Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения



страница11/13
Дата01.02.2017
Размер3.1 Mb.
Размер3.1 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

Плодът и неговият аромат

Времето на дивите ябълки идва в края на октомври или началото на ноември. Те са къснозрейки, та едва тогава стават приятни на вкус, а при това са все тъй красиви. Отдавам голямо значение на тия плодове, които фермерите не си правят труда да обират: те са дивото ухание на музите, бликащо жизненост и вдъхновение. Фермерът смята, че има в бъчвите си по-хубави ябълки, ала греши, бидейки лишен както от скиталческа страст, тъй и от въображение.

Приемам, че съвсем дивораслите, останали непипнати до първи ноември, собственикът на земята изобщо не смята да бере. Те принадлежат на децата, диви като тях, на палавите момчета, които познавам, на дивооката жена в полето, на която нищо не убягва и която късче по късче прибира в себе си целия свят, и най-вече на нас, скиталците. Изпречат ли се на пътя ни, дивите ябълки са наши. Това право, което отдавна се отстоява, в миналото е било узаконено в някои държави, които са знаели как да живеят. Известно ми е, че "паберкуването", сиреч прибирането на ябълките, някога било широко разпространен обичай в Херефордшир. Състоял се в следното: при обирането на ябълките оставяли на всяко дърво по няколко, наричани паберки, и момчета с прътове и торби се покатервали да ги откъснат.

Колкото до ябълките, за които говоря, бера ги като диви плодове, характерни за тая част от земното кълбо - плодове на стари дървета, които са започнали да гинат откакто съм бил момче и още не са загинали, дървета, навестявани само от кълвачи и катерици, зарязани от стопанина си, който няма достатъчно вяра, за да надзърне под клоните им. Отблизо върховете им изглеждат тъй, сякаш само лишеи могат да паднат от тях, ала вярата, с която пристъпите, бива възнаградена, когато откриете, че земята отдолу е цяла покрита с кипящи от живот плодове - някои, натрупани навярно от катерици, носят следи от зъбите им, в други по едно-две щурчета тихичко си похапват, в трети, особено във влажни дни, се е сврял гол охлюв. Самите пръчки и камъчета, запречкани в клонака, биха могли да ви уверят как дъхав е тоя плод, щом е бил тъй настойчиво дирен през изминалите години.

Не съм видял да пише за дивите ябълки в "Плодовете и плодните дървета на Америка", макар че за моя вкус те са много по-приятни от присажданите ябълки и запазват една много по-остра, дивоамериканска дъхавост, независимо че октомври и ноември, декември и януари, та дори и февруари и март са ги вече поизцедили. Един стар фермер и мой съсед, който винаги намира вярната дума, казва, че "имат някаква лъкострелна миризма".

Ябълките за присаждане изглежда винаги са били подбирани не толкова заради силния им аромат, колкото заради благия вкус, размерите и родитбените им качества, не толкова заради красотата, колкото заради свежестта и здравината им. Разбира се, нямам вяра в подборките и списъците на господа овощарите. Техните "предпочитани", "маловажни" и "за пренебрегване" сортове обикновено се оказват преблаги и незначителни за мен. Ядат се общо взето без стръв и нямат ни вкус, ни мирис.

Какво от това, че някои от дивораслите ябълки са набръчкани и кисели, та направо ПРЕРЯЗВАТ, нима те не се числят към същия тоя клас Pomaceoe, който винаги е бил добронамерен към човешкия род? Жал ми е все пак да ги обръщам на сайдер. Може още да не са напълно узрели.

Нищо чудно, дето се приема, че от тия малки и яркообагрени ябълчици става най-добрият сайдер. Лаудън цитира "Херефордширски бюлетин", където се казва, "че маломерните ябълки, стига да отговарят по качество на едрите, са винаги за предпочитане пред тях, защото кората и сърцевината им се намират в съвършена пропорция спрямо месото, което дава възможно най-слабия и воднист сок". За да докаже това, продължава Лаудън, "някой си доктор Саймъндс от Херефорд направил една бъчва сайдер само от кори и сърцевини на ябълки и друга - само от месото им; сайдерът в първата се оказал изключително силен и ароматен, докато в другата бил сладък и блудкав".

Ивлин пише, че "червеноивичестата" ябълка била на времето предпочитаният сорт за сайдер и цитира някой си доктор Нюбърг, който казвал така: "В Джързи, както чувам, било общоприето, че колкото по-червена е кората на една ябълка, толкова по-подходяща е тя за целта. Затова внимавали изключително много в бурето за сайдер да не попадне жълта ябълка."58 Това все още е преобладаващото мнение.

Всички ябълки са хубави през ноември. Ония, които фермерите са изоставили като непродаваеми, неподходящи за хората, посещаващи пазарите, са нарочно подбраните плодове за скиталците. Удивително е обаче, че дивите ябълки, които толкова много ценя заради дъхавата им сладост, когато ги ям в полето или гората, придобиват веднага тръпчиво-кисел вкус, щом бъдат отнесени вкъщи. От Ябълката на скиталците и самият скиталец не може да яде у дома. Там небцето отхвърля плодовете й също както глогините и жълъдите и настоява за култивирана ябълка - защото вкъщи го няма ноемврийският въздух, а той е сосът, без който те не могат да се ядат. Затова и Титир, когато вижда, че сенките започват да се издължават, поканва Мелибей да прекара нощта в дома му и му обещава БЛАГИ ябълки и меки кестени - mitia poma, castaneoe molles. Често ми се случва да откъсна дива ябълка с тъй прекрасен и силен аромат, че недоумявам как никой овощар досега не е взел присадка от това дърво и не устоявам на изкушението да се прибера у дома с пълни джобове. Ала сетне, когато извадя някоя от писалището, за да я изям в стаята си, тя се оказва неочаквано тръпчива - дотолкова, че да накара катерица да настръхне и сойка да изкряска.

Тия ябълки са висели на дървото във вятър, студ и дъжд и са поели в себе си присъщото за времето, сиреч за сезона, поради което са станали същински СЕЗОННИ59 представители, та пронизват, пробождат, проникват в нас с неговия дух. Ето защо трябва да се ядат ПРЕЗ СЕЗОНА, сиреч навън.

За да оцените дивото, остро благоухание на тия октомврийски плодове, необходимо е да вдишвате острия октомврийски или ноемврийски въздух. Въздухът навън и раздвижването нагласят различно небцето на скиталеца, та той жадува плодове, които за домоседа са кисели и горчиви. Тия плодове трябва да се ядат в полето, когато тялото е превъзбудено от раздвижването, студ щипе пръстите, вятър гъне голите клони и брули последните останали листа, а отблизо долита крясък на сойка. Което у дома е кисело, една ободряваща разходка прави сладко. На някои диви ябълки може да се напише: "Да се яде при вятър."

Разбра се, ароматът не се губи - той е предназначен за сетива, подготвени за него. Има ябълки, които притежават два различни аромата, сякаш едната им половина трябва да се яде у дома, а другата - навън. Някой си Питър Уитни от Нортборо отбелязва през 1782 година за Бюлетина на бостънската академия, описвайки едно дърво в същия град, че "дава плодове с противоположни отлики: половината от ябълката често е кисела, а другата й половина - сладка"; също тъй някои ябълки са целите кисели, а други - целите сладки и всичкото това разнообразие е пръснато по едно и също дърво.

Има една ябълка на Наушоутъкт Хил в Конкорд, притежаваща за мен особено приятен горчив привкус, който обаче не се усеща, преди да си изял две трети от плода. Тоя привкус се задържа по езика. Мирише ти сякаш на тиквени въшки, додето ядеш. Удоволствието да хрупкаш тия ябълки е един вид победа.

Чувал съм, че плодовете на някакъв вид слива в Прованс били наричани Prunes sibarelles60, понеже било невъзможно да подсвирнеш, след като си ял от тях - тъй кисели били. Ала навярно са ги опитвали само вкъщи и то през лятото; дали пък ако човек ги яде навън в режещ студ, не би подсвирнал една октава по-високо и по-звънко?

Киселото и горчивото в природата могат да се оценят само в полето; тъй посред зима дърварят с наслада яде обяда си, приседнал на слънчево петно връз леда, грее се на оскъдните слънчеви лъчи и бленува за лятото при студ, от който на учения в стаята би му причерняло. Тружениците на открито не сещат студ, треперят ония, които си седят у дома. Каквото до температурите, това и до ароматите; каквото до студа и жегата, това и до киселото и сладкото. Естественото кисело и горчиво, които недъгавото небце отхвърля, са същинските подправки.

Нека подправките, които използвате, бъдат в съгласие със състоянието на сетивата ви. За да бъде оценен ароматът на дивите ябълки, са необходими чувствителни и здрави сетива, корави и напращели от възбуда папили по езика и небцето, които не се прибират и успокояват лесно.

Моят опит с дивите ябълки ми помага да разбера причината, поради която диваците предпочитат много видове храна, отхвърляна от цивилизования човек. Те имат небце на хора, живеещи на открито. Само дивашки или див вкус може да оцени дивия плод.

Какъв само здрав, недомоседски апетит е нужен следователно, за да схрускаш ябълката на живота, ябълката на света!

"Не всяка сладка ябълка желая,

Ни тая, що вкуса на всеки дразни;

За трайна златна пармена нехая,

Червена превъзходна не ме блазни,

Ни тая, тласнала жената към голгота,

Ни тая, рат подклала, буди в мен охота:

Не! Ябълка ми дайте от дървото на живота."

Така има мисли за в полето и мисли за вкъщи. Ще предоставя мислите си като диви ябълки за храна на скиталците и не ще препоръчвам да се опитват у дома.

 

Тяхната красота

Почти всички диви ябълки са прекрасни. Никога не стават тъй спаружени и кафяви, че да отблъскват погледа. И в най-набръчканата от тях окото намира някаква утеха. Все ще забележите поне бледа вечерна руменина, нашарила някоя издатинка или вдлъбнатинка. Рядко лятото ще остави една ябълка, без да е изпъстрило поне част от облата й повърхност с чертици или точици. Винаги остават червени петънца за възпоминание на утрините и вечерите, които ябълката е видяла, тъмни, ръждиви точици в памет на облачните, мъгливи, нагнилящи дни, които е преживяла, винаги има и страна в зелено, зелено като самите поля, отразяваща лицето на природата, или пък жълта страна, подсказваща по-благ вкус, - жълта като житото или оранжевееща като възвишенията.

Тия неизразимо красиви ябълки са ябълките на Конкорд, а не на Дискорд61! Не са тъй редки при това, та и домошарите да не получат известен дял. Обагрени от студовете, някои са целите в чисто и ярко жълто, червено или алено, сякаш плавно са се извъртали, та страните им наравно да изпитат въздействието на слънчевите лъчи; други едва-едва розовеят с възможно най-бледата руменина; трети кафевеят като крави - насечени от тъмночервени резки или пък осеяни със стотици тънки кървавочервени ивички, които излизат от дръжката и стигат до основата, сякаш меридиани връз сламеноцветна повърхност; четвърти са хванали тук-там зеленикава, подобна на тънък лишей ръжда, сред която алеят петънца или очички, някак преливащи и по-огнени във влажно време; пети пък са спаружени и по бялото около дръжката целите луничави, обсипани със ситни алени точици, сякаш случайни пръски от четката на Тоя, който багри есенните листа. Има и такива, които понякога са червени и вътре, облени целите в прекрасна руменина - приказна храна, ала твърде красива за ядене: това са ябълките на хесперидите, ябълките на нощното небе! Ала както раковините и камъчетата по морския бряг, те трябва да се гледат, когато блещукат из есенния въздух сред вехнещите листа в някой затънтен горски шубрак или когато лежат в мократа трева, а не когато се сбръчкват и гаснат у дома.

 

Тяхното именуване

Приятно занимание би било да се намерят подходящи имена за стотиците разновидности, които наедно отиват в бъчвата за сайдер. Няма ли да е предизвикателство за човешката изобретателност нито една да не бъде наречена на човек, а всички да се именуват на lingua vernacula62? Кой би станал кръстник на дивите ябълки? Гръцкият и латинският ще се изчерпат, бъдат ли използвани, а lingua vernacula ще закрее. Ще трябва да повикаме на помощ изгрева и залеза, дъгата, есенните гори и дивите цветя, кълвача, моравата финка, катерицата, сойката, пеперудата, скиталеца през ноември и момчето, избягало от училище.

През 1836 година в градината на Лондонското градинарско общество е имало над хиляда и четиристотин различни сорта. Ала в Америка има видове, незастъпени в неговите каталози, да не говорим за ония, с които нашата киселица може да увеличи числото на култивираните.

Да изброим някои от тях. Чувствам се принуден в последна сметка за удобство на ония, за които английският не е роден език, да си послужа с латинските наименования на някои от тях, известни по цял свят.

И така: горска ябълка (Malus sylvatica); сойкина ябълка; ябълка, растяща в горските долчинки (sylvestrivalis) или в полските падини (campestrivalis); ябълка, растяща по изоставени изби (Malus cellaris); ливадна ябълка; лещаркина ябълка; ябълка-ленивка (cessatoris), която никое момче не подминава, без да я пообрули, колкото и да е закъсняла с плодовете си; ябълката на скиталците - трябва да си се изгубил, за да намериш пътя към нея; въздушната красавица (decus aeris); декемврийска ябълка; замръзнало-размръзнала ябълка (gelato-soluta), добра за ядене само в Масачусетс; конкордска ябълка, навярно същата като Musketaquidensis; червеноивичеста ябълка; новоанглийско вино; катерича ябълка; зелена ябълка (Malus viridis), която има многобройни синоними, а когато е натъртена или наядена, наричат я choleramorbifera aut dysenterifera, puerulis dilectissima63; ябълката, която спряла Аталанта; храстовидна ябълка (Malus sepium); ябълка-повлекана (limacea); крайрелсова ябълка, която вероятно израства от хвърляните от вагоните огризки; ябълката, чиито плодове сме вкусвали в младостта си; нашата собствена ябълка, невписана в никой каталог; pedestrium solatium; ябълката, на която сме подпрели и забравили косата си; ябълките на Идуна, както и ябълките, които Локи намерил в гората, и още много и много други, които съм си записал - твърде многобройни, за да бъдат споменати тук, ала всичките хубави. Както Бодей възкликва, имайки предвид култивираните видове и приспособявайки Вергилий за целта, така и аз, приспособявайки Бодей, ще кажа:

"Даже да имах хиляда уста и хиляда езика,

глас от метал, пак не бих изредил всички белези разни,

ни имената на всички безчислени ябълки диви."

 

Последните опадващи

До към средата на ноември дивите ябълки вече са позагубили яркостта си и в голямата си част са опадали. Повечето са изгнили на земята, а здравите са придобили по-приятен вкус. Песента на кардинала се чува по-ясно, когато се разхождаш между старите дървета, а есенните глухарчета са полузатворени и тъжни. Ала все още, много след като сезонът на ябълките се смята преминал, стига човек да е умел в паберкуването, може да напълни много джобове с плодове, та дори и от присаждани дървета. Зная една червена ябълка, израсла в края на мочурището, почти като дивите вкусна. Човек не би казал на пръв поглед, че по нея са останали плодове, ако си няма изработен начин на вглеждане. Ябълките, които веднага се хвърлят на очи, са вече съвсем кафяви и изгнили, само тук-там сред мокрите листа ще се мерне някоя по-свежа. Въпреки това моето набито око прониква през оголелите елши, боровинковите храсти и увехналите острици в пълните с листа пукнатини в скалите и дири под клюмналите гниещи папрати, които заедно с ябълки и елшови иглички плътно застилат земята. Защото зная, че хубавите ябълки са скрити, нападали отдавна в хлътнатините и покрити сетне с листа от същото дърво - сиреч опаковани по най-подходящ начин. От такива тайници, пръснати околовръст дървото, накрай изваждам плода, (тъй както Кързън вади стар ръкопис от мухлясала манастирска килия) - целия мокър и лъскав, често нагризан от зайци или издълбан от щурци, с по едно-две листа, полепнали по него, ала все още благоуханен и дори по-зрял и запазен от натрупваните в бъчви, далеч по-хрупкав и свеж от тях. Ако ли пък в тия скривалища не намеря нищо, опитът ме е научил да надзъртам между издънките, плътно израсли от някой пропълзял по земята клон, където навремени пада по някоя и друга ябълка, или пък в самата среда на елшова туфа, където ябълките са покрити с листа и защитени от кравите, които може да ги надушат. Ако съм много изгладнял и понеже обичам вкуса на тия червени ябълки, напълвам с тях джобовете си и когато закрача в мразовитата вечер обратно към къщи, откъдето ме делят може би четири-пет мили, си вземам последователно ту от левия, ту от десния джоб, та да поддържам равновесие.

Научавам от Гезнер - цитиран в книгата на Топсел, - като най-вероятно той се опира на Албертус, че начинът, по който таралежът събира и отнася ябълките до дома си, е следният: "Неговата храна се състои от ябълки, червеи и грозде: когато намери ябълки или грозде на земята, той започва да се търкаля връз тях, докато се нанижат по бодлите му, и тъй ги отнася до бърлогата си, без нищо да държи в муцуната си; а случи ли се някой от плодовете да изпадне по пътя, той отърсва от себе си всички останали и отново се затъркалва връз тях, докато се закрепят на гърба му. Тъй се придвижва, произвеждайки шум като колело от каруца; ако пък в дупката го чакат малки, те снемат товара от бодлите му, изяждайки колкото искат, а останалото скътват за идни дни."

 

"Замръзнало-размръзналата" ябълка

Към края на ноември, макар някои от здравите дивачки да са вече по-зрели и навярно по-ядливи, ябълките в голямата си част, също както и листата, са загубили красотата си и започват да измръзват. Дърво и камък се пука от студ, та разумните фермери прибират бъчвите с ябълки и ви донасят ябълките и сайдера, които са обещали, понеже е дошло време да се вкарат в избата. Случва се из ранния сняг да останат да се подават червените страни на някоя и друга ябълка, та дори и отделни ябълки да запазят цвета и здравината си под снега през цялата зима. Ала обикновено в началото на зимата ябълките замръзват и много скоро, макар да не са загнили, придобиват цвета на печени.

А малко преди края на декември обикновено иде ред на тяхното първо размръзване. Същите ябълки, които само преди месец, когато са замръзнали, са били кисели, тръпчиви, съвсем неприемливи за изнежения цивилизован вкус, допускат сега по-топли слънчеви лъчи, към които са крайно чувствителни, да ги размразят, за да се окажат пълни с прекрасен сладък сайдер, който далеч превъзхожда бутилирания и за мен измества виното. Всички ябълки са вкусни така, а челюстите ви се превръщат в преса за сайдер. Някои, запазили повече от месото си, са придобили пределна сладост и дъхавост и според мен струват повече от ананасите, които внасяме от Бахамските острови. А ония, които неотдавна дори и аз, който съм полуцивилизован, не можах да хапна, нарочно зарязаните от фермерите на дървото, сега с радост откривам, че имали свойството да се задържат на клона - също като листата на младите дъбове. Ето начин за произвеждане на сладък сайдер без варене. Оставяте студа да скове ябълките, да ги стегне като камъни, а сетне дъжда или някой топъл зимен ден да ги размрази, подир което имате ябълки, които сякаш са поели небесно благоухание посредством въздуха, в който се ветреят. Също тъй можете да се уверите, че ябълките, които отпървом са потраквали в джоба ви, додето си отидете у дома са се размръзнали и ледът се е превърнал в сайдер. Ала след третото-четвъртото замръзване и размръзване ябълките вече не са тъй приятни на вкус.

Какво са още зелените плодове, внасяни от знойния юг, пред тия, които са достигнали зрелост в студа на мразовития север? Това са същите ония кисели ябълки, с които се опитвах да прилъжа спътника си, гледайки го лукаво, та дано ги опита. Сега и двамата настървено пълним джобовете си с тях, привеждаме се, надигайки чашите им, за да опазим дрехите си от изобилния сок, и ставаме по-разговорливи от виното им. Коя ли ябълка би убегнала на бастуните ни, колкото и да е нависоко и прикътана сред преплетените клони?

Тоя плод, доколкото зная, никога не е виждал пазар - тъй различен е от ябълките по пазарите, от сушените ябълки и сайдера, при това не всяка зима го довежда до съвършенство.

Ерата на Дивата ябълка скоро ще отмине. Тоя плод най-вероятно ще изчезне от Нова Англия. И днес можете да вървите из големи площи със саморасли плодни дървета, чиито плодове в миналото са били използвани за сайдер, а сега всичко тъне в разруха. Разказваха ми за една овощна градина в далечен град, която била на склон и ябълките се търкаляли към някаква стена в подножието му, образувайки до четири фута високи купчини, та от страх да не правят сайдер от плодовете, собственикът изсякъл градината. Откак съществува повикът към трезвеност и повсеместно се отглеждат култивирани плодове, у нас изобщо не се садят туземни ябълкови дървета като ония, които виждам навсякъде из изоставените, заобиколени с гори пасбища. Боя се, че оня, който след век броди из тия поля, не ще познава насладата да брули диви ябълки. Горкият, колко много радости не ще познава! Независимо от налагането на различните сортове култивирани ябълки, съмнявам се, че днешните овощни градини са тъй големи, както преди век, когато са били садени тия огромни и безпорядъчни градини за сайдер, когато човекът е ял и пил ябълки, когато кюспето е било единственият тор, а дърветата не са стрували повече от усилието да бъдат посадени. Тогава човекът е можел да си позволи да бодва пръчка край всяка стена и да я остави да пусне корени. Днес няма да видите никой да сади дървета, където свари, покрай запуснатите пътища и просеките или по дъното на горските падини. Сега, когато има присадки, за които се плаща, хората струпват плодните дървета върху малки парцели край къщите си и ги затварят с ограда - резултатът от всичко това ще бъде, че накрай ще сме принудени да се оглеждаме за ябълки по бъчвите.

Ето "Словото Господне, което дойде към Иоила, сина Фатуилева.

Слушайте това, старци; и дайте ухо всички, които населявате земята! Ставало ли е това в дните ви или в дните на бащите ви?...

Каквото остави гъсеницата, изпояде го скакалецът; и каквото остави скакалецът, изпояде го червеят; и каквото остави червеят, изпояде го пръгът.

Изтрезвейте, пияници, та плачете; и лелекайте, всички винопийци, заради новото вино; защото се отне от устата ви.

Понеже люде възлязоха на земята ми, крепки и безбройни, на които зъбите са зъби лъвови, и имат кътни зъби на лъвица.

Туриха лозата ми в запустение, и смоковниците ми в сломение: съвсем я обелиха и хвърлиха; пръчките й останаха бели...

Посрамете се, земледелци, и лелекайте, лозари...

Лозата изсъхна и смоковницата повехна; нарът, и финикът, и ябълката, всичките дървета на полето изсъхнаха: и радостта изсъхна от человеческите синове."64

1862


ХОДЕНЕТО

Ще ми се да поговоря за Природата, за безпределната свобода и необузданост, противопоставяйки я на гражданската свобода и култура; да разгледам човека като обитател на Природата, като същностна част от нея, а не като член на обществото. Ще ми се да направя изявление крайно, при това с надеждата да прозвучи категорично, понеже достатъчно са защитниците на цивилизацията - от свещеника и училищното настоятелство, та до всеки от вас.

Попадал съм през живота си на не повече от един-двама души, които владеят изкуството на Ходенето, сиреч на разходките; това е талант за шляене, за земепоклонничество, според както през Средновековието скитниците, които кръстосвали пътищата и искали милостиня под предлог, че отиват да се поклонят в Света земя, сиреч на Божи гроб, били наричани от децата "земепоклонници". Ония, които никога в разходките си не стигат до Света земя, както разправят, са, разбира се, най-обикновени скитници и безделници; ония, които я постигат обаче, са земепоклонници в добрия смисъл, който аз влагам. Думата също тъй може да се тълкува и като земепоклонничество поради лишеност от собствена земя или собствен дом, което - отново в добрия смисъл - би означавало без дом, но у дома навсякъде. Това е то тайната на истинското разхождане. Тоя, който не излиза от къщи, може да е най-големият празноскитащ на света; шляещият се в добрия смисъл обаче не е повече празноскиталец от лъкатушещата река, която неспирно и упорито дири най-краткия път до морето. Все пак предпочитам първото тълкувание на земепоклонничеството, което безспорно е и по-правдоподобното. Защото всяка разходка е своего рода кръстоносен поход: напътствани от някой Петър Отшелника в самите нас, вървим напред, за да отвоюваме Божи гроб от ръцете на неверниците.

Вярно е, че в днешно време дори и скиталците не сме нищо повече от боязливи кръстоносци, неспособни на всеотдайни, нескончаеми начинания. Походите ни са все кръгови, вечер завършващи край старото огнище, откъдето сутринта са започнали. Половината ни път е да повтаряме стъпките си. А би трябвало и на най-кратката разходка да поемаме с неуморим приключенски дух, сякаш нивга няма да се върнем, готови да изпратим балсамираните си сърца като трофеи на безутешното си кралство. Ако сте способен да оставите баща и майка, брат и сестра, жена, дете и приятели и повече да не ги видите, ако сте платили дълговете си, направили сте завещанието си, уредили сте мирските си дела и сте станали свободен човек, то вие сте готов за истинска разходка.

Да се върна към собствения си опит. Спътникът ми и аз - защото понякога имам спътник - с наслада си представяме, че сме рицари от някакъв нов или по-скоро стародавен орден: не Equestrians, Chevaliers, Ritters или Riders65, а Пешаци - още по-древна и достойна прослойка, според мен. Героичният рицарски дух, някога принадлежал на Конника, понастоящем изглежда обитава в Пешака, преселил се е от странстващия Рицар в странстващия Пешак. Пешаците са като четвърто съсловие извън Църквата, Държавата и Народа.

Винаги сме се чувствали едва ли не единствените в тоя край, отдали се на това благородно изкуство, макар да не е лъжа, че повечето от съгражданите ми, поне ако се осланяме на собствените им думи, с радост биха се разхождали навремени като мен - само че не могат. Няма богатство, с което да се купят свободното време, волният дух и независимостта, които са необходимият капитал за това занимание. То си е дар божи. Небесна повеля е нужна, за да станеш Пешак. Трябва да си се родил в семейството на Пешаците. Ambulator nascitur, non fit66. Наистина, някои от съгражданите ми си спомнят и са ми разказвали за свои разходки отпреди десетина години, когато били благословени да се загубят за половин час в гората; знам обаче много добре, че оттогава не са се отбивали от главния път, колкото и да се опитват да се причисляват към нашето отбрано съсловие. Несъмнено за миг се възвисяваха, разказвайки, сякаш припомнили си отминала форма на съществуване, когато са били шумкари и разбойници.

"Когато сред омайна утрин

Поспря в горите разшумени,

Той чу приветливите трели

На птиците развеселени.

Откак тук идвах, рече Робин,

Тъй много време се измина;

Ще ви послушам, пък ще стрелям

в сърната на оназ бърчина."

Мисля, че не бих опазил здравето и духа си, ако не прекарвах поне по четири часа на ден, а често и повече, в разходки из горите, полята, отвъд хълмовете, свободен от всякакви мирски задължения. Все едно какво ще кажете за размишленията ми, но когато навремени се подсетя как занаятчии и продавачи прекарват в магазинчетата си не само цялата сутрин, но и целия следобед, преметнали крак връз крак, сякаш краката са дадени человеку да седи на тях, а не да стои или да ходи, мисля си, че заслужават известно уважение, задето отдавна не са се самоубили.

Аз, който едничък ден не мога да остана в стаята си, без да започна да хващам ръжда, а случи ли се да се измъкна на разходка с единадесетчасово закъснение, сиреч в четири часа следобед, когато е твърде късно да наваксам деня и сенките на нощта започват да се примесват с дневната светлина, се чувствам като да съм извършил грях, който ще трябва да изкупвам, - признавам, че съм изумен пред издръжливостта, да не говорим за душевната нераздвиженост на моите ближни, които се затварят в магазини и кантори по цял ден в продължение на седмици, месеци, години. Не зная що за материал е тоя, от който са направени, та в три часа следобед да си седят все така, сякаш е три часа сутринта. Нека Бонапарт си приказва за куража в три часа заранта, но той не е нищо в сравнение с куража в същия час следобед да продължаваш безгрижно да седиш връз меките си части, които си възседнал още призори, оставяйки да гине от глад цял гарнизон, с който те свързва здраво бойно другарство. Чудя се защо по тая доба, сиреч между четири и пет часа следобед, когато е твърде късно за сутрешните и твърде рано за вечерните вестници, не отеква на длъж и шир по улиците могъща експлозия, която да разпръсне по четирите посоки на света цял легион престарели схващания и махленски клюки - и тъй да се изцери злото.

Не ми е ясно как понасят това положение жените, които са още по-тясно обвързани с къщата от мъжете, но имам основания да подозирам, че повечето от тях изобщо не го ПОНАСЯТ. Когато в ранни летни вечери сме отърсвали градския прах от одеждите си, забързани сред тия къщи с типично дорийски или пък готически фасади, които вдъхват такъв покой, случвало се е спътникът ми да промълви, че навярно обитателите им вече до един са в леглото. Тъкмо в такива моменти съм успявал да се любувам на красотата и величието на архитектурата, която нивга не поляга, а винаги остава изправена и с вдигната глава, бдейки над спящите.

Несъмнено темпераментът и най-вече възрастта до голяма степен обуславят това, за което говоря. С напредването на годините у човека се усилва склонността към уседналост и занимания на закрито. С настъпването на заника на живота човек все по-често усеща прилив на сили вечер, докато накрая единственото му излизане остава точно преди залез-слънце и цялата разходка, която му е нужна, се ограничава до половин час.

Ходенето, за което аз говоря обаче, няма нищо общо с тъй нареченото раздвижване - като вдигането на гири например, - препоръчвано на болните като лек в определени часове; по същината си то е начинанието и приключението на деня. Искаш ли да се раздвижиш, тръгни да търсиш изворите на живота. Помисли колко нелеп е човекът, размахващ гири за здраве, докато тия живителни извори бълбукат из далечни простори, нему непознати!

Трябва освен това да крачите като камила - тя е смятана за единственото животно, което размишлява, докато върви. Когато един пътешественик попитал прислужницата на Уърдзуърт къде е кабинетът на господаря й, тя отвърнала: "Ето библиотеката му, а кабинетът му е навън."

Животът предимно навън, на слънце и вятър, несъмнено би предизвикал известно огрубяване на нрава, би довел до удебеляване на епидермиса по някои от най-нежните страни на характера ни, също като по лицето и ръцете - така тежкият труд отнема на дланите много от мекотата на докосването им. Обратно, стоенето у дома може да предизвика гладкост и мекота, едно изтъняване на кожата, придружено от нараснала чувствителност към определен род впечатления. Навярно щяхме да сме по-податливи на някои влияния, важни за умственото и нравственото ни израстване, ако слънцето ни бе пекло по-малко и вятърът ни бе брулил по-слабо; несъмнено е добре да се намери точното съотношение между дебелата и тънката кожа. Струва ми се обаче, че това е слой, който се излющва много бързо, докато естествената мярка се намира в съотношението между нощта и деня, между зимата и лятото, между мисълта и опита. Тая мярка ще даде обилие от въздух и слънчева светлина за мислите ни. Твърдите длани на черноработника носят нежната мекота на себеуважението и героизма, та докосването им ощастливява сърцето, за разлика от безжизнения допир на бездейните пръсти. Да лежиш в кревата през деня заради белотата на кожата си, далеч от загара и слина на опита, е чиста сантименталност.

Вървим ли, естествено стигаме до полята и горите: какво би станало с нас, ако ходехме само из паркове и алеи? Имало е дори философски школи, които съзнавали необходимостта да приближат горите до себе си, след като самите не отивали там. Насадили горички и алеи от платани и тъй предприемали своите subdiales ambulationes67. Няма смисъл да насочваме крачките си към гората, ако те сами не ни отправят натам. Направо се плаша, когато се случи да съм вървял цяла миля из гората с тялото си, но не и с духа си. По време на следобедните си разходки с наслада изтривам от съзнанието си сутрешните си занимания и задълженията си към обществото. Навремени се случва обаче да не мога тъй лесно да се отърся от града: мисъл за някаква работа ще нахлуе в главата ми и аз ще се откъсна от местонахождението на тялото си, ще забравя за сетивата си. Тръгнал ли съм да се разхождам, аз с наслада се оставям на сетивата си. Какво правя в гората, ако ще мисля за нещо извън нея? Чуждея на себе си и направо изтръпвам, когато се усетя обладан от нещо друго, па макар и то да минава за добро - защото и това се случва понякога.

Околността ми предлага многобройни възможности за хубави разходки и макар от толкова години да се разхождам почти всеки ден, а навремени и дни наред, още не съм ги изчерпал. Новата възможност е велико щастие и аз все още мога да го имам всеки следобед. Два-три часа ходене ме отвежда до най-чудната страна, която изобщо бих могъл да си представя. Една фермерска къща, която виждам за първи път, струва понякога колкото доминионите на краля на Дахомей. Има всъщност една осезаема хармония между облика на пейзажа в кръг с радиус от десет мили, сиреч обсега на една следобедна разходка, и седемдесетте години на човешкия живот68. Не ще я опознаете напълно никога.

В днешно време повечето тъй наречени подобрения - като строенето на къщи и изсичането на горите и големите дървета - направо развалят пейзажа, правят го все по-еднообразен и безстойностен. Да имаше народ, който да изгори оградите и да остави горите на воля! Видях порутен стобор - краят му се губеше сред прерията - и придирчив скъперник, придружаван от вторачен пред себе си земемер: раят се бе ширнал наоколо му, но той не виждаше прелитащите ангели, зает да открие следа от нявгашен стълб посред тая небесна феерия. Отново погледнах и го видях затънал в ужасно кално блато, наобиколен от дяволи; без съмнение бе намерил, каквото диреше - три малки камъка и побит кол помежду им; когато се вгледах по-внимателно, видях, че земемер му е самият Принц на Тъмата.

Лесно мога да извървя десет, петнадесет, двадесет, колкото и да е мили, начиная от вратата на дома ми, без да мина покрай къща, без да прекося път, освен където прескачат лисиците и норките - първо по реката, сетне по потока и накрая през ливадите и горите. В околността има големи незаселени площи. Покача ли се на някой хълм, виждам чак в далечината цивилизацията и човешката обител. Фермерите и техните постройки имат размерите на кълвачите и хралупите им. Човекът и неговите дела - черквата, кметството и училището, търговията, занаятите и селското стопанство, та дори и политиката, най-страшното от тях, - с удоволствие наблюдавам колко малка част от пейзажа заемат. Политиката е само едно тясно поле и ей оня там, още по-тесният път извежда до нея. Ето как понякога направлявам пътниците: искаш ли да отидеш в света на политиката, следвай големия път, върви подир търговеца, пълни очите си с праха, който вдига, и така ще стигнеш право в целта; защото и политиката си има свое местенце и съвсем не заема цялото пространство. Преминавам през нея все едно от бобова нива влизам в гората и тъй я забравям. За половин час ходене мога да се отдалеча до участък земна повърхност, където човек не се задържа по за цяла календарна година и следователно политиката я няма, защото тя не е нищо друго освен цигареният дим, издухван от човека.

Градът е мястото, към което водят всички пътища, нещо като разширение на главния път, подобно на езеро или река. Той е тялото, а пътищата са ръцете и нозете му - три-четирипосочно кръстовище и подслон за странника. Латинското villa, свързано с via, път, и с още по-древните ved и vella, Варон извежда от veho, нося, понеже villa е мястото, към което и от което се разнасят различни неща69 - неслучайно думата е в основата на названието за поселище, град, в толкова много езици. Ония, които си изкарвали хляба си в съвместен труд, били наричани vellaturam facere. Оттук също тъй латинската дума vilis, както и английското vile или villain, злодей, - намек за израждането, към което клонят обитателите на всяка villa. Те се уморяват от чуждите пътувания, без самите да пътуват.

Някои дори и не се разхождат, други поразкършват нозе по пътищата, но малцина са, които вървят по неутъпкано. Пътищата са за конете и деловите хора. Аз ги използвам сравнително малко, понеже не бързам за пивниците, бакалиите, конюшните и складовете, до които те извеждат. Добър кон съм за езда, но не и за товарене. Художниците-пейзажисти рисуват човешки фигури, за да обозначат път. Моята фигура обаче не биха могли да използват за тая цел. Аз вървя из природата като древните пророци и поети, както са вървели из нея Моисей, Омир, Чосър. Може да я наричате Америка, но това не е Америка; нито Америго Веспучи, нито Колумб, нито някой друг е нейният откривател. Много по-вярно се говори за нея в митологията, отколкото в която и да било тъй наречена история на Америка, попадала в ръцете ми.

Има все пак няколко стари друма, по които си заслужава да се върви, сякаш тъкмо сега, когато са почти неизползвани, извеждат нанякъде. Ето го Старият път за Марлборо, който, струва ми се, вече не отива дотам, освен ако не се окаже, че ме е отвел наистина в Марлборо. Да поговоря тук за него съм насърчен от мисълта, че край всеки град има по един-два подобни пътя.

СТАРИЯТ ПЪТ ЗА МАРЛБОРО

Където нявга имане копали,

Но нищичко не открили;

Където Марциал Майлс

Самотно се шляел,

А също Елиас Уд,

Там аз не усещам смут:

Не срещам друг запилян,

Освен Елиша Дуган.

О, човече с варварски навици,

Ловец на зайци и кеклици,

Друга грижа ти нямаш,

Освен капани да слагаш,

Сам-саменичък живееш

И бориш се да оцелееш,

Животът за теб е най-сладък,

Когато ядеш до припадък.

Щом напролет кръвта заговори

С порива да пътувам,

Дълго мога да се любувам

На Стария път за Марлборо.

Никой не го поправя,

Понеже никой не го разравя;

Това е път на живота,

Както се казва в Завета.

Не сме много ония,

Които по него вървим,

Току гости да се отбият

При ирландеца Куин.

Какво е пътят, какво е той,

Освен посока да видиш,

Възможностите безброй

Някъде да отидеш?

Стърчат указателни плочи,

Но тук пътник не ще прескочи;

Гробове празни на градовете,

Чието име връз камъка свети.

Струва си в миг да узнаеш

Къде би могъл да се маеш;

Кой ли управник почтен

Наредил ги е някой ден,

Питам се озадачен;

Извисил ги е като цар

Някой добър общинар –

Гургас, Лий,

Кларк или Дарби?

Трудът му е бил голям,

За да векуват там;

Сякаш каменен лист е сложен,

Пред който да спреш тревожен

И в изречение само едничко

За всичко да кажеш всичко,

Та хора да го четат

По своя несретен път.

Знам някой и друг стих умел,

Подхождащ за тази цел,

Тъй ще стоят писмена

По цялата наша страна,

Които човек пред очи ще има,

Додето настъпи зима,

И пак ще чете с дъждовете,

Щом напролет стопят снеговете.

Ако по бляна се водиш

И дома си напуснеш скоро,

Ще можеш света да обходиш

По Стария път за Марлборо.

Най-хубавите части от земята в околността понастоящем не са частен имот; пейзажът няма собственик, та ходещият се радва на относителна свобода. Навярно обаче ще настъпи денят, когато и тая земя ще бъде разпределена на тъй наречените "кътчета за наслада", където насладата ще е само ограничена и мимолетна за единици, когато ще се намножат оградите и ще бъдат измислени всевъзможни примамки за хора и разни съоръжения, предназначени да закрепостят човека към ОБЩИЯ път, а ходенето по лицето на божията земя ще се сведе до недопустимо преминаване през площите на един или друг господин. Да изпитваш "изключителна наслада" обикновено означава да се изключиш от истинската наслада. Нека тогава използваме по-добре възможностите си, преди да са настъпили черните дни.

Какво е това, което навремени толкова ни затруднява да решим накъде да вървим? Вярвам, че в Природата съществува недоловим магнетизъм и ако безпаметно му се оставим, той ще ни поведе във вярната посока. За нас не е все едно по кой път ще вървим. Съществува верен път, но поради невнимание и глупост сме твърде склонни да поемем по грешния. С радост бихме хванали път, още неизвървян от нас в действителния свят, път-символ на оня, по който с наслада вървим в своя вътрешен, идеален свят; нищо чудно, че понякога ни е трудно да изберем посоката, след като тя още не се е избистрила в мислите ни.

Поема ли от къщи на разходка, нерешил още накъде да насоча стъпките си, и се оставя да ме води инстинктът, установявам, че в последна сметка, колкото и странно и невероятно да изглежда, непременно се отправям на югозапад, към някоя горичка, полянка, изоставено пасбище или възвишение нататък. Стрелката на компаса ми потрепва, колебае се за няколко градуса и не винаги, наистина, сочи право на югозапад, за което си има основателни причини, но всеки път застава между запад и югозапад. Бъдещето за мен е в тая посока; и земята нататък е сякаш по-неизтощена и богата. Очертанието на моите разходки e не окръжност, а парабола или по-скоро една от ония орбити на комети, смятани за отворени криви - в моя случай сочеща на запад, а домът ми заема мястото на слънцето. Навремени в продължение на четвърт час нерешително опитвам да обърна ход, докато накрай за хиляден път реша, че ще вървя на югозапад или запад. На изток вървя насила, на запад - свободно. Нямам работа нататък. Трудно ми е да повярвам, че отвъд източния хоризонт има чисти пейзажи, избуяли пущинаци и свобода. Не ме привлича да вървя натам. Вярвам обаче, че гората, която виждам на западния хоризонт, се простира цяла чак до залязващото слънце, и в нея няма градове и села достатъчно значителни, за да ме разколебаят. Оставете ме да живея, където аз искам - отсам е градът, оттатък дивата природа; все повече и повече изоставям града и се оттеглям в природата. Не бих наблягал толкова много на това, ако не бях убеден, че към нещо подобно клони преобладаващата част от сънародниците ми. Трябва да отида до Орегон, но не и до Европа. Това е посоката, в която се движи нацията; бих казал, че човечеството напредва от изток на запад. Няколко години бяхме свидетели на миграция на югоизток - заселването на Австралия; това обаче е назадничаво движение и съдейки по нравствените и физическите отлики на първото поколение австралийци, опитът засега е неуспешен. Източните татари смятат, че няма нищо на запад от Тибет. "Светът свършва тук, казват те, нататък няма нищо, освен безбрежно море." Те живеят в абсолютния изток.

Отиваме на изток, за да опознаем историята и изучим произведенията на изкуството и литературата, изминавайки на свой ред стъпките на рода си; отиваме на запад сякаш отиваме в бъдещето, обзети от дух на предприемчивост и приключения. Водите на Атлантика са водите на Лета; прекосявайки ги, имали сме случай да забравим Стария свят с всичките му институции. Не сме ли успели тогава, остава ни още една възможност, преди да достигнем бреговете на Стикс - три пъти по-широките летийски талази на Пасифика.

Не зная доколко е важно и дали не е признак на самотничество, ако човек съобразява и най-късите си разходки с посоката на всеобщото движение; зная обаче, че има нещо сходно с миграционния инстинкт у птиците и четириногите - инстинкт, който в определени случаи обхваща катериците до степен да ги отправя на масови необясними преселения, по време на които са наблюдавани, поне отделни катерици, да прекосяват най-широки реки, всяка на своята тресчица, с опашка, изпъната като платно, както и да прекосяват по-тесните потоци по телата на мъртвите си, - зная, че има нещо сходно с оня furor70, обземащ домашните животни напролет, нещо, което еднакво засяга народи и индивиди, било постоянно или навремени. То е, което подбива донейде стойността на недвижимата собственост тук, макар че ни едно стадо диви гъски71 не кряка из града ни, та ако бях брокер, навярно бих взел предвид това смущаващо обстоятелство.

"Тогава много хора закопняха

Смирено да поемат в дълъг път,

На славни мощи да се поклонят."72

Всеки заник, на който съм свидетел, ме окриля с желанието да стигна един Запад, далечен и светъл като оня, в който залязва слънцето. То сякаш всекидневно се оттегля на запад и ни мами да го последваме. Слънцето е великият заселник на Запада, когото народите следват. По цели нощи бленуваме за планинските хребети на хоризонта, позлатени от сетния слънчев лъч, та дори да са били само изпарения. Остров Атлантида, както и островите и градините на Хесперидите, своего рода рай на земята, най-вероятно са били Великият Запад за древните - обвит в тайнственост и поезия. Кой, загледан в небето по залез-слънце, не е виждал във въображението си градините на Хесперидите и зараждането на митовете за тях?

Колумб е усещал по-силно от когото и да било преди него копнежа по Запада. Поддал му се и открил Новия свят под флага на Кастилия и Леонското кралство. В ония дни до човешкото стадо достигнало далечното ухание на тучни пасбища.

"А слънцето изопна всички хребети,

И ето, скри се в западния залив;

Накрай отметна мантията синя

И пръсна утрин над гори и пасбища."

Къде другаде по земното кълбо ще се намерят площи тъй обширни като заеманите от Американските щати, земи тъй плодовити и богати, тъй благодатни в многообразна родитба и същевременно тъй обитавани от европейци? Мишо, който познавал само малка част от тях, отбелязва, че "видовете големи дървета в Северна Америка са далеч по-многобройни, отколкото в Европа; в Съединените щати има повече от сто и четиридесет дървесни вида, които надхвърлят тридесет фута височина, докато във Франция не повече от тридесет вида достигат тия размери"73. Ботаниците след него само потвърждават тия наблюдения. Хумболт дошъл в Америка, за да осъществи младежката си мечта да види тропическа растителност, и могъл да се наслади на истинското й съвършенство в дивите гори на Амазонка - тия най-големи пущинаци на земята, които впоследствие тъй картинно описал. Географът Гийо пък, също европеец, отива много далеч в разсъжденията си, по-далеч отколкото бих се съгласил с него, но в следното го поддържам: "Както растението е създадено за животното, пише той, както растителният свят е създаден за животинския, така Америка е създадена за човека от Стария свят... Човекът от Стария свят е отправен на път. Оставил платата на Азия, от място на място той напредва към Европа. Всяка от стъпките му бележи нова цивилизация, превъзхождаща предишната, по-висока степен на развитие. Достигнал Атлантика, той спира на брега на тоя непознат океан, чиито предели не познава, и поглежда с ненавист дирите си." Щом изчерпи плодородните почви на Европа и поеме жизнените им сили, "той продължава своя наситен с преживелици път все тъй на запад, както в най-древни времена". Толкова от Гийо.

От сблъсъка на тоя порив към запада с препятствието на Атлантика се е родила търговията и предприемаческия дух на модерните времена. В своите "Пътувания на запад от Алегените през 1802 година" младият Мишо пише: "Обичайният въпрос в току-що заселения Запад е "От коя част на света сте?", сякаш тия безкрайни плодородни земи са естественото място за среща и съвместен живот за всички обитатели на планетата."

Послужа ли си с една рядко употребявана латинска фраза, бих казал: Ex Oriente Lux - ex Occidente FRUX, от изток светлина, от запад - ПЛОД.

Сър Франсис Хед, английски пътешественик и генерал губернатор на Канада, пише, че "както в северното, така и в южното полушарие на Новия свят природата не просто е творила с по-голям замах, но е създала картина в много по-ярки и великолепни багри, отколкото са й били нужни, за да нахвърля и поразкраси Стария свят... Небето на Америка изглежда безкрайно по-високо и по-синьо, въздухът е по-свеж, студът - по-силен, луната - по-голяма, звездите - по-ярки, гръмотевицата - по-грохотна, светкавицата - по-устрелена, вятърът - по-мощен, дъждът - по-обилен, планините - по-високи, реките - по-дълги, горите - по-гъсти, равнините - по-просторни." Наблюдения, важни най-малкото за да опровергаят мнението на Бюфон за тая част на света и създаваното от нея.

Линей отдавна е казал: "Nescio quae facies laeta, glabra plantis Americanis" (Не зная каква е тая радост за окото, тая гладкост на американските растения); а пък аз ще добавя, че в тая страна няма или поне са твърде малко Africanae bestiae, африканските зверове, според както ги наричали римляните, и това е още една причина тя да бъде особено пригодна за обитаване от човека. Съобщават, че на разстояние три мили от центъра на източноиндийския град Сингапур жители ежегодно били нападани от тигри, докато почти навсякъде из Северна Америка пътникът може да прекара нощта в гората, без да се бои от диви зверове.

Това са все окуражаващи сведения. Ако луната тук изглежда по-голяма, отколкото в Европа, то вероятно това важи и за слънцето. Ако небесата на Америка изглеждат безкрайно по-високи, а звездите й - по-ярки, съзирам тук символика за ония висини, до които ще се възмогнат един ден философията, поезията и религията на нейните обитатели. В последна сметка навярно и невещественото небе ще изглежда на американския дух също тъй високо, а звездната светлина на осеялите го съкровения - също тъй ярка. Защото вярвам, че климатът има своето въздействие върху човека, тъй както в планинския въздух се съдържа нещо, което подхранва духа и вдъхновява. Изложен на това въздействие, дали човекът не ще достигне умствено и физическо съвършенство? Или е съвсем без значение колко са мъгливите дни в живота му? Вярвам, че ще развием въображението си, че мислите ни ще станат ясни, свежи и възвишени като небето ни, че разумът ни ще стане проникновен и обхватен като равнините ни, че духът ни ще обеме необозрими пространства като гръмотевицата и мълнията, като реките, планините и горите ни, че сърцата ни ще постигнат ширините, дълбините и величието на езерата ни. И може би пътешественикът ще съзре на лицата ни нещо, непознато нему, нещо от laeta и glabra, нещо радостно и пречистено. Към какво иначе се стреми светът и защо е била открита Америка?

Едва ли е нужно да казвам на американците, че

"От запад изгрява звезда на империя."

Бидейки истински патриот, би трябвало да се срамувам от мисълта, че Адам е живял по-добре в рая, отколкото горският странник в моята страна.

Нашите симпатии тук в Масачусетс не се ограничават до Нова Англия; страним от Юга, но симпатизираме на Запада. Там е домът на синовете ни; тъй младите скандинавци хванаха морето, за да намерят корените си. Твърде късно е да учим староеврейски - далеч по-важно е да разбираме съвременния език.

Преди няколко месеца гледах в панорама Рейн. Сякаш сънувах Средновековието. В нещо по-силно от въображението се носех по историческите талази, минавах под мостове, строени от римляните и поддържани от сетнешни герои, покрай градове и замъци, всеки от които със своя легенда и с название, галещо слуха ми като музика. Видях Еренбрайтщайн, Роландсек, Кобленц, за които знаех само от историята. Интересуваха ме най-вече руините. Като че от водите на Рейн, от покритите с лозя възвишения и долини край тях, долиташе приглушената музика на кръстоносци, потеглящи за Божи гроб. Носех се тъй в магията на очарованието, сякаш върнал се в героична епоха, и сещах духа на рицарството.

Скоро подир това гледах в панорама Мисисипи и докато очите ми следваха течението на реката, грейнала в заревото на днешния ден, с параходите, натоварени с трупи, докато броях новостроящите се градове и се взирах в пресните руини на Нову, докато съзерцавах индианците, поели оттатък реката на запад, докато гледах Охайо и Мисури - също както преди това бях гледал Мозел - и слушах легендите за Дъбюк и за Скалата на Уинона, все тъй замислен повече за бъдещето, отколкото за миналото или настоящето, разбрах, че това са друг вид рейнски талази, че тук тепърва ще се полагат основите на замъци и тепърва прочути мостове ще се прехвърлят над реката; почувствах тогава, че това е то ГЕРОИЧНАТА ЕПОХА, макар да не го съзнаваме, понеже нейният герой обикновено е най-простият и невзрачният човек сред хората.

Другото име на Запада, за който говоря, е Дивота; опитвам се да утвърдя, че в тая Дивота е спасението на Света74. Дървото изопва всяка своя фибра в търсене на Дивото. Градовете го внасят на всякаква цена. Хората проправят пътища и порят океани, за да го достигнат. От гората и дивотата идат живителните сокове, поддържащи човека. Предците ни са били диваци. Легендата за Ромул и Рем, които бозали от вълчица, не е безпочвена измислица. Основателите на всички достигнали величие държави са черпили препитание и сили от също такъв див източник. Децата на Империята вече не бозаели от вълчицата, та затова били завладени и прогонени от децата на северните гори, които отрасвали с вълче мляко.

Вярвам в гората, в ливадата, в нощта, в която покарва царевицата. Запарка от смърч или туя би подобрила чая ни. Има разлика дали ще се яде и пие за сила или от чисто чревоугодничество. Хотентотите с настървение поглъщат костния мозък на куду и другите антилопи суров, като вид ястие. Някои от северните индианци ядат суров костния мозък на арктическия елен, както и други части, включително върховете на рогата, ако са меки. В това, струва ми се, са изпреварили парижките готвачи. Ядат и това, което обикновено отива в огъня. Сигурно така се възмъжава по-добре, отколкото на дебели говежди пържоли и тлъсто свинско. Дайте ми дивота, чиито поглед не би издържала никоя цивилизация, дивотата на суровопоглъщания костен мозък от куду.

Където ечи песента на дрозда, там бих се преселил - места диви, необитавани още от никого, към които вече съм приспособен.

Ловецът Съминг съобщава, че от кожата на повечето току-що убити африкански антилопи се разнасял най-прекрасният мирис на дървета и трева. Ще ми се и човекът да е като дивата антилопа - дотолкова неотделим от природата, че самото му същество сладостно да известява сетивата ни за присъствието му, спомняйки за местата от природата, където той обикновено пребивава. Не се чувствам иронично настроен, та дори и палтото на трапера да изпуска миризма на мускусен плъх; тоя дъх ми е далеч по-драг от оня, който обикновено се разнася от дрехите на търговеца или учения. Надзърна ли в гардеробите им и прехвърля одеждите им, те ми спомнят не за често посещавани от тях тревисти равнини и осеяни с цветя морави, а за прашни търговски борси и библиотеки.

Загорялата кожа заслужава нещо повече от уважение и може би маслиненозеленият цвят е по-подходящ за човека от белия - би отличавал горския жител. "Бледоликият бял!" Нищо чудно, че африканците са го съжалявали. Естественикът Дарвин отбелязва: "Бял човек, къпещ се до таитянец, е като стрък, обезцветен от грижите на градинаря, в сравнение с красивото тъмнозелено растение, избуяло на воля в полята."

Бен Джонсън възкликва:

"Как близо до доброто е красивото!"

Аз пък бих казал:

"Как близо до доброто е и дивото!"

Животът се състои от дивота. Най-жизнено е най-дивото. Неподвластната нему дивота е, която ободрява човека. Оня, който непрестанно е вървял напред и дъх не си е поемал от работа, който бързо е израснал в живота и до безкрай е изисквал от него, винаги ще се озовава в нов свят сред дивите пущинаци, обгърнат от грубото първоестество на живота; ще се закатерва по навалените стволове на мирозданните горски дървеса.

Надеждата и бъдещето за мен не са в подстриганите ливади и обработените поля, а в безбродните, жвакащи мочури. Случвало се е преди време да анализирам готовността си да закупя някоя ферма и често съм установявал, че са ме привлекли единствено няколкото квадратни мили непристъпно, бездънно блато - естествено водосметище в някой кът. Това се оказваше бисерът, който ме бе омаял. Извличам повече духовна храна от мочурите край родния ми град, отколкото от подредените му градини. За мен няма по-пищна морава от плътната покривка на блатняка (Cassandra calyculata) връз тия нежни части от земната повърхност. Ботаниката не може да ми даде повече от имената на блатните шубраци - клоната боровинка, овчи лавър, азалия, родора - израсли от жвакащия торф. Често си мисля, че с радост бих живял досами тая маса от матовочервени храсталаци, пренебрегвайки всички цветни лехи, саксии и градинки с пресадени смърчове и опесъчени пътечки, че бих съзерцавал тая плодородна шир под прозорците си, наместо няколкото колички пръст, докарана отдругаде, за да покрие извадения при изкопаването на зимника пясък. Защо моята къща, моята всекидневна, да не гледа към мочур, наместо към тая жалка сбирка от растителни рядкости, към това нескопосано подражание на Природа и Изкуство, което наричам свой двор? Иска се усилие да разчистиш и приведеш къщата в приличен вид, когато дърводелецът и зидарят са си тръгнали, след като са направили за случайния минувач точно толкова, колкото и за обитателя й. Никога ограда пред къща не е била за мен приемлив обект за изучаване, па макар и най-изисканата; дори най-сложните орнаменти - зъбци, завършващи във форма на жълъди, и какво ли не още - скоро ме отегчават и отвращават. Докарайте прага си досами блатото (макар това да не е най-доброто място за сух зимник), така че от тая страна да е непристъпен за посетители. Дворът пред къщата не е за влизане, а преди всичко за отдалечаване на входа; вие ще използвате задната врата.

Да, макар че може да ме вземете за извратен: предложат ли ми да избирам между къща край най-прекрасната градина, дело на човешка ръка, и къща край тинесто блато, без колебание ще реша в полза на блатото. Колко напразни за мен са всичките ви усилия, градски чеда!

Колкото по-мрачна е една гледка, толкова по-окрилен е духът ми. Дайте ми океана, пустинята, дивотата! В пустинята чистият въздух и усамотението уравновесяват липсата на влага и плодородие. Ето какво пише пътешественикът Бъртън: "Там се подобрява човешката ти същност - ставаш честен, сърдечен, приветлив, мислиш самостоятелно... В пустинята спиртните напитки предизвикват само отвращение. Изпитваш силна радост от самото си животинско съществуване." Пътешественици, пребродили татарските степи, споделят: "Завърнахме се при цивилизацията, където трескавостта, бъркотията и врявата започнаха да ни потискат и душат; въздух не ни достигаше и се чувствахме сякаш всеки миг ще умрем от задушаване." Искам ли да възвърна силите си, търся най-тъмната гора, най-тинестия, непроходим и мрачен от гледна точка на градския човек мочур. Пристъпям в мочура като в благословено място, в светая светих. Тук е силата, костният мозък на Природата. Диворасла гора покрива девствената пръст, една и съща почва е добра и за човека, и за дърветата. За здравето на човека е нужна гледка от многобройни акри ливади, тъй както за фермата му трябват многобройни товари тор. Това е неговата силна храна. Един град оцелява както поради праведните хора в него, така и благодарение на обгръщащите го гори и блата. Град, над който поклащат върхари древни гори и древни гори гният в основите му - такъв град може да отглежда не само царевица и картофи, но и поети и философи за бъдните времена. В такава почва са израсли Омир, Конфуций и останалите; от такава дивота излиза Обновителят, ядейки рожкови и див мед.

Опазване на дивите животни най-общо означава създаване на гора, която да обитават или посещават. Така е и с човека. Преди стотина години по нашите улици продавали кора от собствените ни гори. Самият досег със старите грапави дървета пораждал жизнена танинова сила, която помоему заздравявала и споявала нишките на човешките мисли. Ах, потръпвам пред днешните упадъчни в сравнение с миналото времена за родния ми град, когато не можеш да се сдобиеш с вързоп достатъчно дебела кора и никой вече не произвежда катран и терпентин.

Цивилизованите народи - ето Гърция, Рим, Англия - се крепят на древните гори, които от хилядолетия вишат клони и гният край тях. Оцеляват дотогава, докато се изтощи почвата. Клетата човешка култура! Малко може да се очаква от народ, чиито слой гниеща растителност е изчерпан, и той е принуден да произвежда тор от костите на предците си. Неговите поети поминуват само на излишните си тлъстини, а философите му се задоволяват със собствения си костен мозък.

Приема се, че задачата на американеца е "да разработва девствена почва", както и че "Америка предлага невиждани досега възможности за селското стопанство". Смятам, че фермерът измества индианеца дори и поради това, че се грижи за земята и тъй става по-силен и някак по-естествен. Оня ден мерех участъка на един човек по права линия с дължина сто тридесет и два рода, пресичаща блато, в чието начало спокойно биха могли да стоят думите, които Данте прочел на входа на ада - "Надежда всяка тука оставете", сиреч всяка надежда за излизане; по едно време видях моя работодател, буквално до шия във водата, да плува самоотвержено в имота си, макар че беше още зима. Имаше още едно подобно блато, което изобщо не можах да премеря, понеже беше съвсем преляло, и при всичко това, говорейки за трето блато, което измерих от разстояние, той ми сподели, че нещо му подсказвало в никакъв случай да не се разделя с него заради калта, която съдържа. Тоя човек възнамеряваше за четиридесет месеца да опаше с ров целия участък и тъй да се погрижи за него посредством магията на своята лопата. Споменавам го само като типичен представител на един вид.

Оръжията, с които сме спечелили най-важните си победи и които би трябвало да се предават от баща на син като семейни реликви, са не саби и пики, а брадвите, ножовете за торф, лопатите, мотиките, ръждясали от кръвта на многобройни ливади, почернели от прахта на многобройни мъчноизвоювани поля. Ветровете ширели индианските царевичаци за сметка на ливадите, посочвайки на индианеца това, което не умеел да върши. Едничкото му сечиво за окопаване в земята била мидената черупка. Фермерът обаче е съоръжен с плуг и лопата.

В литературата ни привлича единствено дивото. Тъпота е другото име на питомното. Нецивилизовано свободната и дива мисъл е, която ни омайва в "Хамлет" и "Илиадата", във всички писания и митологии, а не школуваната. Както дивата патица е по-бърза и по-красива от питомната, тъй и дивата мисъл - тя волно размахва криле високо из ведрите простори над блатата. Една истински хубава книга е нещо тъй естествено, тъй неочаквано и безмерно честно и съвършено, както дивото цвете, порасло в прериите на Запада или в джунглите на Изтока. Геният е светлина, която озарява мрака подобно блясък на светкавица и навремени разбива самия храм на познанието - а не свещица, палната от огнището на човешкия род, която бледнее на дневния светлик.

От времето на менестрелите та до Езерните поети, включая Чосър, Спенсър, Милтън и дори Шекспир, английската литература диша не твърде свеж и в тоя смисъл не дотам див въздух. Това е в основата си една питомна и цивилизована литература, подражание на гръцката и римската. Разлистена горичка е нейната дивота, дивакът й - Робин Худ. Тя е пропита от истинска любов към Природата, но по-малко - от самата Природа. Хрониките й осведомяват откога ги няма в нея дивите животни, но не и откога го няма дивият човек.

Науката на Хумболт е едно, поезията - друго. Днешният поет въпреки всички научни открития и натрупаното познание на човечеството ни най-малко не превъзхожда Омир.

Къде е литературата, даваща израз на Природата? Поет е оня, който може да вдъхнови ветровете и потоците да му служат, да говорят вместо него; който приковава думите към първозначенията им, тъй както фермерът напролет набива коловете, поизтласкани от вледенената земя; който от корен изтръгва думата, колчем я използва, и я присажда на листа с полепналата по нея пръст; чиито думи са тъй истинни, тъй свежи и естествени, че макар и лежали полузадушени между две плесенясали страници в библиотеката, пукват се като пъпки при първи полъх на пролетта, цъфтят и ежегодно даряват на отдадения читател своя плод-отклик на въздесъщата Природа.

Не мога да посоча стих, който точно да изразява тоя копнеж по Дивото. Така погледната, и най-добрата поезия е питомна. Не зная къде да открия литература, била тя древна или нова, даваща удовлетворително описание на оная Природа, която познавам аз. Разбирате, че искам нещо, което нито Августинска, нито Елизабетинска епоха, нито изобщо някоя култура може да даде. Най-близо до него е митологията. В колко по-плодовита Природа само се корени гръцката митология в сравнение с английската литература! Митологията е реколтата, която Старият свят е прибрал, преди да се изтощи почвата му, преди въображението и бляновете му да бъдат попарени от униние - реколтата, която той още прибира там, където първозданната му жизненост не се е уталожила. Литературите преживяват като брястовете, засенчващи къщите ни, а митологията е като великото драконово дърво от Западните острови - стара като човечеството, независимо дали то ще преживее или не, тя има поне още толкова бъдеще, защото разлагащите се литератури дебелят почвата, от която се подхранва.

Западът се подготвя да добави своите предания към тия на Изтока. Долините на Ганг, на Нил и на Рейн са дали вече своята родитба, та остава да видим какво ще дадат долините на Амазонка, на Рио де ла Плата, на Ориноко, на Сейнт Лорънс и на Мисисипи. Навярно, тъй като с течение на времето Американската свобода се е превърнала в легенда на миналото - а в известна степен и в легенда на настоящето, - световните поети ще се вдъхновят от американската митология.

И най-дивите сънища на дивите люде не стават по-малко истинни от това, че може да не изглеждат приемливи за тъй наречения здрав разум, толкова тачен от днешните англичани и американци. Не всяка истина е приемлива за здравия разум. Природата е отредила място както за дивия повет, така и за зелето. Някои изражения на истината са споменни, други - както се казва, просто РАЗУМНИ, а трети - пророчески. Има дори проявления на болести, които могат да предсказват проявления на здраве. Геолозите са установили, че изображенията на змии, грифони, летящи дракони и други измислени същества от хералдическата украса имат своите прототипове във вкаменелите форми на видове, изчезнали преди появата на човека, и следователно "свидетелстват за бегли и мъгляви познания за предходен стадий от органическото развитие". Индусите си представяли, че земята е положена върху слон, слонът - върху костенурка, а костенурката - върху змия; и макар че може да е незначително съвпадение, няма да е неуместно да се отбележи, че неотдавна в Азия бе открита вкаменена костенурка, достатъчно голяма, за да крепи отгоре си слон. Признавам, че обичам тая дива фантазия, която надмогва порядъка на времето и развитието. Тя е най-възвишената отмора за духа. Яребицата обича грах, но не и тоя, с който отива в тенджерата.

Накратко, всичко добро е диво и свободно. Има нещо в някои музикални звуци, независимо дали произведени от инструмент или от човешки глас - например в екота на ловджийски рог в лятна нощ, - което е тъй диво, че - извън всяка ирония - ми напомня рева на дивите зверове в родните им гори. Носи точно толкова от тяхната дивота, колкото мога да усетя. Дайте ми за приятели и съседи диви, а не питомни люде. Дивото у варварина е само блед символ на ужасяващата първичност, с която общуват добрите хора и любовниците.

Драго ми е да виждам как домашните животни утвърждават изконните си права, как доказват, че не са загубили напълно естествените си първични навици и жизнеността си: като например когато кравата на съседа напусне пасбището рано напролет и смело преплува реката - студени сиви води, широки двадесет и пет-тридесет рода, придошли от стопилия се сняг. Също когато бизони прекосяват Мисисипи - тоя подвиг още веднъж потвърждава в очите ми достойнството на рода им. Семената на инстинкта се пазят под дебелата кожа на говедата и конете подобно семена от неопределен период в недрата на земята.

Проявленията на жизненост у добитъка са винаги неочаквани. Видях един ден стадо от дузина бикове и крави весело да се суетят и подрипват в тромава игра, подобно на огромни плъхове или котенца. Клатеха глави, махаха опашки, припкаха нагоре-надолу по хълма и в рогата, както и в поведението им, съзрях тяхната връзка с рода на сърните. Уви! Едно-едничко изневиделично и гръмко "Дий!" за миг би уталожило разгорещеността им, от сърнешко би ги свело до говеждо месо, би втвърдило хълбоците и жилите им като броня на локомотив. Кой, ако не Нечестивият, е викнал "Дий!" на човечеството? Животът на добитъка, както и животът на много хора, е вид локомотивна дейност: волът и конят местят хълбоци и плешки, а човекът прави същото с машинариите си. Частта, изплющяла под камшика, насетне се парализира. Кой изобщо би помислил за ХЪЛБОК при гъвкавото котешко племе, както говорим за ХЪЛБОК при говедата?

Радвам се, че конете и бичетата трябва първом да бъдат сломявани и едва сетне превръщани в роби на човека, както и че у самите човеци все още е останал малко див овес за посев, преди да са се е превърнали в послушни членове на обществото. Несъмнено не всички хора са еднакво пригодни за цивилизоване; това че множеството, точно като при кучетата и овцете, е питомно по наследствена нагласа, не е причина да се сломява природата на останалите, та и те да бъдат сведени до същото равнище. Хората са в основата си еднакви, но им е дадено да съществуват поединично, за да има възможност да са различни. Ако трябва да се удовлетвори низша потребност, почти или съвсем без значение е кой ще го стори; налице ли е висша потребност обаче, необходимо е личностно съвършенство. Всеки може да запуши дупка в стената, та да не хлуе вятърът, но единствен авторът на тоя пример може да удовлетвори тъй рядката потребност, на която се е посветил. Конфуций казва: "Щавени, кожите на тигъра и леопарда са също като щавените кожи на кучето или овцата." Опитомяването на тигри обаче не е част от истинската култура, също както и вдивяването на овце; затова и щавенето на кожите им за обувки не е най-добрата полза, която може да се извлече от тях.

Чета ли списък с чуждестранни имена на хора, да кажем офицери от войската или автори, писали по определен въпрос, за сетен път разбирам, че в едно име няма нищо. Името на Меншиков например не съдържа за моя слух нищо по-човешко от един мустак, който би могъл да принадлежи и на плъх. Имената на поляците или руснаците звучат за нас тъй както и нашите за тях. Все едно са били именувани по някоя детска римушка: "Ан-дан фи ли ми го дан-дан, кара ка, сипе то." Представям си стадо диви твари, плъпнали по лицето на земята, на всяко от които пастирът е прикачил някакво варварско звукосъчетание на своя си говор. Имената на хората, разбира се, са също тъй плоски и безсмислени като кучешките имена Мурджо и Караман.

Навярно щеше да е известно удобство за философията, ако хората бяха именувани просто по групи. Щеше да е нужно да знаеш рода и може би вида или разновидността, за да опознаеш човека. Не сме готови да повярваме, че всеки отделен войник от римската войска е имал свое собствено име - това е защото не сме и помисляли, че е имал свой собствен характер.

Единствените ни истински имена понастоящем са прякорите. Познавах едно момче, което приятелите му наричаха Якия заради невероятната му жизненост, и тоя прякор справедливо заместваше кръщелното му име. Пътешествениците разказват, че индианецът не получавал име с раждането си, а го заслужвал, та името било неговата слава, а в някои племена дори променяли името според поредния подвиг. Жалко е, когато човек носи име само заради удобството, без да е спечелил ни име, ни слава.

Няма да допусна имената да бъдат разграничителен белег за мен, а ще продължа да виждам зад всяко от тях човешко стадо. Едно познато име не може да приближи човека до мен - може да е било дадено на варварин, който тайно пази дивашкото си прозвище, спечелено в гората. Във всеки от нас живее див варварин и навярно някъде сме записани под дивашко название. Виждам как моя ближен, носещ разпространено име като Уилям или Едуин, просто го съблича заедно с дрехата си. То не му принадлежи, когато спи или когато е обладан от гняв, страст или вдъхновение. В такива мигове сякаш чувам как някой негов близък произнася на невнятен, но инак мелодичен език изконното му дивашко име.

Навсякъде около нас е тая необятна, дива, виеща наша майка, Природата, прекрасна и любеща рожбите си като леопард; но ние твърде рано сме се отбили от гръдта й, за да ни кърми обществото, културата, която е преди всичко взаимодействие между човеци, вид несекващо възпроизводство, от което най-много да се получи чисто английско благородничество, цивилизация, обречена на бързодостижим предел.

В обществото, особено в най-добрите му единици, не е трудно да се установи известна преждевременна развитост. Когато би следвало да сме още подрастващи деца, ние вече сме малки големи хора. Дайте ми култура, която внася кал от ливадите, за да удебелява почвата - а не тая, която вярва само в изкуствени торове, подобрени оръдия на труда и завоевания на цивилизацията!

Много от учащите се окаяници с възпалени очи, за които съм чувал, биха израснали по-бързо и умствено, и физически, ако наместо да остават до късно през нощта, с чиста съвест поемаха дажбата сън на глупаците.

И светлината може да е в излишък. Французинът Ниепс открил актинизма, сиреч силата на слънчевите лъчи да предизвикват химически ефект; така гранитните скали, каменните образувания или металните статуи "са еднакво изложени на разрушителното влияние на слънчевата светлина и ако не бяха други, не по-малко прекрасни свойства на Природата, кончината им скоро би настъпила под нежните докосвания на най-неуловимото въздействие във Вселената". Но той забелязал също тъй, че "телата, претърпяващи изменения на слънчевата светлина, притежават силата да възвръщат първоначалното си състояние през нощта, когато палещото въздействие отсъства". Оттук следва, че "часовете на мрак са също тъй необходими за неорганичната природа, както нощта и сънят - за органичното царство". Дори и луната не грее всяка нощ, та да отстъпи място на мрака.

Ако зависеше от мен, човекът не би бил култивиран във всяка своя частица, тъй както не би бил култивиран и всеки акър земя: би имало обработваеми площи, но огромната част би била покрита с поляни и гори, не само задоволяващи непосредствени нужди, но и чрез ежегодното разлагане на растителността подготвящи тор за далечното бъдеще.

Не буквите на Кадм, други букви трябва да учат децата. За това първично и мъгляво познание има хубав израз на испански - gramatica parda или котешка граматика, вид изначална мъдрост, засукана с майчиното мляко на същия оня леопард, за който вече споменах.

Чували сме за Обществото за разпространение на полезни знания. Приема се, че знанието е сила и тямподобни. А може би имаме същата нужда от Общество за разпространение на полезно невежество, сиреч на Красиво Знание, на знание, полезно в един по-висш смисъл - защото какво е прехваленото ни тъй наречено знание, ако не самоизмама че знаем нещо, което всъщност ни ограбва от предимствата на действителното ни невежество? Това, което наричаме знание, обикновено е нашето невежество с положителен знак, докато невежество е нашето знание с отрицателен знак. След дълги години упорит труд и четене на вестници - защото какво са научните библиотеки, ако не рафтове с вестници? - човек поглъща безброй факти, складира ги в паметта си и когато през някоя пролет на своя живот се зашляе из Великите поля на мисълта, опива се от зелената трева съвсем като коня и оставя сбруята в обора. На Обществото за разпространение на полезни знания бих казал така: "Опийте се от зелената трева! Достатъчно сте яли сено." Дошла е пролет със зелената си родитба. Кравите са плъпнали по пасбищата още преди края на май. Чувал съм обаче за един противящ се на природата фермер, който държал кравата си в обора и през цялата година я хранел със сено - често Обществото за разпространение на полезни знания тъй са отнася към своя добитък.

Невежеството на един човек понякога е не само полезно, но и красиво, докато тъй наречените му знания най-често са напълно безполезни, освен дето са и грозни. С какъв човек е по-добре да се общува: с тоя ли, който не знае нищо по даден предмет и - което е небивала рядкост - знае, че нищо не знае, или пък с оня, който наистина знае нещо по въпроса, но смята, че знае всичко?

Страстта ми към знания е непостоянна, докато страстта да потапям глава в селения, незнайни за нозете ми, е вечна у мен, несекваща. Най-висшето, което можем да постигнем, е не знание, а интелигентно вчувстване. Не зная дали това висше познание достига до нещо по-определено от едно нечувано, велико изумление от внезапно осъзнатата несъстоятелност на всичко онова, което допреди сме наричали Знание - от откритието, че на небето и на земята има много повече неща, отколкото е сънувала философията ни. Това е като разпръсването на мъглата от слънчевите лъчи. Човек не може да ЗНАЕ в по-висш смисъл от тоя, тъй както не може спокойно и безнаказано да гледа към слънцето. "", сиреч "Това не ще го видиш, както виждаш обикновените неща", казва Халдейският оракул.

Има нещо раболепно в обичая ни вечно да търсим закон, на който да се подчиняваме. Може да изучаваме законите на естеството за свое удобство, но успешният живот не признава закон. Безрадно е, разбира се, да откриеш закон, който те обвързва там, където не си и подозирал преди. Живей свободно, дете на мъглата - дори и прекланящи се пред знанието, ние си оставаме деца на мъглата. Човекът, отдал се на свободата да живее, е по-висш от всякакви закони, бидейки близък до вселенския законодател. "Това е същински дълг, - казва Вишну Пурана, - което не ни обвързва; това е знание, което ни дава свобода: всеки друг дълг е само тегоба; всяко друго знание е само остроумие на художник."

Невероятно е колко малко събития и сътресения има в историята ни, колко слабо е разработена мисълта ни, колко нищожен е опитът ни. С радост бих приел растежът ми да е бърз и буен, та да смущава цялата тая тъпа невъзмутимост, па макар да ми струва борба през дълги, тъмни и душни нощи и сезони на мъка. Щеше да е добре, ако животът ни беше божествена трагедия, а не тая бездарна комедия, тоя фарс. Данте, Бъниан и другите като тях явно са имали по-разработена мисъл от нас - принадлежали са към такъв вид култура, каквато нашите училища и колежи не предвиждат да дават. Дори Мохамед, макар и мнозина да изкрещят при споменаването му, е имал много повече за какво да живее, пък и за какво да умре, отколкото обикновено имат самите те.

Когато, макар нарядко, мисъл споходи някого, докато, да речем, върви покрай железопътните релси, тогава вагоните се изнизват покрай него, без той да ги чуе. Но скоро, по някакъв неумолим закон, вагоните затрещяват и покрай нас се заизнизва животът ни.

"Тих бризе, който невидим се скиташ

И гънеш трънаците покрай реките,

Бродещ из ветровити долини,

Защо тъй бързо напусна слуха ми?"

Докато едва ли не всички усещат влечение към обществото, малцина са силно привлечените към Природата. По отношението си към Природата повечето хора, въпреки всичките им умения, ми изглеждат по-низши от животните. Твърде редки са случаите на благодатна връзка с Природата, както е при животните. Как слаби са сетивата ни за красотата на пейзажа! Трябва да ни се каже, че гърците наричали света , сиреч Красота, Порядък, но тъй и не разбираме защо и в най-добрия случай това си остава за нас любопитен филологически факт.

Колкото до мен, усещам, че по отношение на Природата живея някакъв пограничен живот, живот в покрайнините на един свят, към който само навремени правя краткотрайни набези, а патриотизмът и предаността ми към държавата, в чиито територии като че намирам подслон, са тия на контрабандист. Къмто живота, който наричам природен, с радост бих следвал дори блуждаещо пламъче, газейки през блата и невъобразими тресавища, само че ни месечина, ни светулка ми сочи пътя към него. Личността на Природата е тъй необятна и всепроникваща, че нивга не виждаме едничка нейна черта. Скитащият из познатите поля, простиращи се край родния ми град, понякога се озовава сред земи, неописани в съществуващите документи за собственост - сякаш някакви далечни поля в покрайнините на действителния Конкорд, където съдебната власт престава да действа, а мисълта, навявана от думата "Concord"75, престава да бъде навявана. Фермите, които самият аз съм измервал, границите, които съм очертавал, се открояват смътно като през мъгла; няма химически способ за съхраняването им, те чезнат от повърхността на стъклената плака и картината, изрисувана от художника, прозира смътно отдолу. Светът, с който сме свикнали, изчезва без следа и не ще чества годишнина.

Оня ден следобед отидох на разходка из Фермата Сполдинг. Видях захождащото слънце да озарява величествената борова гора насреща. Златистите му снопове се пръскаха из горските галерии като в някакъв внушителен храм. Потресен бях, сякаш някакво древно и в същото време възхитително-сияйно семейство без мое знание се е заселило в това място на земята, наречено Конкорд, че слънцето му прислужва, а то не търси обществото на града, не се стреми към него. През дърветата оттатък гората видях неговото "кътче за наслада" сред боровинковата поляна на Сполдинг. Боровете му служеха за колонада. Къщата му не бе зрима за очите; дърветата растяха през нея. Не мога да кажа дали не чух звуците на сподавяна веселба. Като че всички се опираха на слънчеви лъчи. Имат синове и дъщери. От добре по-добре са. Фермерският коларски път, минаващ право през тяхната гостна, ни най-малко не ги скрива от взора, а се провижда както калното дъно на езерото навремени прозира през отразените небеса. Те нивга не са чували за Сполдинг и не знаят, че им е съсед, макар да съм го слушал как подсвирква, прекарвайки стадото си през къщата им. Нищо не може да се сравни с ведростта на живота им. Гербът им е просто лишей. Видях го изобразен по боровете и дъбовете. Покрив са им върхарите на дърветата. Далеч са от политиката. Откъм тях не долиташе шум от труд. Не чувах да предат или тъкат. И все пак, когато вятърът утихна и всяко шумолене заглъхна, успях да доловя възможно най-нежната, най-сладкогласата мелодия, сякаш жужене на далечен кошер през май, мелодия, която навярно бе звученето на техните мисли. Празни мисли те нямаха и делото им бе незримо отвън, понеже не се изразяваше в сплитки и възли.

С мъка обаче си ги припомням. Те невъзвратимо чезнат от съзнанието ми дори и сега, когато говоря за тях и се опитвам да ги извикам в паметта си. Само след дълги и съсредоточени усилия да си припомня най-възвишените си мисли успявам отново да почувствам близостта им. Ако не бяха семействата като това, струва ми се бих напуснал Конкорд.

Свикнали сме да казваме в Нова Англия, че с годините все по-малко и по-малко гълъби долитат при нас. Нашите гори не предоставят достойни мачти за тях. Оттук би могло да се заключи, че с годините все по-малко и по-малко мисли спохождат човека, понеже дъбравата на съзнанието ни, разпродавана за поддръжка на ненужните огньове на амбицията и по дъскорезниците, нахалост оголява, та не остава и клонка, на която да кацнат. Мислите престават да се развиват и плодят заедно с нас. Само навремени, случи ли се по-добър сезон, може през пейзажа на съзнанието да премине бледа сянка, хвърлена от КРИЛАТА на някоя мисъл, прелитаща напролет или наесен, но погледнем ли нагоре, оказваме се неспособни да различим същината на самата мисъл. Крилатите ни мисли са се превърнали в домашни пилци. Те вече не се реят нависоко, а постигат само едно шанхайско и лаоско велелепие. Това са то ВЕЛИ-И-ИКИТЕ МИСЛИ, ВЕЛИ-И-ИКИТЕ ЛЮДЕ, за които чуваме!

Врем се в земята, а колко рядко се изкачваме! Навярно бихме могли малко повече да се издигаме. Бихме могли да се покатерим на някое дърво поне! Веднъж извлякох голяма полза, като се покатерих на едно дърво. Беше висок бял бор на върха на един хълм и макар здравата да се изподрах, накрая бях богато възнаграден, понеже открих на хоризонта нови планини, които нивга преди не бях виждал, и тъй получих безмерно повече и от земята, и от небето. Могъл съм с десетилетия да се разхождам в подножието на дървото и със сигурност да не видя тая гледка. Но най-важното съзрях близо до себе си - наближаваше краят на юни, - по връхчетата само на най-високите клонки забелязах мънички и нежни червени конусовидни цветчета, плодния съсъд на белия бор, взрян в небесата. Веднага отнесох в града най-високата достигната клонка и я показах първо на непознатия съдебен заседател, когото срещнах на улицата - съдът заседаваше тая седмица, - а сетне на фермери, дървари, ловци, но ни един не бе виждал дотогава подобно нещо и всички се дивяха като пред паднала звезда. Помислете за древните архитекти, чиято работа на върха на колоната е също тъй съвършена, както и в ниските, изложени пред погледа части! От незапомнени времена Природата е протягала крехките цветчета на гората към небесата, над главите на хората и скрити от тях. Ние виждаме само цветята, които са под нозете ни по поляните. Откак свят светува боровете всяко лято са разпуквали нежните си цветове по най-високите клонки на гората, над главите на червенокожите, както и на белокожите деца на Природата, и въпреки това едва ли някой фермер или ловец по тия земи някога ги е виждал.

Преди всичко не можем да си позволим да не живеем в настоящето. Благословен е оня сред смъртните, който не губи и един миг от протичащия живот в спомени за миналото. Не чува ли философията ни кукуригането на петлите във всеки двор отсам хоризонта, то тя е закъсняла. Тоя звук обикновено ни напомня, че хващаме ръжда и стареем в своите занимания и мисловни навици. Философията на петела е несравнимо по-близо до настоящето от нашата. В нея се съдържа внушение, което представлява по-нов завет - светото писание според настоящия миг. Петелът не закъснява, той става рано и будува по ранина, та правиш ли като него, означава да отмерваш ритъма на времето, самия му пулс. Той изразява здравето и силата на Природата, кипри се от името на целия свят, изстъпва се със здравето на буен пролетен растеж, прави да избликнат нови извори за музите, та да ознаменува поредния настоящ миг от времето. Където живее той, закони за избягалите роби няма. Кой не е мамил господаря си многократно, откакто за последен път е чул песента му?

Достойнството на тая песен е в освободеността й от всяка печал. Певецът може с лекота да ни докара до сълзи или смях, но де е оня, който може да пробуди в нас чистата утринна радост? Ако с посърнал дух ломя ужасяващата неделна тишина на дървените тротоари в града или пък присъствам на нечие опело и се случи да чуя наблизо или надалеч кукуригане на петел, казвам си "Във всеки случай един измежду нас е добре" и на часа си възвръщам настроението.

Миналия ноември имахме един изумителен залез. Вървяхме през една ливада, от която извираше малко поточе, когато най-сетне, точно преди да залезе след един студен сив ден, слънцето достигна ясни простори на хоризонта и разля най-нежната, най-заристата утринна светлина по сухата трева и стволовете на дърветата на отсрещния хоризонт, по листата на дъбовете на възвишението, а сенките ни се издължиха на изток по ливадата, като че бяхме единствените прашинки в лъчите му. Такава светлина не бихме могли и да сънуваме миг по-рано, а въздухът стана тъй топъл и ведър, че ливадата се превърна в същински рай. А като размислихме, че това не е единично явление, което никога вече няма да се повтори, а напротив, ще се случва отново и отново, в неизброимо много вечери, и ще разведрява и успокоява закъснелия отрок, разхождащ се по тия места, всичко ни се видя още по-великолепно.

Слънцето захожда на някоя уединена ливада, където къща не се вижда, захожда с цялото си великолепие и блясък, като ги разлива и над градовете, захожда, както може би нивга още не е захождало - там, където ще се мерне само някоя самотна блатна кукумявка, та да позлати крилата й, мускусен плъх ще се подаде от дупката си, а малко черноструйно поточе, едва-що закриволичило сред мочура, бавно ще заобгражда разлагащ се пън. Вървяхме в тъй чиста и ярка светлина, позлатяваща обветрената трева и листа, тъй меко и ведро лъчиста, та си помислих, че нивга не съм се потапял в такива златисти води, тъй спокойни и нерумолящи. Западната страна на всяка гора и възвишение грееше сякаш отвъд нея са Елисейските полета, а слънцето в гърбовете ни напомняше дружелюбен пастир, отвеждащ ни на свечеряване към къщи.

Тъй вървим към Божи гроб, докато един ден слънцето ни огрее по-ярко от когато и да било, огрее умовете и сърцата ни и просветли живота ни със своята велика пробудна светлина, така топла, ведра и златиста, както по езерен бряг наесен.

1862




Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница