Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения



страница2/13
Дата01.02.2017
Размер3.1 Mb.
Размер3.1 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

ЗИМНА РАЗХОДКА

Цяла нощ вятърът нежно е шумолял в капаците на прозорците, навявал е пухкава гальовност по стъклата и навремени е въздъхвал като летен зефир, поклащащ листата. Полската мишка е спала в уютното си леговище под земята, бухалът се е спотайвал в хралупата си нейде дълбоко в мочурището, заекът, катерицата и лисицата също са имали подслон. Кучето-пазач кротко е лежало край огнището, добитъкът е мирувал в обора. Самата земя е спала своя сякаш първи, а не пореден сън, освен когато някоя улична табела или врата на дървена колиба леко е проскърцвала в пантите си, обрадвайки изоставената Природа в среднощния й труд - едничък бодърстващ звук помежду Венера и Марс, - известявайки ни за далечна вътрешна топлина, за божествена радост и другарство, за среща между боговете, на която обаче е твърде мразовито за човека. Ала докато земята е тънела в сън, въздухът е кипял от живота на пухкавите падащи снежинки, като че на трона е седяла някоя северна Церера и е хвърляла сребристия си посев връз полята.

Ние спим и накрай отваряме очи за застиналата действителност на зимната утрин. Снегът, топъл като памук или пух, е засипал перваза на прозореца; през удебелялата прозоречна рамка и заскрежените стъкла прониква бледа, задушевна светлина, засилваща радостта от уюта вътре. Невероятен е покоят на утринта. Подът скърца под нозете ни, пристъпим ли към прозореца, за да погледнем към ясните простори оттатък полята. Виждаме покривите под снежния им товар. От стрехите и оградите висят снежни сталактити, а в дворовете се издигат сталагмити, пристегнали невидима сърцевина. Дървета и храсти отвсякъде протягат белите си ръце към небето; там, където е имало стени и огради, виждаш чудати образувания да се изопват в закачливи подскоци по здрачния пейзаж, сякаш през нощта Природата е осяла полята с най-новите си творения, та да служат за образец на човешкото изкуство.

Лекичко открехваме вратата, пускайки в стаята снежния навей, и пристъпваме навън в режещия въздух. Звездите вече са позагубили от блясъка си и мътна оловна пелена закрива хоризонта. Ярък бакърен пламък от изток оповестява настъпването на деня, докато на запад всичко е потънало в сумрак и призрачен покой, обгърнато в злокобните отблясъци на Тартара като подземното царство. Само адски звуци долитат оттам - кукуригане на петли, кучешки лай, удари на брадва, мучене на крави - сякаш до един идат от владенията на Плутон отвъд Стикс и не че навяват меланхолия, но тяхното оживление на зазоряване е твърде тържествено и тайнствено за земните селения. Пресните следи на лисици и видри в двора ни подсещат, че всеки час на нощта е наситен със събития, че майката-природа все тъй се труди и оставя следи в снега. След като отворим вратата, чевръсто поемаме по пустия извънградски път, скриптейки с нозе в сухия, сипкав сняг, ободрени от силното, пронизително скърцане на дървена шейна, тъкмо потегляща от портата на ранобуден фермер към далечния пазар, след като е прекарала под сайванта цялото лято в сънища сред трески и съчки; а в далечината, през навяващия сняг и затрупаните прозорци, виждаме подранилата свещичка на фермера, подобна на бледа звезда, да изцежда самотен лъч - сякаш утринна молитва за някоя неумолима добродетел. Един по един комините започват да изпускат дим сред дърветата и снеговете.

Над долината се извива дим ленив,

Сред утринта опитва въздуха втвърден

И без да бърза, идващия ден приветства,

Току разсейва се по пътя към небето,

Помайва се, кълбо подир кълбо изписва

С неясна цел и тромави движения,

Досущ като сънливия си господар,

Чиито мисли още спят край огъня

И не преливат в ручеите на деня;

Но ето: в миг зарейва се към висинето,

Щом с твърда крачка стъпи вън дървосекачът

С едничка воля първи брадва да размаха.

Тъй в утринния мрак човекът първо праща

Свой лек разузнавач, свой пратеник - дима,

Пръв и последен пилигрим, поел на път

Сред ледения лъх да извести деня;

Догде сам той край огъня се свива още

И сбира сили портите си да разтвори,

Димът с ветреца се е вдигнал над дола

И над полята смело е изплел венци,

Обвил върхарите, поспрял се е над хълма

И стоплил е крилцата на ранила птичка;

А може би високо в хрускащия въздух

Съзрял е вече светлината на деня

И поздравява своя господар на прага

Като сияещ облак в синьото небе.

Отдалеч над замръзналата земя долитат звуците от цепене на дърва пред фермерските порти, лаят на домашните кучета, глъхнещото тръбене на петли, макар тънкият, мразовит въздух да пропуска до слуха на кратки, галещи трептения само най-фините съставки на звука, тъй както вълните утихват най-бързо в бистрите сладки води, в които по-големите частици потъват на дъното. Тия звуци долитат ясни като звън от много по-далечни точки на хоризонта, сякаш сега препятствията, които ги приглушават и одрезгавяват, са по-малко, отколкото през лятото. Земята звънти като добре осъхнала дъска и дори обичайните селскостопански шумове стават мелодични, а звънтежът на леда по клоните е сладкоглас и плавен. Изпарила се или изсъхнала, във въздуха не е останала и следа от влага и той е изтънял и придобил такава еластичност, че се превръща в източник на наслада. Отдръпналото се, изопнато небе сякаш извива свод на катедрала, а лъскавият въздух блещука като че в него плават кристалчета лед. Живелите в Гренландия разказват, че там скове ли мраз, "морето задимява като горящо торфище и от него се надига мъгла, наричана ледовит дим", който "режещ дим често причинява мехури по лицето и ръцете и е вреден за здравето". Ала тоя бистър, щипещ студ е еликсир за дробовете, той е не толкова ледена мъгла, колкото кристализирала лятна омара, пречистена и избистрена от студа.

Най-после слънцето се показва из далечните гори, съпътствано сякаш от лекия звънливо-плавен звук на цимбали, разтапя въздуха с лъчите си и утринта забързва с такава устремна стъпка, че в миг и далечните хълми на запад започват да алеят. Междувременно бързо крачим из пухкавия сняг, затопляни от вътрешен пламък, още наслаждаващи се на сиромашко лято, все по-разгорещявани от жаравата на мисли и чувства. Ако животът ни протичаше в по-голямо съгласие с природата, навярно не бихме изпитвали нужда да се браним от горещините и студовете й, а също като растенията и четириногите бихме виждали в нея своя постоянна закрилница и приятелка. Ако телата ни се хранеха с чисти и прости, а не само с подсилващи и подгряващи вещества, то те не биха се нуждали от повече препитание в студа от голата клонка, а биха се развивали като дърветата, за които дори и зимата е подходящо време за растеж.

Пленителната чистота на природата през тоя сезон е особено приятна. Всеки гнил пън, всеки обрасъл в мъх камък, железопътните релси и мъртвите есенни листа, всичко е скрито под чиста снежна пелена. Голите поля и звънтящите гори - ето добродетелта, що оцелява. И в най-мразовитите и обветрени места горещото милосърдие успява да се задържи. Пронизващият леден вятър отвява всяка нечистота и нищо не може да му устои, ако не носи добродетел в себе си, та затова и каквото видим по мразовитите и обветрени места, като например по планинските върхове, почитаме го като проявление на устойчива невинност, на пуританска твърдост. Като че подслон е привлякъл всичко останало, а което се е задържало, би следвало да е част от изначалния изглед на Вселената, дарено с мъжеството на самия Господ. Дишането на тоя избистрен въздух дава сила. Кристалната му чистота е видима за очите и човек с наслада би останал дълго и до късно навън, та вихрите да свистят през него като през голите клони на дърветата, с надеждата да поеме от чистата и непоколебима добродетел, която да го направи устойчив през всички сезони.

В природата дреме неугасващ подземен огън, който никакъв студ не може да уталожи. Той е, който разтапя големите снегове, а покривката връз него просто е по-дебела през януари и по-тънка през юли. Той лумва някъде през най-студения ден и снегът около всеки ствол се разтапя. Ето това поле със зимна ръж, покълнала в късна есен и сега бързо втечняваща снега, е едно от местата, където огънят е едва-едва покрит. Топлината му се усеща. Тая топлина през зимата опазва всяка добродетел, та благодарение на нея, неудържим като зайците и червеношийките, поемаш в мислите си към тънкоструйни ручеи, подскачащи по блеснали на слънцето камъни, към топли горски извори. Парата, надигаща се от блатата и езерата, създава тъй мил домашен уют, сякаш излиза от собствения ти чайник. Има ли огън, който да може да се сравни с грейналото слънце през зимен ден, когато полските мишки подават нослета край зидовете и чичопеят пиука из горските дъбрави? Топлината иде направо от слънцето, а не се излъчва от земята както през лятото; усетиш ли слънчевите лъчи на гърба си, додето си проправяш път през някоя заснежена долчинка, изпитваш благодарност като за проявено особено внимание и благославяш слънцето, последвало те в това затънтено място.

Олтарът на подземния огън е в гърдите на всеки човек, затова и в най-мразовития ден, и на най-ветровития връх пътникът сеща под пелерината си огън по-жарък от пламтящия в което и да е огнище. Здравият човек допълва годишните времена, та когато навън е зима, в сърцето му е лято. Там е юг. Нататък са отлетели птиците и насекомите, а край топлите извори в човешката душа са се събрали червеношийките и чучулигите.

Накрай, загърбил шумния град, достигаш гората, пристъпваш под сведените й шубраци сякаш влизаш под покрива на колиба и минаваш прага й, цял отрупан в сняг. Гората е дружелюбна и още топла, тъй истинска и радушна през зимата, както и през лятото. Заставаш между боровете сред бляскавата решетка на светлината, която едва се промъква из техния лабиринт, и се питаш дали градовете изобщо са чували простичката история на гората. Струва ти се, че никога пътник не я е изучавал, а въпреки чудесата, които науката повсеместно открива всеки ден, кой ли не би искал да послуша нейните хроники? Скромните ни поселища в равнината са нейна заслуга. От гората вземаме дъските, които ни даряват с подслон, и съчките, които ни топлят. Как важна е за зимата вечната зеленина на боровете, тая частица лято, която не вехне, неизменяемото в годината, непожълтяващата трева! Тъй просто и почти на равнището й повърхността на земята бива разнообразявана. Какво би бил човешкият живот без горите, без тия естествени градове? От планинските върхове изглеждат като гладко остригани агнета, но къде ли бихме се разхождали, ако я нямаше тая възвисока трева?

Вижте как по тая ливада, едва от лани обрасла с храсти, сребристият прашец покрива всяко изсъхнало листо и клонче, откроявайки разнообразието им в тъй неизброими и лъчисти очертания, та надмогва липсата на цветове. Погледнете ситните стъпчици на мишките около всяко стъбло, триъгълните следи на зайците. Чисто и разтегливо небе е надвесено над всичко, като че лятното висине, пречистено и смалено от бистрия зимен мраз, е било отвято от небесата върху земята.

През тоя сезон Природата припознава летните си отлики. Небето е сякаш по-близо до земята. Първоелементите губят своеобразието, отликите си. Водата се превръща в лед, дъждът - в сняг. Денят е същинска скандинавска нощ. Зимата е арктическо лято.

Колко по-жизнен е животът, кипящ в природата, покритият с козина живот, който издържа на ледовитите нощи и от поля и дъбрави, потънали в скреж и сняг, вижда изгрева на слънцето!

"Оскъделите гори

Множат кафявите си обитатели."

Сивите катерици и зайците играят и лудуват из усойните долчинки дори и в утринта на Мразовития Петък.1 Тук са нашата Лапландия и нашият Лабрадор, а нима ледодобивците и дървосекачите, лисиците, мускусните плъхове и норките не са нашите ескимоси, нашите високопланински индианци, нашите шпицбергенски обитатели?

Дори и посред арктически ден можем все пак да проследим лятото до леговището му и да станем съпричастни към частица кипящ живот. Надвесени над потоците сред стегнатите в мраз поляни, можем да наблюдаваме подводните колибки на ручейниците, ларвите на Plicipennes; тия малки цилиндрични кутийки, направени от стъбълца, пръчици, трева, сухи листа, черупчици и камъчета, наподобяващи по форма и цвят отломките, с които е осеяно дъното, плават навремени по каменливото дъно, навремени се завихрят в миниатюрни въртопи или се спускат по отвесни водопади, навремени се понасят по течението или пък се залюляват насам-натам, увиснали на края на някое стръкче трева или коренче. По-сетне тия животинки ще изоставят дънните си убежища, ще изпълзят по стъблата на водните растения до повърхността и, съвършени насекоми от тоя миг нататък, ще се застрелкат като мушици над водата или пък ще жертват краткия си живот в пламъка на свещите ни вечер. Ей там на малката полянка храстите са се свели под тежкия си товар, а червените плодчета на елшата се открояват връз побелялата земя. Ето следите на стотици нозе, които вече са излизали навън. Гордо изгрява слънцето над такава полянка, тъй както над долината на Сена или Тибър, ала в нея сякаш се е съсредоточила чиста, самозараждаща се мощ, каквато другаде няма - мощ, която не знае поражение или страх. Тук властва простотата и чистотата на една първобитна епоха, здраве и надежда, твърде далечни на поселищата и градовете. Останал съвсем сам, дълбоко навътре в гората, загърбил всяка човешка диря, усещаш, додето вятърът брули снега от дърветата, как мислите ти са придобили разноликост, по-богата от градския живот. Чичопеят и горската зидарка са далеч по-вдъхновяващо общество от държавниците и философите и върнем ли се насетне към последните, ще гледаме на тях като на по-обикновени събеседници. На тая самотна полянка с нейното поточе, увлякло водата от възвишенията, с потрошения лед и кристалчетата във всички разцветки, с ограждащите я смърчове и ели, с островърхия, сух див овес, пробол самата вода, животът ни изглежда по-ведър и значим.

С напредването на деня хълмовете отразяват слънчевата топлина и до нас долита слабата, но сладкогласа музика на руйналия, освободен от оковите си поток, ледените шушулки по дърветата започват да се топят, дочуват се и навремени се стрелват пред погледа горски зидарки и яребици. По пладне южният вятър стопява снега и оголва покритата със суха трева и листа земя, от която се разнася възбуждащо ухание, подобно на миризмата на дивечово месо.

Да влезем в тая запустяла дърварска колиба и видим как обитателят й е прекарвал дългите зимни нощи и кратките, бурни дни. Нали тук, в подножието на тоя южен скат е живял човек, та мястото ни изглежда цивилизовано, обществено. Усещането е като на пътешественика, застанал пред руините на Палмира или Хекатомполис. Навярно тук са започнали да долитат пойни птички и да растат цветя, защото цветя и бурени никнат в човешките стъпки. Тия ели са шептели над главата му, тия орехови пънове са му служели за огрев, а тия корени от смолист бор са били подпалките за огъня му; ей оня там ручей в падината, чиито леки, прозирни пари все тъй устремно се вият, макар него отдавна да го няма, е бил водоизточникът му. Тия натрупани елови клони, покрити със слама, са били ложето му, а в тая попукана съдина е наливал питието си. Личи, че тая година не е идвал насам, тъй като миналото лято чинките са си направили гнездо върху полицата. Там, където е слагал да къкри гърнето с боб, намерих няколко въглена, сякаш току-що бе излязъл: ето къде е димял с лулата си, чиято безствола чашка сега лежи в пепелта, ето къде е разговарял със събеседника си, ако изобщо е имал такъв, за дебелината на снежната покривка заранта, спорел е дали последният долетял звук е бил писък на кукумявка, изпращяване на клонка или плод на въображението; сетне, в късната зимна нощ, преди да се изтегне върху сламата, е отправял взор навън през широкото гърло на комина, за да види развоя на бурята, и съзирайки ярките звезди на Касиопея, ярко заискрели към него, доволен е потъвал в сън.

Вижте само колко много следи, по които можем да научим историята на дърваря! По тоя пън можем да съдим за остротата на брадвата му, по наклона на откоса - от коя страна е стоял и дали е отсякъл дървото, без да го заобикаля или да сменя ръцете, а по посоката на треските можем да заключим накъде е паднало дървото. Върху една само такава тресчица е изписана цялата история както на дървосекача, тъй и на света. На това късче вестник, в което е била загъната захар или сол или пък му е послужило да почисти цевта на пушката си, приседнал на някой горски пън, с жив интерес зачиташ клюките на градовете, на големите колиби, празни и чакащи наематели като тая тук, наредени по разните там "Хайстрийт" и "Бродуей". Капе стряхата от южната страна на тоя простичък покрив, синигерите пърхат из боровите клони, а меката слънчева топлина пред вратата е някак по човешки гальовна.

Втора зима вече тая груба постройка ни най-малко не накърнява природния кът. Птиците долитат и си правят гнезда в нея, а към вратата й водят следите на многобройни четириноги. Така от много отдавна природата опрощава посегателствата и скверството на човека. Гората все тъй жизнерадостно и безподозрително отеква от ударите на брадвата, която я поваля, а когато са малобройни и нарядко, те само подчертават нейната непристъпност и всичко в нея се устремява да ги погълне.

Сега пътеката започва бавно да се катери към върха на оня висок хълм, от чиито стръмен южен скат погледът прехвърля обширните площи с гори, поля и реки и стига до далечните снежни планини. Ето татък над гората се вие тънка струйка дим, излизаща из невидима фермерска къща - флаг, развят над нечий селски дом. Там някъде долу сигурно се таи топло, приятно кътче: така по облачето пара над дърветата отгатваме бликащото поточе. Какви само приятни взаимоотношения се установяват между пътника, съзрял от някой горски хълм димната струйка, и тоя, който е долу! Тъй тихо и естествено се издига пушекът, както парата, издишвана от листата, тъй чевръсто се закълбя във венци, както стопанката снове пред огнището. Той е йероглифното писмо на човешкия живот, навяващо далеч по-съкровени и важни неща от къкренето на гърнето. Издигне ли се тая тънка струйка като знаме над гората, значи нейде долу е уседнал човешки живот - тъй е възникнал Рим, появили са се изкуствата, зародили са се империите, все едно дали в американските прерии или в азиатските степи.

Отново поемаш надолу, към брега на горското езеро, легнало в котловината между възвишенията, сякаш е техният изцеден сок и тоя на листата, които всяка година се свличат в него. Без да е видно отнякъде да се втича или оттича вода, езерото все пак има своя история, стаена в извивката на вълните му, в заоблените камъчета по бреговете му, в боровете, стигащи досами водите му. При цялата си уседналост, то нивга не е бездействало, а като Абу Муса учи, че "седенето у дома е за богоизбраните, а излизането навън - за простосмъртните". И все пак изпарявайки се, езерото пътува надалеч. Лете то е течното око на земята, огледало в гръдта на природата. В него се пречистват греховете на леса. Вижте как гората образува амфитеатър наоколо му, а то се превръща в арена за жизнерадостта на природата. Всички дървета насочват пътника към бреговете му, всички пътеки извеждат до него, към него летят птиците и бягат четириногите, самата земя се вдлъбва къмто него. То е будоарът на природата, където тя оправя одеждите и косите си. Забележете безмълвната й пестеливост и спретнатост: как слънцето иде всяка сутрин, та с изпаренията, които предизвиква, да обере праха от повърхността на езерото и да открие свежото му лице; как всяка година, каквито и замърсявания да са се насъбрали в него, напролет то пак засиява с прозрачните си води. Лете приглушена музика се носи сякаш по повърхността му. Сега обаче мека снежна пелена го скрива от погледа освен там, където вятърът е оголил леда и увехнали листа се плъзгат насам-натам, мятани и преобръщани в краткото си пътешествие. Ето едно тъкмо довеяно връз един камък на брега - сухо буково листо, още поклащащо се, сякаш отново ще литне. Един опитен инженер навярно би могъл да очертае пътя му откак е паднало от своя клон. Налице е всичко необходимо за такова изчисление: сегашното му положение, посоката на вятъра, нивото на езерото и още много и много. В спарушените му ръбове и жилки се съхранява стволът-родител.

Представяш си, че си в голяма къща. Повърхността на езерото е дъсчена софра или пък опесъчен под, а гъсталаците, рязко издигащи се от самите му брегове, са стените. влакната, спуснати в леда за лов на щуки, ти изглеждат като приготовление за голямо пиршество, а хората, застанали тук-там по бялата площ, - като горски мебели. Движенията на тия хора, съзерцавани от половин миля през лед и сняг, са вълнуващи като подвизите на Александър, за които четем в историята. Не изглеждат неподобаващи за пейзажа и са значими като покоряването на империи.

За кой ли път вървиш под сводовете на гората и ето че от ей оня там речен залив в покрайнините й до теб долита далечното пращене на леда, раздвижен сякаш от друг някакъв прилив, по-слаб от океанския. Тоя звук необяснимо ти напомня за дома, радостно те изпълва като гласовете на далечни, благородни родственици. Меко лятно слънце грее над гората и езерото и макар надалеч оттук да няма и един зелен листец, природата все пак се радва на цветущо здраве. Всеки неин звук е зареден с някакво загадъчно потвърждение за здраве - от пращенето на клонките през януари до нежните въздишки на вятъра през юли.

Щом Зимата нагизди дървесата

С гирлянди, бляскащи сред мрака,

И връз листата долу на земята

Положи на безмълвието знака;

Щом ручеят под ледената стряха

Намира пътя и бълбука,

А в тъмната бърлога мишка плаха

Събрани семенца захрупка,

Като че лятото е тука още,

В земята тули се смълчано;

Тъй полското мишле се гуши нощем,

От ланска топлина съгряно.

А щом синигер стрелне се в небето

И нейде изчирика мило,

Снегът е наметалото, с което

Днес лятото се е покрило.

Дървета тегнат в накит многоцветен,

Омайни плодове висят;

А севернякът диша с повей летен,

Дано се усмири студът;

Додето в слух долавям звън на лято,

Прелива в мен красив размах

На вечност радостна, която

От зимата не знае страх.

Връз езерото в края на гората

Ледът се пука с весел блясък,

И сякаш феи скачат лудешката

Сред оглушителния трясък.

Нетърпеливо ускорявам хода,

Узнал послание горещо;

Празнува днес могъщата Природа

И грях е да пропусна нещо.

Подскачам заедно с леда оттатък,

Люлея се ведно блажено,

Щом в миг се плъзне някой пукот кратък

Над езерото оживено.

Ведно с щуреца сред лъките тук

И огъня, пращящ полека,

Отеква този рядък, свиден звук

Пред мен по горската пътека.

Преди да сипне мрак, се впускаш в пътешествие на кънки по криволиците на реката - пътешествие тъй наситено с новости за прекаралия целия зимен ден пред огнището, че все едно си стъпил на полярния лед с капитан Пери или с Франклин: следваш извивките на течението, ту устремено между хълмове, ту разлято по живописни поляни и образуващо хиляди вдлъбнатинки и заливчета под високите сводове на борове и ели. Същата тая река минава и през градските покрайнини, та човек вижда всичко по новому, откъм дивата му страна. Полята и градините опират в нея с доверие и с една непринуденост, каквато им липсва при досега с пътя. Тя е крайният предел на земята. Тук очите не смъдят от силни контрасти. Последната пречка от оградата на фермата е поклащащ се върбов клон, още пазещ свежестта си, и от него насетне оградите свършват и нозете ти вече не стъпват по пътища. Сега можеш да навлезеш дълбоко в природата, следвайки най-уединения и равен път, който нивга не изкачва стръмнини, а на широки, равни откоси стига до най-високите ливади. Течението на една река е красиво проявление на закона за неотменността; пътека за болния, път, по който жълъдовата шапчица може спокойно да странства ведно с товара си. Слабоструйните и малобройни водопади, чиито наклон ни най-малко не разнообразява пейзажа, са празнично обвити в мъгла и пръски, та радват пътника и отблизо, и отдалеч. Идейки от глъбинните, течението - било с широки и плавни крачки, било по слабо наклонена плоскост - ще го изведе до морето. Тъй, от самия си извор, постоянно съобразявайки се с неравностите на земната повърхност, реката си осигурява най-лекия път.

Няма владение на природата, което да е постоянно затворено за човека, и ето че сега приближаваш империята на рибите. Нозете ти бърже се приплъзват връз неизмеримите дълбини, където лятото стръвта ти е изкушавала пъстърви и костури, а величествени щуки са се спотайвали из дългите коридори, образувани от тръстиките. Дълбокото, непристъпно блато, където газеха чапли и клечаха водни бикове, е станало проходимо за бързолетните ти обуща, като че по него са били прокарани стотици железопътни релси. Вътрешен порив ти посочва леговището на мускусния плъх, най-ранния заселник тук, и в следния миг го виждаш да се шмугва под прозрачния лед към дупката си в плитчините, същинска риба с козина. Плъзгаш се бързешком по ливади, където довчера косачи са точили косите си, по пластове замръзнали боровинки и трева. Пързаляш се в близост до местата, където косове, калугерици и кардинали са вили гнездата си над водата, а стършели са смукали живителен сок от клена сред блатото. Колко много пойни птици, следвайки слънцето, са литнали из това гнездо от сребриста брезова кора и пух на глухарчета! На другия край на блатото е висяло надводното поселище, където човешки крак не е стъпвал. В оная хралупа отсреща горска патица е отглеждала потомство и всеки ден е кръжала из мочурището да дири храна.

Зиме природата е като кабинет на чудесата, пълен с изсъхнали видове в естествения им порядък и положение. Поляните и горите са същински хербарий. Листата и тревите изглеждат напълно изветрели от въздуха без притискане и лепене, птичите гнезда не висят на изкуствени клонки, а там, където са били направени. Вървиш със сухи нозе по вонливото блато и изучаваш свършеното от лятото: отбелязваш колко са израсли елшите, върбите и кленовете, през колко знойни слънца, плодотворни роси и валежи са минали. Как само са израсли клоните им през плодородното лято, а не след дълго тия спящи пъпки с нов тласък ще ги изтеглят напред и нагоре към небесата.

Навремени нагазваш в снежни поля, в чиито глъбини реката за дълго се губи, за да се появи отново отляво или отдясно, където най-малко очакваш; все тъй придържайки се о подснежния си път, със слаб, хъхрещо-гъргорещ звук, сякаш като мечките и мармотите е потънала в зимен сън, тя отново скрива своята бледа лятна диря, която си проследил, сред сняг и лед. Човек би помислил, че реките посред зима са празни и сухи или пък изцяло замръзнали, додето пролетта ги разтопи; ала техният обем всъщност дори не намалява, понеже мраз сковава едничка повърхността им. Хилядите потоци, които подхранват реките и езерата, неспирно бликат. Заледени са само отверстията на някои повърхностни извори, но пък от тях набъбват дълбоките водни хранилища. Водоизточниците на природата са под леда. Лете в ручеите не струи снежна вода, нито пък косачът утолява жаждата си единствено с нея. Реките прииждат напролет, когато снегът се топи, защото дейността на природата е била забавена с превръщането на водата в лед и сняг, чиито съставки не са достатъчно гладки и обли, та веднага да намерят къде да се отложат.

Върху леда в далечината, между еловата гора и накачулените със сняг хълми, подобен на финландец стои, напъхал ръце в джобовете на палтото си, ловецът на щуки: изпълнен с мудни, снежни, рибешки мисли, самият риба без перки, отстоящ на няколко инча от себеподобните си, безмълвен и изправен, създаден като боровете на брега да го обвиват облаци и снегове. Из тия диви места людете са или неподвижно вписани в природата, или тежко и умислено запътени нанякъде, пожертвали оживлението и кипежа на градовете заради безсловесната трезвост на природата. Човекът тук не отнема от дивотата на природата повече от сойките или мускусните плъхове, а представлява част от нея, също като туземците от Нутка Саунд или северозападното крайбрежие, според както са описани от първите мореплаватели целите обвити в кожи, преди късчетата метал2 да са ги предразположили към приказливост. Той принадлежи към природното човешко семейство, корените му са дълбоко в природата и по-яки от тия на градския жител. Иди при него, поздрави го с добра среща и ще разбереш, че той също е поклонник на незримото. Заслушай се с какво искрено благоговение и с какви вълнисти трептения в гласа говори за езерните щуки, които нивга не е виждал, за своя род - древния и съвършен род на щуките. Той все още е свързан с брега, сякаш с риболовна корда, макар да помни и времето, когато е ловял риба през езерния лед, а грахът е виел стебла в градината му.

Но ето че докато си се скитал, облаците отново са се скупчили и отделни снежинки са започнали да прехвърчат безреда. Падат все по-бързо и по-бързо, скривайки от погледа по-отдалечените предмети. Снегът засипва горите и полята, не оставя ни кътче забравено - край реката и езерото, по хълмовете и равнините. В тоя час на покой четириногите се спотайват из дъбравите, а птиците се гушат из клонаците. По-тихо е, отколкото в ясно време, бавно и беззвучно чезнат склоновете, сивите стени и огради, гладкият лед, сухите листа, незатрупани отпреди, скриват се дирите на хора и зверове. Колко малко усилие е нужно на природата, за да наложи своето право и да изличи човешките следи. Как красиво го е описал Омир: "Снежинките падат плътни и бързи през зимния ден. Ветровете утихват и снегът се сипе неспирно, покривайки планинските върхове, възвишенията, равнините, където расте лотосът, нивята, сипе се и връз заливите и бреговете на пенестото море, ала вълните тихичко го стапят."3 Снегът изравнява всичко, за да го разгърне надълбоко в гръдта на природата, тъй както в протяжно лято растителност пълзи по корнизите на храмовете и куличките на замъците и тъй природата тържествува над изкуството.

Свиреп нощен вятър фучи из гората и те предупреждава да обърнеш ход, слънцето захожда оттатък завихрящата се буря, птиците търсят гнездата си, а добитъкът - оборите.

"Приведен, работният вол

Стои тук и целият в сняг днес очаква

Плода на безмерното свое тегло."

Макар по календарите да изобразяват зимата като старец, шибан от вятър и суграшица, плътно загърнал кожуха си, ти си я представяш по-скоро като весел дървар, като жизнерадостен младеж, игрив като самото лято. Неопознатото величие на бурята поддържа духа на пътника. Тя не се закача, а е мило сериозна с нас. През зимата живеем повече в себе си. Сърцата ни са топли и радостни, подобно затрупани хижи, чиито прозорци и врати са полускрити под преспите, ала от комините весело се вие пушек. Преспите-затвори усилват чувството за уют, създавано от дома, та в най-студените зимни дни с удоволствие си седим край огнището и гледаме небето през отвора на комина, наслаждавайки се на тихия, ведър живот, който може да се води в топлото кътче до огъня, сещайки пулса си, по цял следобед заслушани в рева на добитъка откъм улицата и в звука на млатилата откъм далечните хамбари. Един добър лекар несъмнено би могъл да определи здравословното ни състояние по влиянието, което тия прости и естествени звуци оказват върху ни. Изживяваме удоволствието не от ориенталска, а от северняшка отпуснатост край топлите печки и огнища, загледани в сенките на прашинки из слънчевите лъчи.

Навремени съдбата ни е доста мило и по бащински строга, за да бъде жестока. Помислете как по за три месеца човешката участ бива увивана в кожи. Доброто староеврейско Откровение4 няма и представа за целия този отраден сняг. Та няма ли религия за умерените и мразовити зони? Не знаем писание, което да говори за съвършената благост на боговете в зимна новоанглийска нощ. За тях нивга не са пели хвалебствени химни, само гневът им е будел недоволство. И най-доброто писание в последна сметка изразява недостатъчна вяра. Светците, за които разказва, живеят в строгост и въздържание. Нека някой искрен и смел човек прекара годината в горите на Мейн или Лабрадор и провери дали староеврейските библейски книги отговарят точно на състоянието и опита му - от започването на зимата до разпукването на ледовете.

Ето че над фермерското огнище се спуска дългата зимна нощ, когато мислите литват далеч от топлото убежище и хората по природа и необходимост стават добри и милостиви към всички божи твари. Настъпило е времето на радостната съпротива срещу студа, когато фермерът жъне плодовете на своя труд, доволен премисля наново подготовката си за зимата и през пламтящата жарава в стъклата спокоен съзира "бърлогата на северната мечка"; бурята е преминала.

"Ефирът цял околовръст

Безкрайни светове пред погледа разкрива,

Искри навред; и целият небесен свод

Сияе в звездна светлина от край до край."

1843



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница