Ивановски скални църкви



Дата16.11.2017
Размер308.35 Kb.
Размер308.35 Kb.

Ивановски скални църкви





Село Иваново е привлекателен център за любители на алтернативния туризъм

Община Иваново е разположена в Североизточна България и заема площ около 495 454 дка, което е над 17 % от област Русе. Административен център на общината е село Иваново, чието застрояване започва с построяването на ж.п. линията Горна Оряховица - Русе през 1895 г. Намира се на 5 км от старото селище и река Русенски лом. На север граничи с река Дунав и с общините Русе, Ветово, Цар Калоян, Две могили и Борово. В състава на общината влизат 13 населени места.

Кръстопътно положение: до северната врата на България - Дунавски речен път; международни ЖП коридор № 4 и европейските коридори № 7 и № 9, които осигуряват връзката на централна и източна Европа с Черноморието и Азия. През територията на общината преминават важни пътища от републиканската пътна мрежа Русе - София и Русе - Варна.

Субалпийски релеф и ландшафти - каньонът на Русенски Лом, Природен парк Русенски Лом с безброй миандри, оазис на дивата природа, обитаван от редки грабливи птици и изключителен растителен свят, силно залесен Дунавски бряг, явяващ се рай за водоплаващи пернати, с уникално скално образувание Стълпище.

Богато културно-историческо наследство: археологически резервати Скален манастир при село Иваново, в списъка на ЮНЕСКО и средновековен град Червен, манастири, църкви и некрополи край Нисово, Красен, Щръклево.

Културни изяви: Международен пленер на художници "Русенски Лом - Дунав", Национален литературен конкурс "Светлоструй", детски екопразник "Дар на природата - да го съхраним" - продължение на делото на средновековни зографи и граматици.

В община Иваново се срещат минало и съвремие с природни кътове, с космическо излъчване, където човек забравя земната суета, вслушва се в шепота на вековете, черпи енергия и става по-добър.

Община Иваново е привлекателен център за любители на алтернативния туризъм - селски, екологичен, познавателен и т.н



Община Иваново е типично селска територия, намираща се в непосредствена близост до град Русе




Ивановски скални манастири - ниша

Работно време: сряда, четвъртък, петък, събота и неделя от 9 до 17 ч.

Ивановски скални манастири са важен религиозен център от началото на XI в. Има запазени множество скални църкви, отделни килии и уникални стенописи от края на XIV в.Намират се на 4 км. от село Иваново. Достига се с транспорт по асфалтиран път или по маркирана пътека за 40 мин. До село Иваново се стига по асфалтиран път, има и железопътен транспорт, има поставени указателни табели.



  • Приемат се организирани групи до 20 човека и индивидуални посетители

  • Изнасят се беседи

  • Предлагат се сувенири и рекламни материали



Ивановски скални манастири имат запазени множество скални църкви, отделни килии и уникални стенописи от края на XIV в.

Средновековните скални притежават статут на археологически резерват, а храмът от ХІV век, известен като.Професор Милко Бичев съобщава, че началото на комплекса вероятно е поставено през ХІІ век, когато търновският патриарх Йоаким І изсякъл тук църква в скалите. Цар Иван Асен ІІ посетил високопоставения отшелник и се предполага, че е финансирал основаването на голям манастир, който носел името на Св. Архангел Михаил. Не е известно колко време е просъществувал манастирът. В своя апогей той е наброявал 41 скални храма и общо около 102 помещения.

Редица артефакти свидетелстват, че манастирът е бил под покровителството на българските царе. Съществуващ надпис, в едно от помещенията, посочва, че там се намира гробът на цар Георги. Предполага се, че става въпрос за цар Георги Тертер (1280-1292). В притвора на Църквата от ХІV век е запазен дарителски портрет на цар Иван Александър (1331-1371).

Скалните църкви край Иваново съхраняват духа на едни от най-интересните епохи от развитието на православното изкуство. Изящният стил на живописта от времето на Македонската династия е представено в малкото оцелели фрески в така наречената Съборена църква. В църквата в Господев дол е представен по-късен стил, вероятно от времето на Юстиниановия ренесанс.

Ивановските скални храмове се отличават с редица уникални решения, които им отреждат място в световната култура. В това отношение е показателна живописта в така наречената Църква. Тя се отличава с оригинална иконография. За разлика от традиционните православни храмове, всички стени на храма са покрити с фрески, подобно на килим. Усеща се влечение към принципите на изписване на скалните църкви в Кападокия от зората на християнството. Иконографията на фреските в Църквата намекват за влияние на исихазма, който през ХІV век е официализиран във Византия и в България.

Изключителният познавач на византийската живопис професор Андрей Грабар, открива неповторими елементи в константинополската иконография на Църквата, които имат аналог единствено в изработения около 985 година Менологий на византийския император Василий ІІ, който се съхранява в Библиотека Ватикана в Рим.




Иконопис от скалният манастир край село Иваново

Ивановските скални църкви се отличават от другите запазени скални манастирски комплекси в България с добре запазените си стенописи. За разлика от традиционните манастири, който се състоят от 1–2 църкви , монашеска и стопанска части, в Иваново има разклонена мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина в скалите на живописния каньон на река Русенски лом и свързани с пътеки и скални стълби. Църквите при Иваново са неделима част от стотиците средновековни скални църкви, манастири, скитове и отделни отшелнически килии, които през периода Х-ХІV век превръщат долината на река Русенски Лом и нейните притоци в прочуто българско духовно средище.

История и обща информация


Църквите и всички помещения край тях в месността "Писмата" при с. Иваново образуват големия скален манастир "Свети архангел Михаил". Той е основан през 20-те години на ХІІІ век от монаха Йоаким, избран по-късно за първи търновски патриарх. През целия период на Второто българско царство (ХІІІ-ХІV в.) манастирът поддържа трайни връзки с царския двор в Търново. Негови ктитори са царете Иван Асен ІІ (1218-1241), Иван Александър (1331-1371) и други представители на владетелските семейства, на които са запазени ктиторски портрети. Манастирът има сложно устройство и обединява комплексите от скални помещения край т. нар. "Затрупана" църква (параклис "Св. арх. Михаил"), Кръщалнята, Господев дол, "Съборената" църква ("Св. Теодор") и църквата "Св. Богородица". В манастирските храмове е запазена стенна живопис от ХІІІ и ХІV век, която е сътворена от видни столични майстори и представя развитието на Комниновия и Палеологовия живописни стилове в България. Световна известност имат стенописите в църквата "Св. Богородица" от средата на ХІV век, които са един от върховете в развитието на средновековното българско и балканско изкуство. По стените на манастирските помещения са съхранени голям брой графити, сред които е и известният надпис на Иво граматик. С книжовно-просветната дейност на манастира се свързва създаването на т. нар. "Висарионов патерик". През ХІV век манастирът е център на исихазма. Съществува и през ранните векове на оссманското владичество, но постепенно запада . През ХVІІІ век е обект на поклонение. Ивановските скални църкви са популярен туристически обект.

През XIII -XIV в. тук са намирали подслон монаси и отшелници. Обитаван е по време на исихазма в България -безмълвие, аскетизъм и нравствено съвършенство. Добил известност във Византия, отшелничеството получило популярност и у нас.

В скалните ниши са изрисувани картини с религиозна живопис. В църквата се стига по изсечени стъпала. Част от рисунките са разрушени от природните стихии и човешката ръка.

От малък притвор се влиза в истинска църква с изписани стени и тавани. Композициите "Предаването на Христа", сцените "Поругаване", "Обезглавяването на Йоан Кръстител", "Обесването на Юда" са запазени и до днес.

В скалите има изсечени и други малки и трудно достъпни църквици и ниши, наричани Кръщелната, Сборната църква и т.н.

Туристически маршрути: Долината на р.Русенски Лом е лесно достъпна от гр. Разград и гр. Русе. Природният парк Русенски Лом е разделен на 4 зони:

1.  Приемна зона включваща селата Иваново, Писанец, Сваленик, Нисово, Червен и Кошов (предлагат нощувки, храна, лекарства и др.).

2.  Зона за кратковременен отдих: В нея влиза долината на р. Мали Лом с необозначени туристически маршрути.

3.  Историческа зона : по долината на р. Черни Лом. Тук се намират Скалният манастир и Средновековният град - Червен.

4.  Зона със специален режим - необходим е специален водач, поради богатата на редки растения и животнидолина на р. Бели Лом между селата Писанец и Нисово.



Близки хижи: Приета, Ахинора, Пчелина, тд. Орфей



Други забележителности край с.Иваноно:

Голям Нисовски манастир


Еврейска пещера

Голям Нисовски манастир Св. Константин и Елена датира от XI в. До манастира се стига пеш за час и 30 минути от село Нисово, по долината на река Малък Лом.  Село Нисово се намира на 35 км. източно от село Иваново.

В района на Нисовския манастир се намира Еврейската пещера.



Стълпището


Стълпището

Природен феномен Стълпище се намира на 20 км. северно от село Иваново и на 4 км. от село Мечка, на брега на река Дунав. Представлява самостоятелен скален блок с височина 10 м.

Достига се по асфалтиран път.



Природен парк "Русенски лом"
Заема 2/3 от горския фонд на община Иваново, по долините на реките: Бели лом, Малък лом, Черни лом, Русенски лом. Границата на парка е маркирана със стандартна паркова маркировка - бяла и червена ивица и специализирани табели. Подробна информация чрез администрация на природен парк "Русенски лом"

» Пещера "Орлова чука"
Намира се на 24 км. от с.Иваново в землището на с. Пепелина. Достига се по асфалтиран път, има паркинг. Посещения с предварителни заявки поради необходимостта от водачи-спелеолози. Има поставени указателни табели.
Златна Добруджа


Женски идол

Малко на изток от дунавската ни столица Русе започва Добруджа. Местните хора ревностно съхраняват както впечатляващите и многобройни исторически паметници, така и самобитната си култура.

В Силистра – град с богата и интересна история, наследник на римския Доросторум, интерес предизвиква националният архитектурен и археологически резерват “Доросторум – Дръстър – Силистра” и римската гробница от ІV век с ценни стенописи. Непосредствено до града се намира турската крепост Меджид табия.

В град Алфатар не бива да се пропуска Етнографският комплекс на добруджанската къща и бит. А в стария рибарски Тутракан е единственият ни музей на дунавския риболов и лодкостроене. Биосферният резерват Сребърна, недалеч от Силистра, е включен в световния фонд на природните паметници към ЮНЕСКО. Той е единственото място в България, където отсяда къдроглавият пеликан.

На доста места из Добруджа вече има възможности за селски туризъм. Освен живописни демонстрации на регионалната култура и бит в някои чифлици да се опитат местните кулинарни специалитети като тамошната баница, наречена добруджанска кавърма, вкусният боб в гърне със запръжка или агнешко с булгур. Предлагат, разбира се и кайсиева ракия със салата от всякакви градински зеленчуци.

По-големите градове в Лудогорското плато са Разград, Плиска, Нови Пазар и Исперих. Тези краища също са изключително богати на исторически паметници и прекрасни места за удоволствия сред природата.

Построен на бреговете на река Бели Лом, Разград съхранява в историческия си музей най-голямото златно монетно съкровище в България, а джамията Ибрахим паша, Часовниковата кула и Момината чешма са символите на града. Недалеч от града са историческата местност Хисарлъка с над трийсет надгробни могили и други исторически находки и археологическият резерват Абритус (античен римски град).

Важна част от културното наследство на България в този регион е и археологическият комплекс Сборяново – в него се намира Свещарската гробница, която е под защита на ЮНЕСКО. В южната част на Лудогорието е и внушителната конструкция на стара Плиска – първата столица на дунавска България.

Археологически резерват Сборяново




Обхваща територията на един от най-забележителните центрове на религиозен и политически живот в древна Мизия. Той функционирал през желязната епоха (I хил. пр.н.е) в земите на гетите и преживял най-висок разцвет в нейното начало (IX-VII в. пр.н.е), и в ранно елинистическата епоха. Планировката му е подчинена на концепция, която търсела хармонията между природата и съграденото сред нея и човешката ръка.

В центъра на средището, обхващало около 16 хил. кв.км, в долината на живописната река Крапинец и на двата й бряга били разположени няколко светилища и изградени култови съоръжения. В периферията, в най-високите места се намирали над 100 могили. В сърцето на средището, в двора на алианския манастир Демир баба (Железният баща), край извора било разположено тракийско светилище, от което са запазени останки от IV-I в. пр.н.е. На високото плато, западно от Демир баба теке, в местността Камен рид, се намирало едно от най-ранните светилища, основано в началото на I хил. пр.н.е. и действало до IV-III в. пр.н.е., свидетелство за старите тракийски корени на гетското средище, което оформяло един култов комплекс, подчертаващ култа към Великата богиня - Артемида и слънчевия Аполон.

И до днес е известна легендата за Железния баща (Демир баба), който оставил следа от стъпката си, когато с две крачки се изкачил от текето на платото. Хилядолетната традиция на свещеното място е запазена до днес. Текето и местата около него са сред най-прочутите и посещавани от тези, които са съхранили традицията за преклонение пред силата на природата - християни и алиани.

На територията на Сборяново и в околностите му са открити ценни паметници на тракийското изкуство - три златни обици (отворена халка, завършваща с лъвска глава, отличаваща се с високото ниво на изработката), една сребърна фиала, богат и разнообразен керамичен материал - изделия на местното тракийско грънчарство; изцяло запазени или фрагментирани съдове от ранно-желязната и елинистическата епоха - паници, чаши, големи биконични съдове и др.

Сред могилните некрополи, ограждащи средището, най-внушителни са западния и източния некрополи на Сборяново. Предварителните наблюдения свързват отделните групи могили с огледалните отражения на някои от съзвездията. В проучените досега могили са открити различни съоръжения и богати гробни дарове, погребения на животни и ценни предмети.

Гробница на Демир баба




До наши дни се е запазила скалата-жертвеник до входа на вътрешния двор на Демир баба теке и улеите вдълбани в нея. Вградените в северната и южна стена на тюрбето огромни скални късове са съвременни на жертвеника останки от съществувалото някога гетско светилище и до ден днешен посетителите лягат върху тях за здраве и сила.

В по-късни времена традицията на свещеното място била продължена от християнски параклис, а още по-късно - в началото на ХVІІ, в на това място било изградено тюрбе - гробница на алиансския светец и духовен водач Демир баба.

През 1927 г. тя е обявена за народна старина.

Басарбовският манастир (Скален манастир „Св. Димитрий Басарбовски“) води началото си от периода на Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.), но най - ранните данни датират от османските данъчни регистри от 16 век. Най - известният обитател и вечен игумен е Св. Димитрий Басарбовски. Още Паисий Хилендарски го споменава в своята „История славянобългарска“. По времето на Руско-турската война мощите на светеца са пренесени от ген. Иван П. Салтиков в Букурещ и поставени в Митролполитската, а днес Патриаршеска църква „Св.св. Константин и Елена“ на 13 юли 1774 г. Там те са и до днес. През 1937 год. в манастира се настанява монах Хрисант и започва да го обновява.

Манастирът се намира на 10 километра от Русе в долината на река Русенски Лом. През 1978 г. е обявен за археологически паметник на културата от местно значение.





Паметен знак в близост до манастира

ТРАКИЙСКАТА ГРОБНИЦА ПРИ СВЕЩАРИ
(Свещарската гробница)




Преди около две хиляди и триста години един тракийски племенен владетел поискал да му се приготви приживе вечното жилище. Построили му голяма каменна гробница с три отделни стаички. Докато ги украсявали отвътре с живопис и скулптура, владетелят починал. Затворили гробницата с неговите останки и всички прекрасни дарове. Над нея издигнали могила, висока колкото четириетажна сграда.

Гробницата под Гинина могила (Свещарската гробница) е неповторим паметник на тракийската гробнична архитектура от световно значение. Намира се в североизточна България, на 2,5 км югозападно от село Свещари, на 5 км северно от Исперих и на 34 км североизточно от Разград. Заедно с другите две изящни по-малки гробници - близнаци, тя образувала единен архитектурен комплекс, създаден в последните десетилетия на IV и началото на III в.пр.н.е. В южната група могили на този некропол централно място заема най-високата (20 м) могила на средището, известна като Голямата Свещарска могила. В северния край на Източния некропол са разположени три в близост една до друга каменни гробници и полуцилиндричен свод.

Времето на построяване на Свещарската гробница - средата на III век пр.н.е., съвпада с периода на голям политически, икономически и културен разцвет на древнотракийските племена - гетите. Богатата украса и съвършена архитектура на гробницата подчертават политическата мощ на владетеля, за когото е била изградена в съседство неговата столица. В района е съществувала голяма строителна и художествена школа, умело съчетавала елинистическите концепции с местните тракийски религиозни и художествени идеи.

Тракийската царска гробница на неизвестен владетел при село Свещари, Община Исперих, Област Разград, е едно от най-сензационните открития през 1982 г. при разкопките на източния некропол. Тя има дължина 7.50 м, ширина при фасадата - 6.50 м и височина на гробната камера - 4.45 м. Състои се от коридор (дромос) и три квадратни камери - предверие, странично помещение и гробна камера, покрити с полуцилиндричен свод. Гробницата е изградена от големи варовикови квадрати, свързани с железни скоби, заляти с олово. В духа на съвременната елинистическа архитектура и изкуство е изпълнена и украсата й. Входът й е фланкиран с две правоъгълни колони - анти, чиито капители имат рисувана украса от яйцевиден орнамент. На тях лежи архитравна плоча с релефен фриз от стилизирани волски глави, розети и гирлянди. Много оригинално приложение в украсата на гробната камера са четири дорийски и една коринтска полуколона, долепени до стените, които поддържат архитрав и фриз от метопи и триглифи. В тази архитектурна рамка умело е вместена скулптурна украса от 10 женски фигури с вдигнати ръце като криатиди, изпълнени във висок релеф, високи 1.20 м, представени фронтално, в дълги дрехи (хитони) без ръкави, препасани под гърдите с коланче. Дълбоката подгъвка на драперията под талията е оформена като обърната цветна чашка от три акантови листа, завършващи с красиво извити нагоре волути. Строгите лица на жените са обрамчени от дълги коси, падащи на раменете като плитки, а на главите си носят калатос. Косите, очите и части от дрехата и сандалите са оцветени в тъмнокафяво, жълто, червено и синьо.



В централната камера върху стената над гробните легла е развита в рисунка темата за обожествяването на владетеля. В центъра на композицията богинята поднася златен венец на владетеля, представен като конник. От двете им страни пристъпва процесия от прислужници и оръженосци с различни дарове в ръце. Тази рисунка по композиция и идея е много близка до големия фриз от Казанлъшката гробница.

Гробницата представлява тракийско-елинистична гробница от първата половина на ІІІ в. пр. н. е. Това е царска гробница, в която вероятно е погребан гетския владетел Друмихед. Изградена е от гладко обработени каменни блокове от мек варовик. Тя се състои от коридор и три квадратни камери: предверие, странично помещение и гробна камера, покрити с полуцилиндричен свод. Входът е украсен със стълбове с йонийски капители, а над тях лежи плоча с релефен фриз от стилизирани волски глави, розетки и гирлянди. Встрани от входа на помещението вероятно са били поставени дарове и жертвоприношения. Всичко направено от скъпи метали е разграбено още в древността. За богатствата затворени в гробницата говорят откритите кости на пет коня, посечени тук, за да придружават господаря си в отвъдния живот. В гробната камера са открити две каменни легла, човешки кости и гробни дарове. До едно от леглата е изправена скулптурна фасада на умален храм. Това показва, че е предстояло обожествяване (хероизация) на покойника - владетел. Ритуалът по обожествяването е представен горе на полукръглата стена под свода на гробната камера. Тук владетелят е на кон, следван от двама оръженосци, а срещу него е богинята, която му подава златен венец, следвана от четири жени с различни дарове в ръцете. Стените на гробната камера са оформени като колонада. Колоните са долепени до стената. Блоковете под свода се поддържат и от 10 кариатиди (женски фигури) Кариатидите са застанали с вдигнати ръце.и са високи по 1,20м. Те са облечени в дълги, ситно надиплени дрехи без ръкави, препасани под гърдите с коланче. Краят на дрехите е силно подгънат и оформен като обърната чашка на цвете. Къдравите им коси се спускат надолу по раменете, а на главите си имат своеобразна кошница наречена калатос. Косите, лицата и дрехите са били оцветени. Запазена тъмно-кафява боя по косите, лицата и дрехите. По статуите на кариаридите и по нарисуваната в люнета под свода сцена се разбира, че нито скулпторите, нито художниците са успели да завършат работата си. Тези детайли показват, че владетеля, за когото е била предназначена гробницата е починал внезапно. Ръцете на някои от кариаридите са издялани грубо, а рисунката е очертана само с черна креда.

Какво е било предназначението на женските фигури в гробницата – функционално или декоративно? Каква е била символичната им стойност? Женски фигури си известни от редица елинистически гробници. Засега най-голям брой са намерени в местни хипогеи в Южна Италия и обикновено условно се наричат кариатиди. Едни от тях са използувани във външната декорация на гробницата, като например две кариатиди от Васте и две от Тарент Други са били вътре в гробницата, какъвто е случаят с гробница на жена от Каноса Две от женските фигури от Каноса са постъпили в музея “Пушкин” - Москва, срв.  Н. М. Лосева. Две статуи плакальщиц из собрания ГМИИ им. А.С. Пушкина. История и культура античного мира. М, 1977, с. 115 и сл.). В нея са намерени осем женски теракотови фигури с вдигнати ръце, на големина почти като нашите, които са били прикрепени към стените, описвани като оплаквачки. В една наскоро открита гробница в Родос също са намерени фрагменти от четири кариатиди, които са били с една вдигната ръка. Според графичната реконструкция кариатидите са стояли в четирите ъгли на гробницата и са поддържали покрива . Жените от Свещарската гробница, според нас, не са имали функционално предназначение да носят тежестта на архитрава, а култово, което не е изключвало и техния декоративен характер. Образът на жена с крака във вид на змии или растения, чийто иконографски тип е създаден в района на Източното Средиземноморие, е широко разпространен мотив през елинистическата епоха (Много изследвания са посветени  на произхода, иконографията и семантиката на този образ, Мотивът е известен и върху паметници на живописта, като мозайки от Олинт и Вергина,. В един от образите обикновено се разпознава Великата богиня на Мала Азия, понякога фланкирана от животни в нейната роля на Potnia Theron (Господарка на животните). Нейната елинистическа версия е била йонийската Артемида. Друг от аспектите й е била скитската змиенога богиня За семантиката на женския образ в скитското изкуство. - Проблеми на изкуството, Много близък паралел на фигурите от Свещарската гробница представя каменната статуя, която се пази в Историко-археологическия музей в Керч. срв. Античное Причерноморье, № 135.). Изглежда, че торевтиката е играла голяма роля при първоначалното развитие и разпространение на нейната иконография. От изделията от метал много от образите са преминали по-късно в декоративната скулптура. Този образ на богиня е бил възприет и от траките, които са вложили свои идеологически и религиозни представи в него (Ив. Маразов. Наколенникът от Враца. С., 1980, с. 67 и сл.).
Новооткритите женски фигури от Свещарската гробница несъмнено ще допринесат да се изяснят по-пълно същността и аспектите на женските образи в тракийското изкуство. Изобщо гробницата предлага нови възможности за разрешаване на важни въпроси както от изкуството, така и от идеологията и религията на траките.

Устната традиция при местното население нарича средището Даусдава (Градът на вълците), име, споменато от Птоломей, вероятно най-древното достигнало до нас название на гетския център. Предположението, както и разположението в Североизточна България, многобройните погребения на кучета в тази част на древна Тракия и в могилите на средището са доказателство и за друга хипотеза, че тук се е намирала резиденцията на гетския владетел Дромихет - Хелис, в която той приел победения от него македонски владетел Лизимах.

Днес наследниците на древните траки по тези земи преоткриват истината за тракийската цивилизация чрез 138-те надгробни могили в района между градовете Разград и Исперих. Най-внушителният паметник на това необикновено съзвездие от могили и некрополи е световноизвестната Свещарска гробница, паметник с международно значение, под егидата на ЮНЕСКО, регистрирана като седми недвижим паметник на културата, превърнала се в един от най-атрактивните туристически обекти.

Тракийска гробница





Гробницата в Свещари е забележителен паметник с висока художествена и историческа стойност, ярко доказателство за приноса на траките в световната културна съкровищница.Разкопаната гробница при Свещари не е изолирана. На протежение от два километра са запазени 26 могили с различна големина. Целият район е обявен за археологически резерват.

През 1985г., на сесията на Комитета за световно културно и природно наследство, състояла се в гр. Париж, Франция, Свещарска гробница е включена в Списъка на световното културно и природно наследство.

.








 








          






. Полуцилиндричният свод, който бележи нов, по-съвършен етап в развитието на античния свод, намира приложение главно в гробничната архитектура и при портите през втората половина на IV в., като става преобладаващ през III в. пр. н. ера. Този тип гробница се възприема широко и в древна Македония, а отделни гробни паметници са засвидетелствувани по Черноморското крайбрежие и Южна Русия


Със своята прецизна изработка и орнаментални мотиви, разположени на трите видими страни, антовите капители от входа на Свещарската гробница намират точни паралели и в Мала Азия, в Александрия, където са използувани главно в гробните паметници и в гробницата Большая Близница в Южна Русия, датиращи също от началото на III в. пр. н. е. Недовършената украса свидетелствува за местно изпълнение от майстори, които познават добре и следват точно елинистическите
Погребалният ритуал, съвършената строителна техника и богатата украса са доказателство, че в гробницата са погребани местен владетел и неговата съпруга в началото на III в. пр. н. е. Заедно с Казанлъшката и Стрелчанската гробница Свещарската гробница се явява не само забележителен паметник на тракийската култура през ранния период на елинизма, но и на елинистическото изкуство изобщо. Нейното значение нараства и от обстоятелството, че се открива на север от Балкана, в област, населявана в древността от севернотракийските племена – гетите. Тя не е изолирано явление в района на Свещари. В околностите на селото се издигат няколко големи могилни некрополи, а в съседство с тях – здраво укрепени тракийски селища, в едно от които трябва да търсим столицата на погребания владетел. Вече имаме всички основания тук да локализираме нов важен политически и културен център на гетите, който е бил включен тясно в сферата на културни взаимоотношения с останалия елинистически свят. Изграждането на гробницата съвпада с върха на политическата и военната мощ на гетите в началото на III в. пр. н. е., период, за който намираме богата информация и в античните извори (Ал. Фол. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха. С., 1975, с. 50 и сл.). Значението на археологическите паметници от района на Свещари за изследване историческото и културното развитие на гетите даде основание той да бъде включен в програма “Гетика” и през 1982 г. да се сложи начало на неговото системно изследване. При сегашният етап на проучванията не е възможно да се разгледат всички проблеми, които възникват във връзка с гробницата. В тази предварителна информация ние сме представили най-главните резултати и сме отразили своите първи впечатления. Все още е рано за цялостни обобщения, тъй като разкопките, които ще продължат през 1983 г. и 1984 г., могат да предложат изненади.
Други забележителности около гробницата:

Историко-археологическият резерват Сборяново е разположен между селата Малък Поровец и Свещари на Община Исперих, в каньона на река Крапинец и по хълмовете около него. Уникалното съчетание на природни дадености - вода, гори и плодородна почва привлича хората да се заселват на това място от дълбока древност до наши дни.

Първите следи от човешки живот по тези места са от края на каменната и началото на каменно-медната епоха. Със заселването на тракийските племена гети през ранножелязната епоха районьт на Сборяново се превръща в политически, културен и религиозен център, който започва да се изгражда от началото на I хил. пр.Хр. (IX - VIII) в. и достига най-висока точка на развитие през елинистическата епоха (IV - III в пр.Хр.). През този период завършва оформянето на средището включващо градски център, два могили и некропола и две светилища.

Напълно проучена е групата могили в северния край на Източния могилен некропол. В близост една до друга са разположени три каменни гробници с полуцилиндричен свод, изграден и в края на IV в. - началото на III в. пр.Хр. Първата от тях, открита под Гинина могила - Свещарската гробница, предсталява уникален паметник на тракийската гробнична архитектура.

Забележителната архитектурна и живописна украса нареждат Свещарската гробница в списъка на световното културно-историческо наследство на ЮНЕСКО.



Тракийски град Хелис



Градът е разположен върху площ над 100 дка и има забележителна фортификация. Той е бил гетски административен, икономически и културен център през ІV-ІІІ в. пр.н.е. Обграден е с двойна крепостна стена с предполагаема височина 10-12 м и дебелина 3.50-4.20 м, които следват конфигурацията на терена.

На изток и запад от града са разположени два обширни могилни некропола - последен дом на знатните гети.



Аладжа манастир (Св. Тройца) Пъстрият

Аладжа манастир е български средновековен скален манастир, който се намира на около 15 км от Варна и на 3 км от Златни пясъци. На турски аладжа означава 'шарен, пъстър'. Аладжа манастир е създаден ок. 12-13 век, но е изоставен в началото на 18 век.Първите системни проучвания са проведени в края на 19 век от Карел и Херминегилд Шкорпил.За пръв път името на манастира е споменато в книгата на руския писател Виктор Тепляков Писма от България (1832).През 1912 г. е обявен за народна старина, а през 1957 — за паметник на културата от национално значение.



Популярно име

Аладжа манастир

Православно име

Аладжа манастир

Регион

Варна

Местоположение

Скалният Аладжа манастир се намира само на няколко километра от морските курорти Ривиера и Златни Пясъци и е част от националния парк Златни Пясъци. Разстоянието от Варна е 16 км.



История и обща информация

Името на Аладжа манастир идва от турската дума за пъстър (“аладжа”), вероятно заради ярките цветове на стенните рисунки, датиращи още от ранното Средновековие. Данните за ранната история на манастира са съвсем малко и несигурни. Все пак, според историци, примитивни монашески килии са били направени и заселени още през 4-ти век. Сведения от старохристиянски писатели сочат, че християнството в околностите на Одесос било разпространено още през втората половина на I в. Позовавайки се на тези източници някои считат, че в скритите скални помещения древните християни са можели необезпокоявано да изпълняват своите религиозни обреди. Първите археологически материали се отнасят към ранновизантийската епоха – монети от времето на Константин (4-ти век) и Юстиниан (5-ти век), както и няколко керамични парчета, намерени при разчистването на насипа пред скалата. Тези оскъдни материали все още не дават достатъчно основания да се твърди, че по това време манастирът вече е съществувал. По-вероятно е пещерите да са били използувани за жилища на бедното население или убежища по време на варварски нападения - обитаването на подобни скални помещения е било характерно за крайбрежната част на Североизточна България. Доказано е, че манастира е придобил своя завършен вид през 12 век.
Монашеските килии, общите помещения и параклисите, издълбани директно във варовиковите скали и разположени на две нива над земята, са свързани посредством външно стълбище. На долния етаж са били разположени стаите на монасите, общите части (кухня, дневна) и малка църква, докато горния е бил изцяло предназначен за параклиса. За съжаление, днес е запазена само малка част от тогавашните стенописи (повечето от тях са в параклиса), но усещането от посещението на изкопания в отвесните скали високо над земята манастир е незабравимо. Аладжа манастир е обявен за паметник на културата, има и малък музей на двора. На няколкостотин метра е разположен и подобен манастирски комплекс, наречен Катакомбите. Той има подобни история и архитектура, но запазените му останки са далеч по-малко.

Настаняване и храна

Аладжа манастир не е функционираща обител и там не се предлагат настаняване и храна. Все пак в близките курорти Златни Пясъци и Св. Св. Константин и Елена има достатъчно голям избор.

Транспорт

До манастира се стига лесно от Варна и Златни Пясъци с кола или автобус – разстоянието от спирката е за пет минути пеш.




Манастирът има две помещения, издълбани едно над друго. До долното води удобна каменна стълба, а до горната - тясна скална пътека. Монашеските килии са пет в долното помещение (съвсем малки, колкото да се побере един човек).

Църквата е на високо. Изписана е с религиозни сцени (силно подредени сега) и с дървен олтар.

Горното помещение също има мънички килии и манастирски параклис.

Манастирът е обитаван до XVIII в. Турското робство е дало отражение и тук. Останало е само това, което не е могло да бъде разрушено. Градежът в скалата е запазен отчасти.



Туристически маршрути:

1.  Кв. Виница - "Аладжа манастир" - х. Аладжата -кк. Златни пясъци

2.  с. Кранево - вие. Перчемлията - "Аладжа манастир" -кк. Златни пясъци

3.  Варна - Телевизионна кула - м. Добрева чешма -"Аладжа манастир" - кк. Златни пясъци



4.  Добре обозначени маршрути ( алеи) из кк. Златни пясъци с включени преходи до "Аладжа манастир"

Близки хижи: Аладжата, Ветеран, Черноморец

Aладжа манастир е най-известният скален манастир по Българското Черноморие, една от многобройните скални монашески обители, съществували през ХIII - ХIV век.
Тези уникални култови паметници се срещат масово върху една обширна територия, включваща Балканите и Близкия изток. В историческата литература се е утвърдило мнението, че появата им е свързана с появата и разпространението на християнството - известно е, че пещерата е основен символ в най-важните християнски тайнства - Рождеството и Възкресението. Това обяснява присъствието на пещерните обители в бита и практиката на отшелниците и ранните монашески братства от IV - VI век, а скалните манастири от средновековния период се явяват продължители на тази традиция.







Съществуват мнения, че скалният манастир край Варна е част от един огромен комплекс от над 500 подобни обители на територията на Северо източна България, свързани с разпространеното във Византия и България през ХIII - ХIV век учение за божествената енергия - исихазма. Аладжа манастир принадлежи към голямата група естествени пещери, образувани в меките варовикови утайки на дъното на древното Сарматско море, покривало преди около 12 милиона години територията на почти цяла Югоизточна Европа.




Разположен сред красива гориста местност на 14 километра от Варна, той отрано е привлякъл интереса на изследователи и почитатели.
За първи път в литературата името му се споменава през 1832 година в книгата на руския писател Виктор Тепляков "Писма от България". Началото на системни проучвания на този стар християнски паметник е поставено в края на миналия век от първите български археолози - братята Карел и Херминегилд (Хермин) Шкорпил. Още в началото на века основаните от тях Варненско археологическо дружество и музей поемат грижата за неговото стопанисване и опазване. По инициатива на двамата братя през 1912 година Аладжа манастир е обявен за народна старина, а по-късно - през 1957 година, с научно обосновано предложение на Националния институт за паметници на културата - за паметник на културата от национално значение.





Аладжа манастир е сред малкото скални обители в българските земи, където отчетливо се разграничават основните помещения на общежитийния манастир - манастирски храм, параклис, църква за заупокойни молитви, крипта (гробница), кухня, трапезария, монашески килии и стопански помещения.









Те са разположени на две нива във висока почти 40 метра варовикова скала.
В най-западната част, на първо ниво, непосредствено до стълбището за посетители, е разположена манастирската църква. В средата на източната й стена е вдълбана малка олтарна ниша. Подобно на други православни църкви от Средновековието и тази е била украсена със стенописи, но лесният достъп до тях е решил съдбата им. Запазени са отделни фрагменти, които с труд се разчитат по стените. Малко повече информация за стенописната украса ни дават бележките на К. Шкорпил и едно запазено акварелно копие на художника Милен Сакъзов от началото на века. Централно място върху източната стена (в олтара) е заемало изображението на Богородица. От акварелното копие се вижда, че тя седи на висок трон, а в скута си, върху дясната ръка придържа Младенеца. По периферията на изображението, особено в долната част, отчетливо се долавя друг пласт стенописи. Направената сравнителна датировка на горния пласт го отнася към ХIII - началото на ХIV век. В такъв случай долният пласт, от който личи само една ръка, придържаща книга (вероятно изображение на Исус Пантократор), е поне от ХI - ХII век.
В пода на църквата е изсечена каменна стълба, която през тесен ходник води към останалите помещения на първо ниво. От края на стълбата започва тесен коридор, в северната стена на който са запазени шест монашески килии. Те са били отделени една от друга и от коридора с дървени прегради. В стените се забелязват неголеми ниши, в които са били поставяни икони или други вещи на монасите.



 


В края на коридора се влиза в обширно помещение с неправилна форма. В северозападната му стена е издълбана неголяма полукръгла ниша. Малките отвори в средата на тавана свидетелстват, че тук е била използвана дървена преграда, която е разделяла помещението на две части. В западната половина (с нишата) е била кухнята (магерницата), а в източната - трапезарията. Трапезарията е едно от важните помещения на всеки манастир. Тя носи в себе си определена символика, чието начало може да се търси в "Тайната вечеря" и общите трапези на ранните християни.


Източно от трапезарията по къса рампа се стига до малко помещение, от което липсва по-голямата част. Оцелялата полукръгла абсида на източната стена и ориентацията изток-запад свидетелстват, че това е малка църква. Близостта й с разположената отдолу крипта (гробница) подсказва, че това е църква за заупокойни молитви. Църквата е изпълнявала още една - комуникативна функция. От нея е започвала вита дървена стълба, която през коминообразен отвор е водела към параклиса на второ ниво.
Криптата (гробницата) е разположена в най-ниската част на първо ниво. Останките от зидана стена свидетелстват, че тя е била отделена от външния свят и входната площадка. Средновековната крипта е имала само три гроба. Малкият им брой дава основание да се предположи, че и в Аладжа манастир е съществувала широко разпространената практика от средновековните манастири костите на починалите монаси да бъдат изваждани след седемгодишен престой в гроба и след съответния ритуал да бъдат полагани в обща костница. Къде е костницата на скалния манастир, е неизвестно. Останалите два гроба са издълбани върху входната площадка и са от по-късно време, за което свидетелства откритият в единия от тях сребърен пръстен-печат от ХVIII век.
Второто ниво на скалния манастир представлява само една по-голяма ниша, в източния край на която е разположен параклисът. Това е единственото запазено зидано помещение в манастира и е било използвано за второстепенните, ежедневни църковни служби, докато в главната манастирска църква са били извършвани по-важните и празничните литургии. Поради трудния достъп, дължащ се на разположението на параклиса и рухването на дървената стълба от първо ниво още през Средновековието, тук са съхранени част от оригиналните средновековни стенописи. Най-добро е състоянието на композицията върху тавана, която представлява един от основните сюжети в християнството - Възнесение Христово. Стилът в изписването на отделните фигури, цветовата гама и орнаментацията дават възможност стенописите от параклиса да бъдат отнесени към ХIII - ХIV век, което със сигурност определя периода на разцвет на монашеската обител.



На около 800 метра в северозападна посока в гъстата растителност е скрита още една група пещери, разположени на три нива. Братята Шкорпил са ги нарекли "Катакомбите" по аналогия с култовите средища на ранните християнски общини на територията на Римската империя.
Най-добре запазено тук е второто ниво. То се състои от едно по-голямо помещение с неизяснено предназначение и до него - по-малко с пет гробни камери. На западната стена на по-голямото и на източната на по-малкото личат два врязани кръста от раннохристиянската епоха.



Датировката им се прецизира от врязаните букви "алфа" и "омега" в долните междурамия. Смисълът им е: "Аз (Христос) съм първият и последният, началото и краят." На външната площадка на това ниво има още един гроб и неголям вход, който почти изцяло е затрупан от свляклата се скална маса. Останалите две нива представляват естествени пещери, които са били обитавани от монасите.
Гробницата, двата врязани кръста и откритите находки, датирани към IV - VI век - фрагменти от керамика, монети на император Юстиниан I Велики (527 - 565 г.) и частите на една металическа кадилница - дават основание да се предположи, че Катакомбите са били обитавани през раннохристиянската епоха (IV - VI век).
От същия период са и разположените източно от Аладжа манастир останки от раннохристиянска базилика, малко укрепление и няколко селища.







Каква е връзката между трите групи паметници, разположени на малки разстояния една от друга, е неизвестно. Възможно е Катакомбите, базиликата, укреплението и селищата (а може би и пещерните помещения на самия Аладжа манастир) да са един от ранните християнски центрове по Черноморието от IV - VI век, за които споменава в летописите си известният византийски хронист - император Константин VII Багренородни (913 - 959 година). В такъв случай средновековният скален манастир от ХIII - ХIV век се явява продължител на старата християнска традиция тук и заедно с Катакомбите са оформяли един по-голям монашески комплекс.







След падането на България под османско владичество в края на ХIV век Аладжа манастир, подобно на много други български манастири, е бил изоставен. Местното християнско население обаче е продължило да почита и посещава това място и през годините на робството, за което свидетелства откритият в криптата сребърен пръстен-печат от ХVIII век.
Истинското християнско име на манастира не е известно. Названието "аладжа" е от персийско-турски произход и означава "пъстър, шарен". То вероятно се дължи на запазените до по-ново време стенописи от параклиса. В края на миналия век К. Шкорпил е записал едно предание, според което манастирът се е наричал "Свети Спас". Името произлиза от Христос - Спасител.
Писмени сведения за Аладжа манастир и останалите паметници не са открити. Останали са само легендите за бродещи сред развалините призраци на монаси, горски божества и за безкрайни подземни лабиринти, криещи несметни съкровища, а може би и свидетелствата за миналото на това красиво и тайнствено място.


Източници:

Visit.bg


Gbg.bg

wikipedia.org.bg

BGtop.net

Journey.bg



www.bulgarienmonastery.bg

www.cl.bas.bg

bgzabelejitelnosti.start.bg

Пловдивски университет

Паисий Хилендарски”

филологически факултет

Курсова работа
Тема: Национално значими културно-исторически дестинации

Ивановски скални манастири

Тракийска гробница край с.Свещари

Аладжа манастир


Дата:17.04.2006г. Изготвил: Аделина Иванова Стефанова

Гр.Пловдив специалност: „Културни и социални

дейности в туризма”



ф.№ 0571805

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница