Irene Ivantcheva-Merjanska, Michele Vialet



страница2/5
Дата01.02.2017
Размер0.61 Mb.
Размер0.61 Mb.
1   2   3   4   5

През 60-те и 70-те до 80-те години се говореше за литература с израз на френски език.
Ю. Кр.: И ако вземем Жан-Мари льо Клезио, който е роден в Ница и има двойна националност, като френски гражданин и като гражданин на Мавриций, би ли казал някой за него в онази епоха, че той е писател с израз на френски език?
Говори се като за "франкофонски" писатели само за онези, които са "други"...
Ю. Кр.: Някои ще се задоволят с това, но други не могат да бъдат заблудени: Защо да се определяме като франкофонски писатели? Когато хората търсят нашите книги във френските книжарници, не ги намират в общата литература, но маргинализирани на отделна и недобре озаглавена, дефинирана лавица... Дали това се дължи на нежеланието на издателите, на незнанието на книжарите, на безразличието на публиката на Хексагона? Франция има проблеми с колониалното си минало и със смесването на раси, с изключение на Световната купа на ФИФА, спечелена от Франция през 1998 г., когато те пяха "черен, бял, beur18... Проблемът е в това. И той е политически. Намираме евфемизми за разграничаване, и това разграничаване предполага в основата си обезценяване или едва приглушен расизъм... И защо просто не кажем, че това са писатели, пишещи на френски език? Те може да са от България или Тимбукту, или Сенегал, но те са пишещи на френски език писатели.
Вие сте смятана за френска, а не за франкофонска писателка, каквито писатели са Милан Кундера или Самюел Бекет. Защо всъщност е тази разлика?
Ю. Кр.: Доста любопитно наистина. Дали защото съм университетска личност, извоювала си като такава благородната привилегия да бъде французойка, и понеже съм възприемана като предимно университетска личност (това е обратната страна на медала) четящата публика пренебрегва романите ми за сметка на моите теоретични есета и изследвания? Не, това не е достатъчно. По отношение на писателите, които споменавате: дали това е техният начин да пишат на френски или въображението им, с което объркват френската публика? Бекет пише на много специфичен език, който от дълго време вече е припознат за езика на "новия роман", неясно наименование, което след края на войната дава пропуск към литературата на разнообразни експерименти в наратива... Бекет е френско-английски писател, защото пише и на английски. Но няма френска националност. Ако Франция има големи трудности да осинови писателите, пишещи на френски език, това се дължи, струва ми се, на факта, че френският език се превръща в заместител на религията във Франция. Французите може би не вярват в Бога – не са ли те картезианци? Но твърдо вярват в изразяването на френски език като последния хоризонт на идентичността. И не са неправи, още повече като се вземе предвид, че чрез поставянето на въпроси посредством литературата и непрестанното стилистично, формално търсене, така конструираната идентичност не замръзва в "култ", но остава като въпрос – в най-добрия случай. Дали французите възприемат това, повече или по-малко несъзнателно? Франция е струва ми се единствената страна, където политиците се гордеят, че пишат, и този вкус към езика, почти свещен, се споделя от всички социални класи, чак до най-скромния селянин... Пруст вече е отбелязал това. В резултат на глобализацията, броят на чужденците, говорещи френски, се увеличава. Както и появата на писатели, дошли от различни хоризонти и пишещи на френски език, поява, която променя пейзажа на френската литература. Френският език се превърна в огромен континент, и френскородените забелязват – някои от тях с болка, че не са единствените, които участват в този свещен (акт)... Френскородените писатели, на първо място. На шега бих казала, че французите трябва да станат политеисти... да приемат, че тяхното свещено се отваря към полифонията на светогледните нагласи и стиловете, които донасят новодошлите... Следователно е по-добре да се говори за писатели и за литература на френски език.
Според тази гледна точка, разграничението между "нас" и "другите", където "ние" означава "ние, французите" би могло да се превърне в обикновеното "ние, които говорим френски"?
Ю. Кр.: Литературата с израз на френски език трябва да става разностранна, да се развива, да се обогатява и да подновява сама себе си, приемайки всякакви езикови, литературни и художествени изобретения, които се появяват извън Цитаделата ... Едуар Глисан говори за "креолизация" , за да означи, че френският се подновява с приноса на "другите" писатели. (А "другите" писатели) не трябва да се притесняват от факта, че предявяват иск към един език, който, неизбежно и исторически, е национална конструкция, и който, макар и днес в процес на модификация, остава и ще остане още дълго време национален. Точно обратното, мисля, че националният език е мощен антидепресант и че трябва да го пресъздадем, като обсебим както неговата история, така и неговото бъдеще.
Изглежда, че французите почитат една дълга традиция на съпротива и дори отхвърляне спрямо приносите отвън и спрямо чужденците.
Ю. Кр.: Това не е всичко, аз написах в “Чужденци на самите себе си” (1988): "Никъде човек не е повече чужденец отколкото във Франция, но също така никъде не е по-добре да си чужденец отколкото във Франция." Защо тази двойствена ситуация? Поради това, че общественият дебат е също така френска социална реалност, както са шампанското и гъшият дроб. И този дебат е енергичен, отворен, иновативен. Очевидно е, че мнозина се съпротивляват, раздразнени се опитват да забавят промяната, която върви в посока на интеркултурността. Това, което се създава в предградията, скоро ще бъде навсякъде; пластичните изкуства вече дължат много на културата на улицата, на графитите. Разбира се, модата, рекламата, подемат масивно тези нови продукти, но те ​​продължават да разклащат конвенцията. Да не говорим за рапа, с римувани текстове, за световната музика (world music), за брейк-денс, които не са временни явления, както се твърдеше, и допринасят за обновяването на съвременните музика и танц. В издателската дейност сe говори все повече и повече за книгата на хартия като за застрашен вид, който ще бъде трансформиран в цифровата книга, една технологична революция със същото значение като книгопечатането през XV век ... От своя страна, аз вярвам в книгата, но без съмнение, тя ще се модулира от близостта със SMS-те и хиперконективността на айфоните ... Всички тези промени предстои да се ускорят.
От 1974 г. насам Вие сте преподавател, в качеството на постоянен гост-професор, в Колумбийския университет в САЩ. Имате ли наблюдения как се подхожда към франкофонията в САЩ в сравнение с Франция?
Ю. Кр.: Аз не съм експерт като Вас по франкофонска литература, но в действителност констатирах, че в САЩ се интересуват все повече от нея и все по-малко от френската литература. Оттук възниква въпросът, който бих могла да Ви отправя: защо? Но това би било друго интервю ... Вие го знаете, тъй като живеете в Съединените щати, че там се правят много повече изследвания върху франкофонската, отколкото върху френската литература, както впрочем не става във Франция. Струва ми се, че американците вече не знаят кой е Рембо или Балзак и че французите никога не са чували за франкофонските автори, или поне много малко ... Трябва да помислим как да разрешим този дисбаланс и от двете страни.
Нека поговорим за "семиотичното" в смисъла, даден му от Юлия Кръстева, тоест, животът на нагоните19, докосващ езика (ехолалия, рими, игри на звуци и значения, метафори и т.н.) и неговото отношение спрямо “символичното”... Какви са местата на пробив на семиотичното във Вашия френски език? Струва ни се, че Вие сте докоснали сърцевината на въпроса в есето Ви “Любовта към другия език”, казвайки категорично: “... по мое мнение, да се говори един друг език е просто минималното условие, но и първото, за да си жив”, защото “ако ние всички не бяхме преводачи, ако ние не оживявахме непрестанно чуждостта на нашия интимен живот – с неговото поставяне под съмнение на стереотипните кодове, наречени национални езици, за да я [чуждостта] транспонираме отново в други знаци, бихме ли имали психичен живот, бихме ли били живи същества?” (“Бъдещето на един бунт”, Париж, 1998, стр. 85)
Ю. Кр.: Точно преди да замина за Берлин, аз получих писмо от един приятел, който е професор по арабски език в Колеж дьо Франс и който публикува нов превод на “Хиляда и една нощ” - Андре Микел. Той току-що бе прочел “Старецът и вълците” (1991): бе дешифрирал моя "философски" проект, да се говори за един разпадащ се свят, за метаморфозата на хората в зверове. Но той също така посочи изречения със семиотични находки, които малцина са забелязали по време на излизането на романа. С течение на времето и далеч от парижанската треска, читателите могат да уловят в моите писания някои по-интимни пластове, и това ме трогва много. Българският, който аз почти съм загубила, остава език на моето детство, нежен, прост, очевиден, но недостатъчно креативен. На френски език търсенето на сензацията, пулсацията в словото, е по-лесна и на моменти се получават [в писането ми] този вид искри, които ми доставят огромна радост, макар и това да не са фойерверките на една Колет или на един Бодлер. Подобни находки са ценни за мене като знаци на възкресение. Наскоро, в една радиопрограма, когато ме попитаха как съм преживяла изгнанието, чуждостта, си припомних за тези често трудни моменти на началото, за питанията, които отправях към себе си: ще мога ли да живея в този така различен свят, толкова далечен от това, което някога бях, и където не познавах никого? С течение на времето, осъзнах, че всеки е различен, единствен ... [В началото] французите около мен ми се струваха като опаковки за подаръци, които бяха увити в тях, без да се знае какво има в опаковката, и така и ги описах в романа си “Самураи” (1990): много красиви, но и много объркващи. Помня също и първите ми две статии, “Бахтин, словото, диалога и романа”20 и “За една семиология на параграмите”21. Бях настинала, както и днес, беше зима, виждах пишещата си ръка и аз си представях, че аз пишех на един мъртъв език и някой вътре в мене също е мъртъв. В действителност, нещо друго умираше в мене: това беше българският език. Веднага ме обхвана една сигурност: “но аз се прераждам на френски”. Това чувство на преход от един език към друг е много болезнено. Сега, когато пиша романи, по-малко, отколкото когато пиша теоретични текстове, изпитвам същото чувство за прераждане ... Подобно на змията, която сменя кожата си, подобно на гъсеницата, която излиза от своя пашкул и се превръща в пеперуда, това е ново начало, един нов цъфтеж. Това са моменти на радост. Оттук и желанието ми да продължа да пиша. И тъй като аз скоро ще трябва да спра да преподавам в университета, се надявам, че бъдещите симпозиуми, конференции и други различни прояви, на които не спират да ме канят, ще ми оставят все пак време, за да се посветя на романовото писане.
Вашият път на писател, теоретик, човешко същество, може ли да се прочете и през оптиката на оксиморона? На оксиморона, като похват на мисълта, който философът Славой Жижек (който подобно на Вас преосмисля наследството на Лакан) счита фундаментален. Използваме термина "оксиморон" в преносен смисъл, за да предадем елемента на изненада, на неочакваното, на съюза, на новостта, на вашите корени, на българското Ви образование и на избора Ви на френския език като език на работа, на мисълта, на писането, защото като лингвист, философ, писател, феминист и психоаналитик Вие се изразявате на френски.
Ю. Кр.: Ако придаваме прекалена стойност на една дума, на едно понятие, ние рискуваме да загубим многообразието. В оксиморона има двойственост, инверсия, противоречие, парадокс, но все пак се остава в бинарността. Аз не съм сигурна какво точно Жижек означава с термина "оксиморон". Самият той се чувства много повече човек на Изтока, докато аз съм напълно космополитна и бродеща. Не по силата на решение, но просто по убеждение, никога не изявявам претенции 22 за моя балкански произход или български субстрат. Дали това е защита, бягство, или отричане? Аз не знам, не го изключвам, но съм убедена, че има нещо повече от това, че има нещо друго ... Твърде отрано моите родители ме записаха в детска градина, управлявана от сестрите доминиканки и ме накараха да уча френски език на четири-пет-годишна възраст. После учих руски и карах курсовете на Френския алианс паралелно с българското училище чак до матурата, така че френският остава през целия ми живот един език, носител на свобода, покана да си поставям въпроси, да мисля в единствено число. Научих Марсилезата преди българския химн и рецитирах басните на Лафонтен по-рано от стихотворенията на Христо Ботев ... Така че отрано бях поставена в един мултикултурен контекст, който родителите ми фаворизираха.
Често във Вашите есета и книги казвате, че родителите са Ви дарили с лекотата. Бихте ли обяснили какво имате предвид?
Ю. Кр.: Да, това беше доста отворена двойка, множествена в самата себе си ... Mоят баща, Стоян Кръстев, бе много религиозен. След семинарията, завършва теология и медицина, но не става практикуващ лекар, тъй като е трябвало да работи на село, в името на развитието на страната, както беше правилото след 9-ти септември 1944 г., датата на освобождението на България от фашизма. С цел да остане в София, той става служител на Светия Синод, нещо на което не се гледаше добре в този период. Поради това не можах да се запиша в руското училище, където отиваха най-добрите ученици, нито във френското училище, нито пък в американското, където се приемаха единствено децата на "червената" номенклатура. Баща ми не беше комунист и когато исках да уча ядрена физика в Русия (бях доста добра по математика и мечтаех да стана астроном), не ме пуснаха. Накратко, православната вяра на баща ми беше дисидентска, нещо твърде тайно, и в същото време даваше достъп до нещо непознато, което не ми позволяваше да се идентифицирам напълно с българската идентичност от този период. От своя страна, майка ми имаше еврейски предци, споменаваше известния мистик на Балканите Сабатай Зеви, но тя не бе религиозна, а убедена дарвинистка и с ясно определена научна нагласа. По време на семейните хранения се водеха схватки. Аз бях на страната на мама, противоречах ожесточено на баща ми, когото впрочем много ценях, защото бе ерудиран и много фин човек. Понякога той се гневеше, понякога приемаше нашите аргументи и в това изпълнено с противоречия оживление "идентичността" не се кристализираше напълно. Семейната ни маса винаги е била място за обсъждания, за търсения, място на една голяма свобода. Съвсем логично е, че днес аз се определям като калейдоскопична личност.
С какво особеността е предимство, възможност, както твърдите?
Ю. Кр.: Култивирам една утопия, която все още не отговаря на действителността, но се обзалагам, че всичко върви в тази посока: някои от моите студенти от Европейския съюз, които идват от Полша например, говорят по няколко езика – полски, руски, немски, но също знаят и английски, латински, гръцки или испански, италиански ... Многоезичието създава по-гъвкави хора в тяхното разбиране за света, тъй като всеки език модулира различни форми на мислене – не в абсолютни стойности, но все пак. Синтаксисът, лексиката, позицията на местоименията, морфологията, наличието или отсъствието на някои глаголи и т.н. ... се различават в отделните езици и това влияе върху мисленето, светогледа, който неминуемо става по-богат и по-малко догматичен. Един "европейски субект" (“sujet européen”23) е на път да се появи, един субект, който напомня портрет на Пикасо: трансгранична множествена идентичност, неизбежно очароваща номадката, която съм аз... Това може би да е отговорът на настоящия дебат на идеи, който противопоставя либерализма на солидарната държавност. Светът не е бинарен и все по-голяма част от населението ще се състои от този вид свободни хора – множествени, които сменят страните си.
Няма ли риск от дисперсия?
Ю. Кр.: Стабилност или постоянно съжителстване в тази идентичностна множественост. Все повече и повече ме питат да очертая моя път, и аз забелязвам константи в моето мислене. Например, "семиотичната хора" (“la chora24 sémiotique”) от моите дебютни трудове, която деконструира Платоновата опозиция на тялото и на духа/ума25, за да го каже накратко, може да се намери в моя анализ на екстазите на Света Тереза Авилска (“Тереза моя любов”, 2008). Това е работна ос, която варира в зависимост от момента, в който трудът, текстът се анализира. Аз го преоткрих по един различен начин в това, което наричам "чувственото време"... Когато карам да се покаже [в моя анализ] усещането в Прустовото време, това са, разбира се, както винаги, сексуални, екстатични или морбидни потиснатости, на които им е трудно да направят така, че да бъдат припознати на повърхността на социалната комуникация; потиснатости, които напояват великолепната и деликатна проза на Пруст. Това е именно този възможен превод на трансезика или на усещанията, или пък на афектите, който ме привлича; аз дешифрирам споделяемите следи на единични, уникални стилове, артистично контролирани или доминирани интелектуално, [следи] на неизразимото, което ни конституира. И формите на тази сублимация на нагоните/ влеченията са множествени и разнообразни.
Това е оптимистична версия, която ни кара да мечтаем... Тя има ли общо с женското начало и неговата собствена темпоралност?
Ю. Кр.: Мечтайте, ако искате. Да работим, със сигурност. Абсолютно. Аз оставам изключителен оптимист въпреки порцията разочарования, които животът ми поднесе, както на всеки един. Дали това е женското начало? Може би. Правилата, плодовитостта, раждането, включват циклична темпоралност на започването, както написах във "Времето на жените"26 (1979). Мъжете обаче са твърде загрижени от въпросите за кастрацията и смъртта – и ако ние, жените, не сме оптимисти, тогава просто животът спира. Налице е едно задължение както на биологично, така и на социално равнище – да бъдем виталисти, да бъдем оптимисти, защото жените са майките на човешкия род – което не означава, че всички жени трябва да станат майки, и че това е тяхната единствена съдба. Майчинството е различие, заради което ние не сме нито достатъчно съзнателни, нито достатъчно горди, то е задължение и често възможност. Да предадеш живота и езика означава да живееш постоянно в надеждата и бъдещето. Това трябва да се прави, без наивност или самодоволство ...
През 2004 г. публикувахте романа “Убийство във Византия”. Отвъд мощната империя на една много рафинирана култура през Средновековието, Византия играе за Вас, струва ни се, ролята на едно междинно място [dun lieu entre-deux], на ръба на две цялости, на границата ... Вярвате ли, че в този роман успявате да представите посредством универсума на фикцията понятието за междинност, което носи следите на вашата теоретична работа?
Ю. Кр.: Аз не сравнявам моята теоретична работа и моите романи, и по никакъв начин не визирам да превеждам тази работа в романите си... Исках да говоря за България и за тази част на света, която е с православна религия, защото това е сляпо петно, както в Европа, така и в света като цяло. И да го направя в съзвучие с чувствената ми памет и с текущите ми ангажименти. Като убедена европейка, мисля, че една от големите трудности в Европа е, че тя не успява да подаде ръка по сериозен начин на тази своя православна част. Исторически погледнато, схизмата27 между Рим и Византия се усложнява от османското владичество, което продължава няколко века, чрез религиозни напрежения и от страна на Ватикана, и от страна на Патриаршията. Дълго време между тях нямаше взаимодействие. За да се поправи отдавнашната раздяла, не са налице нито български, нито гръцки лобита, които биха могли да преведат стремежите на православните народи от този регион – както има например лоби за полските католици, чиито групи за натиск работят навсякъде по света. Видяхме това по време на създаването на Европейската конституция, когато те поискаха да наложат позоваване на християнството – без успех впрочем.
А православните гърци, имат ли по-пряко политическо присъствие?
Ю. Кр.: Също не. Гърците имат икономическо присъствие, те са

морска нация, страна на собственици на кораби, но нямат влиятелно интелектуално лоби. От друга страна, православната религия, на чиято способност да взема присърце граничните състояния на меланхолия и еуфорична екзалтация се възхищавам, среща големи трудности да поддържа автономния индивид и да насърчава взаимопомощта между своите членове. Краят на септември 2009 г. бях в Осло и един българин, който живее в страната със своето семейството, ми каза: “Ние не разполагаме с църкви, които ни помагат в социалната работа. А дори и да имахме, тези църкви не биха имали наистина културата на благотворителност, която намираме в други клонове на християнството. Аз изпращам моите деца в класовете на протестантите, за да се научат да бъдат солидарни, защото в България никой не ги учи на това.” В православието има, струва ми се, спряно духовно развитие отпреди Ренесанса. Може би наред с други причини и заради османската окупация, и това играе важна роля за изключването на тези страни от Източна Европа от европейския свят, ако не и нещо повече. Религиозните чувства не са еволюирали по начин, който да даде възможност на хората да желаят да се освободят от заобикалящия ги контекст, както и от Бога, както може да се види при Майстер Екхарт28: “Искам Бог да ме освободи от Бога” или при Тереза Авилска29 която казва: “Аз ще обявя шах и мат на Бога.” Но това не е всичко. Европа и светът пренебрегват този регион, защото може би те не виждат непосредствен политически интерес: няма петрол, регионът не е достатъчно близо до арабския свят. Или още, стратегически регионът руски ли е или не? Никой не може да каже. Всички видове исторически, геополитически и културни променливи се комбинират, за да се подцени значението на тези страни и интереса към тях. Last but not least, въпреки твърде добрата Конвенция за културното многообразие на ЮНЕСКО, която подкрепям, културата не е приоритет в тези времена на криза. Интересът към културата на тези малки народи, насърчаването на тяхната национална гордост с всички възможни средства, за им се помогне те сами да вземат контрола, следователно, не е спешно. И просто да се задоволим да се дават пари, които ще обогатят няколко добре поставени мафиоти, това всъщност не е политика на културното многообразие. Ето защо, сблъсквайки се с тази обща незаинтересованост, аз имах желение да направя видима, интересна, дори привлекателна,тази част на света, която е още повече място на моето раждане и детство. В същото време, исках да свържа кръстоносните походи на миналото с кръстоносните походи днес, както и войната в Сърбия, войната в Ирак ... Успях ли? Съмнявам се, “Убийство във Византия” остава любопитна книга за Запада. И отново, в православните страни или им липсва културна гордост, или пък тя се изражда в национализъм... Както виждате, ние сме далеч от моята визия…


И все пак романът Ви “Убийство във Византия” бе приет добре и е преведен вече на няколко езика, включително на английски и на български.
Ю. Кр.: Като писател съм доволна да бъда четена и превеждана и не мога да направя нищо по-добро. Но очаквах, че все повече хора ще се заинтересуват от това, което се случва в България, Гърция, Турция. Разбира се, една лястовица пролет не прави... Идеалното би било да се направи филм, така че повече хора да открият този византийски свят, който не е провинция, в политическия смисъл на думата, и да видят, че тези три страни имат велика култура в съзвучие с основните проблеми днес. Ето защо и заради това участвам, много скромно, при избора на

г-жа Ирина Бокова, въпреки всички проблеми, които кандидатурата й поставяше. Може би като генерален директор на ЮНЕСКО, тази българска жена ще събуди този спящ свят и ще привлече вниманието към него.


Възможно ли е да се чете “Убийство във Византия” като акт на имагинерно обединение между Вас и България, която е била част от Византийската империя?

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница