзусена Г. Бланко, се съсредоточи да изследва мисълта и творчеството на психоаналитичката и писателката-философ Юлия Кръстева.
Берлин, краят на октомври 2009 година е, изминали са двадесет години след падането на Берлинската стена, събитие, отбелязало края на социализма и тоталитарния тип държава за всички страни от Източна Европа. Това честване ни дава и усещането, че се осъществява и нашето лично завръщане-помирение с Европа. Защо? Защото ни предстои среща с Юлия Кръстева, изгнаничка от български произход, живееща във Франция, която ни приемаше в Берлин. "Ние": Мишел Виале - френска изгнаничка в САЩ, и Ирен Иванчева-Мерджанска - българка емигрантка в САЩ. Три университетски жени, три номадки, в смисъла, в който го мисли и пише Юлия Кръстева.
Няколко месеца преди конференцията бяхме изпратили по електронната поща нашите въпроси на г-жа Кръстева, която ни отговори за по-малко от три седмици. Тя оценяваше високо въпросите ни, определяйки ги като въпроси на внимателни и познаващи работата й читатели. Покани ни да се запознаем по време на конференцията в Берлин, като обеща да намери време за интервю. Изпълнени с благодарност и възторг, ние напуснахме Съединените щати, за да се срещнем с нея и участваме в конференцията в Хумболтовия университет. Г-жа Кръстева, от своя страна, пристигаше от провеждащата се по това време във Виена конференция за Фройд ("Силата на монотеизма")5, на която тя бе произнесла встъпителното слово. В есенната вечер и придружени от пакостнически настроения вятър, ние вървяхме към берлинския хотел Цирка, силно развълнувани от предстоящата среща, след толкова много години на четене и размисъл върху текстовете на Юлия Кръстева, един от най-важните мислители и творчески умове от втората половина на ХХ и началото на XXI век.

Юлия Кръстева веднага ни поздрави горещо. Нейният такт и дарбата за слушане на другия, които тя защитава в работата си, се забелязват още от самото начало. Погледът й искри, лицето й светва. Елегантна, тя носи красив цветен шал увит около врата. Малко дрезгава ... твърде много пътувания ... но напълно присъстваща за нас, тя установява едно свое, едно наше простраство. Разговорът започва така като че сме се познавали от години. Размените на електронна поща са вече далеч. Първите ни два въпроса се отнасят към номадството и към романовото писане.
Целта на това интервю е да се въведат някои читатели във Вашите теоретични и литературни занимания, в хуманистичната Ви загриженост ...

При приемането през 2004 година на наградата Холберг, която в областта на хуманитарните науки е еквивалент на Нобеловата награда и чийто първи получател сте Вие, казахте, че тази международна награда, цитираме, "всъщност оказва чест чрез мене на една европейска гражданка, с френска националност, с български произход и осиновена американка. Харесва ми да си представям - казвате Вие - този избор, който определям като номадски ... "6 Дали това номадологично обяснение все още е от значение за Вас? От какво място говорите Вие? Откъде говорите?
ЮЛИЯ КРЪСТЕВА: Все повече и повече хора живеят далеч от своите корени, говорят няколко езика, кръстосват в себе си две или три култури, създават семейства с чужденци; това е един начин на живот, който изисква лични усилия и себенадмогване в един процес на неспиращо умъртвяване и възраждане. Явлението не е ново в историята: помислете за тези еврейски семейства, изгонени от Испания в края на XV век, както и тези, които са избягали от нацистка Германия в годините 1930-1940, за разселването на големи групи от населението при режима на Сталин, за дисидентите на комунизма, пътуващи по света, за всички онези хора, изтръгнати от родните си места по време на африканските въоръжени конфликти или за политическите бежанци ... Но глобализацията на света увеличава тези миграционни потоци и все повече граждани са принудени да живеят извън родните си места. Този "номадизъм" – се развива по множество причини. Ние напускаме земите на мизерията с надеждата за едно по-добро бъдеще, имаме семейни или сантиментални причини, за да заминем; или пък това са професионални мотивации за "по-добра кариера", когато не сме волю-неволю делокализирани, или пък сме движени от интелектуално любопитство, или желание за повече свобода ... При всички случаи, ние не само трябва да преминем географските граници, но също така и през психичните граници на нашите "идентичности". Резултат: повечето от нас сме в състояние на скитничество, независимо дали то е по принуда или избрано, което впрочем се отразява на начина, по който ние преживяваме изгнанието, изтръгването. Пред журито на наградата Холберг аз си позволих да твърдя, извън границите на моя личен опит, че този феномен на номадство ще се разпространи, което ще напомни за интернационализацията на елитите през XVIII век, процес, в който Лудвиг Холберг7 участва. Интелектуалците, които са наричали ​​себе си хуманисти, от различни идеологически формации, от различни страни и култури, счупиха оковите на феодална Европа, за да търсят не толкова отговори, колкото въпроси ... Ницше посочваше в “Антихрист” (1895), че наша грижа трябва да бъде да се постави “голям въпросителен знак” върху “най-голямото сериозно”. Моето собствено преминаване на границите, за да се върна обратно към Вашия въпрос, ме накара да поставя под въпрос догмите, затварянията, дисциплините, да поставя под въпрос идентичността, множеството на идентичностите. Въпреки че в момента отговорите на тези въпроси са все още случайни, те са поемане на дъх и противоотрова за автоматизацията на вида, която чрез технологията, медиите и религиозния фанатизъм, е нова форма на тоталитаризъм. Днес, именно тук, в Берлин, в академичните среди, някои от тези номади ми устройват празник на духа, и голяма чест, като се срещат, за да обсъждат моята работа: да мислят с моите мисли, с моите книги. Това изглежда още по-необичайно, тъй като във Франция аз не предизвикам такъв интерес, макар да ми е известно, моята репутация не е незначителна, нещо, което винаги ме впечатлява: “Това за мене ли се отнася?” Екипирана с великолепна култура, циментирала една силна идентичност с ценностите на Просвещението и щедрото си послание за правата на човека, Франция остава поуплашена пред лицето на това модерно номадство; архаизми, идентичностни напрежения все още доминират и заплашват. Също, "полифоничнният индивид", както аз го наричам, независимо дали е приеман недобре или пък е криворазбран, във всички случаи дразни, той притеснява. Но аз съм убедена, че това продължаващо изкореняване е вид избраничество, шанс, защото то предлага възможността за психическо прераждане, както и че залагането върху отвореността към другия е културно предимство. Много усилия, безпокойство и понякога страдание съпътстват тази трансформация - това е неизбежно - аз се опитвам, от своя страна, да ги преведа в работа, в сублимация, в творчество.
Може ли да поговорите за Вашия избор да пишете романи? Романът, като полифоничен наративен жанр, играе ли някаква роля в собствената Ви история на изгнаничка в един друг език?
Ю. Кр.: Аз не пиша, за да принадлежа към даден жанр, какъвто и да било той. Интердисциплинарното прекосяване на границите, което направих (между лингвистика и психоанализа, между литература и психоанализа) изискваше откритост на духа, която се изостри още повече, когато започнах да пиша романи. Понятието за жанровете е впрочем доста неясно, а романът е толкова менящ формата си, че понякога е трудно да се определи точно. Но вместо да определям в какъв наративен жанр се ситуирам, бих предпочела да Ви кажа защо пиша. В края на моята собствена психоанализа ми се стори, че се интегрирам във френския език така, както едно дете учи майчиния си език и желанието да пиша (романи) последва от това. Принудена да разказвам своите детски спомени на френски, не на моя роден език – българския, аз осъзнах, че френският ми (до този момент) малко литературен, малко абстрактен, малко интелектуален, малко "чужд" от началото на моето пристигане във Франция, постепенно беше модулиран в нещо като "baby talk"8, един интимeн език, който оставяше да бликат усещания, стари спомени, болезнени състояния ... Tъмната нощ на ранната връзка майка-дете и на ранното детство най-накрая се беше просмукала във френския ми език, с думи прости и истински. Спомням си, казах на моя психоаналитик, че исках да направя тази псохоанализа, за ​​да открия майчиното във френския, въпреки че бях имала много добри контакти с моята майка, аз веднага отскачах като топка от почвата (на френския език) ... и сега искам да остана малко на земята. После се роди нашият син, и аз говорех с него на френски, съпругът ми, френският писател Филип Солерс9, не говори български, родителите ми бяха далеч: френският език се превърна за мене в език на близост, на всекидневие... В същото време, в края на 70-те години, едно важно за френската култура движение си задаваше въпроси за границите на философския и структуралисткия подход, за метаезика, за способността му да каже истината за човешкия опит ... Стилът възвърна силата си при Барт, доближавайки се до романа, или при философите Жак Дерида и Жил Дельоз, които пишеха с литературен талант теоретичните си трудове. Един вид просветление, flash, ме озари: литература е la-pensée10, така както я теоретизирах по-късно в моите курсове върху интимния бунт (виж книгата ми със същото име) и в трудовете ми, които последваха. Най-добрият начин да се мисли с всичките свои способности, усещания, желания, страхове, е да се работят повествованието и езика. В момента на излизането от това движение на философско-телкелиенския11 структурализъм, исках да направя равносметка на това интелектуално приключение под по-свободната форма на наратив и през 1990 г. се появи (романът ми) “Самураите”. Психоанализата, раждането на сина ми, поставянето от страна на някои френски интелектуалци на въпросите относно връзката между теория и фикция, както и смъртта на баща ми в България, при особено отвратителни обстоятелствата, ме доведоха до романовото писане.
Загубата на баща Ви е в основата на романа “Старецът и вълците” (1991)?
Ю. Кр.: Да, все още е болезнено да говоря за това ... При пътуването до България на Франсоа Митеран през януари 1989 г. аз бях част от делегацията, която го придружаваше, и по този повод, френският президент се запозна баща ми. През септември 1989 г., баща ми трябваше да бъде опериран от стомашна язва, която се беше затворила. Ставаше дума просто за отстраняване на стените. Това е доброкачествена намеса и, струваше ни се, много проста. За съжаление, хирургът провеждаше експерименти върху стари хора и се опитал да направи трансплантация, но без адекватни средства за наблюдение. Ситуацията се влоши и ние искахме баща ми да бъде настанен в болница в Париж. Президентът Митеран ми каза, че това е възможно, при условие, че българското правителство се съгласи да издаде виза за излизане от страната на баща ми. Натъкнахме се обаче на категоричен отказ от страна на медицинските власти: "Не, нашата медицина разполага с всички необходими средства ...” Баща ми почина известно време по-късно. Не можахме да погребем татко, който беше много религиозен, защото не бяхме купили гроб. Предложих да го направя и кулминацията бе достигната, когато ми бе казано: "Госпожо, Вие сте известна. Ако умрете, ще Ви дадем гроб и ще ви погребем с баща Ви." В този момент получих абсолютно апокалиптична визия за света: погребваха се комунистите, но не и другите, за да се избегнат религиозни събирания... Следователно се наложи тялото на баща ми да бъде кремирано и това беше изпитание за цялото ни семейство. Завърнах се във Франция опустошена и силно депресирана. Фройд казва, че траурът продължава две или три години и единственото, което можех да направя, за да излезна от този болезнен траур бе написването на романа “Старецът и вълците” (1991), който се счита за единствен в своя жанр. След това осъзнах, че той беше много близо до “Метаморфозите” на Овидий (43 г. пр.н.е. -17 от н.е.), този римски поет, който пише последната част на творбата си на брега на Черно море в Румъния...
Овидий е бил заточен от Август в Томи заради книгата си “Изкуството на любовта”. Той живее на брега на Евксинския Понт, днес Черно море ... Овидий умира там, нали?
Ю. Кр.: Да. Прокълнати места, заразени и нападнати от мафиоти и тирани като Чаушеску и неговото семейство ... Метаморфозата, на която присъствах в България, и която описах в този роман, се състоеше в това, че хората се превръщаха в диви зверове. През 1989 г. това ме впечатли. България е страна, която обичам, с великолепна култура, аз оценявам и тази ентусиазирана връзка да говориш и да пишеш на майчния си език; тук азбуката се чества на всеки 24 май – празника на двамата светци, братята Кирил и Методий, създателите на славянската азбука, и ние манифестирахме, учениците, както и всички професии, свързани с културата - всеки, носещ с гордост една буква от азбуката. Аз никога няма да забравя този уникален за света факт, този празник на въплъщението на всички букви в съвместното присъствие на личността и на културата ... Дали всичко това бе напълно изметено? По времето на моето посещение в София за кремацията на баща ми, видях груби хора, които се обиждаха едни други в трамваите, готови да се сбият. Нямаше никаква храна, ужасяващи опашки навсякъде. Абсурдната и престъпна смърт на баща ми ме правеше, без съмнение, огорчено възмутена. Един различен вид наратив се наложи от само себе си тогава (в моето писане), наричам го "метафизичен трилър". Несъзнателно той се позовава на идеята на Фройд, че всяко общество се основава на едно общностно извършено престъпление. Напомням Ви, че в “Тотем и табу” основателят на психоанализата развива хипотезата, че братята от примитивната орда убиват бащата, след това сключват пакт за споделяне на жените и завършват чрез създаването на екзогамията. Резултатът е колективно филогенетично несъзнавано чувство за вина. Но в наши дни, къде да търсим това престъпление? То е толкова дисиминирано, че не можем да намерим виновния/ виновните. Метафизичният трилър разказва истории – политически и за човешките страсти, за да прояви тази вътрешноприсъща престъпност, която все още е в основата на социалната връзка.

"Метафизичният трилър" ми позволява да разкажа едно приключение и един вътрешен опит, болезнен или екстатичен, положен в исторически контекст, без да ме лиши от възможността да прецизирам някои размишления върху съвременния свят. След “Старецът и вълците” (1991), аз продължих тази нишка в “Обладаване” (1996), където говоря чрез [персонажа на] Глория, жената, убита (последователно от различни убийци) и (най-накрая) обезглавена от нейна приятелка, съперничка в страстта й към собствения й болен син, като един начин да се подходи към скритото лице на женското страдание днес, което феминистките не засягат и което хората по принцип са склонни да игнорират: майчината страст. Обществата, въпреки големия напредък, постигнат благодарение на феминистките борби, продължават, струва ми се, както винаги да карат жените... и най-вече майките да носят тежестта на съществуването. В “Убийство във Византия” (2004) аз разширих обсега на моите намерения, ставаше въпрос да се заговори и да се даде повод да се говори за бившия византийски свят: искам да кажа основно за православните народи, които, Русия настрана, са част от европейския континент и които страдат, които не намират лесно тяхното място в Европа. Страните от Източна Европа са бедните роднини на Европа и на глобализацията. Аз исках да го кажа в роман и да направя може би и филм един ден. Но кой може да се заинтересува от това? Цензурата върху тази култура е вероятно да продължи дълго време ...

Моите романи класифицируеми ли са? И дали наистина това е необходимо? Това е моята история и тя се вписва в тази форма, многоъгълна, полифонична, каквато е формата на метафизичния роман; в смисъл, че приключенията, които конструирам, са свързани със смъртността на цивилизациите, с политическото насилие и с мисълта на мъжете и на жените. Една статия12 във вестник “Ле Монд” заяви, че “Убийство във Византия” е “тотален роман” и го сравняваше с романите на XVIII век.

 

Бихме могли да споменем също “Подземното пътешествие на Нилс Клим” (1741) на Лудвиг Холберг, наистина тотален роман, както и “Пътуване до центъра на Земята” (1864) на Жул Верн ...


Ю. Кр.: Като се започне от XVIII век и после, в продължение на целия XIX век, eвропейската литература приключенства в откриването на подземни места, често противни, на въображаеми територии, често смущаващи; описвайки непознати пространства, романът философства, тъчейки разкази, защото, в действителност, размисълът върху състоянието на света и на мисълта стоят в основата на фикцията.
Ако Вашето литературно творчество трябва да бъде ситуирано, как, според Вас, това би трябвало да се направи? Дали в течението на Световната литература (Weltliteratur, Гьоте), или в това на "малката литература" (la littérature mineure)13, в смисъла на Дельоз и Гатари, когато те коментират Кафка, а именно като форма на бунта? Дали Вашето творчество се вписва в областта на "малката литература"?
Ю. Кр.: Защото френският език не ми е роден, можем да кажем, че това е една малка литература. И също така, в смисъла, че се бунтувам, че пътувам в себе си, че се преосмислям на френски език. Аз никога няма да пиша като Колет или като Маргьорит Дюрас. Правя го по различен начин. Но аз не обичам термина "малка". Той инфантилизира, и защо да се класифицирам в рамки, които не отразяват моя опит? Вместо това може да се каже, че аз мисля в наратив, а не само в понятия.
В рамките на тази мисъл за преоткриването на себе си на френски, какво мислите за франкофонията: исторически, но също така и в днешния контекст? Впрочем, как се ситуирате по отношение на наскоро появилото се в публичното пространство понятие за "литература-свят на френски език"(“la littérature-monde en français14), концепция, която се опитва да улови и предефинира произведенията на творящите на френски писатели чрез реториката на литературната деколонизация?

 

Ю. Кр.: Идеята за франкофонията, както знаете, е постколониална идея. В началото на 1960-те години интелектуалци като Леопол Седар Сенгор, Еме Cезер, Диори Амани, Нородом Сианук, Хабиб Бургиба, които произлизат от бившите френски колонии в Африка и Югоизточна Азия, и са получили образованието си във Франция, предлагат този проект за франкофонията. Тези основатели на франкофонията разпознават себе си като наследници на френското Просвещение, на френския хуманизъм, които за тях не могат да не бъдат неразривно свързани с френския език, френската литературна култура, френския вкус, с френския социален модел. Франкофонията е родена по този начин, за да бъде след това експортирана в бившите колонии, и най-накрая в света, който се припознава в нея, макар и да не "споделя френския език" (както се казва). Ставаше въпрос – по един много щедър начин – да оживеят идеите за свобода, равенство и братство, и да се възвърне достойнството на тези култури, които преди това бяха обезценени. Две явления, провокиращи изключително голямо съжаление, настъпиха след това. Първо, франкофонията се превърна в място на аферизъм и на различни постколониални манипулации, които чувствително я дискредитираха както политически, така и културно. От друга страна, и за да отговоря на въпроса ви, много писатели от бившите колонии, и които се изразяват на френски, разглеждат термина "франкофон" като унизителен, като препращащ ги към една вторична зона на писане: вие не сте французин, вие сте франкофон. Имаше енергични протести срещу идеята за франкофонията, един от които е този манифест, публикуван в “Ле Монд”.


В този манифест, подписалите се говорят за "литература-свят", не за франкофония... Дали това е парадигматична промяна, която тези писатели се опитват да провокират, защото франкофонията трябва да се преосмисли?
Ю. Кр.: Вместо да се говори за литература-свят – израз, който анулира френския език и банализира глобализацията, сякаш тази литература не се осъществява в един конкретен език, но в какво, в глобиш (globish) ли ???, аз предпочитам да се каже "литература на френски език". Във Великобритания множество писатели, родени в Индия, или произлизащи от други бивши колонии на империята, пишат на английски език. Никой не казва, че те са литература-свят, нито дори англофони: това са “писатели, пишещи на английски език”. Като член на секцията за външни отношения към Икономическия и социален съвет, аз бях натоварена с изготвяне на становище на тема "Културното послание на Франция и междукултурното призвание на франкофонията" (2009)15. Както написах в този доклад, аз съм убедена, че е необходимо да се използва терминът "франкофония" много внимателно и да си даваме сметка за всички критики, които са необходими. Трябва абсолютно да се избягва да се поставят франкофонските писатели в една добавъчна, допълнителна и следователно девалоризирана категория на френската литература. Би било по-добре, повтарям, да се разглеждат като "писатели, пишещи на френски език". Това ще бъде начин да ги приобщим по-добре към френския...

Негативният аспект на това предложение би било да се мисли, че е връщане на тези писатели обратно в лоното на Хексагона16, на което може да се противоречи, че след като повторното въвеждане в Цитаделата приключи, французите "от сой"17 ще се почувстват насърчени да обърнат повече внимание на всичко, което се възприема като чужд манталитет и култура, и от този момент нататък ще намери правото си на гражданство във френския език и литература, благодарение на тези иновативни литературни произведения. Което ни връща към идеята да се интернационализира френската автохтонна култура, и може би точно това трябва да се търси: да се играе на пропускливост между нашите култури и да се отвори широко поле за интеркултурността, отказвайки се от тези тежки разграничения на различни форми на дискриминация между франкофони и французи.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница