Йеромонах Серафим (Роуз) Нашите живи връзки със светите отци



Дата18.11.2017
Размер50.04 Kb.
Размер50.04 Kb.

Йеромонах Серафим (Роуз)
Нашите живи връзки със светите отци

Архиепископ Андрей от Ново Дивеево1
През последните години бе отдадена заслужена почит на архиепископ Андрей ― основател на Новодивеевския женски манастир в Спринг-вали, щата Ню Йорк, където свято се тачи паметта на св. Серафим Саровски. Тази почит се усеща особено силно през 1971 г., когато се навършват 50 години от свещеническото му ръкоположение и през 1973 г. по случай 80-я му рожден ден, когато той бе удостоен с архиепископски сан. Мнозина идват при него просто за да получат благословение, познавайки го като „последния руски православен старец“ и надявайки се да придобият чрез него връзка с истинската традиция на православната духовност, която днес бързо изчезва. Несъмнено е, че той е жива връзка със светите отци в буквалния смисъл на думата, тъй като е бил ученик на последните двама оптински старци Анатолий и Нектарий и именно под неговия епитрахил през 1928 г. почива последният старец на Оптина Нектарий. Но днес той е от първостепенно значение за нас не само заради това, а по-скоро със своето учение, придобито от тези свети старци, което ни дава отговор как да оцелеем като православни християни в антихристиянския 20-ти век.

Макар това учение да е в основата си светоотеческо, то не е книжна наука, а извира от живота. Четирите откъса от неговите съчинения, приведени по-долу, ни разкриват основните събития от живота му, изпълнен с големи изпитания и страдания в условията на революция, анархия, арести, катакомбно служение, заточения, бомбардировки, евакуации. Ала човек не може да открие ключа на неговото учение единствено в тези страдания, колкото и те да съдействат за развитието на духовния живот. И други са страдали в подобни изпитания, ала безплодно. На всяко място, където историческите обстоятелства са го поставяли ― в Киев, Берлин, Wendlingen, щата Ню Йорк ― около него се оформяла сплотена православна общност и това ни доближава до разковничето за разбиране на учението му. Днес подобни общини са рядкост сред православните християни. Те не възникват спонтанно, а единствено при особено благоприятни обстоятелства, когато съществува съзнателна православна житейска философия. Тази съзнателна светоотеческа философия именно е онова, което можем да научим от архиепископ Андрей. Нека се опитаме тук да отбележим основните стожери на тази философия, която естествено не е „систематична“ философия, основана на абстрактно мислене, но е жива философия, извлечена от православния духовен опит.

Първо: Православието не е просто ритуал или вяра, или начин на поведение или нещо друго, което човек може да притежава и по силата на това да смята себе си за християнин, като в същото време обаче е духовно мъртъв. То е по-скоро една стремителна реалност или сила (стихия), която преобразява човека и му дава сили да живее при най-трудни и мъчителни обстоятелства, подготвяйки го да премине с мир във вечния живот.

Второ: естеството на истинския православен живот е богоугождението или благочестието, което според определението на стареца Нектарий, извлечено етимологически от тази дума, е „честно да пазиш онова, което Божие“. Това е нещо по-дълбоко от просто едно правилно вероучение; това е влизане на Бога във всяко кътче на живота ни, то е живот, прекарван в трепет и страх пред Бога.

Трето: такова отношение поражда православния начин на живот (битие), който не е просто външно спазване на обичаи или поведение, което е характерно за православни християни, а цялостна съзнателна духовна борба на човека, за когото Църквата и нейните закони са център на всичко, което той върши и мисли. Споделеният, съзнателен опит от този начин на живот, съсредоточен върху ежедневните богослужения, поражда истинската православна общност, изпълнена с чувство на светлост, радост и вътрешен покой. Неправославните хора и дори мнозина не напълно съзнателни православни християни, едва ли са в състояние да си представят какъв е този опит на общността, и може би ще бъдат склонни да го отхвърлят като нещо „субективно“. Ала никой, който е участвал с цялото си сърце в живота на една истинска православна общност, монашеска или немонашеска, никога не ще се усъмни в реалността на това православно усещане. Когато архиепископ Андрей ни разказва за своя успешен жизнен опит да намери и дори да създаде изгубената „тишина“ на своето православно детство, той изразява желанието на всички, които са се проникнали дълбоко от светото Православие, да намерят мястото, да създадат условията и да придобият душевното състояние, в които да изживеят един пълноценен и истински православен живот, в единомислие и единодушие с други подобни подвижници. Макар и този идеал да се достига рядко в действителността, той завинаги остава идеалът на Православието.

Четвърто, без непрестанна и съзнателна духовна борба дори най-добрият православен живот или общност могат да се превърнат в „парник“, в изкуствена православна атмосфера, в която външните прояви на православен живот са просто вид „отрада“ или се приемат като даденост, докато душите остават без промяна ― отпуснати и уютно настанени в себе си, наместо напрегнати в борбата за спасение. Колко често, когато една общност започне да процъфтява и се прочуе, тя изгубва драгоценната ревност и единодушие от ранните дни на своите трудни борби! Не съществува „формула“ за богоугоден православен живот; всичко външно може да се превърне във фалшификат, всичко зависи от състоянието на душата, която трябва да е в трепет пред Бога, да има пред очи Божия закон във всички житейски области, всеки миг в живота да благоговее на първо място пред онова, което е Божие.

Пето, най-голямата заплаха за православния начин на живот в днешните времена е онова, което архиепископ Андрей нарича „хуманизъм“ ― общо название, обхващащо цялото широко интелектуално (а днес вече и политическо) движение, което има за своя крайна цел разрушаването на истинското християнство и замяната му с една рационалистична философия „от мира сего“, според която човекът става по същество бог на самия себе си. Проявите на хуманизма са многолики, от Западния Ренесанс и ереста на юдействащите в Русия през 15 век и преди това, през безсрамния атеизъм и Революцията от 18 век до комунизма и всяка друга съвременна философия, която поставя върховната ценност върху този свят и отдалечава хората от Бога. Хуманизмът завладява хората по различни начини, не винаги чрез едно съзнателно умствено обръщане към него, а по-често чрез разслабеност и липса на съзнателен духовен живот. Православният отговор на тази опасност, чиято крайна цел е царството на антихриста, е съзнателна православна философия на живота.

Това учение е толкова дълбоко и навярно малцина са способни да го последват до крайната му точка. Архиепископ Андрей, тежко боледуващ телесно, е в залеза на дните си; тази жива връзка с едно време и традиция, далеч по-богати от нашето, няма да е с нас задълго. Ала учението му не трябва да си тръгне заедно с него. Божият промисъл отреди на прочутия писател Солженицин да посети Новодивеевската обител и архиепископ Андрей се възползва от тази възможност да предаде това учение, дори и в най-съкратен вид, на този писател ― един типичен пример за пробуждането, макар все още неоформено, на религиозното съзнание в съвременна Русия. Ала това учение не принадлежи единствено на руския народ, който е познавал Православието в пълнотата на неговото въплъщение в живота, или пък (подобно на Солженицин) е привлечен по силата на кръвното родство от копнението по нещо, притежавано от предците му. Учението на архиепископ Андрей принадлежи на всички съзнателни православни християни.



Нека тези, които дълбоко обичат и ценят Православието, сега приемат това учение и ― както сторил това архиепископ Андрей с учението на своя възлюбен св. Тихон ― да живеят според него, като по този начин си възвърнат и дори възродят православния начин на живот в нашите варварски и антихристиянски времена.


1 Превод от английски език без съкращения по The Orthodox Word, No. 63 (1975) pp. 135-137.



Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница