Irene Ivantcheva-Merjanska, Michele Vialet



страница3/5
Дата01.02.2017
Размер0.61 Mb.
Размер0.61 Mb.
1   2   3   4   5

Ю. Кр.: Това бе начин също да платя един дълг, да кажа, че не съм

забравила! Да покажа, че всичко това присъства у мен. Но аз бих искала да действам в един по-генерален план, по принцип, а не като националист, защото вече няма нито българска, нито френска кауза: в действителност, има европейска кауза. В романа Византия е метафора на днешна Европа, един композитен свят, който е в процес на създаване и който се простира от Черно море до Атлантическия океан, от остров Ре... до Сибир, ако си дадем сметка и за привилегированите партньори на Европа, каквито са и ще останат Русия и Турция. И ако този свят успее да се изгради, ще може да играе балансираща роля между, от една страна, нововъзникващите икономически сили (Китай, Индия, Бразилия), които ще се оказват все повече в затруднено положение, и следователно ще стават все по агресивно-националистки, и, от друга страна, на голямото могъщество на Съединените щати, страна изключително привлекателна, чиито противоречия обаче няма да престанат да я отслабват, и е страна, на която аз лично дължа много. Дали това е твърдият унилатерализъм на г-н Буш или мекият му вариант – на Обама, това си остава унилатерализъм, нали? Светът не ще стане свят, докато не успее да стане многополюсен. Европа, напротив, има шанс да бъде калейдоскопично място. Тя е преживяла много войни и конфликти. Тя се призна за виновна за много престъпления, на които не е приключила да прави анамнеза, както знаем, и е възможно да заеме позиция като арбитър, за да облекчи напреженията, които неизбежно ще възникнат в бъдеще.


В интервюто си с Пиер-Луи Фор30 сравнявате по няколко точки

католицизма и православието, което Ви е докоснало, "импрегнирало" по време на детството и преди заниманията Ви с философия. Подчертавайки значението на тайнството на въплъщението в православната вяра и постоянното призоваване на вярващите "на меланхоличния или екстатичен кръстопът, между тялото и словото, между смисъла и чувствеността" признавате, че сте забелязали, че Вашето "пътешествие в търсене на Пруст" е пътешествие, което произвежда чувственото време. Пруст и литературният опит (1994) бе мобилизирал цялото Ви тяло и Вие сте се превъплътили в текста, който сте изучавали. Заключавате, че вашето чувствено четене може би идва от византийската традиция: "Може би [...] един философ или един есеист, излизащ от Сорбоната, от Рю дУлм [Rue d'Ulm31] или Севър [Sèvres32] не се чувства задължен, още по-малко оторизиран, да се въплъти така в тълкуването – Аз не искам разрешение. То вече ми е дадено от моя православен баща, от тази византийска традиция, която се опитвам да реабилитирам в момент, когато Европа се отваря на Изток, с такава болезненост,с толкова резерви, въпреки че това ще се случи някой ден ...“ (стр. 650-51). Дали имаме работа с два различни критически подхода: от една страна, френският философски подход и, от друга, подходът на Юлия Кръстева, повлиян от византийската традиция, която първоначално несъзнателно заемате и която по-късно правите да се сбъдне в Убийство във Византия и Тереза любов моя? Вие също споменавате в есето си Разделена Европа онази съпротивителна сила, която се крие в православната вяра, на която Ви е научил Вашият баща.
Ю. Кр.: Православието ме пропи със своята атмосфера по един много сетивен, а не догматичен или религиозен начин. То конституира за мен по-скоро духовен климат, доста краткотраен, тъй като баща ми бързо осъзна, че аз не бях и няма да стана вярваща. Но, когато бях между шест- и десетгодишна, той водеше сестра ми и мене да се причестяваме ... в шест часа сутринта, така че никой да не ни вижда. След известно време, ние се разбунтувахме и той ни остави намира. Когато отиваше да пее в църквите, го посрещахме след службите и аз все още чувствам мириса на тамяна, виждам отново изобилието от цветя на олтара за Цветница... Той ни говореше много за Достоевски и за Николай Лесков, един по-малко известен руски писател, когото баща ми ценеше заради нежността на вярата [изразена в неговото творчество]. В католицизма, противно на общоприетото схващане, има много сензорно богатство. Независимо дали става дума за официалните догми или за мистиката на изкуството, това сензорно богатство еволюира, претърпява метаморфози. Някои догми са представени в това, което сега е европейското културно наследство: подобно на институцията на инквизицията, която ще види бял ден или на всемогъщите папските були, които ще последват. Към този огромен континент се добавя изключителната мистична литература, където особено жените успяват в един безпрецедентен самоанализ на сетивното преживяване, който няма еквивалент в света на православното християнство. Прочетете отново Анджела ди Фолино33 или Тереза Авилска: никой не е отишъл толкова дълбоко в сърцето на женската плът, изпитваща удоволствие или неудоволствие... При православните, всичко това се живее, ние го виждаме, можем да си го представим, но то не е никога формулирано така прецизно и с такава остра критическа яснота. В католицизма, този начин на свързване на логоса с граничните преживявания дава място на надминаването на фиксираната традиция на иконите. Този начин позволява раждането на изкуството, живописта и музиката, постигнали вече разнообразие в Средновековието, след това – разцветът им през Ренесанса, а сетне и барока през XVII и XVIII век. Изкуството процъфтява първо в църквите и манастирите, както и най-често в несъгласието с догмите. Цитирам в изследванията си много хубавата книга на една английска приятелка – Марина Уорнър34, която показва как художниците на Ренесанса са предшественици на изобретението на Дева Мария. Евангелските текстове споменават много малко Девата, но тези артисти, чрез тяхната чувствителност, вяра, вкус да живеят в близост с майчинското и познанията на гръко-римската цивилизация, са толкова напоени с универсума на майчинското и все повече и повече на женското начало, че те направиха Девата – майка на Църквата, която най-накрая я прие. Ние, атеистите, твърде много сме подценявали това чувствено богатство, и е една от критиките, която правя на концепцията и практиката на секуларизма в моята книга за Тереза [Авлиска]. Трябва да продължим да "насочваме", както казваме сега, нашите критики срещу злоупотребите на всички религии и на католицизма в частност. Казвам "всички религии", защото има злоупотреби и в юдаизма, и в исляма, който в днешно време е проникнат от фундаментализма на фанатизирани групи... След като сме посочили вредите, нанесени от кръстоносните походи, Инквизицията, религиозните войни, става дума също така да се покаже как съвременната ни култура се изтръгва от догматизма, за да се изгради със и през християнството... Дидро е религиозен, Декарт също. Това са тези скъсвания, направени със и през католицизма, които ни доведоха до свободната мисъл. Каквито и да са възраженията ни, религиозното начало е основно измерение на обществата. Необходимостта да вярваме е харддискът на човешкото същество. На форума който се проведе във Виена ("Силата на монотеизма"35) заявих, че една от силите на монотеизма е способността му да се подновява след всяко скъсване и че ние, лаиците, атеистите сме скъсали с това... И не с таоизма или исляма, или с която и да било друга религия. За да не се потъне в един механичен атеизъм, ми се струва необходимо да се преразгледа и преоцени това религиозно наследство, да почерпим от него ресурси, да вземем това, което трябва да се вземе, да критикуваме това, което трябва да се критикува, за да се даде възможност на хората от третото хилядолетие да нагласят тяхната чувствителност, тяхното мислене. Освен това, както току-що ви казах, вярвам много дълбоко, че Европа трябва да играе важна роля между двете велики сили (нововъзникващи сили / САЩ), които заплашват с догматизма и могъществото си единичните, индивидуалните свободи. Ако Европа трябва да съществува, ще й се наложи да бъде в състояние да направи един вид анамнеза (не говоря за помирение, защото това не е възможно), която би насърчила хармонията първоначално между двата големи клона на монотеизма, на евреите и на християните – отвъд покаянието за Холокоста, за да се разберем по-добре, и след това да продължим този мирен диалог с мюсюлманите, ако те го желаят достатъчно. Засега горчивината и неразбирането надделяват, както и твърде многото насилие и от едната, и от другата страна. Европа, тази нова Византия в процес на създаване, би могла да предостави един универсален модел на свобода на света, но ако ние не успеем в неговото строителство, се страхувам, че това не ще се случи. Оттук и интересът ми към мистичния или религиозния опит, които участват в европейската идентичност. Познаването на психоанализата, но също така и на литературата, ми позволяват може би по-добре да евалюирам богатствата на човешкия психически живот, които съдържат тези духовни формации, въпреки и отвъд догматизма.
Може би ще направим изявление, което не можем да подкрепим, но ни се струва, че почти всички форми на мистицизъм в католическата религия и исляма (суфизмът е визиран често) са преследвани от властта, защото са смятани за опасни.
Ю. Кр.: Преди и аз мислех като вас... Но историята на мистицизма, наред с други неща, показва, че появата на единичната личност, на индивида с неговите права и задължения, е събитие на юдео-християнството, и върху тази основа са се конституирали – секуларизирани – концепцията и практиката на правата на човека. Хегел, който е познавал добре историята на религиите, го е казал по негов си начин. Mоят прочит, основаващ се на фройдистката теория, ми позволява да преутвърдя, но също и да подложа на преразглеждане това безпрецедентно събитие. Нека се опитваме да не останем заслепени от злоупотребите на християнството и "преоценим" (както го искаше Ницше) с обективност тази традиция. Католическите теолози са били страхотни диалектици. Първо, те започват да отлъчват, да преследват, да слагат върху кладите. След това подбират двама или трима от тези мистици, които са най-добрите, и след тридесет години те стават светци. Мистиците са във "вътрешна изолация" спрямо официалната догма, те са против, но са вътре. И те тайно променят системата в дългосрочен план.
Католицизмът не иска да насърчи мистицизма, така ли?
Ю. Кр.: Това е доста по-хитро! От една страна, ние няма да предлагаме опита на мистиците на всички, тези хора са дисиденти, ако ли пък не – потенциални еретици. Но, ако и когато пътят, който те откриват се окаже плодотворен, биват провъзгласявани за светци и светици. Примери... недостъпни ... но да размишляваш и да следваш, ако е възможно. Не всеки е свят, но ние можем да извиним почти еретичните екстравагантности на този там мистик, за да се стремим към крайното съвършенство на духа и понякога дори и чувственост (в случая на екстазите на Тереза Авилска). Това е баланс, възстановяване, ако искате. Достатъчно подличко и хитро, но много ефикасно, и се дава възможност за отваряне на догмата чрез нов дъх, една еволюция на същата идея за свободата в единствено число. Докато в другите религии мистиците са просто забранени. Бихме имали значителни трудности в исляма днес да създадем една интерпретативна теология на исляма, която да би събрала около масата за размисъл сунити, шиити и суфисти.

Не би ли могло да има форми на споразумение между християнските мистици например и суфистите36 в исляма на базата на поезията? Може да се мисли за влиянието на мисълта на персийския мюсюлмански поет-мистик Джалал ад-Дин Руми (1207-1273).
Ю. Кр.: С поети това споразумение е възможно. По този начин преди две години, когато основах в Йерусалим изследователската група "Перманентен форум за религиите", поканихме Абделахад Медеб37, френски поет от тунизийски произход. Той ни говори за Руми, за Ибн Араби38 и други автори, но това са поети, които мюсюлманските религиозни власти не признават, и които не са желани от властите. Те [поетите], струва ми се, [желаят властите] не повече от своя страна.
Писахте за Йоан Павел II в книгата си “Тази невероятна нужда да вярваш”39 . Защо?
Ю. Кр.: През 2002 г. бях поканена в София, за да получа доктор хонорис кауза на Софийския университет. Това, което трябваше да е празник, се превъртя трагично, тъй като мама почина от внезапен менингит по това време. И в София точно тогава бе на посещение Йоан Павел II, беше празникът на азбуката, на двамата светци Кирил и Методий, станали “патрони на Европа”. Доста засегнат от болестта на Паркинсон, папата говори на български, език, който бе научил, въпреки болестта си и [физическите] трудности, които изпитваше да говори. Един свещеник завърши речта му, в която две неща ме поразиха, и аз не мога да си представя духовник от друга религия, способен на подобно изказване. Защото католиците са развили култура, едновременно политическа и литературна, и Йоан Павел II е не само поет, но и философ феноменолог ... По същество, първо, той каза, че е дошъл в България (изглежда български агенти са стреляли по него при атентата на площад „Св. Петър“ във Ватикана, атентат, след който папата остава с тежки увреждания)40, тъй като България е успяла да бъде пример за съжителство на християни, евреи и мюсюлмани (което е в съответствие с моето виждане за Византия) и че тя е предотвратила депортирането на евреите по време на Втората световна война. След това той отдаде почит на българската култура, която е дала на света славянската азбука, писмеността, защото чрез писмеността се изразява свободата на всеки един. Докато мислех че се позовава на Свещеното Писание, тойуточни, че очевидно става дума за него, но също и за факта, че посредством писмеността всеки мъж и всяка жена получава възможността да говори от свое име. Беше много впечатляващо. Ние не можем да разглеждаме историята на християнството, без да си дадем сметка, че то поражда идеята за субекта, за единичния субект. И то още от свети Павел. Още по-експлицитно при Дънс Скот41, който развива концепцията за ексеитас (haecceitas): това е човекът вм. този човек, жената вм. тази жена; всеки е една определена единственост, сингуларност. На английски език се казва thisness… ... "Истината" не е нито основната идея, нито материята, но "това" и "онова". Трябвало е да дръзнеш да го помислиш! Католиците са разбрали, че няма свобода освен индивидуалната, че абстрактен човек не съществува, че общностите са винаги огромни сраствания, които предизвикват катастрофата на всяка индивидуалност. Тук стигаме отново до една фундаментална разлика с исляма, струва ми, в който преобладава подчинението. Това не е ли още една причина да се работи заедно с тях по идеята за освобождаването на индивида ... А не да се "подчинява"?

Американските феминистки ме дразнят, когато казват, че трябва да уважаваме националните култури и че ако мюсюлманки искат да носят чадора, фередже или хиджаба, ние трябва да уважаваме техния избор. Дали сме в процес да заменим в САЩ идеята за свобода с тази за избора? В този случай трябва да се препрочете Симон дьо Бовоар ... Същото е и с гениталното осакатяване



в някои африкански страни. Чудя се къде е свободният избор на тези момичета, сексуално осакатени? Когато момичетата биват осакатявани, нима светът трябва да млъкне, защото този акт има нещо общо с културата на страната? И да се остави да продължи една доминация, която често се дължи повече на архаични социални навици, отколкото на религиозните предписания, ако такива съществуват по отношение на гениталното осакатяване... Една образована жена, която работи, която твори, разполагаща с тялото си, независима финансово, и можеща да бъде майка, без да се затвори в майчинството, остава навсякъде в нашия все още патриархален свят идеал за достигане. Инструментализацията на религиозните вярвания, каквито и да са те, за да се установи дискриминация, заробваща жените, трябва да се осъжда и да се борим с нея.
Последната Ви книга “Тереза моя любов” (2008) е посветена на Тереза Авилска. Кои са връзките, които предпоставят Вашия творчески избор на изключителни жени от Европа на Средновековието, следователно предмодерни фигури като Анна Комнина (“Убийство във Византия”) и Тереза Авилска (“Тереза моя любов”)? Две жени, които избират да пишат, едната – православна и византийка, другата - католичка и испанка. Как бихте определили какво означават писането и езика за едната, Анна Комнина42, и за другата, Тереза Авилска? Дали за Тереза писането има терапевтична функция, докато при Анна Комнина то е по-скоро израз на политически избор – да предаде на потомството своята версия за управлението на баща си Алексей Комнин (1058-1118)?
Ю. Кр.: Историята на Тереза влезе в живота ми по случайност, знаех много малко за нея. Освен че тя се появява на корицата на книгата “Encore” на Лакан, книга, посветена на женския оргазъм ... Фредерик Боайе43, бивш мой студент, който по-късно стана директор на Баяр Прес, подготви под мое ръководство дисертация върху духовния опит при Достоевски, Пруст и Кафка. Той ми предложи да направямалка книга за един от големите духовни водачи на Запада, “с антропологична психоаналитична интерпретация”. По това време пишех “Убийство във Византия” и предложих Анна Комнина. Той предпочете Тереза Авилска, “по-известна, разбирай - знаменита”. Аз не я познавах. “Прочетете я и ми кажете.” И аз четох в продължение на шест години. Потопих се в работата й, в живота й, живях с нея и с феминистките, писали за нея, между тях американки, италианки и т.н. Бях очарована от богатството, правдивостта и комплексността на тази мистичка. То е повече от един роман. Това е една история, това е една философия, това е една църква и една война срещу църквата. Това е Жена, която не е нищо друго освен жена ... Това е едно световно събитие!
В какво се състои проектът да се направи от книгата една театрална пиеса ?
Ю. Кр.: Заедно с Оливие Пи, директор на театър Одеон, работим върху края на моя роман. Край, който е написан в диалогична форма – Тереза агонизира и вижда отново хората, маркирали живота й, най-вече жени.

В процес съм да адаптирам за сцената тези диалози с цел да ги направя по-въздействащи.


Току-що ни накарахте да мислим за работата на Мишел дьо Серто44, който работи върху Йоан Кръстни [Jean de la Croix], съвременник на Тереза. Неговата интерпретация е на историк на идеите и етнолог, но с една теологична формация на йезуит.
Ю. Кр.: Познавах го добре, и аз често се връщам към него в работата си. Заедно направихме един семинар в болницата на университетското градче, семинарът “Психоза и истина”. Това доведе до появата на една малка книга (не е преиздадена) в колекцията на Тел Кел, със заглавие “Луда истина”45. Мишел дьо Серто дойде да представи Жан-Жозеф Серен, мистик, когото той обожаваше. Аз поканих също Ева Витре-Майерович46, специалист върху

поета Руми, и Франсоа Шенг47 да говори за Китай. Вече се интересувах от историята на духовността и разказите за тези гранични състояния, интересувах се от гледната точка на психоаналитичия подход, въобще не от религиозен интерес. Мишел, който също беше антрополог и психиатър, изигра играта много добре. После замина за САЩ. И когато почина, твърде рано, аз бях много разстроена. Известен брой хора, които го познаваха, бяха поканени на службата в Свети Игнатий, малка черква едва видима, скрита зад фасадите на магазините на Рю дьо Севър. Четиридесет йезуити изнесоха службата с песнопения пред тълпа от интелектуалци и някои енориаши от квартала. Пет или шест изказвания бяха направени в негова чест. В едно от тях се спомена за работата му като философ, а в друго – за неговия принос в богословската мисъл: “Той беше истински йезуит, защото за да бъдеш йезуит, трябва да си против, да бъдеш бунтовник.”


Дали това не е също да бъдеш свободен да бъдеш невярващ, в общоприетия смисъл?48
Ю. Кр.: Всъщност не съм сигурна, че можем да говорим за “общоприет смисъл” по отношение на вярата: това задължително е сингуларен, единичен опит, и с още по-голямо основание [може да се твърди] при един взискателен човек като Мишел дьо Серто. И накрая един последен спомен, свещеникът който му бе дал последното причастие, ни пусна да чуем песента която Мишел дьо Серто бе пожелал да придружи погребалната му служба... Тя беше “Не, за нищо, не съжалявам” на Едит Пиаф. Бях развълнувана до сълзи, до степен да кажа на отец Вала, който заемаше най-висшия пост в Ордена, че бях готова да се присъединя към йезуитите, стига те да приемаха жени ... Една шега, разбира се. Друг спомен: Мишел дьо Серто ми бе пратил студенти от Мексико, които учеха теология в Париж, за да следват моя курс по семиология, тъй като този семестър курсът бе посветен на знака и на езика при свети Августин. Докладите които написаха, бяха изключително интелигентни. Много от тях бяха част от течението на т.нар. теология на освобождението, течение на свещениците, защитаващи селяните, неграмотните, най-бедните... едно твърде политическо духовно движение, което доста разклати Латинска Америка и позна някои ексцесии, критикувани понастоящем... Но струва ми се един от тези студенти, все пак достигна до важна йерархична позиция.
Тереза Авилска е предизвикала известен интерес у Жак Лакан. Симон дьо Бовоар я възхвалява във “Вторият пол” (1949) и Ролан Барт я споменава в есето си “За четенето”. Барт постулира, че “има желание [в акта на] четенето”, и доближава опита на читателя до този на “мистичния субект”и на “влюбения субект”. Той дава като пример Тереза Авилска, която “правеше именно от четенето заместител на умствената молитва49” (в “Шумоленето на езика”50, 1984). В “Тереза моя любов” (2008), Вие правите прочит, паралелен с този на Барт, но тръгвайки от писането на Тереза, което възприемате като вид терапия: “Тереза, такава каквато я прочетох, успяваше, изпадайки в екстаз и описвайки своите екстази не само да страда, но и да се наслади с тяло и душа, а също така и да се лекува (или почти) от своите най-големи симптоми: анорексия, чезнене, безсъния, синкопи (desmayos), епилепсия, gota coral и mal de corazon, парализа, необичайно кървене и ужасни мигрени.” Според Вас, тя успява да стане чрез писането си политическа фигура: “Още по-добре, тя ще да е успяла да наложи своята политика на тази на Църквата, реформирайки Ордена на кармелитките. Да основе седемнадесет манастира в продължение на двадесет години... Да създаде едно изобилно творчество... Да се окаже много добър експерт в метапсихологията, много преди Фройд... Влюбена непокаяничка, вълнувана от неутолимо желание спрямо мъжете, жените, и разбира се, спрямо Богочовека Исус Христос, тя не помисля и за миг да завоалира страстта си ...”(стр. 20)51. Бихте ли коментирали написаното?
Ю. Кр.: Тереза Авилска е била голям читател и е започнала да пише в резултат на това. Тя практикува умствената молитва [l’oraison mentale], която се състои в четене на текстове от Библията и от Евангелието, без да бъдат произнасяни на глас,позволяващо сензорно потопяване в писанията... нещо, което предизвиква при четящия по този начин регресивни състояния, понякога изключително ликуващи, понякога катастрофични, които могат да дестабилизират личността и да доведат до припадък. Това е вид мистично преживяване и се практикува от Alumbrados, към които принадлежат дисиденти от синагогата и много жени от еврейски произход. Неговият ръководител, францисканецът Франсиско де Осуна52, означавал много за Тереза, представя отлично тези дисидентски течения, които се развиват в Испания през XVI век. Следвайки го, Тереза изпитва в голяма степен мъченията и сладостите на умствената молитва. Именно поставянето в думи на тези тревожни състояния постепенно я отдалечава от техните рискове: първо чрез изповед, както я съветвали нейните изповедници, а в дългосрочен план – чрез писане. Тя успява, като се потапя едновременно в един вид психоза, индуцирана от този вид молитва – чрез поставянето в думи на декомпенсация, граничеща с епилепсията, дори с лудостта. Може да се каже следователно, че несъзнателно Тереза практикува вид терапия, тъй като е могла да комуникира чрез езика тези екстремни състояния на декомпресия или екстаз.

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница