Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения



страница6/13
Дата01.02.2017
Размер3.1 Mb.
Размер3.1 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

ГРАЖДАНСКО НЕПОДЧИНЕНИЕ

От сърце поддържам идеята, че най-добро е това правителство, което управлява най-малко, та бих желал да я видя по-скоро и последователно осъществена на практика. Бъде ли приложена, в последна сметка тя ще придобие също тъй верния според мен смисъл, че най-добро е това правителство, което изобщо не управлява, и когато хората узреят за подобно правителство, ще го имат. В най-добрия случай правителството е само една целесъобразност, но обикновено повечето и навремени всички правителства са нецелесъобразни. Възраженията, повдигани срещу съществуването на постоянна армия - а те са много и основателни, и заслужават да се наложат, - биха могли да се повдигнат и срещу съществуването на постоянно правителство. Постоянната армия осигурява само властта на постоянното правителство, което не е нищо повече от средство, избрано от хората за изпълнение на волята им, и може да се поддаде на злоупотреби и поквара, още преди да е влязло в действие. Вижте днешната Мексиканска война26 - дело на неколцина, използващи постоянното правителство като свое оръдие, понеже инак народът не би прибягнал до подобна мярка.

Американското правителство! Какво е то, ако не само една традиция, при това неотколешна, устремена да се предава непокътната от поколение на поколение, но всеки миг губеща по нещо от целостта си? То няма силата и жизнеността на отделния жив човек, тъй като отделният човек може да го подчини на волята си. За хората правителството представлява нещо като дървен топ, но ако наистина решат да го използват като такъв и го насочат едни срещу други, той ще се разпадне; ето че и за подобна цел той е напълно ненужен, понеже на хората им е достатъчна каква да е сложна машинария, чийто грохот да чуват, та да оправдават собствената си представа за правителство. Така правителствата показват колко успешно хората могат да бъдат заблуждавани и дори да се самозаблуждават, уж все за собствено благо. Блестящо, трябва да се признае. Ни веднъж американското правителство не е подкрепило някое начинание по друг начин, освен посредством пъргавината, с която се е отмествало от пътя му. Не то осигурява свободата на страната. Не то умиротворява Запада. Не то дава образование. Не то, а характерът, присъщ на американския народ, е в основата на всичко постигнато. Тоя характер би постигнал и повече, ако навремени правителството не беше заставало на пътя му. Защото по замисъл правителството е целесъобразност, посредством която людете биха могли да си осигурят независимост един от друг, и, както е казано, колкото по-целесъобразно е едно правителство, толкова по-независими са управляваните. Ако търговията не притежаваше гъвкавостта на каучука, тя никога не би съумяла да прескача препятствията, които законодателите непрекъснато изпречват на пътя й; бъдат ли съдени цялостно според последствията от деянията им, а не частично според намеренията им, тия хора заслужено би трябвало да бъдат третирани и наказвани като злодейците, които слагат препятствия по железопътните релси.

Но говоря ли по същество и като гражданин, аз - за разлика от наричащите себе си неправителствени люде - се обявявам не за незабавно премахване на правителството, а за незабавно подобряване на правителството. Нека човек оповести що за правителство би спечелило уважението му - това вече ще е стъпка към усъвършенстването на държавното управление.

В последна сметка, щом властта вече е преминала в ръцете на народа, мнозинството е оставено да управлява и управлява дълго не защото е по-голяма вероятността правото да е на негова страна, не защото и малцинството намира това за по-справедливо, а поради физическото му превъзходство. Обаче правителство, в което мнозинството надделява при всички случаи, не може да се основава на справедливостта - дори и такава, каквато я разбират хората. Невъзможно ли е правителство, в което не мнозинството по право, а съвестта да решава кое е добро и кое - зло; в което мнозинството да решава само ония въпроси, спрямо които е приложим законът за целесъобразността? Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това - поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно. Съвсем вярно е твърдението27, че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта. Често срещано и естествено следствие от неоправданата почит към закона е гледката на колона войници с полковника, капитана, ефрейтора, редниците, барутчиите и всичко останало, маршируваща в безупречен ред през гори и поля към бойната линия - пряко воля, пряко здрав разум и съвест, от което, разбира се, маршовата стъпка става насилена и води до сърцебиене. Никой от тях не изпитва съмнение, че е въвлечен в пъклено дело, всички до един желаят мир. Какви са те тогава? Хора ли са изобщо или малки подвижни укрепления и муниционни складове на разположение на някой овластен безскрупулен човек? Идете в морската школа и понаблюдавайте някой курсант - човек, какъвто само американската държавна машина може да създаде, или по-скоро, бледо подобие на човек, продукт на зловредните й действия: уж здрав и прав индивид, а вече, тъй да се каже, погребан с военни почести и музика, при все че:

"Додето трупа му влечахме към бранния вал,

Барабан не удари, ни песен ехтеше;

И никой не даде на прощаване залп

Над гроба, където героят лежеше."28

Преобладаващата част от хората служат на държавата по тоя начин - не преди всичко като хора, а като машини, с телата си. Те съставляват постоянната армия, полицията, тъмничарите, posse comitatus29 и пр. Най-често са напълно неспособни на каквито и да било свободни проявления на разсъдливост и нравственост и се самопоставят на едно равнище с дърветата, пръстта и камъните; докато навярно могат да се произведат дървени хора, които не по-зле да служат за същата цел. Подобни люде не внушават по-голямо уважение от сламени чучела или купчини смет. Значимостта им може да се сравни единствено с тая на конете и кучетата. И въпреки това обикновено тъкмо те минават за добри граждани. Други, като повечето законодатели, политици, адвокати, министри, чиновници, служат на държавата предимно с главите си и тъй като твърде рядко се позовават на морала, еднакво вероятно е без умисъл да служат и на Дявола, тъй както и на Бога. И само някои, като героите, патриотите, мъчениците, реформаторите в големия смисъл на думата, ЧОВЕЦИТЕ, служат също тъй и със съвестта си на държавата, поради което най-често се опълчват срещу нея и биват обявявани за врагове. Мъдрият човек може да бъде полезен само като човек; той не би допуснал да го сведат до "глина", с която "ралъците запушват, за да не влиза вятър"30, а би оставил тая задача на праха си:

"...Твърде висш съм

По своя род и титла, за да бъда

Използуван като послушен роб,

Служител сляп, бездушно сечиво

В ръцете на коя да е държава."31

Оня, който изцяло се раздава на ближните си, изглежда в очите им ненужен и себичен. А който раздава само част от себе си, бива провъзгласяван за благодетел и човеколюбец.

Как подобава човеку днес да се отнася към американското държавно управление? Моят отговор е, че всяко обвързване с него носи позор. Нито за миг не мога да съзра МОЯТА държава в тая политическа организация, която е също тъй държава на РОБИТЕ.

Всички признават, че човек има правото на революция, сиреч правото да откаже покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или безпомощност стане извънмерна и непоносима. Почти всички обаче смятат, че случаят днес не е такъв. Друго било при Революцията от 75-та година.32 Но вземе ли някой да ме убеждава, че тогавашното правителство било лошо, понеже обмитявало някои вносни стоки, докарани до американските пристанища, едва ли ще му обърна внимание, тъй като спокойно мога и без тия стоки. Във всяка машина има триене и навярно ползата покрай него, е достатъчна, за да уравновесява вредата. Във всеки случай е много зловредно от това да се прави проблем. Когато обаче триенето вземе да преобладава в машината, сиреч когато тиранията и грабителството тръгнат ръка за ръка, то според мен е дошло времето да се отървем от тая машина. Казано другояче, когато една шеста от числеността на един народ, заел се да даде убежище на свободата, са роби, когато цялата страна е несправедливо нападната и опустошена от чуждоземна армия и подчинена подир на военен закон, то едва ли честните люде биха избързали, ако вдигнат революция. Причината, поради която тоя дълг става неотложен, е, че наша е нашественическата армия, а не жестоко опустошената страна.

Пали, всепризнат познавач по въпросите на морала, в главата "Задължението да се подчиняваме на гражданските власти" свежда гражданския дълг до целесъобразността и се обосновава с това, че докато интересите на обществото като цяло го изискват, сиреч докато съществуващото правителство не може да бъде отричано или променяно, без да бъдат причинени обществени несгоди, то волята божия е да му се служи безропотно - и толкоз. Веднъж приет тоя принцип, то справедливото решаване на всеки отделен случай на съпротива се свежда до изчисляването на количеството опасности и мъки за едната страна спрямо изгледите и цената за възстановяването на реда от другата страна. Това всеки трябва да преценява сам, отбелязва той. Но, изглежда, Пали никога не се е замислял над ония случаи, в които законът за целесъобразността отпада и един народ или пък отделният човек трябва да постъпи справедливо, без оглед на цената. Ако съм изтръгнал дъската от ръцете на давещия се, то трябва да поправя сторената несправедливост, макар и сам да се удавя.33 Ето случай, неудобен за Пали. Защото, който иска да спаси живота си - при подобни обстоятелства, - ще го изгуби.34 Моят народ трябва да престане да държи роби и да воюва с Мексико, дори да заплати с цената на съществуването си като народ. На дело народите се съгласяват с Пали, но ще се намери ли някой, който да смята, че в настоящата криза Масачусетс взема най-справедливите решения?

"Държава-уличница с дреха златоткана,

Полата си запретна, но душата й в прахта остана."35

Говорим ли по същество, то противниците на реформите в Масачусетс не са някакви си стотина хиляди политици от Юга, а сто хиляди местни търговци и фермери, които държат повече на търговията и селското стопанство, отколкото на човечността, и не са склонни на справедливост БЕЗ ОГЛЕД НА ЦЕНАТА спрямо робите и Мексико. Аз не враждувам с далечни неприятели, а с ония, които тук, у дома, заговорничат с тях и слушат заповедите им и без чиято помощ далечните неприятели биха били безвредни. По навик казваме, че масите още не са узрели, но всъщност напредъкът върви бавно, защото богоизбраните с нищо не са по-мъдри или по-добри от останалите. Не е толкова важно да има много като теб добри; по-важно е някъде да съществува абсолютна доброта - защото от нея ще се закваси цялото тесто36. Има хиляди люде, които ПО РАЗБИРАНИЯ са противници на робството и войната, но на дело не вършат нищо, за да ги премахнат; които се смятат за потомци на Уошингтън и Франклин, а седят с ръце в джобовете, признават, че не знаят какво да правят, и тъй нищо не правят; които забравят дори свободата заради свободната търговия и подиробед ведно с борсовия бюлетин спокойно прочитат и последните новини от Мексико, като може и да позадрямат над тях. А какво съобщава борсовият бюлетин за честните и родолюбивите днес? Че се колебаят, че се вайкат и навремени изготвят петиции, но тъй и не вършат нищо сериозно и решително. С цялата си добронамереност те чакат други да поправят злото, та да няма повече за какво да се вайкат. Най-много с безсилен глас и плаха благословия да подкрепят доброто, което ги подминава. На деветдесет и девет радетели за доброто се пада един-едничък добродетелен човек. А далеч по-лесно е да имаш работа с действителните притежатели на едно качество, отколкото с временните му ревнители.

Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал; една игра с доброто и злото, с въпросите на морала, съпътствана, разбира се, от обзалагания. Репутацията на гласоподавателите не е заложена на карта. Давам аз гласа си според както, да кажем, съм преценил за правилно, но животът ми не зависи от това дали правилното според мен ще надделее. Склонен съм да се съглася с мнозинството. Неговите задължения следователно се изчерпват с целесъобразността. Дори и гласуването в полза на правдата е равносилно на бездействие. То означава ни повече, ни по-малко да изразиш пред хората желанието си тя да възтържествува. Мъдрият човек не би оставил правдата на волята на случая, нито би желал тържеството й посредством властта на мнозинството. Доброто в масовите действия на хората е нищожно. Когато накрай мнозинството гласува премахването на робството, то ще е от безразличие или пък защото от робството няма да е останало много, което да бъде отхвърлено посредством гласовете му. Тогава единствените роби ще бъдат НЕГОВИТЕ ЧЛЕНОВЕ. Премахването на робството ще ускори едничък ОНЯ глас, който утвърждава личната свобода на подавателя си.

Чувах, че в Балтимор, или все едно къде, било свикано събрание за избор на кандидат за президент, в което участвали предимно редактори и професионални политици, но, мисля си, какво значение би имало за един независим, умен и уважаван човек тяхното решение? Та не можем ли при всички случаи да се радваме на неговата мъдрост и честност? Няма ли независими гласове, на които да се осланяме? Нима са много хората в тая страна, които участват в събрания? Но не - излиза, че тъй нареченият уважаван мъж много скоро отстъпва от позициите си, разочарован от страната си, която всъщност има далеч повече основание да се разочарова от него. Той веднага взема под крилото си някой от подбраните по горепосочения начин кандидати като единствено ПРИГОДЕН, доказвайки така, че сам той е ПРИГОДЕН ни повече, ни по-малко за демагогски цели. Гласът му не надвишава по стойност купения глас на безскрупулния чужденец или на продажния сънародник. Ех, истинският човек, както казва един мой ближен, има здрав гръбнак, който не можеш току-тъй да пречупиш!

Нашите статистики са погрешни - изкарват населението твърде многобройно. По колко ЧОВЕКА се падат в тая страна на квадратна миля? Едва ли и по един. Да не би Америка да не е примамлива за заселване? Не е това. Но американецът е деградирал до същество от особена порода, отличаващо се с прекомерно развит орган за стадна принадлежност и демонстриращо очебийна липса на интелигентност ведно с ведро самоупование, чиято първа и основна грижа още с идването му на бял свят е да поддържа в добро състояние приютите за бедни и преди да е надянал одеждите на зрелостта, да е събрал средствата за подпомагане на вдовиците и сираците. Накратко - същество, поставило живота си в служба на Взаимоспомагателната каса, която му е обещала в замяна прилично погребение.

В действителност човек не е длъжен да отдава живота си за изкореняването на някое зло, та дори да е най-ужасното, и с пълно право може да се посвети на други занимания; негов дълг обаче е поне да измие ръцете си от злото и доколкото вече не мисли за него, да не го подкрепя с делата си. Но посвети ли се на други стремежи и размишления, трябва първо да се е убедил, че не го върши на чужд гръб. Трябва първо да е отървал другите от себе си, та да могат и те да се впуснат в своите си размишления. Погледнете само що за невероятни безсмислици биват поощрявани. Чувал съм мои съграждани да казват: "Само да ми заповядат да участвам в потушаването на някое робско въстание или пък да воювам в Мексико, ще видят кой съм." И в същото време всеки един от тия хора, както пряко - с предаността си, тъй и непряко - с парите си, подсигурява свой заместител. Войникът, отказал да се сражава в несправедлива война, бива приветстван от същите тия хора, които не отказват да подкрепят несправедливото правителство, подпалило войната; от същите тия хора, чиито деяния и власт той не зачита и презира; сякаш държавата се покайва само дотам, че да наеме някого да я изобличава, когато съгреши, но не и като поне за малко престане да съгрешава. И тъй, в името на реда и гражданските власти ние до един сме докарани до положението да тачим и поддържаме собствената си низост. След първото изчервяване от греха идва безразличието към него; от безнравственост той се превръща, тъй да се каже, в НЕнравственост, която не е съвсем ненужна в живота, какъвто сме го създали.

Най-разпространите и преобладаващи прегрешения биват подкрепяни от най-безкористната добродетел. Затова и леките укори, често отправяни към добродетелта на патриотизма, обикновено падат върху благородните души. Негодуващите срещу облика и средствата на правителството в действителност му служат посредством верността и подкрепата си, те са несъмнено най-ревностните му поддръжници и затова често стават сериозна пречка по пътя на реформите. Намират се даже и такива, които настояват пред щата съюзът да бъде разтурен и президентските пълномощия - премахнати. А защо сами не разтрогнат съюза между себе си и щата и не откажат да добавят своя дял към неговото имущество? Нима отношението между тях и щата не е същото, както между щата и федерацията? И не са ли едни и същи причините, възпиращи щата да се опълчи срещу федерацията и нея - срещу щата?

Как е възможно човек да бъде удовлетворен просто от това, че има мнение? Къде е удовлетворението, ако той е на мнение, че е недоволен? Ако съседът ти те измами с един-едничък долар, нали не оставаш със скръстени ръце, удовлетворен, че знаеш за измамата, че говориш за нея или дори че го молиш да ти плати дълга, ами незабавно вземаш решителни мерки, за да си получиш цялата сума и никога повече да не бъдеш мамен. Разминаването между дела и убеждения, между разбиране за добро и добродетелност, променя много неща, много взаимоотношения; по своя характер то е революционно и предизвиква несъвместимост с почти всичко съществуващо. То разделя не само държави от църкви, но и семейства; нещо повече, то раздвоява и личността, разделяйки дяволското от божественото в нея.

Несправедливи закони съществуват: ще приемем ли да им се подчиняваме, или ще се опитаме да ги подобрим и само додето успеем, ще ги спазваме, или пък незабавно ще се заловим да ги нарушаваме? При правителство като понастоящем нашето хората обикновено решават да изчакат, додето убедят мнозинството да промени законите. Повечето смятат, че проявят ли непокорство, вредата ще е по-голяма от ползата. Виновно за това е самото правителство. ТО Е, което действително прави вредата по-голяма от ползата. Защо не е по-разумно, та да предугажда и провежда необходимите реформи? Защо не тачи своето мъдро малцинство? Защо крещи и се съпротивлява, още преди да е наранено? Защо не поощрява своите граждани винаги да следят и го уведомяват за грешките му и тъй да му помагат да се справя с тях по-добре? Защо вечно разпъва Исуса, отлъчва от църквата Коперник и Лутер, а Уошингтън и Франклин обвинява в бунтарство?

Излиза, че съзнателният и на дело осъществен отказ от властта е единственото престъпление, нескроено досега от едно правителство - нали в противен случай би му било наложено определено, подходящо и съответно наказание? Ако човек, непритежаващ собственост, откаже макар и веднъж да отдаде девет шилинга37 за държавата, затварят го за време, неограничено от никой мен познат закон и определено по усмотрение на ония, които са го затворили, но открадне ли деветдесет и девет пъти по девет шилинга от държавата, бързо-бързо го пускат отново на свобода.

Ако несправедливостта е част от неизбежното триене в машината на държавното управление, значи няма що: може машината да се износва бавно, но накрая все ще се износи. Ако несправедливостта единствена поддържа някоя пружина, скрипец, въже или лост, тогава би могло да се поразмисли дали при една намеса вредата няма да се окаже по-голяма от ползата. Но ако несправедливостта е от такова естество, че те превръща в свой проводник, тогава моят съвет е: престъпи закона. Нека животът ти стане прът в колелата на машината. При всички случаи гледай да се убедиш, че не си станал оръдие на злото, което осъждаш.

Колкото до възможността да си послужиш със средствата, осигурени от държавата за разправа със злото, то на мен подобни средства не са ми известни. Или поне отнемат твърде много време и човек може да си отиде, преди да е успял да ги приложи. А мен ме занимават съвсем други въпроси. Дошъл съм на тоя свят не с цел да го пригодя за живеене, а за да живея в него, бил той добър или лош. Човек не бива да се занимава с всичко, а с НЕЩО; и след като не може да се занимава с ВСИЧКО, няма причина да става маша в ръцете на злото. Да се допитвам до министър-председателя и законодателните органи е точно толкова мое задължение, колкото е тяхно задължение да се допитват до мен. Ами ако не ме чуят - какво да правя тогава? Ето случай, за който държавата не е предвидила разрешение: самата й конституция отразява злото. Подобна оценка може да изглежда остра, крайна и враждебна, но като се има предвид институцията, която си я е спечелила по право, тя е равнозначна на най-милия комплимент. И така, всяка промяна към добро е съпроводена с трудности, както раждането и смъртта - с гърчове на тялото.

Без колебание заявявам, че тия, които се наричат аболиционисти, би трябвало незабавно да лишат правителството на Масачусетс както от личностната, тъй и от имуществената си поддръжка, а не да изчакват, додето получат пълно мнозинство, и да търпят други да печелят надмощие благодарение на тях. Според мен, ако Бог е на тяхна страна, това е достатъчно и няма нужда да чакат пълно мнозинство. Нещо повече - всеки човек, по-прав от ближния си, сам по себе си съставлява мнозинство.

С американските власти, или по-точно с техния представител - щатските власти, се срещам само веднъж в годината лично, очи в очи, посредством данъчния агент; това е единственият повод, при който човек като мен неизбежно се изправя пред тях и те отчетливо го подканят: "Ха познай кои сме!" Тогава най-простото, най-уместното и при сегашното положение на нещата най-наложителното поведение е да изразиш собственото си неудовлетворение и неприязън и да ги отречеш. Моят отзивчив съсед, самият данъчен агент, е тъкмо човекът, с когото трябва да се разправям по тоя въпрос - защото в последна сметка разправиите ми не са с книжа, а с хора, - а той доброволно е избрал да бъде държавен служител. Как да осъзнае какво върши, било като представител на държавата, било като човек, щом е длъжен да преценява дали да се отнася към мен, своя съсед, когото уважава, като към съсед и добронамерен човек или пък като към маниак и нарушител на реда, и да се опитва да превъзмогва това противоречие в добросъседската си разположеност, въздържайки се от по-груби и прибързани помисли и слова, присъщи на равните нему по длъжност. За мен е съвсем ясно, че ако тук, в Масачусетс, хиляда, сто, че дори и десет души, които могат да се нарекат ЧЕСТНИ... сиреч ако десет ЧЕСТНИ люде - а защо не и един, - които са ПРЕСТАНАЛИ ДА ДЪРЖАТ РОБИ, се оттеглят на дело от това съучастничество с държавата и по тая причина бъдат пратени в затвора, ще настъпи краят на робството в Америка. Защото не е важно какъв ще бъде мащабът на поставеното начало: добре свършеното дело се увенчава с резултат. Но наместо да действаме, ние предпочитаме да приказваме за тия неща, сякаш такова е призванието ни. Безчет вестници обслужват тъй наречените реформи, ала нито един-единствен човек. Ако уважаваният ми съгражданин, губернаторът на щата38, отдаващ всичкото си време в заседателната зала на въпроса за човешките права, наместо да бъде заплашван със затворите на Каролина, бъде държан като затворник в Масачусетс - щата, който тъй настойчиво се мъчи да прехвърли на своята посестрима греха на робовладелството, макар че засега би могъл да оправдае конфликта си с нея само с една проява на негостоприемство, - то на следващата зима законодателят не би останал безучастен.

Когато една държава несправедливо праща поданиците си в затвора, мястото на справедливите е също в затвора. Най-подходящото място днес, единственото, което Масачусетс предоставя на разкрепостените и необезверени духове, е затворът. Чрез решетките държавата по собствена воля отделя тия хора от себе си, макар че те вече са се отделили от нея посредством убежденията си. Ето къде ще ги намери избягалият роб, освободеният под клетва за неучастие мексикански военнопленник или индианецът, тръгнал да дири правда за своя народ - в това откъснато от света, но далеч по-свободно и по-достойно място, където държавата праща ония, които са ПРОТИВ, а не С нея; под единствената стряха, където в една робска страна свободният човек може да пребивава с чест. Ако някои смятат, че в затвора ще изгубят влиянието си, че гласовете им няма повече да дразнят слуха на правителството, че между четири стени ще престанат да бъдат същински врагове, то те не знаят, че истината е далеч по-могъща от лъжата и че по-непримирим и по-красноречив борец срещу неправдата е оня, който сам я е изпитал на гърба си. Подайте всецяло гласа си - не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството - тогава всъщност не е и никакво малцинство; противодейства ли обаче всячески, става непобедима сила. Изправена пред избора да държи всички честни хора в затвора или да сложи край на войната и робството, държавата не би се колебала. Ако хиляда души не платят тая година данъците си, това не ще бъде насилствено и кръвопролитно деяние, каквото би било, ако ги платят и тъй позволят на държавата да върши насилие и да пролива кръв. В това всъщност се изразява и една мирна революция, ако такава изобщо е възможна. Ако данъчният агент или който и да било държавен служител ме попита - както впрочем веднъж се случи - какво да прави, моят отговор ще бъде: "Искате ли наистина да направите нещо, то напуснете службата си." Когато поданикът откаже верността си и служителят напусне службата си, революцията вече е извършена. Да предположим дори, че се пролее кръв. А нима не потича кръв, когато съвестта е наранена? Самата човешка същност и безсмъртие изтичат от тая рана и човек кърви в нескончаема смърт. Тъкмо такава кръв изтича днес.

Виждал съм как затварят непокорник, но не и как конфискуват имуществото му - макар и с двете да се постига една и съща цел, - тъй като ония, които отстояват най-чистата правда и следователно представляват най-голямата опасност за една корумпирана държава, обикновено не са имали много време да натрупат състояние. За такива люде държавата е, общо взето, безполезна и дори нищожните данъци най-често изглеждат непосилни, особено ако се налага да ги плащат с труда на двете си ръце. Намери ли се човек, който да живее съвсем без пари, държавата би се поколебала да иска от него. Обаче богаташът - нека не прибягвам до оскърбителни сравнения - по правило се е продал на институцията, която го прави богат. С две думи, колкото повече пари, толкова по-малко добродетели, тъй като парите стоят между човека и вещите, за да му ги осигуряват, а и невинаги се печелят по честен път. Парите изместват много въпроси, на които човек иначе би бил длъжен да отговаря, а поставят един-единствен - труден и безсмислен: как да ги изхарчиш. Така човек загубва нравствената опора под нозете си. Радостите на живота намаляват с нарастването на тъй нареченото "благосъстояние". За да съхрани духовността си, замогналият се човек трябва да се стреми да осъществи ония идеали, които е имал като беден. Христос отговаря на Иродианите съобразно с общественото им положение. "Покажете ми данъчната монета", казва той. И един изважда грош от джоба си. Ако използвате пари с образа на Кесаря, сиреч АКО СТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ и охотно приемате облагите от Кесаревото управление, то отдавайте му дължимото, когато ви го поиска. "Отдавайте Кесаревото Кесарю, а Божието Богу"39 - казва Христос на Иродианите и ги оставя все тъй несведущи кое кому принадлежи, понеже те и не пожелават да узнаят.

Дори когато разговарям с най-свободомислещите сред моите ближни, установявам, че каквото и да говорят за важността и сериозността на въпроса и въпреки значението, което отдават на общественото спокойствие, те, казано накратко, не могат да се лишат от закрилата на съществуващите власти и се боят от последствията, които неподчинението може да има за собствеността и семействата им. Що се отнася до мен, не бих и помислил да се осланям на закрилата на държавата. Отрека ли обаче правото на държавата да събира данъци, тя съвсем скоро ще ми отнеме цялото имущество и тъй ще обрече и мен, и децата ми на безкрайни мъки. Трудно е наистина. При това положение е невъзможно човек да живее честно и в същото време доволно - в смисъл да е материално обезпечен.

Не си заслужава да се трупа имущество - то със сигурност ще се стопи. По-добре е да наемеш земя или просто да се настаниш някъде, да отгледаш малка реколта и бързо да я изядеш. Трябва да живееш в себе си и да се осланяш на своето Аз, да бъдеш винаги нащрек и готов за нови начинания, а не да се занимаваш с най-различни неща едновременно. Човек може да забогатее дори и в Турция, стига да е във всяко отношение добър поданик на турското правителство. Конфуций казва: "Ако една държава се управлява от принципите на разума, то основания за срам са бедността и страданието; ако една страна не се управлява от принципите на разума, то основания за срам са богатството и почестите."40

Не: докато закрилата на Масачусетс ми е нужна само за някое далечно южно пристанище, където свободата ми би била застрашена, или само за да се замогна с мирен труд в родното си място, спокойно мога да пренебрегна верноподаничеството си към Масачусетс, както и правата му върху собствеността и живота ми. Във всеки случай излиза ми по-евтино да си навличам глоби за неподчинение спрямо държавата, отколкото да й се покорявам. Това би намалило собствената ми стойност.

Преди години държавата ме призова от името на църквата и ми нареди за заплатя определена сума в полза на някакъв свещеник, чиито проповеди баща ми бил посещавал, но самият аз - никога. "Плати - казаха ми - или ще отидеш в затвора." Отказах. Но за жалост друг намери за уместно да плати вместо мен41. Тъй и не разбрах защо от учителя ще се изискват пари в полза на свещеника, но не и от свещеника - в полза на учителя, още повече, че не бях учител на държавна служба, а се издържах от доброволни вноски. Не разбрах и защо лекторията не представи квитанция за платени данъци, та да принуди държавата - респективно църквата - да оттегли иска си. Тъй или иначе по настояване на градския съвет склоних да направя следното писмено изявление: "С настоящото потвърждавам, че аз, Хенри Торо, не желая да бъда третиран като член на каквато и да било общност, към която сам не съм се причислил." Дадох това на конкордския писар и то остана на съхранение при него. Разбрали по тоя начин, че не желая да се отнасят към мен като към член на църковната общност, властите не са предявявали повече подобни искове към мен, макар тогава да отбелязаха, че е техен дълг да съблюдават неотменимите си правила. Стига да знаех названията им, бих се отписал надлежно от всички общества, в които никога не съм се записвал; за съжаление не мога да се добера до пълния им списък.

Вече шест години не съм плащал поголовен данък. По тая причина веднъж изкарах една нощ в затвора, където, съзерцавайки стените от масивен, два-три фута дебел камък, вратата от дърво и желязо, дебела един фут, желязната решетка, процеждаща светлината, неизбежно осъзнах глупостта на тая институция, която се отнася към мен, сякаш съм само плът, кръв и кости на разположение за слагане под ключ. Питах се дали пък в крайна сметка не е решила, че това е единствената облага, която може да извлече от мен, без нито за миг да се е замисляла да се възползва от услугите ми по някакъв друг начин. Забелязах, че ако между мен и съгражданите ми се издига каменна стена, то далеч по-трудна за прескачане или срутване е стената, деляща тях от свободата, с която аз разполагах. Нито за миг не се почувствах като в затвор, а стените около мен възприемах просто като разхищение на камък и хоросан. Имах усещането, че единствен аз от всички граждани съм си платил данъка. Очевидно не знаеха как да се отнасят с мен, та се държаха като невъзпитани люде. Всяко сплашване и всяка добра дума бяха грешка, понеже идеха от убеждението им, че единственото ми желание е да бъда от другата страна на каменната стена. Не можех да сдържам усмивката си, когато крайно старателно заключваха вратата - пред мислите ми, които безпрепятствено ги следваха навсякъде и всъщност бяха единствено опасни за тях. Понеже не успяваха да достигнат до мен, тия хора бяха решили да накажат тялото ми - също като момчета, които, не можейки да се справят с разгневилия ги стопанин, налагат кучето му. Разбрах, че държавата е слабоумна, че трепери като самотна старица за сребърните си лъжици, че не може да различи приятел от враг, та загубих и последната капка уважение към нея и започнах да я съжалявам.

И тъй, държавата никога с умисъл не удря по разума и моралните устои на човека, а само по тялото му, по сетивата му. Тя не е въоръжена с висока мъдрост или почтеност, а с височайша физическа мощ. Не съм се родил, за да търпя насилие. Ще дишам тъй, както на мен ми харесва. Да видим тогава кой ще излезе по-силният. Коя сила обикновено печели надмощие? Власт над мен може да упражнява само оня, който се подчинява на по-висш закон в сравнение с мен. А ме насилват да съм станел като всички. Не знам ЧОВЕК да е бил СИЛОМ принуден от масите да живее по един или друг начин. Що за живот би било това? Сблъсквам ли се с правителство, което ми казва: "Парите или живота!", защо да му давам незабавно парите си? Може да е изпаднало в голямо затруднение и да не знае какво да прави - не съм аз тоя, който ще му помогне. То трябва да си помогне само - тъй както постъпвам аз. Вайкането не води доникъде. Не съм аз отговорен за състоянието на обществената машина. Не съм син на инженера. Забелязал съм, че когато жълъд и кестен покарат в непосредствена близост, единият не умира, за да стори място на другия, а и двата следват своите собствени закони и растат, напъпват и се разлистват колкото се може по-добре, додето накрай единият засенчи и унищожи другия. Ако едно растение не живее според собствената си природа, то загива; така е и с човека.

Нощта в затвора бе необичайна и интересна. Когато

пристигнах, затворниците в раирани дрехи с охота

разговаряха на прага и вдишваха вечерния въздух. Но сетне

пазачът ги подкани: "Хайде, момчета, време е", те се

пръснаха и в ушите ми отекна звукът от стъпките им,

завръщащи се в празните обиталища. Моят съсед по килия

ми бе представен от пазача като "първокачествен човек и

умна глава". Когато ключалката щракна зад нас, той ми

показа къде да си окача шапката и как изобщо се е подредил.

Веднъж месечно варосвали килиите - нашата поне бе

най-бялата, най-просто мебелираната и навярно

най-спретнатата стаичка в целия град. Естествено, той

пожела да узнае откъде съм и по каква причина съм в

затвора и след като отговорих, на свой ред го попитах как

се е озовал тук, разчитайки на честността му. "Ами" –

отвърна той - "обвиняват ме, че съм подпалил един

хамбар, но не съм го сторил." Доколкото можах да се

догадя, най-вероятно да е полегнал пиян в някой хамбар,

допушвайки лулата си, и тъй да е станал пожарът. Имаше

вид на умен човек, беше прекарал в затвора около три

месеца и му оставаше да чака още толкова, додето насрочат

делото му, но беше съвсем привикнал, радваше се, че

получава храна, без да върши нищо, и намираше, че се

отнасят с него добре.

Единият прозорец бе негов, другият стана мой; тъй

установих, че ако човек дълго остане тук, основното му

занимание би било да гледа през прозореца. Бързо прочетох

всичко, което имаше за четене по стените, узнах откъде са

бягали бивши затворници, къде са били прерязвани пръчки

от решетката и тъй разбрах истината за предишните

обитатели на тая стаичка. Оказа се, че и тук витаят

истории и клюки, които никога не напускат стените на

затвора. Навярно това е единственото място в града,

където се раждат стихове, биват записвани и са в

обращение, но не се публикуват. Показаха ми цели редици

стихове на някакви младежи, които ги пеел за отмъщение,

задето ги заловили при опит за бягство.

От страх, че може никога вече да не видя съседа си

по килия, постарах се да извлека от него възможно

най-много, но накрая той ми посочи леглото и ми заръча да

угася лампата. Тая нощ бе като пътешествие в непозната

страна, каквото никога не бях очаквал да преживея. Сякаш

за първи път чувах ударите на градския часовник и

вечерните улични шумове, които свободно навлизаха през

отворените от вътрешната страна на решетките прозорци.

Като че виждах родния си град през Средновековието, нашия

Конкорд, превърнат в седалище на Рейнския съюз42; пред

вътрешния ми взор се занизаха замъци. Гласовете, които

чувах от улицата, бяха гласовете на някогашните жители.

Станах и неволен свидетел на всичко, което се извършваше

и изричаше в съседната гостилница - напълно ново,

изключително преживяване за мен. Ето че виждах родния си

град отвътре. Намирах се едва ли не в самото му сърце.

Никога досега не бях се запознавал с институциите му, а

тази е една от най-присъщите му - нали сме околийски

център. Започвах да разбирам жителите му.

На сутринта ни подадоха през отворчето на вратата

пригодени за целта правоъгълни тенекиени чинийки,

съдържащи закуската от пинта течен шоколад и малко черен

хляб, с по една метална лъжица отстрани. Когато поискаха

обратно съдовете, щях от неопитност да върна останалия ми

хляб, ала моят другар го сграбчи и ме посъветва да го

запазя за обед или вечеря. Малко подир това го пратиха да

работи на една ливада наблизо, където всеки ден ходел

да коси; и понеже нямаше да се върне преди пладне, каза

ми сбогом и изрази съмнение, че пак ще се видим.

Когато излязох от затвора - понеже някой се бе

намесил и платил данъка вместо мен, - съвсем не забелязах

да са настанали някакви изключителни промени, каквито би

установил човек, тикнат зад решетките още младеж и

освободен вече залитащ и побелял старец; и все пак една

промяна (по-голяма от всяка друга, произтичаща единствено

в резултат на времето) порази взора ми, отправен както

обикновено към града, щата, държавата. Видях по-ясно от

когато и да било държавата, в която живея. Разбрах

доколко на хората, сред които живея, може да се гледа

като на добри съседи и приятели; разбрах, че тяхното

приятелство важи само за слънчеви дни, че не държат

особено да постъпват почтено; че по своите предразсъдъци

и суеверия представляват тъй чужда за мен раса, както

примерно китайците или малайците; че в жертвоготовността

си към човечеството не поемат никакъв риск, та дори и

заради имуществото си; че в последна сметка

благородството им се свежда до това да се отнасят към

крадеца тъй, както той се е отнесъл към тях, и се надяват,

че посредством формално съблюдавано богоугодие и

няколко молитви, придържайки се навремени към определен

правилен, ала безполезен път, ще спасят душите си. Навярно

това е прекалено строга присъда над ближните ми, тъй като

положително малцина от тях знаят за съществуването на

подобна предохранителна мярка в града им като затвора.

Някога в нашия град е имало обичай, когато беден

длъжник излиза от затвора, неговите познайници да го

приветстват, кръстосали пръсти пред очите си, за да

изобразят решетката - как я караш, един вид. Моите

съграждани не ме посрещнаха по тоя начин, а първо ме

измериха с очи, сетне се спогледаха така, сякаш съм се

завърнал от дълго пътешествие. Бяха ме арестували тъкмо

като отивах да си взема от обущаря една обувка, която бях

дал за поправка. Когато на следващата сутрин ме

освободиха, поех отново нататък и вече обул поправената

обувка, се включих в една група, която тръгваше за

боровинки и с нетърпение очакваше да я поведа; така само

след половин час - понеже веднага пришпориха коня – се

озовах насред боровинкова поляна на един от най-високите

хълмове, отстоящ на две мили от града, откъдето никаква

държава вече не се виждаше.

Това е цялата одисея на "Моите затвори"43.

Никога не съм отказвал да плащам пътния данък, понеже да бъда добър ближен е толкова важно за мен, колкото да бъда лош поданик; що се отнася до подкрепата на училищата, аз давам своята лепта, образовайки сънародниците си. Отхвърлям данъкоплатството не заради същността му. Просто искам да се освободя от всякаква обвързаност с държавата, да се отдръпна и ползотворно да стоя настрана. Не ме интересува дали курсът на моя долар ще нарасне дотам, че с него да може да се купи човек или мускет, с който да се застреля човек - доларът е невинен; интересува ме обаче, че това нарастване ще е резултат от моето верноподаничество. Истината е, че по мой си начин съм обявил тихомълком война на държавата, макар че и занапред ще гледам всячески да извличам полза от нея, както обикновено става в подобни случаи.

Ако други от съчувствие към държавата заплатят данъка, изискуем от мен, то те вършат същото, което вече са направили от свое име, или по-скоро поощряват несправедливостта в по-голяма степен, отколкото им налага държавата. Ако заплащат данъка от неоправдана загриженост към облагания с него човек, то е, защото не са си дали ясна сметка, че отиват твърде далеч в смесването на личните чувства с всеобщото благо.

Ето какви са понастоящем разбиранията ми. Но човек не може да ги следва неотклонно, за да не би поведението му да се изроди в упоритост или неоправдано съобразяване с хорското мнение. Нека просто осъзнае, че трябва да върши само това, което произтича от самия него в момента.

Понякога си мисля така: ето на, тия хора са благонамерени, но чисто и просто са невежи; биха постъпвали далеч по-добре, стига да знаеха как - защо тогава да причиняваш на ближните си болката да се отнасят с теб тъй, както не им е присъщо? Сетне отново размислям: та това не е причина да се държа като тях и да карам другите да страдат от далеч по-силна и по-различна болка. И пак понякога си казвам: когато много милиони хора - без разгорещеност, без зложелателство, без какъвто и да било лично отношение към теб - настояват да дадеш само няколко шилинга и поради характера си са лишени от възможността да оттеглят или да променят искането си, както и ти от своя страна си лишен от възможността да се обърнеш към други милиони, защо да се подлагаш на тази смазваща, зверска сила? Не се противиш тъй настойчиво срещу студа и глада, срещу ветровете и вълните; безмълвно се подчиняваш на хиляди подобни неизбежности. Не слагаш глава в огъня. Но тъй като разбирам, че тази сила не е само зверска, но и човешка, и се смятам свързан с тия и с още много милиони човешки същества, а не със зверове и неодушевени предмети, намирам за възможно хората да се обърнат първо - и то неизбежно - към Бога, а сетне и към самите себе си. Ако обаче нарочно сложа глава в огъня, тогава не мога да се обърна ни към огъня, ни към създателя на огъня, а ми остава единствено да виня самия себе си. Да можех да повярвам, че имам някакво основание да бъда удовлетворен от хората такива, каквито са, и да си изградя подобаващо отношение към тях, а не да съобразявам поведението си според собствените си изисквания и очаквания спрямо тях и мен самия, то, да бях добър мюсюлманин и фаталист, бих съумял да изпитам удовлетворение от нещата такива, каквито са, и да си кажа, че такава е волята божия. На всичко отгоре има разлика между противенето на тая и на една чисто зверска, естествената сила, понеже спрямо тая мога да се съпротивлявам донякъде резултатно; не мога обаче да очаквам, че като Орфей ще променя природата на скалите, дърветата и зверовете.

Не желая да влизам в стълкновение с който и да било човек или народ. Нямам намерение да цепя косъма на две, да диря тънки отлики или да се изкарвам по-добър от ближните си. Бих казал дори, че търся оправдание за всяко съобразяване със законите на една страна. Самият аз съм напълно готов да се съобразявам с тях. Разбира се, по тоя въпрос имам защо да се съмнявам в себе си и затова всяка година, когато минава данъчният агент, усещам подтик да преосмисля действията и мненията на федералното и щатското правителство, както и духа на хората, та дано намеря основание да се съглася с тях.

"Като баща страната си да тачим,

И ако нявга подло й откажем

Любов и труд за нейната прослава,

Да страдаме ще трябва, да научим

Душата си на съвест и на вяра,

А не на алчност за разкош и власт."

Убеден съм, че скоро държавата ще съумее да ми отнеме възможността да постъпвам по собствено усмотрение и тогава ще бъда по-голям патриот от сънародниците си. Погледнато от една по-близка перспектива, конституцията с всичките й недостатъци е много добра, съдилищата и съдопроизводството се ползват с уважение, дори федералното и щатското правителство поради изключителния си характер заслужават в редица отношения възхищението и благодарността, с които тъй често биват възпявани; погледнато обаче от по-висока гледна точка, те отговарят напълно на моето описание; а бъдат ли погледнати от още по-висока, от най-високата гледна точка, кой ще отсъди какво представляват и заслужават ли изобщо да се разглеждат и обсъждат?



Тъй или иначе държавата не ме занимава особено и ще й посвещавам колкото се може по-малко мисли. Не са много миговете, през които живея под нейна власт - та дори и в мира сего. Ако човек има свободна мисъл, свободно въображение, свободна воля, то това, което не му изглежда трайно СЪЩЕСТВУВАЩО - сиреч несведущите управници и реформатори, - не може да му попречи.

Зная, че повечето хора мислят различно от мен, както и че ония, чиито живот е професионално свързан с изучаването на тия и сродните им въпроси, също тъй малко са съгласни с мен. Държавните мъже и законодателите, застанали плътно зад конституцията, не могат никога да я видят ясно очертана и оголена. Говорят, че обществото било динамично, но то е тяхното място за отдих. Нека бъдат хора с опит и признание, направили несъмнено гениални и дори полезни открития, за които сме им искрено благодарни, обаче умът и ползотворната им дейност са изцяло затворени в определени не особено широки рамки. Те са навикнали да забравят, че светът не се управлява от политиката и интереса. Уебстър никога не надскача държавното устройство, поради което не може да говори с тежест за него. Думите му са мъдри само за законодателите, които не замислят никаква същностна реформа в настоящата държава; за мислителите обаче, както и за ония, които законораздават за вечни времена, той непрекъснато се разминава с въпроса. Познавам такива, които със своите ясни и мъдри разсъждения бързо биха оголили границите на умствения му обхват и възможности. И въпреки всичко в сравнение с евтината словоизлиятелност на повечето реформатори и още по-евтиното дълбокомислие и красноречие на политиците, неговите думи са едва ли не единствените смислени и стойностни, та благославяме небесата, задето са ни го пратили. И все пак основното му качество е не мъдростта, а зрелостта. За юриста истина е не Истината, а логиката или логично изведената целесъобразност. Истината е винаги в съгласие със самата себе си и съвсем не се ограничава с утвърждаването на справедливост, съвместима със злосторството. Уебстър заслужава прозвището, което са му прикачили - бранител на конституцията. Наистина ударите, които раздава, са до един отбранителни. Той не е водач, а следовник. Негови водачи са героите от 87-ма.44 "Никога - казва той - не съм правил и няма да предложа, никога не съм одобрявал и няма да одобря какъвто и да било опит да се разбие отколе установеното устройство, обединяващо отделните щати в съюз." Помислил все пак за това, че конституцията разрешава робството, той додава: "Понеже е клауза от някогашното споразумение - нека остане." Въпреки необикновената си проницателност и способности той е неспособен да изтръгне факта от обвързаността му с политиката и да го види оголен, готов да бъде обхванат от интелекта - което впрочем днес подобава човеку да стори по отношение на робството в Америка, - а се осмелява или пък го принуждават да прави безразсъдни изявления като следното, съобщавайки, че ще говори безпристрастно и като частно лице. (Какъв нов кодекс на обществените задължения може да се състави от подобни изявления?) "Начинът - казва той, - по който правителствата на щатите, където робството съществува, ще въдворят ред, е въпрос на тяхно решение и на тяхна отговорност пред избирателите, пред основните закони на собствеността, честността и справедливостта и пред Бога. Всякакви обединения, възникнали от честолюбиви или каквито и да било подбуди, нямат нищо общо с това. Никога не съм ги подкрепял, няма да го сторя и занапред."45

Ония, които не знаят по-бистри извори на истината, които не са издирили по-нависоко нейните източници, разумно остават при Библията и Конституцията, за да черпят благоговейно и смирено оттам; но ония, които я видят да се процежда тук и там в реки и вирове, запасват отново пояса и продължават пътешествието си до самия й първоизвор.

В Америка не се е появил нито един гениален законодател. Такива поначало са малко в световната история. Хиляди са ораторите, политиците, красноречивите люде, но още не е отворил уста за слово човекът, който може да постави най-наболелите въпроси на деня. Обичаме красноречието заради самото него, а не заради истината, която може да разкрие, или заради героизма, който може да внуши. Нашите законодатели още не са научили как се съотнасят по стойност за един народ свободната търговия и свободата, единението и справедливостта. Те са лишени от способности и дарба да разрешават относително леките въпроси около данъците, финансите, търговията, промишлеността и селското стопанство. Ако бяхме останали само на словесната премъдрост на законодателите от Конгреса, лишена от опората на многогодишния опит и действеното недоволство на народа, Америка не би запазила задълго мястото си сред останалите страни. Макар че може да нямам право да го казвам, Новият завет е бил писан хиляда и осемстотин години; къде е обаче законодателят, притежаващ достатъчно мъдрост и практически способности, за да се възползва от светлината, която той пръска върху законодателната наука?

Държавната власт, била тя и такава, на каквато с готовност бих се подчинил - защото с радост бих следвал ония, които знаят и могат повече от мен, та дори и ония, които нито знаят, нито могат толкова, - си остава безнравствена власт: за да бъде истински справедлива, тя трябва да получи одобрението и съгласието на управляваните. Тя може да има нравствено оправдани права над личността и собствеността ми, само ако аз съм го допуснал. Напредъкът от абсолютна към ограничена монархия, от ограничена монархия към демокрация е напредък към действителното уважение на личността. Мъдростта на китайския философ е била толкова голяма, че е смятал личността дори за основа на империята. Нима демокрация като тая, която познаваме, е възможно най-добрият вариант на държавно управление? Не може ли да се направи крачка напред към признаването и прилагането на човешките права? Една държава никога не ще бъде свободна, докато не признае и не започне да зачита личността като по-висша и независима сила, извор на собствената й сила и власт. Мечтая си за държава, която съумява най-малкото да бъде еднакво справедлива към всички и да се отнася към личността като към ближен; която не би приемала за противодействие, нарушаващо собствения й хармоничен облик, ако няколко души, инак изпълняващи всичките си задължения на добри съседи и ближни, заживеят настрана от нея - без да й се месят, но и без да очакват нищо от нея. Държава, която роди такъв плод и изстрада развитието му до пълна зрелост, би утъпкала пътя към още по-съвършена и славна държава, каквато също тъй съм си представял, но досега никога не съм виждал.

1849



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница